Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

III. Борба за освобождение

2. Развитието на възстанието и неговиятъ сполучливъ край

Отъ Търново възстанието се бързо разпространило и по другитѣ по-отдалечени отъ планината паланки и селища , намиращи се въ областьта между Стара-планина и Дунавъ. Окуражени отъ тоя успѣхъ, водителитѣ на възстанието не се забавили да прогласятъ отцепването на северна България отъ империята, изразено въ това, че по-голѣмиятъ братъ Петъръ „възложилъ на главата си златенъ вѣнецъ, а на нозетѣ си обулъ червени обуща,” [1] т. е. той билъ прогласенъ отъ българскитѣ воеводи-първенци за царь сѫщо тъй, както въ началото на възстанието въ 1040 г. Петъръ Дѣлянъ, а на онова въ 1072 год. Константинъ Бодинъ били прогласени за царе. Тогава, вѣроятно, е било промѣнено името му Теодоръ на Петъръ въ честь, може би, на Петра Дѣляна. Следъ това двамата братя потеглили на изтокъ, като насочили вниманието си главно къмъ старата българска столица —  П р е с л а в ъ, „твърде стариненъ градъ, споредъ думитѣ на Никита, цѣлъ отъ печена тухла и въ голѣмата часть на окрѫжностьта си е защитенъ отъ (планина) Хемъ”. [2] Като първокласна крепость, Преславъ е защитавалъ единъ отъ най-важнитѣ, функциониращи тогава източно-балкански проходи — Верегавския (сег. Чалѫкавакския), и затова завладяването му било за тѣхъ отъ първостепенна важность; но несъмнено тѣ сѫ бързали да завзематъ старата българска столица още, и

1. Въ Синопсиса, п. т., стр. 372, е прибавено следъ тая дума: , т. е. „като нарекълъ себе си, царь на българитѣ”.

2. Nicetas, ib., p. 486, _14-21:

442

за да покажатъ, че тѣ възставатъ, за да възстановятъ старото българско царство и по тоя начинъ да узаконятъ своята акция. Обаче, като видѣли, че обсадата на тая непристъпна крепость не ще бѫде лесна и не безопасна, възстаницитѣ, като минали край нея, прехвърлили планината, за да разпространятъ възстанието и въ южна България, и, като се нахвърлили неочаквано върху паланкитѣ южно отъ планината, „заловили много природни ромеи, работенъ добитъкъ, бикове и не малъкъ брой други домашни животни”. [1]

Така ни представя работата Никита Акоминатъ. Обаче тя ни се показва до известна степень малко вѣроятна въ следния смисълъ. Преславъ е билъ, както се каза, първокласна крепость и съ голѣмо стратегическо значение и едва ли е билъ оставенъ безъ гарнизонъ, и при това доста силенъ гарнизонъ, както може да се сѫди по думитѣ на Никита. Но надали Петъръ и Асѣнь биха се решили да оставятъ задъ гърба си тая крепость въ рѫцетѣ на ромеитѣ и да се спустнатъ презъ планинския проходъ въ Тракия. И тукъ Никита като че ли не се доизказва, още повече като се знае, че преславскиятъ гарнизонъ по-сетне нийде не се явява въ действие, и нашиятъ авторъ нищо повече не споменува за съдбата на Преславъ презъ цѣлото възстание. Тия тъкмо две обстоятелства ни каратъ да попълнимъ това, което Никита премълчава и, може би, умишлено, съ предположението, че гарнизонътъ на Преславъ се от-

1. Niсеtаs, ib., р. 486, ₂₁—487, ₁. — Следъ тоя пасажъ Никита пакъ пише: „Тогава Исаакъ потегли противъ тѣхъ” — възстаницитѣ. Но той и тукъ, както и по-горе (вж. тукъ, стр. 235, бел. 6), отнася първия походъ на Исаака противъ възстаницитѣ веднага следъ нахлуването имъ въ южна България. Обаче още В. Г. Васильевскій, каз. рец., п. т., стр. 187—189), възъ основа речьта на атинския митрополитъ Михаила Акоминатъ, брата на Никита, казана по случай сватбата на Исаака Ангелъ, показа, че първиятъ походъ на последния е станалъ следъ бунта на Алексия Вранà, а пъкъ самиятъ Никита пише (ib. p. 489—491), че бунтътъ на Алексия Вранà избухналъ, следъ като той билъ изпратенъ противъ възстаницитѣ, и че преди това императорътъ изпращалъ противъ сѫщитѣ други двама византийски пълководци, така че Никита и тукъ се явява непоследователенъ въ изложението на факта. Синопсисътъ държи реда на Никита. — Г. Акрополитъ нищо не споменува за първия походъ на Исаака.

