Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

II. Епоха на ромеизацията

5. Събитията въ българскитѣ земи при приемницитѣ на Алексия I Комнинъ

Нанесеното въ 1091 год. на печенѣзитѣ страшно и съкрушително поражение отъ Алексия I Комнинъ и жестокото имъ

367

и масово избиване не освободили българскитѣ земи и българския народъ отъ грабливитѣ нападения на тия варвари. Колкото голѣми и многобройни преселения на печенѣзи и да станали въ 1048 год. и презъ следнитѣ години, все пакъ една доста голѣма часть отъ тѣхъ останала въ черноморскитѣ степи; обаче тия печенѣжки остатъци не сѫ представяли вече нѣкоя самостойна политическа сила, а се намирали подъ властьта по-напредъ на торкитѣ (узитѣ), а после на куманитѣ, отгдето тѣ или сами търсили прибѣжище на руска територия, или пъкъ се извеждали отъ руситѣ презъ времето на войнитѣ имъ съ куманитѣ. Голѣмитѣ и сполучливи походи, които предприемали рускитѣ князе противъ куманитѣ въ началото на XII. вѣкъ (презъ 1103, 1109 и 1111 год.) и особено презъ 1116 год., не само разклатили господството на куманитѣ надъ торкитѣ и печенѣзитѣ, но и дали възможность на последнитѣ да вдигнатъ и възстание, което се свършило за тѣхъ съвсемъ несполучливо, така че тѣ трѣбвало да напустнатъ степитѣ и да преминатъ къмъ киевския князъ Владимира Мономаха (1113—1125). Разбира се, това нахлуване на бѣжанци въ киевска Русь не могло да мине безъ търкания. Споредъ руския лѣтописъ, въ 1121 год. Владимиръ Мономахъ изгонилъ тюркското племе берендѣи отъ Русь, а торкитѣ и печенѣзитѣ „сами бѣжаша”. [1] Накѫде сѫ насочили последнитѣ своя пѫть следъ това, лѣтописецътъ не посочва; обаче досѣщането, дали въ тия изгнаници не трѣбва да видимъ тъкмо последнитѣ печенѣжки тълпи, които въ 1122 год. се явили на долни Дунавъ, се явява, споредъ насъ, твърде правдоподобно, защото не само хронологията насочва къмъ това, но и защото мѫчно може да се допустне, че остатъци отъ печенѣзитѣ следъ 1091 год. сѫ могли все още свободно да живѣятъ въ земитѣ по лѣвата страна на долни Дунавъ, гдето въ това време вече напълно господарували куманитѣ; [2] освенъ това самото бързо преминаване на Дунавъ следъ явяването имъ тамъ показва, че тѣ не сѫ искали да останатъ на лѣвия брѣгъ на рѣката, защото въ

1. По Ипат. списку, п. т., стр. 205, _30-31. — Д. А. Расовскій, п. т., стр. 12—13.

2. Д. А. Расовскiй, п. т., стр. 19, бел. 90.

368

противенъ случай тѣ биха били принудени да признаятъ надъ себе си властьта на куманитѣ.

Както и да било, но тия тълпи отъ печенѣжкия народъ, ползувайки се отъ това, че тъкмо въ това време императоръ Иванъ II Комнинъ билъ заетъ съ войни въ Азия, презъ есеньта на 1122 год. преминали Дунавъ въ голѣмо количество и се настанили въ северна България, безъ нѣкой да имъ окаже отпоръ; скоро следъ това тѣ прехвърлили Стара-планина и нахлули въ Тракия, като „опустошавали по-лошо отъ скакалци всичко, каквото срѣщали”, казва Никита Акоминатъ (края на XII. и нач. на XIII. в.). [1] Императорътъ, който току-що се билъ върналъ отъ Азия, незабавно излѣзълъ срещу тѣхъ, но, понеже настанала зима, той останалъ въ Верроя (сег. Стара-Загора) да презимува, та да може да се приготви по-добре за предстоещата война. Това безпрѣчно преминаване на Дунавъ отъ печенѣзитѣ и тѣхното свободно настаняване отново въ северна България ни ясно говорятъ, че въ тема Паристрионъ е нѣмало както византийски войски, тъй и византийски власти, защото печенѣзитѣ преминавали и Стара-планина и опустошавали Тракия; вече това обстоятелство, че императорътъ не се решилъ веднага да ги нападне, а отложилъ похода си за презъ пролѣтьта, за да се приготви по-добре, показва, че опасностьта и тоя пѫтъ не е била малка, защото на Ивана Комнинъ не е било известно, въ какви отношения сега сѫ станали тия нови преселенци спрямо владѣтелитѣ на отдѣлнитѣ крепости въ северна България. Затова императорътъ, за да си облекчи самата война, употрѣбилъ следната хитрость.

