3. ГРАЖДАНСКИТѢ ВОЙНИ ВЪ БЪЛГАРИЯ И СЕТНИНИТЪ ОТЪ ТѢХЪ
Болезненото състояние, въ което бѣ изпадналъ царь Константинъ следъ счупването на крака си, все повече се усилвало и отнемало всѣка надежда за поправка. Това обстоятелство не малко плашило гордата царица Мария, едно, защото синъ ѝ Михаилъ билъ още несъвършенолѣтенъ, и друго, защото въ страната се почналъ нѣкакъвъ кипежъ на духоветѣ. Мария, за да осигури престола за сина си, а сѫщо, за да удържи положението и влиянието си върху държавнитѣ работи, тържествено коронясала сина си Михаила за царь, а поради малолѣтството му сама взела въ рѫцетѣ си властьта и управлението. Това е станало не по-кѫсно отъ 1273 год., защото въ приписката на търновското евангелие, писано въ тая година, Михаилъ е означенъ като съуправитель на Константина:
[2], а въ приписката отъ 1277 г.
2. Въ търновското евангелие, което се намира въ библиотеката на Югославянската Академия въ Загребъ, крайнитѣ листове сѫ така повре-
538
той е нареченъ вече „порфирородний” [1]. Тогава той е билъ на три години и нѣщо. Сега се откривало широко поле за интригитѣ на хитрата и властолюбива царица. Първата грижа на Мария била да се разправи и да се избави отъ ония силни личности въ държавата, които тя считала за подозрителни и опасни за своята власть. Такъвъ на първо мѣсто билъ, както ще видимъ, деспотъ Яковъ Светославъ.
Следъ маджарския походъ въ 1266 год. Яковъ Светославъ, както видѣхме, преминалъ отново на страната на маджаритѣ, като призналъ подъ натиска на самитѣ обстоятелства върховната власть на маджарския краль и станалъ неговъ васалъ, което се изразило въ това, че Бела IV отново вмъкналъ въ титлата си rex Bulgariae. Въ сѫщитѣ отношения Яковъ Светославъ останалъ и следъ смъртьта на стария краль, при Стефана V (1270—1272), както това се види отъ договорната грамота на последния съ чешкия краль Отокара II отъ 3, юлий
дени, че
приписката на листъ 247 била заличена и отпосле била повторена (презъ XV или XVI
в.), и то въ сръбска редакция на сѫщия листъ току подъ оригиналната приписка. Но
въ нея била сбъркана тъкмо годината: написано
, а отпосле нѣкой написалъ надъ
последнитѣ две букви-цифри
. Основавайки се върху думитѣ въ приписката:
и
върху това, че Константинъ Асѣнь е царувалъ отъ 1257—1277 г., славиститѣ
обърнали внимание, че нито
, нито
не отговарятъ на сѫщинската година;
затова, като приематъ, че последната цифра (единицитѣ) е вѣрна, едни допускатъ,
че десетицитѣ трѣба да бѫдатъ О (70) (Лескинъ), а други — П (80) (Миклошичъ,
Срезневски, Валявецъ и Цоневъ), позовавайки се на това, че десетичната цифра,
следъ като е била повредена, по-лесно е могла да бѫде прочетена като
или
,
отколкото ако е била О (70) (вж. Б. Цоневъ, История на българский езикъ, т. I.
София 1919, стр. 214—215 и посочената тамъ литература). Че последното четене е
вѣрно, доказва се и по другъ начинъ. Михаилъ билъ роденъ отъ втория бракъ на
царь Константина съ Мария, сестриницата на Михаила VIII Палеологъ, а тоя бракъ
билъ сключенъ въ 1269 г., следов, Михаилъ се е родилъ не по-рано отъ 1270 г.
(вж. тукъ по-горе, стр. 524); оттука ясно става, че приписката е била писана
между 1270—1277 г. или отъ С. М. между 6777 и 6785 г., следов., ако цифрата
е
вѣрна, то десетицитѣ могатъ да бѫдатъ само П = 80, или годината е била отъ С. М.
6781, а отъ Р. Хр. 1273, когато царица Мария е коронясала малолѣтния си синъ
Михаила за царь.
1. Вж. тукъ по-горе, стр. 535, бел. 1.
