4. ВЪЗОБНОВА НА БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ И ПРАВОСЛАВНАТА КОАЛИЦИЯ ПРОТИВЪ ЛАТИНСКАТА ИМПЕРИЯ
Самоволното прогласяване автокефалностьта на българската църква не е могло да не обърне вниманието както въ Римъ, тъй и въ Никея, защото самото събитие е имало еднакво голѣмо значение както за римския първосвещеникъ, тъй и за цариградския патриархъ; но нѣма съмнение, че въ случая папата е билъ засегнатъ много по-чувствително, понеже тъй самоувѣрено била отхвърлена неговата върховна власть, неговото главенство. Поради това едвали може да се допустне, че такъвъ папа, какъвто е билъ Григорий IX, не е реагиралъ въ една или друга форма противъ такова пренебрежително отношение на българския царь къмъ него. За съжаление, папската архива, доколкото е известно засега, не е запазила нито единъ доку-
|
Стр. 368 сл. По въпроса за възстановяването на българската патриаршия и българо-никейския съюз срещу Латинската империя срв. статията на G. Cankova-Petkova, Griechisch-bulgarische Bündnisse in den Jahren 1235 und 1246, Byzantinobulgarica, III, 1969, S. 48 fl. (Д. Ангелов) |
369
ментъ, който да освѣтли тоя въпросъ; обаче, като имаме предъ видъ това обстоятелство, че въ подобни случаи въ по-кѫснитѣ си отношения къмъ Иванъ Асѣня II папата е напращалъ противъ него своитѣ вѣрни синове, маджарскитѣ крале, или съ войни, или съ кръстоносенъ походъ, както ще видимъ по-нататъкъ, то и неочакваниятъ, както изглежда, походъ, предприетъ тъкмо въ 1232 год. отъ Андрея II Маджарски, който, макаръ и да билъ тъстъ на Иванъ Асѣня II, съ не малко незадоволство гледалъ голѣмото разширение на България и бързото засилване на нейния царь, несъмнено трѣба да се постави въ връзка както съ неучтивата постъпка на Иванъ Асѣня II спрямо папата, тъй и съ скъсването на мирнитѣ отношения на българския царь съ латинската империя,
И наистина, презъ мартъ 1232 г. маджаритѣ отново окупирали Бѣлградъ и Браничево и следъ това подъ командата на смѣлия маджарски престолонаследникъ Бела (по-сетне краль Бела IV) тѣ навлѣзли навѫтре въ българска територия и обсадили Видинъ, като сѫщевременно ограбили северозападнитѣ български земи. Противъ тѣхъ билъ изпратенъ Александъръ, Иванъ-Асѣневиятъ братъ, който билъ жененъ за една отъ дъщеритѣ на сръбския краль Стефана Първовѣнчани и билъ управитель на срѣдешката область съ крепостъ Бояна, гдето се намирали и неговитѣ собствени владения [1]. Той потеглилъ съ значителна войска, въ състава на която имало и кумани, и съ умѣли маневрирания сполучилъ да ги отблъсне, като при това много избилъ, а други пленилъ, между които билъ и водачътъ на сикулитѣ Богомиръ, синъ на Зубислава, макаръ изпратениятъ противъ Александра магистеръ Дионисий и да ималъ нѣкои малки успѣхи. Въпрѣки тоя несполучливъ походъ маджаритѣ отново нападатъ още въ следната 1233 год,, но вече на отвѫддунавскитѣ български владения, въ западно Влашко, и сполучили да завзематъ цѣлата область на днешния Турну-Северинъ, като образували пограничния тъй нареченъ Северински банатъ. Поради ток успѣхъ маджарскиятъ краль
1. Вж. В. Н. Златарски, Боянскиятъ надписъ. Годишникъ на Соф. Унив. Ист.-фил. ф., кн. XXXI, 10. София 1935, стр. 14—16.
370
прибавилъ въ титлата си rex Bulgariae et Cumaniae, т. е. краль на България и Кумания. Пръвъ маджарски банъ Лука (Lucas banus de Zeurin) се явява въ новия банатъ въ 1233 год. [1]. Коя е била причината на това нападение, и до днесъ остава необяснено, защото не се е обръщало внимание, или, ако се е обръщало, то едностранчиво се тълкувало известието отъ персийската хроника на Фацель-Уллахъ-Рашидъ (писалъ въ 1303 год.). Като говори за татарското нашествие въ 1241 год., Рашидъ между другото пише следното: „Въ срѣдата на пролѣтьта (1241 г.) князетѣ (татарски) преминаха планинитѣ, за да навлѣзатъ въ страната на буларитѣ (= българитѣ) и на башгирдитѣ (= маджаритѣ). Орда, който вървѣше надѣсно, премина страната на Ilaoute (на р. Олта) и видѣ, че срещу него иде Bezerenbam (а други го четатъ Bazarambam) съ войска; последниятъ биде разбитъ. Каданъ и Бури, които се бѣха отправили противъ сасонитѣ (сакситѣ), ги победиха следъ три битки. Буджекъ премина планинитѣ на тая страна (т. е. на сакситѣ — Трансилвания), за да навлѣзе въ Кара-Улакъ и порази народитѣ (т. е. жителитѣ) Улакъ, премина планинитѣ (Карпатитѣ) и навлѣзе въ страната на Мишеслава, гдето той разбилъ неприятеля, който го очакваше” [2]. Това известие, което ромънскитѣ историци считатъ за твърде важно [3], най-ясно доказва, че татарскитѣ князе, следъ като минали Карпатитѣ, навлѣзли въ страната, т. е. въ
1. П. Никовъ, Сѫдбата на северозападнитѣ български земи и пр., п. т., стр. 129—130.