443

метналъ заблаговременно отъ ромеитѣ и се присъединилъ къмъ възстаницитѣ, следъ като двамата братя предварително се споразумѣли съ началника на крепостьта; само така може да се обясни посоченото бездействие на войската въ Преславъ. Изобщо ще трѣбва да се забележи, че Никита нищо не споменува за това, какъ сѫ се държали ромейскитѣ войски въ северна България при обявяването на възстанието; а пъкъ да се мисли, че такива не е имало въ тамошнитѣ крепости, едвали е допустимо; напротивъ, бързото разпространение на възстанието по цѣлата страна между Дунавъ и Стара-планина ясно показва, че тамъ българитѣ не срещнали никакво противодействие, а това явление може да се обясни само съ това, че мѣстнитѣ гарнизони така сѫщо сѫ преминали на страната на възстаницитѣ, особено ако тѣ сѫ състояли отъ чужди войници-наемници.

Противъ нахлулитѣ възстаници императорътъ веднага изпратилъ своя чичо, севастократоръ Ивана. Той, наистина, като опитенъ въ военното дѣло, оказалъ силенъ отпоръ на неприятелитѣ, които събрали своитѣ сили и се спустнали на достъпната за конницата равнина, и ги принудилъ отново да се скриятъ въ планината; но скоро той билъ лишенъ отъ командата надъ войската, защото билъ подозрѣнъ въ стремежъ къмъ царската власть. На негово мѣсто тогава билъ изпратенъ кесарь Иванъ Кантакузинъ, зеть на императора по сестра. Тоя пълководецъ, лишенъ отъ зрение още отъ Андроника I заедно съ други аристократи, макаръ да билъ сѫщо така опитенъ въ военното изкуство, но и той повелъ несполучливо войната противъ възстаницитѣ. Ето какъ описва неговитѣ действия единъ вариантъ отъ историята на Никита; „Чувайки, че варваритѣ се държатъ въ своитѣ планини, защото тия представятъ за тѣхъ спокойна и безопасна позиция, отдалъ това на тѣхната страхливость и се разположилъ посрѣдъ равнината на лагеръ, безъ да постави внимателна стража или вигла, нито пъкъ да насипи окопъ. По тоя начинъ варваритѣ, като нападнали една нощь на него, причинили всевъзможни вреди на войската, а той едвамъ се спасилъ: едни отъ тѣхъ (ромеитѣ) заловени, както лежали въ шатритѣ

444

, били избивани отъ неприятелитѣ, други пъкъ, бѣгайки безъ всѣко орѫжие, били уловени живи въ пленъ; а ония, които смогли да избѣгатъ и да дойдатъ при палатката на кесаря, намѣрили го по-жестокъ отъ самитѣ неприятели, защото той ги хокалъ и обвинявалъ като предатели. Но, желаейки да прикрие своето поражение, кесарьтъ набързо се въорѫжилъ, възседналъ арабския си конь, взелъ въ рѫце си копие и съ викъ се хвърлилъ всрѣдъ враговетѣ съ думитѣ: „последвайте ме”, но безъ да види и да знае, кѫде отива и какво става въ лагера му. Следъ като победили по тоя начинъ и обърнали въ бѣгство ромеитѣ, тѣ (възстаницитѣ) заловили всичкитѣ имъ палатки, направенитѣ отъ златна материя кесарски дрехи, които се отличаваха съ тъмно-синь цвѣтъ, и ромейски знамена. Петъръ и Асень се облѣкли въ тия трофеи и минали въ тѣхъ предъ войската си. Оттогава тѣ, като се спустнали (отъ планината), разпънали шатритѣ си тамъ и се разположили на лагеръ вече въ равнината”. Наскоро следъ това поражение кесарь Кантакузинъ билъ лишенъ отъ заеманата отъ него длъжность, и на негово мѣсто билъ назначенъ споменатиятъ вече опитенъ пълководецъ Алексий Вранà за главнокомандуващъ надъ цѣлата войска. [1] Всичкитѣ тия действия ние отнасяме къмъ късна есень на 1185 год. като първи опити на противодействие противъ възстаницитѣ, които следъ удържаната победа, слѣзли отъ планината въ равнината на северна Тракия, защото съ настъпването на зимата военнитѣ действия били спрѣни, и българската войска не е могла да остава въ планината, а се на-