Презъ зимата Иванъ II Комнинъ сполучилъ чрезъ посолства да влѣзе въ преговори съ нѣкои отъ филарситѣ

1. Nicetas, ib., p. 19, ₂₁. — Обикновено това печенѣжко нападение се поставя въ 1123 год., което не е вѣрно, защото самъ Никита пише, че то станало на петата година отъ царуването на Ивана II Комнинъ (ib. p. 19, _10-20). Алексий I Комнинъ умрѣлъ презъ нощьта отъ 15. на 16. августъ 1118 г. (ib., р. 12, _10-12), следов. 5-та година отъ царуването на Ивана II се почвала отъ 16. VIII. 1122, а понеже събитието станало презъ есеньта, то и нападението на печенѣзитѣ се отнася къмъ 1122, а поражението имъ — къмъ 1123 год. — Д. А. Расовскій, п. т., стр. 18—19, отнася едното и другото къмъ 1122 год.

369

имъ, т. е. съ главатаритѣ на отдѣлнитѣ колѣна, на които се разпадали печенѣзитѣ. Съ гощавки, подаръци, “които състояли отъ копринени дрехи и сребърни чаши и сахани”, и съ други ласкателства той успѣлъ да ги привлѣче и разположи къмъ себе си и по тоя начинъ предизвикалъ разцепление между тѣхъ. Презъ пролѣтьта, следъ като били завзети отъ ромеитѣ всички близки планински проходи, Иванъ II решилъ да удари на останалитѣ печенѣзи. Въ даденото при Верроя сражение (1123), при всичкото упорство на варваритѣ въ борбата, печенѣзитѣ въ края на краищата били съвършено разбити; лагерътъ имъ, въ който тѣ оставили и укрепили женитѣ и децата си, билъ разнебитенъ и разграбенъ. Следъ тая знаменита и блѣскава победа надъ печенѣзитѣ императорътъ отъ благодарность къмъ Бога и за споменъ на това събитие учредилъ тъй наречения „праздникъ на печенѣзитѣ” . Презъ тая война много печенѣзи били избити и не по-малко уловени въ пленъ; а тия, които искали да се спасятъ съ бѣгство, пише Иванъ Кинамъ, отъ обичь къмъ плененитѣ сами, като преминали на страната на императора, получили за живѣлища ромейски земи и, като били записани въ войнишкитѣ списъци, за дълго тамъ останали”; а Никита Акоминатъ, като казва, че при него още съществували печенѣжки селища, прибавя, какво значителни тълпи отъ плененитѣ били продадени. [2] Тия думи на византийскитѣ историци ясно говорятъ, че на остатъцитѣ отъ печенѣзитѣ било позволено да се поселятъ на ромейска територия, и то пакъ само въ придунавска България и съ задължения, като войници на императора, да я защищаватъ отъ други варвари. Оттогава изчезва и терминътъ , защото и самата тема не е вече съществувала, а заедно съ това, очевидно, не се е и назначавалъ вече за тамъ нито катепанъ, нито дука. Византийскитѣ историци, които описватъ събитията отъ дадената епоха, Никифоръ Вриений и Иванъ Кинамъ, нийде вече не споменуватъ, че е имало въ тѣхно време подобна тема на Балканския полуостровъ и за нѣкой неинъ катепанъ или дука. Наистина, Кинамъ на две мѣ-

2. Ioan. Cinnamus, ib., p. 7, ₁₅—8, ₂₂. — Nicetas, ib., p. 19, ₁₉—23, ₃.

370

ста употрѣбява термина , [1] обаче отъ контекста се установява, че съ това име той нарича градоветѣ по срѣдни Дунавъ, които нѣматъ нищо общо съ тема Паристрионъ. И тъй, северна България къмъ срѣдата на XII. вѣкъ е признавала само върховната власть на ромейския императоръ, и населението въ нея се е управлявало отъ вѫтрешни мѣстни владѣтели-воеводи на отдѣлни крепости съ тѣхната територия, и се считали като съюзници на Византия. Следъ поражението въ 1123 год. името на печенѣзитѣ вече изчезва отъ страницитѣ на историята, а това ясно показва, че тѣ се примирили съ новото си положение като защитници на севернитѣ граници на империята въ течение на около 25 години. Тѣхнитѣ живѣлища отвъдъ Дунавъ постепенно завземали  к у м а н и т ѣ, които, отблъсвани отъ южно-рускитѣ князе, се примъквали все повече на западъ, така че къмъ срѣдата на XII. вѣкъ тѣ станали непосрѣдни северни съседи на Византия, а къмь края на същия вѣкъ  К у м а н и я, завземала Влашко, Молдова и часть отъ Седмиградско (Трансилвания) и играла, както ще видимъ, немаловажна роля при освобождението на българитѣ отъ византийското владичество.

