1. ПРЕМИНАВАНЕ НА КРЪСТОНОСЦИТѢ ОТЪ ТРЕТИЯ ПОХОДЪ ПРЕЗЪ БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВЪ И НАРУШЕНИЕ НА ДОГОВОРА МЕЖДУ ВИЗАНТИЯ И БЪЛГАРИЯ
Настаналитѣ следъ ловешкия договоръ въ 1187 год. мирни отношения между българи и ромеи [1] не траели дълго време. Прогласяването и коронясването на Асѣня I за български царь безъ съгласието на ромейския императоръ, както и отцепването на освободена България като автономна архиепископия безъ благословението на цариградския патриархъ — тия два факта не сѫ могли да не обърнатъ вниманието въ Цариградъ и да не ги считатъ като явно нарушение на мирния договоръ. Обаче тогавашниятъ императоръ Исаакъ II Ангелъ (1185—1195) не е могълъ нищо да предприеме противъ българитѣ, защото всичкото му внимание било съсрѣдоточено въ опасния за него бунтъ на Теодора Манкафа въ лидийска Филаделфия, който заплашвалъ да обхване малоазийскитѣ владения на империята. Отъ своя страна Асѣнь I и Петъръ не сѫ могли да не очакватъ противодействия откъмъ Византия въ една или друга форма за своитѣ смѣли и самоволни постѫпки. Затова тѣ не изпущали нито единъ случай, който би могълъ да имъ донесе, ако не узаконение, то поне признание на създаденото отъ тѣхъ ново положение въ освободената часть на България. Това тѣ най-първо получили отъ Сърбия.
1. Вж. В. Н. Златарски, История на българската държава и пр., т. II. София 1934, стр. 466—470.
2
Великиятъ сръбски жупанъ Стефанъ Немань, който още отъ 1183 год. се бѣ обявилъ за най-голѣмъ врагъ на византийския императоръ и, въ съюзъ съ маджарския краль Бела III (1173—1196), бѣше опустошилъ северозападнитѣ български земи и достигналъ бѣ до Срѣдецъ (1185) [1], следъ женитбата обаче на Исаака II Ангелъ съ дъщерята на Бела III, която промѣни неприятелскитѣ отношения между Маджарско и Византия на приятелски, се лишилъ отъ поддръжката на маджарския краль въ своя стремежъ да разшири предѣлитѣ на своето княжество за смѣтка на византийскитѣ владения. Това най-ярко изпѫква въ обстоятелството, че презъ времето на българското възстание, макаръ то да е представяло сгоденъ моментъ да предприеме нови нападения на северозападнитѣ български земи, но той не е посмѣелъ това да стори, защото задъ гърба си ималъ, ако не съюзника, то поне приятеля и тъста на ромейския императоръ. Презъ 1186 год. погледитѣ на Стефана Немань били обърнати къмъ Далмация, дето норманитѣ бѣха разпространили за кѫсо време своята власть; но тамъ той нѣмалъ успѣхъ и билъ принуденъ да сключи миръ съ Дубровникъ (27.IX. 1186) [2]. За да може да продължи борбата си съ Византия и да закрепи положението си следъ отказа си да признава властьта на императора, на Стефана Немань оставало само едно срѣдство: следъ възстановяването на българската държава да потърси съюза на търновскитѣ царе за съвмѣстни действия противъ Византия, защото, очевидно, той се боялъ, да не би да срещне въ лицето на възобновителитѣ на българското царство противници при прокарването на своя завоевателенъ планъ. Отъ своя страна Асѣнь I и Петъръ, едно, като не знаели, какви сѫ плановетѣ на Исаака II къмъ тѣхъ, и друго, като виждали въ предложението на сръбския великъ жупанъ официално признание на възобновената отъ тѣхъ държава, приели го, и съюзътъ билъ сключенъ, обаче при какви обстоятелства и на какви условия, остава неизвестно (1188) [3]. Отъ тоя моментъ
1. Пакъ тамъ, стр. 422—424.
2. К. Јиречек, История Срба. Свес. I. Београд 1922, стр. 197—198.
3. За тоя съюзъ узнаваме само отъ австрийския каноникъ Ансберта, който въ своето описание на 3-ия походъ, като разказва за вѫтрешното разложение на империята при приемницитѣ на Мануила I Комнинъ и за
3
общитѣ интереси като че ли налагали на българи и сърби да се сплотятъ за задружни действия, обаче, когато Стефанъ Немань предлагалъ съюзъ на българитѣ, той съвсемъ друго мислилъ, както ще видимъ по-нататъкъ.
