Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

III. Борба за освобождение

1. Подготвяне и обявяване на възстанието

За началото на възстаническото движение съвременниятъ византийски историкъ Никита Акоминатъ [1] ни разказва следното.

Следъ като билъ сключенъ позоренъ миръ съ „източнитѣ народи” (респек. съ иконийския султанъ). „императорътъ (Исаакъ Ангелъ) пожела да си посвати жена отъ чуждъ родъ, защото оная, за която той бѣ ожененъ по-рано, се помина. И тъй, като се услови чрезъ пратеници съ маджарския краль Бела (III), той взе за жена дъщеря му, която не бѣ

1. Главниятъ изворъ за това голѣмо възстание е историята на Никита Акоминатъ, или както го още наричатъ  Х о н и а т ъ  по родния му градъ Хони , или старото Колоси, въ малоазиатска Фригия ( — Nicetae Choniatae, Historia ex recensione Immanuelis Bekkeri. Bonnae 1835). При всичко че Никита е билъ съвременникъ на това събитие и е заемалъ тогава висока държавна длъжность — императорски секретарь, следов. ималъ е възможность добре да познава вървежа на работитѣ, неговитѣ известия не се отличаватъ нито съ голѣми подробности, нито съ точни и ясни данни, нито съ своята обективность. Той е писалъ своята история следъ 1204 год., следъ завоеванието на Цариградъ отъ кръстоносцитѣ на 4-ия походъ, въ Никея, и то на паметь и поради това объркалъ реда на фактитѣ. Освенъ това отсѫтствието на хронологични данни въ изложението на Никита силно затруднява възстановяването истинската връзка на събитията (вж. Ѳ. Успенскiй, Византійскій писатель Никита Акоминатъ изъ Хонъ. С. Петербургъ 1874. — К. Krumbacher, Geschichte der byzant. Litteratur. München 1897, S. 281—284), — Редомъ съ историята на Н. Акомината ще трѣбва да поставимъ и известния до скоро подъ надсловъ — Anonymi Compendium chronicum, editit K. N. Sathas въ Bibliotheca medii aevi, vol. VII, Venetiae-Parisiis, 1894, p. 1—556. Тоя Синопсисъ, който обхваща историята отъ сътворението на свѣта до възстановяването на византийската империя въ 1261 год. и чийто съставитель  Т е о д о р ъ

411

изпълнила още 10-годишната си възрасть. Но, понеже поради дребнавитѣ си смѣтки се скѫпѣше да устрои сватбенитѣ гощавки на държавни срѣдства, той почна да ги събира отъ частнитѣ имоти безплатно [1], и поради това си дребнаво скъперничество, като обложи и други градове, съпредѣлни на Анхиалъ, [2] той неочаквано въорѫжилъ силно противъ себе си и противъ ромеитѣ варваритѣ по планина Хемъ (Стара-планина), които по-преди се наричали мизийци, а сега се казватъ власи. [3] Като се надѣваха на своитѣ недостъпни мѣста и се

С к у т а р и о т ъ  (Theodoros Scutariotes) живѣлъ въ края на XIII. вѣкъ, представя нищо друго освенъ една компилация, съставена по много и разни по-стари хроники, и въ която нѣма вложено нищо самостойно. За нашето възстание съставительтъ се ползувалъ изключително отъ историята на Н. Акомината, като го намѣста съкращава и употрѣбява по-прости и по-понятни изрази (К. Krumbacher, ib., S. 388—389). — А. Неisenberg, Analecta. Mitteilungen aus italienischen Handschriften byzantinischer Chronographen. München 1901, S. 3—18. — Cp. Prolegomena ad G. Acropolitam, edit. A. Heisenberg, Lipsiae 1903, p. XIII—XIV. Но за насъ въ случая е важенъ разказътъ на Синопсиса, за да видимъ, какъ въ края на XIII. вѣкъ сѫ разбирали не съвсемъ яснитѣ и точни изрази на Н. Акомината. Поради това при разгледването на разказа на последния ние ще спираме вниманието си и върху текста на Теодора Скутариота. — За възстанието говори и  Г е о р г и  А к р о п о л и т ъ  (Georgii Acropolitae Historie edit. A. Heisenberg, Lipsiae 1903, vol. I, p. 18 et sequ.), но твърде накратко; обаче и неговитѣ известия за насъ сѫ твърде важни, защото и тѣ до известна степень улесняватъ разбирането на Акоминатовитѣ.