Следъ блѣскавата си победа надъ печенѣзитѣ императоръ Иванъ Комнинъ билъ принуденъ още въ 1124 год. да предприеме походъ противъ сърбитѣ, които веднага следъ смъртьта на Алексий I Комнинъ нарушили сключения съ него въ 1094 год. миръ и отново почнали да нахлуватъ въ предѣлитѣ на империята. — Възстанията на сърбитѣ за освобождение отъ Византия, както е известно, се почнали още отъ срѣдата на XI вѣкъ. За свой центъръ тѣ на първо време имали една отъ западнитѣ сръбски области —  З е т а  или  Д у к л я; по-сетне обаче тѣ се разширили и въ съседнитѣ области при всичкитѣ старания на ромеитѣ да ги локализиратъ само въ тая область. Но сръбската независимость особено се затвърдява, откакъ центърътъ на политическия животъ и държавностьта се пренася въ вѫтрешната часть на сръбскитѣ земи, въ  Р а с а  или  Р а ш к а, владѣтелитѣ на която ставатъ обедини-

1. Cinnamus, ib., p. 118, ₁₁ et 119, _17-18.

371

тели на сръбското племе на полуострова въ лицето на Неманитѣ, по името на първия силенъ и успѣшенъ борецъ за независимость и събиратель на сръбскитѣ дотогава разкъсани земи — Стефана Немань. Презъ 20-тѣ години на XII. вѣкъ велики жупанъ сръбски билъ бащата на Стефана Немань, Бела-Урошъ, или Урошъ I велики или старий. На него се отдава началото за обединението на сръбскитѣ земи и къмъ неговото жупанствуване се отнася нападението на сърбитѣ въ предѣлитѣ на империята въ 1124 год. Цельта на Бела-Урошъ била, вѣроятно, да отнеме и присъедини сръбскитѣ земи, които още се намирали подъ властьта на Византия. Но той не сполучилъ, защото, следъ като билъ разбитъ съвсемъ отъ императора, последниятъ принудилъ да сключатъ миръ и „тия варвари, пише Никита Акоминатъ, които не се отличавали съ воински доблести и поради това всѣкога се намирали подъ властьта на съседитѣ”. Иванъ Комнинъ изнесълъ отъ сърбитѣ голѣма плячка и откаралъ много пленници, отъ които едни преселилъ въ никомидийската область, други зачислилъ въ редоветѣ на армията, а трети отново направилъ свои поданици. [1]

Но, ако Иванъ Комнинъ сможалъ така лесно да се разправи съ сърбитѣ, то нему предстояла за защита интереситѣ на Византия на Балканския полуостровъ друга много по-голѣма и по-опасна война съ единъ народъ, който къмъ срѣдата на XII. вѣкъ засилилъ своитѣ аспирации за прокарване на своето влияние върху дѣлата на полуострова, — именно съ маджаритѣ.

Маджарско, откакъ приело християнството (998—999) при краль Стефана I Свети (997—1038), благодарение на неговитѣ политически успѣхи чрезъ роднински връзки почти съ всички съседни царски родове и на разумната му законодателна дейность възъ основа на равноправностьта на народитѣ и автономията на областитѣ, заемало въ началото на XII. вѣкъ вече видно мѣсто между европейскитѣ държави въпрѣки всички ония вѫтрешни размирици и междуособия, които то трѣбвало да пре-

1. Nicetas, ib. Iohn. Comnenus, cap. 5, p. 22, ₂₄—23, ₁₅. — Cp. K. Гротъ, Изъ исторіи Угріи и славянства въ XII вѣкъ (1147—1173). Варшава 1889, стр. 29—30.

372

кара следъ смъртьта на Стефана Свети. Това бързо издигане Маджарско дължало главно на двама свои господари Ладислава I Свети (1077—1095) и Коломана (1095—1114), които не само засилили външната му мощь и политическо значение и осигурили въ него вѫтрешния редъ и уредба възъ национални самобитни начала, не само закрепили маджарската власть въ покрайнинитѣ на държавата, напр. въ Седмиградско, но и значително разширили нейната територия на югозападъ съ присъединението на нови славянски области — Хърватско съ Словенско и Далмация. По тоя начинъ сега маджаритѣ решително прекрачили на Балканския полуостровъ и се закрепили на Адриатическо море, отъ което не били доволни както венецианската република, тъй и дветѣ империи, особено източната. Византия почнала да гледа на Маджарско подозрително и съ ревность и да се стреми да го привлѣче въ сферата на своето влияние. Още императоръ Алексий I Комнинъ влѣзълъ въ връзка съ династията, която управлявала тоя народъ, и оженилъ сина си Ивана, наследника на престола, въ 1104 год. за дъщерята на Ладислава I Свети, Пирошка или Ирина. Но тая крачка отъ страна на Византия не донесла никаква полза; а пъкъ съ закрепата на маджарската власть въ Далмация въ началото на XII вѣкъ били право нарушени историческитѣ права на византийския императоръ върху тая часть на Балканския полуостровъ, и затова тя не е могла да не възбуди още повече недоволство въ него. [1]

При Ивана II Комнинъ маджаро-византийскитѣ отношения могли сѫ донейде да се подобрятъ поради роднинскитѣ връзки на византийския дворъ съ маджарската династия, но и „тия връзки, споредъ К. Грота, не могли да унищожатъ ония чувства на взаимно недовѣрие и съперничество, които бѣха успѣли да възникнатъ съ време между тия две съседни държави”. Иванъ II Комнинъ, завзетъ повечето съ азиатскитѣ си работи, не билъ, както изглежда, особено наклоненъ пръвъ да наруши мира съ Маджарско, макаръ той и да е силно желалъ да прокара влиянието си въ вѫтрешнитѣ работи на ма-

1. К. Гротъ, п. т., стр. 1—2, 26.

