1. ВѪТРЕШНИ РАЗМИРИЦИ И ВЪНШНИ НЕСПОЛУКИ
Както е известно, Иванъ Асѣнь II се женилъ два пати: първи пѫть за Мария Маджарска, сестра на краль Бела IV, и втори пѫть за Ирина, дъщеря на ослѣпения Теодора Комнинъ; обаче, отъ списъка на българскитѣ царици въ Синодика, който гласи:
[1], излиза, че той билъ жененъ три пѫти; ако въ последнитѣ две царици трѣбва да видимъ — въ Анна — Мария Маджарска, а въ Ирина — Комниновата дъщеря, то първата Анна, която не е наречена „благочестива царица”, ще да е била незаконната му жена, отъ която ималъ дъщеря, Мария-Бѣлослава, женена първомъ за Мануила Комнинъ, солунския деспотъ, а по-сетне за Владислава, срѣдния синъ на сръбския краль Стефана Първовѣнчани. Съ тая Анна Иванъ Асѣнь II ще да се е развелъ следъ завземането на престола, когато е била покалугерена подъ име Анисие, и се оженилъ, както знаемъ, за дъщерята на маджарския краль Андрей II отъ чисто политически смѣтки [2]. Що се отнася до втората Анна, т. е. първата законна жена на Иванъ Асѣня II, то името ѝ не се схожда съ онова, което ни дава Г. Акрополитъ, Мария, но е еднакво съ името въ житието на св. Петка — Анна, което ще трѣбва да предпочетемъ, защото то излиза отъ домашни извори, въпрѣки че името Мария е било прието досега въ историята. Отъ тая Анна Иванъ Асѣнь II е ималъ единъ
1. Синодикъ царя Борила, издание на М. Г. Попруженко, стр. 88, § 118.
2. Вж. тукъ по-горе, стр. 325 сл.
420
синъ, който носилъ маджарското име Коломанъ [1], и дъщеря Елена, жената на Теодора II Ласкарисъ, а споредъ Синодика и Г. Акрополита, още една дъщеря на име Тамара [2]; освенъ това Иванъ Асѣнь е ималъ отъ нея още едно дете, чието име и полъ не сѫ известни, защото то е умрѣло много малко заедно съ майка си и търновския патриархъ въ 1237 год. отъ епидемическа болесть [3]. Отъ втората си жена Ирина той оставилъ синъ Михаилъ и две дъщери, Мария и Теодора или Анна [4].
Споредъ закона за престолонаследието, Иванъ Асѣня II наследвалъ по-голѣмиятъ му синъ Коломанъ Асѣнь [5] (1241—1246), който билъ всичко на седемь години (роденъ въ 1234 г.) и, поради това, управлението на държавата минало въ рѫцетѣ на регентство. Кои сѫ били собствено регентитѣ, ние точно не знаемъ; но, споредъ тогавашнитѣ обичаи, едно стои вънъ отъ всѣко съмнение, именно, че въ състава на регентстзото влизали търновскиятъ патриархъ (може би, Иоакимъ II) и първиятъ братовчедъ на малолѣтния царь, севастократоръ Калоянъ, синътъ на севастократоръ Александра, като най-близъкъ неговъ роднина, защото следъ смъртьта на баща си
1.
Colomannus, вж. писмото на папа Инокентия IV отъ 21. мартъ 1245 год. (А.
Theiner, Monumenta histor. Hungar., t. I, p. 196). — Г. Акрополитъ (ib, p. 64,
11-12) го нарича съ име
Καλμιᾶνος,
което представя гръцката транскрипция на маджарското име Colomannus. Това име
било дадено на Иванъ Асѣневия синъ, — роденъ отъ маджаркинята Мария или Анна, —
може би, въ честь на брата
ѝ
Коломана, втория синъ на Андрея II и братъ на Бела IV. Въ Синодика (п. т., стр.
87, § 114) това име е написано въ гръцка транскрипция:
,
може би, подъ влияние на Г. Акрополита.
2. Вж. Синодикъ, п. т., стр. 87, § 114. — Тукъ тя е поставена на първо мѣсто, а следъ нея иде името на Елена, отъ което би могло да се заключи, че Тамара е била по-стара отъ последната. G. Acropolita, Ib., p. 64, 13-14.
3. G. Acropolita, ib., р. 56, 15-17. — Вж. тукъ по-горе, стр. 401 сл.
4. G. Acropolita, ib., р. 60, 17-19:
5. Така е
нареченъ въ една съвременна нему приписка отъ 1243 г.:
Вж. тукъ по-долу, стр.
425, бел. 1.
421
той управлявалъ по наследство срѣдешката область и живѣелъ въ кр. Бояна, въ бащинитѣ си владения [1], и нѣкои боляри, привърженици на царь Коломана. Царица Ирина, която като дъщеря на епирския деспотъ и солунския екс-императоръ Теодора Комнинъ, не се ползувала съ довѣрието на регентството и българскитѣ боляри, била крайно недоволна отъ настаналото положение и явно се домогвала да издигне на престола своя синъ Михаила, сѫщо малолѣтенъ. Затова регентитѣ не се забавили да я отстранятъ съ сина ѝ отъ двореца, за да я лишатъ отъ възможность да влияе и изобщо да не се мѣси въ държавнитѣ работи, защото по-сетнешната сѫдба на Коломана ясно показва, че тя е действувала за премахването на регентството.