1. Nicetas, ib., p. 489—490 s. 1. — Тоя разказъ не се намира въ текста на бонското издание. Издательтъ Беккеръ го извлѣкълъ отъ единъ преписъ на Никитовата история въ мюнхенски рѫкописъ (Monacensis 450, olim Augustanus), но дали е влизълъ въ първоначалния текстъ на историята, или по-сетне е билъ прибавенъ отъ другъ нѣкой авторъ, не може да се установи. Обаче, като имаме предъ видъ, че Никита е писалъ своята история въ известна равномѣрность, т. е. че както за действията на севастократоръ Ивана е казалъ накратко, тъй и въ сѫщия размѣръ той е писалъ и за Кантакузина, ние сме наклонни да приемемъ, че тоя разказъ е билъ прибавенъ отпосле отъ нѣкой по-сетнешенъ преписвачъ, който е ималъ подъ рѫка по-подробно изложение за действията на Кантакузина.

445

станила за зимуване въ равнината, гдето е могла да става по-лесно прехраната на хора и животни. Презъ януарий 1186 г. била отпразднувана сватбата на Исаака Ангелъ, а наскоро следъ това и женитбата на намиращия се тогава въ Цариградъ Конрада Монфератски съ сестрата на императора Теодора, [1] така че назначението на Алексия Вранà за главнокомандуващъ на войскитѣ, действуващи противъ възстанницитѣ, а неговото заминаване на военния театъръ не може да се отнесе по-рано отъ пролѣтьта (м. б. въ мартъ) на 1186 год.

Следъ като приелъ общата команда, Алексий Вранà отначало повелъ работата добре и дори сполучилъ да напакости съ нѣщо на неприятеля, но въ сѫщото време той гледалъ да запази войската си цѣла. Като преминалъ много почти непроходими мѣста, той потеглилъ набързо къмъ едно мѣсто, наречено  Ч е р н а  м о г и л а  (Черенъ хълмъ = ), гдето се разположилъ на лагеръ и се добре окопалъ. [2] Но съ това се и свършили всичкитѣ му действия противъ възстаницитѣ. Ето какъ ни представя атинскиятъ митрополитъ Михаилъ Акоминатъ отношенията му къмъ възстаницитѣ въ своя панегирикъ къмъ Исаака Ангелъ. [3] Като изтъква, че

1. Ibidem, р. 498, _6-7:

2. Ibidem, p. 490, s. 1. — Какво трѣбва да разбираме подъ „Черенъ хълмъ” или „Черна могила” и где се е намирала, мѫчно може точно да се опредѣли, защото това название не е известно отъ другъ изворъ; но все пакъ, като се вземе подь внимание, 1. че военнитѣ действия съ възстаницитѣ сѫ ставали въ долината на горна Тунджа (между Ямболъ и Сливенъ); 2. че Алексий Вранà излѣзълъ отъ Одринъ срещу възстаницитѣ и 3. че той се върналъ пакъ въ тоя градъ, дохождаме до заключение, 1. че той се е движилъ по пѫтя, който води отъ Одринъ право на северъ покрай р. Тунджа и 2. че не е отишелъ по-нататъкъ отъ  М ъ н а с т и р с к и т ѣ  в ъ р х о в е, единъ отъ които, може би, да е носилъ името —  Ч е р е н ъ  х ъ л м ъ  или  Ч е р н а  м о г и л а.

3. Атинци изпратили своя митрополитъ въ Цариградъ, за да поднесе на новия императоръ поздравитѣ и благопожеланията имъ по случай женитбата му и заедно съ това да си изпросятъ нѣкои облекчения (Ѳ. Успенскій, Образованіе и пр. 117). Самиятъ панегирикъ билъ произнесенъ следъ завръщането на Исаака отъ първия походъ противъ Петра и Асѣня, защото митрополитътъ говори и за тоя походъ въ него, както ще видимъ по-долу.

