1. УЗУРПАЦИЯТА НА БОРИЛА И ВРЕМЕННО РАЗПАДАНЕ НА ДЪРЖАВАТА
Неочакваната насилствена смърть на царь Калояна и узурпацията на престола отъ
Борила донесли пълно тържество на куманската партия. Обаче това тържество скоро
се натъкнало на противодействия отъ страна на вѣрнитѣ Калояну български боляри,
роднини и приятели на Асѣневия родъ, противъ узурпатора и въ защита правата на
законнитѣ наследници на престола — синоветѣ на Асѣня I. Това опозиционно
движение, което било, както изглежда, голѣмо и силно въ страната, може би, имало
за цель да произведе контъръ-превратъ въ държавата за свалянето на узурпатора,
защото Борилъ се видѣлъ принуденъ да предприеме преследване и унищожение на
водачитѣ на движението; особено той се домогвалъ да премахне нѣкого-си Стрѣза,
който, очевидно, билъ застаналъ начело на опозиционното движение. Тоя Стрѣзъ
(Στρέαζος, лат. Straces, Stratius), споредъ животописеца на св. Сава, Теодосия,
вм.
[1], т. е. българинъ отъ Северна България, отъ царството, за отличие
отъ българитѣ отъ Македония, билъ „макаръ и злоуменъ, но благороденъ, защото
произлизалъ отъ царския родъ на българската страна, и билъ племенникъ на
загорския царь Калояна” [2], а Стефанъ Първовѣнчани въ житието на
1. Теодосий, п. т., стр. 104, 11; стр. 105, 8. Ср. Život sv. Symeona, тукъ стр. 271 бел. 1 и бел. 3.
2. Теодосий, п. т., стр. 103, 1-4:
Тукъ
думата
отговаря на гръцкото ἀνεφιος, която значи „племенникъ” отъ братъ или
сестра. — Стефанъ Пьрвовѣнчани нарича
271
баща си св. Симеона (Ст. Немань) го нарича „братъ на злия законопрестѫпникъ” [1]; ако тия думи се разбиратъ въ букваленъ смисълъ, то би трѣбало да се приеме, че Стрѣзъ билъ сѫщо сестреникъ на царь Калояна и, може би, по-малъкъ братъ на царь Борила [2], следов., той е ималъ еднакви права на търновския престолъ, както и последниятъ. Че опозиционното движение е имало посочената цель, се види отъ следнитѣ думи на Теодосия: „Тоя гореречениятъ Стрѣзъ следъ умъртвяването на царь Калояна бѣше гоненъ отъ наследилия царството царь Борила, за да бѫде убитъ като царевъ племенникъ”; а като причини за това гонение Теодосий изтъква това, че „Стрѣзъ се отличавалъ съ голѣмо мъжество и поради това повече му завиждали и чрезъ смъртьта искали душата му, защото се бояли, да не би той, следъ като се възцари, тѣхъ да погуби” [3]. Отъ тия думи става ясно, че самото движение е имало сериозенъ и опасенъ характеръ за новия царь. Обаче то нѣмало успѣхъ, защото както Борилъ, тъй и неговитѣ сподвижници — куманитѣ-бо-
царь
Калояна неговъ
. Život sv. Symeona, p. 23, 30. Ср. Доментијан,
Животи св. Симеона и св. Саве, изд. Ђ. Даничиђ, Београд 1866, стр. 209:
. —
Латинскиятъ императорь Хенрихъ въ циркулярното си писмо отъ 1212 год. нарича
Стрѣза nepos Johannicii, magni populatoris Grecie, т. е. племенникъ на царь
Калояна; вж. J. А. Buchon, Recherches et matéiaux pour servir à une histoirr de
la dominition française aux XIIIe, XIVe et XVe
siècles etc. 2me partie, p. 211, col. 2.
1. Život sv. Symeona, cap. 17, p. 22, 20-24:
Че Стрѣзъ е могълъ да бѫде братъ на Борила, се доказва още и съ това, че последниятъ по-сетне, когато се помирилъ съ Стрѣза, му далъ титлата „севастократоръ”, която се давала на най-близки до царя роднини — синове и братя. Вж. тукъ по-долу, стр. 286.
2.
Теодосий, п. т., стр. 107, 4, нарича Стрѣза
, отъ което би могло да
се заключи, че той тогава, т. е. въ 1209 год., е билъ още младъ човѣкъ, който за
пръвъ пѫтъ изстѫпвалъ въ политическия животъ на българската държава. — Вж. тукъ
по-долу, стр. 288.