|
Стр. 3 сл. Относно кръстоносните походи срв. М. А. Заборов, Крестовые походы, Москва, 1956; Ј. Meyer, Geschichte der Kreuzzüge, Stuttgart, 1965; същия, Bibliographie zur Geschichte der Kreuzzüge, Hannover, 1960. Виж още M. А. Заборов, Введение в историографию крестовых походов (латинская хронография XI—XIII веков), Москва, 1966. Специално за Третия кръстоносен поход: Д. Ангелов, История на Византия, II, стр. 213 сл.; Стр. Лишев, Третият кръстоносен поход и българите, ИИИ, VII, 1957, стр. 205. (Д. Ангелов) |
За закрепата на своята държава не по-малко Асѣнь I и Петъръ се надѣвали да използуватъ едно ново твърде важно за тѣхъ събитие — преминаването на кръстоносцитѣ отъ 3-ия походъ презъ Балканския полуостровъ начело съ германския императоръ Фридриха I Барбароса (1152—1190). Наученъ отъ втория походъ, въ който преди 40 години бѣ взелъ сѫщо участие, Фридрихъ I, за да отстрани всѣкакви прѣчки, недоразумения и неприятности презъ време на пътуването, своевременно взелъ всички предпазителни мѣрки. Той изпратилъ пратеници и писма до всички владетели, презъ държавитѣ на които неговата армия щѣла да мине, а въ края на 1188 г. билъ сключенъ въ Нюренбергъ съ представителя на Византия логотетъ на дрома, Ивана Дука, тържественъ, утвърденъ съ взаимни клетви договоръ, по който германскиятъ императоръ се задлъжилъ мирно да премине презъ ромейскитѣ владения и да не допустне никакви пакости нито на градъ, нито на село, нито на крепость, нито на паланка, а ромеитѣ ще му набавятъ всичко потрѣбно въ изобилие, така че армията му да не търпи въ нищо недостигъ, но безъ мѫчнотии и въ излишекъ да намѣри както храна за хората, тъй и фуражъ за конетѣ. Заедно
разпадането на държавата при Исаака II Ангелъ, пише : In ea fluctuatione regni Grecię pręfati comites de Saruigia et Crazzia eo tempore, quo exercitus crucis Bulgariam transmeabat, occasione accepta partem Bulgarlę suę ditioni subiugaverant, federe inito cum Kalopetro adversus imperatorem Constantinopolitanum (вж. Historia de expeditione Friderici imperatoris въ изданието на А. Сhroust, Quellen zur Geschichte des Kreuzzuges Kaiser Friedrichs I. MGH, SS. nova series, t. V. Berlin 1928, S. 33, 7-11). Съюзътъ билъ сключенъ следъ обявяването на българската независимость, т. е. следъ есеньта на 1187 год., но и преди да стане известно за потеглянето на кръстоносната армия въ Сърбия, защото, ако сръбскитѣ жупани бѣха вече покорили часть отъ България тогава, когато кръстоносцитѣ минавали България отъ Браничево за Нишъ, съюзътъ вече е сѫществувалъ и дори въ думитѣ на Ансберта звучи упрекъ, че сръбскитѣ жупани, макаръ и да сѫ имали вече съюзъ съ Калопетра, това не имъ побъркало да заграбятъ български земи. Затова ние отнасяме съюза къмъ началото на 1188 год.
4
съ Ивана Дука, който се завърналъ въ началото на 1189 год., по желанието на Исаака II Ангелъ, Фридрихъ I изпратилъ специална комисия отъ видни кръстоносци въ Цариградъ, която да наблюдава за точното изпълнение на сключения договоръ. Споредъ Никита Акомината, едновременно Исаакъ II се разпоредилъ да се събиратъ запаси отъ храни и други потрѣби, а на областнитѣ началници заповѣдалъ незабавно да придружаватъ кръстоносцитѣ презъ ония мѣста, презъ които императоръ Фридрихъ ще минава [1].
Отъ Регенсбургъ, сборния пунктъ на кръстоносната армия, която на брой достигала до 120 хиляди души, на 11. май 1189 год. кръстоносцитѣ потеглили на кораби по Дунавъ и следъ десетодневно пѫтуване навлѣзли въ маджарскитѣ предѣли. Тамъ били посрещнати и приети много добре отъ Бела III, който разрешилъ на много маджарски магнати и рицари да се присъединятъ къмъ кръстоносното опълчение. Праздника на свв. ап. Петра и Павла то отпразднувало (29.VI.) въ полуразрушения гр. Бѣлградъ, първия български градъ на византийска територия, дето не останало за дълго. На 6. юлий кръстоносцитѣ вече пристигнали въ Браничево, дето тѣ напуснали корабитѣ и багажа си натоварили на кола. Отначало управительтъ на тоя градъ „колкото за очи” добре приелъ императора и кръстоносната войска, но после се показалъ коваренъ и негодникъ, защото той ги насочилъ не по главния и устроенъ пѫть, а по единъ скалистъ и барикадиранъ съ дървета и камъни пѫть; само благодарение на маджарскитѣ рицари-поклонници, които познавали добре пѫтищата въ тая область, тѣ преминали тоя мѫченъ пѫтъ благополучно, безъ да срещнатъ съпротива отъ страна на ромеитѣ. Но това не стигало. Когато кръстоносцитѣ на 11. юлий потеглили отъ Браничево и навлѣзли въ „пространната българска гора” (in ipsa silva longissima Bulgarie), поставени въ засади „ромеи, българи, сърби и власи полуварвари” нападали ариергарда на войската и фуражиритѣ и ги избивали съ отровни стрели. Залавя-
1. Niсеtas Choniata, ed. Bon., р. 525, 9-22. — Ansbert, ib., рр. 15, 15 — 16, 25. — К. Zimmert, Der deutsch-byzantinische Konflikt von Juli 1189 bis Februar 1190. Byz. Zeits, Bd. XII (1903), S. 43.