446

издигането на Исаака II за императоръ станало съ помощьта на Бога, митрополитътъ, продължава: „Поради това рѫката му (на Бога) ще му съдействува, и врагътъ нѣма да получи помощь противъ него (императора) и синътъ на беззаконието нѣма да се съгласи да му пакости. Защото както бързото преминаване на една тирания, която нѣкой отъ неразумнитѣ би приписалъ на случая (сѫдбата), тъй и настигането на втора, много по-дързка отъ първата, би могло да бѫде видимо доказателство на божието благоволение и на грижливия промисълъ. Поради това единиятъ, лукавиятъ робъ, като се издигна върху крилетѣ на безумието до недостъпни планини, отцепи се и се опитва да свали владичеството и да се освободи отъ ярема на властьта, другиятъ пъкъ, твърде много прославянъ отъ императора и обичанъ като любимо дете, другъ Авесаломъ, въорѫжава силна тълпа и се бунтува противъ нашия Давидъ... Защото, когато му бѣ повѣрено (воденето на) войната противъ възстаналия лукавъ робъ Петра, — съ такава сърдечна простота и безгрижность ти, царю, се отнасяше къмъ него, — той едни желания дълбоко и коварно имаше въ сърдцето си, а други показваше наяве: навидъ (престорно) той изкарваше бунтовника за мѫчно победимъ, като такъвъ, който се сражава отъ превисоки надоблачни планини, и поради това той искалъ по-голѣма войска, и колкото войската отвсѣкѫде се стичала около него, ставала по-голѣма, толкова отново още повече войска той искалъ, повече отъ приказния Тантала, като че ли се боялъ, да не би Петъръ да се покаже отъ нѣкѫде; въ сѫщность обаче, той, имайки намѣрение да възстане противъ твоята власть, привлѣкълъ къмъ себе си всички военни сили”. [1]

И наистина, по съвета на многобройнитѣ си и силни съмишленици — одрински граждани, преданни нему и по роднинство, Ллексий Вранà извършилъ това, къмъ което той и по-рано се домогвалъ: „той обулъ червени обуща, премѣ-

1. по издан. на Спиридона П. Лампросъ, 1879, §§ 66 κ. 67, σελ. 246 ₁₄—247, ₁₁. — Cp. Ѳ. Успенскiй, п. т., стр. 118—119. — В. Г. Васильевскiй, п т., стр. 187.

447

стилъ се отъ мѣстото на военнитѣ действия въ родния си градъ Одринъ и, следъ като билъ прогласенъ за императоръ отъ всичката войска, потеглилъ къмъ Цариградъ и се разположилъ на лагеръ при тъй наречения „външенъ” Филопатий” — царски дворецъ вънъ отъ градскитѣ стени северно отъ Балуклейската горичка къмъ Влахернитѣ. Но предъ стенитѣ на столицата той намѣрилъ смъртьта си: следъ нѣколко усилени опити да завладѣе града, Алексий билъ убитъ въ единъ двубой отъ Конрада Монфератски. [1] Дали бунтътъ на Алексия Вранà е ималъ нѣкоя връзка съ българското възстание, мѫчно е да се каже положително; обаче, като се вземе предъ видъ, 1. че Алексий, споредъ думитѣ на Михаила Акоминатъ, се отказалъ да действува противъ възстаницитѣ въпрѣки заповѣдьта на императора, 2. че Никита Акоминатъ не отбелязва никакви действия презъ време на бунта на възстаницитѣ, и 3. че много отъ съмишленицитѣ и войницитѣ на Вранà следъ убийството му минали на страната на Петра и Асѣня [2], — всички тия данни ни даватъ основание да мислимъ, че все ще да е имало нѣкои съглашения между последнитѣ и бунтовника, защото побѣгналитѣ въ България ромеи се върнали само следъ като получили царски грамоти, съ които се гарантирала тѣхната безопасность. Несъмнено, обаче, е това, че бунтътъ на Алексия Вранà билъ благоприятенъ за Петра и Асѣня, едно, защото Исаакъ Ангелъ не е могълъ да предприеме презъ това време никакви действия противъ тѣхъ и, друго, защото предводителитѣ на възстанието получавали възможность по-добре да организиратъ възстанието и въ северна Тракия, въ областьта Загорье, чието българско население сега се присъединило къмъ възстани-

1. Niсеtаs, ib., 491, ₁₀—514, ₁₃. — За Филопатий вж. Г. Ласкинъ, п. т., стр. 206 s. v.

2. Ibidem, р. 510, _2-4:

— Ѳ. Успенскій (Образованіе, стр. 129—130) твърди, че въ войската на Вранà, освенъ нормани и кумани, имало още и славяни, което, споредъ него, било по-важно, но отгде е узналъ това, не посочва; поне Никита не споменува нищо подобно.

