БЕЛЕЖКИ И ДОБАВКИ НА РЕДАКТОРА
Редакционните бележки, направени по страници, имат за цел да поставят разглежданите от В. Н. Златарски събития в съответствие със съвременното равнище на проучванията за периода XI—XII век от средновековната българска история. Посочени са някои непълноти и грешки или пък новоизлязла научна литература върху отделни въпроси. По-важна литература: Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., Москва, 1960, стр. 1—470; G. Ostrogorsky, Geschichte des byzantinischen Staates, München, 1963; Д. Ангелов, История на Византия, т. II, София, 1963; История Византии, т. II, Москва, 1957; The Cambridge medieval History, vol. IV, p. I, II; The Byzantine Empire, Cambridge, 1966—1967 (c обширна библиография). C оглед на по-пълна ориентация върху най-новата българска литература за епохата на византийското владичество трябва да се имат пред вид библиографските бележки в периодичния сборник Byzantinobulgarica, т. II, София, 1966, и т. III, София, 1969. Подробни библиографски указания за последните пет години (1955—1969) има и в книгата на L. Kirkova, La science historique bulgare 1965—1969, Bibliographie, t. II, Etudes Historiques, t. V, Supplement, Sofia, 1970, p. 1—472.
Стр. 2, бел. 1
Грамотите на Василий II са преиздадени според текста у Й. Иванов, Български старини из Македония, стр. 550 сл. в Извори за българската история, XI, стр. 40 сл. Широко изпол-
568
зувано е тяхното съдържание в книгата на Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., както и в книгата на Г. Цанкова-Петкова, За аграрните отношения в средновековна България през XI—XIII в., София, 1964. Срв. и История на България, I, стр. 151 сл. През последно време югославският учен Р. Льубинковић в статията си Традициjе Приме Jустинjане у титулатури охридских архиепископа, Старинар, XVII, Београд, 1967, се опитва безуспешно да оспори тяхната достоверност. В същия дух пише и С. Антолjак, Самуиловата држава, Скопjе, 1969, стр. 72 сл. И неговите доводи обаче не са основателни. Грамотите на Василий II са несъмнено един автентичен документ и съдържащите се в тях сведения са едни от най-важните и сигурни извори за историята на българските земи и на българския народ през първите години след падането на България под византийска власт.
Стр. 4
Гледището, че България била покорена от Василий
II
при известни “договорни условия”, между които спада и териториалната неделимост
на бившата българска държава, не се основава на достатъчна аргументация. Трудно
е да се тълкува в такъв смисъл думата
, употребена във втората грамота на
Василий
II,
както приема В. Н. Златарски.
Основателни
критически бележки по този повод у Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII
вв., стр. 250 сл. (и особено стр. 256) Вярно е това, че византийският император
след подчиняването на българската държава направил някои отстъпки в полза на
болярската аристокрация и на висшето духовенство, за да може да укрепи по този
начин по-здраво своята власт (срв. История на България, I, стр. 151 сл.; Г. Г.
Литаврин, пое. съч., стр. 258 сл.).
Стр. 16
Въпросът за административното устройство на България след нейното завладяване все още не е напълно изяснен. По-приемливо е все пак схващането, че страната е била разделена на отделни военно-административни единици (теми) съобразно с административното устройство на Византийската империя.
569
Подробно по този въпрос у Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в
XI—XII
вв., стр. 251 сл., където е дадена и по-новата литература.
Но независимо от
това, че българската държава е била разпокъсана в териториално-административно
отношение след нейното завладяване, идеята за единство на българските земи и на
българския народ се е запазила през целия период на чуждото владичество. За
доказателство може да бъде приведен например известният Български апокрифен
летопис (от средата на XI в.), където се говори за
“цялата
българска земя”
.
Срв. Й. Иванов, Богомилски книги и легенди, стр. 283. Интересен материал в това
отношение ни предлагат и данни, извлечени от съчинения на западни автори,
описващи преминаването на кръстоносците през Балканския полуостров през XI — XII
век. Срв. Д. Ангелов,
Вопросы
образования болгарской народности (Международный
симпозиум
славянской археологии, 21—28. IV, 1970 г., София, 1970, стр. 47 сл.).
