.
ПАИСИЙ ИЛИ НИКИФОР: ЗА ЛИЧНОТО ИМЕ И ТИТЛИТЕ НА ОСНОВАТЕЛЯ НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
.
Стефан Йорданов (Велико Търново) (В: Българистични проучвания. 9. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Осма международна научна сесия, Велико Търново, август 2002 г. Велико Търново: Faber, 2003, 70-81)




Името на основателя на Първото българско царство [1] е добре известно от данните на историческите извори, преди всичко от данните на основните исторически извори за събитието – съчиненията на византийските хронисти Теофан и Никифор. В литературата върху тези събития се приема за сигурно известен факт, че името на този пръв български владетел е Аспарух. Ето защо постановката на проблема, с който ще се занимаем в настоящото изложение, изглежда изненадваща – действително ли пред нас е името на основателя на българската държава, дали личното име на този пръв български владетел не е било по-различно. Повод за такава неочаквана на пръв поглед постановка вземаме от един късен и като че ли несигурен исторически извор – историческия труд ”История славяноболгарская“ на предтечата на българското Възраждане, Паисий Хилендарски. Прави впечатление, че в този исторически труд, плод на изключителен патриотичен заряд, но на недостатъчно развито историческо познание, името на Аспарух липсва и там, където би следвало да се появи неговото име, се появява едно друго име, името на някой си хан Батоя, известието за когото Паисий заема от Цезар Бароний [2]. У други историци от същата епоха, например у сръбския историк Йован Раич (вж. глава VI, § 1 от съчинението му, цит. по: Раич, Й. 1993, с. 85-86), името на Аспарух се появява, когато се повествува за създаването на българската държава, но в разказа за разгрома на византийците при Онгъла победата се приписва на водачеството на български княз на име Батай или Бутай – информация, която Йован Раич заема от съчинението на Мавро Орбини. Повторно за този крал Батай се повествува и по-нататък в текста, в § 4 на същата VI глава (цит. по: Раич, Й. 1993, с. 88), и то отново като че ли в пряка заемка от Мавро Орбини, като се отбелязва специално, че ”Батай не е никой друг, но същият най-голям Кубратов син“, под чието предводителство ”българите се заселили край Дунава“.

Появата на името Батай в текста на тези ранни предмодерни балкански и европейски историци обичайно се изяснява като, най-общо казано, неточност, допусната от тях при използването на информацията на средновековните извори. В коментара към изданието на български език на текста на Йован Раич например се приема, че в случая се използва името на най-големия син на хан Кубрат – останалият след хазарското нашествие в земите на разгромената Кубратова България и подчинил се на хазарите Батбаян, – но на практика се повествува за дейността на хан Аспарух. Приписвайки дейността на Аспарух на този крал Батай, Раич следва грешката на Мавро Орбини, неправилно отъждествил Батай и Аспарух (вж. Раич, Й. 1993, с. 181, коментарът към стр. 352 от оригиналната пагинация на съчинението на сръбския историк).

Така, ако следваме логиката на бележките към Мавро Орбини, Цезар Бароний и респ. Паисий Хилендарски, то срещаното в тях, приемано за грешно фиксиране на името на основателя на българската държава, вероятно се дължи на смесването на името на най-големия син на хан Кубрат с името на Аспарух.

Смятаме обаче, че може да бъде предложена и друга възможност за решаване на така очерталата се картина. Съдържащите се в нея някои неотбелязани досега противоречия не се решават от предположението за контаминиране на двете исторически личности в текста на латиноезичните извори и следващите ги латиноезични предмодерни историци – източници за балканските възрожденски историци. По-долу ще се опитаме да обосновем вероятността в името Батай да се види личното име на основателя на българската държава, което изхожда в крайна сметка от твърдението, че латиноезичните извори са били твърде прецизни при фиксирането на неговото име.