5
нитѣ отъ тѣхъ твърдѣли, какво тѣ това вършили по заповѣдь на браничевския началникъ, а главно по разпоредбата на ромейския императоръ; но и тѣ получавали заслуженото наказание чрезъ обесване. При преминаването презъ българскитѣ гори кръстоносната армия много се измѫчила и пострадала при събирането труповетѣ на убититѣ фуражири, отъ грабежитѣ на нападащи ромеи, които непрестанно отвличали коне и вървещитѣ безъ военна охрана кола, отъ мѫчнитѣ пѫтища и отъ голѣмата смъртность поради непредпазливо хранене. Но и при все това кръстоносцитѣ въодушевено, храбро и спокойно отивали все напредъ [1].
Когато Фридрихъ I заедно съ кръстоносната войска се приближавали до почти пустия градъ Равно (Rabnel и Rabinel, сег. Кюприя), настигналъ го пратеникъ отъ маджарския краль, който му съобщилъ отъ името на своя господарь, да се не очудва, задето ромейскиятъ императоръ дотогава не го поздравилъ и почелъ чрезъ нарочити пратеници, защото той не се намиралъ въ Цариградъ, а билъ въ Мала Азия, дето обсаждалъ Филаделфия. Между това дошѣлъ и пратеникъ съ писмо отъ Ивана Дука, въ което последниятъ казвалъ, какво неговиятъ господарь (Исаакъ II) се очудвалъ твърде много, задето Фридрихъ I не го още известилъ съ друго пратеничество за своето и на войската пристигане, за да ги проведатъ презъ страната по-грижливо, съ тържествени посрѣщания и съ приготвяне на добъръ пазаръ; но тъй като се научилъ вече за навлизането му въ неговото царство, той щѣлъ да изпрати насрѣща му хора, които ще очакватъ пристигането му въ гр. Срѣдецъ (Straliz) [2]. Тия думи били посрещнати съ негодуване отъ
1. Ansbert, ib., pp. 26, 29 — 28, 21. — Historia peregrinorum, ib., pp. 131, 26 — 133, 34 дава повече подробности за движението на кръстоносцитѣ следъ заминаването имъ отъ Браничево.
2. Понеже Никита съобщава, че когато станало известно, какво Фридрихъ I навлѣзълъ съ войската си въ ромейскитѣ владения, за което той известилъ по знатни и заемащи важни длъжности лица на императора, при него билъ изпратенъ сѫщиятъ логотетъ Иванъ Дука заедно съ Андроника Кантакузинъ, за да отстранятъ по пѫтя всички неудобства (Niсеtаs, ib., pp. 525, 21 — 526, 3) отъ една страна, отъ друга пъкъ понеже въ писмото си сѫщиятъ Иванъ Дука казва, че господарьтъ му щѣлъ да изпрати въ Срѣ-
6
Фридриха I, който виждалъ въ тѣхъ по-скоро подигравка, отколкото извинение, защото изпратенитѣ по-рано съ Ивана Дука пратеници-кръстоносци, отъ които Фридрихъ I билъ вече получилъ известие за тѣхното благополучно пристигане въ околноститѣ на Цариградъ, докато Исаакъ II отсѫтствувалъ отъ столицата, несъмнено сѫ съобщили на последния следъ завръщането му отъ Мала Азия за цѣлия маршрутъ на кръстоносното опълчение, така че Исаакъ II не е могълъ да не знае, че германскиятъ императоръ вече се намиралъ на византийска територия. Отъ тоя моментъ вече се поражда недовѣрие между двамата императори, което скоро се обърнало въ откритъ конфликтъ, изразенъ най-първо въ това, че Исаакъ, следъ като приелъ Фридриховитѣ пратеници, заповѣдалъ да ги арестуватъ [1]. Това брутално отнасяне на Исаака II къмъ Фридриховитѣ пратеници въ Цариградъ, несъмнено, се намирало въ права връзка съ съюза му съ турския султанъ Саладина. Тоя Саладинъ билъ владѣтель на Египетъ. Той свалилъ представителя на управляващата дотогава династия на Фатимидитѣ, завладѣлъ въ края на 60-тѣ години на XII вѣкъ
децъ хора насрѣща му, К. Zimmert, като смѣта, че тукъ става дума за едно и сѫщо пратеничество, т. е. че самъ Иванъ Дука се намиралъ въ това известително пратеничество и казва, че ако той премълчава за това въ своето писмо, то това се длъжи на неговата нечиста съвѣсть (п. т., стр. 47—48). Но тая идентификация ни се показва твърде пресилена и затова недопустима, защото, ако биха идвали при Фридриха I такива важни длъжностни лица и съ такава мисия, както Иванъ Дука и Андроникъ Кантакузинъ, то Ансбертъ едвали би пропусналъ да спомене за тѣхъ, още повече че Иванъ Дука му е билъ добре познатъ. Очевидно, тия две личности не сѫ ходили при германския императоръ, а е билъ пратенъ, както ще видимъ по-нататъкъ, братовчедътъ на Исаака II Ангелъ Алексий. И ако Никита сваля върху тѣхъ всичката вина за конфликта между двамата императори (Niсеtas., ib., p. 526, 3-7), то това трѣба да се разбира, че тия две личности съ своето влияние и съ своитѣ интриги най-много сѫ спомогнали за нарушението на Нюренбергския договоръ.
