.
СЛАВЯНИ, ТЮРКИ И ИНДО-ИРАНЦИ В РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ (ЕЗИКОВИ ПРОБЛЕМИ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОГЕНЕЗИС – КЪМ ПОСТАНОВКАТА НА ВЪПРОСА)
.
Стефан ЙОРДАНОВ (В: Българистични проучвания. 8. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Седма международна научна сесия. Велико Търново, 22-23 август 2001 г. Велико Търново, 2002, 275-295)



Проблемът за българския етногенезис напоследък отново вълнува умовете на онези будни българи, които не се занимават професионално с него; редом с това професионалното му анализиране бе отново подето в литературата малко по-активно. Трудно е да се каже кои са факторите в това отношение и доколко професионалният и любителският интерес към тези проблеми не само си влияят, а и взаимно се индуцират, което за литературата от последно време като че ли е в значителна степен точна констатация. Независимо от различните становища, несъмнено е едно – че българският средновековен етнос се формира в хода на интензивното етнокултурно взаимодействие между такива големи етнолингвистични масиви на ранното средновековие, като славяни, тюрки, индо-иранци. Ето защо към този въпрос в предложеното изложение ще  бъде хвърлен поглед именно с оглед на ролята на тези етнолингвистични групи в българския етногенезис. Този аспект на проблема възниква във връзка с твърде активно анализираната напоследък етнокултурна и лингвистична характеристика на Аспаруховите българи, в науката традиционно обозначавани като прабългари или първобългари, с чието установяване на Балканския полуостров се свързва изграждането на българската държава и впоследствие на българската народност. Затова тъкмо вписването на прабългарите в етническата картина на ранното средновековие и по-конкретно отношението им към големите етнолингвистични общности на славяни, тюрки и индо-иранци ще бъде основният проблем, чийто най-общ анализ ще предложим на вниманието на читателите по-долу.

Проблемът за етнолингвистичната принадлежност на прабългарите вълнува изследвачите не от вчера, а собствено проблемът за иранския дял в прабългарския етнос – също (срв. историографския преглед у Бешевлиев, В. 1981, с. 15 и сл.). Общо взето, т. нар. тракийска и т. нар. славянска теория за етно-лингвистичната принадлежност на прабългарите понастоящем нямат привърженици в научната общност и дори могат да бъдат окачествени като окончателно преодолян етап в анализа на този въпрос. Но останалите възможности – прабългарите да са тюрко-алтайски, фино-угорски, сармато-алански или смесен по етнолингвистична принадлежност народ, битуват в различни варианти и понастоящем. Сред тях напоследък се възражда старата идея на А. П. Смирнов (1948, с.17; 1957, с. 6;) и В. Т. Сиротенко (1961, с. 41), че прабългарите са тюркизирано сармато-аланско или направо сармато-аланско население (вж. постановката на проблема и историография у Бубенок, О. Б. 1997, с. 17 и сл.). Тази теза се застъпва в българската литература от Ал. Бурмов, у когото тя се оформя до известна степен и под влияние на яфетическата теория на Мар [1]. В. Бешевлиев, един от най-добрите познавачи на историята и културата на прабългарите,  приема, че като цяло прабългарите са тюрко-алтайско население, но в личните имена се проследява немалък брой ирански по произход имена, и то сред имената на властвуващите в Първото българско царство династии, което би могло да означава наличието на ирански инфилтрации (Бешевлиев, В. 1968, с. 237-247). Напоследък към тази идея въз основа главно на археологически данни се накланят някои съвременни изследвачи. Между тях Р. Рашев твърди, че прабългарите представляват иранско население, повърхностно тюркизирано, респ. подчинено от господстваща династия от тюркски произход (Рашев, Р. 1993). Обстойно се занимаха с иранските елементи в археологическите култури на Северното Причерноморие някои археолози.

Искаме да подчертаем още в началото, че решаването на проблема за произхода на прабългарите може да дойде единствено след комплексен анализ на всички налични данни – и археологически, и писмени, и лингвистични, и антропологични. Анализът поотделно на всяка от тези групи данни не позволява категорични изводи. Въз основа единствено на археологическите данни проблемът за произхода на прабългарите се изяснява твърде противоречиво и несигурно – не само поради несигурността в корелацията между археологическа култура и етнос (предмет на недовършено обсъждане и досега), но и поради все още дискусионната връзка между отделните конкретни археологически култури и недостатъчно пълното изясняване на тяхното взаимовлияние, смяна и историко-генетична връзка. Писмените извори също са неясни, противоречиви и не съдържат пряка и пълна информация по тези въпроси. Все пак обаче, изворите отчетливо фиксират и диференцират българите, указвайки също така, макар и твърде общо, ако не етнолингвистичната, то поне етнокултурната им принадлежност. Отграничавайки в Северното Причерноморие три етнически масива – хуни, германци и славяни, без да долавят другите два етнолингвистични масива – фино-угорския и сармато-аланския – и активно архаизирайки етничната номенклатура тук, изворите ни предоставят нуждаещи се от детайлен анализ, а не преки известия, които обаче в отделни случаи дават и по-прецизна информация за лингвистичната принадлежност на прабългарите. Така например запазено е едно сведение за приликата между езика на прабългарите и езика на хазарите. [2] Противоречието между тази категоризация и респ. твърде популярната напоследък идея за иранската им етнолингвистична принадлежност са, впрочем, основният проблем, който стои за решаване в така очертания кръг от проблеми. По принцип в настоящата работа ще се спрем главно на някои аспекти на лингвистичните данни, не само защото по принцип етническата история не би могло да бъде изследвана без тяхна помощ, но и защото тъкмо етнолингвистичната характеристика на прабългарите е предмет на оживен интерес напоследък.