Както и да било, но вовото правителство решило да продължава миролюбивата политика на Иванъ Асѣня II. Регентитѣ веднага възобновили съюза съ Ивана Дука Ватаци, никейския императоръ, но заедно съ това тѣ не отказали на латинцитѣ да приематъ предложения отъ тѣхъ миръ за две години. Въ сѫщото време и солунскиятъ императоръ Иванъ, както знаемъ, успѣлъ да се помири въ своитѣ чичовци чрезъ хитрия си баща, Теодора Комнинъ [2]. По тоя начинъ въ началото на Коломановото царуване на Балканския полуоsтровъ владѣела всеобща тишина и спокойствие, и България, както изглеждало, продължавала да се намира въ сѫщото положение, въ което я бѣ оставилъ Иванъ Асѣнь II. А между това работитѣ на полуострова вече съвсемъ се били измѣнили.
Съ смъртьта на царь Иванъ Асѣня II се прекратило съперничеството между българския царь и никейския императоръ, а съ завземането на престола отъ малолѣтния му синъ Коломана се турялъ край на българската мощь, която дотогава регулирала политическитѣ отношения на полуострова и вънъ отъ него. Латинската империя, колкото и да била ослабена, все пакъ се поддържала отъ българската сила, ако не право,
1. За това вж. В. Н. Златарски, Боянскиятъ надписъ, п. т., стр. 16 сл.
2. G. Acropolita, ib. рр. 64, 17 — 65, 3.
422
то поне косвено чрезъ съперничеството на българския царь съ никейския императоръ. Обаче, следъ 1241 год. латинцитѣ нѣмало вече на кого и какво да разчитватъ; отъ Римъ така сѫщо не можело да се очаква нѣщо полезно и отрядно: колкото повече папската политика хабѣла дипломатическитѣ си срѣдства за спасението еазвалинитѣ на рицарската държава на Босфора, толкова повече Хохенщауфенскиятъ императоръ Фридрихъ II, съ когото римската курия водѣла борба за животъ или смърть, чувствувалъ нужда да търси съюза съ никейцитѣ. Когато въ 1241 год. умрѣла добрата никейска царица Ирина, императоръ Иванъ Ватаци се оженилъ за дъщерята на Фридриха II, хубавата Анна. Съ тоя бракъ, разбира се, се постигалъ и желаниятъ политически съюзъ. Всичко вече говорѣло въ полза на никейския императоръ и показвало, че бъдещето принадлежи на никейцитѣ. И наистина, Иванъ Ватаци не се забавилъ да се възползува отъ това сгодно положение, отъ една страна, за да подготви почва за окончателното изгонване на латинцитѣ отъ Цариградъ, безъ да изказва нито най-малка враждебность къмъ тѣхъ, а, отъ друга, — да събере ромейскитѣ земи подъ властьта на никейския императоръ.
Ползувайки се отъ обстоятелството, че на българския престолъ седѣло едно момче-царь, Иванъ Ватаци сега обърналъ погледитѣ си къмъ солунския императоръ и решилъ да го лиши отъ императорската титла и, ако не съвсемъ да го унищожи, то поне да го накара да признае върховната му власть. Съ византийската си хитрость той сполучилъ да измами старата лисица, слѣпия Теодора Комнинъ. Подъ предлогъ на мирни преговори Иванъ Ватаци го извикалъ при себе си въ Нимфеа. Теодоръ, безъ да подозира нѣщо, заминалъ за столицата на никейската империя. Императорътъ го приелъ съ голѣма радость и му правилъ голѣми почести. Между това той водѣлъ усилени преговори съ куманитѣ, за да ги привлѣче на своя страна. Когато всичко било устроено и къмъ никейскитѣ войски била присъединена значителна куманска сила, той арестувалъ Теодора, а самъ потеглилъ противъ Ивана Солунски. Въ 1242 г. Иванъ Ватаци преминалъ Хелеспонтъ и презъ тракийскитѣ и македонскитѣ области достигналъ до Солунъ, недалечъ отъ чиито
423
стени се разположилъ на лагеръ, но, понеже му липсвали достатъчна флота и обсадни машини, той не можалъ да поведе съ успѣхъ обсадата на града и при това срещналъ силенъ отпоръ и отъ обсаденитѣ. Затова следъ кратко време Иванъ Ватаци почналъ преговори съ Ивана Солунски за миръ и съюзъ чрезъ самия Теодора Комнинъ. Съюзътъ билъ сключенъ, но тоя пѫть Ватаци не можалъ да постигне цельта си: той се задоволилъ само съ това, че Иванъ Комнинъ се отказалъ отъ царскитѣ титла и знакове — червени ботуши и шапка, украсена съ бисери и на върха съ рубинъ — и се обещалъ съ клетва да упражнява своитѣ области като васалъ на никейския императоръ само съ титла деспотъ, за което получилъ богати дарове и пари, а сѫщо и приятелството на Ивана Ватаци. На тия условия и стариятъ Теодоръ получилъ позволение да се върне въ Солунъ.
