ТРОЯНСКАТА ВОЙНА, ТРАКИЙСКАТА ТАЛАСОКРАТИЯ И ДВИЖЕНИЕТО НА Т. НАР. МОРСКИ НАРОДИ (ПРОБЛЕМИ НА ПРОУЧВАНИЯТА)

 

Стефан Йорданов (Seminarium Thracicum. 5. Втори академични четения в памет на акад. Гаврил Кацаров. София, 2001, 31-46)

 

 

            Краят на бронзовата епоха в Балкано-Анатолийския район е белязан с редица събития, променящи твърде съществено облика му – и в социално-политическо, и в етнокултурно отношение. Крито-микенските държави в континентална Гърция загиват по причини, които продължават да се дискутират, но като че ли роля за това изиграват и нахлуванията на народи, променящи етническия облик на региона. Аналогични процеси се развиват и в Мала Азия, където престават да функционират както хетската държава в централната част на полуострова, така и хето-лувийските държави от западната му част. Какъв е бил ходът на събитията, довели до тези крупни промени, е трудно да се установи, но много често те се представят чрез превърналата се в техен сборен образ т. нар. Троянска война. Редом с това, представите за тези събития придобиват по-плътни очертания благодарение също така на известията на хетските и египетските извори, както и на т. нар. хронографска традиция в античната историография, което позволява Троянската война да бъде разгледана в контекста на движението на т. нар. морски народи, както и на т. нар. егейски миграции, т. е. да бъде анализирана в естествения си общоисторически контекст. Всички тези събития на свой ред включват и органично вписващата се в тях т. нар. тракийска таласократия, което пък позволява да бъде хвърлена допълнителна светлина и върху етническата история на древна Тракия. Очертаването на кръга подлежащи на проучване въпроси, свързани с тази проблематика, е централната задача на настоящото изложение, имащо преди всичко историографски характер.

 

            Проблемът за историчността на т. нар. Троянска война стои открит и понастоящем [1]. Тъй като той представлява своего рода средоточие на всички нерешени въпроси от политическата и етническата история на занимаващата ни епоха, нека очертаем в най-общ план насоките, в които се търси решението му. 

 

            На първо място стоят концепциите, според които Троянската война е мито-епическа реалия, не съдържаща пряка информация за политическите събития, на които тази реалия е своего рода обобщен художествен образ. Твърде характерен пример за тази трактовка на Троянската война е концепцията, изградена от М. Финли (Finley M. I., a. o. 1964, p. 1-9). Той тръгва от една оценка на информативността на Омировия епос като исторически извор, държейки сметка, че този основен извор както за т. нар. Троянска война, така и за събитията от края на бронзовата и началото на желязната епоха, споделя особеностите на епическия жанр и по съответен начин трябва да бъде анализиран. Между примерите, използвани от него при съпоставителния анализ, на който опира изводите си, е дори и южнославянският героичен епос. Този епос, както обръща внимание Финли, дава една твърде обща представа,  която изгражда - особено що се отнася до политическата събитийност - една синтезна картина на сблъсъка между балканските народи и турските завоеватели, но не дава никаква надеждна информация за установяване хода на събитията. Аналогично и Омировият епос отразявал някакви реални исторически събития, но освен че не бил тяхно хроникално фиксиране, той ги представял твърде своеобразно, неточно и преосмислено съобразно социално-политическата обстановка, в която бил оформен окончателно. Това било тъй, защото по това време историческо съзнание не било формирано, а последното - по думите на цитирания от Финли историк Ф. Якоби - "не е по-старо от историческата литература" (Jacoby F. 1949, p. 201). А на историческата литература, сочи М. Финли, след дългия времеви интервал между епохата на създаването и и времето на историческите събития, отразени в епоса, не и оставало нищо друго, освен да осмисли исторически, доколкото била в състояние, епоса, което направил например Тукидид (Finley M. I., a. o. 1964, p. 3-4).

 

            В литературата се срещат и много по-крайни становища за характера на Омировия епос, особено що се отнася до възможността той да се разглежда като позитивен източник  на историческа информация.  Е. Миро например го приема за литературно произведение с почти изцяло митологичен характер (цит. по: Мелетинский Е. М. 1963, с. 10). Сходно, също тъй крайно тълкуване на проблема за историчността на епоса в онази му част, която повествува за Троянската война, дава Р. Айслер. Тръгвайки от идеите си за значителното повлияване на гръцката религия от Изтока - от хето-лувийска Анатолия и сиро-финикийския ареал - той приема, че цялата война под Троя (Taruiša от хетските клинописни паметници) била повторение на сказанията от хето-финикийските таблици за войната между местни и чужди богове (Eisler R. 1939, p. 41-69).

 