373

джаритѣ. Това твърде ясно се види въ отношенията му къмъ постѫпката на краль Коломана I спрямо своя братъ Алмуша и сина му Бела, които той ослѣпилъ; само за да запази престола за сина си Стефана, защото въ Маджарско се държалъ още принципътъ на родовото старшинство при престолонаследието. Когато поради тая жестока постѫпка, наистина, синътъ на Коломана Стефанъ II (1114—1131) завзелъ маджарския престолъ, той съ своята подозрителность и преследвания накаралъ нещастния си чичо Алмуша да търси убѣжище при византийския императоръ. Иванъ Комнинъ на драго сърдце приелъ Алмуша и неговитѣ хора и му далъ единъ градъ въ Македония, нареченъ по неговото ново име „Константинъ”, дадено нему въ Византия. Тукъ, разбира се, сѫ играли роля не едни само роднински чувства на императрица Ирина, но и други политически съображения отъ страна на Ивана II, т. е. представялъ му се случай да се намѣси въ вѫтрешнитѣ работи на Маджарско и да прокара своето влияние тамъ. Обаче буйниятъ Стефанъ II не е могълъ да гледа спокойно на хитрата византийска политика и търсилъ само поводъ, за да влѣзе въ открита борба съ Византия. [1]

Като поводъ, споредъ Никита Акомината, послужило това, че ужъ жителитѣ на крайдунавския градъ Браничево „разбойнически нападали дохождащитѣ за търговия маджари и твърде лошо се отнасяли съ тѣхъ”. Но главната причина за нападението на Стефана II билъ, споредъ Акомината и Кинама, приемътъ, който императорътъ оказалъ на Алмуша, при което, споредъ Кинама, маджарскиятъ краль чрезъ пратеници искалъ да се изгони последниятъ отъ ромеиската земя, но получилъ отказъ. Оскърбенъ по тоя начинъ, Стефанъ II почналъ въ 1128 год. война, която той отворилъ съ това, че преминалъ неочаквано Дунавъ и обсадилъ Бѣлградъ. Той скоро завладѣлъ града, разорилъ стенитѣ до основи и отъ камънитѣ, които на кораби пренесълъ на отвѫдния брѣгъ, съградилъ въ Сирмий града Зевгминъ (старобъл. Землинъ, сър.-хър. Земунъ). Следъ това кральтъ навлѣзълъ въ българскитѣ земи и

1. Пакъ тамъ, стр. 26—27.

374

достигналъ до Срѣдецъ и по-нататъкъ къмъ Пловдивъ. Когато получилъ известие за разорението на Бѣлградъ, Иванъ Комнинъ най-напредъ пристигналъ въ Пловдивъ съ намѣрение на първо време да запази тракийскитѣ проходи, после, като събралъ войска и стъкмилъ флота, която изпратилъ презъ Черно-море въ Дунавъ, сможалъ да проникне навѫтре въ придунавскитѣ области и при Браничево се съединилъ съ дунавската флота. Стефанъ II, който въ това време заболѣлъ, заповѣдалъ на воеводитѣ си, да не допустнатъ императора да мине рѣката. Но императорътъ следъ една хитра маневра сполучилъ да излѣзе на маджарския брѣгъ и при Храмъ на устието на на р. Карашъ (Нова Паланка), съвършено да разбие маджаритѣ и да ги обърне въ бѣгство. Въ преследването имъ много отъ тѣхъ загинали въ рѣката, а други били взети въ пленъ. Крепостьта Храмъ била завзета отъ ромеитѣ, и като оставилъ въ Браничево достатъченъ гарнизонъ подъ началството на пълководеца Куртикия, императорътъ набързо се завърналъ въ Цариградъ. Войната обаче се продължила, защото маджаритѣ, наскоро следъ заминаването на императора, минали рѣката и нападнали отново Браничево. Градътъ билъ изгоренъ и разсипанъ. Иванъ Комнинъ втори пѫть се явилъ и възобновилъ крепостьта, но маджарскиятъ краль искалъ да нападне ромеитѣ неочаквано; императорътъ, обаче, поради недостатъкъ въ храна и болести въ войската отстѫпилъ навѫтре въ страната къмъ мѣстностьта наречена „Зла стълба” ( , вѣроятно, при тѣснината Ждрело при горното течение на р. Млава), гдето маджаритѣ нападнали ариергарда на ромеитѣ, безъ да имъ причинятъ нѣкаква вреда. Следъ това билъ сключенъ миръ, споредъ Никита, въ 1129 год., по който ромеитѣ запазили своята граница по течението на Морава и придобили разни търговски изгоди. [1]

Мирътъ между Маджарско и Византия се поддържалъ презъ цѣлото царуване на Ивана Комнинъ, но, докато Стефанъ II седѣлъ на маджарския престолъ, отношенията между тия съсе-

1. Cinnamus, ib. lib. I, сар. 4, р. 9, ₁₀—12 ₈; сар. 5, р. 12, ₁₃—13, ₉. — Nicetas, ib., сар. 5, р. 24, ₈—25, ₆. — К. Jиречек, Исторjа срба, изд. 2, I, стр. 179—180.

