Тракийското съкровище от Рогозен
А. Фол, Б. Цветков, С. Машов, П. Иванов
 

Въведение в проблематиката
Ал. Фол
 

Тракийското съкровище, открито в с. Рогозен (Северозападна България), добре се разположи върху картата на Централна Северна и на Северозападна Южнодунавска Тракия, защото от тези земи произхождат преобладаващият брой тракийски скъпоценни изделия. Те са сребърни, сребърни с позлата и златни и се датират от средата на II хил. пр. н.е. до късната елинистическа епоха. Независимо от това Рогозенското съкровище се оказа единствено по рода си.

Преди всичко то е събирано и трупано много продължително време. Долната граница изглежда по-сигурна, защото се определя не толкова по стиловите белези на изработката на съдовете, а от надписа с името на Керсеблепт (№ 44), одриски цар (359–341 г. пр.н.е.). Горната граница обаче все още е колеблива. Възможност да се определи предоставя фиалата с надпис, който съдържа името на Саток (№ 27), син на Ситалк (400–? – 424 г. пр. н.е.) и вероятен одриски владетел (424 – 411–? г. пр.н.е.). Това би означавало да решим, че Рогозенското съкровище е събирано между последната четвърт на V и приблизително 40-те години на IV в. пр. н.е. Някои съдове обаче изглеждат по-стари заради изработката и украсата си. Дали те не са от ранното пето столетие и дори от края на шестото пр.н.е.? И в двата случая находката покрива огромен период и тепърва спрямо нея ще бъдат датирани и предатирани известните и още неоткритите.

Изворовите данни, които предоставя Рогозенското съкровище, са толкова богати, че сигурно няма да бъдат скоро и лесно обработени. Щастливи трудности пораждат и сюжетите, и иконографията им, и надписите на старогръцки език с тракийски антропо- и топоними, които трикратно надхвърлят познатите досега епиграфски данни от тракийски метални съдове. Първоначалният оглед показа, че преките и косвените сведения потвърждават основните работни хипотези за космологията. митологията, религията, културата и политическия живот на траките. Такова потвърждение, както се знае, неизбежно разширява и усложнява изследователската проблематика до степен, каквато не можеше да се предполага до първоначалната публикация на материала (сп. „Изкуство”. 1986, № 6).

Засега може да се допусне, че проблематиката на

9

Рогозенското съкровище се групира условно в три кръга, които, разбира се, се пресичат. Първият се състои от въпросите, които се отнасят към тракийската историческа действителност през V–IV в. пр. н.е., т. е. към времето на пълната политическа самостоятелност на тракийските държавни организации, преди елинистическата епоха. Вторият се образува от загадките на взаимодействията между културите в Югоизточна Европа през същия период, когато духовният живот навсякъде е многолик и толерантен. Третият проблемен кръг обхваща някои страни от характеристиката на безкнижовните общества, каквото е и тракийското. Тези белези са на пръв поглед от частно естество, но при добро ситуиране получават висока стойност за индоевропеистиката.

Рогозенското съкровище възроди колебанията по въпроса без отговор, къде е добиван благородният метал в Тракия. От писмени и от археологически данни се съди, и то основателно, че злато и сребро е извличано в най-голямо количество от крайния тракийски север (Трансилвания) и от крайния тракийски югозапад (Пангей). Сега обаче местонахожденията трябва да се преразгледат. Ще трябва да си спомним, че легендите за чипровските златари и за саксонските рудари в Северозападна България съдържат голямата истина. Както на други места в Тракия, така и тук благородният метал е добиван и обработван под строг контрол, т. е. в условията на централизиран монопол. Такъв метал и изработените от него изделия не могат да принадлежат на друг освен на владетелския дом. Тракия се състои от монархии, в нея думата „гражданин” не е позната. Опасно е да си представим тракийски селянин, пък бил той и състоятелен, със слитък злато или с рогозенски съд в ръка. За такава смелост се плащало със смърт.

Тракийското общество е раннокласово. Неговата структура е двусъставна независимо от това, дали ядрото й е родовата, или, както е през времето, което разглеждам, съседско-териториалната община. Двусъставната структура означава не две съсловия (класи—?), а два типа отношения към средствата за производство, каквато и да е степента на социалната им зрелост. Единият тип отношения се носи от собственика (родово-племенната върхушка), другият от владелеца (общинниците-производители) на средствата за

10

производство. Такава икономическа уредба се нарича обикновено „царска” заради безапелационното присвояване на целия продукт от владетеля. „Царската” икономика в Тракия се търси най-често в югоизточните предели на страната, в областта на Пропонтида (Мраморно море), т. е. при по-развитите държавни организации. Рогозенското съкровище категорично налага този извод да бъде преоценен. Убеден съм, че такъв тип ранно робовладелско стопанство е бил разпространен и в североизточните земи. Подобно гледище означава да се преразгледат изобщо робовладелските производствени отношения при траките, които се смятаха за много слабо напреднали.

