Активното функциониране на т. нар. първобитна полово-възрастова организация у тюркските народи е факт, добре установен в литературата още в 30-те – 40-те години на нашия век (С. П. Толстов, по-късно – Е. С. Намазов, К. Л. Задыхина и др. [1]). Тази институционална система, осъществяваща “вертикално” членение на родово-племенното устройство, освен функциите по социализацията на новите поколения, по организацията на стопанския и обществения живот на подразделеното на институционализирани възрастови степени родово-племенно общество, изпълнявала и една друга, твърде важна за нашата тема задача – а именно по организацията на граничната охрана на колективите на различните тюркски народи. Тази нейна задача и начините, по които е изпълнявана, са добре изследвани и един по-подробен цитат от проучването им от С. П. Толстов в случая ще ни послужи успешно.

Тръгвайки в анализа си от един историко-етнографски пример, с който той провежда сравнение на базата на сравнително-историческата методика, С. П. Толстов описва делението на африканските скотовъдци – масаите, на женени мъже, оглавяващи домакинства и водещи активен стопански скотовъден живот, и т. нар. el-moran’и – т. е. неженените юноши, обитаващи отделно от женените мъже във военни лагери, в отношения на промискуитет с младите девойки (тъй като това били вече отдавна зрели хора) и изпълняващи необходимите за живота им в лагера стопански функции. El-moran’ите охранявали границите на племето и водели отбранителни или нападателни войни, отвличайки добитък и имущество от съседите. В засегнатото от имуществена диференциация доскоро егалитарно общество на масаите синовете на богатите рядко влизали в редовете на el-moran’ите; основната маса на el-moran’ите се формирала от по-необезпечената младеж, която чрез война трябвало да си създаде стопанска база, на първо място – необходимото количество добитък. Достигайки това, юношата се завръщал в основното селище, където обитавали зрелите мъже от неговия род, и встъпвал в редовете на това организирано въз основа на възрастовия статус съобщество. Още по-изявен вид получила тази система в обществото на зулусите, у които бракът на воините от организираните по възрастов принцип раннодържавни войскови формирования бил забранен чак до 40-тата година и едва заслужилите ветерани получавали право на семейство и на преминаване в разряда на “мирните граждани” [2].

За етнографите, изучаващи социалната организация на т. нар. традиционни народи с относително добре запазен, слабо модифициран родово-племенен строй, явлението не представлява изненада. Действително, в родово-племенните общества, в които редом с родово-племенната и общинната организация, органически преплетена с тях, функционирала и първобитната полово-възрастова организация, именно юношеската възрастова степен играела ролята на постоянно боеготова формация, водеща в значителна степен самостоен икономически, политически и културен живот, отграничени от останалите възрастови степени, изграждащи племенните колективи, в самостойни поселища. Тези селища се разполагали тъкмо по реалните граници на племенните колективи и така те формирали “граничарски” поселения от описания по-горе, в случая с масаите, тип. Първоначално, в епохата на класическия родово-племенен строй, през тези поселища преминавали всички членове на родово-племенния колектив, но както се вижда от примера с масаите, когато в обществото започнали процеси на имуществена диференциация, децата на по-богатите родители могли да преминават в по-горната възрастова степен формално, без да изпълняват воинско-граничарските задължения на своята възрастова степен практически. Обратното, военното щастие могло да не се усмихне на всеки, някои юноши така и не успявали да съберат необходимото им количество добитък и оставали “вечни юноши”. И тъй като много често съвместно с тях в поселищата им обитавали бъдещите им съпруги, то те с времето започнали да формират наследствен воински слой, обитаващ изолирано от “мирните” жители.

Това е най-общото, което може да се каже за тази специфична институционална система на родово-племенния строй, организираща индивидуалното обществено битие съобразно възрастта, както и за нейната модификация при прехода към военна демокрация и впоследствие към организирано на държавностни начала общество. Но за нашите цели казаното е достатъчно. Важно е обаче да бъдат приведени и някои от примерите за подобна обществена система у тюркските народи. Особено типичен пример е онзи на военната организация на тюркмените, както е описан от С. П. Толстов [3]. У тюркмените в епохата преди руското завоевание, а у прикаспийските йомуди, особено на иранска територия – и по-късно, била отделяна от младите хора на съответното племе една група, която играела особена роля в междуплеменните войни. Тази група, наричана aq-ylu (букв.: “белодомци”, “[обитаващи] бели домове”), се заселвала на значително разстояние от аулите на своето племе, при полосата, отделяща територията на съответното племе от територията на съседите му, и изпълнявала функциите на погранична застава. Aq-ylu за разлика от аналогичните по типология формирования у масаите и зулусите нямали жени при себе си и не се занимавали със стопанска дейност, издържайки се за сметка на целия род или племе. Юртите на женените зрели мъже се наричали qara-y, т. е. “черен дом”, докато “белите” юрти на aq-ylu били отбелязани и чрез пришити по края на покрива им бели ленти (тъй като поради дима и праха било трудно да се запази бял цветът на цялата юрта). Така различните възрастови формации у тюркмените били обозначени и цветово, като това обозначаване породило и съответния terminus technicus за номинация на юношеската възрастова степен и респ. на нейните воинско-граничарски поселища.