539
1271 год., гдето той е поставенъ между приятелитѣ и васалитѣ на маджарския краль подъ името Swetizlaus imperator Bulgarorum, а неговата „Bulgaria” между васалнитѣ „regna”, т. е. царства на Стефана V, който така сѫщо приелъ титлата „rex Bulgariae” която оттогава останала за винаги въ титулатурата на маджарскитѣ крале [1]. Но скоро въ политическото положение на Яковъ Светослава произлѣзла нова промѣна. Следъ преждевременната смърть на Стефана V (августъ 1272 г.) маджарския престолъ завзелъ 10-годишниятъ му синъ Владиславъ IV (1272—1290), за малолѣтството на когото управлението преминало въ рѫцетѣ на майка му Елисавета, куманка. Веднага се образували враждебни партии между необузданитѣ и жадни за власть маджарски магнати, и въ държавата избухнали вѫтрешни смутове и междуособици, които се продължили съ години и докарали бързото падане на маджарската политическа сила. Отъ това разбъркано вѫтрешно положение въ Маджарско не се забавилъ най-първо да се възползува Яковъ Светославъ, за да постигне това, до като той се домогвалъ още отъ 1265 г. — да се освободи отъ маджарската зависимость веднажъ за винаги, а, при растещата слабость на търновския царь и при разбърканото вѫтрешно и външно положение на българското царство, да се обяви и за самостоенъ владѣтель. Това най-добре се доказва отъ неговата титла „царь”, която не само се срѣща въ маджарскитѣ грамоти, но и у византийския историкъ той се нарича съ това име [2], както и въ домаш-
1. П. Никовъ, каз. съч., стр. 175—176; стр. 204, приложение № 23.
2.
Pachymeres, ib., p. 477, 5-7:
. Това име се споменува у Пахимера по
поводъ на това, че когато цариградскиятъ патриархъ Иванъ Веккъ (1275—1282),
който бѣ пригърналъ сключената въ Лионъ църковна уния, се заловилъ да доказва
своето убеждение за помирението на църквитѣ — цариградска и римска, намѣрилъ
едно послание на известния византийски ученъ и философъ Никифора Влеммидъ до
императоръ Теодора II Ласкарисъ и друго послание до Яковя Български, което се
почвало съ думитѣ: „Имамъ една болесть, която ще изкажа; защото до свещения
лѣкарь . . .”. Отъ кого е било писано това послание, Пахимеръ не посочва, макаръ
че отъ латинския преводъ на това мѣсто: et aliud ad Jacobum Bulgariae eiusdem
viri scriptum, би могло да се разбере, че е отъ сѫщия Н. Влеммида, обаче
това едвали може да се приеме по
540
нитѣ наши
паметници:
[1]. Тая титла вече ясно изразявала независимото му положение и
отъ търновския царь.
[[ редове 1—3 отгоре: „Тая титла вече ясно изразявала независимото му положение и отъ търновския царь”. На полето на рѫкописа (л. 328) е отбелязано съ моливъ: „Сѣкълъ монети вж. у Мушмовъ, стр. ” Можеби проф. Златарски е ималъ предвидъ книгата на Н. А. Мушмовъ, Монетитѣ и печатитѣ . . ., гдето въ показалеца (стр. 194) погрѣшно е указано (стр. 169) за монети на Яковъ Светослава. — Ив. Дуйчев. ]]
Едновременно съ прогласяването независимостьта на Яковъ Светослава ще трѣба да поставимъ освобождението и отцепването на браничевската область отъ маджарската власть. Презъ 1272—73 гг. браничевската область все още се управлявала отъ маджарски банъ на име Григорий (Gregorius banus de Boronch [Браничево] et Kuchou [cer. rp. Кучево]) [2]. Обаче наскоро (може би въ 1273 год.) той билъ изгоненъ оттамъ отъ двама братя, Дърманъ и Кудѣлинъ, кумани по произходъ, излѣзли отъ срѣдата на българското болярство, които по примѣра, а можеби, и съ съдействието на царь Яковъ Светослова основали отдѣлно независимо княжество [3]. Тѣ заседнали въ скалистата тѣснина Ждрѣло по
посочената
причина. Но кого трѣба да разбираме подъ
ὁ Βουλγαρίας Ἰάκωβος
— Яковъ Български? Тукъ могатъ да се разбиратъ само или нѣкое висше духовно
лице, — респ. български патриархъ, но отъ списъка на българскитѣ патриарси презъ
второто царство (вж. Синодикъ царя Борила, п. т., стр. 91, §§ 141—149) такъвъ съ
име Яковъ не е имало (известенъ е съ това име само единъ браничевски епископъ
(п.
т., стр. 93, § 159), който не може да носи име „български”) — или пъкъ нѣкой
български царь, който въ случая не може да бѫде другъ освенъ Яковъ Светославъ,
който се противопоставя на императоръ Теодоръ II Ласкариса, и Пахимеръ е
избѣгналъ съ посочената формула да го назове съ името
βασιλεύς,
защото другъ български царь съ това име е нѣмало; следов., посочениятъ изразъ ше
трѣба да се четеπρὸς
τὸν Βουλγαρίας βασιλέα Ἰάκωβον.
Но твърде е възможно, че самъ Пахимеръ не е знаелъ, че тоя Яковъ е сѫщиятъ
Светославъ
ἄρχων
и
δεσπότης,
както го той нарича на много мѣста. За съжаление, Пахимеръ не ни посочва, какво
е било съдържанието на това послание; но при все това може да се предполага, че
то е било писано въ връзка съ въпроса за унията съ римската църква, следов.,
преди или презъ 1274 г., защото, както ще видимъ по долу, Яковъ Светославъ се
поминалъ въ 1275 г.