448

цитѣ, и, както ще видимъ, взело по-после дейно участие въ по-нататъшнитѣ действия противъ ромеитѣ, а, може би, и да засилятъ войската си евентуално съ привърженицитѣ на убития пълководецъ, които не сѫ били малко въ Тракия и не сѫ искали да преклонятъ глава предъ Исаака Ангелъ. [1]

Както и да било, но успѣхътъ на възстаницитѣ почналъ да внушава страхъ въ Цариградъ. Затова веднага, следъ като се освободилъ отъ Алексия Вранà, и бунтътъ билъ потушенъ, Исаакъ II Ангелъ още въ началото на лѣтото (юний или юлий) на 1186 г. незабавно потеглилъ противъ българитѣ. Петъръ и Асѣнь, като се научили за настъпването на голѣма армия начело съ самия императоръ, за да избѣгнатъ всѣки случайности въ неравната борба, отстъпили въ балканскитѣ тѣснини, гдето се силно укрепили и чакали неприятеля. Но Исаакъ, ползувайки се отъ тъмното и мъгливо време, успѣлъ да мине Стара-планина не тамъ, гдето го очаквали Петъръ и Асѣнь, и внезапно се явилъ задъ гърба имъ. [2] Ето какъ описва това настъпление Михаилъ Акоминатъ въ споменатия панегирикъ: „Ти, божественейши царю, не бѣше още отрилъ пота отъ боговидното си лице въ тая борба (съ Алексия Вранà), и ти потегли противъ отстъпника робъ, както Христосъ, слѣзълъ отъ небето, за да съкруши отстъпническата сила. Той (робътъ) пъкъ, надутъ съ безумие, се разположи въ скалнитѣ дупки (пещери), поставяйки селището си и казвайки въ сърдцето си: „Кой ще ме свали на земята”, безъ да знае предсказанието за самодържеца редомъ съ божественитѣ изречения: „макаръ и да се издигашъ високо като орелъ и срѣдъ звездитѣ да устроишъ гнѣздото

1. Ср. Ѳ. Уcпeнскій, п. т., стр. 129—130.

2. Nicetas, ib., p. 487, _5-10. — Въ кой проходъ сѫ се укрепили Петъръ и Асѣнь и отде е миналъ Исаакъ II Ангелъ планината, точно не може да се установи, защото изворитѣ не даватъ никакви географски имена. Обаче, като се вземе предъ видъ, че двамата братя сѫ се спустнали въ Тракия презъ Верегавския или днеш. Чалѫкавакския проходъ и че по-сетне презъ времето на втория походъ на Исаака II военнитъ действия ставали въ долината на горна Тунджа и южно отъ изхода на тоя проходъ, трѣбва да се приеме, че и въ първия походъ императорътъ е избралъ за своето настѫпление сѫщия тоя проходъ.

449

си, и оттамъ ще те сваля”. [1] Така и стана. Защото той се укрепяваше здраво, както той мислѣлъ, въ пропасти, пещери и скалисти стръмнини, пъкъ ако нѣкоя отъ планинитѣ била непроходима, той я ограждалъ съ желѣзна врата и въоръжени пазачи, и изглеждало, че по-лесно ще мине камила презъ иглени уши [2], отколкото ромейската войска презъ тѣхъ. Императорътъ пъкъ, макаръ и да можеше да премине презъ тия тѣсни и желѣзни врата, следъ като ги разкъса като паяджини, тъй като Богъ казва къмъ него известното изречение: „Азъ предъ тебе ще вървя, планини ще уравнявамъ, мѣдни врати ще разбивамъ и желѣзни завори ще троша”, [3] — все пакъ той побеждава съ военна хитрость и съвършено изобличава глупостьта на отстъпника. И наистина, като избиколи отъ друга страна, той се покрива съ непрогледна мъгла, както се казва, Богъ налага мракъ на неговата скритость, а се изкачва по стръмно нанагорище и непроходима планинска пътека като по изтъпкана равнина; после, неочаквано отъ върха на планината като отъ другъ край на небето нашето слънце се явило на неприятелитѣ, изгрѣвайки отъ висинитѣ и поразявайки съ лъчитѣ на оръжието и съ по-горещо стреляне на стрелитѣ, така че хората на отстъпника, като виждали, че автократорътъ се явилъ изведнажъ (съ цѣлата си войска) при заключени врата и сияе надъ тѣхъ, се изплашили и съвършено обезумѣли, опитваха се да се скриятъ единъ насамъ, другъ нататъкъ, казвайки: „хвърлете се върху насъ съ планинитѣ и затрупайте ни съ хълмоветѣ!” Защото заплашващиятъ гласъ на Бога отъ милость къмъ насъ ги обърна на страхливци за бѣгство, а той приспособява пророчествата къмъ царскитѣ разкази: „и той ще открие лесоветѣ”. Той извикалъ на войницитѣ, като на добри кучета, по ловджийски, като да отиваше на ловъ, безъ обаче да се сражава. И на дѣло всѣка планина и хълмъ, като се разузнае се смиряваше и по-лесно отиваха на ловъ за възстаналитѣ варвари, отколкото за нещастнитѣ животни. Но и при все