Възможно ли е да се търси подобна система на охрана на границите и у прабългарите – в основната си маса (според някои изследвачи – в своята политически господстваща част) тюркски в етнолингвистично отношение народ, у когото са налице следи от полово-възрастова стратификация на обществото [4]. Положителният отговор на този въпрос би могъл да намери основания според мен в следните по-важни доводи:

    1. Строежът на погранични валове през епохата на Първото българско царство несъмнено е означавал и присъствие на охраняващо население в отделни възлови пунктове в близост до валовете. Това било най-вероятно дислоцирано при тях прабългарско население – предполагам, във формирования от типа aq-ylu – тъй като според мен е трудно да се приеме буквално тезата за славянските племена, поели пограничната охрана срещу Византия. Изворовите данни, въз основа на които е изградена тази теза, съдържат подобно твърдение, но то не трябва да се приема буквално; то ще означава по-скоро, че във връзка с организацията на граничната охрана били разместени славянските племена от Мизия, като отчасти били също ангажирани с подобни, но главно помощни функции.

Не случайно, освен това, една значителна част (около половината) от “хранените хора” на българските канове, известни ни от първобългарските възпоминателни надписи, загиват далеч от столицата на война или във войската, т. е. вероятно по границите (това са надписи №№ 59, 60, 61, 62, и вероятно 67 съгласно номерацията им в последното – от 1992 г. – издание на корпуса на Бешевлиев). Един от тях носи титлата жупан, във връзка с анализа на която би могло да се постави въпроса дали това не е таркан на помощни погранични отряди от славянските жупи, спрямо които върховна координираща военна власт имал великият жупан [5]. За съжаление, без повече сведения този въпрос не може да бъде доизяснен, но изглежда е прав В. Бешевлиев, като смята, че славянските жупи може би имали прабългари за върховни администратори и по този начин подвластното население от славянски произход било включено органично в общата държавностна структура, политически оглавена от прабългарите. Но по границите на Първото българско царство присъствувала осезателно една прабългарска по етнолингвистична принадлежност погранична охрана – факт, който освен от тези по-общи съображения се подкрепя и от следните по-важни свидетелства.

    2. 1. На първо място, това са сведенията за боритаркана като длъжност. Така, съгласно добре известните – и единствени! – данни от житието на Климент Охридски [6] комендантът на Белград () бил  (втората част – грешно изписване на ); той бил  на Борис за този край. Изводите, които могат да бъдат формулирани въз основа на това сведение, се допълват посредством анализа на самата титла (или длъжност) като езикова конструкция тъкмо като градиво по интересуващия ни проблем. Изключително важни данни в това отношение се съдържат в първата композанта на титлата. Лексемата  възхожда според повечето изследвачи към прабългарската дума с ирански произход бьори или берю, букв.: “вълк” [7]. Тъй като съгласно сведенията на извора това е изпълнител на определена административна длъжност, то ако потърсим къде тази ангажираност е отразена в самата титла, ще видим, че внушението за административните пълномощия на боритаркана се съдържа във втората съставка на титлата – думата таркан, която има различно значение у тюркските народи, при които е разпространена, между които е и значението “началник”, “комендант”, “командир”, “ръководител”, което според мен е налице и в случая с боритаркана, който в житието на Климент Охридски е окачествен именно като предводителстващ гарнизона () на Белград. Но в такъв случай титлата бихме могли да “преведем” като “началник (предводител) на вълците” – тълкуване, което в проучването на титулатурата на Първото българско царство е предложено още от Маркварт и не буди възражения [8]. Кои са тези “вълци” и какво ще представлява длъжността на предводителстващия ги функционер? Именно действителността на първобитната полово-възрастова организация е онази, която може да ни подпомогне в решаването на този проблем. Ликантропията е една типична за юношеските, респ. ефебските или джигитските Mnnerbnde миторитуална зооморфна реинкарнация, откъдето пък много често “вълк” на съответния език започва да означава “юноша”, “ефеб” и в отделни случаи се достига до пълна ресемантизация на лексемата с първичното значение “вълк”. У тюркските народи тъкмо тази лексема обозначава този възрастов статус, а в някои случаи с “вълци” биват сравнявани или така биват наричани членовете на владетелските лични дружини [9]. Най-показателният типологичен паралел на “вълците” под командата на бори-таркана е отбраната тежко въоръжена кавалерия на тюркютските ханове – “фули” от китайските източници (= бьори) [10]. Не би било изненадващо дори да се види в тюркютските “фули” и в прабългарските “бьори” една и съща институция, която в тези две различни политически формирования имала общ генезис, отвеждащ до времето на функционирането и в рамките на общата за двата етнически масива държавностна, респективно етнополитическа формация до началото на VII век, когато прабългарите начело с Органа и по-късно Кубрат се отделили от тюркютите. Потребно е по този повод да бъде отбелязано, че у прабългарите назоваването на юношеските възрастови съюзи тъкмо с лексема, имаща значението “вълк”, е добре засвидетелствано; става дума за етнонима кутригури, първоначално битувал като соционим за обозначаване на юношеския Mnnerbund, който след едно преселение от типа Ver Sacrum формирал нов етносоциален организъм [11]. Следователно в случая с боритаркана се срещаме за втори път с един ликантропичен юношески Mnnerbund, предводителстван от съответния служебен функционер – бори-таркана, таркана на “вълците”. Това ще означава, че този пункт от българската граница се охранявал от юношеските Mnnerbnde и че техният водач е най-видната, най-пълновластната политическа фигура там, ‘ът на Борис, т. е. пряко подчиненият и назначен от владетеля . Така, следвайки логиката на една такава възстановка на положението на нещата, можем да приемем, че тази длъжност от административно-политическия апарат на Първото българско царство се е формирала по естествен път, чрез трансформацията на една от длъжностите в системата на първобитната полово-възрастова организация.