3. Пакъ тамъ, стр. 104, 8-15:
272
ляри съ строги мѣрки сполучили бързо да го потъпчатъ. Стрѣзъ, за да се спаси, билъ принуденъ да бѣга отъ България; затова пъкъ твърде много отъ съмишленицитѣ му били изтрѣбени [1].
Отъ тия вѫтрешни безредици най-първо се възползували маджаритѣ и сърбитѣ, които веднага следъ смъртьта на Калояна окупирали: първитѣ оспорванитѣ отъ тѣхъ български области — Браничевската и Бѣлградската, а вторитѣ — Нишката область и на северъ въ Поморавието до гр. Равна, който въ 1215 год. се явява като пограниченъ градъ между Сърбия и Маджарско, както ще видимъ по-долу [2]. Борилъ не билъ въ състояние да предприеме нищо противъ тоя явенъ грабежъ на българскитѣ северо-западни земи, защото следъ жестоката разправа съ опозиционното движение на Стрѣза, той трѣбало да обърне вниманието си къмъ другъ не по-малко опасенъ за него български воевода — къмъ Алексия Слава [3], който, споредъ Г. Акрополита, билъ родственикъ на царь Асѣня I Старий [4], а, следов., и на царь Калояна, а споредъ Хенриха де Валансиенъ, продължателя на Вилардуена, братовчедъ на Борила (cousin germain) [5]. Алексий Славъ билъ назначенъ, вѣроятно още отъ
1. Život sv. Symeona, p. 22, 27-29:
2. К. Јиречек, Историја Срба, I, стр. 214. — П. Никовъ, Царь Борилъ въ свѣтлината на единъ новъ паметникъ, п. т., стр. 124 и 130—131. — Сѫщиятъ, Сѫдбата на северо-западнитѣ български земи презъ срѣднитѣ вѣкове, п. т., стр. 126.
3. Доскоро тоя български воевода бѣ известенъ само подъ име Славъ (Σϑλάβος, лат. Eslas, Esclaves), но отъ подписа му въ недавно обнародваната негова грамота отъ 1220 година се установи, че той е носилъ кръстно име Алексий, а Славъ ще да е било народното му име. Вж. J. В. Papadopoulos, Un acte officiel du despote Alexis Sthlavos au sujet du couvent de Spéléotissa près de Mélénicon. Сп. Б. Ак., кн. 45 (22) (1933), стр. 6.
4.
Acropolita, ib., p. 39, 1:
5. Henri de Valenciennes, édit. par Natalis de Wailly, 3e édit., Paris 1882, ch. II, § 505, p. 308; ch. IX, § 545, p. 330. Трѣба да се предположи, че Асѣнь I е ималъ още една сестра, майка на Алексия Славъ. — Императоръ Хенрихъ, неизвестно защо, въ едно свое писмо го нарича grecus noster. Buchon, п. т., стр. 213, col. 2.
273
Калояна, за воевода на крепостьта Цепина въ Родопитѣ [1] и е управлявалъ тамошната область Ахридосъ [2]. Следъ узурпацията на Борила Славъ, като родственикъ на Асѣня I, следов., държалъ страната на правитѣ наследници на престола, възползувалъ се отъ случая, за да постигне отдавна, може би, замислената цель: той се отказалъ да признава Борила за царь и веднага се отцепилъ като самостоенъ господарь на управляваната отъ него дотогава область Ахридосъ. Борилъ му обявилъ война за тая му постъпка, като казвалъ, че земята, която Славъ държалъ, трѣба да бѫде негова, защото той (Славъ) завладѣлъ земята му съ измѣна [3]. Обаче Борилъ не можалъ тъй лесно да се разправи съ Слава, както съ Стрѣза, защото Славъ скоро намѣрилъ опора у латинския императоръ.
1. Че първоначално Славъ ималъ седалище въ кр. Цепина при с. Дорково, Чепинско, вж. грамотата му, papadopoulos, п. т., стр. 4, 11.