Причината, обаче, за отстѫпването на Ивана Ватаци отъ Солунъ не е било само това, че той въ дадения моментъ неразполагалъ съ достатъчно морски и сухопѫтни сили. Докато стоялъ подъ Солунъ, той получилъ известие отъ сина си Теодора, който въ това време се намиралъ въ Пиги, че татаритѣ въ голѣмо количество заплашвали никейскитѣ владения въ Мала-Азия. Работата е тая, че, когато следъ поражението на татаритѣ при Лигницъ въ 1241 г. отъ чехитѣ и австрийцитѣ, ханъ Батъй съ своитѣ орди се върналъ отново на Волга и балканскитѣ държави се освободили отъ опасностьта, която непосрѣдно заплашвала тѣхния животъ, неговиятъ братовчедъ Хулагу, главатарьтъ на иранскитѣ монголи, завоевательтъ на Грузия и Армения, дълго време представялъ не по-малко тежка опасность за западна Азия и преди всичко за трапезундскитѣ Комнини и иконийскитѣ султани. Тая опасность принудила малоазийскитѣ държави, както и балканскитѣ въ Европа, да търсятъ подкрепа взаимно единъ у други. Трапезундскиятъ императоръ Мануилъ I (отъ 1238 г.) искалъ помощь отъ иконийския султанъ, а тоя подирниятъ търсилъ съюза на никейския императоръ. Иванъ Ватаци веднага разбралъ голѣмата опасность, която идѣла отъ изтокъ. Щомъ се върналъ отъ Европа въ Никея, той ималъ срѣща въ Триполи на р. Меан-
424
даръ съ иконийския султанъ въ 1244 г.; тамъ билъ сключенъ най-тѣсенъ съюзъ за едновременни действия противъ монголитѣ. Тоя съюзъ ималъ за Ивана Ватаци и друго значение. Латинскиятъ императоръ Балдуинъ II, като не разчиталъ вече на съперничеството между българския царь и никейския императоръ, а сѫщо и на помощь отъ българитѣ, още въ 1241 г. билъ сключилъ съюзъ съ иконийския султанъ за взаимни съдействия противъ Никея. Обаче, сега тоя сѫщиятъ съюзъ естествено се унищожавалъ, а Балдуинъ II останалъ отново самичъкъ и билъ принуденъ въ 1245 год. да замине на западъ, за да търси срѣдства и помощь за поддърѫката на разлагащата се латинска империя.
Между това Иванъ Ватаци, като наредилъ по тоя начинъ работитѣ си на изтокъ и следъ като опасностьта на неговата държава откъмъ монголитѣ минала, тъй като тѣхното движение взело друга насока къмъ изтокъ, отново обърналъ погледитѣ си къмъ Солунъ и вече намислилъ да довърши почнатото. Въ 1244 г. умрѣлъ Иванъ Ангелъ Комнинъ, солунскиятъ деспотъ, когото наследилъ братъ му Димитъръ. Новиятъ деспотъ не приличалъ на своя благочестивъ братъ; той виждалъ въ властьта само едно срѣдство, за да удовлетворява своитѣ любовни похождения и дотолкова злоупотрѣбявалъ съ властьта за своя разпустнатъ животъ, че скоро възбудилъ въ Солунъ всеобщо незадоволство. Това обстоятелство дало най-сгоденъ поводъ на Ивана Ватаци енергично да се намѣси въ работитѣ на солунския деспотатъ. Въ 1246 год., подъ предлогъ, че отива да обиколи европейскитѣ си владения, той преминалъ Хелеспонтъ и потеглилъ къмъ западната имъ граница съ цель да удари право на Солунъ Но тукъ едно ново събитие го накарало да промѣни посоката на похода си.
