4. ОТНОШЕНИЯТА НА КАЛОЯНА КЪМЪ МАДЖАРСКО И ЦЪРКОВНАТА УНИЯ СЪ ПАПА ИНОКЕНТИЯ III.
Възобновата на българската държава произвела, както видѣхме, на Балканския полуостровъ голѣмъ превратъ въ държавно-политическитѣ отношения, — превратъ, който билъ най-чувствителенъ за Византия. Въ Цариградъ най-сетне били принудени да признаятъ независимостьта на възобновена България, но тамъ все пакъ не преставали да гледатъ на нея като на подчинена държава, което най-ясно се проявило при сключването на мира въ 1202 год.: Алексий III Ангелъ отказалъ да признае царското достойнство на българския царь, следов., междудържавното положение на България, като независимо царство, далечъ още не било признато отъ Византия и отношенията ѝ къмъ последната все още не били ясно опредѣлени. Не по-добри са били отношенията на търновското царство къмъ другитѣ съседни държави, главно къмъ Маджарско, което въ дадения моментъ влиза за пръвъ пѫть въ конфликтъ съ България поради своитѣ претенции върху северо-западнитѣ български земи.
Каква е била сѫдбата на северо-западнитѣ български земи —Поморавието съ Нишъ, Браничевската и Бѣлградската области, — следъ като въ 1194 год. царь Асѣнь I сполучилъ да освободи и присъедини къмъ държавата гр. Срѣдецъ и областьта му: дали византийската власть и следъ това се е задържала тамъ, или тия области сѫ били присъединени къмъ свободна България, засега нищо не се знае; известно е само, че тогавашниятъ маджарски краль Емерихъ (1196—1204), следъ като закрепилъ влиянието си въ Сърбия чрезъ свалянето на великия жупанъ Стефана Първовѣнчани (1196—1228) и издигането на великожупанския престолъ брата му Вълкана като свой васалъ, нахлулъ въ казанитѣ български земи и въ съюзъ съ сърбитѣ, докато царь Калоянъ билъ заетъ съ работитѣ въ Тракия и Македония, презъ 1202 год. успѣлъ да окупира Браничево и Бѣлградъ, а на сърбитѣ предоставилъ Нишъ. Оттогава Емерихъ притурилъ въ кралската си титла и rex Bulgariae. Това самоволно разпореждане на Емериха съ българ-
150
скитѣ земи не е могло да не обърне вниманието на царь Калояна, който не се забавилъ да се противопостави на маджарския краль и да тури край на неговитѣ аспирации къмъ Балканския полуостровъ. Щомъ сключилъ миръ съ Византия, още въ началото на 1203 год. той, ползувайки се отъ междуособицата между Емериха и брата му Андрея, съ голѣма и силна войска отъ българи и кумани навлѣзълъ въ тия области и въ кѫсо време принудилъ сърбитѣ да напуснатъ Нишъ, а следъ нѣколко сблъсквания нейде по р. Морава съ Емериха [1] той сполучилъ да изгони и маджаритѣ отъ Браничево и Бѣлградъ, защото веднага следъ това тамъ сѫ били поставени български епископи [2]. Отъ тия успѣхи на българския царь краль Емерихъ, който не гледалъ съ добро око на засилваща се България и не искалъ дори да признае Калояна за царь, билъ крайно недоволенъ, защото тѣ донесли връщането на Стефана Първовѣнчани отново на великожупанския престолъ и унищожението на маджарското влияние въ Сърбия, отношенията съ която си останали нормални и мирни презъ царуването на Калояна. Оттогава Емерихъ виждалъ въ Калояна най-голѣмия си врагъ, и се почнали голѣми спорове между двамата, отъ които, както ще видимъ по-нататъкъ, победитель излѣзълъ Калоянъ, благодарение на това, че последниятъ положително се отзовалъ на предложението на папа Инокентия III (1198—1216) да мине въ лоното на римската църква, което той използувалъ за признанието и консолидирането на своята държава.
|
Стр. 150 Ново издание на преписката между българския владетел и римския папа от И. Дуйчев, Преписката на папа Инокентий III с българите. Увод, текст и бележки. ГСУ, Ист.-фил. фак., т. XXXVIII, № 3, София, 1942, стр. 116. Първото писмо, както приема И. Дуйчев, е било изпратено в търновския двор в края на 1199 или началото на 1200 г. (пос. съч., стр. 82). По въпроса за преговорите между Калоян и Инокентий III и сключеното помежду им споразумение срв. П. Петров, Унията между България и римската църква през 1204 г. и четвъртият кръстоносен поход, Ист. пр., год. XI, 1955 г., кн. 2, стр. 35—57; История на България, I, София, 1961, стр. 175 сл. (Д. Ангелов) |
Оть достигналата до насъ преписка между Инокентия III и Калояна, въ която е изложенъ вървежътъ на преговоритѣ между тѣхъ за преминаването на България къмъ римската църква, първото писмо, което трѣба да се отнесе къмъ началото на 1200 година [3], принадлежи на папата до Ка-
1. Въ едно писмо отъ 1231 год. краль Андрей II споменува, че краль Емерихъ ималъ походъ „contra Bulgaros superfluvium Могаѵа”. Вж. К. Јиречек, п. т., стр. 211, бел. 5. — П. Никовъ, Царь Борилъ подъ свѣтлината и пр. Сп.Б.Ак., III, 2 (1912), стр. 127—128.