2. D'Ohsson, Histoire des Mongols depuis Tschingizchan jusqu'à Timour-Beg ou Tamerlan. Amsterdam 1834, vol. I, pp. 627—628: Au milieu du printemps (1240) les princes franchirent les monts pour entrer dans le pays des Boulares et des Baschguirdes. Orda, qui marchait sur la droite, ayant passé par le pays d'Ilaoute vit venir а sa rencontre Bezerenbam avec une armée; ce dernier fut battu. Cadan et Bouri, s'étant dirigés contre les Sassans, les vainquirent à la suite de trois combats. Boudjek traversa les montagnes de ce pays pour entrer dans le Cara-Oulag, défit les peuples Oulag, passa les monts, et entra dans le pays de Mischeslav où il battit l’ennemi qui l'attendait. — Cp. Aurélien Sacerdoteanu, Guillaume de Rubrouk et les Roumains au milieu du XIII-e siиcle. Mélanges de l’ЕсоІе roumaine en France.1929, II-e partie. Paris 1929, p. 328.
3. Alexandre A. C. Sturdza, La Terre et la Race Roumaines. Parls 1904, p. 260.
371
владенията на българитѣ. Едвали може да има съмнение, че, споредъ насоката на татарското движене, българскитѣ владения се почвали веднага отъ Карпатитѣ въ южна посока, и то въ областьта на р. Олта, защото князъ Орда миналъ областьта на р. Олта и тамъ видѣлъ, че срещу него излѣзълъ Bezerenbam или Bazarambam, т. е банъ воевода Басарабъ, въ влашкия произходъ на когото едвали би могълъ нѣкой да се съмнява, а Буджекъ, следъ като поразилъ народа Кара-Улакъ, т. е. трансилванските власи, миналъ планинитѣ (карпатски), навлѣзълъ въ страната на Мишеслава, въ когото, нѣма съмнение, трѣба да видимъ воевода Сенеслава (за него вж. по-долу), и когото така сѫщо разбилъ. И тъй, воеводствата на Басараба и Мишеслава въ 1241 год. се намирали въ владенията на българитѣ. А че цѣла Олтения се е намирала тогава подъ българска власть, показва и доказва вече тоя фактъ, че маджаритѣ завладѣли северинската область отъ българитѣ, а не отъ власитѣ.
За сѫществуването на две влашки воеводства все въ това време въ отвѫддунавскитѣ български владения, и то пакъ въ областьта на р. Олта се научаваме отъ привилегиитѣ, съ които маджарскиятъ краль Бела IV надарилъ въ 1247 год. настаненитѣ по трансилванската граница северно отъ Влашко рицари отъ Иоанитския орденъ, 1, за да я защищаватъ „contre païens, Bulgares et autres schismatiques”, а това доказва още единъ пѫть, че българскитѣ владения се намирали въ непосрѣдно съседство съ Трансилвания, и 2. „рицаритѣ да не пропущатъ нито единъ човѣкъ отъ кралството, отъ каквато и да било народность или отъ каквото и да било положение, безъ специалното разрешение на краля”, отъ което става ясно, че настаняването на рицаритѣ-иоанити по трансилванската граница имало за цель да запре изселването на влашкото население отъ Трансилвания, защото влашката емиграция вънъ отъ маджарската държава къмъ тая посока бѣ взела вече такива размѣри, че кральтъ счелъ за необходимо да вземе предупредителни мѣрки [1]. Съ привилегиитѣ на рицаритѣ се запознаваме отъ утвърдителната грамота на папа Инокентия IV отъ 20. юлий 1251 год. Споредъ тая грамота, кральтъ далъ въ разпоредба на рицаритѣ Северин-
1. Вж. А. Sturdza, ор. с, р. 243.