1. От езика на Аспаруховите българи са се запазили езикови остатъци, които представляват съвкупност от различни по етнолингвистична принадлежност лексеми. По наличните езикови остатъци се долавят два, респ. три етнолингвистични пласта лексеми: тюрко-алтайски, в това число монголски; ирански и вероятен фино-угорски пласт.

Въз основа на тази етнолингвистична разнородност на езиковите остатъци от езика на прабългарите би могло да се поддържа всяка една негова лингвистична принадлежност. Но тъй като прабългарите все пак са принадлежали към конкретна етнолингвистична общност, проблемът е коя е тя, ако се съди по прабългарските езикови остатъци. Проблемът изглежда решим въз основа на обстоятелството, че във всеки език има домашен лексикален фонд и фонд от няколко пласта езикови заемки. Но по отношение анализа на езика на Аспаруховите българи проблемът се усложнява от обстоятелството, че изключително фрагментарното състояние, в което обичайно достигат до нас т. нар. мъртви езици, какъвто е и езикът на прабългарите, не позволява категорично да се определи кой точно лексикален пласт представлява домашният фонд лексеми. Ето защо именно в това отношение са големият брой научни и псевдонаучни спекулации, особено от неспециалисти, в последно време.

По наше мнение езикът на прабългарите все пак представлява език от тюрко-алтайското езиково семейство, за което могат да се приведат следните основни доводи:

    1. 1. По относителен дял в езика на прабългарите най-обемен е именно онзи пласт лексеми, които са с тюрко-алтайско езиково потекло и характеристика, което определя този пласт лексеми като домашния фонд в лексикалното богатство на езика, а самия език – като тюрко-алтайски по етно-лингвистичен облик. Ако към запазените в надписите или във византийските извори лексеми прибавим и езиковите остатъци в съвременния български език, то количеството на тюрко-алтайските по лингвистичен характер лексеми в езика на прабългарите се увеличава значително.

    1. 2. Проследява се сравнително сигурно функционирането на словообразувателни модели, типични именно за този пласт, докато други словообразувателни модели във функциониращо състояние почти не се проследяват.

    1. 3. Проследяват се почти всички по-типични фонетични характеристики в техния развой, които са типични за именно този лингвистичен пласт. Анализът на О. Притсак в неговото засега най-системно проучване на езика на прабългарите (вж. Pritsak, O. 1955) говори именно за това.

    1. 4. Проследява се генетична връзка между лексеми от прабългарските езикови остатъци и лексеми от живи негови наследници (чувашки и др.), както и с тюрко-алтайски прабългарски по произход лексеми – заемки в съседните езици.

    1. 5. В старобългарския език се проследяват главно тюрко-алтайски по произход лексеми, респ. лексемите от друга лингвистична принадлежност показват следи от битуване в тюрко-алтайска езикова среда. Впрочем, аналогично е и положението в староруската литература. Вън от проблема за проникването на лексеми от езика на прабългарите посредством старобългарския език и неговото активно ползуване като еталонна културно-историческа реалия в староруското общество, такъв паметник като ”Слово о полку Игореве“ съдържа преди всичко тюркизми – и прабългаризми, и заемки от езика на хазарите – и по-малко иранизми. Това състояние на нещата явно е детерминирано от етнополитическото господство на тюркските народи в Източна Европа, но то в значителна степен отразява и етнолингвистичната ситуация в този регион.

    1. 6. Проблемът за иранските лексеми в новобългарски език трябва да се решава изключително внимателно и едва когато се установи, че те идват в него като наследство от езика на прабългарите, от това да се правят съответните изводи в етногенетичен план, без да бъдат пресилвани поради априорна позиция по въпроса.

        1. 6. 1. Както се установява, редица лексеми от ирански произход в български език – вина, гуня, мед, рай, сто, янтар, топор, самодива, стопан, бог и др. – са ирански заемки в славянските езици още от времето на иранската и славянска общност далеч преди заселването на славяните на Балканския полуостров (Добрева, А., Добрев, И., 1983, с. 40-41, с лит.). Относително точно датирани чрез методите на лингвистическия анализ, те не могат да бъдат обяснени чрез установяването на многобройно ираноезично население в днешните български земи, доведено от Аспарух, тъй като това не съответства на хронологията на езиковите процеси. Техният преносител до съвременния български език са славянските племена от т. нар. българска група, настанили се в нашите земи в ранното средновековие и стоящи в основата на българския етногенезис.

Впрочем, що се отнася до абсолютното количество на лексемите от ирански произход в съвременния български език, то е твърде значително. Дори и когато изключим от него късния пласт, достигнал до българския език чрез посредничеството на османотурски, както и онези лексеми, чийто преносител са северните тюркски езици (печенежки, кумански, татарски и т. н.), остават доста значителен брой думи, които са от явен ирански произход. При това част от тях се фиксират и в старобългарски писмени паметници (например: корда, мъст, темник, чертог [срв. приетата чрез османотурско посредничество лексема чардак], булван, крагуй и др.). Но за някои от тях, подобно на лексемата чертог / чардак, може би трябва да се укаже едно вторично заемане през епохата на османското робство, тъй като в новобългарски език те се появяват във форма и със семантика, които трудно биха ги представили като пряко продължение на средновековните лексеми. Но така или иначе, в количествено отношение делът на иранските лексеми сред прабългарските езикови остатъци никак не е малък. Проблемът е да се установи изричното им функциониране не като заемки в друг език, а като домашни думи в един език от иранската група езици, тъкмо за което според нас засега липсват убедителни доводи.