Докато вървѣли така сполучливо работитѣ на никейския императоръ и славата му се разнасяла по цѣлия изтокъ и западъ, за петгодишното царуване на малолѣтния български царь Коломана ние почти нищо не знаемъ, или знаемъ твърде малко. Едно домашно известие ни съобщава за нападението на „безбожнитѣ татари” или презъ есеньта на 1242, или презъ
425
1243 год. на България [1], въ което трѣбва да видимъ нахлуването на татарския ханъ Батъя, когато се връщалъ отъ похода си въ Маджарско, въ Северна България, която не по-малко е пострадала отъ хищнитѣ татарски орди. Къмъ това време се отнася обикновено задлъжението на българитѣ да плащатъ данъкъ на златоординския или кипчакския велики ханъ, вѣроятно, защото българското регентство, за да спаси страната отъ пълно разорение, решило чрезъ това задлъжение да принуди татаритѣ по-скоро да напустнатъ предѣлитѣ на царството [2]. Друго не по-малко събитие, което се отнася къмъ
1. За това нападение узнаваме отъ една приписка въ единъ гръцки рѫкописъ въ Ватиканската библиотека, Regin. gr. 18, отъ 1073 год., който съдържа Омилиитѣ и писмата на Василия Велики, гдето на листъ 251v се чете:
т. е. „настоящата книга биде купена отъ Теодора Граматика следъ нападението на безбожнитѣ татари, когато въ България царуваше Калиманъ Асѣнь, синъ на Иванъ Асѣня (II), за петь иперпера въ лѣто 6751 (= 1243 г. отъ Христа), индиктъ 1-и и четящитѣ нека се молятъ за грѣшника, за да се спася чрезъ вашитѣ молитви отъ вѣчното наказание” (Р. Fr. de’ Саѵаllегі et J. Lietzmann. Specimina codicum graecorum Vaticanorum. Berolini et Lipsiae 1929, p. XII). — Отъ тая приписка става явно, че татарското нашествие въ Северна България трѣбва да се отнесе къмъ 1243 год., която се е продължавала отъ 1. IX. 1242—31. VIII, 1243 г., поради това ние го отнасяме къмъ есеньта на 1242, или презъ 1243 год. — Тая приписка бѣ издадена още отъ Ф. Брунъ въ непъленъ видъ по преписъ, снетъ отъ Ѳ. Успенски, който я преписалъ отъ самия оригиналъ (вж. Черноморье, ч. II, Одесса 1880, стр. 355). Запознаването си съ пълния видъ на приписката длъжимъ на о. протойерея Ив. Гошевъ, комуто тукъ изказваме своята голѣма благодарность.
2. Като най-добро доказателство за данничеството на българитѣ къмъ кипчакския ханъ служи следното известие на францисканския монахъ Вилхелма Рубрукъ, който въ 1253 год. споходилъ царството на златоординския ханъ: Ab orificio Tanais versus occidentem usque ad Danubium totum est eorum (Tartarorum), etiam ultra Danubitun, versus Constantinopolim, Blakia, que est terra Assani, et minor Bulgaria usque in Sclavoniam, omnes solvunt eis tributum: et etiam ultra tributum condictum sumpserunt annis nuper transactis de qualibet domo securi in unam et totum ferrum quod invenerunt in massa. (Recueil de voyages et de mémoires publié par la Société de Géo-
426
Коломановото царуване, е опитътъ на папа Инокентия IV (1243—1254) да възобнови унията съ българската църква. Въ посланието си до Коломана отъ 21. мартъ 1245 год. той пише, че „по никой начинъ не може да гледа, гдето нѣкои членове се отдѣллли отъ тѣлото на такава глава (т. е. на римската църквз), именно църквата на гърцитѣ и българитѣ”. Затова той продължава: „Ние просимъ и умоляваме въ Господа Исуса Христа, щото ти да не се откажешъ да се върнешъ къмъ единството на светата римска църква, и ти нѣма да счетешъ напраздно това, което е предвидено отъ насъ въ тая часть презъ сѫщитѣ дни относно намѣрението на братята минорити, силно желаещи твоето и на подчинения ти народъ просвѣщение, не безъ авторитета на светото писание. Защото ние не искаме вашитѣ (печалби), а силно желаемъ заедно съ Исуса Христа печалбитѣ на вашитѣ души; ние не искаме да отнемемъ нищо отъ вашата власть (facultate), или да намалимъ честьта (ви), но, доколкото можемъ съ Бога справедливо, да ви издигнемъ и по-скоро се стараемъ да ви увеличимъ. Затова съ помощьта на Исуса Христа при нашитѣ старания увеличението ще стане, ако ти, който казвашъ, че си глава и началникъ на твоя народъ, благодарение на разбирането, съ което ти се различавашъ отъ подчиненото множество, слушайки търпеливо направенитѣ на тебъ предложения отъ вестителитѣ на мира, ще се обърнешъ къмъ единство съ католишката църква”. Папата изказвалъ своята готовность, ако само Коломанъ пожелае, да свика дори вселенски съборъ за наредбата на това
graphie. IV, 2, р. 216. — Ср. А. Sacerdoţeanu, ор. с., р. 318, 7-14), т. е. „Отъ устието на Танаисъ (Донъ) къмъ западъ чакъ до Дунава всичко е тѣхно (на татаритѣ), дори отвѫдъ Дунава, къмъ Цариградъ, Влахия, която е земя на Асѣня и малка България (т. е. вм. дунавска България, малка въ сравнение съ волжско-камската Велика България) чакъ до Славония (Сърбия), всички имъ плащатъ данъкъ; а сѫщо освенъ условения данъкъ презъ недавна миналитѣ години взимали отъ всѣка кѫща една сѣкира и всичко желѣзо, което намирали на кюлче”. Тукъ В. Рубрукъ говори не само за своето време, но и за недавна миналитѣ години, т. е. за 40-тѣ години на XIII вѣкъ. — Вж. К. Иречекъ, История Болгаръ, стр. 350. — П. Никовъ, Татаробългарски отношения презъ срѣднитѣ вѣкове съ огледъ къмъ царуването на Смилеца. Годиш. на Соф. ун., XV—XVI (1919—1920), стр. 3—4.