2. А. Theiner, ib., рр. 29, 30, 33. — Migne, Patrologia lat., t. 215, col. 414 A. — Вж. тукъ по-долу.
3. Това писмо е безъ дата, но то се намира между писмата, излѣзли отъ папската канцелария презъ м. януарий 1200 год., между II kalend. Januarii и IV Idus Januarii, т. е. между 31 декемврий 1199 год. и 10 януарий 1200 год., следов., нашето писмо не може да се отнесе по-назадъ отъ първата половина на януарий. Ср. Gesta Innocentii, Migne, ib., t. 214, col. CXXVI, n. 37.
151
лояна, отъ което не само не може да се заключи, че Калоянъ по-рано се обръщалъ съ нѣкакви предложения къмъ папата [1], но и по-скоро може да се приеме, че до Инокентия III е дошелъ слухъ отстрани за намѣрението на българския царь да премине въ католичество, и той поискалъ да се възползува отъ тоя слухъ, за да подчини България на римския престолъ. Инокентий III почва писмото си така: „Господь милостиво погледна на твоето смирение и на преданостьта, която ти си ималъ досега, както е известно, къмъ римската църква и срѣдъ военнитѣ тревоги и опасноститѣ на войнитѣ не само твърдо те защитилъ, но и дивно и милостиво ущедрилъ. Ние пъкъ, като чухме, че твоитѣ прадѣди водили потеклото си отъ благородното поколѣние на града Римъ и че ти си придобилъ отъ тѣхъ благородството на кръвьта и разположение за искрена преданость къмъ римския престолъ, която ти оказвашъ като че ли по наследственъ дългъ, отдавна бѣхме вече решили да те посетимъ съ нашитѣ писма и пратеници. Но отвличани съ разни грижи за църквата, досега не можахме да изпълнимъ нашето намѣрение. Сега, обаче, между другитѣ наши грижи натоварихме се и съ тая, че трѣба да се предприеме не, тя трѣба да се извърши по-скоро, като вече предприета, за да те поддържаме въ похвалното намѣрение чрезъ нашитѣ прате-
1. Нѣкои историци, както, напр., В. Макушевъ (п. т., стр. 18), като се позоваватъ на по-сетнешнитѣ увѣрения на Калояна предъ папата, какво ужъ той ималъ намѣрение да се обърне къмъ неговия св. престолъ веднага следъ завземането на престола, но че ужъ нѣколко пѫти изпращанитѣ пратеници поради различни прѣчки нито единъ пѫть не могли да достигнатъ до Римъ, приематъ, че сношенията между Инокентия III и Калояна сѫ се почнали по инициативата не на папата, а на самитѣ българи и че самитѣ сношения се захванали не при Инокентия III, а още при предшественика му Целестина II. Но Е. Голубински отрича това твърдение, като го опровергава съ това, че тия увѣрения на Калояна сѫ нищо друго, освенъ дипломатически залъгвания, че сношенията сѫ се почнали за пръвъ пѫть при Инокентия III и че пръвъ ги е завързалъ именно той, а не българитѣ. Вж. Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей болгарской, сербской и румынской, Москва 1871, стр. 264.
152
ници и писма и да заякчимъ преданостьта къмъ апостолския престолъ”. И тъй, Инокентий III, обръщайки се къмъ българския царь съ своето предложение, си послужилъ съ сѫщия мотивъ, съ който обикновено започвали своитѣ сношения съ православнитѣ господари, именно, какво нему е добре известна неговата преданость къмъ римската църква, но въ дадения случай папата се научилъ по слухъ (audito) и за нѣщо повече — за неговото римско потекло. Нѣма съмнение, че Инокентий III тукъ е използувалъ титлата на търновския царь. Въ папската канцелария вече е имало сведения, че тамъ, на Балканския полуостровъ, имало единъ народъ „власи”, който говорѣлъ езикъ близъкъ на латинския; за неговото сѫществуване вече сѫ знаели въ Италия, а, може би, и въ Римъ още отъ времето на първото норманско нашествие на полуострова (1081—1085) — съ тѣхъ е ималъ работа Боемундъ Тарентски въ Тесалия презъ 1083 год. [1]; освенъ това, още въ XI вѣкъ е сѫществувало мнение, че тия власи сѫ потомци на изселници отъ Италия [2]. Затова, понеже отъ кръстоносцитѣ на третия походъ въ папската канцелария сѫ знаели, че търновскиятъ господарь се наричалъ, споредъ тогавашната географска терминология, царь на „власитѣ”, т. е. на българитѣ отъ северна България, Инокентий III не се забавилъ да изтъкне въ първото си писмо до Калояна като най-силенъ мотивъ неговия римски произходъ.