    2. 2. Барса-(тарканът), споменат във фрагментиран надпис, е може би вторият случай на титла, чийто анализ ни я представя като длъжностна титла от типа на бори-таркана. Този барса-таркан е може би съответният по чин таркан, предвождащ юношески Mnnerbund, обозначен с един зоо-соционим, т. е. с неговия terminus technicus, формиран на базата на зооморфния му мито-ритуален облик. Дали отново пред нас ще бъде един началник на юношески воински пограничен отряд от “барсовете”? Но тъй като примерът на барса-(таркана) и на една друга спомената в първобългарските надписи титла – бири-багаина – е по-специфичен, затова на него при случай ще се спра по-обстойно.

    2. 3. 1. Другият случай, засвидетелстващ граничарско-воинската ангажираност на юношеските възрастови формирования в епохата на Първото българско царство, това е случаят с олгу-таркана Теодор от Наръшкия надпис на Симеон [12]. Преди известно време изказах – въз основа на предложеното от Й. Иванов, Х. Менгес, Г. Айдаров тълкуване на първата композанта от титлата – , като развила се от лексема от типа огул-, оглу- (означаваща “син”, “юноша”) – становището, че олгу-тарканът е всъщност водач на олганите, “юношите”. Следователно откриването на споменаване на олгу-таркана в един пограничен надпис, какъвто е Наръшкият, е съвсем закономерно. Но олгу-тарканът Теодор заема малко неясно положение в този надпис. Ако един бори-таркан, стоящ начело на пограничните отряди от юноши в неговата област (комитат), е пряко подчинен на владетеля – ако така буквалистично изтълкуваме определянето му като  – то защо в Наръшкия надпис между името на владетеля и на комита Дристър, чиято титла в този надпис според В. Бешевлиев има значението на “управител на провинция”, стои името на олгу-таркана? Комитът Дристър е практически с ранга на белградския бори-таркан, а олгу-тарканът? В. Бешевлиев предполага, че титлата на олгу-таркана е подобна на онази на бори-таркана [13]. Според мен олгу-тарканът е по-висш сановник и той вероятно е стоял начело на всички олгани, “юноши” в Първото българско царство, и благодарение на това си положение контролирал и отговарял за дейността на всички погранични комитати или респективно за юношеските воински формирования в тях. Така в надписа от с. Наръш, който е един граничен надпис от типа на граничен знак, виждаме този административен функционер в типичната за него ангажираност – определянето на точното разполагане на границите. При с. Наръш е открита още една колона с подобен надпис, в който се е запазила наполовина същата титла () и отново се споменава някакъв комит; вероятно става дума за идентичен надпис, което ще рече, че двамата административни функционери са опасали границата на комитата с подобни гранични знаци – колони.

Не бих настоявал сега също така, че олгу-тарканът е принадлежал към ханското семейство и респективно към ханските синове – нещо, което предпазливо предположих по-рано [14]. Трудно е да се идентифицира олгу-тарканът Теодор с някой от Симеоновите синове – такъв с име Теодор не е известен. Освен това докато канартикинът и боила-тарканът са изрично категоризирани от К. Порфирогенет като хански синове, за олгу-таркана не разполагаме с такива данни отникъде. Може би по-скоро титлата и длъжността били носени от хора – най-близки родственици на владетеля? Подобна възможност е налице, доколкото съществуват данни за наследствено прикрепване на някои длъжности към определени български родове от епохата на Първото българско царство; освен случая с прабългарския хан, който изглежда още в “отвъддунавския период” монополизирал длъжността “дуло”, еволюирала в родово название [15], такъв е случаят с Георги Войтех, който според византийските извори бил от “рода на кавханите” [16]. Разбира се, казаното не означава, че е била осъществена една вековна приемственост, но цитираните случаи свидетелстват за реални тенденции в тази насока.

Прегледът на наличните сведения за лица с име, съвпадащо с името на олгу-таркана Теодор, споменато в Наръшкия надпис, като че ли подкрепя пособна насока в търсенето на отговор на този въпрос. Теодоровци в ханския род вероятно е имало; така Борисовият брат Дукс (Докс) има син Тудор, в какъвто вид е достигнало това име до нас от приписката към превода на “Слово против арианите” на Атанасий Александрийски, датираща от 907 г., а ако е вярно предположението на Ив. Дуйчев, че Комитопулите са клонка на владетелския род с родоначалник Крум (чието име се крие зад споменатия от Ана Комнена ), то съвсем закономерно виждаме името Теодор като име на внука на Иван Владислав, участвувал заедно с брат си Арон в съзаклятие против император Алексий I Комнин в края на 1107 г. Но доста са политическите фигури с името Теодор и по времето на Симеон. Единият от тях, Теодор Сигрица, е според В. Златарски кавхан на Симеон [17]. Този Теодор воюва заедно с Мармаис срещу Сърбия през 917 г. и за втори път, фатално за двамата пълководци – през 923 г. Според Ив. Венедиков този Теодор е олгу-таркан, и то тъкмо олгу-тарканът от Наръшкия надпис [18]. Склонен съм да приема тази интерпретация, включително на базата на някои допълнителни съображения. Несъмнено прав е Венедиков, посочвайки, че в походите си срещу Сърбия войските на двамата пълководци не са потегляли от Преслав, а от някой от западните погранични комитати. Но, струва ми се, тук е отразена ситуация, подобна на която наблюдаваме по-рано, през VIII в., когато изглежда воюващите войскови формирования, влезли в сражение с Константин Копроним, били предвождани от “боил” и “чигат” [19]. Във връзка с този случай предположих [20], че българската армия се е състояла от две формирования – юношеско от съответната възрастова степен (начело с въпросния ) и онова на военнозадължените зрели задомени мъже (начело с ). Подобен състав е допустимо да се предположи и за двете армии, изпратени от Симеон срещу сърбите. Т. е. военните действия били водени със силите на двата военнозадължени съсловно-възрастови слоя от населението на пограничните български комитати, всред които – и пряко ангажираното с гранични функции юношество (олганите начело с  или олгу-таркана).