Във връзка с това несъмнено от значение е отговорът на въпроса откъде у Мавро Орбини и Цезар Бароний се появява името Батай. Според нас вероятният източник е известието на един от латинските извори за българската история – Зигеберт, който в своята Хронография представя Аспарух под друго име. Веднага след разказа за събитията във връзка с основаването на Първото българско царство и по-конкретно за сражението в Онгъла той отбелязва изрично, че оттук насетне трябва да се брои съществуването на българското царство, отбелязвайки и името на неговия пръв владетел, буквално: Abhinc regnum Bulgarum adnotandum est, quorum rex Bataia erat (Sigeberti Gemblacensis Chronographia. Edidit D. Ludowicus Conradus Bethmann, MGH, SS, VI, [268-374], p. 32666-3271; ЛИБИ, III, с. 42).

В коментара към изданието на текста на Зигеберт на български език (ЛИБИ, III, с. 42, бел. 9) се приема, че той смесва Батбаян с Аспарух. Така към неговия текст се отправя същата критика, както към текстовете на Мавро Орбини, Цезар Бароний и респ. Паисий Хилендарски. Възможно е обаче такова обяснение да идва по презумпция заради несъвпадението на имената у тези автори с името Аспарух от византийските извори, приемани за съдържащи точната му фиксация.

Разбира се, ако допуснем, че Зигеберт в информацията си е прецизен, то това не означава задължително, че е неточна информацията на византийските извори – основни за нас извори за събитията от времето на създаването на българската държава. Те също ни съобщават точна информация за това, кой именно е застанал начело на новосъздаденото Първо българско царство, но според нас съществува една вероятност те да ни съобщават или някакво друго негово име, или титлата му, окачествена от тях като лично име. Такава възможност се подсказва от етимологичния анализ на името Аспарух. По принцип едно дълбоко вкоренено мнение е мнението за иранския произход на името на Аспарух (вж. напр. Moravcsik, Gy. 1958, S. 75-76; Симеонов, Б. 1977, с. 41-45, с препратки към дотогавашната лит.). Но най-точното засега решение на етимологията на името Аспарух е според нас онова, което предлагат А. Добрева и И. Добрев (1983, с. 44). Те изясняват името Аспарух като продължение на древноперсийското vis(i)yapuqra 'благородник, принц, наследник'. Тази етимология поставя в друга плоскост проблема за същинското лично име на основателя на Първото българско царство.

Ако се изходи от това изясняване на името Аспарух, то като че ли най-резонна изглежда възможността византийските извори да отразяват не просто име, а едно име-титла. Име-титла, получено в резултат от преобразуването на титла в лично име, доколкото в именната практика на тюрко-монголските народи често срещано явление е титлата на даден политически функционер да остане интегрална част от името му и след като той вече е престанал да изпълнява длъжността, обозначавана с тази титла [3]. Следователно това е пример за развитие на лично име въз основа на титла – ономастична практика, която се среща у редица народи при определени исторически условия.

Процесът е много специфичен и което е важно във връзка със занимаващата ни тема, той датира още от старотюркската епоха, където тъкмо същата титла е приета в различни варианти, в това число вариантите Ъшбара, Ишбара и др. (срв. ДТС, с. 220) При хановете на източния тюркютски каганат името-титла Ъшбара присъства сред имената на Шаболо-Суниши = Ъшбара Шуниши, а при хановете на западния тюркютски каганат – сред имената на хановете Ъшбара Тьолис-шад и Ирбис-Ъшбара-джабгу-хан; освен това с името – композитна титла Ъшбара-джабгу е известен и водачът на тюркютите от Тохаристан. Името е засвидетелствано и като име-титла и на представител на династията на Ашина (вж. ономастичната таблица у Гумилев, Л. Н. 1993, с. 464 и сл.). Следователно това име е стабилно присъстващ елемент в титулната и респ. ономастичната практика на ханските фамилии на тюркютските каганати и най-важното, там то се появява под една одомашнена съобразно характеристиките на тюрко-монголските езици форма. При това, както обръща внимание Б. Симеонов (1977, с. 43), тази форма се доближава плътно до варианта на това име в старобългарски писмени паметници – Испор, до чувашките Аспар, Ашпар, Йашпар, Ишпар, Испер, Еспер и др. [4] В старотюркската епоха титлата  е фиксирана по-скоро като компонент от композитни титли, какъвто вероятно е случаят с имена-титли като Мохе Шаболо-кехан (китайската фиксация на тюркютското бага ъшбара-каган) и др. Още някои случаи на употреба на тази титла са фиксирани в старотюркските надписи, например в надписа на Кули-чур – ъшбара Чъкан Кули-чур и ъшбара Билги Кули-чур, в големия надпис на Кюл-Тегин – ъшбара Ямтар и др. (в случая използваме справката, направена в: ДТС, с. 220).