1. Nicetas, ib., p. 481, ₂₁—482, ₁: = „Но понеже . . . безплатно” въ другъ рѫкописъ вм. тоя пасажъ се чете следното:

т. е. „като имаше намѣрение да отпразднува сватбата, той не поиска да изхарчи нѣщо отъ царскитѣ срѣдства, но, като изпратилъ въ подвластнитѣ нему градове и страни, почналъ да събира цѣлия разходъ по сватбата, безъ какъвъ да е даръ”. Въ това изречение мисъльта е изказана по-ясно. — , бонскиятъ издатель I. Беккеръ мисли, че трѣбва да се чете вм. = безплатно.

2. Ibidem, р. 482, _2-3: , в другъ рѫкописъ стои: , въ такъвъ случай ще трѣбва да се разбиратъ градоветѣ, които сѫ разположени около р. Ахелое.

3. Ibidem, р. 482, _1-2:

412

облѣгаха на твърде многобройнитѣ си крепости, разположени високо на стръмни скали, тѣ изобщо бѣха надменни спрямо ромеитѣ, а тогава тѣ се хвърлиха въ открито възстание, следъ като намѣриха за предлогъ, гдето се казва, своя Патрокълъ [1] — откарването на собствения имъ добитъкъ и своето притѣснение. Начинатели на това зло [2] и възмутители на цѣлия народъ бѣха нѣкои-си Петъръ и Асѣнь, родни братя. Като не искаха да вдигнатъ бунтъ безъ всѣки поводъ, тѣ се явиха при императора, който стануваше (стоеше на лагеръ) въ Кипсела, съ просба да бѫдатъ приети наравно съ ромеитѣ въ войската и да имъ бѫде дарувано съ царска грамота едно малко село, намиращо се въ Хемъ. [3] Но тѣ не сполучили въ просбата си, защото божията воля [4] бѣше по-силна. Тогава тѣ измърморали, че на тѣхъ не се обръщало внимание, и, като настоявали напраздно на своята просба,

Тукъ гл. , който собств. значи „събирамъ, подбирамъ класове”, никакъ не подхожда къмъ ; следов. трѣбва да го разбираме въ преносенъ смисълъ, именно, че императорътъ облагалъ и други градове съ събиране на нужднитѣ срѣдства. Съставительтъ на Синопсиса изпустналъ тая дума, както и изречението: и затова билъ принуденъ да отнесе къмъ . Последното изречение въ Синопсиса гласи: , като съ това съставительтъ изтъкналъ, че името  м и з и й ц и  сѫ носили и власи и българи, т. е. сочи на двойствения етнически елементъ въ възстанието. — За това вж. тукъ по-долу.

1. Тая поговорка се употрѣбявала за хора, които отъ страхъ не смѣели да оплакватъ собственитѣ си злочестини, а ги оплакватъ, плачейки за другитѣ.

2. Споредъ другъ вариантъ: , т. е. „първопричинители и начинатели” на злото.

3. Niсеtаs, ib., p. 482, _15-17:

Гл. = „правя наборъ на войници”; = „набирамъ н. въ войската заедно съ нѣкого или направо съ н., т. е. приемамъ н. въ войската на равни права съ н.; гл. = „присѫждамъ, опредѣлямъ, давамъ н. награда, въ Синопсиса е замѣненъ съ гл. , а — съ , а — съ .

4. = собст. „мановение божие”, „киване въ знакъ на съгласие”, оттука пренос. „воля божия”.