2. Acropolita, ib., рр. 38, 23 — 39, 1. — Вж. П. Мутафчиевъ, Владѣтелитѣ на Просѣкъ, п. т., стр. 46. бел. 1, ал. 2.
3. Н. de Valenciennes пише: Esclas était en guerre contre Burile (qui était son cousin germaоn), parce que ce Burile lui avait pris sa terre en trahison (ch. II, § 505, p. 308). Ние мислимъ, че подлогътъ „Burile” въ последното изречение не е на мѣстото си, защото политически измѣня само оня, който се намира въ зависимость отъ нѣкого, а Борилъ не е зависѣлъ отъ Слава, а тъкмо обратното, и затова само Славъ е могълъ да измѣни на Борила, като се отказалъ да признава властьта му и се обявилъ за самостоенъ господарь на родопската область Ахридосъ съ центъръ кр. Цепина. Че така трѣба да се разбира горната цитата, показва и следното мѣсто у сѫщия de Valenciennes: Esclas, un haut seigneur qui guerroyait contre Burile, et pourtant il était son cousin germain (car ce Burile disait que la terre qu'Esclas tenait devait être sienne, et Esclas disait que non; et pour cela ils guerroyaient entre eux, si bien qu'Esclas lui courait souvent sus, et l’affaiblissait, beaucoup de gens et d'amis et de châteaux) (ib., ch. IX, § 545, pp. 330—331). Съпоставяйки горе приведеното изречение съ тоя пасажъ, не е мѫчно да забележимъ, че тѣ си противоречатъ, защото отъ последния става ясно, че не Борилъ отнелъ земята на Слава, а тъкмо наопаки, и затова Борилъ претендиралъ, че нему, като на български царь, присвоената отъ Слава земя трѣба да принадлежи, а Славъ отказалъ това, защото той се бѣ вече обявилъ за независимъ господарь на управляваната дотогава отъ него область Ахридосъ. Само при такова обяснение на гореприведенитѣ мѣста отъ de Valenciennes могатъ да ни станатъ понятни възникналитѣ още отъ самото начало враждебни отношения между Борила и Слава.
274
Въпрѣки всички тия външни и вѫтрешни тежки обстоятелства, новиятъ български царь трѣбало да помисли и за отношенията си спрямо латинската империя. Калоянъ оставилъ българи и латинци така ожесточени едни срещу други, че не можело и да се помисли за помирение между тѣхъ, макаръ че папа Инокентий III чрезъ своето посрѣдничество да се е домогвалъ до него. Въ едно писмо отъ 24 май 1207 год. папата се оплаквалъ предъ Калояна: „Когато ние се погрижихме да изпратимъ при тебе нашъ пратеникъ съ цель, щото ти да сключишъ миръ или примирие съ пребиваващитѣ въ Цариградъ латинци, ти не само не пожела това да направишъ, но дори прие и отпрати нашия пратеникъ съ по-малка почить, отколкото приличаше на царското достойнство ...” и отново го приканва да сключи и спазва миръ или примирие съ цариградския императоръ и другитѣ латинци in Romaniae imperio commorantibus [1]. Дали това писмо е заварило Калояна живъ, ние не знаемъ; въ всѣки случай Борилъ не се отзовалъ на папскитѣ настоявания и решилъ да продължи войнствената политика на своя предшественикъ спрямо латинския императоръ, който, отъ своя страна, едвали е желаелъ миръ съ българитѣ.
|
Стр. 274 Срв. за похода на латинците през 1208 г. К. Жуглев, Принос към историята на средновековна България въз основа на хрониката на Жофроа дьо Вилардуен, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLVI, 1949/1950 г., кн 2, стр. 11 сл. За същите събития виж Б. Примов, Роберт дьо Клари и отношенията между България и Латинската империя, ГСУ, Ист.-фил. фак., XLII1, 1946/1947г., стр. 26 сл. Някои нови изворови сведения виж у Г. Цанкова-Петкова, Българо-гръцки и българо-латински отношения, ИИИ, 21, 1970 г., стр. 165 сл. (Д. Ангелов) |
Императоръ Хенрихъ, като се научилъ за смъртьта на Калояна и за настаналитѣ въ България междуособици, по-искалъ сега да ѝ нанесе решителенъ ударъ, „защото, казва Валансиенъ, Калоянъ, вуйката на Борила, бѣ убилъ неговия братъ императоръ Балдуина”. Обаче, българитѣ го предупредили: Борилъ сключилъ съюзъ съ никейския императоръ Теодора Ласкарисъ и заедно съ кумански орди нахълталъ отново въ Тракия и почналъ да опустошава. На връхъ на петдесетница, 25. май 1208 т., Хенрихъ получилъ известие въ Цариградъ за това нападение на българитѣ. Той веднага заповѣдалъ на войскитѣ си да тръгнатъ въ походъ. Първото опълчение се събрало въ Силимврия, после то потеглило къмъ Одринъ, като увличало съ себе си и пръснатитѣ по страната гарнизони. Въ Одринъ на военния съветъ било решено, латин-