По-нататъкъ папата казва, че отдавна той се канилъ да посети Калояна съ своитѣ писма и пратеници, но отвличанъ отъ грижитѣ за църквата не можалъ да изпълни това си намѣрение. По-ясно доказателство отъ това, че инициативата въ преговоритѣ съ българския царь принадлежи на папата, а не на Калояна, не може да бѫде, защото, ако да бѣше обратното, т. е. че Калоянъ се обърналъ пръвъ къмъ папата, то последниятъ по никой начинъ не би пропусналъ случая да изтъкне въ писмото си, че той се явява като изпълнитель на неговото вече изказано желание — да премине къмъ римската църква;
1. Anna Comnena, lib. V, сар. 5; I, р. 169, 19 et sqq.
2. Сinnamus, ed. Bonn, p. 260, 8.
153
напротивъ, той пише, че предприема и тая грижа, която впрочемъ счита вече за предприета, т. е. че Калоянъ нѣма да откаже на предложението му, и затова „тя трѣба да се извърши по-скоро”, т. е. българскиятъ царь да стане синъ на римската майка-църква. Поради това Инокентий III изпратилъ при Калояна лично любимия си синъ Доминика, добъръ познавачъ на гръцкия и латинския езици [1], архипресвитера на гърцитѣ (разб. униати) отъ Бриндизи, чиято мисия била, споредъ самия папа, „както самия него (Калояна), тъй и прекарващия подъ него християнски народъ да ги укрепи въ преданостьта къмъ апостолския престолъ и да го (папата) осведоми относно чистотата на вѣрата и искреностьта на преданостьта имъ” [2]. Затова папата „моли негова знатность (nobilitatem tuam) и увещава въ Господа, както и му заповѣдва по апостолскитѣ предписания, щото той, приемайки го (Доминика) смирено и предано, да се отнесе (pertractes) почтено и благосклонно и по него да му изложи по-пълно своята преданость”, т. е. какви условия той ще постави срещу неговото предложение. Затова папата въ заключение предупреждава Калояна, че само следъ като му стане известно чрезъ Доминика искреностьта на неговото намѣрение и разположението къмъ преданость, щѣлъ да нареди да се изпратятъ при него по-важни пратеници или легати, които да утвърдятъ него и неговитѣ въ любовьта къмъ апостолския престолъ и да го уведомятъ за папското благоволение. Колкото и да билъ увѣренъ, че Калоянъ нѣма да откаже неговото предложение, все пакъ Инокентий III, като не знаелъ, какъвъ ще бѫде отговорътъ на Калояна, се обръща въ надписа на писмото си не като къмъ владѣтеленъ господарь, а като къмъ частно лице — nobilis vir — „знатенъ мѫжъ” и нищо не говори за управлявания отъ него народъ, а употрѣбява думата „твоитѣ” (tam te quam tuos), като чрезъ това, може би, му е намеквалъ, че той е готовъ да изпълни желанието на неговитѣ предшественици — да признае независимостьта на българската държава и църква [3].
1. Gesta Innocentii; Migne, ib., t. 214, col. CXXV B, cap. 65.
2. Migne, ib., t. 214, col. II17 B. — Вж. тукъ по-долу, стр. 154 сл. и 157.
3. Migne, Patrologia latina, t. 214, col. 825 А—C. — Е. Голубинcкій, п. т., стр. 264—265.
154
Кога е пристигналъ папскиятъ пратеникъ Доминикъ въ Търново, не се знае; папското писмо било написано въ самото начало на 1200 год., а отговоръ на него Калоянъ изпратилъ заедно съ сѫщия пратеникъ презъ ноемврий 1202 год., следов., Доминикъ престоялъ въ България почти цѣли три години, което, споредъ насъ, едвали е възможно; писмото, може би, е било писано въ началото на 1200 год., но то е било отнесено отъ Доминика не по-рано отъ 1201 год., когато Калоянъ билъ заетъ съ възстанието на своитѣ съюзници Добромира Хриза и Мануила Камица и съ откритата си война съ Византия. Само по себе си се разбира, че Калоянъ не е могълъ да се отнесе съ пълно довѣрие къмъ неочакваното появяване на Доминика, който билъ гръкъ, или, както самъ Калоянъ пише въ отговора си до папата, „заподозрѣлъ го въ нѣщо, защото мнозина дохождали въ царството му съ замисълъ да го лъжатъ; той, обаче, знаелъ добре да се предпазва отъ всички” [1]. Очевидно, Калоянъ подозиралъ, да не би това да е било нѣкаква измама отъ страна на ромеитѣ. Както и да било, на първо време българскиятъ царь не само не обърналъ внимание къмъ мисията на Доминика, но дори не го приелъ лично. Обаче, не е била само тая подозрителность у Калояна, които го е накарала да се отнесе съ недовѣрие къмъ папския пратеникъ. Калоянъ се намиралъ въ това време въ момента на най-голѣмия разгаръ на борбата си съ Византия, когато трѣбало да се опредѣлятъ най-сетне отношенията на България къмъ последната. Той не е могълъ така лесно да се реши на такава важна постѫпка, защото едвали може да се мисли, че папското предложение е било прието безъ всѣка опозиция отъ българското духовенство, особено висшето, което при тогавашното неопредѣлено положение на българската църква следъ самоволното прогласяване на нейната автономность едвали би се съгласило тъй
1. Migne, ib., col. 1113 С: Nec miremini quod nuntius vester cоto nou rediit quia nos suspicati fuimus аlіquid contra eum, quia multi venerunt in imperium nostram nos decipere cogitantes, sed nos ab omnibus bene novimus praecavere.