413

продумали на страна нѣкаква по-гореща речь, която намеквала за възстание и за онова, което тѣ ще извършатъ, следъ като се върнатъ у дома си: отъ тѣхъ по-дързъкъ и по-грубъ билъ особено Асѣнь, който следъ като билъ обруганъ за безсрамието, бива битъ по лицето по заповѣдь на севастократоръ Ивана. И тъй, безъ да постигнатъ нѣщо и крайно оскърбени, тѣ се върнаха назадъ. Но каква речь би могла да предаде, какво извършиха противъ ромеитѣ тия нечестивци и безбожници, и какъвъ разказъ ще обхване толкова Илиади отъ злочестини?” [1]

По-нататъкъ Никита разказва, при какви обстоятелства двамата братя, Петъръ и Асѣнь, успѣли да повдигнатъ народа противъ ромеитѣ. „Власитѣ първомъ се бавили и се стѫписвали отъ възстанието, въ което ги увличали Петъръ и Асѣнь, понеже съ подозрение гледали на това (вариан. = мѫчно) предприятие. Обвинявайки съродичитѣ си въ тая страхливость, еднокръвнитѣ (братята) издигнали единъ молитвенъ домъ въ името на великомѫченикъ [2] Димитра и, като събрали въ него отъ двата народа (т. е. отъ българи и власи) [3] много обхванати отъ бѣсъ (побъркани), [4] съ налѣни съ кръвь и размѫтени очи, съ разпустнати коси и изобщо хора съ всички признаци, че тѣ действуватъ, бидейки обхванати отъ бѣсове, [5] внушили имъ високо да викатъ, какво Богъ съблаго-

1. Niсеtаs, ib., р. 481, ₁₇—483, ₄. — Въ Синопсиса е значително съкратенъ пасажътъ: = „Тогава тѣ измарморали . . . върнаха назадъ”.

2. У Никита стои — епитетъ рѣдко употрѣбителенъ; обикновено св. Димитъръ Солунски се нарича , т. е. великомѫченикъ, както е въ Синопсиса.

3. Niсеtаs, ib., p. 485, _11-12: . Тукъ по никой начинъ не значи „полъ”, както нѣкои разбиратъ, а „родъ, народъ, племе”, както се види отъ израза: . Вж. по-долу, п. т., ред. 15—16. — Ср. В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 176.

4. Въ Синопсиса следъ се чете: , т. е. „които нѣкои наричатъ астенарии”.

5. Nicetаs, ib., р. 485, _10-14: = „като събрали . . . отъ бѣсове” въ другъ рѫкописъ (ib. s. 1.) се чете:

414

волилъ да (надари) българския и влашкия народъ съ свобода и опредѣлилъ да се смъкне отъ тѣхъ дълговременния яремъ и какво поради това мѫченикътъ Христовъ [1] Димитъръ напустналъ главния градъ Солунъ и тамошния храмъ и пребжлванията си между ромеитѣ и дошелъ при тѣхъ, за да имъ бѫде помощникъ и сътрудникъ въ тѣхното дѣло. Въздържайки се за кѫсо време, тия побъркани хора, като се събрали неочаквано повече съ духъ, въ припадъкъ на епилепсията почнали отново да се тръшкатъ и да викатъ съ вдъхновенъ и пронизителенъ гласъ, че не е вече време да се седи, а да се вземе орѫжие въ рѫка и дружно да се върви противъ ромеитѣ; залавянитѣ пъкъ презъ войната да не се оставятъ живи, а безмилостно да се избиватъ и изгарятъ, и да не отпущатъ за откупъ, нито да се склоняватъ отъ молби, нито да се смекчаватъ предъ колѣнопреклонни просби, а, като нѣкои адаманти (алмази), да не се поддаватъ на всѣки повикъ за помощь и да изтрѣбватъ до кракъ всички заловени. Следъ като съ такива пророчества склонили цѣлия народъ, всички се въорѫжили и, понеже отъ самото начало работитѣ по възстанието тръгнали сполучливо, тѣ още повече се увѣрили, че Богъ покровителствува тѣхната свобода”. [2]

т. е. „и, като въ него (молитв. домъ) събрали многома обвзети отъ бѣсъ, които наричатъ душички, отъ различни народи и други гологлави и дръзки лудничави, които вършили това, което и побѣснѣлитѣ правятъ, удряйки себе си съ желѣза” и пр. Тукъ е важно това, че побърканитѣ били събрани „отъ различни народи”, а не само отъ българи и власи.