1. Migne, ib., t. 215, col. 1162 В—D.
275
цитѣ да нападнатъ на самата България, но се побавили тамъ нѣколко време, за да си довършатъ въорѫжението. Но въ сѫщото време, за да обезпечи тила си, Хенрихъ, ползувайки се отъ враждебнитѣ отношения на Борила къмъ Слава, потърсилъ помощьта и съюза на последния, който на драго сърдце приелъ предложението на императора. Отъ Одринъ латинцитѣ потеглили направо къмъ Верроя (Стара-Загора), защото Хенрихъ ималъ намѣрение да продължи пѫтя си презъ планината на северъ. Обаче, още на следната сутринь, следъ като латинцитѣ пристигнали въ Верроя, тѣ били нападнати отъ Борила, неочаквано, въ време на движението. Нападението било, както изглежда, добре подготвено, защото латинцитѣ изпаднали въ голѣмо смущение, макаръ че тѣ настъпвали съ предпазливость, разбира се, научени отъ опитъ [1]. Съ това нападение Борилъ постигналъ цельта си: Хенрихъ билъ принуденъ да промѣни северната посока на движението и повърналъ на юго-западъ къмъ Пловдивъ. Но скоро се показало, че градътъ не билъ пригоденъ, за да стане като база за по-нататъшни военни предприятия: тамъ се чувствувала голѣма нужда отъ храни, поради военнитѣ походи презъ последнитѣ години. Освенъ това, и българитѣ наредили своя планъ на действие: тѣ се надѣвали, че ще иматъ възможность да повторятъ одринската катастрофа отъ 1205 год. Както тогава куманитѣ и българитѣ нападнали върху единъ отредъ, който се бѣ пръсналъ да търси провиантъ, така и тоя пѫть сполучили да увлѣкатъ прикритието въ една доста гореща битка, обаче, императорътъ, който о-време се явилъ на мѣстото, не впадналъ въ грѣшката на брата си. Щомъ българитѣ се оттеглили отъ равнината въ планинитѣ, той ги оставилъ спокойно да отстѫпятъ, а самъ се върналъ съ своитѣ въ лагера си [2].
Но при все това положението на латинцитѣ предъ Пловдивъ ставало все по-опасно; при това, било най-горещото време на годината — края на юлий месецъ. Въ случай, че не сполучели да принудятъ българитѣ да влѣзатъ въ нѣкое по-голѣмо
1. Valenciennes, ib., ch. II. §§ 504—507, рр. 306/7—308/9.
2. Ibidem, ib., ch. IV, §§ 514-521, рр. 312/3—316/7.
276
сражение, тѣ трѣбало да се върнатъ, безъ да извършатъ нѣщо. Затова Хенрихъ приготвилъ едно много по-важно и по-голѣмо предприятие. Неговиятъ планъ билъ следниятъ: той знаелъ, че лесно било да предизвика неприятелитѣ на бой; напротивъ, мѫчно било да ги задържи на бойното поле. Затова той раздѣлилъ войската си: една часть, подъ началството на Жуфроа Вилардуена, получила заповѣдь въ опредѣлено време да нападне и нападението имъ било насочено преди всичко противъ самия български царь. Хенрихъ поелъ върху си командата на главнитѣ сили. Въ лагера на латинцитѣ се съзнавала важностьта на деня, и тамъ владѣело едно въодушевено и войнствено настроение. Презъ нощьта срещу 1. августъ 1208 г. Вилардуенъ потеглилъ съ своя отредъ, за да търси неприятеля, а на следната сутринь потеглила и главната войска начело съ императора и се развърнала въ боенъ редъ. Тя се разпадала на 18 отдѣлни отреди, между които имали три, състоящи се отъ ромеи, всѣко отдѣление имало 20 рицари, а прикритието на императора образували 50 рицари. Най-сетне, дошло очакваното известие отъ Вилардуена, че намѣрилъ неприятеля, и тогава потеглили напредъ съ прѣсни сили, и едно истинско кръстоносно настроение овладѣло рицарската войска. Всрѣдъ настъплението препускалъ съ кръстъ въ ръка воинствениятъ капеланъ Филипъ, който презъ предната нощь окуражавалъ войницитѣ. Съ викъ „Светий гробе” латинцитѣ, щомъ съгледали неприятеля, спуснали се противъ него. И тоя пѫть куманитѣ се опитали да употрѣбятъ своята тактика, обаче, съгласно съ уговорката, Вилардуенъ съ своя отредъ се спусналъ напредъ отъ засадата си и се обърналъ срещу тѣлохранителитѣ на царь Борила, които били на брой 1600 души и били пръснати. Скоро следъ това цѣлата българска войска, която, споредъ Валансиена, наброявала до 33 хиляди души, била обърната на бѣгство [1]; латинцитѣ се спу-