375

дни държави оставали както и по-рано натегнати. При приемника на Стефана II, Бела II Слѣпи (1131—1141), когото самъ Стефанъ повикалъ отъ заточение, защото нѣмалъ деца, и му предалъ властьта, между Маджарско и Византия нѣмало никакви сблъсквания, понеже нямало и поводи. Иванъ Комнинъ се отнесълъ къмъ Бела II по-благосклонно като къмъ сина на покровителствувания отъ него Алмуша, и дори му позволилъ въ 1137 г. да пренесе тѣлото на баща си въ Маджарско. Обаче съперничеството между Маджарско и Византия продължавало да се развива заедно съ разширението на маджарското влияние и власть на Балканския полуостровъ и настаналото сближение на маджаритѣ съ сърбитѣ, които все повече се стремили да се освободятъ отъ византийската власть и търсили подкрепа въ съседното независимо и силно Маджарско. Въ това отношение женитбата на Бела II Слѣпи съ сръбската княгиня Елена (ок. 1130 г.), дъщеря на великия жупанъ Бела-Урошъ I, е имала решаваше значение и, разбира се, не могла да се допадне на Византия, защото имало важни сетнини за нейното влияние и значение на полуострова. Като първо и най-чуствително за Византия събитие било отцепването на Босна и преминаването ѝ подъ васалната зависимость отъ маджарския краль, което се приписва на тая женитба. [1] Но маджаро-византийскитѣ отношения, колкото и да сѫ били натегнати, не дошли до скѫсване до смъртьта на Ивана II Комнинъ, която го настигнала въ 1143 год. Сѫщото положение продължавало да бѫде и презъ първитѣ години отъ царуването на неговия синъ и приемникъ Мануила I Комнинъ (1143—1180), продължителното царуване на когото се счита като една отъ блѣскавитѣ епохи въ византийската история, но въ сѫщото време то подготвило въ значителна степень и настѫпилото следъ него падане на Византия. Отъ всички обаче важни и славни събития, съ които е препълнено царуването на тоя императоръ, ние ще се спремъ само върху ония, които сѫ имали право влияние върху политическитѣ отношения на Балканския полуостровъ изобщо и въ частность върху сѫдбата на българския народъ.

1. К. Гротъ, п. т., стр. 26—33.

376

И преди всичко ще изложимъ преминаването на кръстоносцитѣ отъ втория походъ (1147—1149).

*

Завоеванието на твърде важния за сирийскитѣ християни градъ Едеса въ Месопотамия отъ мощния селджукски емиръ Имадединъ Зенги въ 1144 г. и повицитѣ за помощь на християнитѣ въ северна Сирия силно подействували въ западна Европа: въ Франция, гдето по инициативата, както изглежда, на краль Людовика VII (1137—1180), а не по заповѣдь на папа Евгения III (1145—1153), чието внимание тогава било отвлѣчено отъ демократичното движение въ Римъ, Бернардъ Клервоски (отъ Клерво въ Бургундия) възкресилъ отново религиозния ентусиазъмъ, и въ Германия, гдето сѫщиятъ Бернардъ увлѣкълъ всички подире си, решено било да нападнатъ турцитѣ съ голѣми военни сили. Известието за потеглянето на такова грамадно множество хора къмъ северозападнитѣ граници на империята силно встревожило императоръ Мануила I, който се заловилъ да предотврати всички безполезни и опасни сблъсквания съ кръстоносцитѣ. [1]

Когато въ началото на 1147 г. нѣмското кръстоносно опълчение начело съ германския господарь Конрада III (1138—1152) стигнало до маджарската граница, последниятъ изпратилъ пратеници да молятъ императора да имъ позволи да минатъ презъ ромейскитѣ области и да имъ отворятъ по пѫтя пазари, на които тѣ биха могли да купуватъ храна за хората си и фуражъ за конетѣ си. Тогава императоръ Мануилъ изпратилъ двама пратеника, Димитра Макренволита и бившия графъ на гр. Равена Александъръ, [2] на които било порѫчано да узнаятъ, съ какво намѣрение тѣ искатъ да минатъ презъ империята. Императорскитѣ пратеници пристигнали въ лагера

1. Г. Ф. Герцбергъ, п. т., стр. 282—289. — А. А. Васильевъ, Византия и крестоносцы. С.-Петербургъ 1923, стр. 44—46.

2. Тоя Александъръ билъ лишенъ отъ графството си отъ сицилийския краль Рожера за вдигнатото отъ него възстание и избѣгалъ най-първо въ Далмация, а оттамъ преминалъ на страната на императоръ Мануила. — Cinnamus, ib. р. 67, _13-16. — Ср. Nicetаs, lib. II, cap. 2, p. 121, _7-9.