1. Йор. Ивановъ, Поменици на български царе и царици. Изв. на истор. д-во, кн. IV (1915), стр. 222 (боянския поменикъ) и 224 (погановския).
2. П. Никовъ, каз. съч., стр. 179—181.
3. П. Никовъ, Къмъ историята на северозападнитѣ български земи. Сп. Бъл. Акад., кн. XVI (9) (1918), стр. 60-63. Ние сме накловни да приемемъ, че това сѫ били боляри български кумани отъ съседната видинска область, които се стремѣли къмъ независимость и, можеби, се отказвали да признаятъ властьта на Яковъ Светослава.
541
горното течение на р. Млава (сега Горньачка Клисура), гдето се намирала и тѣхната непристѫпна крепость [1]. Оттамъ тѣ съ своитѣ нахлувания почнали оттогава да заплашватъ не само съседната бѣлградска область, но и самото Маджарско; противъ тѣхъ напразно били насочени всички маджарски усилия [2]. „Въ успѣшнитѣ сблъсквания, пише П. Никовъ, които ималъ съ тѣхъ (маджаритѣ), Дърманъ уловилъ нѣколко души маджарски знатни въ пленъ. Владиславъ IV се принудилъ да иска миръ и за тая цель самъ той се отправилъ при Дърмана, за да преговаря съ надежда да сключи едно мирно споразумение. Обаче преговоритѣ се разбили о чрезмѣрнитѣ искания на Дърмана; войната се разгорѣла отново, и на маджаритѣ се удало да пленятъ единъ отъ другаритѣ на Дърмана. Магистеръ Георги (единъ отъ най-храбритѣ маджарски пълководци) потеглилъ начело на една войска, съставена отъ седмоградци и кумани противъ неприятеля” [3], но браничевскитѣ князе, както изглежда, го разбили и ставали все по-силни и опасни.
По тоя начинъ, следъ загубата на югозападнитѣ български земи и югоизточнитѣ презъ 1263 год., сега една следъ друга се отцепвали и северозападнитѣ области отъ царството и образували отдѣлни политически единици, чиито владѣтели чрезъ това не само ослабвали силата на държавата, но и нѣкои отъ тѣхъ застрашавали и самата управляваща династия. Въ това отношение най-опасенъ се явявалъ царь Яковъ Светославъ. Заедно съ прогласяването си за напълно независимъ владѣтель съ титла „царь” той се поставялъ вече на равни права и значение съ доскорошния си суверенъ — търновския царь, а това му отваряло пѫть къмъ по-голѣми стремежи —
1. К. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 246. — П. Никовъ, каз. ст., стр. 55.
2. П. Никовъ, Българо-унгарски отношения и пр., стр. 183.
3. П. Никовъ, Къмъ историята на северозападнитѣ български земи, стр. 58.
542
да се яви и като съперникъ на царь Константина, респективно на неговия синъ възъ основа на роднинскитѣ връзки съ династията на Асѣневци.
Както вече знаемъ, Яковъ Светославъ билъ жененъ още зъ 1261 год. за третата сестра на ослѣпения Ивана IV Ласкарисъ, внучка на Иванъ Асѣня II [1], след., той е ималъ еднакви съ Константина права на българския престолъ и много по-голѣми спрямо неговия синъ и наследникъ Михаила отъ втората му жена Мария, която е нѣмала никакво отношение къмъ Асѣневския родъ. Отъ тия предимства на мощния Яковъ Светослава се бояла сега царица Мария: поради безнадеждно болния Константина тя се страхувала и дори подозирала, да не би следъ смъртьта на царя, Яковъ Светославъ да се яви като претендентъ на българския престолъ. Затова тя сега решила да се отърве отъ тоя опасенъ за нея и нейния синъ човѣкъ, за което избрала най-низкото и коварно срѣдство. Презъ 1275 год. тя изпратила при Яковъ Светослава пратеници, за да го поканятъ да ѝ дойде на гости, като съ клетва увѣрявала, да не мисли, че го очаква нѣщо лошо. Уповавайки се на тая клетва, Светославъ се явилъ въ Търново. Какви сѫ били разговоритѣ между Мария и Светослава, ние не знаемъ; известно е само, че като последица отъ тая срѣща било осиновението на последния отъ царицата. Пахимеръ казва, че следъ пристигането си въ Търново Светославъ самъ, безъ да гледа на старостьта си, поискалъ да го осинови Мария; но нѣма никакво съмнение, че работата е станала по взаимно съгласие отъ дветѣ страни. Очевидно, Мария е искала да осинови Яковъ Светослава, като го постави на второ мѣсто следъ сина си и чрезъ това да осигури наследственото право на своя синъ Михаила
1. Вж. тукъ по-горе, стр. 502. — Считаме за нуждно да отбележимъ тукъ, че маджарскиятъ краль Стефанъ V въ грамотата си отъ 10. декемврий 1270 год. (вж. П. Никовъ, Българо-унгарски отношения и пр., стр. 203, приложение № 21) го нарича Zuetizlaus Bulgarorum Imperator karissimus gener noster, отъ което би могло да се заключи, че Яковъ Светославъ билъ зеть на Стефана V, т. е. че той се е женилъ втори пѫть, за негова сестра или дъщеря. Доколко трѣба да се вѣрва на това известие, мѫчно може да се каже, защото въ другитѣ две грамоти (п. т., стр. 203 и 204, прил. № № 22 и 23) Стефанъ не му дава това име.