1. Въ Синопсиса вм. стои: , т. е. „Мироточивия великъ мѫченикъ”.

2. Цѣлия пасажъ у Никита, стр. 486, _1-12: = „въздържайки се. . . тѣхната свобода”, съставительтъ на Сипопсиса съкратилъ така:

т. е. „не трѣбва да се противопоставятъ на божието желание (воля), но да взематъ орѫжие и, имайки такъвъ помощникъ като великия Димитра, да

415

Приведенитѣ тукъ два разказа на Н. Акомината не сѫ изложени въ хронологиченъ редъ, защото въ първия се разказва, какъ е избухнало възстанието, а въ втория — какъ е било подготвено, следъ като власитѣ се отказали да взематъ участие въ него; очевидно, второто, т. е. подготвянето е предхождало първото, т. е. избухването. Впрочемъ това се види и отъ следнитѣ думи на Никита, които стоятъ предъ началото на втория разказъ: „Следъ като мизийцитѣ решиха открито възстание, и главатари на това зло станаха ония, за които казахъ, императорътъ излѣзе противъ тѣхъ; не трѣбва обаче да се оставятъ безъ внимание и следнитѣ неспоменати обстоятелства”. [1] Очевидно, писательтъ се връща назадъ, т. е иска да разкаже това, което е предхождало възстанието. Обаче и съобщението, че Исаакъ Ангелъ тръгналъ въ походъ противъ възстаницитѣ веднага следъ прокламирането на възстанието, хронологически сѫщо така не е вѣрно, защото преди първия си походъ императорътъ изпращалъ, както ще видимъ по-нататъкъ, и други пълководци противъ тѣхъ.

Георги Акрополитъ пъкъ за възстанието пише следното: „Когато императорътъ Исаакъ управляваше въ Цариградъ и съпругата му се бѣ поминала, той взелъ за жена тая, за която се каза, че произлизала отъ Маджарско, именно дъщерята на маджарския господарь. Понеже желаелъ да направи царска сватба, трѣбвало да станатъ и значителни разноски. Поради това отъ цѣлата ромейска империя почнали да събиратъ овци, свине и волове; понеже България развъжда тия (животни) повече отъ другитѣ (страни), то и повече се поискало отъ нея. Българското племе отъ самото начало било съвсемъ враждебно на ромеитѣ и

се впустнатъ въ борба съ ромеитѣ, колкото иматъ сила, а колкото ромеи тѣ ще бѫдатъ въ сила да уловятъ въ рѫце, съ мечъ да убиватъ, безъ да получатъ каквато и да било тѣхна пощада. И тъй, следъ като съ такива лъжепророчества се въорѫжи цѣлиятъ народъ противъ ромеитѣ, всички станаха за тия (последнитѣ) непримирими врагове”.

1. Niсеtаs, ib., р. 485, _3-6:

416

имъ причинило много войни, поробвания и превземания на градове и хиляди други бедствия. И това ставало въ течение на много години, докато най-сетне било покорено отъ императора Василия, когото поради това мълвата нарекла Българоубиецъ. И тъй до императоръ Исаака тоя покоренъ народъ плащалъ данъкъ на ромеитѣ, и поради казаната причина намислилъ бунтъ: възстава нѣкой-си на име Асѣнь и царува надъ страната, като си подчинилъ цѣлата область Хемска чакъ до Дунавъ”. [1]