155
безрезервно да се откаже отъ православието, особено пъкъ като не е знаело, при какви условия щѣло да стане преминаването къмъ римската църква; че е имало такава опозиция отъ страна на българското духовенство, се доказва съ това, че въ 1203 год., както ще видимъ по-нататъкъ, само двама митрополити — Анастасий Велбуждски и Сава Преславски и четирма епископи — Маринъ Скопски, Авраамъ Прищински, Кирикъ Нишки и Климентъ Видински се обърнали къмъ папа Инокентия III съ молба да изпрати pallium за новопосветенитѣ двама митрополити, а пъкъ въ това време въ България едвали е имало само тия епископски катедри; не се споменуватъ епископитѣ на такива стари катедри, каквито сѫ срѣдешката, дръстърската, ловешката, овешката, бѣлградската, които, очевидно, не сѫ сподѣляли все още църковната политика на своя царь, но сѫ се въздържали отъ всѣкакви явни протести поради строгия и суровъ характеръ на Калояна. Освенъ това, и самъ Калоянъ на първо време очевидно все се е надѣвалъ, че при едно сключване на миръ съ Алексия III неговото царско достойнство и независимостьта на българската църква ще бѫдатъ признати отъ Византия. Но неговата надежда не се оправдала: както видѣхме, при сключването на мира въ 1202 год. византийското правителство признало независимостьта само на държавата, но не и царското достойнство на българския царь” и самостойностьта на българската църква. Следъ това той се почувствувалъ съ развърнати рѫце: отказътъ на императора и на патриарха му давалъ достатъчно основание да се обърне съ сѫщото предложение къмъ Римъ; сѫщиятъ тоя отказъ немалко е спомогналъ за отстранението на несъгласието отъ страна на ония лица отъ българското духовенство, които сѫ били противъ унията съ римската църква и сѫ се присъединили само на сѫщитѣ условия. Затова веднага следъ сключването на мира съ Византия Калоянъ приелъ папския пратеникъ и решилъ да отговори на папското писмо.
|
Стр. 155 Титлата Велбуждски епископ е във връзка с името Велбужд, както се е наричал Кюстендил през средновековната епоха. В случая тя представлява транскрипция на латинското название Belebusdensis. Има основание да се счита обаче, че първична и по-правилна е формата Велбъжд, а не Велбужд и следователно по-точно е прилагателното да гласи велбъждски, а не велбуждски. Срв. И. Дуриданов, Средновековното име на гр. Кюстендил, сп. «Език и литература», XVII, 1962 г., кн. 2, стр. 15—24. (Д. Ангелов) |
Като се извинява съ писмото, задето Доминикъ не се върналъ скоро, Калоянъ пише, че, за да го приеме, той получилъ „свидетелството”, т. е. гаранция за него отъ нѣкого-си
156
Претаксата [1]. Кой е билъ тоя Претаксатъ, отъ писмото Калояново не може да се разбере. Обаче въ едно писмо на капелана Ивана Каземарински (Ioannis de Casem(arino)) до папата, който още въ декемврий 1202 год. билъ изпратенъ за България, но му било възложено да уреди по-напредъ църковнитѣ работи въ Босна и Маджарско, като се говори за работитѣ въ Босна, се съобщава за нѣкакво дарение на църквата отъ страна на nobilis mulier Sibilia, uxor quondam Praetextati Constantinopolitani т. е. „на знатната жена Сибилия, съпруга нѣкога-си на Претекстата Цариградски” [2]. Ако Praetaxatus и Praetextatus е една и сѫща личность, което е твърде приемливо, защото въпросното писмо е писано презъ май и предхожда третото писмо на Калояна отъ августъ 1203 год., а папскиятъ отговоръ на това писмо е писанъ презъ септемврий с. г., то Претекстатъ е билъ сѫщо съвременникъ на царь Калояна, както и Претаксатъ. И тъй, тая знатна госпожа Сибилия била католичка и живѣла нѣкога (quondam) въ Босна съ мѫжа си Претекстата, който е билъ сѫщо nobilis vir, както го нарича папата въ 2-то си писмо до Калояна [3] и е билъ сѫщо католикъ. Що се отнася до народностьта му, то той едвали е билъ гръкъ и царогражданинъ, както приема Е. Голубински [4]; епитетътъ Constantinopolitanus билъ по-скоро неговъ прѣкоръ, а самъ той е билъ чистъ бошнякъ. Възъ основа на тия данни и на предполаганата идентичность на Претаксата и Претекстата ние си представяме цѣлата работа така: понеже Калоянъ дълго време не искалъ да приеме Доминика, подъ влиянието на опозицията на българското духовенство, за което последниятъ не се забавилъ да съобщи въ Римъ, както и за подозрението на българския царь къмъ него като къмъ гръкъ, Инокентий III се видѣлъ принуденъ тъкмо да изпрати отъ Босна знатния мѫжъ Претекстата, който като славя-