1. Самъ Хенрихъ за тоя бой писалъ на папата: Christus operatus est in nobis, cujus auxilio, vigilia ipsius Petri festi quod vocatur ad Vincula, iniquissimum persecutorem Ecclesiae Dei Voullam (вѣроятно вм. Vorillam) apud Philippopolim debellavimus, eumque, infinita strage facta suorum, de campo fugavimus (Migne, ib., t. 215, col. 1522 C—D), т. е. „въ насъ действувà
277
снали подире имъ и ги преследвали, докато българитѣ се изгубили въ планината. При това тѣ успѣли да плячкосатъ доста много храни и радостни се върнали въ лагера предъ Пловдивъ, който отново преминалъ въ рѫцетѣ на латинцитѣ и управлението на който било предадено на белгиеца Жираръ де Стремъ, роднина на Ренье де Три [1]. Що се отнася до мѣстото, гдето е станало сражението, то съ точность мѫчно е да се опредѣли; обаче, отъ географскитѣ данни, които посочва де Валансиенъ, а именно, че Хенрихъ отъ Одринъ дошелъ въ Верроя, следов., той се е движилъ въ северо-западна посока, а оттамъ се оттеглилъ къмъ Пловдивъ, т. е. въ югозападна посока, и се разположилъ на лагеръ предъ тоя градъ (северно), може съ известна достовѣрность да се приеме, че боятъ е станалъ на равнината северо-западно отъ Пловдивъ, между Брѣзово и тоя градъ, защото българитѣ нападали отъ северъ между планинитѣ Срѣдна-Гора и Караджа-дагъ, като сѫ държали пѫтя презъ Троянския проходъ, по който, очевидно, и отстѫпили следъ поражението
Резултатътъ отъ пловдивското сражение разрешилъ всички двоумения на Слава, който, ако и да билъ обещалъ на Хенриха своята помощь, все още не се решавалъ открито да действува противъ съотечественицитѣ си. Затова, когато императорътъ потеглилъ отъ Пловдивъ къмъ крепость Кричимъ (Crucemont), която граничела съ владенията на чепинския воевода, съ цель, вѣроятно, да подчини последния подъ своята власть съ силата на орѫжието, Славъ го предупредилъ. Той веднага изпратилъ пратеници при него съ предложение за миръ и скоро самъ се явилъ въ лагера на латинцитѣ. Хенрихъ го
Христосъ, съ чиято помощь, въ навечерието на самия Петровъ праздникъ, който се казва „при веригитѣ”, ние надвихме най-несправедличия гонитель на божията църква Борила при Пловдивъ и, следъ каго стана безкрайно избиване на неговитѣ, прогонихме го отъ полето”. Това писмо Хенрихъ е писалъ презъ септемврий 1208 година, следъ присъединението на Родопската область, т. е. владенията на Слава и на пѫть за кр. Памфилонъ (вж. тукъ по-долу). Петровиятъ праздникъ „ad Vincula” се празднува отъ католишката църква на 1. августъ.
1. Valenciennes, ib., ch. V—VIII, §§ 522—544, рр. 316/7—330/1.— Е. Gerland, п. т., стр.154—158. — К. Иречекъ, Исторія Болгаръ, стр. 346.
278
приелъ седналъ въ палатката си и окрѫженъ отъ баронитѣ. Славъ падналъ на колѣне, цѣлуналъ крака и рѫката на императора и предложилъ самъ да му се подчини. Той билъ обявенъ за васалъ на империята, като се обещалъ да бѫде неговъ човѣкъ и служитель. Тогава Вилардуенъ изказалъ мисъльта да се скрепи съюзътъ между латинцитѣ и Слава чрезъ брака на последния съ дъщерята на императора. „Тогава Славъ, пише Валансиенъ, отново падналъ на колѣне предъ императора и му казалъ: „Господарю, обърнаха ми вниманието, че вие имате дъщеря, която, моля ви, ако обичате, да ми я дадете за жена. Азъ съмъ човѣкъ доста богатъ съ земя и съ съкровище отъ сребро и злато; и въ моята страна ме почитатъ доста за благородникъ. Азъ ви моля, прочее, да ми я дадете”. Хенрихъ отначало посрещналъ това предложение съ насмѣшка, защото, отъ една страна, било обидно за него да повѣри дъщеря си на единъ варваринъ, а отъ друга — дъщеря му била още дете и, при това, била отъ незаконенъ бракъ [1]. Обаче, предъ видъ на важното политическо значение на тоя бракъ за империята, Хенрихъ най-сетне приелъ предложението на баронитѣ и далъ съгласието си, като се обърналъ къмъ Слава съ следнитѣ думи: „Славо, азъ ви давамъ дъщеря си съ условие, щото Богъ да попусне да се радвате на това; а азъ ви подарявамъ цѣлото завоевание, което ние тукъ направихме на условие, че вие ще бѫдете мой човѣкъ и ще ми служите. И после ще подаря заедно съ това велика Влахия, господарь на която ще ви направя, ако Богу това е угодно и ако азъ искамъ” [2].