427
дѣло. „Ако нѣкакъ ти би пожелалъ да се откажешъ, казвайки, че това по никой начинъ не може да стане безъ всеобщи съборъ, ние отговаряме, че за свикване на съборъ по твое и на гръцкитѣ и българскитѣ прелати искане ние се явяваме благосклонни и готови да приемемъ васъ и вашитѣ повѣреници и пратеници съ честь и сърдечна радостъ” и т. н. Писмото било изпратено по монаси отъ ордена на минорититѣ, които папата моли Коломана да приеме съ честь и благосклонно да разговаря съ тѣхъ, като-че-ли съ него самия [1]. Дали съ това предложение папата е искалъ да намѣри въ българския царь съюзникъ на латинския императоръ, който се намиралъ въ критично положение въ дадения моментъ, остава неизвестно. Съ какво се е свършило това папско опитване, па и последвалъ ли е нѣкакъвъ отговоръ отъ Търново, остава така сѫщо неизвестно; обаче, доколкото може да се сѫди по станалото наскоро следъ това събитие въ България, въ Търново не сѫ могли и да помислятъ за предложението на папата.
Следъ отстранението на царица Ирина и сина ѝ, болярството, което подъ силната и авторитетна рѫка на Иванъ Асѣня II кротувало дотогава и не показвало никакъвъ стремежъ къмъ явно разцепление, сега поискало да използува новото положение на работитѣ, за да си върне предишното значение, като важенъ факторъ въ политическия животъ на държавата. То веднага се раздѣлило на две партии, които побързали да опредѣлятъ посоката на своитѣ действия въ въпроса за престолонаследието, като едни боляри взели страната на малолѣтния законенъ царь и поддържали регентството, а това е била старата българска партия на Асѣневци, а други се
1. А. Theiner, Monumenta histor. Hungar., t. I, pp. 196—197: Colomanno іn Bulgaria imperanti etc. Ha 25 мартъ с. г. сѫщиятъ папа Инокентий IV изпратилъ окрѫжно послание адресирано: Venerabilibus Fratribus Universis Patriarchis, Archiepiscopis, Episcopis in terris Bulgarorum, Blacorum, Gazarorum, Sclavorum, Serviorum... ce??crorumque Christianorum Orientis, въ което той ги призовава за присъединение къмъ римската църква и имъ прави сѫщото предложение да свика вселенски съборъ. Вж. Ivan Dujčev, Il Francescanesimo in Bulgaria nei sec. XIII е XIV, въ Miscellanea Francescana, vol. XXXIV (1934), fasc. III, pp. 255—256.
428
явили като привърженици на Ирина и ѝ предложили услугитѣ си, за да издигнатъ нейния синъ на престола — едно обстоятелство, което не малко блазнило гордата царица-епиротка и властолюбивитѣ боляри — а това е била противната на първата партия — партията на куманитѣ-боляри. Борбата между тия две партии, както изглежда, вървѣла доста ожесточено, и нито едната, нито другата не се замисляла въ избора на срѣдствата за своето тържество, докато най-сетне нещастниятъ Коломанъ станалъ жертва на тая борба. Презъ лѣтото (м. августъ) на 1246 год. [1], споредъ известието на Г. Акрополита, Коломанъ, който тогава билъ на дванайсеть години, се поминалъ скоропостижно; едни казвали, че той умрѣлъ отъ естествена болесть (ϕυσικῇ νόσῳ), а други твърдѣли, че той билъ отровенъ отъ поднесеното нему отъ противника му питие, въ което била тайно всипана отрова [2]. Колкото и да е предадено това известие въ една несигурна форма, все пакъ, като се вземе подъ внимание изобщо положението на работитѣ въ Търново, ще трѣба да приемемъ второто твърдение за по-вѣрно, защото Г. Акрополитъ, очевидно, е употрѣбилъ тая неопредѣлена форма, за да смекчи обвинението, което се хвърляло върху лукавата и горда царица-ромейка. Ирина, както изглежда, пустнала въ ходъ и тоя коваренъ начинъ, само за да постигне властолюбивата си цель, безъ, обаче, да предвижда сетнинитѣ отъ тая постѫпка.
Следъ смъртьта на Коломана престола наистина завзелъ по право по-малкиятъ му братъ Михаилъ II Асѣнь (1246—1256), поради малолѣтството на когото застанала начело въ управлението майка му Ирина като регентка. При какви обстоятелства е станала тая промѣна въ управлението, засега ние не знаемъ; но, ако се сѫди по думитѣ на великия доместикъ Андроника Комнинъ Палеологъ, който Г. Акрополитъ влага въ
1. Отивайки на западъ, Иванъ Ватаци получилъ отъ управителя на родопската область Ахридосъ известие, че българскиятъ царь Коломанъ умрѣлъ, на 3. или 4. септемврий, когато стигналъ до рѣка Марица при мънастиря Виросъ (Acropolita, ib., p. 72, 19-20; и тукъ по-долу), след., царь Коломанъ е умрѣлъ не по-рано отъ втората половина на м. августъ.