1. Ansbert, ib., pp. 28, 22—29, 23. — Нist. рeregr., ib., p. 134, 8-27. — За арестуването на Фридриховитѣ пратеници вж. тукъ по-долу, стр. 23. — Споредъ думитѣ на самия Фридриха I (вж. Ansbert, ib., p. 41, 24-34), арестуването на пратеницитѣ станало още когато кръстоносцитѣ се намирали въ Маджарско.
7
Египетъ и основалъ династията на Ейюбидитѣ. Следъ като закрепилъ властьта си въ Египетъ, той завоевалъ Сирия и по-голѣмата часть на Месопотамия и почналъ отъ всички страни да заплашва Иерусалимското кралство. Саладинъ разбилъ християнската войска при Тивериадското езеро въ 1187 г. и, следъ като завоевалъ нѣкои градове по морския брѣгъ, насочилъ орѫжието си противъ Иерусалимъ, който той завладѣлъ презъ есеньта на сѫщата година. Третиятъ кръстоносенъ походъ билъ насоченъ тъкмо противъ него и затова Исаакъ II Ангелъ се сблизилъ съ него, дори сключилъ съюзъ противъ иконийския султанъ, Саладиновъ врагъ, а при нужда и противъ Фридриха I Барбароса [1]. Кога е билъ сключенъ тоя съюзъ, точно не може да се опредѣли. Обаче обстоятелството, че той се поставя въ връзка съ арестуването на пратеницитѣ, което се отнася къмъ времето, когато кръстоносциiтѣ се намирали още въ Маджарско, и следъ завръщането на Исаака II отъ Мала Азия, ни дава достатъчно основание да приемемъ, че съюзътъ билъ сключенъ по-скоро въ края на юний 1189 г., отколкото въ края на юлий с. г., както К. Zimmert е наклоненъ да приеме [2]. Това се потвърдява и отъ самитѣ задлъжения на Исаака II къмъ Саладина. Ромейскиятъ императоръ се задлъжилъ: да изгони латинцитѣ отъ държавата си, да запрети на поданицитѣ си подъ страхъ на тъмниченъ затворъ да участвуватъ въ кръстоносни предприятия, да премахне какъвто и да било износъ на храни за останалитѣ още християнски пристанища въ Сирия и да се постарае да затрудни преминаването на кръстоносната германска армия презъ държавата си, ако не е въ състояние да я спре [3]. При такива задлъжения става съвсемъ ясно и понятно, защо Исаакъ II толкова рано се решилъ да наруши Нюренбергския договоръ, като заповѣдалъ още при встѫпването на кръсто-
1. А. А. Васильев, Византия и крестоносцы. Петербург 1923, стр. 65.
2. Вж. каз. ст., п. т., стр. 49—50.
3. Св. Георгиевъ, Императоръ Фридрихъ Барбароса на Балканския полуостровъ и въ българскитѣ земи. Българ. Истор. Библиотека, год. III (1930), т. II, стр. 128.
8
носцитѣ на византийска територия да имъ се правятъ всевъзможни прѣчки и спънки по пѫтя на тѣхното движение.
Докато вървѣли тия разправии между кръстоносци и ромеи, сръбскиятъ великъ жупанъ Стефанъ Немань използувалъ случая и, макаръ и да се намиралъ въ съюзъ съ българския царь, завзелъ българския градъ Нишъ, нѣкога-си добре укрепенъ градъ, но въ нѣкои части разрушенъ отъ маджарския краль Бела III презъ нападението още въ 1183 год. Когато Фридрихъ I съ армията си пристигналъ при Нишъ и прекарвали три и повече дни за пазаруване, Стефанъ Немань заедно съ брата си Срацимира, следъ като известили за своето пристигане, за да посрещнатъ германския императоръ, били приети на 27. юлий отъ Фридриха I, като поднесли нему и на отдѣлнитѣ началници на кръстоносната войска многобройни и ценни дарове, а себе си и всички свои снабдили съ орѫжия отъ тѣхъ. При срѣщата си тѣ настойчиво предлагали на императора военна помощь въ предстоящия походъ противъ ромейския императоръ, въ случай че тоя се противопостави на кръстоносната войска, защото тѣ предполагали, че при изказаната отъ ромеитѣ неприязненость къмъ кръстоносцитѣ сблъскванията между тѣхъ не ще могатъ да се избѣгнатъ. Освенъ това, двамата жупани съобщили на императора, какво тѣ „заедно съ третия си братъ Мирослава завзели съ мечъ и лѫкъ гр. Нишъ и около него и непосрѣдно цѣлата оная земя до Срѣдецъ, отнета отъ властьта на гърцитѣ и си я присвоили, като се стараятъ да разпространятъ своята власть и мощь, колкото е възможно, дори по-нататъкъ” [1]. Ако въ тия думи на сръбскитѣ жупани не трѣба да видимъ едни само саадохвалства, защото въ дадения моментъ тѣ не сѫ могли да направятъ такива широки завоевания или пъкъ тѣ сѫ имали предъ видъ тукъ предишнитѣ си нахлувания въ 1183 год. заедно съ маджаритѣ, когато достигнали, наистина, до Срѣдецъ, то къмъ това време би могло да се отнесе разорението и опустошението на българскитѣ градове въ долината на р. Тимокъ — Свърлигъ, Равни (сег. Равно при Княжевецъ) и Козъль (сег.