 Ролята на пограничните воински формирования изпъква отново през 927 г., когато в Хърватско бил унищожен български отряд, воден от . Ив. Венедиков възстановява титлата във вида  [21]. В такъв случай, както вече предположих [22], това е водач на формирование от олгани (“батур[багатур] на огланите [олганите]”) и следователно също е длъжност в системата на юношеските възрастови погранични формирования. Бих обърнал също така внимание върху сравнително точната съответка на титлата *олгубагатур, която откриваме в монголската титла хулег-багатур. Ако се съди по текста на “Тайната история на монголите” ($163 на глава 5), това са 4-ма военни функционери – преки помощници на Чингис-хан. Възможно е те също да са били свързани със системата на юношеските воински формирования, като се има предвид, че изглежда Чингис-хан изгражда своята огромна “империя” на базата на предводителстването на полововъзрастовите Mnnerbnde. Тази хипотеза на Ом. Притсак, за съжаление позната ми само по библиографски път (от позоваването върху нея на Л. Гумильов) [23] подкрепя реално подобна трактовка, която ще се основава по такъв начин не само върху съвпадението на термините, но и върху практически значителната им типологическа съпоставимост.

 Че олгу-тарканите са представлявали наследствена длъжност на някакво разклонение на ханското семейство от управляващата “Крумова” династия, това е една сравнително добре обоснована възстановка. Но изглежда по принцип ханските синове също заемали някакви важни позиции в системата на юношеските воински възрастови формирования. Смятам за съвсем не случаен факта, че тъкмо Симеоновият син става известен на Лиудпранд със способностите си за ликантропия, т. е. превъплъщаване във вълк. Това едва ли е само шаманска ликантропия, а вероятно сведението свидетелства за някаква позиция на Боян-Вениамин в ликантропичните юношески военизирани формирования. Дали ханските синове участвали в тях и отбивали своята служба на “героично юношество”, подсигуряващо им бъдещи висши властнически постове, в тези погранични воински формирования, е въпрос, на който също може да се предложи някакъв отговор, който засега тук няма да излагам.

    2. 3. 2. Що се отнася до проблема с комитатите във връзка с разглеждания въпрос, тук също само ще набележа някои възможни насоки за анализ. В литературата вече е отбелязвано, че комитатите на Първото българско царство били по периферията на т. нар. Вътрешна област, центровете им били значително отдалечени от Плиска, респ. от Преслав, т. е. те имали отношение към граничната охрана на българската държава [24]. Освен това, както се вижда, ако се изходи от отъждествяването по ранг (и следователно по служебни функции) между комит и боритаркан, което прави В. Бешевлиев [25], то комитът в случая предвожда юношеските погранични отряди от типа Mnnerbnde. Във връзка с тези въпроси заслужава да се отбележи фактът, че терминът comitatus в някои ранносредновековни държави обозначава свитата на владетеля, респ. през военнодемократичния период – на вожда; факт, сравнително отдавна установен в литературата, при това – включително що се отнася до генетичната връзка между обозначената с този термин владетелска свита и мъжките съюзи от типа Mnnerbnde [26]. В случая с титлата, респ. длъжността комит в Първото българско царство заемането и от византийската титулатура е детерминирано по-скоро от обстоятелството, че във Византия създадените при Диоклетиан exercitus comitatensis били резервът, вторият ешелон на limitanei, на граничните войски. Така термините комит и комитат били заети, за да обозначават отново генетически свързани с възрастовите Mnnerbnde воински погранични формирования на прабългарите, като за целта заемката била направена тъкмо от терминологията на византийските погранични военно-административни структури. Така съвпадението със западноевропейския термин comitatus е напълно случайно, представлявайки независимо едно от друго заемане на латинската лексема, но пък и двата термина послужили за обозначаването на типологически сходни (по произхода им, но не и по конституирания впоследствие облик) явления.