И тъй, споредъ Никита Акоминатъ, главната причина, която предизвикала възстанието въ северна България, било откарването на добитъка на населението поради царската сватба, съ други думи, по случай своята сватба съ Маргарита, 10-годишната дъщеря на маджарския краль Бела III, Исаакъ Ангелъ поискалъ да нареди народна трапеза; но понеже за това дѣло били потрѣбни голѣми разноски, а пъкъ поради скъперничеството си не искалъ да разходва държавни срѣдства, императорътъ решилъ да набави всичкия материалъ безплатно отъ частнитѣ имоти. Споредъ Георгия Акрополитъ, той разпоредилъ да събиратъ отъ цѣлата империя (както и въ посочения вариантъ: „отъ подвластнитѣ нему градове и страни”) овци, свине и волове, но, понеже България развъждала тия животни повече отъ другитѣ страни, то отъ нея билъ откаранъ повече добитъкъ. Съ тая си разпоредба Исаакъ Ангелъ въорѫжилъ противъ себе си и противъ ромеитѣ „най-вече варваритѣ по Стара-планина, които по-преди се наричали мизийци, а сега се казвали власи”. Това последно изречение съставительтъ на Синопсиса предава така: „варваритѣ по Хемската планина, които по-преди се наричали мизийци, а сега власи и българи”. Дали последната дума „българи” е прибавена отъ Теодоръ Скутариотъ, за когото е било цѣлъ абсурдъ, че възобновата на българското царство се приписвала на власитѣ, или тя е стояла въ първообразния текстъ на Никита, и отпосле пре-

1. G. Acropolites, ib., p. 18, ₂₅. — Съставительтъ на Синопсиса, макаръ да излага възстанието споредъ разказа на Н. Акомината, предава тоя сѫщия разказъ съ незначителни измѣнения, п. т., стр. 457, _17-30.

417

писвачитѣ отъ омраза къмъ българитѣ [1] я изпустнали, не може да се установи, защото историческата наука все още не притежава едно критическо издание на Акоминатовата история. Обаче, като имаме предъ видъ: 1. че самъ Никита по-нататъкъ говори за двойствения етнически елементъ въ възстанието, а именно че двамата братя събрали въ новопостроения молитвенъ домъ побъркани хора „отъ единия и другия народъ” , и че Богъ съблаговолилъ (да надари) съ свобода „българския и влашкия народъ” ; 2. че Георги Акрополитъ нищо не споменува, както видѣхме, за власи, а говори само за България, отъ която билъ откаранъ повече добитъкъ, следователно възстаницитѣ сѫ били българи, и по-нататъкъ говори само за „българи” и за “българско племе” ; 3. че подъ географския терминъ „мизийци” Н. Акоминатъ е разбиралъ не само власи, но и българи и изобщо населението на северна България, [2] и 4. че по-късниятъ византийски писатель Георги Кодинъ (XIV. в.), който, при съставянето списъка на византийскитѣ императори по години, за дадената епоха се ползувалъ отъ историята на Н. Акомината, пише, че „при Исаака Ангелъ се почнало възстание на  в л а с и  и  б ъ л г а р и  въ Загорье противъ християнитѣ ромеи, а всѣка душа (т. е. живо сѫщество) била откарана като плячка и цѣлата почти западна страна, която била подъ ромейска власть, била опустошена”, [3] — налага се да приемемъ второто предположение въ горната алтернатива, т. е. че въ първоначалния текстъ сѫ стояли и дветѣ имена „власи и българи”

1. Това се установява съ туй, че много преписи отъ историята на Никита сѫ подлагани на измѣнения съ разни прибавки и приписки, въ които ясно е изразена тая омраза. Вж. Ѳ. Успенскій, Образованіе, стр. 256, прим. 1.

2. За това вж. подробно у В. Н. Златарски, Потеклото на Петра и Асѣня и пр. СпБАк. книга 45 (22) (1933), стр. 29—41.