Предположение го се подкрепя изцяло от най-изчерпателния рогозенски надпис (№ 29). Той съдържа новия тракийски антропоним Дислойас (в именителен падеж), име на майстора-торевт, който е направил фиалата. Фиалата произхожда от Беос, тракийски топоним, въведен с предлог за произход (към родителен падеж). Селищното име е с колеблива локализация, въпреки че се споменава и в други надписи върху съдове от този период. Фиалата е притежание на Котис, одриски цар между 383 и 359 г. пр. н. е. Напълно ясно е, че в селището Беос е организирана работилница за скъпа продукция, която се контролира от владетеля. Такива работилници съществуват и в други населени места, както се вижда от поредица надписи освен рогозенските. Надписите са положени върху съдове от съкровището при с. Борово (Русенско, Централна Северна България), върху съдове от погребението в Могиланската могила във Враца и върху единичните фиали от гробницата при с. Аджигьол (край дн. Тулча, СР Румъния), от с. Александрово (Ловешко, Северозападна България) и от с. Браничево (Шуменско, Североизточна България).

Тези наблюдения стабилизират идеята за т. нар. царски градове в Тракия, каквито се срещат и в други страни. Идеята се основава на доказаното обстоятелство, че одриските царе през V и IV в. пр.н.е. не поддържат столичен център. Това е закономерно явление в условията на монополната икономика. Царете обхождат своите укрепени седалища, в които и откъдето упражняват военно-политическата, стопанската и царско-жреческата си власт. Както се знае, обхождането е и идеологически осмислено в духа на устойчивите индо-ирански

11

традиции. Укрепителната система на тези седалища включва всичко, което изискват и реалната, и обредната практика на владетелския дом — дворец, светилища, съкровищница, складове за храна и оръжие, работилници, помещения за свитата, обори. Тъкмо тук благородният метал се влага в изделия. Той постъпва във вид на данъци и на дарове както от подвластните и съюзни царе, така и от елинските градове-колонии по егейското и по пропонтийското крайбрежие. Според Тукидид, допълнен от Диодор, годишните постъпления в одриската хазна от края на V и началото на IV в. пр. н. е. могат да достигнат огромното тегло от над два тона слитъци, съдове и монети.

Такива сведения няма за тракийския северозапад. Там се локализира големият племенен състав на трибалите, който покрива територията от поречието на Морава до поречието на Искър. Изглежда че неговото ядро, т. е. районът на най-активните действия на трибалската династия, засега се очертава в земите на днешните Михайловградска и Ловешка област, защото оттам произхождат повечето от съкровищата. Археологическите данни, съчетани с красноречивите сведения на елинските автори от Аристофан нататък, напълно подкрепят представата за военно-политическата мощ на трибалските владетели. Укрепените им резиденции още не са проучени, но предварителните обхождания на терена и отдавна забелязаните обекти вече позволяват да се пристъпи към създаването на археологическата карта. Тъкмо във Враца е разкрито забележителното погребение на представител на трибалския династически дом от първата половина на IV в. пр. н. е., изпратен с пребогат златен инвентар. Погребаният е анонимен.

От писмените извори обаче се знаят имената на двама царе. Единият е Халес, съобщен от схолиаста към Диодор, който през 376/375 г. пр. н. е. успешно атакувал на два пъти Абдера (при устието на Нестос, дн. Места) начело на армия от 30 000 души. Доказа се, че тъкмо той се съюзил с Котис, за да спечели войната. Вторият трибалски цар с име е Сирм. През пролетта на 335 г. пр. н. е. той се среща с Александър III Велики в тежка битка в Дунавската равнина, но не е победен, а отхвърлен, и дарил победителя си. Александър търси в Тракия гаранции за тила си, преди да започне похода на изток срещу Персийската

19

империя. Сред фиалите на Рогозенското съкровище е открита една със сцена между жрицата Ауге и прелъстяващия я Херакъл (№ 4). Върху ръба на съда се чете новото тракийско мъжко име (в родителен падеж) Дидюкаймос. Кой и какъв е той, за да си хареса гръцкия шедьовър и да го присъедини към съкровището? Трибалски цар?