            Оценката за историческата информативност на епоса, предложена от М. Финли, е сравнително точна в констатацията, че на Омировия епос не би могло да се разчита за възстановяване историята на Балкано-Анатолийския район в необходимата пълнота и хроникална детайлност. Ето защо Троянската война се приема за отзвук от действителни исторически събития, без да е възможно да се уточни какви именно. К. Блеген, например, не се съмнява в историчността на Троянската война, но смята, че Омировият епос е силно изменен спомен за нея (Blegen C. W. 1962; 1963, p. 20). Същата е оценката на Г. Стар (Starr C. G. 1962, p. 66). Освен това, мито-епическата традиция повествува всъщност за две войни срещу Троя, респ. за две превземания на града - от Херакъл (срв. Hom. Il., V, 638-642; XIV, 249-251; Apollod. Bibl., II, 6, 4;) и от ахейците на Агамемнон, може би – отразявайки действителна последователност на политическите събития в Троада (вж. за това: Hiller St. 1977; 1991;), респ. се долавя контаминирането на традицията за две различни събития. При това, колко е несигурна мито-епическата традиция като източник за Троянската война (респ. за войните с Троя), говори фактът, че анализът на тази традиция с оглед датировката и синхронизацията на нейните данни, визиращи две Троянски войни - Херакловата срещу Троя на Лаомедон и Агамемноновата срещу Троя на Приам - дава твърде малко (срв. Hiller St. 1977; 1991; Клейн Л. С. 1990, с. 41-42). Л. С. Клейн се стреми да обоснове, че двете предания - за Херакловата Троянска война и за войната от Омировия епос - са две различни по произход легенди, изглежда разновременни (Клейн Л. С. 1990, с. 41). Решенията на другите изследвачи също се сблъскват с трудности, и то със сходни по спецификата си трудности, особено в опитите да се свържат тези данни на мито-епическата традиция с конкретен пласт от разкриваната по археологически път Троя. Колебанията са по повод въпроса кой от археологически разкриваните градове на Хисарлъка е разрушен от ахейците на Херакъл или на Агамемнон – градът от последните пластове на Троя VI или градът от някой от пластовете на Троя VII, и респ. коя всъщност е Омировата Троя. Според някои изследователи това е Троя VI, пострадала от земетръс (Dussaud R. 1953, p. 83-84; Nylander G. 1963; Easton D. 1985; Цангер Е. 1994, pass.), което могло да бъде използвано за една микенска експанзия към Троя, определяна още от Е. Вермьол като първа Троянска война (срв. Титов В. С. 1982, с. 125; Vermeule E. 1964, p. 275-276).

 

            Според Р. Гордезиани Приамовата Троя е Троя VII, но тя била акумулирала и спомена за величието на Троя VI "на Лаомедон" (срв. Гордезиани Р. В. 1978, с. 191-198). Такава възстановка добре се съгласува с изричните данни на археологията за следи от приготовления за обсада в Троя VII a (срв. Blegen C. W. 1975, p. 162-163; Desborough V. R. d'A. 1964, p. 220-221, 249; и др.). Обаче, предлаганата за падането на Троя дата - 1200 г. пр. н. е., предпочетена заради търсеното съвпадение  с други политически събития в района, като, например, засичането с данните на хетските извори за събитията, свързани с имената на Мопс и Мадуватас, както и египетските данни за нахлуванията на т. нар. морски народи в 1190 и 1180 г. пр. н. е., на които да се припише и разрушаването на Троя, изглежда твърде занижена (Hammond N. G. L. 1975, p. 706-707, с лит.; Finley M. I., a. o. 1964, p. 4-5;). Всъщност, малоазийските събития вероятно били "постскриптумът" на онези, които в Балкано-Анатолийския район започнали поне няколко десетилетия по-рано.

 

            Редица изследвачи, в това число и Финли в цитираното малко по-горе негово изследване, изразяват надеждата, че понастоящем, въз основа на археологическите данни и писмените източници от Египет, Северна Сирия и хетските архиви може да се направи много повече по възстановяването на политическата канава на събитията, отразени в епоса (Finley M. I., a. o. 1964, p. 4; срв. Гордезиани Р. В. 1978, с. 165).

 

            Една от най-интересните възстановки в това отношение принадлежи на Д. Пейдж, според когото Троянската война била изцяло малоазийско събитие и се водила между двете тукашни политически сили - онази на Ахиява от хетските източници и онази на конфедерацията Ашува, известна ни от същия източник (Page D. L. 1972; срв. Huxley G. L. 1960, pass.). Възстановката е логична: щом анатолийските Danunyiym са идентични с данайците - име за гърците у Омир и Тукидид (Thuc., I, 3, 3; срв. Hammond N. G. L. 1975, p. 680; Barnett R. D. 1975, p. 365), и щом според Кречмер името Que е идентично с името Ахиява, респ. с името на ахейците (цит. по: Barnett R. D. 1975, p. 365), то има всички основания да се подкрепи мисълта на Н.. Хамънд, че Троянската война е типично малоазийско събитие. Дори ако се приеме становището на Р. В. Гордезиани (Гордезиани Р. В. 1978, с. 161 и сл.), че Ахиява е разположена в Егеида [2], а се е стремила да заеме Западна Мала Азия и Милаванда е бил първият пункт, върху който тя стъпила тук [3], това не отхвърля догадката на Д. Пейдж за война между Ахиява и Ашува. Под Ашува в случая ще се разбира западно-анатолийската конфедерация, притисната от изток от хетите и от запад - от Ахиява (срв. Гордезиани Р. В. 1978, с. 182 и сл.), като обикновено се приема, че името Ашува е прототип на историческото име Азия [4]. Именно тази война между Ашува и Ахиява била смътно отразена в традицията за Троянската война. Но, ако се следва хронологията на известията на хетските източници за страната Ахиява, тази война се е разполагала във времето между края на XIV и края на XIII в. пр. н. е., т. е. все пак доста преди традиционната за античната историография дата на Троянската война. При което това не е било една война, а серия от военни конфликти, протекли по време на хетските владетели Мурсили II (1345-1315), Муватали (1315-1296), Урхи-Тешуб (1296-1289), Тудхалия IV (1265-1235) и Арнуванда III (1235-1215), т. е. продължаващи практически през целия XIII-ти век пр. н. е., при всички владетели на хетите от този период. Това, че въпросната Ахиява се споменава само в документи от гореизброените владетели, не означава, че за останалите владетели от този период тази държава или страна не е била фактор във външната им политика. Впрочем, един от тези малоазийски конфликти, в който участвали хетите и Ахиява, известен ни от документ от времето на Тудхалия IV (1265-1235), е регистриран и в мито-епическата традиция на Балкано-Анатолийския район в т. нар. “Псевдо-Илиада” (вж. повече у Гиндин Л. А., Цымбурский В. Л. 1986, с. 81 и сл., с извори и лит.).