Може да се приеме също така, че името Ъшбара не се появява случайно сред прабългарите. Както е известно, създателят на Кубратова България, хан Кубрат, идва на власт в хода на една междуособица, при която през 630 г. Моходу-хеу, приел впоследствие името Кюлюг-Сибир-хан, отъждествяван с Органа от византийските извори и респ. Гостун от Именника на българските ханове, вдигнал въстание, убил своя племенник по мъжка линия – тюркютския каган Тун-джабгу, но през 631 г. загинал, наследен от племенника си Кубрат. Както се вижда от тази възстановка на събитията (вж. за нея: Димитров, Хр. 1993, с. 244, с лит.; срв. Божилов, Ив., Димитров, Хр. 1995, с. 27-28; Гумилев, Л. Н. 1993, с. 202-203), хан Кубрат принадлежал към господстващия род в една степна държавност, в чиято титулна и респ. именна практика титлата ъшбара е била исконно присъщ елемент. Т. е. името Ъшбара, респ. Ъшпар / Ъспар било използвано в Кубратовата държава по силата на една политическа и дори династична традиция, възхождаща към западнотюркския каганат.

Впрочем, следва да се отбележи, че името Аспарух е битувало в друга форма в прабългарска етнолингвистична среда, а не във формата, отразена във византийските извори. Така приема и В. Златарски (1970, с.176, бел. 2), посочвайки Исперих за оригиналната българска форма, а формата Аспарух – за производна от формата на името в т. нар. Арменска география, като той предполага арменски източник за информацията в това отношение у Теофан и Никифор. Според нас най-точно отразява първичната прабългарска форма на името формата, под която то се появява в т. нар. Български апокрифен летопис – Испор цар (вж. Тъпкова-Заимова, В., Милтенова, А. 1996, с. 196 – старобългарският текст; с. 199-200 – превод). Тази форма закономерно отразява име, звучащо твърде близко до старотюркската форма Ъшбара. Във всеки случай в славянска езикова среда промяната на гласната а в о в такава позиция е обичайна при предаването на прабългарски думи в старобългарски ръкописи, срв.  ковригъ  срещу изходно kwrg, богоин  срещу , Бонъ срещу , козаръ  срещу хазар,  чиготъ  срещу  и др. (примерите в това отношение заемам от Делева, А. 1996, pass.) Така че изходната форма на името е звучала приблизително Ъспар или Ъшпар.

Тук не бихме се ангажирали със становище за какъв тип лексема става дума в случая с лексемата Ъспар или Ъшпар – за титла или за лично име. Несъмнено важно е да се отбележи, че в случая с името ъшбара в старотюркска среда става дума именно за титла или длъжност. В етимологичните речници се изразява известно съмнение дали в повечето случаи лексемата не се използва като лично име (срв. ДТС, с.220, s. v. bara). Но дори и да е така, това е в резултат от указаното по-горе семантично развитие. В надписа на уйгурския хан Моюн-чур, датиращ от 759 г. (цит. по: ДТС, с. 220, s. v. s. v. bara), обаче, изрично се съобщава, че на народа на чиките бил даден [т. е. назначен] тутук и им били дарени ъшбара (в мн. ч.?) и таркани (респ. ъшбара-таркани). В този случай несъмнено става дума за титла, което ще означава, че у някои тюрко-монголски народи титлата продължава да съществува именно като титла и през VIII век.