1. Migne, ib., t. 214, coi. 1113 С: Sed nos pro eo testimonium recepimus Praetaxati et ei acqulevimus.
2. Ibidem, t. 215, col. 163 C. — Въ самия текстъ на писмото стои вм. Praetextati безсмислената тукъ дума potestatis очевидно погрѣшно, както се види отъ краткото съдържание въ началото на писмото.
3. Ibidem, t. 214. col. 1114 В.
4. Краткій очеркъ и пр., стр. 266, бел.
157
нинъ, говорещъ на езикъ близъкъ на българския, да увѣри Калояна, че наистина Доминикъ е папски пратеникъ (тъкмо поради това Претекстатъ по никой начинъ не е могълъ да бѫде гръкъ и при това царогражданинъ) и да въздействува върху него, за да премине къмъ римската църква. Че Претекстатъ билъ папски човѣкъ, се види отъ това, че Калоянъ въ писмото си не дава никакви сведения за личностьта му, следов., той е билъ добре познатъ на папата, който го нарича самъ nobilis vir.
Въ отговора си, който билъ изпратенъ не по-кѫсно отъ ноемврий 1202 год., защото отговорътъ на папата се отнася къмъ 28. декемврий с. г. (V Kalen. Decemb.), Калоянъ, като съобщава на папата, че получилъ „свещеното му писмо”, което той „счелъ по-горе отъ всѣко злато и какъвто и да било скѫпоцененъ камъкъ”, пише, че възнесълъ много благодарности къмъ Бога, задето го посетилъ, милостиво погледналъ на неговото смирение и „му припомнилъ за кръвьта и неговото отечество, отъ което произлизалъ”. „И сега, продължава той, светий отче, като добъръ пастиръ и глава на всички вѣрни християни, желаейки да съберете синоветѣ на св. католишки и апостолски престолъ въ едно, изнамѣрихте насъ отдалеченитѣ тѣломъ”. Тия думи ясно свидетелствуватъ, че папата пръвъ се обърналъ къмъ известното вече намъ предложение. На предупредителната бележка на папата, какво той отдавна искалъ да влѣзе въ връзка съ него, но го задържали грижи по църквата, Калоянъ отговаря: „макаръ моитѣ покойни братя отдавна и да искаха да пратятъ пратеници до ваше светейшество, обаче тѣ не можаха да стигнатъ до васъ, поради многото наши врагове; и ние сѫщо така, опитвайки се веднажъ, дважъ и трети пѫть да делегириме при васъ, не можахме да извлѣчемъ плодъ отъ това, за което копнѣехме” [1]. Доколко тия увѣрения
1. Migne, ib., t. 214, col. 1113А: Et nunc, sancte Pater, tanquam bonus pastor et caput omnium fidelium Christianorum, filios sanctae catholicae et apostolicae sedis congregare volens in imum, requisisti nos remotos secundum corpus. Et quamvis fratres mei bonae memoriae jamdudum nuntios voluerint mittere sanctitati vestrae, non tamen ad vos pervenire propter multos nostros contrarios potuerunt; et nos similiter probantes semel, secundo et tertio ad vos dirigere, deducere non potuimus quod optabamus in fructum.
158
еж вѣрни, не може да се провѣри по липса на данни; наистина, Петъръ и Асѣнь още въ 1189 год. се домогваха да се сдобиятъ отъ германския императоръ Фридриха I Барбароса съ признание на царското имъ достойнство, но за нѣкакви тѣхни сношения съ западната църква засега поне не се знае; сѫщо така и твърдението, какво самиятъ Калоянъ се е опитвалъ три пѫти да завърже сношения съ папата, не може да се приеме за вѣрно, защото до последенъ моментъ той е очаквалъ, че това признание ще получи отъ Византия. По-нататъкъ Калоянъ съобщава на папата, че заедно съ неговия пратеникъ Доминика той изпраща и благочестивия браничевски, вѣренъ пресвитеръ Власия, „които ви носятъ отъ наша страна благодарность, приятелство и покорность като на духовенъ отецъ и върховенъ първосвещеникъ” [1]; а търновскиятъ архиепископъ Василий въ писмото си до папата за двамата пратеника пише: „това, което биха ви съобщили тѣ, защото на тѣхъ нашиятъ господарь, царь Калоянъ, е довѣрилъ свои тайни, и това, което тѣ ще ви кажатъ и нашето писмо, имайте го за сигурно” [2]. Какви сѫ били тия тайни на българския царь, не е мѫчно да се отгадаятъ при неговитѣ увѣрения въ благодарность, приятелство и покорность, т. е. че той възприема предложението на папата — да премине къмъ римската църква, както това се доказва и отъ искането му отъ апостолския престолъ „да бѫде утвърденъ въ римската църква като въ майчина синовность” (sicut matris filialitate). Но Калоянъ изтъква като първо и непремѣнно условие за това — „римската църква да му изпрати корона и почесть”, т. е. да признае царското му достойнство, което сѫ имали старитѣ български царе: „единиятъ бѣше Петъръ, другиятъ бѣше Самуилъ и други, които ги предхождали въ царството, както ние намѣрихме писано въ нашцтѣ книги” [3]. Изтъквайки имената на коронованитѣ царе
1. Ibidem, col. 1113 В: . . . referentes vobis ех parte nostra gratiarum actiones et amicitiam et servitium sicut patri spirituali et summo pontifici.