 

            В едно от последните си проучвания върху проблема за етнополитическата конкретика, криеща се зад името Ахиява, Г. Штайнер е твърде скептичен относно възможността в Ахиява да бъде видяна страна вън от Мала Азия (Штайнер Г. 1992, с. 26 и сл.). Още повече отдалечава микенците от участие в малоазийските дела в края на бронзовата епоха хипотезата на Доналд Ийстън. Той тръгва - след детайлен тексткритичен анализ на сведенията от хетските извори за Ахиява - от допускането на Дж. Меларт (Mellaart J. 1978, p. 58; срв. Mellaart J. 1984, p. 71 ff.), че Ахиява всъщност лежи в Тракия, както и от твърдението на J. B. Rutter (Rutter J. B. 1975, p. 31-32), че не само букел керамиката от Троя VII b 2,  но и грубата керамика от Троя VII b 1 е тракийска по произход. Но тази груба керамика се появява в редица микенски селища в Гърция, винаги в среда от късноеладския III C период, и там тя се тълкува от Ратър като доказателство за северни пришълци. Изводът на Д. Ийстън е неочакван, съществено различаващ се от традиционните търсения за етническия състав на етно-политическите колективи, противопоставени в т. нар. Троянска война, но е твърде логичен:

 

            "Хората от Ахиява, произхождайки от Тракия, едновременно нападнали Троя и се придвижили към старите центрове на микенската власт. Те донесли със себе си името Ахиява, което като гръцко местно име, Achaiis, се появява в Пелопонес. Устната традиция запазила спомена за ахейско разрушаване на Троя, но нейните носители от Тъмните векове познават ахейците само като обитатели на бившето Микенско царство. Така те предпоставили, че ахейското нападение било микенско нападение и в повествуванието били вплетени всички микенски folk-memories - включително, може би, тези за същинския интерес на Микена към Троя" (Easton D. F. 1984, p. 35).

 

            Впрочем, заедно с появата на тази груба керамика, от чийто анализ тръгва хипотезата на Ийстън, се наблюдава и друга промяна в керамиката през ранния късноеладски III C период в някои селища в Пелопонес; тук се среща една ръчно изготвяна полирана керамика, която много приличала според археолозите на "непривлекателната" букел керамика от Троя VII b 2 (Catling H. W. and Catling E. A. 1981, цит. по: Mee C. B. 1984, p. 54). Ако в Троя букел керамиката е доказателство за "crude intrusive culture" (Blegen C., Boulter C., Caskey J. and Rawson M. 1958, p. 142; срв. тезата на Д. П. Димитров: Dimitrov, Dimităr P. 1971, S. 63 sqq.), не виждам защо К. Мий (Mee C. B. 1984, p. 54) приема разликата между нея и керамиката от Пелопонес като засвидетелстваща "a final, if enigmatic, link between Troy and Mycenaean Greece"; хипотезата на Ийстън, струва ми се, лишава тази връзка от енигматичност.

 

            Всъщност, такова решение е твърде резонно и с оглед на факта, че особена активност на микенските гърци към протоците, респ. към Западна Анатолия въобще, не би могло да се очаква в момент, когато самият микенски свят чувствува заплахата от север, което е логично и с оглед на това, че по принцип стои въпросът дали "ако обсадата на селището VII a [на Троя] ... е била след падането на Микена и Пилос или пък едновременна с тях". Следователно, изследвачите с известно основание поставят въпроса дали в такъв случай няма да е по-правилно "да отхвърлим по-голямата част от Омировата традиция” (Caskey J. L. 1964, p. 11). Разбира се, данните на Омир не могат да бъдат отхвърлени и всъщност реалният апломб на проблемната ситуация, градена от Каски, е да се покаже необходимостта от отхвърляне на отъждествяването на омировата епическа Микена и другите градове от континентална Гърция, тръгнали на поход срещу Троя, и политическите реалности на крито-микенската епоха. Но особено важно в случая е неговото наблюдение, че експанзионистка активност на микенските гърци в посока към Мала Азия едва ли е била възможна в епохата на нашествия на варварски народи откъм север в края на бронзовата епоха, още повече при положение, както се вижда, че микенските държави от континентална Гърция дори били разрушени по-рано от Троя (срв. за това: Nylander C. 1963, p. 9-10; Finley, M. I., a. o. 1964, p. 5, 7; Bloedow, Edmund F., 1988, p. 35, n. 96; Hiller St. 1991, p. 146, 151). Това е така дори и в случай, че такава активност на микенските гърци е могло да има по-рано (например, микенските търговски колонии в Западна Мала Азия [5]).

 

            Че в Омировия епос е отразен само споменът за евентуално имащата микенска локализация Ахиява, личи и от обстоятелството, че политическата и география вече не била същата за материкова Гръция, и че опиталата се да се включи в тази постройка по-късно формирала се общност на Атина веднага е изолирана - още от античния учен свят - като интерполация, като късно вмъкване в епоса. Това ще означава и липса на политическа приемственост между Омировите (в частта им, съвпадаща с микенските) политически центрове и онези от Тъмните векове, респ. от епохата на архаиката. Или поне тази приемственост е била частична, и то само за някои райони, като често се заключавала само в историческия спомен за предшествуващите цивилизации. Това добре личи и от несъответствието между политическата ситуация в Западна Анатолия, както бе описана по-горе, и онази от Каталога на троянците в "Илиада", доколкото последният отразявал главно събития и етнополитическа действителност от времето на т. нар. егейски миграции при прехода към I хил. пр. н. е. (срв. напр.: Huxley G. L. 1960, p. 35-36; и др.).