Несъмнено във връзка с тези въпроси необходимо е да бъдат отбелязани още две форми, под които се появява името на основателя на Първото българско царство. Това са формите Есперерих от т. нар. Именник на българските ханове, и формата Аспар-хрук, под която се появява името на същата личност в т. нар. Арменска география (цит. по: Златарски, В. Н. 1970, с. 181; срв. за формата на името: пак там, с. 160, бел. 27). Струва ни се, че те представляват твърде точни съответки една спрямо друга, както с основание (но воден от друга насока на анализа) отбелязва Б. Симеонов (1977, с. 44). Тези форми досега нямат убедително обяснение. Струва ни се, че в тях е отразена една несрещана другаде композитна прабългарска титла. При евентуална изходна форма Ъспар-хрук на арменското предаване на името, в него би могло да се види двусъставно име, първата част от което съответства на името Ъшбара / Ъспар. Втората съставка като че ли не е срещана в други източници. Тя обаче би могло да бъде изяснена като предаване в арменоезична среда на изходно прабългарско име или титла, производни от прабългарската лексема хоруг-ва. Тази лексема се приема за заемка от монголската дума orugo, oruga със значение ”знаме“, като в редица от славянските езици тя прониква чрез някакво тюркоезично посредничество (вж. най-общо, с дотогавашната лит. по въпроса: Фасмер, М. 1987, с. 268-269, както и детайлния анализ на Менгес, К. Г. 1979, с. 157 и сл.). Титлата урунгу е относително широко разпространена у тюрко-монголските народи [5]. Ако се съди по формата на името-титла Аспар-хрук в арменски език, то прабългарите са познавали титла от типа на средновековната титла хорунжий, а не е изключено и именно те да са преносителите на тази монголска титла до средновековните славянски езици [6]. От значение е в случая да се отбележи, че за В. Златарски (1970, с. 176, бел. 2) е очевидно, че гръкоезичната форма Аспарух () у византийските автори е зависима от арменската форма. Така, ако това наблюдение на бележития български историк е точно, формата Аспарух у византийските автори отразява композитното име-титла ъшбара-*хуру(н)гу. Тази хипотеза, разбира се, е твърде несигурна, тъй като тази композитна титла е поначало хапакс в титулната практика на прабългарите, а втората и компонента е слабо разпространена у онези тюрко-монголски народи, които в епохата на Великото преселение на народите се придвижват към Европа. Но нейната рядкост би могло да бъде изяснена с характера и на евентуално сакрален табуиран термин за [шаманско] знаме, както предполага К. Г. Менгес (1979, с. 160). Освен това, лексемата е засвидетелствана и в староруския паметник ”Слово о полку Игореве“, т. е. в един сравнително ранен паметник, в който действителният дял на онаследените от прабългарите културно-исторически заемки все още не е достатъчно пълно изяснен.

Интересно е, че тази втора компонента от името на Аспарух прилича на титлата хорка от трите висши титли в административно-управленския апарат на маджарите, титла, която е фиксирана като  у Константин Багренородни (De admin. imperii, 39; 40;) [7]. Титлата може да е идентична с титлата, отразена в името на Аспарух и ако е така, това би било още едно доказателство за присъствието в титулатурата на Първото българско царство на титла от типа хурунгу / хорунжий.

На следващо място, не е ясно дали е възможно в името Батай  да се види името на най-големия син на хан Кубрат. Това е една личност, която се сочи като евентуално овластена за известен период; според В. Златарски например той е бил начело на властта около 650 г. и би трябвало да бъде идентифициран с владетеля Безмер от Именника на българските ханове (вж. Златарски, В. Н. 1970, с. 97). Зигеберт обаче не обърква неговата дейност с дейността на хан Аспарух, така че в това отношение не се наблюдава смесване на данни за различни личности. Освен това, във византийските извори името на най-възрастния син на хан Кубрат се появява в една все пак по-различна форма от формата, фиксирана у Зигеберт – а именно във формата Батбаян.

Името Батай вероятно възхожда към етимон, добре представен в прилагателното име bataj 'сгърбен, гърбав'. Възможно е и друго обяснение, свързващо го с лексемата batu 'скъпоценен камък' (вж. ДТС, с. 89; и двете лексеми са фиксирани в паметник от X век – уйгурски превод на будистко съчинение). Името има относително широко разпространение в ономастичната практика на тюрко-монголските народи.