2. Acropolita, ib., p. 73, 1-6.
429
устата му на съвета, който Иванъ Ватаци държалъ въ лагера при гр. Филипи въ 1246 г., а именно: „Господарьтъ (ὁ δεσπότης) на българитѣ е премахнатъ (убитъ), а ще ги управлява друго дете, родено на (Иванъ) Асѣня отъ Ирина, дъщерята на Теодора Ангела, Михаилъ... Ние ще изпратимъ при българитѣ посолство, и тѣ на драго сърдце ще го приематъ, защото се управляватъ отъ дете, което не знае, какво нѣщо е война” [1], — би могло да се заключи, че на първо време смѣната на правителството е станала безъ всѣкакви вѫтрешни сътресения, и регентството било принудено да отстѫпи властьта, споредъ закона за престолонаследието, на царица Ирина, която, наистина, почнала да управлява съвмѣстно съ сина си Михаила, който е билъ тогава на 9—10 години, както това свидетелствуватъ известнитѣ засега три сребърни монети, сѣчени несъмнено презъ времето на нейното регентствуване и на ревера на които сѫ изобразени Ирина и Михаилъ [2].
Обаче, старитѣ боляри отъ българската партия, съвременници и съратници на царь Иванъ Асѣня II, заедно съ севастократоръ Калояна, подозирайки, че смъртьта на Коломана била дѣло на царица Ирина, не могли да се успокоятъ, загдето последната завладѣла властьта по такъвъ коваренъ начинъ, и не пропущали да изкажатъ своето незадоволство по единъ или другъ начинъ. Отъ своя страна, и Ирина, опасявайки се, да не би да постигне нея самата и сина ѝ нѣщо лошо, обиколила се съ своитѣ привърженици и предани ней боляри, а бившитѣ регенти и привърженици на Коломана и изобщо на Асѣневия родъ отстранила отъ управлението, а, може би, да ги е преследвала. Че Ирина се е отнесла враждебно къмъ тѣхъ, показва фактътъ, че въ 1253 г. титлата севастократоръ вече носѣлъ зетьтъ на царя по сестра, нѣкой-си
1. Ibidem, p. 74, 3-6; 9-11.
2. Описание на тия монети вж. у Н. Мушмовъ, Една нова сребърна монета отъ царица Ирина съ сина ѝ Михаила. Сборникъ В. Н. Златарски София 1925, стр. 185—186. — Ср. отъ сѫщия, Античнитѣ монети на Балканския полуостровъ и монетитѣ на българскитѣ царе. София 1912, стр. 486, № 7468; Монетитѣ и печатитѣ на българскитѣ царе. София 1924, стр. 71 сл.
430
Петъръ [1], чието име стои редомъ съ царското въ договорната грамота въ Дубровникъ отъ сѫщата година съ титла „високи севастократоръ” [2], a това показва, че тя отказала на царевия братовчедъ Калояна да носи тая титла, т. е. тя го лишила отъ една важна прерогатива като най-близъкъ роднина на царь Михаила II Асѣнь по мѫжка линия.
Известието за смъртьта на царь Коломана, което заварило никейския императоръ, когато той минавалъ въ бродъ р. Марица (на 3. или 4. септемврий) близо до мънастиря Виросъ (сега Фере) и което му било донесено отъ управителя на родопската область Ахридосъ, развързало рѫцетѣ на Ивана Ватаци. Следъ като това известие се потвърдило и отъ други донесения, и се убедилъ въ истиностьта му, той веднага измѣнилъ посоката на маршрута си. Безъ да се бави много, Ватаци, като миналъ покрай Христополь (сег. Кавала), Филипи, гдето той държалъ съветъ съ приближенитѣ си въ смисълъ, не би ли било по-добре да нападнатъ българитѣ и да завоюватъ часть отъ владенията имъ и, между другото, нѣма ли да бѫде по-удобно и по-сгодно да завзематъ крепость Сѣръ, което значително щѣло да улесни действията
1. Тоя Петъръ не е могълъ да бѫде жененъ за Тамара, родната сестра на Коломана отъ маджаркинята Мария, защото тя не била омъжена още презъ 1254 г., когато се пущали слухове, какво тя щѣла да се омѫжи за Михаила Комнинъ Палеологъ, сина на солунския тогава управитель Андроникъ Комнинъ Палеологъ, и по-сетнешния императоръ Михаилъ VIII (вж. Асгороlitа, ib., рр. 92, 19; 93, 11-12; 94, 5-8, 10-13), а не че се е проектирало тя да се даде на епирския деспотъ, както пише П. Никовъ, Българо-унгарски отношения, п. т., стр. 32; следов., Петъръ е могълъ да бѫде жененъ само за една отъ сестритѣ на Михаила II Асѣнь отъ Ирина, отъ които по-голѣмата, Теодора, въ 1253 г. е била на около 13—14 години, па не е могло да бѫде инакъ, защото Ирина е искала да го направи свой зеть и да го противопостави на севастократоръ Калояна.