 

            Именно в хода на тези т. нар. егейски миграции активно участие вземат и народите от трако-пеласгийската група. Както видяхме, това е наблюдение, което служи на Доналд Ийстън за изграждането на една хипотеза, отреждаща доста важно място на траките и Тракия в т. нар. Троянска война. Действително, в наличните извори евентуалната роля в движенията на морските народи на траки, пеласги и други народи е фиксирана в достатъчен обем. Несъмнено от значение е в това отношение да се разгледат проблемите във връзка с т. нар. тракийска таласократия, както е представена тя в класическото известие на Диодор Сицилийски (VII, frg. 11, Vogel) [6]. Окачествяването на това известие в българската траколожка литература (вж. напр. Порожанов, Калин, 1984, с. 19 и сл.) като “сведението на Диодор за тракийската таласократия” е пречка данните, съдържими в него, да бъдат анализирани в техния контекст и самата тракийска таласократия да бъде изяснена като елемент от комплекс от събития в епохата на егейските миграции, както някои изследвачи призовават да бъде сторено това (вж. Lazova, Cvete, 1988, p. 22). От значение е също така, че известието на Диодор предоставя информация, която като че ли носи и хронологически данни. Посочените в него срокове на владеене на морето от различни народи са в абсолютни цифри, които най-вероятно не са извлечени от изкуствени хронологични построения, тъй като не представляват някакви закръглени срокове, а са с точност до една година. Анализирано с оглед на тези проблеми, известието очертава много интересна етнополитическа ситуация  в Балкано-Анатолийския район, имаща приблизително следните измерения.

 

            Диодор дава информация кои били народите, владяли Егейско море във времето след Троянската война,  съобщавайки ни, че морето било владяно в продължение на 92 години от лидийците и меоните, за срок от 85 години – от пеласгите, за срок от 79 години – от траките, 23 години – от родосците, 25 години – от фригите, след което са съобщени сроковете на господството по море, осъществено от още дванадесет народа, вписани със собствено етничните им имена или с псевдоетнични имена, указващи местообитаването им. При анализа на това хронологично известие следва да се имат предвид две важни обстоятелства. На първо място, близките по съдържание известия на Хиероним (ed. Helm, 119.18; 123.14; 125.4; 125.10) и на Георги Синкел (ed. Dindorf, 340.17; 340.18; 340.20) съобщават една по-различна продължителност на тракийската таласократия, а именно 19 години, като при това изследвачите смятат, че не става дума за механична грешка в копирането на текста, а за различни хронологични фигури, при това визиращи различни периоди на тракийската таласократия. На второ място, и двамата посочени автори обвързват тракийската таласократия с преселението на траките от Стримон в посока към Витиния. Това ще означава пряко засвидетелстване на зависимостта на морското господство от социално-икономическите процеси, които предизвикали миграционната мобилност на тракийските племена, отвела преселници от Европа към Мала Азия. Редом с това, тъй като в сведенията на двамата автори 19-годишната таласократия е последвана от известие за преселението към Витиния, а след това – за ново тракийско морско господство, но без указване на срока му, приема се, че по този начин са указани два последователни периода на тракийски контрол в Егеида, първият – може би свързан с етнополитическа активност на европейските стримонски траки, вторият – на витинските малоазийски траки.

 

            Разбира се, проблемите във връзка с изворните съобщения за таласократията на лидийци, меони, пеласги, траки и други негръцки народи от Балкано-Анатолийския район, несъмнено се нуждаят от една оценка за стойността им като евентуални хроникални известия. Основните проблеми в това отношение са главно два – коя е опорната хронологична дата за изчисленията на Диодор и респ. на ползваните от него автори и как спрямо нея се разполагат сроковете на владичество в Егейско море на различните упоменати в известието народи. Искам да отбележа, че данните на Диодор са твърде издържани спрямо възможните им аналитични верификации. Така например, ако приемем, че посочените таласократии са последователни и че те се разполагат спрямо една от указваните в античността дати на началото на Троянската война – 1240 или 1194 година, то получаваме като датировка на тракийската таласократия  времето приблизително след 1000-та година пр. н. е. В литературата действително се предполага въз основа на такава трактовка на тези данни, че лидийци и меони господстват в Егеида през XIII – началото на XII в. пр. н. е., докато периодът XII-XI в. пр. н. е. бил време на господство на пеласги и траки (напр.: Порожанов, Калин, 1984, с. 22).

 

            Съвсем друга датировка се получава в случай, че вземем пред вид една от характеристиките на известието на Диодор. Това известие е синтезно и то на практика не съдържа пряко твърдение, че таласократиите на народите от Балкано-Анатолийския район са представлявали последователно редуване на морското господство на тези народи. Така възможността Диодор да съобщава не за последователно осъществили се морски господства, а за едновременни таласократии – на всеки етнос в различен район от Егейско море – позволява да се направи една доста точна възстановка на хронологията на част от събитийността в периода на т. нар. егейски миграции. Ако от античната дата на т. нар. Троянска война до края на морското господство на траките са изминали 79 години, то тракийската таласократия завършва някъде към средата или края на периода Троя VII b 2 – т. е. точно в онзи период, който е белязан с присъствието на т. нар. букел керамика, принадлежаща на едно настанило се в Троада тракийско население [7]. Троя VII b 2 се датира във времето между 1190 и 1100 г. пр. н. е., което отговаря също така и на времето, когато т. нар. морски народи нахлуват в Египет. Както е известно, големи нападения на морските народи срещу Египет имало при управлението на Рамзес III (което в литературата напоследък се предатира в годините 1183-1152 г., вместо по-рано приеманите, например в третото издание на Кембриджката древна история, години на управление на този фараон – от 1198 до 1166 г. пр. н. е.). Между нападащите Египет народи били Danunu, Sherdanu, Shekelesh, Pulasati, Zakkala и Washasha (в случая запазвам транслитерирането на тези имена, което използва Макалистър). Ако един от тези народи, Pulasati, отговаря на пеласгите, съгласно предположенията в литературата (срв. историографската справка у Haider, Peter W. 1988, S. 79, anm. 277), то народ измежду егейските морски господари се появява далече на юг, явно в хода на активната миграционна мобилност, характерна за епохата.

