Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

II. Епоха на ромеизацията

3. Преминаването на кръстоносцитѣ отъ първия походъ презъ българскитѣ земи и второто норманско нашествие

Следъ като очистилъ и усмирилъ по тоя начинъ Балканския полуостровъ, Алексий I Комнинъ намислилъ вече да обърне вниманието си къмъ източния неприятель на империята, къмъ турцитѣ-селджуци, за да отвоюва отново завладѣнитѣ отъ тѣхъ византийски земи въ Мала Азия. Но съ едни само срѣдства отъ европейскитѣ владения да постигне начертания си планъ за него било невъзможно, защото, военнитѣ сили на Византия били силно разнебитени и ослабени поради непрестаннитѣ войни. „Затова Алексий I решилъ да се обърне за помощь къмъ западнитѣ държави, пише Херцбергъ, и при това чрезъ посрѣдството на Римъ. Макаръ че църковната катастрофа, т. е. раздѣлението на църквитѣ, което станало при патриархъ Михаила Каруларий въ 1054 год., и да раздѣлила завинаги Изтокъ отъ Западъ, обаче омразата между тѣхъ не била още пустнала такива дълбоки корени, щото политиката на Византия въ борбата си съ селджуцитѣ, много по-сериозни и по-опасни врагове на християнството, отколкото нѣкогашнитѣ араби, да не е могла да помисли за единъ съюзъ съ Римъ”. Че такова сближение съ римския папа все още е било възможно въ даденото време, показва и това, че опитътъ въ същата посока, който билъ направенъ при Михаила VII Дука (1071—1078), намѣрилъ съчувствие отъ страна на папа Григория VII главно за това, че тоя императоръ намеквалъ въ обръщението си на възможность за ново обединение на източната църква съ римската. „Обаче въоръженията, които били предприети отъ тоя папа въ 1074 год. въ високъ стилъ и съ широки планове, не докарали никакви резултати: побъркали италиянскитѣ и германскитѣ раздори. Но въ даденото време поканата на императоръ Алексия I съвпадала съ общото настроение въ всичките слоеве на западното общество, — настроение, което се бѣ пробудило въ много страни на западна Европа и искало най-настойчиво да се отблъсне съ оръжие Ислама, както това сполучили да направятъ норманитѣ на о-въ Сицилия. Мощното религиозно-аскетическо въодушевение, чрезъ което се право сочило на необходимостьта да се изгонятъ отъ гроба Госпо-

223

денъ турцитѣ, които владѣели Иерусалимъ още отъ 1076 год., заедно съ стремежа на папата да разшири своето господство и съ социални, политически и търговски подбуди подготвили за дълго време въ Европа оная атмосфера, която най-сетне създаде религиозно-воинственото преселение на западнитѣ народи къмъ Изтокъ, известно въ историята подъ името  к р ъ с т о н о с н и  п о х о д и, които представятъ едно отъ най-своеобразнитѣ явления презъ срѣднитѣ вѣкове и получили всесвѣтно — историческо значение”, като оставили не малъкъ споменъ и въ историята на нашия народъ.

Презъ есеньта на 1095 год. на събора въ Пияченца се представили предъ папа Урбанъ II (1088—1099) пратеници отъ византийския императоръ и заявили, че последниятъ искалъ да „ангажира мнозина, които да се задължатъ съ клетва да отидатъ на помощь на Алексия I”. Макаръ въ Пияченца да не станало дума за кръстоносенъ походъ, обаче Урбанъ II, който билъ проникнатъ отъ идеитѣ на своя предшественикъ Григория VII, напълно одобрилъ и усвоилъ неговитѣ планове: той сполучилъ да създаде не само между своитѣ съотечественици — френцитѣ, но и въ цѣла западна Европа духовно-воинствено настроение противъ владѣтелитѣ на Иерусалимъ за освобождението на Гроба Господенъ. Обаче византийскиятъ императоръ тогава не мислилъ още, че той съ това си предложение навличалъ нови беди върху империята; но той още въ началото на кръстоноснитѣ походи съзналъ своята грѣшка. „Съ голѣмо очудване и безпокойствие той посрещналъ известието за необикновеното и устроено при съдействието на папата движение презъ лѣтото на 1095 год., което обхващало все по-голѣми народни маси отъ западъ”. [1] Алексий I съвсемъ не това очаквалъ отъ Западъ. Въ критичната минута презъ 1091 год. Европа не му оказала никаква помощь, а сега, когато той дори самъ е могълъ да се разправи съ неприятеля, идѣла грамадна войска, която нѣколко пъти над-

1. Г. Ф. Герцбергъ, Исторія Византіи. Москва 1896, стр. 268–269. — А. А. Васильевъ, Византия и крестоносцы, Петербургъ 1923, стр. 23—30. — Св. Георгиевъ, Първиятъ кръстоносенъ походъ и българскитѣ земи, Бълг. Ист. Библ. год. I, т. II (1928), стр. 78 и сл.