372
ската область и дветѣ воеводства на Ивана и Фаркаша въ Трансилвания, които се намирали тамъ до р. Олта, като изключавалъ, обаче, „земята на воеводството на Лиртиоя, която оставялъ на власитѣ, понеже последнитѣ я владѣели до тогава” [1]. Отвѫдъ р. Олта (източно) той давалъ на рицаритѣ цѣла Кумания, съ изключение на земята на влашкия воевода Сенислава, която сѫщо оставялъ на власитѣ по сѫщата причина [2]. Ако
1. А. Theiner, Monum. Hungar., I, рр. 208—209. — А. Sacerdoţeanu, ор. с., р. 331: damus et conferimus. . . totam terram de Zeurino cum alpibus ad ipsam pertinentibus et aliis attinentibus omnibus pariter cum kenazatibus Ioannis et Farcasli usque ad fluvium Olth, excepta terra kenazatus Lyrtioy waivode, quam Olatis relinquimus, prout iidem hactenus tenuerunt. Тукъ собственото име Lyrtioy се чете отъ едни Lynioy, а други го обръщатъ въ Lytuon, защото въ сѫщия документъ се говори за terra Lytua. Самото мѣсто гласи: concedimus etiam quod medietatem omnium proventuum et utilitatum, que ab Olatis terram Lytua habitantibus, excepta terra Harszoc cum pertinentibus suis, Regi colligentur, domus hospоtalis percipiat antedicta. Отъ тия думи ясно става, че terra Lytua ще трѣба да се търси нейде недалечъ отъ terra Harszoc или Hatzeg, а последната се намирала въ Карпатитѣ наредъ съ Фагарашъ и Алмашъ, но не и въ Олтения, гдето я търсятъ и поставятъ ромънскитѣ историци, безъ да обърнатъ внимание на истинското ѝ географско мѣсто. Следов., измѣнението Лиртиой или Линиой съ Lytuon се явява съвсемъ произволно, защото ако terra Lytua и kenazatus или воеводството на Лиртиоя бѣха едно и сѫщо нѣшо, то въ папската грамота не щѣха да бѫдатъ отдѣлно поставени. Сѫщо така не може Lyrtioy да се идентифицира и съ Litean Voda въ грамотата отъ 1288 год., защото тоя е билъ воевода на terra Lytua, която, както се каза, се намирала не въ Олтения, а въ Карпатитѣ, т. е. на маджарска територия, и затова той възставалъ противъ маджарския краль, за да се откаже да плаща данъкъ и отвоюва поне васална независимость, но несполучливо; оттука и братътъ на тоя Litean Voda, Barbat, билъ сѫщо воевода на Lytua, а не и братъ и наследникъ на Лиртиоя (вж. А. Sturdza, ор. с., р. 266). Що се отнася до самото име Lyrtioy или Lynioy, то ние виждаме въ него, както и нѣкои ромънски историци, изопаченото българско име Литовой (вж. Strategicon Cecaumeni, edit. Wassilievsky et Ernstedt, p. 28,9—ts, § 75. — В. Н. Златарски, История на българската държава, т. II, стр. 58).
2. А. Sacerdoţeanu, ib., р. 331: ad hoc contulimus... а fluvio Olth et Alpibus Ultrasilvanis totam Cumaniam sub eisdem conditionibus, quae de terra Zeurino superius sunt expressae, excepta terra Szenоslai vaivode Olutorum quam eisdem relinquimus, prout iidem hactenus tenuerunt, sub eisdem conditionibus per omnia, quae de terra Lytua sunt superius ordinatae.
373
съпоставимъ тия данни отъ папската грамота съ известието на персийския лѣтописецъ Рашида, които взаимно се потвърдяватъ, то не е мѫчно да се убедимъ, че презъ 40-тѣ години на XIII вѣкъ въ южнитѣ поли на Карпатитѣ отъ дветѣ страни на р. Олта се намирали две влашки воеводства — едното на Литовоя Басараба на дѣсния брѣгъ, а другото на Сенислава на лѣвия брѣгъ на рѣката. Първиятъ въпросъ, който възбуждатъ даннитѣ отъ папската грамота, е: защо Бела IV изключвалъ въ даренията си споменатитѣ две воеводства? Самъ той мотивира разпоредбата си съ туй, че власитѣ дотогава заемали тия воеводства, т. е. до 1247 год.— единъ мотивъ крайно несъстоятеленъ, подъ който той искалъ да прикрие признанието, че тия земи въ това време не се намирали подъ неговата власть, но въ сѫщото време той ги е смѣталъ все още зa свои, понеже тѣ били населени отъ изселници изъ неговата държава — Трансилванскитѣ планини. Заедно съ това воеводитѣ, т. е. управителитѣ на тия земи не сѫ могли да бѫдатъ съвсемъ независими, за каквито ги считатъ ромънскитѣ историци, защото и дветѣ тия воеводства сѫ влизали, както това доказва известието на Рашида, въ българскитѣ отвѫддунавски владения, съ други думи, тѣ се намирали подъ върховната власть на българския царь, и затова Бела IV въ 1247 год. ги изключва въ даренията си като такива, които се намирали подъ протектората и изобщо подъ политическото влияние на българския царь. Къмъ началото на 50-тѣ години на XIII вѣкъ влашкото население въ страната между долни Дунавъ и Карпатитѣ се дотолкова много увеличило, че тая страна почнала вече да носи българското име Влахия — Blakia que est terra Assani, както се изразява Вилхелмъ Рубрукъ, който презъ 1253 год. бѣ пропѫтувалъ царството на татаритѣ, а жителитѣ ѝ нарича Власи — Blaci, qui sunt in terra Assani, като поставя едното и другото име северно и въ непосрѣдно съседство съ minor Bulgaria, т. е. дунавска България и съ Bulgari — нейнитѣ жители [1]. Едвали може да има по-ясно и по-неопровержимо дока-