 

            Възможно е обаче и трето тълкуване, “компромисно” спрямо двете решения на въпроса за реалната стойност на хронологичната информация в известието на Диодор. Ако все пак се приеме, че Омировата Троя е Троя VI h, разрушена от земетръс около 1300 г. пр. н. е., но все пак със следи и от човешки разрушения (срв. повече у Hiller St. 1991, p. 151), то разрушаването на Троя VII a от човешка ръка около 1260 г. пр. н. е. (в случая отново следвам датировката и синтезното изложение на проблематиката у Hiller St. 1991, p. 153), то датировката на тези две Троянски войни съвпада по един твърде показателен начин с хронологичните данни на Диодор. Редом с това, все в този времеви интервал се разполагат и събитията, известни ни както от хетски документ от времето на Тудхалия IV (1265-1235), така и от античната писмена мито-епическа традиция на Балкано-Анатолийския район – от т. нар. “Псевдо-Илиада”, за което бегло стана дума по-горе. На следващо място, ако приемем за отправна точка отново датата, указана в античната традиция като дата на началото на Троянската война – 1240 г., и прибавим към нея срока на тракийското морско господство, то получаваме приблизително годината 1160 (при условие, разбира се, че за разлика от точността в цифровите измерения, демонстрирана от Диодор, все пак закръглим посочения от него срок на 80 години). Така траките осъществяват морско господство във времето на периода Троя VII b 2  с характерната за него вероятно тракийска по произход т. нар. букел керамика. Интересно е обаче, че ако приемем като дата на Троянската война извежданата от историците дата на Троянската война, свързана с падането на Троя VI h, т. е. “първата” Троянска война, то между годините 1300 и 1240 лежи период от 60 години – само с 25 години по-къс от срока, указван от Херодот като срок на пеласгийската таласократия, която, ако спазим продължителността на срока и, посочен от Диодор, но ориентиран от 1240 назад във времето, би трябвало да е започнала в около 1325 г. пр. н. е. Излиза, че пеласгийската таласократия започнала малко преди превземането на Троя при “първата” Троянска война (по мито-епическите представи това би трябвало да е Херакловото превземане на Троя), което е твърде вероятна възстановка на хронологията на събитията, тъй като раздвижването на народите в Балкано-Анатолийския район действително има малко по-ранна датировка, практически почти съвпадаща с края на бронзовата епоха. Изхождайки от датата 1325 г. пр. н. е., ако я приемем за крайна дата от срока на морското господство на лиди и меони, то тази най-ранна таласократия би трябвало да е започнала около 1417 г. – т. е. във време, твърде близко до приетата от археолозите начална дата на късномикенския III A и B период.

 

            Тези изчисления едва ли бележат само случайни съвпадения, при условие, че данните на Диодор имат статуса на хроникални известия, опиращи се върху древна и антична, и древноизточна хроникална традиция. В това отношение следва да се отбележи, че античната писмена традиция, хронологизираща митичната и реалната история на Балкано-Анатолийския район, представлява явление, което все още чака обяснение (срв. за стойността и като исторически източник и за връзките и с древноизточната хроникална традиция: Rohde E. 1901; Burn A. R. 1935; Prakken D. 1943; и др.). Сред хроникалните засичания между действителната историко-археологическа картина на Балкано-Анатолийския район от II-I хил. пр. н. е. и датите, указвани от тази традиция, съвпадението между установената по археологически път дата на разрушаването на Троя VII a и една от датите за Троянската война в античната традиция не стои изолирано. Така например, почти точно съвпада и датировката в Пароската хроника на началото на царуването на Кекроп в Атина (1582 г.) с датировката в 1570 г. пр. н. е. - приета "с голяма доза приблизителност и предположително", но напълно независимо - на началото на късноеладския период от историческото развитие на гръцкия материк (Snodgrass A. M. 1971, p. 14).

 

            Същевременно, извън такива опорни точки, хронографските съчинения демонстрират в историческите знания за т. нар. Тъмни векове един хиатус, една най-малкото неточна хронологическа канава на събитията (срв. за това: Forsdyke J. 1964, p. 56 ff.; Snodgrass A. M. 1971, p. 15-16). Това несъмнено е указание за наличието на прекъсване в политическото развитие (и съответното му отражение в традицията) между двете големи епохи в историята на Балкано-Анатолийския район и в частност на Гърция. Редом с това обаче посочените твърде точни данни, запазени от тази хронографска традиция, явно представляват “реликти” от някаква хроникална традиция, която била, изглежда, сравнително точна.  Редом с подреждането на елементите от митичната история спрямо такъв хронологичен ориентир и опорна точка за изграждането на синтез между митична и реална история, като Троянската война - война на боговете с проекция на земята, смятана за най-значителното събитие от легендарното минало, долавя се и вплитането в картината на най-ранното историческо развитие на Балкано-Анатолийския район на същински хроникални данни. Могло ли е да стане тъй, че самата опорна точка за тези исторически реконструкции на античната историческа наука – Троянската война – да е била прикрепена към дата от действително наследени от бронзовата епоха исторически познания? Въпросът засега остава открит. По-важното е, че изглежда спрямо историческия спомен за такава война и други събития в района от края на II и началото на I хил. пр. н. е. (респ. спрямо евентуално онаследени историко-хроникални данни от бронзовата епоха) е била след това хроникализирана митичната история на етносите от I хил. пр. н. е. Как точно е станало това онаследяване, е твърде трудно да се установи, но изглежда черпещият от египетските жреци познания за далечното минало гръцки мъдрец Солон не е просто художествен образ от Платоновия разказ, а и алюзия за действително развил се подобен процес, чиито параметри засега не можем да установим.