377

на Конрада III. [1] Въ речьта си къмъ него между другото тѣ казали: „Да нападнете на ромеитѣ дори неочаквано ще ви бѫде наистина мѫчно; а когато почнете съ тѣхъ война вѣроломно, — още по-мѫчно, защото тогава ще трѣбва да воювате противъ Бога и ромейското орѫжие. Напротивъ, ако вашето приятелство е искрено и не се скриватъ у васъ никакви коварни замисли, — скрепете дѣлото съ клетва, и вамъ ще бѫде възможно да вървите по земята на великия императоръ, като по приятелска; васъ ще ви посрещне приличенъ приемъ и всѣко радушие”. Конрадъ III отъ името на всички отговорилъ, че тѣ сѫ дошли съвсемъ не да нанасятъ обиди на ромеитѣ и, ако е потрѣбно, готови сѫ да потвърдятъ своитѣ думи съ клетва; тѣмъ ще бѫде много по-лесно да дадатъ такава клетва, защото тѣхниятъ походъ има за цель Палестина и турцитѣ, които опустошавали Азия съ своитѣ нападения. Следъ това били установени условията за преминаването презъ територията на империята, а именно: на нѣмцитѣ било обещано, доколкото е възможно, да имъ се улесни, походътъ и да имъ се набавятъ нужднитѣ храни, а нѣмцитѣ се задължили да не причиняватъ никаква вреда на страната и на ромейскитѣ поданици, което водачитѣ на кръстоносцитѣ скрепили съ клетва. Следъ завръщането на пратеницитѣ им-

1. За началото на преговоритѣ византийскитѣ историци не се съгласяватъ. Така, споредъ Кинама, императоръ Мануилъ изпратилъ пратеници при Конрада III, за да узнаятъ намѣренията на кръстоносцитѣ — дали тѣ идатъ като врагове на империята, или като приятели, и ако е последното, тѣ това да потвърдятъ съ клетва (Cinnamus, ib. p. 67, и et sq.), а споредъ Никита Акоминатъ излиза, че пръвъ се обърналъ последниятъ къмъ Мануила да иска разрешение да мине презъ ромейскитѣ области и да бѫде снабденъ съ храна и фуражъ (Nicetas ib. p. 81, _6-10). Това разногласие на двамата автори, споредъ насъ, е само видимо, защото въ случая Никита допълва Кинама, защото едвали Мануилъ би се обърналъ пръвъ къмъ кръстоносцитѣ, защото тия сѫ имали нужда отъ него, а не той — отъ тѣхъ. Пратеничеството на Макренволита и Александра при Конрада III несъмнено е било пратено, следъ като последниятъ поискалъ позволение да мине презъ византийската територия, и тѣхната главна цель била да установятъ условията, при които ще стане преминаването, и главно — кръстоносцитѣ да се задължатъ клетвено, че ще минатъ тихо и мирно.

378

ператоръ Мануилъ направилъ нужднитѣ разпоредби до управителитѣ на областитѣ, презъ които щѣли да минатъ кръстоносцитѣ, да ги улесняватъ въ всичко, а главно да се приготвятъ храни за продаване, и Конрадъ III продължилъ пѫтя си. [1]

Когато кръстоносното опълчение се приближило до Дунавъ, и било всичко добре приготвено, за да минатъ рѣката, императорътъ назначилъ много писари , като имъ заповѣдалъ да стоятъ на противоположния брѣгъ и записватъ броя на ония, които преминаватъ на всѣки корабъ; но когато писаритѣ достигнали до 90 хиляди, по-нататъкъ не сварвали да броятъ, [2] — толкова голѣмо било кръстоносното опълчение на Конрада III. Преминаването на Дунавъ, очевидно, станало при Бѣлградъ, и кръстоносцитѣ сѫ тръгнали по главния пѫть, защото първиятъ голѣмъ градъ, който тѣ стигнали билъ Нишъ , който въ това време билъ главенъ градъ на градоветѣ по Дакия. Тамъ Михаилъ съ прозвище Вранà, комуто императорътъ бѣ повѣрилъ властьта надъ страната, т. е. той билъ български намѣстникъ-управитель [3], се билъ

1. Cinnamus, lib. II, сар. 12, ib. p 67, ₁₁—69, ₁₅.

2. Сinnamus, ib. 69, _19-20:

Ho 90 мириади даватъ 900,000 — брой, който едвали е допустимъ. Затова ние мислимъ, че вм. първоначално е стояло — 90,000, защото това число се приближава до онова, което ни дава и Вилхелмъ Тирски за Конрадовото опълчение: ut constanter asserunt, qui in eadem expeditione praesentes fuerunt, in solo domini imperatoris comitatu ad sepuiaginta millia fuerunt loricatorum, exceptis peditibus, parvulis et mulieribus, et equitibus levis armaturae (Воngars, ib. lib. XVI, cap. 19, p. 902, _20-23), а Оттонъ Фрейзингенски казва, че Конрадъ tantum autem post se multitudinem traxit, ut et flumina ad navigandum, camporumque latitudo ad ambulandum vix sufficere videtur . . . numerum si noscere quaeras, millia milleni militis agmen est (MGH, SS. XX, p. 375. Изобщо количеството на нѣмското опълчение се представяло отъ съвременницитѣ като неизброимо. Кинамъ (69, _13-14) казва, че то било безчислено множество — повече, отколкото пѣсъкътъ въ морето. — Ср. у Niсеtas, ib., p. 82, _6-10.