543
както това се види и отъ самия обредъ на осиновението, което било извършено най-тържествено въ църквата [1]. Когато свещеникътъ при пълно освѣтление на църквата произнасялъ надлежното молитвословие за царя и неговия домъ, Мария съ двата края на своята мантия едновременно обвила отъ едната страна сина си Михаила, а отъ другата — Светослава, чието име ще да е било произнесено заедно съ царскитѣ имена, и чрезъ това осиновила предъ Бога последния. Следъ като се извършила церемонията Яковъ Светославъ се върналъ въ владенията си подъ името синъ на българската господарка (деспина) следъ Михаила. Обаче не се минало много, и цельта на разиграната въ Търново комедия станала явна; „тая коварна майка, казва Пахимеръ, убива оногова, който повѣрвалъ, че е осиновенъ отъ нея” [2]. Тогава сѫщо пострадали и много отъ боляритѣ, които въ очитѣ на кръвожадната царица се явявали подозрителни.
Но, ако съ убийството на Яковъ Светослава царица Мария сполучила да се избави отъ най-опасния за себе си и своя синъ човѣкъ въ държавата, то съ другитѣ си политически убийства и изобщо съ тиранията си тя успѣла да въорѫжи противъ себе си мнозина други, които търсѣли случай да ѝ отмъстятъ. Докато Мария се занимавала съ своитѣ задкулисни интриги, омразата на населението къмъ нея все повече растѣла. Царь Константинъ поради своята политическа и физическа немощь не билъ въ състояние нищо да предприеме, за да прекрати своеволията на жестоката царица, а пъкъ всички нему предадени боляри се бѣха вече отдавна отметнали отъ него. Като не срѣщала отъ никого отъ около нея
1. П. Никовъ, п. т., стр. 185, предполага, че обредътъ билъ извършенъ въ църквата Св. 40 мѫченици, но такова предположение едва ли е приемливо, защото въ такъвъ случай Мария би дала голѣма гласность на самия актъ, а пъкъ, доколкото може да се сѫди отъ думитѣ на Пахимера, тя тъкмо не искала да му даде официаленъ характеръ; по-скоро той е билъ извършенъ въ нѣкоя дворцова църква.
2. Pachymeres, ib., pp. 429, 18 — 430, 17. — Пахимеръ не казва, какъ Мария убила Светослава, но като се вземе въ внимание, че последниятъ се върналъ въ владенията си и тамъ е умрѣлъ, може да се предположи, че той е билъ отровенъ съ бавно действуваща отрова.
544
стоещитѣ нѣкакъвъ отпоръ и всецѣло предадена на своитѣ властолюбиви стремежи, царица Мария и нейното правителство съвсемъ не се грижели за отбраната на държавата отъ татаритѣ, които, въ силата на сключения съ Михаила VIII съюзъ противъ българитѣ, почнали постоянно да нахлуватъ въ българскитѣ владения и да оплячкосватъ страната. Най-сетне тираническото управление на Мария станало дотолкова непоносимо, че въ държавата избухнало възстание, и то отъ оная срѣда, отгдето тя най-малко очаквала, отъ срѣдата на най-долния общественъ класъ — отъ свинаритѣ. Начело на възстанието застаналъ нѣкой-си Бърдоква, на което име, споредъ думитѣ на Пахимера, на елински езикъ отговаряла думата λάχανον, и затова той се наричалъ още Лахана (Λαχανᾶς) [1]. Нѣма съ-
|
Стр. 544 През последните години въстанието на Ивайло бе предмет на нови проучвания, които допринасят да се свърже то по-тясно с условията в средновековна България през втората половина на XIII в. и да се осветли неговата антифеодална същност. Срв. Д. Ангелов, Ивайло, София, 1954, стр. 1—70; П. Петров, Въстанието на Ивайло (1277—1280 г.), ГСУ, Фил.-ист. фак., XLIX, 1955 г., стр. 175—257; същия, Въстанието на Ивайло, София, 1956; П. О. Карышковский, Востание Ивайла, Виз. врем., XIII, 1958 г., стр. 107—135; История на България, I, стр. 209— 214; Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 470—476. (Д. Ангелов) |