 

            * * *

 

            Очертаните в най-общ план проблеми позволяват да се открои сложността на задачите, които стоят пред изследвачите при проучването на преходния период между бронзовата и желязната епоха в Балкано-Анатолийския район. Този период е възлов в историческото развитие на района, тъй като той носи активна промяна на социално-икономическия и етническия му облик. В хода на тези промени трако-пеласгийската група народи развиват широка миграционна активност, която отвежда население от тази етнолингвистична общност далече на югоизток в Мала Азия, а вероятно и в някои райони от Близкия Изток. Прегледът на наличните данни позволява също така да се обвържат тези промени с такава опорна точка в хронологията на събитията от прехода към желязната епоха, като Троянската война – един мито-епически образ на война, представляващ отражение на някакви реални исторически събития. Тракийската таласократия, разполагаща се съгласно изворовите данни след тази война, е описана в античните извори и посредством определени хронологични данни, чийто детайлен анализ е една от важните, нерешени все още задачи в проучването на миналото на Балкано-Анатолийския район в края на II и началото на I хил. пр. н. е. Изложеното позволява да бъде набелязано в качеството на предварителна хипотеза предположението, че античната мито-епическа, историческа и хроникална традиция отразяват по различен начин данни, произхождащи от неизвестни ни хроникални източници от края на бронзовата и началото на желязната епоха. Докато мито-епическият подход към събитията изгражда от тях сборния образ на Троянската война, то античните историци и т. нар. хронографска литература са по-детайлни и ориентират описваните събития, в това число миграциите, таласократиите и други политически събития от тази епоха, към по-точно обвързаните с реални хроникални дати т. нар. първа и втора Троянска война, мито-епическата традиция за които има според някои автори (срв. цитираното по-горе становище на Клейн Л. С. 1990, с. 41) различни и дори разновремеви източници. Като изключим таласократията на лидийци и меони, която може да отговаря на събития във връзка с политическото господство на малоазийските хето-лувийски народи от къснобронзовата епоха – но пък би могла да бъде отражение и на заселването на европейско население в района на малоазийска Лидия [8] - събитията, преместени в античната мито-епическа и историческа традиция във времето след Троянската война, отговарят на събитията от епохата на т. нар. егейски преселения, в хода на които особено активна и продължителна била мобилността на пеласги и траки, което довело до господството им по море за повече от век и половина. 

 

 

 

 

            БЕЛЕЖКИ:

 

            1. Срв. за историчността на т. нар. Троянска война сред обилната литература: Гордезиани Р. В. 1978, с. 161 и сл.; Starr C. G. 1962, p. 66-68; Finley M. I., a. o. 1964; Vermeule E. 1964, p. 275-276; 348, n. 14; Lesky A. 1968, S. 750 f.; Thomas O. C., a. o. (eds.), 1970; Geiss H. 1975; Blegen C. W. 1962; и др. Сред по-новите изследвания по проблема за Троянската война вж. напр.: Finley M. I. 1977; Cobet J. 1983; Foxhall L. and Davies J. K. (eds.), 1984; Wood M. 1985; Bloedow, Edmund F., 1988; Гиндин Л. А. 1991; Гиндин Л. А., Цымбурский В. Л. 1995 (тази книга засега ми е недостъпна), и посочената там литература.

 

            2. Срв. за локализацията на Ахиява в прибрежната спрямо Мала Азия област на Егеида: Caratelli G. P. 1950; Gterbock H. G., Mellink M. J. 1983; и др. Литературата по този въпрос е огромна, решенията са противоречиви. Докато през 1943 г. Б. Хрозни е на мнение, че е разчел името Ахиява като топоним в Арголида в надпис на линейното писмо Б, което поставяло Ахиява в материкова Гърция (цит. по: Bradford Welles C. 1947, p. 441-442), то по-късно Г. Штайнер достига до извода, че идентифицирането на Ахиява с микенската (гръцка) страна на ахейци не е вероятно (Steiner G. 1964, S. 388). Този разнобой е характерен и за онези изследователи, които опитват да разположат Ахиява по западното крайбрежие на Мала Азия. Предполага се във връзка с това, че разполагането на Ахиява по крайбрежието на Мала Азия, проникването на данайци и ахейци, респ. хипахейци, изглежда са звена от единния процес на постепенното навлизане на население, произхождащо от гръцкия материк и по-общо от Балканите, в Мала Азия (срв. напр. Georgiev V. I. 1961, p. 23-24; 1980, p. 63; и др.).

 

            3. В Егеида от късноеладско време (края на XIII и XII в. пр. н. е.) се преместил центърът на микенската цивилизация след разрушаването на дворците в материкова Гърция (Kardara Chr. P. 1970, p. 450); всъщност, може би затова в Южна Егеида - Цикладите, също Кипър и Крит, приемствеността: микенско - архаично време е малко по-ясно засвидетелствувана (срв. Ленцман Я. А. 1963, с. 202 и сл.; Полякова Г. Ф. 1983, с. 104-107, с лит.; и др.).

 

            4. Вж. Page D. L. 1972, p. 104 and p. 115, n. 27 and 28; Huxley G. L. 1960, p. 33, с лит.; Гордезиани Р. В. 1978, с. 189, с лит.; Гиндин Л. А. 1981, с. 140-141, с лит.; и др. Срв. за вероятния трако-фригийски характер на конфедерацията Ашува: Гиндин Л. А. 1981, с. 165-168, с лит. За името Ашува: Гиндин Л. А. 1990, с. 98, с извори и лит.