3. Cinnamus, ib., p. 69, ₂₂—70, ₃:

Въ тоя пасажъ изразитѣ, 1. че Нишъ  в ъ  т о в а  т ъ к м о  в р е м е  билъ главенъ градъ на Дакия, следов.

379

погрижилъ, съгласно съ заповѣдьта до него, да имъ достави всичко необходимо. Сѫщиятъ приемъ билъ и въ Сардика (Срѣдецъ), гдето кръстоносцитѣ били посрещнати отъ двама знатни мѫже, севастъ Михаилъ Палеологъ и тогавашниятъ хартуларий, особено довѣрено както на Ивана, тъй и на Мануила лице, приели ги добре и ги снабдили съ всичко потрѣбно. [1]

Така кръстоносното нѣмско опълчение пѫтувало мирно и тихо, докато пѫтьтъ билъ тежъкъ между Дунавъ и Срѣдецъ, защото цѣлото това пространство било покрито съ високи и мѫчнопроходими планини, безъ да причинятъ на населението нѣщо неприятно; но когато кръстоносцитѣ навлѣзли въ тракийската равнина, гдето пѫтьтъ не билъ тъй опасенъ, тѣ почнали да показватъ своитѣ грабливи наклонности: тѣ отнемали съ сила всичко, което би трѣбвало да купуватъ, и всѣкиго, който оказвалъ отпоръ, умъртвявали съ мечъ. Конрадъ III никакъ не се безпокоилъ, че почнали да се явя-

въ друго време главенъ градъ е бивалъ другъ, и 2. че императорътъ повѣрилъ на Михаила Вранà властьта надъ страната, ни даватъ достатъчно основание да видимъ въ Михаила Вранà управителя на България въ даденото време, който, както Никита Карики въ 1096 г. презъ първия кръстоносенъ походъ, ималъ резиденцията си въ Нишъ, поради това „тогава”, „въ това тъкмо време” тоя градъ е билъ на цѣлата страна, т. е. на България, а не на Дакия, въ която би могло да видимъ само Dacia mediterranea отъ преднитѣ вѣкове (IV.—VII.), а понеже въ XI, вѣкъ старото административно дѣление на Балканския полуостровъ не е сѫществувало, то ясно е, че Кинамъ е употрѣбилъ тука стария административенъ терминъ, за да избѣгне да постави името , когато Вилхелмъ Тирски опредѣля пѫтя на кръстоносцитѣ така: „Transcursa igitur Bawaria et flumine magno Danubo apud Ratisbonam transmisso, а laeva eundem fluviam habentes in Austriam descenderunt inde Hungarorum fines ingressi, ubi а domino Rege illius provinciae honorifice traetati sunt. Decurso igitur regno et utraque emensa Pannonia, Bulgarorum provincias, Moesiam videlicet et Daciam mediterraneam, Ripensam а laeva dimittentis praetereunt. Inde Thracias attingentes et urbes famosissimas Philippopolim et Hadrianopolim trauseuntes, ad urbem Regiam pervenerunt.  B o n g a r s, lib. XVI, cap. 19, p. 901, _50-57.

1. Cinnamus, ib., cap. 12—13, p. 69, ₁₅—70, ₁₇. — Не трѣбва ли да видимъ въ тоя царски хартуларий Андроника Лампарда, за когото Кинамъ съобщава между събитията отъ 1166—67, че (вж. Cinnamus, ib., lib. VI, cap. 7, p. 271, ₁₃).

380

ватъ оплаквания отъ мѣстното население, и нищо не искалъ да чува, а пъкъ, ако и обръщалъ или билъ принуденъ да обърне внимание, то всичко отдавалъ на необузданостьта на тълпата. Никита Акоминатъ ни разказва следния епизодъ, който се отнася къмъ времето, когато кръстоносцитѣ се спрѣли при Пловдивъ. „Архиереятъ на тая область Михаилъ Италийски, човѣкъ твърде красноречивъ и всестранно образованъ, въ разговоръ билъ дотолкова приятенъ, че като магнитъ всички привличалъ къмъ себе си. Той дотолкова увлѣкълъ Конрада III съ прелестьта на своитѣ думи и го очаровалъ съ сладостьта на речитѣ си (имайки обаче въ мислитѣ си съвсемъ не това, което говорѣлъ, а само изгодитѣ на ромеитѣ, и изкусно се промѣнялъ като Протея Фароски), че гордиятъ краль не можелъ да се откѫсне отъ него, често отивалъ на обѣдъ у него и на други гощавки. Затова и той, за да угоди на архиерея, подлагалъ на най-жестоки наказания ония, които сѫ донасяли отнѣкѫде съестни припаси, безъ да заплатятъ за тѣхъ пари. [1] Откакъ потеглили отъ Пловдивъ спрѣчкванията между кръстоносцитѣ и ромеитѣ почнали да ставатъ по-често, а понѣкога достигали и до сбивания.