1. Recueil de voyages et de mémoires, publié par la Société de Géographie de Paris. Paris 1839, t. IV, p. 216: ...Blakia que est terra Assani, et minor Bulgaria usque in Sclavonia (cp. сѫщо тукъ подолу); р. 263: Ipse
374
зателство; 1. че въ дадената епоха подъ името Blakia — Влахия се разбира страната между долни Дунавъ и Карпатитѣ или днешно Влашко, макарь че ромънскитѣ историци „лукаво мѫдруватъ”, като едни подъ това име разбиратъ Македония, други — тесалийска Влахия, трети — Солунь, защото въ времето на В. Рубрука, въ царуването на българския царь Михаила II Асѣнь (1246—1256) нито една отъ тия страни не влизала въ българската държава, или пъкъ други идентифициратъ Blakia съ Добруджа и страната между долни Дунавъ и Стара-планина [1], защото както едната, така и другата страна В. Рубрукъ нарича съ името minoi Bulgaria ultra Danubium, prope Constantinopolim — „малка България”, т. е. дунавска България въ отличие отъ major Bulgaria — „велика България”, т. е. „волжско-камска България”, и 2. че тая Влахия била „земя на Асѣня”, а жителитѣ ѝ били „въ земята на Асѣня”, т. е. едната и другитѣ сѫ влизали въ българската държава и се намирали подъ властьта на българския царь, респек. Михаила II Асѣнь. И тъй и известията на В. Рубрука се напълно схождатъ съ известията на другитѣ разгледани тукъ. по-горе извори.
При тия несъмнени изводи, основани на исторически данни, може да се направи само следното заключение: тия влашки воеводства въ страната между долни Дунавъ и Карпатитѣ са се образували отъ изселници — трансилвански власи, които отдавна вече се стремѣли да се освободятъ отъ владичеството на маджаритѣ поради религиознитѣ гонения, на които било изложено православното славяно-българско и влашко население въ Трансилвания отъ страна на маджаритѣ. Последнитѣ, като прегърнали католицизма, станали по политически съображения най-ревностни негови разпространители между подчиненитѣ
enim est in itinere christianorum, scilicet Rutenorum, Blacorum, Buigarorum minoris Bulgarie, Solgainorum etc.; p. 274: De illa enim Majori Bulgaria venerunt illi Bulgari qui sunt ultra Danubium prope Constantinopolоm. Et juxta Pascutur sunt Illiac quod idem est quod Blac, sed B nesciunt Tartari sonare, а quibus venerunt illi, qui sunt in terra Assani. Cp. A. Sacerdoţeanu, op. c., pp. 318, 321, 322—323.
1. Вж. А. Sacerdoţeanu, op. c., pp. 250—261.
375
тѣмъ народи. Папитѣ подбуждали маджарскитѣ крале къмъ такава пропаганда. Така, въ 1234 год. папа Григорий IX въ едно писмо до Бела IV открито го канилъ да приведе въ истинско познаване на Бога влашкия народъ, който живѣелъ въ куманския епископатъ и за който той се билъ научилъ, че приемалъ светитѣ тайнства не отъ куманския епископъ, а отъ лъжеепископитѣ гръцки, т. е. православнитѣ, та го моли да изпълни часъ по-скоро обещанието си, т. е. да накара тия власи да се покорятъ на куманския епископъ [1]. Това обещание, което Бела IV билъ далъ въ видъ на клетва, е твърде характерно свидетелство за сериозностьта на тия вѣрски притѣснения, за които тукъ става дума: въ него Бела IV се кълне, че всички еретици и самозвани християни, които не се покоряватъ на римската църква, ще се старае споредъ силитѣ си да изкорени и да ги насили да ѝ се покорятъ [2]. За трансилванскитѣ както българи, тъй и власи било повече отъ ясно, че промѣната на православната имъ вѣра на католическа ще повлѣче подире си загубата на народностьта имъ. Затова тѣ потърсили спасение въ изселването си на българска територия — въ областьта на р. Олта, гдето били гарантирани отъ всѣко вѣрско преследване. Тѣ се спущали отъ планината въ българскитѣ владения на групи подъ главатарството на своитѣ мѣстни водачи — първенци и съ разрешението на българския царь получавали земя за поселение най-първо по границата на условие да пазятъ последната и да признаватъ неговата върховна власть, като минавали по тоя начинъ и подъ негово покровителство, като православенъ господарь. Затова и главатаритѣ имъ получили българското име „воеводи” или „воевода”, а самитѣ воеводства — българска административна и сѫдебна уредба заедно съ български езикъ като държавенъ езикъ, а въ църковно отношение преминали подъ духовната власть на търновския патриархъ съ славянско богослужение. Това тъкмо iзселническо движение на трансилванскитѣ власи презъ 30-тѣ години на XIII вѣкъ въ българска територия, споредъ насъ, е дало
1. А. Theiner, ib., p. 131.