1. Вж. книга на пророкъ Авдия, гл. I, ст. 3—4.

2. Мат. гл. 19, ст. 24.

3. Исайя, гл. 45, ст. 2.

450

това и планината си получи съответнитѣ наказания, загдето съвсемъ скривала отстъпника и, надигайки се, надувала се до безумие. Защото тя се лишаваше съ желѣзо отъ горската си украса, бидейки оголвана отъ гѫстолиствени и чести дървета и, следъ като гората била съ огънь изгорена, тя почернѣ. А оня (т. е. Петъръ) нечестивецъ, превъзнасяйки се и издигайки се надъ ливанскитѣ кедри, си отиде, и ето нѣмаше го, и бѣ потърсенъ, и мѣстото му не се намѣри”. [1]

Никита Акоминатъ пъкъ въ тъй нареченото „известително послание” на Исаака II, [2] писмо по поводъ на втория походъ, представя резултатитѣ отъ първия походъ така: „Недавно въ слуха на вашето ухо бѣха прочетени ония радостнотворни и благовестителни грамоти на моето царство, недавно царствениятъ градъ бѣше изпълненъ съ победни пѣсни (пеани), на кръстопътищата и улицитѣ вие принасяхте Богу благодарителни жертви. Едвамъ преди три дена Той (Господь) тури нозетѣ ми на висинитѣ, а всѣки хълмъ се уравняваше предъ царството ми, като превръщаше кривото въ право и непроходимото правѣше проходимо и като че ли по осезателенъ начинъ прострѣ тъмнина предъ отстѫпницитѣ, защото Той, споредъ думитѣ на пророка, създава утро и мъгла и се издига на земната височина. Едни отъ неприятелитѣ, като станаха дѣло на меча, лежатъ разхвърлени за храна на животнитѣ, други понесоха на шията вериги и наравно съ собственитѣ си роби се измъчваха, трети пъкъ, като искаха да купятъ спасение съ бѣгство и, бидейки спасени по милостьта на царството ми, — нѣщо, което тѣ не се надѣваха да иматъ чрезъ молитва, — тѣ получиха неочаквано това и безъ мо-

1. , ib. §§ 70—73 (вкл.), р. 248, ₁₄—250, ₃. — Ѳ. Успенскій, п. т., стр. 119, предава цѣлия тоя пасажъ съвсемъ съкратено и измѣнено. — Ср. В. Г. Васильевскій, п т., стр. 187—188.

2. Това послание на Исаака II до патриарха и синода е писано отъ Никита Акоминатъ, който тогава билъ императорски секретарь и самъ участвувалъ въ втория походъ противъ възстаницитѣ. То е издадено отъ Cons. Sathas, Bibliotheca medii aevi, t. I (1872), p. 77—84. — Ѳ. Успенскій дава руския преводъ на това послание (вж. Визант. писатель Никита Акоминатъ, стр. 184—187), обаче не въ пъленъ видъ и само по смисълъ, а на нѣкои мѣста и неточенъ.

451

литва. Вчера и оня день Господь направи дѣлата ни за очудване на тѣхъ”. [1] И наистина, войската на Петра и Асѣня била разпръсната, а сами водачитѣ съ дружината си побѣгнали къмъ Дунавъ.