2. Вж. Г. А. Ильинскій, Грамоты болгарскихъ царей, стр. 155—159; 156, рр. 22, 26, 39. Въ тая грамота за него се казва, че той ималъ свои люде и свои земи (стр. 157, рр. 31—32:
т. е. той е билъ боляринъ, едъръ земевладѣлецъ, а, може би, и нѣкой областенъ управитель, каквито сѫ били Калоянъ, Мицо, Константинъ Тихъ, Яковъ Светославъ и др.
431
му противъ Солунъ. На съвета мненията се раздѣлили на две: едни съветвали Ватаци да не напада българитѣ, като казвали, че той нѣмалъ съ себе си достатъчно войска, защото тръгналъ само да обиколи владенията си; а пъкъ крепостьта Сѣръ, на която най-първо трѣбало да се удари, била непобедима, понеже била разположена на високо мѣсто и не може да бѫде обсадена съ такова количество войска; стенобойни машини да се поставятъ било безполезно. А пъкъ да се напада и после да се отстѫпва би покрило съ срамъ ромейската държава, и при това неприлично би било да се почне война съ мирнитѣ българи. Другата партия, начело съ Андроника Палеологъ, съветвала съвсемъ противоположното, именно, че трѣбало да се опитатъ да завзематъ Сѣръ. „Ако го завладѣемъ, казвалъ Андроникъ Палеологъ, то не малко ще спечелимъ: работитѣ на българитѣ ще се разстроятъ още повече, и тѣ на драго сърдце ще приематъ пратеницитѣ ни съ мирни предложения, защото тѣхниятъ господарь е умрѣлъ, а мисли да ги управлява друго дете, Михаилъ, синътъ на Асѣня отъ Ирина, дъщерята на императоръ Теодора. Ако пъкъ не сполучимъ да завладѣемъ крепостьта, то що за безчестие ще бѫде за ромейската империя? Като направимъ това опитване, ние ще се спремъ и пакъ ще пратимъ посолство при българитѣ, които съ честь ще го приематъ, защото тѣхъ ги управлява дете, което и понятие нѣма, какво нѣщо е война. А пъкъ всѣки, който има предъ видъ сгодитѣ отъ спокойния животъ, обича мира”. Тия думи на Андроника Палеологъ ясно ни рисуватъ картината, въ какво положение се е намирала българската държава въ дадения моментъ и доколко малко сѫ я зачитали никейцитѣ [1].
Мнението на Андроника Палеологъ надвило, и Иванъ Ватаци незабавно потеглилъ къмъ Сѣръ. Той се разположилъ на лагеръ недалечъ предъ града и мислилъ да го превземе не толкова съ количеството на войската си, колкото съ изкусното и правилно водене на обсадата. „Сѣръ въ старо време, забелязва византийскиятъ историкъ, билъ твърде голѣмъ градъ,
1. Acropolita, pp. 73, 7 — 74, 12.
432
но българинътъ Иванъ (т. е. царь Калоянъ), който бѣ обсаждалъ тоя градъ наедно съ другитѣ македонски градове, го бѣ разрушилъ до основитѣ; въ такова положение се намирала предмѣстието на града въ това време; единъ само акрополь (крепостьта) билъ обиколенъ съ стени и билъ въ състояние да издържи война”. Началникътъ на градския гарнизонъ, комуто била довѣрена отбраната на града, билъ нѣкой-си Драгота отъ Мелникъ. Скоро следъ пристигането си Иванъ Ватаци, съ помощьта на различенъ празенъ народъ, който придружавалъ войската и служелъ на войницитѣ, успѣлъ да произведе на жителитѣ отъ долната часть на града, която не била защитена съ стени, такъвъ голѣмъ страхъ, че жителитѣ, като не успѣли да се прибератъ въ крепостьта, излѣзли съ покорность предъ никейския императоръ. Между това началникътъ на крепостьта, Драгота, който не билъ способенъ да издържи обсадата, като видѣлъ, че градътъ е завзетъ отъ неприятеля и, освенъ това, като се научилъ за смъртьта на своя царь, решилъ безъ бой да се предаде. Иванъ Ватаци на драго сърдце приелъ пратеницитѣ му, и градътъ скоро призналъ властьта на императора. Драгота получилъ отъ последния пурпурна мантия, обшита съ злато и голѣмо количество златни статири, за което пъкъ далъ много обещания да му помогне въ по-нататъшнитѣ му действия [1].
Подкупенъ по тоя начинъ, Драгота отишелъ въ Мелникъ, гдето той, като се възползувалъ отъ болестьта на градския началникъ, Никола Литовой, почналъ тайно да подговаря гражданитѣ да се предадатъ на Ивана Ватаци. Единъ отъ по-виднитѣ граждани, на име Никола Манклавитъ, по произходъ, както се види отъ името му, ромей, като се научилъ за цельта на Драготовото идване въ Мелникъ, намислилъ да изпревари Драгота, следъ като привлѣче на своя страна повечето граждани. Той явно почналъ да агитира по града за измѣна и всенародно да излага, какви изгоди могатъ да се получатъ за тѣхъ отъ това. „Ние не сме малко търпѣли, казвалъ той, подъ управлението на детето Коломанъ, и ние имахме само тая