Когато дошло известие за действията на кръстоносцитѣ до императоръ Мануила, той изпратилъ съ набързо събрана войска добрия си и най-опитенъ въ военното дѣло пълководецъ Прозуха, отъ турски произходъ, но възпитание и образование получилъ византийско. Прозухъ срещналъ кръстоносцитѣ при Одринъ. Отъ начало той вървѣлъ подиря имъ на известно разстояние и не имъ позволявалъ да произвеждатъ безредие; но, когато видѣлъ, че буйството имъ почнало да преминава граници, той влѣзълъ съ тѣхъ въ открита борба по следния поводъ. Единъ знатенъ германецъ, дори родственикъ на Конрада III, се разболѣлъ и легналъ въ едно отъ помѣщенията на единъ мънастирь въ Одринъ, като прибралъ при себе си всички пари и други богатства. Следъ изтеглянето на кръстоносното опълчение на чело съ Конрада III и неговия щабъ отъ Одринъ къмъ Цариградъ, нѣкои отъ ро-

1. Niсеtаs, ib., p. 83, _10-22. — Сinnamus, ib., cap. 13, р. 70, ₁₇—71, ₅.

381

мейскитѣ войници, „чиито рѫце, споредъ думитѣ на Никита, били привикнали не къмъ орѫжие, а къмъ грабежъ”, като се научили за това, една нощь подпалили помѣщението, въ което лежалъ болниятъ, и завладѣли богатствата, като го живъ изгорили. Когато узналъ за това Фридрихъ, братанецъ на Конрада III, по-сетне германски императоръ подъ име Барбароса, потеглилъ обратно въ Одринъ и запалилъ цѣлия мънастирь, въ който лежалъ и изгорѣлъ знатниятъ нѣмецъ, и съ това далъ поводъ за въорѫжени действия съ ромеитѣ. Прозухъ нападналъ на Фридриха, обърналъ го на бѣгъ и избилъ голѣмо количество кръстоносци. Следъ това сблъскване нѣмцитѣ донейде прекратили своитѣ грабежи и буйства. Но и при все това съ приближението на кръстоносцитѣ къмъ Цариградъ враждебнитѣ отношения между кръстоносци и ромеи се усилвали и на мѣста достигнали и до орѫжие. Императоръ Мануилъ се стараелъ да отклони Конрада и неговата армия отъ столицата, но последниятъ, въпрѣки желанието на императора, който искалъ, щото кръстоносцитѣ да преминатъ въ Азия не отъ Цариградъ презъ Босфора, а близу до Абидосъ презъ Хелеспонтъ (Дарданелитѣ), и безъ да гледа на страшното наводнение при р. Меласъ и Атиръ, отъ което силно пострадала войската му, когато се бѣ разположила при Хировакхи, успѣлъ да се приближи до стенитѣ на столицата; обаче като се убедилъ въ недостѫпностьта на столицата и готовностьта на царигражданитѣ да се бранять, отстѫпилъ въ предмѣстието Пикридионъ [1] и оттамъ влѣзълъ въ преговори съ Мануила, които най-сетне докарали отново приятелски отношения между двамата императори, още повече че Мануилъ се страхувалъ много повече отъ пристигането на френската армия, която била враждебно настроена противъ Византия, и понеже френцитѣ, като приятели на норманитѣ, силно мразѣли Мануила, загдето последниятъ ги притѣсня-

1. Сinnаmus ib. p. 75, _13-14: . — Мънастирь Пикридий, построенъ отъ Пикридия, спалникъ при императрица Ирина, майка на Константина VI, се намиралъ на Златния Рогъ, именно между сег. Хаскьой и Касимъ-паша. — Вж. Г. Ласкинъ, п. т., стр. 147.

382

валъ въ Мала-Азия. Освенъ това страната била изтощена отъ нѣмската армия, и населението следъ станалитѣ сблъсквания било враждебно настроено срещу всички кръстоносци. Къмъ това се присъединило, отъ една страна, не само това, че императорътъ ималъ намѣрение да ги принуди, както нѣкога Алексий I Комнинъ, да дадатъ ленна клетва за всички будещи завоевания, но и, отъ друга страна, съобщението, 1. че италиянскитѣ нормани почнали грабителска война въ Гърция и 2. че ромеитѣ, за да отблъснатъ тая война, сключили съ турцитѣ примирие за 12 години. Както и да било, но Мануилъ най-сетне въ края на септемврий 1147 год. сполучилъ да изпроводи нѣмското опълчение на Конрада III презъ Босфора въ Мала-Азия, гдето то било избито отъ турцитѣ и само малка часть могли да се спасятъ. [1]

Наскоро следъ това дошло известие за приближаването на френския краль Людовика VII къмъ границитѣ на империята. Следъ като миналъ Дунавъ съ своята армия, той билъ посрещнатъ отъ императорскитѣ пратеници севастъ Михаила Палеологъ и Михаила Вранà, които той приелъ дружелюбно и благодарилъ императору за услугитѣ, като имъ обявилъ, че нѣма да причини никакво зло на страната. И наистина, френската армия преминала презъ българскитѣ