2. Ibidem, col. 1116 В: . . . quod sint vobis recommendati . . ., quia eis commisit dominus noster, Calojoannes imperator, sua secreta, et quod isti dixerint vobis et nostrae litterae, firmum habeatis.
3. Ibidem, col. 1113 C: Unus fuit Petrus, alius fuоt Samuel et alii qui eos in imperio praecesserunt, sicut in libris nostris inveaimus csse scriptum.
159
отъ първото българско царство, Калоянъ съ това е искалъ да покаже, че и прогласеното отъ братята му царство съ център Търново не е нищо друго, освенъ продължение на първото, и затова той не иска нѣщо незаконно. Като обосновава по тоя начинъ своето историческо право да носи царска корона, Калоянъ, очевидно, чрезъ това е искалъ да отстрани у папата всѣко съмнение въ това си право. Затова той въ заключение по тоя въпросъ пише: „А сега, ако е угодно на ваше светейшество да допълните въ насъ това, което считашъ, че трѣба да се прибави къмъ нашето царство, то то ще бѫде изпълнено за прослава на Бога и на римската църква” [1], съ други думи, ако папата приеме поставеното отъ него условие, то това ще бѫде за прослава на Бога и римската църква. Въ края на писмото си Калоянъ моли папата, ако му е угодно, да прати „важни (magnos) пратеници”, за които той му съобщилъ въ писмото си [2].
Калояновиятъ отговоръ билъ придруженъ съ писмо отъ българския архиепископъ Василий до папата. Въ това писмо, въ чийто надсловъ архиепископътъ нарича папата „нашъ духовенъ отецъ”, Василий, както и Калоянъ, възнася за изпратения архипресвитеръ Доминика благодарность къмъ Бога, „който не презрѣ насъ, смиренитѣ и недостойни свои раби, алчущи и жаждущи милость и благословение отъ св. католишки и апостолски престолъ, защото нашитѣ господари-царе и ние отъ много години насамъ искахме да пратимъ при васъ, но не можахме, и сега по волята на всемогъщия Бога и на ваше светейшество вие направихте твърде добре, дето изпратихте
— Какво трѣба да разбираме подъ „наши книги” : дали това сѫ били лѣтописи, или други официални документи, или пъкъ запазилитѣ се дотогава книжовни паметници отъ старата българска книжнина на Х и XI вѣкове мѫчно е да се установи. — Тукъ Калоянъ не споменува името на основателя на царския ннетитутъ въ България — царь Симеона, може би, защото царското достойнство на последния не бѣ признато както е известно, до самата му смърть нито отъ Цариградъ, нито отъ Римъ.
1. Ibidem, col. 1113 С: Nunc antem, si placitum est sanctitati vestrae nobis istud implere, quidquid imperio nostro duxeris injungendum, illud ad honorem Dei et Ecclesiae Romanae complebitur.
2. Ibidem, coll. 1112 C—1113 D.
160
на нашия господарь-царь молитва и благословение. Ние пъкъ научавайки това отъ царя, който ни повика, издигнахме рѫце къмъ небето заедно съ цѣлия народъ, казвайки така: „Господь ни напомни това, за което ние и не помислихме”. Колкото възвишено, но и неясно да се изразява въ горния насажъ архиепископъ Василий, все пакъ отъ него не е мѫчно да се разбере, че той напълно сподѣля решението на царь Калояна за преминаването му къмъ римската църква. Обаче, и той изтъква като първо и непремѣнно условие — Калоянъ да получи царска корона. „Затова, пише той, ние, малки и голѣми, като добри синове, молимъ ви, като добъръ баща, щото нашиятъ господарь-царь да получи отъ васъ това, което иска, понеже той е достоенъ това да получи; защото самъ той и цѣлото негово царство иматъ добра преданость къмъ римската църква, като наследници, произлизащи отъ римска кръвь”. Въ края на писмото и Василий моли папата да побърза съ назначението на своитѣ пратеници [1].