1. Ansbert, ib., pp. 29, 24—30, 25. — Hist. peregr., ib., pp. 134, 28— 135, 13.
9
Кожелъ) отъ сърбитѣ [1]. По-нататъкъ жупанитѣ „за самата земя, придобита съ военната имъ храбрость, предлагали сами, щото тя трѣба да бѫде получена отъ рѫката на хората на самия римски императоръ, а сѫщо и вѣрность за вѣчна слава на римската империя, подбудени не отъ нѣкой страхъ, а само насърдчени отъ уважение къмъ него и германското царство” [2]. Колкото тъмно и да е предадена мисъльта на сръбскитѣ жупани, все пакъ не е мѫчно да се разбере, че тѣ искали да предадатъ завоеваната отъ тѣхъ земя на императора и после да я получатъ отъ него като феодъ, съ други думи, тѣ били готови да признаятъ върховната власть на германския императоръ, а себе си — за негови васали. Доколко това предложение е било искрено, ние не знаемъ; но все пакъ не е мѫчно да се отгатне тѣхното интимно желание въ него, а именно: отъ една страна, за да узаконятъ заграбената незаконно отъ тѣхъ чужда земя, понеже я получили отъ своя сюзеренъ, германския императоръ, а отъ друга — за да могатъ по-лесно да постигнатъ третото си предложение, преговоритѣ за което били почнати по-рано и сега били довършени, а именно: дъщерята на Бертолда IV, отъ Андехсъ-Мерау, херцогъ на Далмация (т. е. на Хърватия или Мерания) и маркграфъ на пограничната область Истрия, да се даде за жена на Мирославовия синъ Тольена, князъ на Захълмие и Раса — провинции, които се допирали до Далмация [3].
На първото предложение Фридрихъ I Барбароса, следъ като отблагодарилъ за направенитѣ му почести и подаръци, отговорилъ, че „той отъ любовь къмъ Христа предприелъ това мѫчно странствуване противъ притѣснителитѣ на Иерусалимската земя и не замисля никакво зло отъ тщеславие или отъ нѣкаква амбиция противъ когото и да било християнски владетель, както не и противъ ромейския, ако тоя последниятъ е приготвилъ за войската вѣренъ приемъ, както често обеща-
1. Вж. Житіе и жизнь Св. Сумеωна, написано отъ сина му, краль Стефана Първовѣнчани, изд. отъ Р. J. Šafařik, Život sv. Symeona. Praha 1868, p. 8, cap. 7. — Cp. Јиречек, п. т., стр. 199.
2. Ansbert, ib., p. 30, 25-29. — Hist. peregr., ib., p. 135, 14-19.
3. Ansbert, ib., p. 31, 12-18.
10
валъ, и добъръ пазаръ; въ противенъ случай той се въорѫжава противъ лъжливитѣ християни — устроители засади на Христовитѣ поклонници наравно като противъ езичницитѣ и че съ (помощьта на) своитѣ ще си прокара пѫть съ желѣзо (орѫжие)” [1]. Отъ последнитѣ думи, както и отъ това, че Фридрихъ I не се изказалъ по второто предложение, ясно става, че той въ отговора си билъ доста резервиранъ: нито приелъ, нито отхвърлилъ предложението на сръбскитѣ жупани за военна помощь. Що се отнася до третото имъ предложение, то по било прието, защото Бертолдъ клетвено се съгласилъ за женитбата на Тольена съ дъщеря му, която щѣла да се извърши на Георгевъ-день (23. IV. 1190 г.) въ Истрия, подъ условие, че Тольенъ ще наследи баща си Мирослава най-първо отъ всичкитѣ си братя. Договорътъ билъ скрепенъ съ даване на дѣсната рѫка отъ самитѣ жупани [2]. Така Ст. Немань кроилъ да присъедини и Далмация къмъ Сърбия по миренъ начинъ. Презъ времето на тия преговори въ Нишъ пристигнали български пратеници съ писмо отъ Калопетра, брата на българския царь Асѣня, въ което той „предупредително поздравявалъ Фридриха I Барбароса и изказвалъ своето разположение къмъ него, като съ длъжимата почить и съ клетва му обещавалъ сигурна помощь противъ неприятелитѣ” [3], т. е. противъ ромеитѣ. Това предложение, което има сѫщия изворъ — спрѣчкванията между ромеи и кръстоносци, ще трѣба да се постави въ връзка съ сѫществуващия тогава съюзъ между сръбския великъ жупанъ и българскитѣ царе, защото Ансбертъ го свързва тъкмо съ тоя съюзъ, а въ Historia peregrinorum се право казва, че сръбскитѣ жупани „предложили доброволна помощь както отъ себе си, тъй и отъ своитѣ съюзници и приятели, именно Калопетра и неговия братъ Асѣня” [4]. Отговорътъ на това предложение отъ
1. Аnsbеrt, ib., pp. 30, 30 — 31, 11. — Нist. peregr., ib., p. 135, 19-26.