Що се отнася до името на най-възрастния син на хан Кубрат, то изглежда е различно от името Батай. У Теофан то се появява във формите  (в повечето кодекси), ,, а в Анастасиевият превод на Теофан на латински език – във формата Bathahias. У патриарх Никифор формата на името е  (вж. справката у Moravcsik, Gy. 1958, S. 84). Моравчик приема името за вариант на името Баян, но е възможно то да е композитно име, неточно отразено от Теофан. Такова допускане позволява името на най-възрастния син на хан Кубрат да се възстанови като композитно, двусъставно име (Бату [или Батай] + Баян) [8]. По този начин името на този най-възрастен Кубратов син се оказва близко, но не идентично с името Батай, сочено от латиноезичните извори като име на основателя на българската държава, известен като Аспарух във византийските извори. В такъв случай най-големият син на Кубрат е носел композитното име Бату-Баян, а най-малкият, бъдещият основател на Първото българско царство – Батай. Може дори да се поддържа и тезата за несъвпадение на двете имена, едното от които да бъде изведено от лексемата batu, а другото – от bataj. Но такова решение ни изглежда несигурно, тъй като вариантът, засвидетелстван в Анастасиевия превод на Теофан – Bathahias, говори за идентичност на първата съставка от името на Батбаян с името Батай. Така единият от Кубратовите синове се е казвал Батай-Баян, а другият – просто Батай (с възможен вариант – Бату-Баян и Бату).
 

 *   *   *

Така като цяло може да се заключи, че Батай е личното име на основателя на Първото българско царство, а Аспарух е неговата титла, може би модифицирана в процеса на често срещан семантичен развой от титли до имена-титли. Така основателят на българската държава е влязъл в известията на византийските извори – основни източници за възстановяването на събитийния ход на този исторически процес – всъщност със своите титли, а не с името си.
 

[Back]


 БЕЛЕЖКИ:

1. Тук няма да се спирам на повдигания в някои научно-изследователски, научно-популярни и публицистични статии въпрос за основателя на българската държава, за какъвто в едни случаи се обявява хан Кубрат, а в други случаи – и много по-ранни владетели или вождове на прабългарите. Ще се огранича единствено с бележката, че Кубратова и Аспарухова България са два различни държавни организма, въпреки несъмнената генетична връзка помежду им, въпреки характера на Аспарухова България като дъщерно държавно образувание спрямо Кубратова България, въпреки огромния по абсолютни измерения процес на държавностна приемственост между тях. В случая се срещаме с исторически пример за едно относително широко разпространено явление – формирането на нови държавности на базата на разпаднало се и много често – едновременно с това предислоцирано материнско държавностно формирование.

2. В текста на Паисиевата история управлението на крал Батоя е надлежно датирано чрез времето на шестия църковен събор (680-681 г.), както и чрез годината, указана в ползвания от Паисий текст на Цезар Бароний, чрез когото се привежда и цитат от хрониката на Теофан. Името Аспарух обаче въобще не се появява, вероятно защото така е в ползвания от Паисий текст на Цезар Бароний. Вж. например: Ангелов, Б. Ст. 1961, с. 62, и заемащата от Паисий т. нар.  Рилска преправка, с. 91-92, 132.

3. Освен примерите в това отношение у Гумилев, Л. Н. 1993, pass., срв. също многобройните примери от надписите от поречието на Енисей. Твърде характерен пример за това дава надписът от района на горното течение на Енисей, в който от името на личността, в чиято памет е поставен, се съобщава, че неговото име на мъж-воин е бек-генерал (РПТ, Е-92). В случая с термина генерал е преведена титлата сангун, т. е. и двете лексеми, посочени като съставящи името на мъж-воин на тази личност, представляват всъщност титли.

Твърде интересен е надписът, чийто съставител посочва юношеското си име – Чубуч-ънал и мъжкото си име, което всъщност е титла – Огя [на народа на] кюмюлите, какъвто станал на 30 години. Един от издигналите надпис в своя памет е с име на мъж-воин Багча и с ”бекско име“ Етрюк (РПТ, Е-50).