 

            5. Вж. за вероятността да са функционирали подобни микенски поселения в Западна Мала Азия: Блаватская Т. В. 1966, с. 162 и сл.; Гиндин Л. А. 1990, с. 78; Boardman J. 1973, p. 33-34.

 

            6. Сведението на Диодор е достигнало до нас посредством привеждането му от хронографа Евзебий. Вж. повече, с лит. и извори: Lazova, Cvete, 1988, p. 17 ff. Вж. повече за гръцката хронографска традиция и сведението за таласократиите у Miller M. 1971.

 

            7. Въз основа на по-различна аналитична база това съвпадение между хронологичните данни на писмения извор и хронологията на археологическите данни, е отбелязано и от Фол Ал. 1980, с. 9. За съжаление неговата възстановка на евентуалната хроникална информация в известието за егейските таласократии е опорочена от неточно цитиране на данните на Диодор – смесен е срокът на морско господство на лидийци и меони (които, впрочем, въобще не са отчетени като евентуални морски хегемони), възлизащ на 92 години, със срока на морско господство на пеласгите, възлизащ на 85 години.

 

            8. Срв. в това отношение хипотезата на Гусмани, според която след “лувийската” династия на Атиадите, в хода на егейската инвазия от XII в. пр. н. е. в Лидия нахлули нашественици от балкански произход, които съборили лувийското господство и съставили нова династия, онази на Хераклидите. С тази нова династия Р. Гусмани обяснява налагането на името лиди вместо старото име меони (Gusmani R. 1960, p. 332-334; Watkins C. 1970; срв. обаче: Hanfmann G. M. A. 1951, p. 180-182, с лит.;).

 

 

             ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

           

            Блаватская Т. В. 1966 – Ахейская Греция. Москва 

            Гиндин Л. А. 1981 – Древнейшая ономастика Восточных Балкан (Фрако-хетто-лувийские и фрако-малоазийские изоглоссы). София

            Гиндин Л. А. 1990 – Ahhijawa и гомеровская эпическая традиция. – Балканско езикознание, XXXIII (1990), 3-4

            Гиндин Л. А. 1991 – Троянская война и Аххиява хеттских клинописных текстов. – Вестник древней истории, 1991, № 3

            Гиндин Л. А., Цымбурский В. Л. 1995 – Гомер и история Восточного Средиземноморья. Москва 

            Гиндин Л. А., Цымбурский В. Л. 1986 – Античная версия исторического события, отраженного в KUB XXIII, 13. – Вестник древней истории, 1986, № 1

            Гордезиани Р. В. 1978 – Проблемы гомеровского эпоса. Тбилиси

            Клейн Л. С. 1990 – Данайская Илиада (К характеристике источников и формирования гомеровского эпоса). – Вестник древней истории, 1990, № 1

            Ленцман Я. А. 1963 – Рабство в Микенской и Гомеровской Греции. Москва

            Мелетинский Е. М. 1963 – Происхождение героического эпоса. Ранние формы и архаические памятники. Москва

            Полякова Г. Ф. 1983 – От микенских дворцов к полису. – В: Античная Греция. Том 1. Становление и развитие полиса. Москва

            Порожанов, Калин, 1984 – Сведението на Диодор за надмощията по море в Егейския басейн през XIII-VIII в. пр. н. е. – Векове, 1984, кн. 2 

            Титов В. С. 1982 – К изучению миграций бронзового века. – В: Археология Старого и Нового Света. Москва

            Фол Ал. 1980 – Проучвания върху гръцките извори за древна Тракия. V. Генеалогисти и митографи от V-IV в. пр. н. е. – ГСУ. Том 70. Исторически факултет. 1976. София 

            Цангер Е. 1994 – Наводнение от небето. Дешифриране на легендата за Атлантида. София 

            Штайнер Г. 1992 – Новые соображения по вопросу об Аххияве. – Вестник Московского университета. Серия 8, История. 1992, № 3

            Barnett R. D. 1975 – The Sea Peoples. – In: Cambr. Ancient History. Vol. II. P. 2. Cambridge  

            Blegen C. W. 1962 – The Mycenaean Age, the Trojan War, the Dorian Invasion and other Problems (Semple Lecture). Univ. of Cincinnati 

            Blegen C. W. 1963 – Troy and the Trojans. London 

            Blegen C. W. 1975 – Troy VII. – In: Cambridge Ancient History. Vol. II. P. 2. Cambridge 

            Blegen C., Boulter C., Caskey J. and Rawson M. 1958 – Troy IV. Princeton: Univ. Press 

            Bloedow, Edmund F., 1988 - The Trojan War and Late Helladic III C. – Praehistorische Zeitschrift, 63, 1988, No 1

            Boardman J. 1973 – The Greeks Overseas. Harmondsworth, 1973 2

            Bradford Welles C. 1947 – Archaeological digest. Summaries of original articles in current publications. – American Journal of Archaeology, vol. LI, 1947, No 4

            Burn A. R. 1935 – Dates in Early Greek History. – Journal of Hellenic Studies, vol. 60 

            Caratelli G. P. 1950 – Ahhijawa, Lazpa et leur divinités dans KUB, V, 6. – Jahrbuch für Kleinasiatische Forschungen, Bd. I 

            Caskey J. L. 1964 – Archaeology and the Trojan War. – Journal of Hellenic Studies, vol. 84

            Catling H. W. and Catling E. A. 1981 – Barbarian pottery from the Mycenaean settlement at the Menelaion, Sparta. – Annual of the British School of Archaeology at Athens, vol. 76  