1. Въ гръцкия текстъ вм. Бърдоква се чете Κορδόκουβας (ib., p. 430, 18-19). Още И. И. Срезневски, като ималъ предъ видъ обяснението на Пахимера, предложилъ вм. Κορδόκουβας да се чете Βορδόκουβας , като по тоя начинъ я сближилъ съ българската дума „бръдоква” или „бърдоква”, която така сѫщо означава единъ видъ плодъ, както и τὸ λάχανον („Русская Бесѣда” за 1857, кн. 2, отд. Критика, стр. 16). Впрочемъ „бръдоква” е единъ видъ салата, маруля (вж. Геровия речникъ, s. v.), а елинската дума τὸ λάχανον значи „градински зеленчукъ”, по което тя се приближава до „бръдоква”, а после и „зеле”, „кисело зеле”. Както и да било, но остроумната догатка на И. И. Срезневски е, наистина, дотолкова правдоподобна, че тя е приета отъ всички слависти и историци; поне досега никой не е далъ друго обяснение. Сѫществува само една поправка на К. Иречека. Докато самъ И. И. Срезневски, а следъ него С. Н. Палаузовъ, Юго-востокъ Европы въ XIV столѣтіи. ЖМНПр, ч. 71 (1857) №№ 4 и 10, отдѣленъ отпеч., стр. 59, бел. 75, и В. Макушевъ, Исторія болгаръ въ трудѣ К. О. Иречка (ЖМНПр., ч. 197 (1878), стр. 69) видѣли въ гръцката форма Βορδόκουβας българската дума „Бръдоквенникъ”, т. е. бърдоквоѣдъ, бръдокварь, К. Иречекъ приема право „Бръдоква” (Исторія Болгаръ, одеско изд., стр. 366, бел. 21), което несъмнено е по-вѣрно, защото въ такъвъ случай гръцката транскрипция би била Βορδοκουβέννικας. — Вж. Ф. Брунъ, Догатки касательно участія Русскихъ въ дѣлахъ Болгаріи въ ХIII и XIV столѣтіяхъ. Черноморье, ч. II, стр. 350. — Прѣкоръ Λαχανᾶς е носилъ нѣкой-си Мануилъ, който защищавалъ градъ Пруса противъ Андроника I Комнинъ, който го нарича „нехранимайко”, „продаженъ Лахана” и го обесилъ заедно съ други видни лица (Niсеtаs, ib., рр. 372, 6; 374, 14; и 430, 13). Не се ли е означавало съ тая дума у византийцитѣ презрение, унижение на личностьта и не трѣба ли да се разбира подъ тоя прѣкоръ „нехранимайко”, „хайдутинъ”?
545
мнение, че нито едното, нито другото име не било собственото име на инициатора на възстанието, а е било само негово прозвище (прѣкоръ) и е билъ нареченъ така поради това, че той се хранѣлъ, както ще видимъ по-долу, само съ тоя плодъ. Но тогава какъ е било собственото му име? При разрешението на тоя въпросъ ни иде на помощь приписката къмъ тъй нареченитѣ „Свърлижски листове” отъ евангелски текстове, които се намиратъ въ библиотеката на Сръбската академия на наукитѣ (№ 63); приписката гласи следното:
[1]. И тъй, отъ тая приписка се вижда, че въ 1279 г. български царь въ Търново билъ Ивайло, т. е. тъкмо тогава, както ще видимъ по-долу, и нашиятъ Бръдоква или Лахана билъ вече провъзгласенъ за български царь и се бѣ противопоставилъ на изпратенитѣ въ България ромейски войски противъ него, следов., личностьта, която застанала начело
1. Г. А. Ильинскій, Сверлижкіе отрывки. Сборникъ статей по славяновѣдѣнію, т. II. С. Петербургъ 1906, отдѣленъ отпеч., стр. 10. — Правилно тълкуване на тая приписка пръвъ даде К. Иречекъ, който опроверга сѫществуващето дотогава мнение, че Бръдоква-Лахана билъ Иванъ Асѣнь III, синъ на Мицо (вж. I. Шафарикъ, Гласник Срп. Учен. д-вa, књ. XX (1866), стр. 246, бел. 1. — Е. Голубинскій, Краткій очеркъ и пр., стр. 12), като изтъкна, че „Иванъ Асѣнь III никога не е билъ обсажданъ отъ гърцитѣ” (п. т., стр. 366, бел. 21). Обаче В. В. Макушевъ счете това Иречеково възражение за „несъстоятелно, защото въ горепоменатата приписка съвсемъ не се говори за обсада на Търново отъ гърцитѣ: тая приписка съвършено е съгласна съ историята, отъ която ние знаемъ, че презъ пролѣтьта на 1279 г. гърцитѣ наистина стояли подъ Търново и че подъ тѣхно покровителство Иванъ Асѣнь III заедно съ жена си Ирина извършилъ тържественъ входъ въ столицата на България. Ивайло народътъ е могълъ да нарече Ивана III въ насмѣшка за неговата слабохарактерность” (п. т., стр. 69). Но В. В. Макушевъ изпустналъ изъ-предвидъ, 1. че Михаилъ VIII никога не женилъ дъщеря си за Лахана, и 2. че, когато Иванъ Асѣнь III стоялъ подъ Търново съ ромейски войски, въ това време Ивайло-Лахана се е борилъ съ татари и ромеи вънъ отъ българската столица, което така сѫщо знаемъ отъ историята (за това вж. тукъ по-долу, стр. 560 сл.).