1. Ibidem, coll. 1115 D—1116 В. — Между писмото на архиепископъ Василия и отговора на папа Инокентия III у Міgne е помѣстено писмото на княза Белота до папата (epistola Bellotae principis ad pontificem, ibidem, col. 1116 С) съ следното съдържание: „Азъ, князъ Белота, извънредно грѣшенъ, поздравявамъ великото ваше светейшество, прославено по цѣлия свѣтъ. — Известяваме ти, че когато дойде при насъ вашиятъ пратеникъ архипресвитеръ Доминикъ и ни съобщи за ваше светейшество и молитва, твърде се зарадвахме. И азъ приветствувамъ отъ страна на Бога великото ваше светейшество и моля за вашата молитва и благословението на твое светейшество, за да бѫда по дългъ причастенъ въ благодатьта на римската църква азъ и жена ми, както и синоветѣ ми и цѣлиятъ ми домъ; и който и да мине презъ насъ, нека донесе намъ ваше писмо и ваше благословение, за да се укрепимъ въ вашитѣ молитви”. Кой е билъ тоя князъ Белота, не може да се разбере нито отъ писмото му, нито пъкъ отъ отговора на папата, който гласи следното: „Получихме писмото, което вашата знатность ни изпрати по обичния синъ (Доминика), архипресвитера бриндизки, съ благосклонность, както приличаше, и това, което известихте чрезъ него (писмото), щателно разбрахме. Радваме се, прочее, въ Господа и похваляваме благоразумието на вашата знатность, задето оказвате разположение на чиста преданость къмъ насъ и римската църква и искате да се укрепите съ нашето благословение и да си помогнете съ (нашитѣ) молитви”. По-нататъкък папата увещава и препоръчва на Белота, щото той, понеже стои твърдо въ преданостьта къмъ него и апостолския престолъ, да се погрижи да при-
161
Кога сѫ тръгнали двамата пресвитери Доминикъ и Власий отъ Търново, остава неизвестно; знае се само, че Власий не можалъ да достигне до Римъ и билъ принуденъ ла се върне отъ пѫтя поради „мѫчнитѣ пѫтища”, споредъ папата, а въ сѫщность, може би, поради развиващитѣ се въ това време събития по западнитѣ брѣгове на Балканския полуо-въ — военнитѣ действия на кръстоносцитѣ отъ четвъртия походъ. Пресвитеръ Доминикъ пристигналъ въ Римъ не по-кѫсно отъ ноемврий месецъ на 1202 год. и поради благоприятния отговоръ на царь Калояна и на архиепископъ Василия Инокентий III решилъ по-напредъ да осигури своята работа — да закрепи по-напредъ своята духовна власть въ България. Затова той решилъ още презъ декемврий с. г. да отговори на Калояновото и Василиевото писма. Въ писмото си до царя папата, като изтъква принципа на апостолския престолъ, съгласно съ думитѣ на Христа къмъ ап. Петра: „ако ме обичашъ, паси овцетѣ ми”, постоянно да се грижи за събирането на християнитѣ въ една църква, която, като обща майка, за тая цель спохожда синоветѣ си било чрезъ пратеници, било чрезъ писма, пише: „имайки това предвидъ ние решихме, че трѣба да посетимъ преди всичко твоята знатность чрезъ пратеникъ и наше писмо и, следъ като се разбере силата (effectu) на преданостьта, която ти имашъ къмъ римската църква, твоята майка, тогава да изпратимъ при тебе по-важни пратеници (majores... nuntios), които да пасатъ съ слово и примѣръ както тебе, който казвашъ, че си произлѣзълъ отъ знатенъ римски родъ, тъй и прекарващия
еме благосклонно легата на апостолския престолъ, И(вана) капелана, и да се отнесе къмъ него съ почить”. .Защото, завършва папата, като ви имаме въ недрата на любовьта (in visceribus charitatis), ние молимъ Бога да ви даде така да прекарате добъръ времененъ животъ, че най-сетне да се сдобиете съ вѣченъ” (ib., col. 1118 В—С). Отъ съдържанието на дветѣ писма може съ положителность да се изведе, че тоя Белота, когато е писалъ писмото си до папата, е билъ вече синъ на римската църква, и затова той иска и очаква само благословението и молитвитѣ на папата, които и получилъ отъ последния, следов., той не е могълъ да бѫде българинъ; по-скоро той е билъ нѣкой маджарски мѣстенъ магнатъ, презъ владенията на когото папскитѣ легати, архипресвитеръ Доминикъ, а после и Иванъ капеланъ, сѫ минавали, за да отидатъ въ България.