2. Ibidem, p. 124.
376
поводъ на маджарския краль да почне война въ 1233 год. въ отвѫддунавскитѣ български владения, въ днешно западно Влашко, гдето маджаритѣ не срещнали, както изглежда, силенъ отпоръ, и затова сполучили да завзематъ северинската область, която да имъ послужи като военна база за по-нататъшно завоевание на българскитѣ владения отвѫдъ Дунава и покорение на образувалитѣ се вече отъ трансилванскитѣ изселници-власи воеводства. Както и да било, но съ приемането и настаняването на тия изселници на българска територия Иванъ Асѣнь II и тукъ се обявявалъ като противникъ на папата и отъ 1233 год, билъ записанъ между враговетѣ на папския престолъ.
Отъ страна на цариградския патриархъ не последвало, или, по-право, не е могло да последва никакво реагиране, защото самата никейска империя въ това време се намирала въ критично положение. Пристигането и коронясването на Ивана ле-Бриень на латинския престолъ, отъ една страна, радвала никейския императоръ, защото съ това се унищожавалъ предполаганиятъ и за него опасенъ съюзъ между латинската империя и българския царь, но затова пъкъ, отъ друга, — появяването на единъ такъвъ енергиченъ човѣкъ, какъвто билъ Иванъ де-Бриень, начело въ управлението на съседната империя е внушавало не малко страхъ на никейцитѣ; особено ги заплашвалъ съюзътъ на де-Бриена съ венецианцитѣ, най-силнитѣ и опасни врагове на никейския императоръ. Освенъ това, въ самитѣ никейски владения навѣялъ духъ на сепаратизъмъ, който се изразилъ въ голѣмото и твърде сериозно възстание на о-въ Родосъ, повдигнато отъ кесаря Лъва Гавала, въ съюзъ съ венецианцитѣ отъ островъ Критъ съ цель съвършено да се отцепи. Иванъ Ватаци се намѣрилъ въ твърде стѣснено положение и, за да, се осигури съ безопасность откъмъ латинцитѣ, докато отстрани вѫтрешнитѣ размирици, повдигналъ предъ папата въпроса за възсъединението на дветѣ църкви — римската и цариградската; обаче почналитѣ се усилени и продължителни преговори по тоя поводъ не докарали никакви резултати, защото и тогава, както много пѫти въ преднитѣ и по сетнешни вѣкове, се оказало, че примирие на религиозна
377
почва се представяло желателно и възможно само до тогава, докато подбуждали къмъ това политическитѣ интереси. Въ всѣки случай, Иванъ Ватаци сега искалъ да използува удобния моментъ, за да уреди политическитѣ си работи.
Докато вървѣли преговоритѣ съ папата, презъ есеньта на 1233 год. императорът ъ изпратилъ флотата си подъ началството на Андроника Палеологъ къмъ Родосъ, за да действува противъ Лъва Гавала; а самъ Иванъ Ватаци съ сухопѫтна войска се разположилъ на лагеръ на Хелеспонтъ (при Дарданелитѣ) близо до гр. Лампсакъ, който наскоро билъ отнетъ отъ франкитѣ, за да предупреди всѣка опасность откъмъ венецианцитѣ, съюзници на родоския бунтовникъ. Обаче на появяването на никейската войска начело съ императора въ Лампсакъ цариградскитѣ франки погледнали като на предизвикателство отъ страна на никейския императоръ. Затова Иванъ де-Бриень, чиято двегодишна бездейность въ Цариградъ съвсемъ не оправдала възлаганитѣ върху него надежди, нито пъкъ тържественото му посрѣщане, намислилъ най-после да използува благоприятния моментъ, който му се представялъ съ отпътуването на никейската флота къмъ Родосъ, самъ подплувалъ къмъ Лампсакъ съ войска и излѣзълъ на брѣга, защото Иванъ Ватаци, поради недостатъчнитѣ си сили, не се решавалъ да му попрѣчи. Но и латинскиятъ императоръ не можалъ да извърши нѣщо важно. Франкитѣ не можали да се отстранятъ много надалечъ отъ корабитѣ си, защото Иванъ Ватаци следилъ за тѣхъ и при всичкитѣ си неголѣми сили постоянно ги тревожилъ. Съюзницитѣ на франкитѣ — италианцитѣ, вървѣли покрай брѣга, а императорътъ следвалъ паралелно съ тѣхъ по планинскитѣ височини. Около четири месеца продължилъ тоя бездеенъ походъ; латинцитѣ успѣли да завладѣятъ само единъ по-важенъ пунктъ, крепостьта Пиги. Настаналата зима накарала латинцитѣ да прекратятъ военнитѣ действия; флотата на Иванъ де-Бриеня се върнала въ Златния Рогъ.