546
на възстанието въ България презъ 1277 г. се казвалъ Ивайло съ прозвище Бърдоква или Лахана. Издигането на тоя човѣкъ до историческа личность представя въ нашата история едно твърде интересно и рѣдко явление, като едничко въ своя родъ, макаръ и да се длъжи изключително на случайно стеклитѣ се обстоятелства.
Ивайло е излѣзълъ, както се каза, отъ най-долния класъ на съвременното нему българско общество; първоначално билъ простъ наеменъ свинарь. За неговото минало, т. е. преди да изстѫпи като историческа личность, ето какво ни разказва Пахимеръ: „Този човѣкъ, като се грижелъ за свинетѣ, за себе си и не помислялъ: той не се грижелъ нито за храна, нито за дрехи, а се хранѣлъ съ единъ само хлѣбъ и диви плодове, изобщо живѣелъ скромно и бедно. Но въ разговора си съ други такива пакъ бедняци той открито изказвалъ за себе си странни мечти, на които тѣ отговаряли повечето съ смѣхъ, отколкото съ увѣреность. Като се въодушевявалъ отъ нѣкакви-си, не зная отгде зети надежди, той станалъ по-внимателенъ къмъ себе си и, както можелъ, молѣлъ се на Бога; защото где би могълъ той да научи на паметь божественитѣ молитви, когато въ простата си направа той е живѣлъ почти между сѫщитѣ такива диви хора, каквито сѫ били и пасенитѣ отъ него свине! Като се опивалъ отъ подобни мисли, той наистина си втълпилъ въ главата, че промисълътъ го назначилъ за нѣкаква-си власть, и за това често приказвалъ съ селянитѣ и свинопаситѣ, като твърдѣлъ, че нерѣдко му се явявали светии и го подбуждали да извърши вълнение въ народа, за да почне самъ да управлява. Като слушали много пѫти неговитѣ разкази за това, хората най-после почнали да му вѣрватъ и вече инакъ почнали да гледатъ на него, отколкото по-рано; защото „предназначението, казалъ той, е близо вече къмъ времето, когато да се осѫществи”. Единъ день, като обявилъ, че получилъ знакъ да пристѫпи къмъ изпълнението на своитѣ намѣрения, той веднага поканилъ своитѣ съседи да му съдействуватъ, и тѣ му се покорявали, като че ли сѫ въ надежда да извършатъ нѣщо велико. Ето тѣ тръгватъ по страната и навсѣкѫде разгласятъ името на свинопаса, като твърдятъ, че
547
нему е дадено повеление отъ Бога да стане управитель. Тѣхнитѣ думи произвеждали силно впечатление, и броятъ на неговитѣ привърженици постоянно се увеличавалъ. Сега Бърдоква се понаредилъ: облѣкълъ тънки дрехи, препасалъ мечъ, седналъ на конь и юнашки се впусналъ въ дѣлото, което надминавало неговитѣ сили” [1].
Ето кой е билъ Ивайло и какъ е достигналъ да стане водачъ на възстанието въ България въ 1277 год. Обаче едва-ли трѣба да мислимъ, че неговото появяване на историческата сцена е само една случайность: несъмнено, него сѫ го създали самитѣ исторически събития, самата епоха, въ която той е живѣлъ, самата срѣда, въ която той се е въртѣлъ. Както обикновено бива, въ такива времена на своеволие и жестока тирания най-голѣмъ ропотъ, най-много негодувания се чуватъ въ народната маса, защото всичката тежина на тираническия гнетъ пада винаги върху нея: тя всѣкога е най-чувствителното мѣрило за всички промѣни въ политическия и социаленъ животъ на единъ народъ. По-заможнитѣ слоеве на обществото, отгдето би трѣбало да се очаква собствено инициатива за противодействие на произвола, въ такива случаи, благодарение на по-обезпеченото си материално положение, се оказватъ по-толерантни и по-износливи, едно, защото всичко ненормално тѣ считатъ за кратковременно и чакатъ естественото му падане, и, друго, защото, поради изключителното си положение въ държавата, която ги туря подъ най-строгъ надзоръ на силнитѣ на деня, и поради вродения си егоизъмъ, който винаги възбужда у тѣхъ властолюбиви стремежи, се стараятъ
1. Pachymeres, ib., pp. 430, 18 — 432, 8. — H. Григора, който се е ползувалъ отъ Пахимера, ни представя Ивайло въ съвсемъ другъ образъ. „Между това, пише той, въ тия времена се засилва единъ българинъ отъ овчарски родъ, но човѣкъ хитъръ и извънредно изобретателенъ, на име Лахана. Следъ като привлѣкълъ къмъ себе си много прости и буйни хора, той прекарвалъ разбойнически животъ, чрезъ което въ кѫср време събралъ голѣмо богатство и значителна войска” (ib., I, рр. 130, 22 — 131, 4). И тъй, споредъ Григора, Ивайло се издигналъ чрезъ разбойничество, което напълно противоречи на Пахимера. Очевидно, той излага тукъ накратко личното си впечатление, произведено нему отъ Пахимеровия разказъ и затова то не може да има историческа стойность.