        1. 6. 2. В съвременната българска топонимия на практика почти липсва ираноезичен пласт. И в това отношение чисто количествено преобладават онези топоними, които, представлявайки евентуално наследство от езика на прабългарите, са с тюрко-алтайски доосмански лингвистичен облик (Сунгурларе, Осмар, Шумен, Тутракан и др.). Мощен ирански топонимичен пласт – такъв, какъвто е налице в Източна Европа – в българските земи липсва. От досега установените случаи може да се посочат само топонимите от типа на селищното име Шереметя (село до Велико Търново) и подобни в други краища на страната, както и селищните имена Дерманци и Чиракман. Първото от тях показва явни следи от битуване в тюркоезична среда и може да е сравнително късно, а за другите две изследвачите изрично указват проникването им посредством такъв преносител като късните тюркоезични номади, достигащи през XI-XII век нашите земи, част от които взимат участие в българския етногенезис – узи, печенеги, кумани (Добрева, А., Добрев, И. 1983, с. 46-47). Единственото изрично свидетелство за топоними, донесени на Балканите през ранното средновековие заедно с ираноезично население, са упоменатите в изворите две имена на планински крепости, окачествени чрез съответните топоними като ”сарматски [крепости]“  (цит. по: Добрева, А., Добрев, И. 1983, с. 40). Като цяло тази картина може да означава единствено, че в епохата на Великото преселение на народите в нашите земи проникват само отделни и то незначителни инфилтрации от ираноезично население.

    1. 7. Запазените откъслечни текстове (военните надписи [3], надписът от съд от съкровището от Над Сент Миклош и др.) представляват текстове, които дават ясен смисъл единствено в качеството си на тюрко-алтайски езиков текст. Твърде общото подхвърляне, че тези надписи не са свидетелство в това отношение, защото ”се отклоняват от правилата на тюркските езици“ (Степанов, Цв. 1999, с. 19), не се нуждае от коментар, тъй като е един от най-характерните примери за априорен ”извод“ в една сложна и отговорна проблематика.

    1. 8. Терминологията на държавнополитическия живот, независимо че по принцип във всеки език тя представлява най-активно подложеният на иновационни влияния езиков слой, у прабългарите се представя от доста пълно засвидетелстван модел, който като цяло повтаря кръга термини, които са типични и за останалите тюрко-алтайски народи. Нещо повече, независимо от неизбежната етноспецифична обагреност на тази терминология, която битува в етнически български вариант, тя следва твърде отблизо изходната общотюркска терминология. Държавнополитическата терминология например на ранносредновековните унгарци, независимо от несъмнените заемки от терминологията на ранносредновековните тюрко-монголски народи (при това като че ли най-вече от онази на прабългарите), има все пак по-различен облик. Ето защо обликът на този специфичен слой лексика говори за близост с онези тюрко-алтайски народи, от които прабългарите се отделят в хода на етногенетичните процеси на ранното средновековие. Проблемът е твърде важен, тъй като обновяването на тази терминология в хода на историческите процеси през средновековието, което има различни източници за различните тюрко-монголски народи, е сравнително късен процес, който не замъглява ясно проследимата общност в ранносредновековната им държавнополитическа терминология. Дори когато средноазиатските народи активно заемат иранска или арабска лексика от този род, а европейските – византийска, респ. средновековна латинска политическа терминология, този най-стар пласт се запазва на реликтово равнище в много случаи.
 

2. Смятам, че засега няма нови данни, които да разколебаят старата, но фактологически и методически напълно актуална констатация, че прабългарите представляват население от тюркски произход, подложено на силно иранско влияние и в областта на езика, и в областта на културата (Венедиков, Ив. 1954, с. 290). И все пак гореизложените съображения, въз основа на които тази констатация е изведена, се атакуват приблизително със следната аргументация:

Налице са данни за ираноезичие на прабългарите (лексикалният пласт с иранска езикова принадлежност), следователно, прабългарите са вероятно иранци. Иранският лингвистичен пласт е основен (домашен), защото, първо, е сравнително обемен; второ, има системен характер, тъй като например някои езикови остатъци-фразеологизми са може би индоирански (Ант. Делева, Цв. Степанов); трето, съществуват следи в археологическите култури, свързвани с прабългарите – салтово-маяцката и др., които демонстрират иранско влияние и инфилтрации.

Смятам, че тези възражения произтичат главно поради две причини. От една страна, това е слабото внимание у историците към решаването на лингвистичните проблеми на тези въпроси, и от друга страна, това е преднамерената позиция спрямо материал, който по принцип е дискусионен и не търпи прибързани решения.