Но тоя неваженъ успѣхъ не подигналъ отпадналия духъ у съюзницитѣ и помощницитѣ на Иванъ де-Бриеня; наемницитѣ, на които заплатата се плащала твърде нередовно поради нѣмане на парични срѣдства, а други казвали, поради
378
скъперничеството на управителя, повечето си отишли по домоветѣ; венецианскитѣ, пизанскитѣ и анконскитѣ кораби или били готови да си заминатъ, или вече сторили това. Споредъ една бележка на четирмата католически монаси, които водѣли преговоритѣ по въпроса за църковната уния и презъ мартъ 1234 год. пристигнали отъ Никея въ Цариградъ, положението на столицата било крайно застрашено и опасно. Поради това императорътъ и баронитѣ изпратили обратно при Ивана Ватаци четирмата католически монаси, за да му предложатъ военно примирие и да възобновятъ прекѫснатитѣ преговори по примирието на дветѣ църкви, въпрѣки това, че тѣ сами не очаквали нищо добро и положително отъ тия преговори. Предложението на латинцитѣ било прието отъ никейския императоръ, защото до пролѣтьта на 1235 год. нѣма никакви известия за каквито и да било военни действия на Дарданелитѣ.
Колкото, обаче, и да сѫ вървѣли работитѣ въ Цариградъ въ полза на никейцитѣ, все пакъ положението на последнитѣ далечъ не било така сигурно. Експедицията на островъ Родосъ потърпѣла пълна несполука. Лъвъ Гавала успѣлъ да се освободи отъ властьта на никейския императоръ и въ 1234 г. се обявилъ за независимъ, като призналъ върховната власть на венецианската република. Отъ друга пъкъ страна, като билъ убеденъ, че преговоритѣ съ Римъ нѣма да доведатъ до никакъвъ отраденъ резултатъ, Иванъ Ватаци не е могълъ да се счита обезпеченъ съ безопасность откъмъ латинцитѣ, защото примирието не му обещавало нищо; а пъкъ венецианцитѣ, окуражени отъ сполуката си на островъ Родосъ, така сѫщо заплашвали съ появяването си въ другитѣ никейски владения [1]. По тоя начинъ въ 1234 год. никейскиятъ императоръ се намиралъ въ едно твърде неопредѣлено и стѣснено положение, отъ което намислилъ сега да се възползува българскиятъ царь.
Нѣма никакво съмнение, че това, което е ставало на Босфора и на Дарданелитѣ, чне е изплъзвало отъ вниманието
1. Acropolita, ib., pp. 45, 3 — 46, 11; рр. 47, 4 — 48, 14. — К. Hopf, п. т., стр. 253, кол. 2. — В. Г. Васильевскій, Обновленіе и пр., п. т., стр. 206—207.
379
на предвидливия Иванъ Асѣня II. Нему прекрасно е било известно положението както на латинската, тъй и на никейската империи въ дадения моментъ, и съумѣлъ да експлоатира благоприятно за него сложилитѣ се обстоятелства, едно, за да отмъсти на латинцитѣ, и, друго, за да се сдобие съ това отъ цариградския патриархъ въ Никея, въ което той не можалъ да сполучи въ 1232 год. Като ималъ предъ видъ, отъ една страна, слабото и несигурно състояние на латинската империя, а, отъ друга, — стѣсненото и неопредѣлено положение на никейския имлераторъ, царь Иванъ Аеѣнь II решилъ, че сега е най-сгодниятъ моментъ, за да излѣзе съ идеята за една коалиция на православнитѣ господари противъ католическата латинска империя — именно къмъ 1234 год. се отнасятъ преговоритѣ на Иванъ Асѣня II за брака на деветгодишната му дъщеря Елена съ единайсетгодишнин синъ на Ивана Ватаци, Теодора. Георги Акрополитъ, който свързва това събитие съ своитѣ лични спомени, невѣрно отдава инициативата за тия преговори на никейския императоръ [1]; въ това отношение известието на по-кѫсния историкъ (XIV в.), Никифоръ Григора, заслужава по-голѣмо довѣрие, защото и по-добре отговаря на самото положение. Ето какво пише той: „Презъ времето на тия трудове на императора (т. е. на неговитѣ спрѣчквания съ латинцитѣ) дохождатъ при него пратеници отъ българитѣ съ мирни предложения и заедно съ това да поискатъ рѫката на императорския синъ Теодора за дъщерята на Асѣня, Елена. Императорътъ ги приелъ благосклонно и на драго сърдце, защото, заетъ съ много други по-важни работи, той не искалъ да си има противникъ въ такъвъ човѣкъ, който, намирайки се така близо до истрийскитѣ скити, наедно съ тѣхъ е могълъ, когато поиска, да прави нахлувания и, подобно на нѣкой потокъ, да отнася съ себе ся всичко, което му се срѣщало по пѫтя” [2]. Това известие се потвърдява и отъ свидетелства на западнитѣ хро-