2. Ansbert, ib., p. 31, 19-26. — Јиречек, п. т., стр. 200.
3. Аnsbеrt, ib., p. 33, 7-14.
4. Hist. peregr., ib., p. 135, 10-13: voluntarium offerentes auxilium tam de se quam de ipsorum coniuratis et amicis, Kalopetro scilicet et Assanio fratre illius etc.
11
страна на българскитѣ водачи несъмнено е билъ сѫщия, както и отговорътъ къмъ сръбскитѣ жупани — резервиранъ. Въ всѣки случай, „това е билъ моментъ, пише В. Г. Васильевски, когато разрешението на славянския въпросъ на Балканския полуостровъ се намирало въ рѫцетѣ на западния императоръ; това е билъ моментъ, когато Барбароса почти готовъ билъ да приеме съдействието на българския и сръбския вожди противъ Византия, а това неминуемо би повело къмъ разрушението на гръцката империя” [1].
Докато Фридрихъ I Барбароса съ армията си се намиралъ при Нишъ, при него се явилъ византийски пратеникъ севастъ Алексий, братовчедъ на Исаака II, който го поздравилъ отъ името на своя господарь. Той обещавалъ на германския императоръ спокойно преминаване и добъръ пазаръ по-нататъкъ презъ цѣлата византийска територия, като казвалъ, че браничевскиятъ управитель твърде много сгрѣшилъ, задето го прекаралъ недовѣрчиво и не му оказалъ никаква покорность, както му било заповѣдано отъ неговия господарь. Съобщилъ сѫщо, че той съ войска отъ въорѫжени хора пази при Срѣдецъ проходитѣ въ тая область противъ сръбскитѣ жупани, които насила навлѣзли въ ромейското царство и затова не трѣба да се допуска никакво подозрѣние за война отъ страна на него или ромеитѣ. По поводъ на тия думи Ансбертъ забелязва: „но той казва това съ уста, а въ сърдцето излъга” [2]. При такива едни увѣрения отъ византийска страна Фридрихъ, който все още билъ увѣренъ, че преминаването му презъ византийската територия ще стане тихо и мирно безъ никакви усложнения, отъ своя страна, взелъ мѣрки, щото и самата кръстоносна войска да не дава поводъ съ своето държане за нови недоразумения, особено противъ рицарскитѣ прислужници и фуражиритѣ, които, отивайки да събиратъ храна и фуражъ, предавали сѫ на грабежи и безчинствували. Затова на съвета съ началницитѣ било решено строго да се наказва всѣки, който се улови въ престѫпление, а върху вюрц-
1. В. Г. Васильевскій, рецензията му върху книгата на Ѳ. Успенскій, ЖМНПр., часть 204 (1879), стр. 196—197.
2. Аnsbеrt, ib., p. 33, 15-29.
12
бургския епископъ, който билъ известенъ съ своето красноречие, било възложено силно да порицае провинилитѣ се за нарушението на клетвата и мира и настоявалъ въ своитѣ речи да бѫдатъ спазвани всички божии закони и свѣтски заповѣди [1]. Освенъ това, като опитенъ и предпазливъ пълководецъ, Фридрихъ I все пакъ намѣрилъ за необходимо да реорганизира цѣлата си армия, която той раздѣлилъ на четири голѣми отреди съ опредѣлени началници и знаменосци; всѣки отъ тия отреди представялъ отдѣлна бойна единица, винаги готова за всѣкаква изненада [2].
Слсдъ като били изпълнени тия разпоредби, отъ Нишъ на 30. юлий Фридрихъ I, следъ като се простилъ съ своитѣ приятели, сръбскитѣ жупани, заедно съ кръстоносната армия продължилъ пѫтя си напредъ презъ неравни и мѫчни горски пѫтища; кръстоносцитѣ и тукъ се натъквали на барикади отъ дървета и камъни, но най-вече страдали отъ засадни и неочаквани нападения и отъ стрелци-разбойници, които, скривайки се въ гѫститѣ хръсталаци покрай главния пѫть, поразявали съ отровни стрели невъорѫжени и пѫтуващи непредпазливо кръстоносци; обаче много отъ тѣхъ били уловени и получили заслуженото наказание чрезъ обесване. Пасавскиятъ епископъ Дитполдъ въ писмото си за тоя преходъ разказва следното : „Въ втория проходъ, който бѣше твърде много укрепенъ съ камъни и дървета и отъ природата на самото мѣсто, бѣ се събрало голѣмо множество разбойници и крадци, както бѣ заповѣдалъ браничевскиятъ управитель, който ни бѣ изпреварилъ лукаво; това много затрудни хората на швабския херцогъ, който водѣше първия отредъ. Сетне, като нападнаха нашия отредъ и оня на меранския херцогъ (Бертолда IV), тѣ нараниха нѣкои, като имъ отнеха голѣма часть отъ багажа. Веднъжъ привечерь ние съ споменатия вече мерански хер-
1. Ibidem, pp. 33, 30— 34, 18. — Въ Нist. рeregr., ib., р. 138, 7-15 тия разпоредби сѫ отнесени къмъ времето следъ пристигането на кръстоносната войска въ Срѣдецъ, което едвали е вѣрно, защото при Срѣдецъ тя не останала, както ще видимъ, дълго време.