4. Б. Симеонов (1976; 1977, с. 43) указва като евентуално наследство от езика на прабългарите името Ъспар или Аспар, регистрирано като лично и местно име в Североизточна България.

5. Един от владетелите на Хакасия, Тархан-сангун, е бил преди овластяването си знаменосец (и доверен съветник) на своя дядо (вж. РПХ, Е-32, ред 12). Съставителят на един надпис от района на Тува се представя като ”знаменитият чиши, урунгу-чигши“ (РПТ, Е-70); Юч-ъйнал от надпис от левия бряг на горното течение на Енисей, около 60 км западно от гр. Къзъл, известява, че е бил урунгу и сангун, т. е. ”генерал“, военачалник (РПТ, Е-54). Разбира се, най-важният пример е несъмнено онзи, произхождащ от надпис, открит близо до вливането на река Елегест в Енисей, в който се съобщава буквално следното: (5) От Кёртле-хана положен (мне) на плечо и повязан на пояс алый штандарт (лента) урунгу и украшенный золотом колчан. Мой возраст - семьдесят девять лет. (6) Мой отец-бек, который был урунгу, славным, обильным и мудрым правителем области, тоже покинул (этот мир) из-за доблести. (цит. по: РПТ, Е-10; номерацията в кръглите скоби е на съответните редове от надписа).

6. Така формата, в която се явява лексемата в старобългарски и новобългарски език, както и в другите славянски езици (с начална съгласна х-), се дължи според А. Делева (1996, с. 267) на типична за езика на прабългарите c-протеза. Обяснение на този фонетичен белег въз основа на характеристиките на монголския език вж. у Менгес, К. Г. 1979, с. 158-159. Менгес отдава пренасянето на лексемата от монголски до славянските езици на монголоезични групи в етнополитическото обединение на аварите, но това донякъде е в сила и за прабългарите, още повече, че първоначално прабългарите влизат в състава на аварския каганат (вж. повече за етнополитическите отношения на прабългарите с аварския каганат напр. у Павлов, Пл. 1997;).

7. Вж. за тази титла Шушарин, В. П. 1989, с. 397, с лит.

8. Дву- или многосъставни имена по принцип са познати на тюрко-монголската именна традиция, като най-често те са резултат от струпване на лично име и прозвище или лично име и определение към него в характерните за тюркските езици изафетни конструкции. Много често в състава на тези имена влизат и получените от носителя им титли, изграждайки констпрукция от лично име и титла (срв. например имената Бънг Ачук – РПХ, Е-27; Элиг Бьорт Опа Барс или Опа Барс, за чийто носител изрично се съобщава, че бил от рода Барс – РПХ, Е-28; Уз Билге Чангши – РПХ, Е-31; Алъч (?) Барс Тириг – РПХ, Е-98; всички от надписи от Хакаско-Минусинската котловина в поречието на Енисей; Ел Тоган-тутук – РПТ, Е-1; Кюни Тириг – РПТ, Е-6; Байча-сангун и синът му Кюлюг-чор – РПТ, Е-7; Тюз Бай Кюч Барс Кюлиг – РПТ, Е-17; Арслан-Кюлюг-Тириг и синът му Кюлюг-Тоган – РПТ, Е-44; Бег Тархан Оге Тириг – РПТ, Е-53; Тонга Кюлюг-тархан-бек – РПТ, Е-149; всички от района на Тува по горното течение на Енисей). Аналогични са и имената, които според информацията на надписите са приети след придобиването на социално-възрастовия статус на мъже-воини и съответно изрично са представени в тях като мъжко-воинското име на оногова, в чиято памет надписите са съставени. Срв. имената Анар Атач (РПХ, Е-40), Оз Тогдъ (РПТ, Е-42, Бай-Булун I), Калъктък Ънал-оге (РПТ, Е-42, Бай-Булун II;), Кюлюг Йеген (РПТ, Е-59). Сходни по конструкция са и юношеските имена, например Йерлиг-чор (РПТ, Е-11).
 