1. Acropolita, ib., p. 39, 3-4.
2. Valenciennes, ib., ch. IX, § 548, рр. 332/333: et je vous octroie avec, toute la conquête, que nous avons faite ici, à la condition que vous en serez mon homme et m'en ferez le service. Et puis je vous octroie avec, la grande Blaquie, dont je vous ferai seigneur, s'il plaît à Dieu et si je vis. Тукъ географското име la grande Blaquie се разбира отъ Иречека, Исторія Болгаръ, одес. изд., стр. 327, и Gerland, каз. съч., стр. 158, само „България”, а П. Мутафчиевъ предава горната цитата така: „Когато билъ уговоренъ бракътъ на Слава съ незаконната дъщеря на Хенриха, последниятъ обещалъ на бѫдащия си зеть да го направи господарь на България, ако сполучи да изгони отъ тамъ Борила” (п. т., стр. 46, ал. 4). Хенрихъ съвсемъ не поставялъ такова условие, каквото му приписва г. М-евъ, а просто той казва:
279
И наистина, следъ нѣколко дена годявката била обявена. Латинцитѣ, между това, се оттеглили въ Стенимахосъ (Estanemac). Тамъ Славъ се явилъ втори пѫть предъ императора, и било опредѣлено времето, когато чепинскиятъ воевода ще отведе у дома си младата си невѣста; сѫщевременно той получилъ отъ бъдещия си тъстъ въ знакъ на почить единъ хубавъ конь, който Хенрихъ обикновено самъ яздилъ. Следъ това тѣ се разстанали [1].
Императорътъ сега вече могълъ да се похвали, че следъ като възобновилъ Пловдивското херцогство и присъединилъ Родопската область къмъ империята, че придобилъ отъ Бориловото царство земя на 15 дена пѫть, както той писалъ на папата презъ септемврий 1208 г. въ споменатото по-горе писмо [2]. Впрочемъ, Хенрихъ не се ограничилъ само съ това. За да осигури подчинението на Родопската область и да държи въ покорность новия си зеть, той оставилъ брата си Евстахия съ два малки отреда при Слава [3]. Освенъ това, за да може да се удържи по-здраво и трайно областьта по горна Марица, трѣбало, преди всичко, да се създаде една сигурна връзка между Цариградъ и Пловдивъ. За тая цель Хенрихъ решилъ да възстанови и укрепи градъ Памфилонъ, който се намиралъ на пѫтя отъ Редесто за Димотика. Съ тая работа той натоварилъ маршалъ Вилардуена, който въ скоро време завършилъ възложената му работа [4]. По пѫтя за столицата той се срещналъ съ воевода
„И тъй, ще ви надаря съ Велика Влахия, господарь на която ще ви направя, ако е угодно Богу и азъ искамъ”, отъ което става ясно, че подъ Велика Влахия трѣба да се разбира не България, а оная область, която въ даденото време е носила такова име, именно северна Тесалия (Μεγάλη Βλαχία), която е влизала тогава въ границитѣ на латинската империя. Ср. Buchon, Recherches еt matériaux, II, p. 181. — Наистина, както Вилардуенъ, тъй и Валансиенъ съ Blakie, Blaquio означаватъ България, но тамъ, гдето подъ това име се разбира България, тѣ нийде не я наричатъ „la grande”. Затова и предположението на г. М-ева, че „Славъ се е обявилъ за претендентъ за престола срешу Борила”, става съвсемъ неприемливо.
1. Valenciennes, ib , ch. IX, §§ 545—549, рр. 330/1—334/5.
2. Мigne, ib., col. 1522D: et ut gaudeatis nobiscum in Domino, quindecim dietas terrae imperio nostro de suo acquisitas habemus.
3. Valenciennes, ib., ch. IX, § 519, pp. 332/3—334/5.
4. Ibidem, ch. X, §§ 550 et 554, pp. 334/5 et 336/7.
280
Слава, който така сѫщо отивалъ за Цариградъ, за да вземе невѣстата си. Вилардуенъ можалъ да му съобщи, че той, може би, ще срещне момата въ Силимврия и императора въ Цариградъ. И наистина, невѣстата била доведена въ Силимврия, дето скоро пристигналъ и Хенрихъ и заедно заминали за столицата. Тамъ била отпразднувана сватбата на Слава съ голѣма радость. Хенрихъ наградилъ зетя си съ титлата деспотъ [1]. Следъ еднонедѣлно праздненство Славъ се върналъ заедно съ младата си невѣста въ владенията си [2].