Вече надали може да има съмнение, че недомлъвките в писмените извори ще се потвърдят. Трибалско-одриските военно-политически отношения ще се превърнат във факт на вътрешнотракийската история от V и IV в. пр. н. е. Рогозенските надписи затвърждават убеждението, породено от откритите преди тях епиграфски текстове, че одриските владетели даряват най-достойните си съюзници, за да търсят подкрепата или поне ненамесата им в трудните отношения с Атина, а и в междуособните им борби. Такива дарове са получавали и трибалските, и гетските царе. Те са най-чести по времето на Котис, за когото стана дума (№ 28, 30, 31, 40, 41, 42, 43, 45, 46 и 47), тъй като царят води война с Атина за влияние между двуречието Струма — Места и Марица, но най-вече заради тракийския Херсонес (дн. Галиполски полуостров). Едничкият дар на Керсеблепт (грецизираната литературна форма е Керсоблепт) е сигурен знак за тежката участ на Котисовия син, който до 341 г. пр. н. е. отблъсква нашествията на Филип II Македонски.

Описаната дотук обстановка в одриска и в трибалска Тракия естествено се вписва във втория проблемен кръг, този, както го нарекох, на културните взаимодействия. Сведенията за него, които се съдържат в Рогозенското съкровище, са косвени. Голяма част от съдовете очевидно принадлежат към продукцията на работилница (ателие), която се намира в Северозападна Южнодунавска Тракия. Освен тези съдове обаче, а и извън дарените, стоят други, които са изработени от гръцки майстори или по гръцки образец, от малоазийски майстори или по малоазийски образец, от персийски майстори или по персийски образец. Друга група съдове носят северотракийски, отвъддунавски мотиви, а още една група — т. нар. келтски.

Редно е да се стремим да бъдем по-близко до реалната историческа обстановка в края на V и през първата половина на IV в. пр. н.е. още повече, че изкуствоведският и

20

типологическият анализ на изображенията, формите, цветовете, украсата и начина на изработка са в самото си начало. Затова ще си позволя засега да разглеждам съдовете и надписите върху тях на ръка с етнополитическата карта на Югоизточна Европа.

Най-напред виждаме, че елинските центрове осъществяват връзките си със Северозападна Тракия по двуречието Струма — Места, а тези с източната й половина — по поречието Марица — Тунджа. Отдавна се предполага, че интензивният изходен район на тези културни връзки е в областта на Пропонтида, защото там, изглежда, са съсредоточени ателиетата, които произвеждат преди всичко за тракийския пазар. Към такова заключение сега подтикват и Рогозенските съдове от гръцки или от малоазийски произход. Най-доброто доказателство за мене си остава споменатата вече фиала със сцената Ауге -Херакъл, понеже митът за прелъстяването на жрицата от богочовека принадлежи на траките-мизи в Мала Азия.

Културните връзки не се изчерпват с разпространението на елински или на елинско-малоазийски изделия. В Тракия се знае и гръцкият език. Както изглежда, поне засега знанието му обхваща югоизточните и източните тракийски земи, защото всички надписи произхождат оттам, ако не държим сметка за допуснатото изключение, че (трибалският цар?) Дидюкаимос пожелал да притежава фиала. Тракийското общество обаче е безкнижовно. Тогава каква е ролята на езика в него, кому и за какво служи той? Особеностите на употребата на старогръцкия език, включително и видимите грешки при изписването на безглаголните текстове, могат да превърнат рогозенските, боровските, могиланските и другите надписи върху метални съдове в свидетелство, че в Тракия се използува местен говор с политическа цел. Доказа се, че тракийската религиозна доктрина, т. нар. тракийски, предкласически орфизъм, не се нуждае от запис, защото е учение за посветени и класово избрани първенци. При това някои свещени думи и формули сигурно са били забранени. В политическия живот, когато все пак някои от тях е трябвало да бъдат огласени, били замествани с конвенционални елински заемки. Затова например името Орфей никъде пряко не се споменава в извори от Тракия, а вместо него се появяват имената на Аполон или на Дионис в съответствие с нуждата да се посочи слънчевата или

29

земната персонификация на тракийския бог.