    2. 1. Относително значимият пласт ирански заемки в езика на прабългарите има своя генезис в етническата история на Евразия от древността и ранното средновековие. По принцип този въпрос се вписва в голямата проблематика на ирано-тюркските взаимоотношения в периода от I хил. пр. н. е. до I хил. от н. е., доколкото по-ранните връзки между индоевропейски и алтайските езици са феномен от малко по-различно естество [4]. Така например, в етнокултурната ситуация преди разселването на тюрко-монголските народи се регистрира, съгласно изследванията на И. Н. Шервашидзе (1989; 1990), развитието на процес на активна акултурация на тези народи най-вече под китайско и индо-иранско влияние със съответните отражения в езика.

В степите на Северното Причерноморие този процес на активно културно влияние от страна на иранските народи продължава, но при етнополитическо доминиране на претърпелите акултурация тюрко-монголски народи. Вероятно могат да се установят някои от иранските заемки в езика на прабългарите, датиращи именно от този период, и в литературата вече са правени такива опити, базирани и върху проучвания на един от съвременните наследници на езика на прабългарите – чувашкия език (вж. напр.: Андреев, Н. А. 1975; Добродомов, И. Г. 1980, и др.). Но това сармато-аланско влияние може и трябва да се отдели от ранните праисторически ираноезични заемки в езика на прабългарите и едва след това да се върви към изводи в етногенетичен план. Като цяло прави впечатление сравнително ограниченият брой ирански заемки, чийто произход може да се обясни със заемане от езиците на северните иранци, както и тяхната несигурност. Сред малкото примери в това отношение е лексемата сабя, но етимологията и е още твърде дискусионна, както и предположението, че самото оръжие се оформя в степите на Северното Причерноморие. Същото е валидно и за лексемата тагчи, чието присъствие в езика на прабългарите – а не в езика на късно тюркоезично население на Второто българско царство, както напоследък бе предположено – се доказва от фонетичния облик на тази лексема, която в езика на киргизи или на османските турци се появява във фонетичен облик, различен от онзи, типичен за езика на прабългари и други северни тюрко-монголски народи. Така че има основания да се твърди по-скоро, че основната част от лексемите от ирански произход в езика на прабългарите е исторически ранна; тя се дължи на ранното влияние от средноазиатските ирански езици, което оставя почти идентични заемки във всички тюрко-монголски езици през т. нар. пратюркска епоха. Разбира се, установяването на точната хронология на иранските заемки е въпрос на конкретен анализ; докато лексемата хубав би могла да е много ранна заемка от източноиранските езици (Цв. Тафраджийска например я извежда от съответната лексема в монголски, вж. Добрева, А., Добрев, И. 1983, с. 45, с лит.), то лексемата кумир като че ли е по-късна заемка, дължима на етнокултурната ситуация в Северното Причерноморие. Разбира се, точното решение на такъв род частни проблеми ще дойде след съответното проучване, тук само маркираме възможността и необходимостта от прецизна хронологическа стратиграфия на иранските по произход лексеми, откривани в старобългарски писмени паметници, в известия на средновековни исторически извори или в новобългарски език. Такъв подход ще даде възможност за действително прецизни изводи и в етногенетичен план.

Освен това, един по-масивен ираноезичен пласт население, настанило се заедно с Аспарух в българските земи (теза, развивана от Рашев, Р. 1993, pass.), би оставил много повече езикови остатъци в български език. А фиксираните в новобългарски език евентуални остатъци от езика на прабългарите, които се изясняват като лексеми с тюрко-алтайски произход, преобладават. Както се установява в проучванията (последно вж. у Димитров, Димитър Ил. 1984, 34-39), прабългарите, заселили се в територията на Първото българско царство, са били сравнително многобройни. В случай, че те са били ираноезични, би следвало да оставят повече ирански езикови остатъци, което на практика не се наблюдава. Многото иранизми в съвременния български език в преобладаващата си част не се дължат на наследство от езика на прабългарите.

    2. 2. Лексеми, в които да се проследява функционирането на словообразувателни модели, типични за иранските езици, в литературата досега не са фиксирани. Както се вижда например от лексемата тагчи, която е иранска заемка в езика на прабългарите, в този език тя формира производни с помощта на един типично тюрко-алтайски суфикс. Заемането на този суфикс в новоиранските езици, а впрочем и в новобългарски, е в резултат от активното тюркско влияние върху тях в най-ново време. Липсват данни това влияние да е започнало по-рано, респ. още в епохата на Великото преселение на народите в Северното Причерноморие. Напротив, известни са данни за активното използване на този суфикс в езика на прабългарите и в редица други случаи – например при лексеми от типа на самчи, книгачи, кръчи, лоборчи и др. Впрочем, приема се, например от испанския българист Фр. Х. Хуес Галвес (1998, с. 113), че в новобългарския език този суфикс се развива вторично под османотурско влияние, без приемственост с езика на прабългари, кумани и други средновековни тюркоезични народи. При това, този суфикс не е единственият в езика на прабългарите, който има тюрко-алтайски облик. В досегашните проучвания са фиксирани още няколко такива суфикса, и то в активно функционално състояние, доколкото в езиковите остатъци от езика на прабългарите тези суфикси присъстват с по няколко свои производни.