Едновременно съ откѫсването на Родопската область отъ държавата на царь Калояна последвало и отцепването на друга една не по-малка часть отъ българското царство. Следъ като напустналъ България, Стрѣзъ намѣрилъ прибѣжище при сръбския великъ жупанъ Стефана, нареченъ по-сетне Първовѣнчани, който го приелъ заедно съ всички придружаващи го съ радость и на драго сърдце и не като нѣкой бѣжанецъ (емигрантъ), но като любимъ синъ го почелъ и удостоилъ съ
1. Acropolita, ib., р. 39, 1-3:
П.
Мутафчиевъ отрича вѣрностьта на това Акрополитово известие и предполага, че
„Славъ навѣрно е носилъ титлата деспотъ още при Калояна”, защото „латинцитѣ не
сѫ възприели сановническата йерархия, изработена отъ Византия, и не сѫ си
служили съ византийскитѣ длъжностни имена” (п. т., стр. 46, бел. 1, ал. 3) Преди
всичко, деспотството на Слава не е било латинска държава, а часть отъ
българското царство и е било уредено тъй, както и българската държава — по
византийски образецъ, както това признава и самъ г. Мутафчиевъ, следов., Хенрихъ
е далъ на Слава титла, която се е употрѣбявала въ България, а не въ латинската
империя. После, такъвъ строго самодържавенъ господарь, какъвто с билъ царь
Калоянъ, едвали е могълъ да дава на своитѣ боляри-воеводи титлата деспотъ, за
щото това би значело, че той признавалъ най-малко тѣхната полунезависиость,
когато вѫтрешната политика на царь Калояна била, както видѣхме, не да дѣли, а да
обединява българскитѣ земи подъ своята върховна власть. Предвидъ на всичко това
и горното известие на Акрополита, който е единъ отъ най-надежднитѣ византийски
историци, е сѫщо така вѣрно, както и другитѣ му известия, че Славъ билъ роднина
на Асѣня I и че билъ жененъ за дъщерята на Хенриха, родена отъ наложница (ib.,
р. 39, 1, 3-4). — Съ тая титла Славъ е означенъ и въ българския
Синодикъ, по новото издание на М. Попруженко, стр. 87, § 115:
2. Valenciennes. ib., cii. XI, §§ 555—559, рр. 336/7—340/1. — Е. Gerland, п. т., рр. 158—169.
281
своята трапеза, така че тая негова привързаность възбудила ропотъ у Стефановитѣ боляри. Отъ друга пъкъ страна, Борилъ искалъ много пѫти отъ Стефана да му предаде Стрѣза, за да го убие. „Всѣки день, пише последниятъ, той го искаше, за да изгори съ огънь тѣлото му или да го разсѣче на четири части и да ги покачи на градскитѣ стъгди. Защото тоя мѫчитель твърде се домогваше да наслади душата си, като пролѣе кръвь отъ своя родъ” [1]. Тия настоявания „отъ ония, които царували въ Загора”, се придружавали понѣкога съ голѣми дарове, а понѣкога съ заплахи. Когато Стрѣзъ се научилъ за всичко това, той почналъ да се бои и замислялъ вече да бѣга отъ Сърбия, за да не бѫде предаденъ на враговетѣ си. Но Стефанъ сполучилъ съ клетви да го увѣри въ неговата безопасность и дори се побратимилъ съ него, като го снабдилъ съ много коне и хора и съ всичко потрѣбно [2]. Нѣма никакво съмнение, че това покровителство и тая привързаность, които Стефанъ така настойчиво оказвалъ на Стрѣза, са изтичали отъ чисто политически съображения: приемайки тоя български бѣжанецъ, роднина на Асѣневия родъ и при това претендентъ на българския престолъ, великиятъ жупанъ е искалъ, едно, да поддържа въ България вѫтрешнитѣ междуособици, и, друго, имайки Стрѣза въ своитѣ рѫце, чрезъ него да разшири своитѣ владения на югъ за смѣтка на юго-западнитѣ български земи, защото всѣко движение на западъ и северо-западъ било за него изключено поради завоевателнитѣ стремежи на силнитѣ маджари на Балканския полуостровъ [3].
1. Život sv. Symeona, cap. 17, р. 22, 25-28. При това Стефанъ прибавя и следното изречение:
Отъ тия думи на Стефана би могло да се заключи, че Борилъ предприелъ нѣкакъвъ походъ противъ Сърбия; обаче това не е приемливо, защото никой другъ изворъ не споменува за нѣкакви враждебни действия въ тая година между българи и сърби. Тукъ Стефанъ, вѣроятно, е ималъ предвидъ по-сетнешния походъ на Борила противъ Сърбия въ 1215 година (вж. тукъ по-долу, стр. 310 сл). — Ср. П. Мутафчиевъ, п. т., стр 59, бел. 1.