Можем да си представим, че местният тракийски политически жаргон се е чувал в споменатите по рогозенските, боровските, могиланските и другите надписи селища — царски резиденции. Най-често срещащият се топоним е Беос. За него няма писмени извори, но езиково се сближава добре с късноантичните Бедизос и Беодизос. Едното се локализира северно от Апри (дн. Кестридже, при Айнарджик), другото — северозападно от Перинт (дн. Ерегли). Апрос, както гласи според надписите сигурната тракийска форма в единствено число (вероятен женски род), е известното Апри от императорската и късноантичната епоха. Ергиске, с форма Аргиске, се знае не само от надписите. То се среща в речите на атинските оратори от времето на Филип II Македонски и се локализира в басейна на р. Агрианес / Аргианес (дн. Ергене, ляв приток на Марица), която е от същия корен на тракийски. Вече предложих да се смята, че топонимът Гестой (или Гейстай) от надписите е вероятно късното Гестистирум, място в района на Адрианопол (дн. Одрин) по поречието на Марица. Последният топоним е Саютаба, засега без паралели сред имената на местности в Тракия. Възможно е той да се идентифицира с късноантичното селище Саюада, което се намира при гр. Афродизиас, между устието на Марица и шийката на Галиполския полуостров.

Към тези имена, епиграфски засвидетелствувани, могат да се добавят и онези, които са споменати от Демостен и от Есхин при описанията на Филиповите действия в Тракия. Списъкът тогава ще включва и Кабиле (при дн. с. Кабиле край Ямбол), Мастейра / Бастейра (местност, която се локализира северно от Свиленград в Сакар), Дронгилон и Мюртиске (с неустановено местонахождение), Кипсела (дн. Ипсала), Ганос (дн. Шаркьой), Дорискос (по-късният Траянопол при устието на Марица), Мокарсос (дн. Чорлу), Свещената планина със Свещената крепост (на дн. Текир даг), т. нар. Серион тейхос (дн. Макри на Егейско море).

Изброявам тези „царски” градове, защото те образуват ядрото на одриската държава от края на V до 40-те години на IV в. пр. н. е. Това ядро се разполага в зоната на низината Марица — Тунджа и съвпада с най-старата и най-важната пътна артерия в Източна Тракия. В тези градове тракийската

30

култура, общо казано, приема гръцките образци и гръцкия език. В тях тя приема и малоазийските идеи, мотиви и изделия, както и всички онези, които общо могат да бъдат характеризирани като източни. Те не се нуждаят непременно от посредничеството на елинските градове, тъй като от двете страни на Пропонтида средата е родствена и в езиково, и в културно-историческо отношение. Такива идеи, мотиви и изделия лесно се вграждат в тракийския културен подтекст и естествено стават част от духовния живот на новите си носители.

Мисля, че типологически по същия начин стоят връзките на Тракия със северните и със североизточните области. Южно и северно от р. Дунав живеят гетските племена, които са в етнокултурно единство с населението до Егея. Рогозенското съкровище ще постави отново въпроса и за трако-скитските отношения. Смяташе се, че тези отношения са предимно, ако не изцяло одриско-скитски, поне за времето на V и IV в. пр. н. е. Сега и трибалско-скитските, и гетско-скитските отношения ще образуват отделна изследователска задача, която няма да накърни утвърждаващата се представа за трако-скитското културно койне в навечерието на елинистическата епоха. Сигурното е, че ще я закрепи.

Рогозенското съкровище постави за пръв път по друг начин въпроса за трако-келтските връзки. Долната граница на датировката на съдовете изключва досегашния възглед за пряко келтско влияние върху тракийската торевтика, упражнено през десетилетията на нашествието и присъствието на келтите през III в. пр.н.е. Някои от най-използуваните доказателства за такова влияние се появиха върху рогозенските фиали. Това са т. нар. келтски декоративни мотиви на „отрязаните” (?) човешки глави (№ 99—103). Сега задължително ще се търсят други решения, които във всички случаи ще се съсредоточат върху възможностите, предоставени от историко-географските условия за връзки по поречието на Дунава преди келтското нахлуване. Тези връзки обаче могат да сменят посоката си от югоизток към северозапад с изходен район в Тракия.