Що се отнася до числителните имена от ”Именника на българските ханове“ (алем, вечем, тутом, алтом, твирем и др.), наскоро бе предложено обяснението им чрез типичния за иранските езици суфикс за формиране на числителни редни -ум, -ым (Степанов, Цв. 1999, с. 41). Обяснението изглежда като че ли точно, ако не се държи сметка, че тюркските езици познават близък, почти омофоничен суфикс, с помощта на който формират числителни редни имена. Рядък, вече архаизъм, този суфикс все пак се запазва в една специфична форма в чувашкия език. Нещо повече, в случая става дума за суфиксален композитум, в който първият елемент е -ын, -ым, а вторият, -чи, явно се е наложил с времето да придаде една специфично индивидуализиращо значение на целия композитум (вж. повече у Серебренников, Б. А., Гаджиева, Н. З. 1986, с. 128-130). Така и в този случай става дума за неанализиран фактологически материал, чиято категоризация е основана върху повърхностно оприличаване поради омофония. Макар че, от друга страна, ако прабългарите бяха ираноезични, числителните имена в ”Именника…“ биха представлявали много странен – не казваме невъзможен – хибрид от тюркски числителни имена и ирански суфикси, хибрид, чиято културно-историческа детерминираност би трябвало да е поне отчасти ясна. Изясняване на тази детерминираност не се предлага – вън от предпоставената теза за ираноезичието на прабългарите. Промяната тъкмо на системата от числителни имена в една езикова среда също изисква обяснение, каквото не се дава. Въобще необосновано е да се обявява този пример като свидетелство за функционираща езикова система от иранската езикова група, както прибързано и преднамерено се прави от указания автор (Степанов, Цв. 1999, с. 41, 55).

    2. 3. Впрочем, лексемата тагчи, представляваща иранизъм, зает в езика на прабългарите, споделя типични за него фонетични промени, и то фонетични промени, които имат естественото си продължение в други северни тюркски езици.

    2. 4. Липсва генетична връзка между иранизмите и в средновековния, и в съвременния български език и лексикалното богатство на мъртви и живи ирански езици. Казано по-ясно, ако преносителят на иранизмите до съвременния български език е  бил един жив ирански език, както се предполага от някои автори за езика на прабългарите, тези иранизми би следвало да имат друг облик. Докато в повечето случаи те явно са достигнали до новобългарския език вследствие от неизбежното активно влияние между различни етнолингвистични групи, живели твърде продължително време в един и същ ареал. Така те представляват ирански заемки, най-често непреки, осъществени чрез различни посредници, оставили следи върху облика им.

    2. 5. В Северното Причерноморие, както стана дума, най-активно влияние върху останалите народи оказват тюрко-алтайските народи. Ираноезичното население в Северното Причерноморие несъмнено взема активно участие в развитието на етнокултурните процеси, извършващи се тук през епохата на ранното средновековие. Но за една оценка на действителното му място в тези процеси несъмнено от значение би било едно по-прецизно представяне на историческата му съдба през този период. Или, доколкото би следвало да се избягват необосновани и пресилени изводи, по-точно е да се каже – представата за историческата му съдба да не се предпоставя от тезата за ирански произход на прабългарите. През епохата на Великото преселение на народите ираноезичното население е подложено или на асимилация, или на прогонване, в резултат от което етнолингвистичният облик на Северното Причерноморие силно се променя. От една страна, в хода на разселването си, а впоследствие и при етнополитическата експанзия на своите държави източните славяни активно асимилират такова население, което обаче оставя значителни следи и в топонимията, и в лексиката на формиращите се източнославянски езици. Изглежда една част от това ираноезично население е била асимилирана и от тюркоезичните обитатели на тези райони, най-вече от прабългари и хазари, изграждайки в рамките на Кубратова България и на хазарската държава някои локални варианти на салтово-маяцката археологическа култура (вж. повече за археологическото проучване на аланското присъствие в Северното Причерноморие: Плетнева, С. А. 1961; 1972; Афанасьев, Г. Е. 1981; 1987; 1993; Бубенок, О. Б. 2001; и цитираната в тези работи литература). В териториите на тези две етнополитически формации продължил да обитава дори и тънък пласт остатъчно иранско население, който не е бил асимилиран, и следите от неговото присъствие тук са както от езиково, така и от археологическо естество, а отделни известия са се съхранили и в писмените извори. Налице са данни например за включването на аланско население в хунския племенен съюз, както и за участието му в политическия живот на по-късни политически формирования. Но по-значителната част от това население е била изтикана или на запад, или на юг, в посока към Кавказ и по-масирано негово поселване и етнополитически самостойната му роля през ранното средновековие се регистрират главно в района на Кавказ.

    2. 6. Значителният пласт лични имена от ирански произход сред имената на българските владетели говори според някои автори именно за ираноезичието им, или поне, както гласи по-внимателният извод на Бешевлиев, за ирански инфилтрации (Бешевлиев, В. 1967, с. 245). От друга страна, обаче, такъв извод е в противоречие с някои нови концепции за иранския произход на прабългарите, които твърдят, че преимуществено ираноезични са поданиците на прабългарските владетели от периода на Велика България в Северното Причерноморие, докато начело стояла тюркска по произход династия и свързания с нея етнически слой (Рашев, Р. 1993, pass.).