548
да запазятъ своитѣ сили, за да грабнатъ при удобенъ случай властьта. Обаче, народътъ, масата, лишена отъ всѣка възможность да мечтае за власть, изложена винаги на най-голѣми и ужасни бедствия, не търпи, или пъкъ търпи, докато чашата се прелѣе: въ нея най-първо се проявява чувството за самозащита, отъ нея най-първо излиза гласътъ за противодействие на произвола, стига само да се яви решителенъ мѫжъ, въодушевенъ отъ сѫщитѣ идеи, за да я поведе. Нѣщо подобно се забелязва да е било въ България презъ разгледваната епоха.
|
Стр. 548 Прокараното от В. Н. Златарски гледище, че тиранията на Мария е главна причина за недоволството на българското население, не може да се приеме. В действителност, както личи от развоя на събитията, надигналите се през 1277 г. български селяни негодували най-вече срещу болярската аристокрация и феодалния гнет, на който били подложени. Същевременно селяните били раздразнени и от неспособността на Константин Асен да ги защити срещу непрестанните набези на татарите. Такава била обстановката, при която избухнало въстанието на Ивайло. Не би могло да се приеме и твърдението на В. Н. Златарски за Ивайло като човек «с явно. авантюристични наклонности». Такава преценка е в разрез с общо взето, правилното обяснение на автора, че Ивайло се явил,«за да подобри положението на простия народ и себе си да извади от тежкото социално положение на овчарите, на последния клас в държавата» (стр. 549). (Д. Ангелов) |
И наистина, непоносимата тирания на властолюбивата царица Мария и безпредѣлниятъ произволъ на нейното правителство, които вече бѣха парализирали съ своитѣ политически убийства всѣка опозиция откъмъ по-виднитѣ болярски семейства, отъ една страна, и, отъ друга, — опустошителнитѣ и безнаказани нападения на татаритѣ най-сетне напомнили на народа, че той самъ трѣба да се защити; навсѣкѫде въ народа, дори и въ последнитѣ колиби на свинопаситѣ, се чували негодувания противъ тежкия гнетъ на несносното Мариино управление и вече се заговорило за свалянето му. Хитриятъ и буенъ Ивайло, съ явно авантюристически наклонности, внимателно се прислушвалъ къмъ тия народни негодувания, къмъ готовностьта на народа да възстане противъ тираническото правителство, докато единъ день той не обявилъ на своитѣ другари, че е призванъ отъ Бога да извърши великото дѣло на народа, да го избави отъ тежкия режимъ на царица Мария. Това било достатъчно, за да се разпали оня огънь, който изкуствено се таилъ въ срѣдата на народа; и като гръмотевица се разпространило по страната известието за високата задача на свинопаса Ивайло. Народътъ вѣрвалъ въ неговото предназначение за туй, защото той едничъкъ се явилъ като неговъ защитникъ въ най-тежки времена и скоро го поставилъ начело на своитѣ тълпи. Ето защо ние трѣба да гледаме на Ивайло като на народенъ герой, защото той е изникналъ изъ самия народъ, билъ е проникнатъ отъ неговитѣ идеи и е билъ изразитель на неговитѣ желания и стремежи. Отъ друга пъкъ страна, надали ще трѣба да отричаме, че Ивайло е действувалъ до известна степень и отъ егоистични подбуди, но въ
549
всѣки случай на първо време тѣзи егоистични подбуди не сѫ отивали така надалечъ, както по-сетне сѫ го издигнали самитѣ събития. Наистина, той навсѣкѫде и непрестанно говорѣлъ за призванието си отъ Бога, но не да стане царь, а да подобри положението на простия народъ и себе си да извади отъ тежкото социално положение на овчаритѣ, на последния класъ въ държавата. Това най-добре се види отъ първитѣ му действия като исторически деецъ.
Като се облѣкълъ въ войнишки дрехи, препасалъ мечъ и седналъ на конь, за да поведе събралитѣ се около него тълпи, Ивайло най-първо обърналъ внимание върху външнитѣ врагове на своя народъ — татаритѣ, които все още продължавали нападенията и грабежитѣ си. Въ нѣколко дена той сполучилъ да ги отблъсне и съвършено да ги разбие, като ги изгонилъ отъ предѣлитѣ на царството [1]. Този пръвъ успѣхъ билъ достатъченъ при оная бездейность на българското правителство, за да му спечели всеобща слава на народенъ герой. Подъ неговото знаме сега се стичали отъ всички краища на царството хора, за да застанатъ въ редоветѣ на неговитѣ народни тълпи, защото всички се убедили, че той като избраникъ божий, прекрасно ще поведе работата, за да се освободятъ и отъ несносния произволъ на царица Мария. „Не се минавалъ день, казва Пахимеръ, щото броятъ на неговитѣ привърженици да се ке увеличи сравнително съ предния и щото той да не се отличи съ нѣкой новъ подвигъ” [2]. Дори цѣли области се отмѣтали отъ официалната власть и се предавали на Ивайло. „Повечето българи, презирайки своя царь, пише Пахимеръ, се присъединяваха къмъ него” [3].