3. G. Codinus, De annorum et imperatorum serie, ed. Bon. (1843), p. 160, ₂₂—161, ₃:

418

Впрочемъ това се потвърдява и отъ по-нататъшното изложение на Н. Акомината. „Като се надѣвали, пише той, на недостѫпнитѣ мѣста и се облѣгали на твърде многобройнитѣ крепости , разположени високо на стръмни скали, тѣ изобщо били надменни спрямо ромеитѣ”. Подъ „тѣ” би трѣбвало тукъ да разбираме власитѣ, за които преди това се само споменува; но такова разбиране не позволява самиятъ текстъ. Както е известно, власитѣ, като чергарско и скотовъдно население, [1] сѫ живѣели по планинитѣ, и то тамъ, гдето тѣ сѫ намирали мѣста, сгодни за развъждания отъ тѣхъ добитъкъ, но тѣ никога не сѫ обитавали въ крепости ; напротивъ, тѣ не само не сѫ живѣли въ крепости, но и не се пропущали въ градоветѣ и особено въ крепоститѣ имъ поради тѣхното вѣроломство. Ето какво пише за тѣхъ Какавменъ въ своя „Стратегиконъ” подъ § 188: „Ако пъкъ тѣ (власитѣ) поискатъ (разб. въ време на война) да въведатъ своитѣ жени и деца въ нѣкой градъ въ Романия, то позволи имъ да ги въведатъ, но само не въ крепостьта, а нека тѣ да оставатъ вънъ. И ако власитѣ пожелаятъ да споходятъ своитѣ семейства, то нека тѣ да влизатъ по двама или трима и, когато тия излѣзатъ, нека тогава да влѣзатъ други. Нагледвай тогава съ внимание стенитѣ и вратитѣ. Ако ще постѫпвашъ така, ти ще бѫдешъ въ безопасность; ако ли позволишъ на многома да влѣзатъ при семействата си, то градътъ ще бѫде предаденъ отъ тѣхъ, и ти ще бѫдешъ ухапанъ отъ тѣхъ, като отъ аспидъ, и тогава ще си припомнишъ моитѣ съвети. Ако пъкъ спазвашъ това, то и тѣхъ ще държишъ подъ властьта си, и самъ ще бѫдешъ безъ грижи.” [2]

1. Anna, lib. VIII, сар. 3; II, р. 8, _12-13:

За това мѣсто Ѳ. Успенски пише: „Анна замѣчаетъ, что поводомъ къ названію Болгарiи Валахіей былъ , заимствуванны у пастушескаго населенія” (Образованіе, стр. 104). Очевидно, что Успенски не разбралъ, че значи не общиятъ езикъ, а простиятъ, обикновениятъ езикъ. Смисълътъ на това изречение е: тия, които водятъ чергарски животъ, простиятъ езикъ ги нарича власи; тѣхъ Анна рѣзко отличава отъ българитѣ.

2. Вж. Strategicon, ib., p. 75, _2-11. — В. Г. Васильевскiй, Совѣты и разказы и пр., п. т., стр. 155—156.

419

Наистина, въ Тесалия, която XII. вѣкъ се наричала  В е л и к а  В л а х и я, [1] тѣ сѫ живѣели и въ села , [2] обаче власитѣ тамъ сѫ били въ компактна маса, когато въ другитѣ области на полуострова тѣ чергували отъ мѣсто на мѣсто споредъ годишнитѣ времена. [3] И тъй, тия, които се надѣвали на недостѫпнитѣ мѣста и се уповавали на своитѣ крепости, по никой начинъ не сѫ могли да бѫдатъ чергаритѣ власи, а само мѣстнитѣ жители — българитѣ, респек. тѣхнитѣ първенци — роднитѣ воеводи.

Северна България, както видѣхме, напустната отдавна отъ византийскитѣ административни и военни власти поради изключителнитѣ условия, въ които тя се намирала презъ времето на византийското владичество, твърде отрано била предоставена на собствената си сѫдба отъ цариградското правителство и de facto тя се бѣ отдѣлила отъ империята отдавна; въ нея само отъ време на време се явявали императорски чиновници да събиратъ данъкъ, при което населението е гледало на тѣхъ като на грабители и не веднажъ е изказвало своята враждебность къмъ тѣхъ. При такива обстоятелства и при оня непрестаненъ притокъ на нови безпокойни, надъхани съ свободенъ духъ етнически елементи, националното самосъзнание тамъ се запазило много по-добре, духътъ на свободата тамъ не е угасвалъ. Населението обаче не е било въ състояние да прояви инициатива, за да се раз-