1. Acropolita, ib., pp. 48, 24 — 49, 3:
2. Nic. Gregoras, ed. Bon., vol. I, p. 29, 15-22.
380
ники [1]. Къмъ тия причини за готовностьта на Ивана Ватаци къмъ предложението на Ивана Асѣня II трѣба да се прибави и обяснението на Георгия Акрополитъ, че никейскиятъ императоръ искалъ да постигне две цели изведнажъ — да обезсили враговетѣ си и да обезпечи своята власть [2]. Както и да било, но условията на българскитѣ пратеници били незабавно приети и брачниятъ договоръ потвърденъ. Но заедно съ брачния договоръ билъ сключенъ и настѫпателенъ съюзъ противъ латинцитѣ, който ималъ за цель пълното унищожение на латинската империя, изгонването на латинцитѣ отъ Цариградъ и подѣлбата на тѣхнитѣ владения между съюзницитѣ, къмъ които скоро се присъединилъ и солунскиятъ деспотъ Мануилъ, очевидно, подъ влиянието и по желанието на своя тъстъ, Иванъ Асѣня II. Затова и четирмата католически монаси, които били ходили въ Никея по дѣлата на унията и се върнали оттамъ презъ мартъ 1234 год. въ Цариградъ, писали за крайно опасното положение на латинската империя, защото тя била заобиколена съ неприятели: отъ северъ я заплашвалъ Иванъ Асѣнь, отъ изтокъ и югъ — Иванъ Ватаци, а отъ западъ — Мануилъ Солунски [3]. Както брачниятъ договоръ, тъй и политическиятъ съюзъ били скрепени съ взаимни клетви [4].
Но, ценейки високо важностьта на тия събития, Иванъ Асѣнь II не пропустналъ още тогава да повдигне и въпроса за признаване самостойностьта на българската църква начело съ патриархъ. Нему е било добре известно, че това признаване можеше
1. Marino Sanuto, Ib., II, р. 73: Ех praemissis autem Exagorarum Imperator quam plurimum provocatus filiam suam in conjugem dedit Imperatori Graecorum partim Orientis. — Danduli Chron., Murator. XII, p. 350: Imperator del Zagora Ioanni Vatacio, qui se in Acolino (?) colligeret, scribit, ut secum parentelam faciat et Latinos à parte Orientali invadat, et ipse idem faciat à parte occidua. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 208.
2. Acropolita, ib., p. 48, 15-19.
3. Mansi, Concilia, XXIII, p. 294: Considerantes ergo terram desolatam timuimus periculum, quia in medio immicorum terra illa sita est. Arsanus rex Bachtrorum ab Aquilone, Vatacius ab Oriente et meridie, Suanuel (вм. Manuel) circumdat eam ab Occidente. — Вж. В. Г. Васильевскій, п. т., стр 207 и бел. 2.
4. В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 208.
381
да бѫде действено, еамо ако то станѣше по силата на нѣкое съборно решение; но понеже въ даденото време е нѣмало никакъвъ църковенъ съборъ, той настоявалъ то да стане съ съгласието и утвърдението не само на цариградския тогава патриархъ Германа II, но и на другитѣ източни патриарси: Атанасия Иерусалимски, Симеона Антиохийски и Николая Александрийски [1]. Отъ синодиковия разказъ за възобновата на българската патриаршия става ясно, че патриархъ Германъ действувалъ
Обаче инициативата за признанието не излѣзла отъ цариградския патриархъ, както би могло да се очаква, а отъ никейския императоръ, а това показва, че и тоя въпросъ билъ поставенъ на политическа основа. И наистина, Иванъ Ватаци, следъ като било уговорено, че подобенъ актъ е възможенъ, разбира се, следъ предварителното съгласие на патриарха Германа II, написалъ до споменатитѣ трима патриарси следното послание: „Самодържавното наше царство моли и убеждава ваше светейшество да не оставите безъ внимание нашата просба до васъ, но, като сложите вашето рѫкописание (т. е. писмено изложите вашето мнение), да го изпратите на царството ми, за посвещаване по общото наше и ваше решение, — да наречете и дарувате на търновската църква Възнесение Христово, майката на църквитѣ въ българското царство, равната на васъ патриаршеска степень; защото и христолюбивиятъ царь български Иванъ Асѣнь, братъ на царството ми и сватъ, твърде много желае това да се дарува на неговото царство отъ нашето царство и вашето светейшество”. Наедно съ императорското писмо било изпратено и друго отъ самия патриархъ Германа II до източнитѣ патриарси, чието съдър-
1. Че въ
даденото време сѫ били тъкмо тия източни патриарси, вж. В. Г. Васильевскій, п.
т., стр. 209—210, а това ясно показва, че приведениятъ въ българския Синодикъ
разказъ за
(вж. Синодикъ царя Борила, изд. М. Г. Попруженко, стр. 84—87), е
автентиченъ и само по форма е съкратенъ споредъ изискванията на самия паметникъ;
сѫщностьта, обаче, на самото събитие е запазена и поради това едвали може да се
съмняваме въ неговата вѣрность.