    2. 4. 1. Изглежда, че тълкуване във връзка с разглежданите въпроси ще може да получи и титлата зера-таркан – вероятно също номинация за водач на воини-юноши. В първата композанта на тази титла се срещаме с една лексема, сравнително разпространена сред народите от тюркско-монголската група, а именно “чериг” (ЛИ, “воин”, “войска”), “чер” (“място за сражение”, “линия на сражение”) [27]. Възможно е според нас тъкмо тази лексема, респ. неин вариант да търсим в първата композанта – , от сложната титла  от надпис № 60 [28]. Към тази група лексеми може би трябва да се прибави и прабългарското ЛИ Цериг – гръцката форма на Чериг, Черик, в което Вамбери вижда производно тъкмо от лексема със значение “войска”, “армия”, сродна на тюркско-монголските лексеми от този тип [29]. Тук спада и османо-турското ari – втората съставка в думата yeni-ari, букв. “нова войска”. Прабългарското  засвидетелствува един преход на началната съгласна първоначално в африката дж и в резултат на отслабването му в ж или ч. Наличието на аналогично развитие в ЛИ Церег / Чериг и в лексемата чигот показва действието на една закономерност, като лексемата  е пример и за един по-нататъшен процес на преход през ч и ш в с [30], което е иновационно явление, типично между впрочем главно, ако не единствено за чувашки език.

Трудно е да се каже какво точно значение има  (= войска) тук – “войска” въобще или специфичен род войска. Склонен съм да приема второто, тъй като надпис № 60 – както и някои други възпоминателни надписи го правят, описвайки съдбата на своите герои – съобщава за зера-таркана Онегавон, че той отишъл “във войската” (). Вероятно не случайно е употребен тъкмо този византийски термин – едно, поради значението му на “гранични войски”, друго, поради етимологически първичното му значение на “(войници) при окопите” [31]. Така  терминологически ще отговаря на , респ.  от надписите и ще има значението “гранични войски”. Това впрочем е едно косвено указание, че граничните войски от юноши били разположени тъкмо при граничните окопи. Така в първобългарските надписи терминът  като че ли отговаря по смисъл по-скоро на византийските limitanei. Предложената интерпретация представлява едно твърде вероятно решение и с оглед на факта, че терминът  се появява главно във възпоминателните надписи, където понятието “войска” винаги се изразява чрез него, докато в случаите, в които може да се предполага, че българската държава е действала с целия си войскови капацитет, са употребени други термини, напр.  (да речем в Мадарските надписи).

Несъмнено във връзка с разглеждания въпрос стоят и данните на готския историк Йорданес за онази част от хуните, която през V век се настанила на византийска територия, където дала началото на т. нар. сакромонтиси и фосатиси. Ако оставим засега настрана първия термин, също твърде интересен [32], трябва да отбележим, че фосатисите са обозначени с термин, който може да е латинската съответка на някакъв собствено хунски термин от типа на прабългарския “зера”. Но стоящите във връзка с тези етникони проблеми, напр. възможността и при хуните те да са се развили на базата на обозначенията за юношеските възрастови съюзи, тук няма да дискутирам.

    2. 4. 2. Вероятността таркан да е титла, носена от предводителите на гарнизонни въоръжени отряди от различен характер, се долавя и на базата на съществуването в Първото българско царство на селищни имена с приблизително значение “тарканска крепост”. В случая, опирайки се на анализа на К. Менгес на топонима Тмуторокан, тълкуван като “[градът на] таман-таркана” (срв. още Астрахан, име, отвеждащо към дума със значение “[градът на] ас-таркана”) [33], можем да предположим подобно значение и за изходната форма на съвременното селищно име Тутракан (К. Менгес набелязва тази възможност) и въз основа на това да поставим въпроса единичен случай ли е името Тутракан или е остатък от една обичайна система на номинация на селища от такъв тип в Първото българско царство.

    2. 5. Във връзка с този проблем интерес представлява и цветовата окачественост на юношеската възрастова степен у прабългарите. Ако се съди по сравнението с туркменските aq-ylu, тази функция може да се очаква да е поел белият цвят. Но може би единственият случай, в който обвързаността на символиката на белия цвят като типично цветово обозначаване на юношеските Mnnerbnde проличава като характеристика на първобългарските  е твърде несигурен. Така във възпоминателния надпис № 66, поставен в памет на починалия “вътре” Турдачис, се срещаме с титлата кандидат. Във Византия корпусът на кандидатите, изпълняващ ролята на императорска гвардия (бидейки формиран още при Александър Север и Гордиан III) – каквато роля ще са изпълнявали юношеските възрастови групи и у прабългарите, - носел също така бяла униформа. Дали Турдачис, обозначен като кандидат, не е окачествен по този начин и като принадлежащ към облечената в бяло лична дружина на прабългарския владетел? Независимо от възможността Турдачис да е бил византиец на българска служба, дошъл в страната със съответната византийска титла, запазването на тази титла в надписа говори до известна степен за вписването и в типологически близки и прабългарски реалии от анализирания тип. Тази възможност за анализ е с твърде значителни основания, тъй като бялата униформа на кандидата съвпадала с бялото цветово кодиране на принадлежността към юношеската възрастова степен у прабългарите. А последното е една сравнително обоснована констатация, имайки предвид отъждествяването на т. нар. бели или сребърни българи с кутригурите-“вълци”, правено в литературата, т. е. имайки предвид отъждествяването на два различни по семантика термина за обозначаване на юношеските Mnnerbnde, развили се впоследствие в етноними.