И в случая, обаче, е необходимо анализът да бъде прецизен и точен. Бихме илюстрирали този проблем само с един пример. Иранското по произход име на основателя на българската държава, Аспарух, е било неведнъж предмет на анализ. Представляващо (и според нас) едно несъмнено иранско име, то има многобройни етимологични изяснявания, определящи го и като иранско, и като тюркско име. Струва ни се, че един от най-прецизните анализи засега е онзи, който е предложен в проучването на А. Добрева и И. Добрев, представящ го като продължение на древноперсийското vis(i)yapuqra 'благородник, принц, наследник' (вж. Добрева, А., Добрев, И. 1983, с. 44). Следователно това е още един от примерите за развитие на лично име въз основа на титла. Процесът е много специфичен и което е важно във връзка със занимаващата ни тема, той датира още от старотюркската епоха, където тъкмо същата титла е приета в различни варианти, в това число вариантите Ъшбара, Ишбара и др., доближаващи се плътно до варианта на това име в старобългарски писмени паметници – Испор, до чувашките Аспар, Йашпар, Ишпар, Еспер и др. Сред владетелите на тюркютските каганати от Средна Азия това име-титла се носи както от представители на династията на Ашина, така и от ханове на източния и западния каганат (вж. ономастичната таблица у Гумилев, Л. Н. 1993, с. 464 и сл.) и следователно е стабилно присъстващ елемент в титулатурата им. Така появата на ирански имена в прабългарската антропонимия е културно-исторически факт с вероятно различен механизъм от онзи, който се внушава от предпоставеното обяснение за ираноезичието на прабългарите.

    2. 7. Досегашните опити за представяне прабългарските езикови остатъци като част от език, който е функционирал именно в качеството си на индоирански език, подчинявайки се на типичните за тази езикова група закономерности, не са многобройни и като цяло те се стремят, освен да регистрират активно работещи ирански словообразувателни модели, да открият и фиксирани в изворите изрази или дори цялостни текстове, които да бъдат ирански. Един единствен случай засега е обявен за такова ираноезично словосъчетание и това е изразът кана сюбиги от първобългарските надписи на Омуртаг и Маламир (Степанов, Цв. 1999, с. 45-46). Езиковедското обосноваване на това предположение, както и обяснението за културно-историческата детерминираност на появата на титул с ”древен бактрийски произход“ търпят редица критики, които няма да развиваме тук; те ще станат предмет на бъдещ нарочен анализ. Странно е защо запазените по-обемни цялостни текстове – образци на езика на прабългарите, не могат да получат друго изясняване, освен на тюркска почва, и защо, ако прабългарите са ираноезични, в единичните случаи, в които оставят текстове на собствения си език, го осъществяват не на някой от иранските езици, а на език от тюркската езикова група. Противоречието е очевидно и то не може леко да бъде преодоляно – нито чрез постулиране на псевдо-ираноезични текстове, нито чрез премълчаването на това положение на нещата.

    2. 8. Опитът да се представи българската държавно-политическа терминология от епохата на Първото българско царство като коренно различна от онази в ранносредновековните държавности на тюрко-монголските народи, сторен от Цв. Степанов (1999, с. 204, Приложение;), общо взето, може да се смята за необоснован фактологически. В случая представянето на държавнополитическата терминология на Първото българско царство в съпоставка с онази на останалите тюрко-монголски народи явно е израз на априорната теза за нетюркската етнолингвистична принадлежност на прабългарите. Иначе очевидните неточности в представянето на фактологията са трудно обясними.

По принцип вярно е, че една твърде значителна част от титулатурата на прабългарската държавност е иранска по произход. Но това е така още у древните тюрки. Изследванията установяват, че при тях от домашен произход са главно термини от типа на буйрук, ичреки, субаши, докато най-активно използваната социополитическа терминология е или от китайски произход (хаган, тегин, тархан, тудун), или от индоирански (шад, хатун, батур или багатур), или от друг нетюркски произход (чур, еркин, боила – вероятно старогръцки, ябгу – тибетски) и т. н. (Шервашидзе, И. Н. 1990;). Тези заемки присъстват още в пратюркската лексика и се срещат в социополитическата терминология на тюркютските каганати, на аварската и хазарската държава и т. н. Досега обаче присъствието на ираноезичен пласт в социополитическата терминология на тези тюрко-алтайски народи никого не е подбудило да постулира ираноезичието им, тъй както едва ли означава ираноезичие мощният пласт лексика от ирански произход, която навлиза заедно с арабската в османотурски език.

Освен това, едно точно очертаване на структурно-функционалните измерения на социополитическата терминология на прабългарите показва почти пълното им съвпадение с онези на редица тюркоезични народи от ранното средновековие. Тъй като на този въпрос сме се спирали в една поредица проучвания, тук само ще препратим към тях (срв. Йорданов, Ст. 1993; 1995; 1996; 1997; 2000 и др.). Иска ни се единствено специално да подчертаем, че приложението в книгата на Цв. Степанов (1999, с. 204) съдържа необясними неточности. От сравнените там 22 прабългарски и старотюркски термина всъщност почти всички имат или преки, или смислови и функционални, и то практически пълни съответки. Не е тук мястото детайлно да бъде разглеждан този въпрос, но не може иранската по произход старотюркска титла шадапът да бъде сравнявана с титлата миник или имник, при условие, че изрично е установена нейната пряка съответка в титулатурата на Първото българско царство, каквато е първият компонент на съставната титла сетит багаин. Така част от различията между прабългарската и старотюркската титулатура, които се установяват в цитираното проучване, са мними различия. Но те вече са подчинени на априорния извод, че прабългарите не са тюрки и респ. са индоарии. Както се вижда дори само от този пример, прецизността е необходимо условие, за да не получават непроверени или преднамерени изводи.