2. Теодосий, п. т., стр. 104, 25 — 105, 6. — Доментиан, п. т., стр. 206.
3. П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 57—58.
282
Но, както изглежда, Стрѣзъ предугаждалъ плановетѣ на Стефана и самъ поискалъ да използува неговото разположение за себе си лично. Той сполучилъ чрезъ Стефана да влѣзе въ сношения съ българскитѣ властели — воеводи-управители на отдѣлни градове-крепости около Солунъ и въ Охридъ, поставени тамъ още отъ царь Калояна, и да ги убеди да се откажатъ отъ узурпатора Борила, убиеца на тѣхния царь, и да се присъединятъ къмъ него, като къмъ царевъ сродникъ, за да се противопоставятъ на узурпатора [1]. Най-първо Стрѣзъ завладѣлъ непристъпната крепость Просѣкъ съ дадената нему отъ Стефана военна помощь при взаимни обещания, че тѣ, като приятели и братя ще си помагатъ единъ на другъ. Скоро къмъ него се присъединили и другитѣ градове, и по тоя начинъ Стрѣзъ откѫсналъ почти цѣла Македония отъ царството; затова и Стефанъ се хвали, какво „му предалъ половината отъ българското царство” [2]. Освенъ това, много българи отъ царството, които го познавали и сѫ държали негова страна, отивали при него [3]. Дали, следъ като се укрепилъ въ Просѣкъ и се почувствувалъ доста силенъ чрезъ поддръжката на българскитѣ воеводи въ Македония, Стрѣзъ се обявилъ за независимъ отъ българския царь владѣтель, нѣма прави известия; обаче, трѣба да се предположи, че и той е последвалъ примѣра на деспота Слава, защото едновременностьта въ действията на тия двама български воеводи (втората половина на 1208 год.) ни дава достатъчно основание да приемемъ, че, докато Борилъ билъ заетъ съ войната противъ латинцитѣ, тѣ сѫ влѣзли въ споразумение и сѫ действували въ съгласие, като сѫ опредѣлили за граница на своитѣ владения р. Струма; тогава и крепость Мелникъ преминала въ владенията на Слава. Въ какви отно-
1. Теодосий, п. т., стр. 105, 7-16:
2. Život sv. Symeona, сар. 17, р. 22, 36
3. Теодосий, п. т., стр. 105, 23-24.
283
шения следъ това Стрѣзъ е станалъ спрямо великия сръбски жупанъ, точно мѫчно е да се установи по липса на данни; въ всѣки случай, отъ думитѣ на Стефана:
[1] би могло да се заключи, че Стрѣзъ се е намиралъ въ известна зависимость отъ Стефана, поне последниятъ така, е мислилъ; обаче, тая зависимость не е била опредѣлена отъ нѣкои политически задлъжения, а изтичала отъ ония добрини и улеснения, които Стефанъ му бѣ оказалъ отъ самото начало на условие единъ другиму да си помагатъ; и ако на първо време Стрѣзъ се е държалъ коректно къмъ своя покровитель въ силата на побратимяването, то това той е правилъ само отъ признателность къмъ него, тъй че едвали може да се мисли за нѣкаква васална зависимость на Стрѣза отъ сръбския жупанъ [2]; по-скоро отношенията му съ последния сѫ били съюзнически, защото, споредъ думитѣ на Теодосия, следъ като Стефанъ го въдворилъ въ Просѣкъ,
[3].
Това неочаквано разпадане на държавата силно изплашило Борила, и той билъ принуденъ да обърне сериозно внимание на тия двама български отцепили се воеводи, особено на Слава, който бѣ вече призналъ своята васална зависимость отъ латинския императоръ. Обаче, за да може да поведе борба съ последния, нему се налагало да се намѣси въ латинскитѣ отношения на Балканския полуостровъ, както това ще покажатъ развилитѣ се въ края на 1208 год. събития.
Както пловдивската победа, така и сполучливиятъ роднински съюзъ съ деспотъ Слава повдигнали духа на императоръ Хенриха. Сега той вмѣсто да продължава войната съ българитѣ, решилъ да се възползува отъ настаналитѣ благо-
1. Život sv. Symeona, pp. 22, 32 — 23, 1.
2. П. Мутафчиевъ, п. т., стр. 59—60.
3. Теодосий, п. т., стр. 105, 20-22.