2. Аnsbеrt, ib., pp. 34, 19 — 35, 11. — Нist. рeregr., ib., pp. 138, 20 — 139, 6. — Ср. Св. Георгиевъ, п. т., стр. 124—125.
13
цогъ съ около двайсеть рицари вървѣхме напредъ, като пазѣхме последнитѣ отъ групата; но внезапно двамата синове на единъ воевода на тая область почти съ сто другари, като ни нападнаха мѫжки и смѣло, дълго се сражаваха съ насъ съ мечове и копия. Но ние съ божия помощь ги обърнахме въ бѣгство, така че повече отъ 40 ранени се изпокриха въ скривалища, и ние следъ това като събрахме тамъ 24 отъ тѣхъ докарахме вързани за опашкитѣ на конетѣ въ нашия лагеръ и тамъ накарахме да ги обесятъ за краката” „по вълчи начинъ” [1]. Въ споменувания тукъ воевода трѣба да се разбира нѣкой мѣстенъ воевода боляринъ — първенецъ български, чиито владения, вѣроятно, сѫ пострадали отъ нападенията и грабежитѣ на рицарскитѣ служители и фуражиритѣ. Че това сѫ български организирани чети отъ мѣстното население, които имали назначение не толкова да пакостятъ на кръстоносцитѣ, колкото да отбиватъ тѣхнитѣ нападения и грабежи, се види отъ следния случай, който ни предава Ансбертъ. „Знаменитиятъ швабски херцогъ, който предхождаше бащата — императоръ съ своитѣ отреди отъ шваби и баварци. . . избилъ чрезъ безчестно обесване твърде много разбойници уловени измежду българитѣ” [2]. Въ такива всѣкидневни сблъсквания кръстоносцитѣ изтрѣбвали нападащитѣ „неприятели гърци” съ страшни кланета, но при все това останалитѣ злосторници, отстранени по склоноветѣ на планинитѣ, ги безпокоили, докато минавали презъ цѣлата българска гора, съ нощни грабежи, но зато пъкъ и тѣ били безжалостно избивани отъ кръстоносцитѣ [3].
1. Ansbert, ib., p. 35, 12-32. — Нist. peregr., ib., pp. 135, 30 — 136, 4. — Вж. писмото на Фридриха I Барбароса до сина му и наследникъ Хенриха, Ansbert, ib., pp. 40, 23 — 41, 2 и писмото на пасавския епископъ Дитполда до австрийския херцогъ Леополда, MGH., SS. t. XVII, р. 509, 32 sqq. и българския преводъ на дветѣ писма у Св. Георгиева, Две писма на видни кръстоносци отъ Пловдивъ презъ 1189 год. Изв. Истор. Дво, кн. XI—XII (1931—32), стр. 254—255 и 259—260, отъ който ние се ползуваме, защото нѣмаме подъ рѫка латинския текстъ на Дитполдовото писмо.
2. Ansbert, ib., p. 36, 6-13: Illustris etiam dux Sueuię . . , perplures е Bulgaris latrunculos conprehensos ignominioso suspendio enecavit. — Hist. peregr., ib.
3. Ansbert, p. 36, 23-29. — Hist. peregr., ib., pp. 135, 30 — 138, 3, дава повече разкази за разнитѣ сблъсквания между кръстоносци и мѣстнитѣ жители презъ време на пѫтуванета между Нишъ и Срѣдецъ.
14
На 13. августъ кръстоносцитѣ пристигналипредъ гр. Стралицъ (Срѣдецъ), въ който тѣ не намѣрили не само никакъвъ приятелски приемъ, но и никакви храни и други потрѣби, въпрѣки даденитѣ обещания отъ Ивана Дука и отъ севаста Алексия. „Въ Срѣдецъ, пише еп. Дитполдъ, не намѣрихме почти никакъвъ човѣкъ, тъй като по заповѣдь на браничевския управитель хората отъ тая область бѣха избѣгали въ планинитѣ и бѣха отнесли съ себе си съестнитѣ припаси; тамъ войската поради липса на вино начена много да слабѣе” [1]. Още следъ потеглянето си отъ Нишъ кръстоносцитѣ вече разбрали, че тѣ ще срещнатъ съпротива отъ страна на ромеитѣ, а пъкъ появяването на разбойници ясно показало, че тѣхното пѫтуване не ще бѫде безопасно и самитѣ тѣ ще бѫдатъ изложени на разни изненади. Поради това, докато Фридрихъ I Барбароса следвалъ съ главното кръстоносно ядро по главния пѫть Нишъ—София—Пловдивъ, нѣкои отъ съюзницитѣ му бивали изпращани отъ дветѣ страни на главния пѫть съ задача, едно, да отбиватъ „разбойнишкитѣ шайки” и ромейскитѣ войски, ако такива случайно се появятъ странично, и, друго, да си набавятъ храни и всичко друго необходимо. Такъвъ единъ отредъ билъ образуванъ отъ австрийскитѣ кръстоносци начело съ пасавския епископъ Дитполда, далматинския и мерански херцогъ Бертолда и адвоката Фридрихъ отъ Бергъ, настоятеля на Пасавската църква и на мънастиря Мьолкъ, когото Ансбертъ приброява къмъ по-първитѣ (primores) и по-знаменититѣ (celebriores) участници въ третия кръстоносенъ походъ [2].