Доколко внимателният анализ може да подпомогне анализа на социополитическата терминология, добре видно е и от анализа на една интересна прабългарска титла – титлата колобър, част от някои композитни прабългарски титли. Като изключим факта, че титлата има точна аварска съответка, което също е показателно с оглед близостта в административно-политическата система на тези два тюрко-алтайски народа, то много интересно е, че тя се оказва един всъщност набеден иранизъм. Авторът на тези редове първоначално също я прие за иранизъм с паралели в социокултурната практика на древните траки; внимателният анализ обаче ни принуди да прецизираме наблюденията, установявайки, че тракийската лексема колабрисмос и тюрко-алтайското колобър са с различен произход и върху омофоничната им прилика не бива да бъдат основавани каквито и да е, още повече далече отиващи изводи, включително в етногенетичен план (вж. Йорданов, Ст. 1997 а;).

 * * *

Основният извод, който се налага от казаното дотук – независимо от предварителния характер и неизбежната неизчерпателност на извършените наблюдения – е установяването, че в анализа се допуска една базисна грешка от методическо естество. Тя се състои според нас в смесването на етнокултурна и етнолингвистична общност. В етническата история примерите за взаимовлияния и уеднаквяване на етнокултурния облик на народи с различен етнолингвистичен произход не са малко и прабългарите са един от тези примери. По етнокултурен облик те принадлежат на средновековния индоирански свят, но по своя етнолингвистичен произход те спадат към групата на тюрко-монголските народи. Бих посочил също така, че тази констатация е валидна за една голяма част и от останалите тюрко-монголски народи. Ако в случая с прабългарите при отделни изследвачи не се стига до тази констатация, напълно оправдана от наличната изворова база и нейния анализ, причините за това са две – на първо място, състоянието на познанията ни за езика на прабългарите, което може да породи алтернативни и противоречиви мнения, и на второ място, преднамереният подход към проблематиката. Както се вижда от изложеното, привържениците на двете алтернативни становища – за тюрко-алтайската и за иранската етнолингвистична принадлежност на прабългарите – в методическо отношение се опират на практически идентични доводи. Прецизният анализ обаче, дори и преди да се отиде към комплексния анализ на всички извори, осветляващи проблема, показва, че в редица случаи се правят изводи, които не са достатъчно обосновани и не говорят за иранска етнолингвистична принадлежност на прабългарите. Разбира се, и в това поле на научното дирене, по думите на американския етнолог Фр. Боас, ”the solid work is still all before us“. Но на настоящия етап на анализ по-обоснованият извод е изводът за тюрко-алтайски етнолингвистичен произход на прабългарите.
 

[Back to Main Page]


БЕЛЕЖКИ

1. Вж. за представата на Ал. Бурмов за формирането на прабългарите като по-висок стадий в развитието на сарматското население като идея, възникнала под влияние на яфетическата теория на Мар: Горанов, П. Ст. 1970, с. 8.

2. Преглед на изворите вж. у Бешевлиев, В. 1984, 15-17;  срв. също: Бешевлиев, В. 1981, с. 11-14; сведението на арабския географ ал-Истахри за приликата между езиците на българи и хазари цитираме по Бешевлиев, В. 1981, с. 24, с лит.

3. Срв. анализа на Димитров, С. 1991, с. 5-20.

4. Вж. за ранните връзки между индоевропейските и тюрко-алтайските езици: Гамкрелидзе, Т. В., Иванов, Вяч. Вс. 1984, с. 938 и сл.; Левина, Л. М. 1996; Вайнберг, Б. И. 1999; и посочената в тези работи литература.
 



 
 ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА
 

 Андреев, Н. А. 1975 – Н. А. Андреев. Иранско-чувашкие этнокультурные и языковые параллели. – Тр. НИИ при Совмине Чувашкой АССР. 1975. Вып. 59

 Афанасьев, Г. Е. 1981 – Г. Е. Афанасьев. К вопросу о происхождении аланского варианта салтово-маяцкой культуры. – В: Античные государства и варварский мир. Орджоникидзе, 1981

 Афанасьев, Г. Е. 1987 – Г. Е. Афанасьев. Население лесостепной зоны бассейна среднего Дона в VIII-X вв. (аланский вариант салтово-маяцкой культуры). – В: Археологические открытия на новостройках. Вып. 2. Москва, 1987

 Афанасьев, Г. Е. 1993 – Г. Е. Афанасьев. Донские аланы. Москва, 1993

 Бешевлиев, В. 1968 – Веселин Бешевлиев. Ирански елементи у първобългарите. – В: Античное общество. Москва, 1968

 Бешевлиев, В. 1981 – В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. София, 1981

 Бешевлиев, В. 1984 – Веселин Бешевлиев. Произходът и етническата принадлежност на първобългарите според византийските и латинските извори. – В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. София, 1984

 Бубенок, О. Б. 1997 – О. Б. Бубенок. Ясы и бродники в степях Восточной Европы (VI – начало XIII вв.). Киев: ”Логос“, 1997

 Бубенок, О. Б. 2001 – О. Б. Бубенок. Болгары и их соседи в степях Подонья и Северного Приазовья во времена экспанзии хазар. – В: Палеобалканистика и старобългаристика. Втори есенни международни четения ”Професор Иван Гълъбов”. Велико Търново, 2001

 Вайнберг, Б. И. 1999 – Б. И. Вайнберг. Этногеография Турана в древности. Москва, 1999

 Венедиков, Ив. 1954 – Ив. Венедиков. Две семантични обяснения. – ИИБЕз, 1954, кн. 3