1. Nicetas, ib., р. 841, _14-15:

2. Anna, lib. V, cap. 5; II, p. 169, _22-23:

3. Когато въ 1066 год. тесалийскитѣ власи намислили да вдигнатъ бунтъ противъ императора и се обърнали къмъ Никулица Лариски, тогавашния управитель на тема Еллада, за съветъ, той между другото ги попиталъ: „Где е сега вашиятъ добитъкъ и где сѫ вашитѣ жени?” Тѣ отговорили: “въ планинитѣ на България”, защото, пише Кекавменъ, тѣ иматъ такова правило, че добитъкътъ и семействата имъ отъ априлъ месецъ до септемврий прекарватъ по високитѣ планини и въ най-студенитѣ мѣста. „Въ такъвъ случай, казалъ той (Никулица), не биха ли заграбили вашия добитъкъ тамошнитѣ жители, които сега държатъ страната на императора”. Следъ тия думи власитѣ се отказали временно отъ замисъла си. — Strategicon, ib., p. 68, ₃₁—69, ₇. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 90.

420

вие самó въ самобитно тѣло и да си възвърне своята политическа самостойность. Винаги изложено не само на гнета на византийската администрация, военна и фискална, но и на постоянни нападания и грабежи на разни варварски племена, то се намирало въ най-тежко социално-економическо положение, а откѫснато и забравено отъ централната власть, то е търсило защита и убѣжище у представители на висшето българско съсловие — у  м ѣ с т н и т ѣ  в о е в о д и – п ъ р в е н ц и, около които то се събирало и къмъ които то насочвало погледитѣ си въ усилни минути.

Надали може да се мисли, че българскитѣ воеводи-боляри следъ покорението на източната половина на първото царство по-напредъ отъ Ивана Цимисхия, а после отъ Василия II да е било до коренъ изтрѣбено; ние не знаемъ, Цимисхий да е прилагалъ такива репресивни мѣрки въ източната половина на царството, каквито приложи Василий II въ западната половина, па той е нѣмалъ и време за подобни мѣрки; неговата дейность въ това отношение се ограничила само съ етнически промѣни, защото той пресели въ източната половина, и то само южно отъ Стара-планина, доста многобройни арменски колонисти. Обикновено се посочва на това обстоятелство, какво още рускиятъ князъ Светославъ, следъ завоеванието на източната половина на първото царство, билъ съвсемъ изтрѣбилъ тамъ българското болярство. [1] Но преди всичко отпадането на българитѣ въ северна и североизточна България, което се изразило въ това, че тѣ се отказали да признаватъ византийската власть, и присъединението имъ къмъ западната — свободната половина на царството, което последвало веднага следъ смъртьта на Ивана Цимисхия въ 976 г., [2] ясно говорятъ, че и тая часть отъ българското царство не е била останала безъ водачи-първенци, защото безъ такива тамошното население, което бѣ крайно разнебитено и съсипано както презъ руското нашествие 968—970, тъй и презъ

1. П. Мутафчиевъ, Русско-болгарскія отношенія при Святославѣ. Seminarium Kondakovianum, IV (1931), стр. 90—91.

2. Вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава и пр., т. I, ч. 2. стр. 642—643.

421

руско-византийската война (971—972) въ България, едва ли би се решило самó на такава една смѣла и мѫчна акция. Освенъ това и Василий II не по-малко бѣ или изтрепалъ, или изселилъ въ далечнитѣ източни области на империята представителитѣ на българското болярство отъ западната половина на първото царство, обаче, както въ първото голѣмо възстание въ 1040—1041 г., тъй и въ второто въ 1072 г. ние виждаме да заставатъ на чело пакъ български първенци — българи боляри, следов. и въ северна България тѣ не сѫ могли да изчезнатъ така безследно, защото самитѣ условия на живота, па и помощьта, която тѣ намирали въ наводнилитѣ страната презъ XI. и XII. вѣкъ нови етнически елементи, имъ спомагали не само да се запазятъ стопанско-економически, но и политически да се засилятъ. Не трѣбва да се забравя