1. Св. Георгиевъ, каз. ст., стр. 255.
2. Ansbert, ib., p. 18, 5-7 et p. 21, 6, 34-37. — За действията на бергския адвокатъ Фридриха противъ разбойницитѣ между Нишъ и Срѣдецъ Ансбертъ ни съобщава следното : „Твърде упоритъ въ преследването на разбойници отъ тоя родъ, като забелязалъ, че единъ отъ тѣхъ се покачилъ на върха на едно дърво, за да стреля оттамъ въ неговитѣ хора, Фридрихъ го свалилъ съ стрела отъ дървото съ длъжимото наказание, като го обесилъ здравата на дървото, за което по-рано не особено здраво се бѣ зацепилъ; сѫщо така и други шестима той погубилъ за страхъ на останалитѣ съ сѫщото наказание — позорно обесване”; ibidem, pp. 35, 32 — 36, 6. — Hist. peregr., ib., pp. 133, 34 — 134, 7.
15
Когато на 14. августъ императоръ Фридрихъ I Барбароса съ войската потеглилъ на изтокъ по новия пѫть за Пловдивъ, отредътъ на бергския адвокатъ Фридриха подъ влияние на голѣмото разочарование въ Срѣдецъ взелъ юго-западна посока. Презъ Владайския проходъ-вододѣлъ нашитѣ кръстоносци насочили пѫтя си покрай Перникъ и Земенъ къмъ Велбуждъ (сег. Кюстендилъ), които били недостѫпни за тѣхъ поради своята непривзимаемость, и оттамъ движейки се въ сѫщата посока, тѣ дошли до малката крепость Градецъ при планина съ сѫщото име въ Паланешко, северно отъ днешна Крива-паланка, която представяла цвѣтущитѣ владения на мѣстния боляринъ, „благовѣренъ и твърде богатъ”, чийто домъ съ малка църква се намирали въ самата крепость. Боляринътъ приелъ радушно рицаритѣ, чрезъ което отнелъ у тѣхъ всѣка причина да го ограбятъ. Обаче освободителитѣ на гроба Господенъ не се постѣснили да покажатъ своитѣ нрави. Въ изображението на страшния сѫдъ, което обикновено се рисува въ нартеката на западната стена на църквата, въ случая въ болярската църква, като обяснили дяволитѣ, яхнали на грѣшницитѣ, за гърци, възседнали кръстоносцитѣ, тѣ намѣрили добъръ претекстъ не само да ограбятъ това цвѣтуще и богато селище, но и да изгорятъ най-жестоко както църквата, тъй и болярския домъ и най-безчеловѣчно да изколятъ немалко невинни хора [1].
Докато пасавскиятъ епископъ и далматинскиятъ дуксъ съ своитѣ хора били заети съ ограбването и разорението на Градецъ, бергскиятъ адвокатъ Фридрихъ самъ съ своитѣ пъргави и смѣли войници, продължилъ движението си по-нататъкъ напредъ (ulterius progrediens). По пѫтя си той трѣбало да изкачи и прехвърли една планина, завзета отъ неприятели, които отъ горе търкаляли голѣми камъни и хвърляха копия
1. Ansbert, ib., р. 56, 14-19. — Ср. Hist. peregr., ib., p. 148, 26-31, която съкратено парафразира Ансберта и неправилно предава собственото име Gradniz вм. Graditz. — Вж. В. Н. Златарски, Ансбертовиятъ „жупанъ или сатрапъ на България” не е билъ Добромиръ Хризъ. Годишникъ на Ист.-филолог. факул., т. XXIX, 6, стр. 6—8. — Ѳ. Успенскій, Образованіе второго болгарскаго царства. Одесса 1879, стр. 146.
16
върху него и войницитѣ му, обаче той сполучилъ да ги надвие и пръсне. Необезпокояванъ вече отъ никого, той навлѣзълъ въ една богата и плодородна область, на име Flachia — Влахия, която немного, т. е. недалечъ отстояла отъ Солунъ [1]. Тукъ подъ „Влахия” презъ даденото време (XII вѣкъ) не може да се разбира нито „Струмица и Просѣкъ” [2], нито „околноститѣ на Солунъ и Сересъ”, или „северна Македония”, нито пъкъ „днешна