1. Ibidem, pp. 74, 13 — 75, 21.
433
надежда, че той ще порастне и нашитѣ тежки обстоятелства ще се измѣнятъ на по-добри, когато той достигне до съвършенолѣтие и ще бѫде въ състояние да различи добрия човѣкъ отъ лошия. Но злата сѫдба ни лиши и отъ това, у насъ остана дете да владѣе надъ българитѣ; по тоя начинъ ние бихме били по-глупави отъ най-глупавия, ако бихме се дали като жертва на нова безредица, като останемъ презъ цѣлия си животъ безъ господарь, отъ което произлизатъ много голѣми злини. А понеже сега, недалечъ отъ насъ, се намира ромейскиятъ императоръ, то ние сме длъжни да му се покоримъ като на правдивъ господарь, който умѣе да отличи добрия човѣкъ отъ лошия и при това отъ старо време още има права върху насъ, защото нашата страна е принадлежала на ромейската държава; но при своята наклонность да заграбватъ чуждото, българитѣ станаха, между другото, и владѣтели на Мелникъ, а ние всички произлизаме отъ Пловдивъ и сме чисти ромеи. Па освенъ това, ако и да сме принадлежали на българитѣ, то все пакъ ромейскиятъ императоръ има права върху насъ: неговиятъ синъ, князъ Теодоръ, е въ сродство съ българския царь Асѣня, и сега дъщерята на царь Асѣня, съпругата на тоя князъ, се ползува у ромеитѣ съ правата и титлата деспина (δέσποινα)— княгиня. И тъй, поради всичко това, безъ по-нататъшни разговори, ние трѣбва да отидемъ и да преклонимъ своя вратъ подъ неговото иго, защото игото на царе разумни и стари е приятно и много по-леко отъ игото на царе малолѣтни” [1].
Тая речь, на която трѣба да вѣрваме, ако не въ всичкитѣ подробности, то поне въ общия ѝ духъ, защото Георги Акрополитъ самъ е участвувалъ въ тоя походъ на Ивана Ватаци като историкъ и императорски секретарь (γραμματικός), каквито винаги сѫ придружавали ромейскитѣ императори и сѫ известявали съ своитѣ послания до сената и патриарха отъ името на императора за неговитѣ военни успѣхи [2], ни ясно характеризира положението на юго-западнитѣ български области презъ
1. Ibidem, pp. 75, 22 — 77, 9.
2. Ibidem, pp. 78, 25 — 79, 7.
434
царуването на царь Коломана, гдето свободниятъ духъ на населението все още не бѣ се укротилъ противъ регентството и поради загадъчната смърть на царя, и доста е било да се яви само единъ решителенъ мѫжъ, за да тръгне подире му. Но отъ друга пъкъ страна, инициативата за тази измѣна на мелнишкитѣ жители принадлежала не на българитѣ, а на нѣкои видни ромеи, които, разбира се, винаги сѫ теготили къмъ ромейскитѣ господари. Както и да било, но речьта на Никола Манклавита произвела надлежното впечатление. Скоро следъ нея били изпратени нѣколко граждани, както изглежда, тайно, но било известно на всички, при императора, за да поведатъ преговори по предаването на града. По заповѣдь на Ивана Ватаци била съставена грамота, съ която се потвърдявали исканитѣ отъ мелнишкитѣ граждани права и по сѫщитѣ пратеници била врѫчена на гражданитѣ. Тогава се явили въ лагера на императора, въ мѣстото наричано Валовища [1], една депутация отъ по-важнитѣ градски и военни началници и отъ по-видни граждани, богато облѣчени, за да изявятъ официално покорность и да признаятъ властьта на императора. Г. Акрополитъ за тая сцена казва, че, когато Иванъ Ватаци видѣлъ тая депутация, казалъ: Какво военно изкуство ги е поставило предъ насъ? Какви фаланги отъ конница сѫ пленили толкова и такива мѫже? Не е ли явно отъ тука, колко е право казано отъ апостола Павла: „Това зависи не отъ оногова, който желае; нито отъ оногова, който тича, а отъ Бога, който милува” (Рим. 9, 16) [2].
Примѣрътъ на Сѣръ и Мелникъ се оказалъ заразителенъ. Скоро следъ това много градове и цѣли области почнали да се предаватъ безъ всѣкакъвъ отпоръ и да минаватъ подъ
1. Въ Бонското издание това име се чете Λαβισδα, споредъ четенето на Л. Алляций и на Ем. Бекеръ, но споредъ А. Heisenberg'a, то трѣба да се чете Βαγαβισδα, което споредъ насъ, е по-вѣрно, и въ което трѣба да видимъ Βαγαβιστα у Анна Комнина, Alexias, II, р. 155, 14, а това е българското име Валовища, тур. Демиръ-хисаръ, който се намира по пѫтя отъ Сѣръ за Мелникъ, южно отъ Рупелския проходъ. — Ср. В. Н. Златарски, История на българската държава, т. II, стр. 243.
2. Acropolita, ib., pp., 77, 10 — 78, 2.