162
подъ тебе народъ и да известятъ за благоволението и милостьта на апостолския престолъ” [1]. По-нататъкъ, като споменува за първоначалното съмнение въ мисията на архипресвитера Доминика и за отстранението на това съмнение при посрѣдничеството на „знатния мъжъ” Претаксата и като му напомня, че Калоянъ смѣтналъ първото папско писмо за скъпоценно, по-горе отъ всѣко злато и какъвто и да било скъпоцененъ камъкъ и отправилъ къмъ Бога голѣми благодарности, задето го счелъ за достоенъ да го посети, папата продължава: „Ти прибави сѫщо, че макаръ ти, следвайки примѣра на покойнитѣ твои братя, следъ като си се опитвалъ да изпратишъ при насъ пратеници веднажъ, дважъ и трети пѫть, но не си можалъ да изпълнишъ това, за което си копнѣелъ, сега, обаче, подкрепенъ отъ нашето писмо, ти си опредѣлилъ В(ласия), пресвитеръ браничевски, съ нашия пратеникъ, ако той и да не можалъ да пристигне при насъ поради мъчнитѣ пѫтища” [2]. Нѣма съмнение, че съ това повтаряне главнитѣ точки въ писмото на Калояна папата е искалъ да му напомни още веднажъ, че въпросътъ за преминаването на България къмъ римската църква е за него въпросъ свършенъ и единъ видъ го предупреждава, за да нѣма по-сетне отъ негова страна никакви колебания и отмѣтане, както се види отъ следния пасажъ: „Ти поиска, смирено, щото римската църква да ти отпусне корона, както се чете въ твоитѣ книги, че отпуснала на славной памяти Петра, Самуила и на други твои прародители. (Тукъ папата измѣстя въпроса за короната, защото Калоянъ въ писмото си пише, както видѣхме, какво Петъръ, Самуилъ и други негови предшественици съ носили царска корона, а не че тѣ съ я получили отъ папата). И тъй, за да бъдемъ по-добре осведомени за това, ние заповѣдахме внимателно да се прегледатъ нашитѣ регистри, отъ които ясно узнахме, че въ подчинената тебъ земя имало много коронувани крале (reges). Освенъ това въ тѣхъ се съдържало, че презъ време на доброй памяти папа Николая, нашиятъ предшественикъ, българскиятъ
1. Ibidem, col. 1114 А—В.
2. Ibidem, col. 1114 В—С.
163
краль (rex Bulgarorum), на чиито допитвания той твърде често отговарялъ, заедно съ цѣлата повѣрена нему държава (cum toto regno), за негова прослава билъ покръстенъ, и самиятъ краль поискалъ отъ него архиепископъ. Сѫщо пратеникътъ на Михаила, българския краль, представилъ кралско писмо съ кралски подаръци до папа Адриана, нашия предшественикъ, и поискалъ отъ него да разпореди за избиране на нѣкого отъ кардиналитѣ за архиепископъ, когото следъ тѣхното (на българитѣ) одобрение, като се върне при апостолския престолъ, отпосле той да посвети. И когато сѫщиятъ Адрианъ назначилъ затамъ единъ иподяконъ съ двама епископи, българитѣ, съблазнени отъ гръцки дарове и измамени съ обещания, изгонили римскитѣ свещеници и приели гръцки. Макаръ споменътъ за такова непостоянство и да ни доведе до такава предпазливость, че да не пращаме при твоето присѫтствие никого отъ нашитѣ братя, т. е. кардиналитѣ, все пакъ решихме да назначимъ при тебе обичния си синъ, капелана Ивана” [1]. Припомняйки по тоя начинъ за сношенията на князъ Бориса-Михаила съ папата въ IX вѣкъ, които впрочемъ не съвсемъ пълно и точно сѫ изложени, Инокентий III, отъ една страна, го предупреждава да не се повтаря сѫщата история, а, отъ друга, — ползува се отъ случая, за да изтъкне на Калояна, че, ако и да признава правото му да носи корона, но тая корона не може да бѫде царска (imperialis), защото въ неговитѣ очи той не е imperator — царь, макаръ самъ да се нарича така, а само кралска (regalis), защото той признава само единъ императоръ — западния римски императоръ. Затова въ писмото си, както видѣхме, папата нарича предщественицитѣ на Калояна regi coronati — коронувани крале, но не и imperatores, както Калоянъ самъ ги нарича, и затова Калоянъ може да бѫде само rex coronatus. — Макаръ че споменътъ за българското непостоянство въ миналото го накаралъ да бѫде предпазливъ до тамъ, че сега не изпраща никого отъ кардиналитѣ, все пакъ папата решилъ да изпрати свой близъкъ човѣкъ (familiaris), капеланъ Ивана Каземарински, за легатъ на апостолския престолъ; а за да се избѣгнатъ нѣкои нови недоразумения и, по-
1. Ibidem, coll. 1114 С — 1115 А.
164
дозрения, папата дава за него отлична рекомендация: той билъ „мѫжъ прозорливъ и таенъ, когото подъ заслона на неговото благочестие и добросъвѣстность между другитѣ наши капелани ние и нашитѣ братя прегръщаме крепко въ обятията за особената привързаность къмъ Господа; върху него сѫщо възложихме нашитѣ власти (vices nostras), за да изправи въ цѣлата ти земя ония духовни дѣла, които той намѣри, че трѣба да се изправятъ, и да установи това, което съгласно съ Бога би трѣбало да се установи”. Но съ това не се свършвала мисията на капелана Ивана. „По него сѫщо, продължава папата, опредѣляме за архиепископа на твоята земя pallium, т. е. знака за пълнотата на първосвещеническата длъжность, който трѣба да се надѣне споредъ формата, която изпращаме въ наша булла. На сѫщия нашъ легатъ сѫщо порѫчахме, ако нѣкои въ твоята земя случайно би трѣбало да се пови