 
 СЪКРАЩЕНИЯ И ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

 Ангелов, Б. Ст. 1961 – Боню Ст. Ангелов. История славяноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. София, 1961

 Божилов, Ив., Димитров, Хр. 1995 – Иван Божилов, Христо Димитров. Protobulgarica (Заметки по истории протоболгар до середины IX в.). – В: Byzantinobulgarica, IX. Sofia, 1995

 Гумилев, Л. Н. 1993 – Л. Н. Гумилев. Древние тюрки. Москва, Товарищество ”Клышников, Комаров и Ко“, 1993

 Делева, А. 1996 – Антоанета Делева. Прабългарски заемки в старобългарския език (Механизми на езиковата адаптация). Дисертация за присъждане на научната и образователна степен ”доктор“ (Непубликуван ръкопис). София, 1996

 Димитров, Хр. 1993 – Христо Димитров. Историческата действителност в “Именника на българските ханове”. – В: Преслав. 4. Сборник. София, 1993

 Добрева, А., Добрев, И., 1983 – Ани Добрева и Иван Добрев. Предпосылки иранского языкового влияние и его результаты в болгарском языке. – Балканско езикознание/Linguistique balkanique, XXVI, 2

 ДТС – Древнетюркский словарь. Ленинград, 1969

 Златарски, В. Н. 1970 – Васил Златарски. История на българската държава през средните векове. I / 1. София, 1970

 ЛИБИ, III – Латински извори за българската история. III. [Извори за българската история. Том XII]. София, 1965

 Менгес, К. Г. 1979 – К. Г. Менгес. Восточные элементы в ”Слове о полку Игореве“. Ленинград, 1979

 Павлов, Пл. 1997 – Пламен Павлов. Политическото наследство на Аварския хаганат и българските владетели (IX – XI в.). – В: Проблеми на прабългарската история и култура. 3. Четвърта среща по прабългарска археология и история., Шумен, 17-19 септември 1996 г. Шумен, 1997

 Раич, Й. 1993 – Йован Раич. История на всички славянски народи и най-паче на болгари, хорвати и серби. Откъси. София, Наука и изкуство, 1993

 Рилска преправка – Рилска преправка на История славяноболгарская. Увод и бележки от Боню Ст. Ангелов. София, Издателство на Българската академия на науките, 1966

 РПТ – Рунические памятники из Тувы [Съставител на публикацията: Рустам Абдуманапов] – http://www.kyrgyz.tsu.ru/runs/runs_05.shtml (accessible – January 2003)

 РПХ – Рунические памятники из Хакасии [Съставител на публикацията: Рустам Абдуманапов] – http://www.kyrgyz.tsu.ru/runs/runs_04.shtml (accessible – January 2003)

 Симеонов, Б. 1976 – Б. Симеонов. Произходът на личното име Ъспар / Аспар. – Шуменска заря, бр. 84 от 20 юли 1976 г.

 Симеонов, Б. 1977 – Б. Симеонов. Произход и значение на личното име на хан Аспарух. – Векове, 1977, кн. 3

 Тъпкова-Заимова, В., Милтенова, А. 1996 – Василка Тъпкова-Заимова, Анисава Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. София, 1996

 Фасмер, М. 1987 – Макс Фасмер. Этимологический словарь русского языка. В четырех томах. Перевод с немецкого и дополнения члена-корреспондента АН СССР О. Н. Трубачева. Издание второе, стереотипное. Том IV (Т – Ящур). Москва, ”Прогрес“, 1987

 Шушарин, В. П. 1989 – В. П. Шушарин. Комментарий. К главе 40. – В: Константин Багрянородный. Об управлении империей. Текст. Перевод. Комментарий. Москва, 1989

 Moravcsik, Gy. 1958 – Gyula Moravcsik. Byzantinoturcica. I. Die byzantinischen Quellen der Geschichte der Trkvlker. II. Sprachhreste der Trkvlker in den byzantinischen Quellen. 2 durchgearb. Aufl. Berlin, 1958