382
жание синодиковиятъ разказъ не дава, но и то ще да е било по духъ сѫщото, както се види отъ отговора му, който предаваме тукъ по-долу. Когато получили и прочели изпратенитѣ писма, източнитѣ патриарси намѣрили, че било взето добро решение, и всѣки отъ тѣхъ отговорилъ на Ивана Ватаци утвърдително съ писмо, което изпратилъ по пратеницитѣ на императора. Едновременно тѣ писали и до патриархъ Германа И следното: „До вселенския патриархъ Германа, нашия братъ, здравей! Получихме изпратеното отъ тебе до насъ (писмо), и като взехме добро решение, даваме на твоята любовь рѫкописание за нашето свидетелство: прави това, което е сгодно за насъ и за ваше светейшество, като такъвъ, който има властьта на по-важенъ престолъ [1], съ други думи, източнитѣ патриарси давали на цариградския (патриархъ) carte blanche по въпроса за възобновата на българското патриаршество.
Докато вървѣли всички тия преговори и сношения, за които е трѣбало не малко време, примирието между латинската империя и никейския императоръ изтекло, и военнитѣ действия на съюзницитѣ се почнали отново по съставения вече по-рано планъ. Презъ пролѣтьта на 1235 год. Ив. Ватаци завзелъ гр. Лампсакъ, преминалъ пролива и обсадилъ Калиополь (сег. Галиполи), който се намиралъ въ рѫцетѣ на венецианцитѣ. Императорътъ въ скоро време докаралъ стенобойни машини и дотолкова стѣснилъ обсадата, че и тоя градъ му се предалъ, и венецианцитѣ били изгонени и оттамъ. Като завладѣлъ и двата брѣга на Дарданелитѣ, Ив. Ватаци здраво заседналъ сега въ Калиополь. Наскоро следъ това пристигналъ тамъ и българскиятъ царь заедно съ съпругата си царица Анна (Мария) маджаркинята, и съ деветгодишната си дъщеря Елена, годеницата на Ватациевия синъ, единайсетгодишния Теодора [2]. Двамата господари се срещнали въ Калиополь, гдето тѣ най-първо скрепили, т. е. подписали съюзник договоръ и своето приятелство. На противоположната азиатска
1. Вж. Синодикъ царя Борила, п. т., стр. 85—86.
2. Споредъ Никифора Григора, Елена се намирала тогава въ десетата си година, а Теодоръ не билъ достигналь още съвършенолѣтие (ib., p. 30, 1-3).
383
страна на пролива, именно въ Лампсакъ, се намирала никейската императрица Ирина съ своя синъ Теодора. Понеже Ив. Асѣнь, неизвестно защо, не поискалъ да премине презъ Хелеспонтъ на азиатския брѣгъ, Ив. Ватаци, като взелъ съ себе си неговата съпруга и дъщеря Елена, отишли въ Лампсакъ, гдето станало тържественото вѣнчаване на младитѣ; обреда извършилъ самъ патриархъ Германъ [1]. Следъ това, споредъ Г. Акрополита, станало следното важно събитие. „Тогава по императорско и съборно опредѣление подчинениятъ на цариградския патриархъ търновски архиерей бѣ почетенъ съ автономия и се реши да бѫде прогласенъ за патриархъ, тъй като първенцитѣ искаха да изкажатъ благодарность на българския управитель Асѣня за роднинство и приятелство” [2]. За сѫщото събитие Никифоръ Григора забелязва следното: „Въ това време и търновскиятъ епископъ получилъ завинаги независимость; а дотогава той билъ подчиненъ на архиепископа на първа Юстиниана поради старинния общъ произходъ на тамошния народъ” [3]. Противоречието въ тия пѫтемъ направени
1. G. Acropolita, ib., р. 50, 9-25. — N. Gregoras, ib., pp. 29, 24 — 30, 6. — Ср. Albericus, ib., p. 938: . . . Vastachius et Alsanus duo reges potentissimi, quо erant invicem adversarii, facta pace inter se, ita quod filius Vastachii filiam debet habere Alsani, Con-polim obsident.
2. Acropolita, ib., pp. 50, 25 — 51, 3:
Въ прибавкитѣ на Теодора Скутариотъ следъ последната дума се чете:
(ibidem, p. 283, 7-9), т. е. „и свърхъ това самъ той (Асѣнъ) обещалъ да присъедини къмъ императора възможното за освобождение на Цариградъ”.
3. N. Gregoras, ib., p. 30, 3-6:
Съ израза „на тамошния народъ” Григора, очевидно, е искалъ да каже, не че българитѣ отъ Северна България сѫ представяли отдѣленъ народъ отъ българитѣ въ Македония и изобщо въ западнитѣ български земи, които тогава се намирали подъ духовната власть на охридския архиепископъ, но че тѣ въ старина, презъ първото българско царство, сѫ били „отъ единъ общъ произходъ”, т. е. еднитѣ и другитѣ сѫ били единъ народъ и сѫ образували една държава и една църква.
384
бележки на Г. Акрополита за предишната зависимость на търновския архиепископъ отъ цариградския патриархъ, и на Никифора Григора, че дотогава той билъ подчиненъ на охридския архиепископъ [1], отдавна бѣ обърнало вниманието на новитѣ църк