Внимателният читател ще се досети, че, като разсъждавам върху втория поблемен кръг, този за културните взаимодействия, старателно избягвам термина „контактни зони”. Терминът е много предпочитан, а за Рогозенското съкровище е и

31

подходящ. Избягвам го, защото искам тук да направя една съществена уговорка и с нея на ръка да премина нататък. За мене е трудно да боравя с термина „контактни зони” в смисъла,който му се влага от всички изследователи, т. е. в неговото конкретно физикогеографско и историко-географско съдържание. Убеден съм, че да се чертаят на картата контактни зони през древността е губене на време. Терминът получава стойност, ако с него се означава метод на издирване. Този метод предполага, че древните етнокултурни общности лесно заемат чужди постижения и бързо ги преработват в съответствие със своята ценностна система. Това явление е особено разпространено във и между безкнижовните общества. То е често и когато безкнижовният културен кръг е пресечен от книжовен. Тогава обаче вграждането на пряката заемка в новата ценностна система става чрез радикално преосмисляне.

По този начин естествено се достига до третия проблемен кръг, породен от Рогозенското съкровище. Доброто ситуиране на частните въпроси, за което говорих в началото, наистина може да отведе към по-общи, т. е. тракологията да се отнесе към палеобалканистиката и индоевропеистиката. Такива съотношения не са трудни, ако опростим въпросите на културата на древните безкнижовни общества и ги сведем до един-единствен. Този въпрос е — какво вижда онзи, който гледа изделието (съоръжението), образите върху него и украсата му?

Човекът на безкнижовното общество си създава четири модела на света — космологически, митологически, религиозен и социален. Благодарение на общата индоевропеистика, развита превъзходно през последните десетилетия, ние горе-долу знаем какви са нашите представи за тези четири модела. Работата е в това, дали тези представи съвпадат, или поне се доближават до античните.

Българската историография за древността започна да се занимава напоследък сериозно с това съпоставяне. Вече е известно, че основният тракийски космогоничен мит схваща Великата богиня-майка (Земята) като начало, което само зачева, ражда сина си (Слънцето), изчаква го да възмъжее и се съединява с него, за да тласне новия цикъл на възраждащата се природа. В една от рогозенските сцени (№ 157), която представлява тракийският шедьовър на съкровището, се

39

виждат две квадриги. Едни от наблюдателите различават сега-засега по една богиня с по една колесничарка във всяка колесница, други — една богиня и едно мъжко божество. Като знаем мита, можем да се запитаме дали тези персонажи са Великата богиня-майка в двете й роли — на природно начало и в свещен брак, или са майката и синът в движение по свещения небесен кръг. И в двата случая ние, съвременните изследователи, доказваме, че основният космогоничен мит функционира. Безразлично ли е обаче за носителя на мита кои точно са персонажите? Не е, защото за него космологическият модел не е структура, а действие. Затова той сигурно е виждал и майката, и сина в такова действие, каквото е движението по небесния кръг, който е изоморфен (смислово еднакъв) със земния. Ще рече, ако космологическият модел е в движение, в движение ще бъде и митологическият, а с него и заради него — и религиозният, и социалният. Безкнижовното общество не може да съществува, ако тези четири идеи не са всекидневно осмисляни чрез внушения.

Внушенията се извършват чрез образи, образите одухотворяват сцени от епоса, епосът е царски. Царят е главният герой, защото той съчетава и изявява проявите на всяка от четирите идеи. Проявите им са борба, всяка схватка от която е епически акцент — ловуването, да кажем. За да раздвижва моделите на света, царят съгласно софическото учение се схваща като син на Слънцето от свещения му брак с Богинята-майка. Един надпис, който вече стана знаменит, изчукан върху златен лист по устието на ритуална кана от Рогозенското съкровище, гласи „Котис, син (служител) на Аполон” (№ 112). Текстът е изряден. Одриският владетел, чието име е едно от имената на Великата богиня в Тракия, е мъжко чедо на Аполон ( = Орфей = Слънцето). Затова той е богочовек, който действува в земния кръг, затова е и служител (жрец, роб) на бога и сам бог, ако бъде достоен.

Такова достойнство се постига чрез обезсмъртяването, както знаем от Херодот за траките. Рогозенското съкровище заставя да се изследва тъкмо начинът да се постигне това обезсмъртяване, т. е. съвършенството. Това ще означава да се изследва царската обредна практика. В тази обредна практика не се ли вмества и самото заравяне на толкова богатите съкровища като дарствено съединяване с Богинята-майка?

40

Подобни изследователски задачи засягат голямата проблематика на безкнижовните общества с номадска организация на живота в циркумпонтийските територии. Необходимостта от такива изследвания е назряла, при това не само на равнището на преките съпоставки между видове данни, а на равнището на културно-историческия синтез, видян в генетически, типологически и ареален план.
 

[Next]
[Back to Index]