От значителен интерес е във връзка с всичко изложено дотук и фактът, че сред тюркоезичното население от ново време в границите на нашата страна срещаме едно самоназвание – самоназванието “читаци”, - което не получава лингвистична трактовка на османотурска почва и в такъв случай е доосмански тюркски езиков реликт. Етимологически първичната семантика на този етнографоним според Т. Балкански е “белодрешковец”, но аз допускам също така – въз основа на значението “заграждение, стена” в старотюркските надписи на лексемата t [34] – и значението “белодомец”, което най-близко ще съответства на онова, което П. Хитов съобщава за произхода на това самоназвание – по “белите кошове на кумините”, по които се познавали домовете на новообърнатите в исляма, непринадлежащи към азиатските завоеватели балкански турци [35]. Така в това самоназвание откриваме много точен семантичен аналог на туркменското aq-ylu. Така съвременните български читаци ще водят произхода си от доосманското гранично прабългарско тюркско по езикова принадлежност население и то като че ли от разположените при валовете граничари-“белодомци”. Селото Тича например, за чиито читаци и за техните домове с бели кумини пише П. Хитов, е в близост до разположения в Котленския проход вал, явно отбраняващ от юг подстъпите към столицата Преслав. Така при Стара планина изглежда имало разположено подобно погранично население.

    3. Едно изключително интересно и важно сведение, неанализирано досега в интересуващата ни насока, се съдържа в агиографски паметник от X век – в житието на св. Мария Нова. Тази съвременница на княз Борис I и на цар Симеон произхождала от Виза в Тракия и била дъщеря на арменски (по етнически произход) велможа и съпруга на тракийски турмарх. Житието и съдържа интересни данни за войните на Симеон в периода 913-927 г., когато върху гроба на починалата през 902 или 908 г. светица станали редица чудеса. Анализирано за пръв път от Г. Баласчев, информативността на това житие като исторически извор не е използвана докрай [36]. В случая от значение е сведението с уникален според мен характер, съдържащо се в житието, за обичая на Симеонова България, според който кефалиите при напускането на длъжността имали право “по военния закон” () за награда да се впускат по грабеж в съседните неприятелски земи (букв.: “…[началниците, напускащи при периодичното им отзоваване от гарнизоните, смятали, че] трябва според закона на войната да се завръщат вкъщи с плячка”.). Категоризацията на това право на грабеж като гарантирано от военния закон несъмнено поставя въпроса за същността на този закон. Едва ли става дума за официално писано законоразпореждане в тази насока, нито пък за временна мярка, след като тя се схваща, както личи от текста на извора, като имаща сила продължително време и за много случаи (за всички периодично отзовавани от Симеон военачалници). Явно изворът ни предоставя уникално свидетелство за обичайно-правовата система на прабългарското общество, функционираща в значително модифициран вид и в епохата на Първото българско царство и регулираща военната организация на обществото – т. е. онази област, която вече навлизащите в българската обществено-правна практика византийски законодателни паметници явно не обхващали със своите разпоредби.

Какво точно гласяла тази обичайно-правна норма, е трудно да се каже. Тя предвижда конкретни права за напускащите своята длъжност градоначалници, но не кои да е градоначалници, а онези, които за нас са от значителен интерес – градоначалниците от пограничните области, управляващи в съседство с неприятелските провинции, както изрично отбелязва текстът на извора и какъвто е случаят с града Виза. Тази обичайно-правова норма позволява грабителски набег в съседната държава, нещо, което представлява доста специфично явление. Характерът на това явление също е в състояние да хвърли светлина върху нашата тема. Всъщност това е описаната по-горе практика чрез системата на полово-възрастовите юношески формирования да бъде водена една постоянна набезна война, имаща за цел натрупването на плячка, обикновено добитък, като същевременно била осъществявана и граничната охрана, съчетавайки двете дейности – охранителната дефанзивна функция и грабителската експанзивна функция. Тази специфична перманентна набезна война била норма в бита на редица родово-племенни, военнодемократични и раннокласови общества [37]. В по-архаичния и вариант тя играела и ролята на своего рода инициационно изпитание [38], докато по-късно тя станала източник за доходи, запазвайки от някогашната обичайна норма изискването да се участвува в такива набези, за да се достигне до правоспособност за женитба [39].

Така данните от житието на Мария Нова още веднъж потвърждават, че изглежда по времето на Симеон границите на Първото българско царство се пазят от специфичните родово-племенни институции на ефебските, респ. чиготските воински формирования, разбира се – вече значително модифицирани спрямо изходния си родово-племенен прототип. Ще ми се специално да отбележа, че изглежда по времето на Симеон тази силно модифицирана, аристократизирана система на полово-възрастова стратификация запазвала все още цикличността като характеристика на функционирането си. Така според данните на житието на Мария Нова кефалиите по границите служели само определен период от време (неясно какъв), след което те явно били подменяни от нови военачалници, вероятно предвождащи следващата по ред ефебска (чиготска) генерация, излъчваща воинските гранични формирования. Независимо колко бил напреднал процесът на разрушаване на родово-племенните норми, които регулирали чрез обичайното право тази сфера от обществения живот, базираният върху това обичайно право “военен закон” изглежда изисквал “мандатност” във функционирането на тези организирани по възрастов принцип формирования. Освен това, ако действително комитатите са пограничните административни “окръзи” в Първото българско царство, то явно че в тях все още твърде силно действували, макар и като остатъчно и модифицирано явление, някои архаични норми, включително такива, свързани със социалния живот на полово-възрастовите мъжки и юношески съюзи.
 