Стр. 21, бел. 6
По въпроса за селското население във Византийската империя през XI—XII век и в частност в българските земи под византийска власт бяха направени през последните години редица изследвания, които допринасят да се разшири и обогати значително краткият очерк в книгата на В. Н. Златарски. Проучени бяха отделни въпроси във връзка с категориите селско население, с произхода и характера на зависимото селячество, с феодалната рента и пр. Установено бе, че по време на византийското владичество феодалните отношения в българските земи бележат видим напредък в сравнение с положението през IX—X век, когато те са все още в своята ранна фаза. По-важна литература: D. Xanalatos, Beiträge zur Wirtschafts und Sozialgeschichte Makedoniens im Mittelalter, hauptsächlich auf Grund der Briefe des Erzbischofs Theophylaktos von Achrida, München, 1937, S 1—85; G. Ostrogorsky, Quelques problemes d'histoire de la paysannerie byzantine (Corpus Bruxellense Hist. byz. Subsidia, II, Bruxelles, 1956); П. Тивчев, Към въпроса за селското население във Византия през XII в , ГСУ ФИФ, LII1, 2, 1960, стр. 505 сл.; Г. Г. Литаврин, Болгария и Визан-
570
тия в XI—XII вв., Москва, 1960, стр. 38 сл.; М. М. Фрейденберг, Развитие феодальных отношений в византийской деревне в XI—XII веках, Уч. зап. Великолукского гос. пед. института, Великие луки, 1956, стр. 105 сл.; Д. Ангелов, История на Византия, II, 1963, стр. 10 сл.; същият, Die bulgarischen Länder und das bulgarische Volk in den Grenzen des byzantinischen Reiches im XI—XII Jahrh. (1018—1185); Proceedings of the XIII-th international congres of byzantine Studies, Oxford, 5—10 September 1966, London, 1967, стр. 151 сл.; Г. Цанкова-Петкова, За аграрните отношения в средновековна България, София, 1964, стр. 71 сл.; Б. Панов, Имунитетот и феудалната рента во Македонjа во XI—XII в. според писмата на Теофилакт Охридски, Философ, фак. на универс. в Скопjе, Год. Зборник, 22, Скопjе, 1970, стр. 225 сл.
Стр. 27
По
въпроса за зевгаратикиона
и
за свързания с него зевгологион
съществуват сред изследвачите разногласия. По-нова литература: Г. Г. Литаврин,
Болгария и Византия в
XI—XII
вв., стр. 314 сл. Г. Цанкова-Петкова, Феодальная рента в болгарских землях под
византийским владычеством, Виз. врем.,
XIX,
1961, стр. 8 сл.; същата, За аграрните отношения в средновековна България, стр.
142 сл.
Стр. 28 сл.
Обяснението, че Василий II склонил да запази независимостта на българската църква поради опасения от засилване на аспирациите на Рим, трудно може да се приеме. По-вероятно е, че в случая се касае за една политика на византийския император, насочена към това да привлече на своя страна най-влиятелните слоеве от българското общество (висши духовници и боляри), за да може по този начин да укрепи здраво своята власт в завоюваните земи. Срв. История на България, т. I, стр. 151 сл.
Стр. 46
Съмнения във връзка с царския произход на П. Делян у Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 380 сл. Срв. и Г. Цанкова-Петкова, Петър Делян през погледа
571
на неговите съвременници, Ист. пр., XXII, 1966, кн. 4, стр. 97 сл., която счита, че при сегашното състояние на изворите “царският произход на Делян все още остава легендарен” (стр. 106). Подробно за хода на въстанието Г. Г. Литаврин. пос. съч., стр. 376 сл. За възможно участие на богомили в него у Д. Ангелов, Богомилството в България, София, 1969, стр. 365 сл. За сложния характер на въстанието, което има не само народоосвободителен, но и социален характер, пак там. Вж. и История на България, I, стр. 155.