Още отъ тая първа среща на императора съ водителитѣ на възстанието се показала недалекогледната политика на Исаака II Ангелъ и какъ не само той, но и изобщо въ Цариградъ сѫ гледали първоначално на българското възстание. Като считалъ, че то е дѣло лично само на двамата братя, които, както и други мѣстни и съ влияние воеводи, се стремили къмъ полунезависимо положение въ държавата, Исаакъ II помислилъ, че ако следъ първия си успѣхъ, който впрочемъ се дължалъ по-скоро на една случайность, се опита да удовлетвори тѣхния стремежъ, ще усмири цѣлата страна. И наистина, Никита, като съобщава за връщането на Петра и Асѣня отъ отвѫдъ Дунавъ съ куманска войска (вж. тукъ по-долу), той пише: „Сега тѣ не се задоволявали, дали могатъ да подържатъ до край своето предприятие и дали ще облѣкатъ само намѣстничеството на Мизия, но тѣ нѣмало по никой начинъ да се успокоятъ, докато не причинятъ най-голѣми вреди на ромеитѣ и не съединятъ господството надъ мизийци и българи въ едно, както е било нѣкога-си по-преди”. [2] Ако водителитѣ на възстанието, подкрепени отъ куманитѣ, се явили въ Мизия съ по-широки планове, и ако не се задоволявали, дали могатъ да издържатъ до край предприятието си и ще облѣкатъ само намѣстничеството на Мизия, т. е. тѣ сѫ били увѣрени, че ще успѣятъ и въ едното, и въ другото, то ясно става, че подобно предложение, т. е. единъ отъ тѣхъ, респ. Петъръ, да бѫде назначенъ за намѣстникъ-управитель на цѣла Мизия, имъ е било правено отъ страна на Исаака Ангелъ следъ първия му походъ. [3] Обаче Петъръ и Асѣнь не се под-

1. Con. Sathas, ib., p. 77—78.

2. Nicetas, ib., p. 488, ₁₉—489, ₅. За това известие подробно вж. тукъ по-долу, стр. 456, бел. 3.

3. Ѳ. Успенски мисли, че къмъ това време трѣбва да се отнесе доста ясното намекване въ панегирика на Михаила Акоминатъ за нѣкакви-си сношения на Исаака II съ Петра и Асѣня, именно че византийското

452

дали на предлаганитѣ имъ лични облаги, защото цельта на повдигнатото отъ тѣхъ възстание била съвсемъ друга, и тѣ решили да продължатъ борбата.

Споредъ Никита, главната грѣшка на императора се заключавала въ това, че „при съвършеното отсѫтствие на всѣки отпоръ и при всичката възможность да обиколи цѣла Мизия [1] (т. е. северна България) и да постави гарнизони въ тамшнитѣ градове, отъ които много се намиратъ въ Хемъ (т. е. Стара-планина), а повечето или дори всички сѫ построени на стръмни скали и задоблачни висини, той не направилъ нищо такова, но, като предалъ на огънь кръстцитѣ по нивитѣ [2] и се поддалъ на престорното разкаяние на явилитѣ се при него власи (т. е. българи отъ северна България), незабавно потеглилъ обратно, като оставилъ тамошнитѣ работи още неразрешени, така че, завършва Никита, той само възбудилъ у варваритѣ още по-голѣмо презрение и още повече ги въодушевилъ”. [3] По-нататъкъ Никита описва, какво впечатление направилъ въ Цариградъ първиятъ походъ на Исаака II противъ възстаницитѣ. „Когато се върналъ въ царствения градъ, императорътъ дотолкова се хвалилъ съ извършенитѣ отъ него дѣла, че единъ отъ сѫдиитѣ (това бѣше Лъвъ Монастириотъ) казалъ: „Опечалена е сега

правителство, респек. императорътъ се опитвалъ да въздействува върху българскитѣ водители съ обикновеното за византийската политика срѣдство — дарове и дори подкупи (вж. Образованіе, стр. 107, 109 и 120). Обаче още на времето В. Г. Васильевски показа, че Успенски изпадналъ въ грѣшка: въ визираното отъ него мѣсто въ панегирика нѣма нищо подобно, а тамъ се възхваля  с п р а в е д л и в о с т ь т а, която, както се струвало на оратора, се намирала въ връзка съ щедростьта и дори право отъ нея изтичала”. Оказва се, че Успенски не разбралъ смисъла на въпросния пасажъ (38 гл. споредъ изданието на Тафеля) въ панегирика, „така че следъ първия походъ на Исаака противъ Петра и Асѣня последвали не преговори съ тѣхъ, не подкупъ, а бѣгството имъ отвѫдъ Дунавъ”, завършва Васильевски (п. т., стр. 189—190).

1. Nicetas, ib., p. 487, ₁₆: , a въ варианта: , т. е. „да премине цѣло Загорье”.

2. Ако кръстцитѣ сѫ стояли още по нивитѣ, ясно е, че първиятъ походъ на Исаака II не може да се отнесе по-късно отъ юлий 1186 год.