[Back]

 БЕЛЕЖКИ:

1. Толстов, С. П. К истории древнетюркской социальной терминологии. – Вестник древней истории, 1938, № 1; Задыхина, К. Л. Пережитки возрастных классов у народов Средней Азии. – ТИЭ, т. XIV, 1951; Намазов, Э. С. Половозрастная стратификация у огузов: По данным эпоса “Китаби Деде Коркуд”. – В: Этническая культура: динамика основных элементов. Москва, 1984, и др.

2. Вж. повече, с лит.: Толстов, С. П. Пос. съч., с. 73 сл.

3. Пак там, 73-75.

4. Вж. за това: Йорданов, Ст. Бележки върху социалната организация на прабългарите. - В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 1993; Йорданов, Ст. Обичаят "Свещена пролет" у прабългарите и механизмът на преселенията им в Северното Причерноморие и на Балканите. - В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Том втори. Издателска къща Аста. Велико Търново, 1993.

5. За отбелязване е във връзка с това, че повечето от данните за длъжността на жупана – от надписи и други – ситуират конкретните и изпълнители в погранични райони на Първото българско царство. Вж. прегледа на данните за титлата у Койчева, Елена. Титлата жупан и въпросите на българската държавност. – В: България 1300. Институции и държавна традиция. 2. София, 1982, с. 215 сл. За славянския произход на титлата вж. напр. изследванията на Ив. Добрев (в: Сборник Константин-Кирил Философ послучай 1100 години от смъртта му. София, 1969, с. 383 сл.) и на Ф. Малингудис (в сборника: Cyrillomethodianum, II. Thessaloniki, 1972-1973, p. 61 ff.).

6. Пространно житие на Климент Охридски, 47. Цит. по превода на новобългарски на Ал. Милев (Жития на св. Климент Охридски. София, 1961, с. 91 сл.).

7. Вж. за тази лексема също и Добрева, А., Добрев, Ив. Предпосылки иранского языкового влияния и его результаты в болгарском языке. – Балканское языкознание, 1983, кн. 3, с. 42.

8. К. Иречек в добавките към своята “История на българите”, опирайки се на Маркварт, тълкува  като bri-tarqan от bri ‘вълк’. Вж. К. Иречек. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. София, 1978, с. 146, бел. 6. Същото приема и В. Бешевлиев. Първобългарски надписи (Второ преработено и допълнено издание). София, 1992, с. 196, с лит.

9. Вж. за обозначаването, респ. за сравняването на владетелите или владетелските дружини с вълци, респ. с вълче стадо: Липец, Р. С. “Лицо волка благословенно…” (Стадиальные изменения в тюрко-монгольском эпосе и генеалогических сказаниях). – Сов. Этнография, 1981, № 1, pass.

10. Вж. Бичурин, Н. Я. (Иакинф). Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древние времена. Москва – Ленинград, 1950-1953, т. II, с. 229. Срв. за прабългарската тежка конница: Юхас, П. Тюрко-българи и маджари. Влияние на тюрко-българската култура върху маджарите. София, 1985, с. 178, с лит.

11. Вж за това: Йорданов, Ст. Обичаят "Свещена пролет"…, pass.

12. Бешевлиев, В. Първобългарски надписи (Второ преработено и допълнено издание). София, 1992, с.182 сл.

13. Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура. София, 1981, с. 55.

14. Вж. Йорданов, Ст. Бележки…, с. 78.

15. Вж. данните, подкрепящи такъв извод, у Юхас, П. Пос. съч., с. 35, 93 сл., 233, 319-320.

16. По сведение на Йоан Скилица (ГИБИ, VI, с. 335).

17. Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Том I, част II. София, 1971, с. 313, заб. 56.

18. Венедиков, Ив. Военното и административното устройство на България през IX и X век. София, 1979, с. 86 сл.

19. Вж. сведението на Теофан Изповедник в ГИБИ, III, с. 274, с коментара.

20. Йорданов, Ст. Бележки…, с. 76.

21. Венедиков, Ив. Пос. съч., с. 88-89.

22. Йорданов, Ст. Бележки…, с. 77.

23. Pritsak, O. Stammesnamen und Titulaturen der altaischen Vlker. – “Ural-Altaische Jahrbcher”, Bd. 24, 1952, H. 1-2, S. 49-104. Цит. по: Гумилев, Л. Н. Древние тюрки. Москва, 1967, с. 99-101.

24. Вж. напр. Гюзелев, В. Княз Борис Първи. България през втората половина на IX век. София, 1969, с. 385 сл.; Венедиков, Ив. Цит. съч., pass.

25. Вж. Бешевлиев, В. Първобългарите…, с. 55, където той все пак отчита разликата в рангово отношение между олгу-таркана и комита. На същото място обаче той приравнява рангово бори-таркана и олгу-таркана и същевременно допуска функционална съпоставимост между комита (комеса) и таркана (анализирайки управлението на областта между Дунав и Тиса).

26. Вж. напр. Кардини, Франко. Истоки средневекового рыцарства. Москва, 1987, с. 106 сл., 139 сл., и др.

27. Вж. за тази лексема: Зуев, Ю. А. К вопросу о языке древних усуней. – Вестник Академии Наук Казахской ССР, 1957, № 5, с. 72.

28. Бешевлиев, В. Пос. съч., с. 230. Може би същата лексема трябва да се види и в ZEPA от надпис № 92 (Бешевлиев, В. Пос. съч., с. 256), който, за съжаление, е фрагментиран.