 Гамкрелидзе, Т. В., Иванов, Вяч. Вс. 1984 – Т. В. Гамкрелидзе, Вяч. Вс. Иванов. Индоевропейский язык и индоевропейцы. Реконструкция и историко-типологический анализ праязыка и протокультуры. II. Тбилиси, 1984

 Горанов, П. Ст. 1970 – П. Ст. Горанов. Професор Александър Колев Бурмов (Кратки сведения за живота, обществената дейност и научното му дело). – Трудове на ВПИ ”Братя Кирил и Методий“. Факултет за история. Том VI. Част 1. Година 1968/1969. София, 1970

 Гумилев, Л. Н. 1993 – Л. Н. Гумилев. Древние тюрки. Москва, 1993

 Димитров, Димитър Ил. 1984 – Димитър Ил. Димитров. За числеността на дунавските прабългари в края на VII-IX в. – В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. София, 1984

 Димитров, С. 1991 – Страшимир Димитров. Първобългарският надпис от Преслав. – Исторически преглед, 1991, кн. 2

 Добрева, А., Добрев, И., 1983 – Ани Добрева и Иван Добрев. Предпосылки иранского языкового влияние и его результаты в болгарском языке. – Балканско езикознание/Linguistique balkanique, XXVI, 2

 Добродомов, И. Г. 1980 – И. Г. Добродомов. О некоторых гиппологизмах и созвучных словах (Из аланского пласта иранских заимствований чувашского языка). – Тр. НИИ при Совмине Чувашской АССР, 1980. Вып. 97

 Йорданов, Ст. 1993 – Ст. Йорданов. Бележки върху социалната организация на прабългарите. - В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 1993

 Йорданов, Ст. 1995 – Ст. Йорданов. За организацията на граничната охрана в епохата на Първото българско царство. - В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995

 Йорданов, Ст. 1996 – Ст. Йорданов. Проблеми на титулатурата в епохата на Първото българско царство в изследванията на Юрдан Трифонов. - В: Научна сесия Академик Юрдан Трифонов (1864-1949). Плевен, 24 ноември 1994 г. Доклади и научни съобщения. Научна редакция и съставителство: проф. д-р Георги Данчев, ст. н. с. к.и.н. Михаил Грънчаров. Враца, 1996

 Йорданов, Ст. 1997 – Ст. Йорданов. За социално-политическата организация на Кубратова Велика България: II. Системата тьолис-тардуш и двудялбата "българи - котраги" в "Старата Велика България" - В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Том шести. Велико Търново, 1997

 Йорданов, Ст. 1997 а – Ст. Йорданов. По повод на една предполагаема антична реалия в ранносредновековна България (Титлата колобър у Аспаруховите българи и воинският танц колабрисмос у древните траки). – В: Българистични проучвания. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Втора Международна научна сесия. Велико Търново, 20-21 август 1996 г. Велико Търново, 1997

 Йорданов, Ст. 2000 – Ст. Йорданов. За социално-политическата организация на Кубратова Велика България: III. Административната организация на “Старата Велика България” и тричастното племенно деление на Волжска България. - В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Том седми. Велико Търново, 2000

 Левина, Л. М. 1996 – Л. М. Левина. Этнокультурная история Восточного Приаралья: I тыс. до н. э. – I тыс. н. э. Москва, 1996

 Плетнева, С. А. 1961 – С. А. Плетнева. О связях алано-болгарских племен Подонья со славянами в VIII-IX вв. – СА, 1961, № 1

 Плетнева, С. А. 1972 – С. А. Плетнева. Об этнической неоднородности населения северо-западного хазарского пограничья. – В: Новое в археологии. Москва, 1972

 Рашев, Р. 1993 – Р. Рашев. За произхода на прабългарите. – В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993

 Серебренников, Б. А., Гаджиева, Н. З. 1986 – Б. А. Серебренников, Н. З. Гаджиева. Сравнительно-историческая грамматика тюркских языков. Москва, 1986

 Смирнов, А. П. 1948 – А. П. Смирнов. Древняя история чувашского народа. Чебоксары, 1948

 Смирнов, А. П. 1957 – А. П. Смирнов. Некоторые вопросы средневековой истории Поволжья. Казань, 1957

 Сиротенко, В. Т. 1961 – В. Т. Сиротенко. Основные теории происхождения древних булгар и письменные источники IV-V вв. – Уч. зап. Пермского гос. ун-та. 1961. Т. XX. Вып. 4

 Степанов, Цв. 1999 – Цветелин Степанов. Власт и авторитет в ранносредновековна България (VII – ср. IX в.). София, 1999

 Хуес Галвес, Фр. Х. 1998 – Франциско Хавиер Хуес Галвес. Към въпроса за наставката -джия / -чия в българския език. – В: Българистични проучвания. 3. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Трета международна научна сесия. Велико Търново, 20-21 август 1997. Велико търново, 1998

 Шервашидзе, И. Н. 1989 – И. Н. Шервашидзе. Фрагмент общетюркской лексики. Заимствованный фонд. – Вопросы языкознания, 1989, № 2

 Шервашидзе, И. Н. 1990 – И. Н. Шервашидзе. Фрагмент древнетюркской лексики. Титулатура. – Вопросы языкознания, 1990, № 3

 Pritsak, O. 1955 – O. Pritsak. Die Bulgarische Frstenliste und die Sprache der Protobulgaren. Wiesbaden, 1955