3. Nicetas, ib., p. 487, _11-24.

453

душата на императоръ Василия Българоубиецъ. Когато тоя господарь окончателно съкрушилъ тия (т. е. българитѣ, а не власитѣ, както би могло да се заключи отъ думитѣ на Никита, защото Василий II никога не унищожавалъ влашко царство), той завещалъ, че, ако власитѣ се заловятъ нѣкога пакъ за отцепване, то тоя, който иска да ги завоюва, трѣбва да предприеме неговото лагерно разположение и да навлѣзе въ тѣхъ. Това завещание той положилъ въ Состеновия мънастирь. [1] Но завещанието се оказва лъжливо, защото ти, господарю, това, което той (импер. Василий) завещалъ да се изпълни презъ много време, ти извърши тъй скоро, както нему никога и на умъ не дохождало”. Така той (Лъвъ Монастириотъ), продължава Никита, почти право се подиграваше и се гаврѣше съ императора, като отнасяше остроумието си, разбира се, къмъ лъжливостьта на предсказаното (въ завещанието) и като искаше да изкаже, че (императорътъ) отново хвърлилъ бунтовницитѣ въ предишната покорность и робство и се завърналъ въ кѫсо време, а не тъй дълго като него (Василия Българоубиецъ) и че напраздно тоя (въ завещанието си), като отъ вдъхновени уста и отъ триножника на Делфийския оракулъ изригна праздни и съ лъжа пропити пророчества”. [2]

Между това Петъръ и Асѣнь преминали Дунавъ и се явили въ земята на куманитѣ. Тѣ сполучили да ги убедятъ да се съюзятъ съ тѣхъ и наедно да воюватъ противъ Византия. „Варварската сбирщина, която отново почна враждебнитѣ действия, четемъ въ „известителното послание”, се подложи на нови злополуки; повиканитѣ отъ тѣхъ на помощь

1. Ibidem, p. 488, _5-6: се намиралъ на европейския брѣгъ на Босфора съ църква св. Архангелъ Михаилъ въ мѣстото Анапълъ. Църквата била построена отъ Константинъ Велики и реставрирана отъ Юстиниана I и Василия I Македонецъ. Мънастирьтъ билъ възобновенъ отъ Исаака II Ангелъ и е носилъ името „лавра”, отъ което може да се заключи, че той е билъ голѣмъ. Той се намиралъ при днеш. с. Стеня на Босфора. Подробно за Анаплъ и Состенионъ вж. J. Pargoire, Anaple et Sosthène въ Изв. Р. Ар. Ин-тъ, т. III (1898), р. 60 et sequ. — Ср. митр. Симеона, Писмата на Теофилакта, стр. 230—231.

2. Nicetas, ib., p. 488, _1–13 et s. 1.

454

съюзници загинаха отъ зла сѫдба (участь). Защото обхванатиятъ отъ бѣсъ Петъръ, роденъ и израсълъ за тежка скръбь на варваритѣ, които обитаватъ въ Хемскитѣ планини, като се хвърли въ възстанието, по непонятенъ начинъ избѣгна наказанието и по единъ страненъ начинъ се спаси, и ето, той подражава на дявола, който е заседналъ въ него. Той не може повече да търпи обичното мѣстожителство, както и дяволътъ, изгоненъ отъ човѣшкото тѣло. И тъй, като преминаха сладкото посрѣдъ рѣки море, т. е. Дунавъ, той се посели между свинообразни хора, скититѣ (куманитѣ), и имъ държи речи, каквито му се иска”. Петъръ имъ казалъ следното: когато императорътъ се върналъ назадъ (отъ сев. България) и ромейската войска се бѣ изтеглила у дома си, тамъ билъ оставенъ нѣкакъвъ гарнизонъ за крепоститѣ, който, макаръ и да е непреодолимъ за тамшнитѣ само жители, но не ще може да издържи, ако тѣ (куманитѣ) ударятъ на него; затова той имъ обещалъ награда. По-нататъкъ той имъ казалъ, че на драго сърдце се съгласява съ желанието на скититѣ, а именно: „да бѫдатъ преведени презъ Хемскитѣ долини безъ трудъ, да бѫдатъ отворени желѣзнитѣ врата и безпрѣчно да прехвърлятъ дългата стена, [1] и презъ тая тѣснина и мѫчнопро-

1. Соn. Sаthаs, ib., p. 78: . Изглежда, че издательтъ приелъ думитѣ „желѣзни врата” за географско название, и затова ги предава съ заглавни