29. Цит. по: Шишманов, Ив. Критичен преглед на мненията за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името “българин”. – СбНУНК, кн. XVI и XVII. С., 1900, с. 581. Лексемата се появява в т. нар. Codex Cumanicus, под формата ceribasi, преведено като armiragius (цит. по: Иречек, К. История на българите…, с. 150, бел. 12).

30. За тези езикови процеси вж. Серебренников, Б. А., Гаджиева, Н. З. Сравнительно-историческая грамматика тюркских языков. Москва, 1986, с. 51 сл.

31. Речникът на Софоклес (E. A. Sophocles. Greek Lexicon of the Roman and Byzantine periods (From B. C. 146 to A. D. 1100). New York, 1904, p. 1150) като основни значения на лексемите  и  дава само общите значения “лагер” и “войска”. Вж. и справката на Бешевлиев, В. Първобългарски надписи…, с. 144, с лит.

32. Вж. анализа на Венедиков, Ив. Медното гумно на прабългарите. София, 1983, 9-11; Тодоров-Бемберски, Х. Два етнонима в “Гетика” на Йорданес. – В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май – 3 юни 1981. Доклади. Симпозиум Славяни и прабългари. София, 1982, с. 245 сл., и др.

33. Вж. Менгес, К. Г. Восточные элементы в “слове о полку Игореве”. Ленинград, 1979, с. 151 сл., с лит.

34. Вж. Древнетюркский словарь. Ленинград, 1969, с. 151, s. v. t. Етимологията, която предлага Т. Балкански: Тодор Балкански. Замечания, касающиеся некоторых болгарских этнографических названий. – Балканско езикознание, XXXI, 1988, кн. 3-4, с. 165-167.

35. Вж. Хитов, П. Стара планина. – В: Доосвобожденски пътеписи. Съставител Георги Клисаров. София, Наука и изкуство, 1969, с. 229-230.

36. Баласчев, Г., в: ИРАИК, 1899. Вж. за св. Мария и изданията на житието и: Рудаков, А. П. Очерки византийской культуры по данным греческой агиографии. Москва, 1917, с. 246-247; Bibliotheca Hagiographica Graeca. Troisime dition. Mise  jour et considrablement augmente par Franois Halkin, bollandiste. Tome II. Ioannes Calybita – Zoticus. Bruxelles, 1957, p. 84. Издание на текста (на базата на Acta SS. Nov. IV) и превод на български език: ГИБИ, V, София, 1964, с. 75 сл.

37. Ето какво пише за този тип набезна война, означена като razzia, Ж. Арман: “[Игровият аспект] предопределя всички действия на групите  razzias; отвличането на жени ни отвежда до тази реалност. R. Dion съветва да се използва опита на Новия свят през неговия героичен период, за да бъдат осветлени първобитните периоди на Стария свят; аз прибягнах до този метод по-горе със Crockett относно границата [sic!, - ето къде има най-вече място този тип война, С. Й.]. Би могло тук да се позовем на практиката на експедиции за кражба на коне у индианците от равнините – на тези коне, за които се знае, че те именно преобразували razzia във raid, и бихме могли да се съгласим с A. Vagts, че те [тези войни – С. Й.] били една универсална игрова подбуда.” (вж. Harmand, J. La guerre antique de Sumer  Rome. Paris, PUF, 1973, p. 68). Вж. за войната въобще у първобитните народи и за мястото в нея на юношеските възрастови групи: Hobhouse, L. T., Wheeler, G. C., and Ginsberg, M. The Material Culture and Social Institutions of the Simpler Peoples. London, 1965, p. 232; Wright, Q. A Study of War. Chicago, 1942, vol. 1, chap. 6; Lenski, G. Human Societies. A Macrolevel Introduction to Sociology. New York a. o., 1970, p. 92.

38. Във връзка с това трябва да се отбележи, че напр. при масаите и някои други родово-племенни общества инициационните изпитания включвали в някои случаи поход за отвличане на добитък от съседите: Вж. Калиновская, К. П. Возрастные группы народов Восточной Африки. Структура и функции. Москва, 1976, с. 91; срв. Аверкиева, Ю. П. Индейское кочевое общество XVIII-XIX вв. Москва, 1970, с. 312 сл.; Същата. Индейцы Северной Америки. Москва, 1974, с. 110-111; и др. Що се отнася до положението в средновековна България, още Сакъзов, Ив. (Стопанството в средновековна България. – БИБ. Год. II, т. III, София, 1929, с. 185-186) обърна внимание, че в случая с боила – градоначалник на Виза, който след отзоваването си си подсигурил плячка по силата на военния закон, се сблъскваме с едно характерно явление, включващо вероятно главно грабенето на добитък, привлекателен като плячка поради ролята му на Viehgeld – роля, типична за всички народи в епохата на ранното средновековие, в една епоха, за която, бих прибавил, били твърде типични военните конфликти от типа razzia.

39. Така напр. участието на младежта в набезите “газу” било у арабите задължително условие за достигане на правоспособност за женитба; вж. за това: Хазанов, А. М. Роль рабства в процессах классообразования у кочевников евразийских степей. – В: Становление классов и государства. Сборник статей. Москва, 1976, с. 293 сл., с лит. Без конкретни данни това може да се допусне за прабългарите само като вероятност на базата на установените у тях войни тип razzia.