Растежътъ на славата и увеличаването на привърженицитѣ и тълпитѣ на Ивайло най-сетне обърнали вниманието на търновското правителство. Царь Константинъ ясно видѣлъ, че всичкото зло излизало отъ тиранията на жена му, и че духоветѣ сѫ настроени право срещу него, защото не вземалъ никакви мѣрки за премахването на Марииното своеволие, и само
1. Pachymeres, ib., p. 432, 11-15.
2. Ibidem, p. 432, 18-19.
3. Ibidem, p. 433, 17-18.
550
сега, когато голѣма опасность заплашвала самия му престолъ, той се решилъ да действува противъ бунтовника. Но вече било кѫсно. Той не можалъ да намѣри поддърѫка нито у боляритѣ, защото ония, които по-рано действували въ негова полза, какъвто билъ Яковъ Светославъ, били изтрѣбени отъ коварната Мария, а тия, които били останали живи, тѣ или сѫ били заподозрѣни въ неприязнени замисли, или наистина злоумишлявали, защото отдавна се били отметнали отъ него и се явно обявили противъ него, нито у търновскитѣ граждани, които поради тиранията на Мария били най-враждебно настроени и чакали само момента, за да си отмъстятъ за всички злини, които били потърпѣли презъ времето на Марииното регенство, така че Константинъ въ даденото време се оказалъ самъ саминичъкъ, поддържанъ само отъ привърженицитѣ на жена си, т. е. отъ враговетѣ на народа. Между това Ивайло ставалъ все по-силенъ и дори почналъ да презира царя. Най-сетне съ голѣмъ трудъ царь Константинъ кое-какъ сполучилъ да събере една незначителна войска, която той самъ повелъ въ кола противъ бунтовника. „Той намиралъ унизително за себе си, пише Н. Григора, гдето единъ нищо и никакъвь човѣкъ, като събралъ въ кѫсо време голѣма войска, не само причинявалъ често голѣми злини на българитѣ, но и заплашвалъ съ голѣма опасность и цѣлото имъ царство” [1]. Още при първата срѣща на дветѣ партизански войски, обаче, Ивайло неочаквано нападналъ и разбилъ царската войска; самъ царь Константинъ попадналъ въ пленъ и веднага билъ убитъ отъ Ивайло ужъ за това, че не извършилъ нищо достойно въ сражението, за да бѫде все още царь. Останали безъ царь и пълководецъ, сега всички царски войници минали на страната на народния воевода. Следъ това всички по-силни градове почнали единъ следъ другъ да се предаватъ на Ивайло и да признаватъ неговата власть, съ изключение на яката столица Търново, гдето царица Мария заедно съ малолѣтния си синъ — който следъ смъртьта на баща си ставалъ самодържавснъ царь подъ регентството на майка си, — и своитѣ привърженици се
1. N. Gregoras, ib., p. 131, 7-10.
551
бѣ затворила. Тъй като следъ смъртьта на царь Константина фактически владѣтель на страната станалъ Ивайло, то и народътъ, който гледалъ на него като на едничъкъ избавитель отъ жестокия режимъ на омразната царица, не се забавилъ да го прогласи за български царь. По тоя начинъ въ това време България имала двама царе. Това било презъ кѫсна есень и зимата на 1277 год. [1].
Бързитѣ промѣни, които ставали въ България, не могли да не обърнатъ вниманието на ромейския императоръ, особено възрастващата сила на Ивайло, който почналъ да внушава страхъ съ военнитѣ си успѣхи и доблести. Разбира се, новиятъ български народенъ царь съ своитѣ войнствени наклонности не е могълъ да бѫде приятенъ за цариградското правителство, защото той би държалъ винаги нащрекъ своитѣ южни съседи, па и въ Цариградъ не било известно, дали народниятъ царь нѣма намѣрение да поведе войскитѣ си и по-нататъкъ въ предѣлитѣ на империята, защото Ивайло е знаелъ, че татаритѣ нападали на България въ силата на сѫществуващия тѣхенъ съюзъ съ Михаила VIII; но, отъ друга страна пъкъ, Михаилъ ѴІII Палеологъ виждалъ въ появяването и издигането на Ивайло най-доброто срѣдство, за да се отърве веднажъ за винаги отъ своя заклетъ врагъ, царица Мария; за него било достатъчно да се сближи само съ българския народенъ царь. Затова императорътъ, следъ като получилъ известие за първитѣ сполуки на Ивайло, веднага изпратилъ войски на