Стр. 85
По-подробно за тия събития у М. В. Левченко, Очерки по истории русско-византийских отношений, Москва, 1956, стр. 389 сл. Срв. и Г. Г. Литаврин, Пселл о причинах последнего похода русских на Константинополь в 1043 г. Виз. врем., XXVII 1967, стр. 71, който счита, че главна причина за похода на руския княз трябва да се търси в политиката на византийския император Константин IX Мономах спрямо руските търговци в Константинопол.
Стр. 85
Гледището, че българите се възползували от бунта на Лъв Торник и му оказвали подкрепа, се оспорва от И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, София, 1945, стр. 30 сл. Той отхвърля по-специално тълкуването на В. Н. Златарски (стр. 86), че под името “варвари” (войници, които влизали в армията на Торник) следва да се подразбират “българи”.
Стр. 88
По-нова литература във връзка с печенегите и тяхната история през X—XI век у G. Moravscik, Byzantinoturcica, I, 1958, стр. 89 сл.; срв. още А. С. Плетнева, Печенеги, торки и половцы в южнорусских степях, МИА, М.—Л., 1958; Е. Stanescu, Le crise du Bas-Danube byzantine, au cours de la seconde moitié de XI siècle, Зборник радова Византолошког института, кн. IX, Београд, 1966, стр. 49—73; Р. Diaconu, Les Petchénèguе au Bas-Danube, Bucarest, 1970, стр. 1—158 (със списък на най-нови трудове по този въпрос).
572
Стр. 91
Нови подробности във връзка с нахлуването на Тирах през 1048 г., извлечени из едно произведение на евхатийския митрополит Йоан Мавропус у И. Дуйчев, Проучвания върху българското средновековие, стр. 35 сл.
Стр. 96
Относно локализацията на “Стохълмието” срв. Р. Diasonu, Les Petchénègues au Bas-Danube, стр. 86. Като изброява различните гледища по този въпрос, той счита, че тази област се е намирала в Североизточна България, но не близо до Стара планина.
Стр. 114
По-нова литература за узите у G. Moravscik, Byzantinoturcica, I, стр. 92 сл. Относно разрушенията, свързани с тяхното нахлуване, срв. Ch. Stefan, I. Barnea, М. Comsa, Е. Comsa в Dinogetia, I (Monografie archeologeă), Bucarest, 1967, стр. 309 сл. Вж. и Р. Diaconu, пос. съч., стр. 79 сл.
Стр. 123
Отбелязаната като дата на въстанието година 1076 не е точна, но се касае вероятно до печатна грешка. В същност то е избухнало през 1066 г. и в него са участвували при това не само власи, както сочи В. Н. Златарски, но и българи. Известно е, че през XI век наред с власи и гърци в Тесалия е имало и известен брой българи. Срв. повече подробности по разигралите се събития у Г. Г. Литаврин, Востание болгар и влахов в Фесалии в 1066 г., Виз. врем., XI, 1955, стр. 12—135. Вж. и Г. Цанкова-Петкова, Югозападните български земи през XI в. според “Стратегикона” на Кекавмен, ИИБИ, VI, 1956, стр. 614, и История на България, I, стр. 160.
Стр. 138
Относно датата на въстанието на Георги Войтех съществуват разногласия. Ако се съди от данните на Продължителя на хрониката на Скилица, би могло да се заключи, че то е избухнало през 1071 г., когато е началото на царуването на Михаил
573
VII Дука (срв. V. Grumel, La Chronologie, Paris, 1958, стр. 358). По-вероятно е обаче предположението, че въстанието е било вдигнато през 1072 г. Срв. Г. Г: Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 402, бел. 2, който дава подробно изложение върху това важно за историята на българския народ събитие. Срв. и Стр. Лишев, Към въпроса за неуспеха на въстанието в Македония през 1072 г., Ист. пр., XII, 1956, кн, 1, стр. 74—79. В общи линии там е подкрепено гледището на В. Н. Златарски (стр. 149), че липсата на единодушие у българите е била главната причина за разгрома на въстанието.
Стр. 141, бел. 3
Ново издание на този извор от V. Mosin, Letopis popa Dukljanina, Zagreb, 1950. Извадките за въстанието на Георги Войтех в Извори за българската история, XII, стр. 179 сл.