            Cobet J. 1983 – Gab es den Trojanischen Krieg? – Antike Welt. Bd. XIV, 1983, H. 4

            Desborough V. R. d'A. 1964 – The last Mycenaeans and their successors. Oxford 

            Dimitrov, Dimităr P. 1971 - Troia VII b2 und die Thrakischen und Mösischen Stämme auf dem Balkan. – In: L’Ethnogenèse des peuples balkaniques. Symposium international sur l’ethnogenèse des peuples balkaniques. Plovdiv, 23-28 avril 1969. Studia Balkanica. 5. Sofia

            Dussaud R. 1953 – Prélydiens, Hittites et Achéens. Paris

            Easton D. F. 1984 – Hittite History and the Trojan War. – In: Lin Foxhall and John K.Davies (eds.). The Trojan War. Its Historicity and Context. Papers of the First Greenbank Colloquium, 1981. Bristol, Bristol Classical Press 

            Easton D. 1985 – Has the Trojan War been found? – Antiquity, vol. 59

            Eisler R. 1939 – Boghazkцy-Studien zu Homer und Hesiod. - L'Antiquitй Classique, vol. VIII, 1939, No 1

            Finley M. I., a. o. 1964 – The Trojan War. – Journal of Hellenic Studies, vol. 84

            Finley M. I. 1977 – Lost: the Trojan War. – In: M. I. Finley. Aspects of antiquity. Harmondsworth

            Forsdyke J. 1964 – Greece before Homer. I. Ancient Chronology and Mythology. London 

            Foxhall L. and Davies J. K. (eds.), 1984 – The Trojan War. Its Historicity and Context. Papers of the First Greenbank Colloquium, 1981. Bristol, Bristol Classical Press

            Geiss H. 1975 – Troia – Streit ohne Ende. – Klio, Bd. LVII, 1975, H. 1

            Georgiev V. I. 1961 – La toponymie ancienne de la péninsule Balkanique et la thèse méditerranéenne. Sofia

            Georgiev V. I. 1980 – Thraces, Pelasges, Achéens, Ioniens, Eoliens et Doriens. – In: Actes du deuxième Symposium Internacional de Thracologie. Milano

            Gusmani R. 1960 – Masnes e il problema della preistoria lidia. – Parola del Passato, XXIV

            Gterbock H. G., Mellink M. J. 1983 – The Hittites and the Aegean World. – American Journal of Archaeology, vol. 87

            Haider, Peter W. 1988 – Griechenland – Nordafrika: ihre Beziehungen zwischen 1500 und 600 v. Chr. Darmstadt: Wiss. Buchges.

            Hammond N. G. L. 1975 – The end of Mycenaean Civilization and the Dark Age. The Litterary Tradition  for the Migration. – In: Cambr. Ancient History. Vol. II. P. 2. Cambridge

            Hanfmann G. M. A. 1951 – Prehistoric Sardis. – In: Studies presented to David Moore Robinson on his seventieth Birthday. Volume I. Saint Louis 

            Hiller St. 1977 – Two Trojan wars? – In: 4th International Colloquium on Aegean Prehistory. Sheffield 

            Hiller St. 1991 – Two Trojan wars? On the Destructions of Troy VI h and VII a. – In: Studia Troica, 1 

            Huxley G. L. 1960 – Achaeans and Hittites. Oxford

            Jacoby F. 1949 – Atthis. Oxford

            Kardara Chr. P. 1970 – At the down of Hellenic History. – Athens Annals of Archaeology, III, 1970, t. 3

            Lazova, Cvete, 1988 – The Thracian Thalassocracy and the Literary Tradition during the Late Antiquity. – Thracia, 8. Serdicae

            Lesky A. 1968 – Homeros. – Pauly Wissowa Real Encyclopädie der klassischen Altertumswissenschaften. Suppl. XI. Stuttgart

            Mee C. B. 1984 – The Mycenaeans and Troy. – In: Lin Foxhall and John K.Davies (eds.). The Trojan War. Its Historicity and Context. Papers of the First Greenbank Colloquium, 1981. Bristol, Bristol Classical Press

            Mellaart J. 1978 – The Archaeology of ancient Turkey. London: Bodley Head 

            Mellaart J. 1984 – Troy VII A in Anatolian Perspective. – In: Lin Foxhall and John K.Davies (eds.). The Trojan War. Its Historicity and Context. Papers of the First Greenbank Colloquium, 1981. Bristol, Bristol Classical Press 

            Miller M. 1971 – The Thalassocracies. (Studies in Chronography, II). New York

            Nylander G. 1963 – The Fall of Troy. – Antiquity, XXXVII  

            Page D. L. 1972 – History and the Homeric Iliad. Los Angeles – Berkeley

            Rohde E. 1901 – Studien zur Chronologie der griechischen Litteraturgeschichte. – In: Kleine Schriften. Bd. I. Tübingen – Leipzig

            Rutter J. B. 1975 – Ceramic evidence for northern intruders in southern Greece at the beginning of the late helladic III C period. – American Journal of Archaeology, vol. 79

            Snodgrass A. M. 1971 – The Dark Age of Greece. An archaeological survey of the eleventh to the eighth centuries B. C. Edinburgh

            Starr C. G. 1962 – Origins of Greek Civilization, 1100 – 650. London, 19622

            Steiner G. 1964 – Die Ahhijawa-Frage heute. – Saeculum, Jg. 15 

            Thomas O. C., a. o. (eds.), 1970 – Homer’s History: Mycenaean or Dark Age? New York

            Vermeule E. 1964 – Greece in the Bronze Age. Chicago

            Watkins C. 1970 – Studies in the Indo-European legal language, institutions and mythology. – In: Indo-European and Indo-Europeans. Philadelphia

            Wood M. 1985 – In Search of the Trojan War. London