Стр. 151
Относно Рилския манастир и неговата история през разглеждания период срв. И. Дуйчев, Рилският светец и неговата обител, София, 1947, стр. 202 сл. Издания на житията на Иван Рилски у Й. Иванов, ГСУ ИФФ, XXXII, 1936. Наскоро бе обнародван един канон на Георги Скилица в чест на Иван Рилски (срв. В. S. Angelov, Un canon de St. Jean de Rila de Georges Skylitzes, Byzantinobulgarica, III, 1959, p. 171—185).
Стр. 155
Във връзка с известието на Аталиат за “полуварварското население” в крайдунавските градове срв. Е. Stănescu, Les «m-xobarbares» du Bas-Danube an XIe siècle (quelques problèmes de la terminologie des textes). Nouvelles études d'histoire, publiées à l'occasion du XIIe congrés des sciences historiques, Vienne, 1935, Bucarest, 1965, p. 45—51.
Стр. 162
Срв. относно движенията на Лека и Добромир Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 380.
Стр. 167
През последно време интересът към събитията от времето на Алексий I Комнин (1081—1118 г.) и изобщо епохата на
574
Комнините е твърде голям. Обзор върху литературата за този период с критическа оценка и поставяне на най-важните проблеми в статията на А. П. Каждан, Загадка Комнинов (Опит историографии), Виз. врем., XXV, 1964, стр. 53—98. Значителен интерес се проявява и към съчинението на Ана Комнина, главния извор за събитията от края на XI и началото на XII в. Заслужава отбелязване руският превод на нейното съчинение (Анна Комнина, Алексиада, Вступительная статья, перевод, коментарий Я. Н. Любарского, Москва, 1965). Там се съдържат редица уточнения във връзка с характера на този важен извор за историята на Византия и на българските земи и за събитията, които са се разиграли по време на царуването на първия представител на Комниновата династия.
Стр. 181, бел. 2
Във връзка с въпроса за местонахождението на Главиница: Р. Diaconu, Крепость X—XV вв. в Пакуюл луй Соаре в свете археологических исследований, Dada, V, 1961, стр. 501, бел. 1; същият, Les Petchenegues au Bas-Danube, стр. 116. Възприетото от В. Н. Златарски гледище, че Главиница трябва да се търси някъде близо до Силистра (Дръстър), остава в сила, но къде точно се е намирала тя, все още не може да се определи със сигурност.
Стр. 183
Подробно изследване на въпроса за тези управители на придунавските градове от М. Gyoni, Zur Frage der rumänischen Staatsbildungen im XI in Paristrion (Archaisierende Volksnamen und ethnische Wirklichkeit in der Alexias von Anna Komnene), Budapest, 1944, стр. 1 —106. Той счита, че се касае за печенежки воеводи, които по това време са били фактически самостоятелни и не се подчинявали на византийската власт. Други изследвачи ги считат за власи (срв. N. Banescu, Ein ethnographisches Problem am Unterlauf der Donau, Byzant., VI, 1931, стр. 297 сл.; вж. и Р. Diaconu, Les Petchenegues au Bas-Danube, стр. 112 сл.).Като се има пред вид, че по това време печенегите са държали голяма част от тема Паристрион, най-вероятно остава предположението, че се касае за полусамостоятелни ме-
575
стни управници от печенежки и български произход, както приема и В. Н. Златарски.
Стр. 222
През последните години литературата върху кръстоносните походи нарасна извънредно много. Като по-важни нови работи могат да бъдат посочени: М. А. Заборов, Крестовые походы, Москва, 1956; Е. Meyer, Geschichte der Kreuzzüge, Stuttgart, 1965; същият, Bibliographie zur Geschichte der Kreuzzüge, Hannover, 1960. Вж. още М. А. Заборов, Введение в историографию крестовых походов (латинская хронография XI—XIII веков), Москва, 1966; Д. Ангелов, История на Византия, II, стр. 159 сл.; История Византии, II, стр. 315 сл.
Стр. 236
Срв. Д. Ангелов, Богомилството в България, стр. 374.
Стр. 263
Относно живота и произведенията на Теофилакт Охридски е излязла през последните
години след обнародването на труда на В. Н. Златарски значителна литература.
Редица
въпроси във връзка с неговата биография, с хронологията на някои негови писма и
с авторството на отделни творби все още не са напълно изяснени и са предмет на
спорове. По-важна нова литература: D. Xanalatos, Beiträge zur Wirtschafts- und
sozialgeschichte Makedoniens, стр. 1 сл.; I. Snegarov, Les sources sur la vie et
l'activité
de Clement d'Ochrida, Byzantinobulgarica, I, 1962, стр. 7—9 сл.; P. Gautier, Le
discours de Théophylacte
de Bulgarie а l'autocrator Alexis I Comnène
(16 Janvier 1088), Revue des
études
byzantines, XX, 1962, p. 93 сл.; същият, L'episcopat de Thèophylacte
Héphaistos,
Archevieque de Bulgarie, Revue des
études
byzantines, XXI, 1963, p. 159 сл. Противно на изказаното от В Н. Златарски
гледище Готие приема, че Теофилакт е бил определен за архиепископ в Охрид през
1088—1089 г. Смъртта му той отнася след 1126 г. R. Katičic,
, XXX, 1960/61,
стр. 364 сл., поддържа становището, че Теофилакт е заел своя пост към
576
1090/1091 г. Вж.
от същия автор
(пак там,
стр. 386 сл.). Бележки и оправки във връзка с
хронологията на В. Н. Златарски за някои писма на Теофилакт в статията на Ив.
Божилов, Писмата на Теофилакт Охридски като исторически извор, Известия на
държавните архиви, София, 1968, стр. 60—100.
Стр. 265 сл.
По въпроса за ромеизацията в българските земи, на която набляга особено силно В. Н. Златарски още в увода на своята книга, срв. критичните бележки на Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 363 сл., който привежда и съответна литература. Като отхвърля становището за “систематическа и съзнателна асимилация”, Г. Г. Литаврин убедително показва по мое мнение, че през разглеждания период е съществувало съзнание за етническа принадлежност и етническо своеобразие в управляващите кръгове на ромейската държава и в такъв смисъл на тях не е бил безразличен въпросът “о степени монолитности государства, единства его территории и прочности связей окраинн с центральными греческими областями” (стр. 365 сл.). Тук трябва да се добави, че от своя страна българският народ през XI—XII век също е имал ясно изразено народностно самосъзнание. Това личи отчетливо от характера на създадената по това време литература (жития, апокрифи и пр.), както и от честите бунтове и въстания, насочени срещу византийската власт. Срв. Д. Ангелов, Кирил и Методий в средновековната българска книжнина, Археология, V, 1963, кн. 3, стр. 16; същия, Богомилството в България, стр. 362 сл. същия, Образуване на българската народност, София, 1971, стр. 351 сл.
Стр. 276
Във връзка с растежа на едрото църковно и светско земевладение в българските земи през периода на византийското владичество и по-специално във връзка с големите поземлени богатства на Охридската архиепископия и с нейните права и привилегии на едър феодален собственик се направиха през последните години редица изследвания. По-важни работи: D. Xanalatos, Beiträge zur Wirtschafts- und Sozialgeschichte
577
Makedoniens im Mittelalter, hauptsächlich auf Grund der Briefe des Erzbischofs Theophylaktos von Achrida, München, 1937; Г. Цанкова-Петкова, Феодалното земевладение в южните и югозападни български земи под византийско владичество, ИИИ, VIII, 1960, стр. 273 сл.; същата, За аграрните отношения в средновековна България, XI—XIII в., София, 1964; П. Тивчев, Нарастването на едрото земевладение във Византия през XII в., ИИИ, IX, 1960, стр. 215 сл.; Г. Г. Литаврин, Болгария и Византия в XI—XII вв., стр. 73—175; Д. Ангелов, История на Византия, т. II, стр. 134 сл.; Р. Tivčev, G. Cankova-Petkova, Au sujet des relations féodales dans les territoire bulgares sous la domination byzantine, а la fin du XIe et pendant la première moitié du XII siè