224

минавала византийската армия. Императорътъ се надѣвалъ, че западнитѣ народи ще го пожалѣятъ и ще му изпратятъ единъ отредъ, който ще влѣзе като часть въ неговата армия и който той ще държи въ пълна покорность. Излѣзло обаче не това, което се очаквало: оттука и произлѣзли взаимнитѣ недоразумения и недоумения, който стрували на империята не малко жертви. Но първитѣ печални резултати отъ грѣшката на императора било следено да изпита Балканскиятъ полуостровъ, и въ частность България и българскиятъ народъ.

Презъ пролѣтьта на 1096 год. известниятъ Валтеръ Голакъ, придруженъ отъ една огромна тълпа простъ народъ пилигрими, отъ Франция презъ Маджарско потеглилъ за Иерусалимъ. [1] Когато стигналъ въ Малевила (Malevilla, сег. Землинъ срб.-хър. Земунъ), безъ да срещне нѣкоя враждебность или неприятность отъ страна на маджаритѣ, той преминалъ на кораби Дунавъ при „българския градъ Белеграва” (Belegrava civitas Bulgarorum, сег. Бѣлградъ), отгдето той трѣбвало съ сила да си пробива пѫть, защото българското население, като виждало въ хората на Валтера едни само нехранимайковци и мошеници, посрещнало ги твърде недружелюбно. Когато Валтеръ разпъналъ палаткитѣ си наблизо подъ стенитѣ на Бѣлградъ, той се обърналъ къмъ тогавашния дука, намѣстникъ-управитель на България и комендантъ на Бѣлградъ, проедъръ Никита Карики [2], да иска позволение да купи въ

1. Пѫтуването на Валтера Голакъ, както и на Петря Амьенски презъ България описва каноникъ и пазитель на Ахенската църква Албертъ, който е живѣлъ презъ 1-та половина на XII вѣкъ, въ своята Historia Hierosolimitanae expeditionis, т. е. История на първия кръстоносенъ походъ, въ 12 книги (писана преди 1158 г.) до 1121 год., издадена у  B o n g a r s'a Gesta Dei per Francos, t. I, Hanoviae 1611, p. 184–381; отъ това издание ние се ползуваме. — За Алберта Ахенски вж. W. Wattenbach, Deutschlands Geschichtsquellen im Mittelalter 6-te Aufl. 2. Bd. Berlin 1894, S, 178—180. Сѫщо Св. Георгиевъ, п. т. стр. 88—89.

2. Въ текста у Алберта стои: principe Bulgarorum et magistratu civitatis (ib. p. 186, ₁₁); по-нататъкъ сѫщиятъ тоя princeps се нарича duci et prineipi terrae (186, _45–46), dominus terrae (p. 186, ₄₈), а най-сетне му дава и собственото име: Duce Nichita nomine, principe Bulgarorum et praeside civitatis Belegrave (p. 187, _14-15) (Ср. сѫщо р. 187, ₄₉: Dux praefatus Nichita; p. 188, _24-25: ad ducem Nichita, principem Bulgarorum; p. 188, ₃₉: Ducem

225

града храна за себе си и за войската си, но „тѣ, като ги счели за измамници и шпиони, забранили всѣкакви покупки”. Валтеръ и дружината му, оскърбени отъ тоя отказъ, нахвърлили се върху стадата отъ едъръ и дребенъ добитъкъ, които пръснато се пасѣли отвънъ града, и искали да ги откаратъ съ себе си; „тогава българитѣ и пилигримитѣ се скарали здравата, и работата стигнала до орѫжие”. Между това населението се погрижило за защита отъ тия готовановци; споредъ Алберта Ахенски, събрали се до 140 хиляди (sic) души българи и почнали да отбиватъ пилигримитѣ, които се

Nichitam; p. 188, ₄₁: Ducis Belegrave.  В и л х е л м ъ  Т и р с к и  пъкъ го право нарича Bulgarorum dux Nichita nomine (ib. p. 644, _8-9). И тъй, споредъ Алберта Ахенски, Никита билъ dux, princeps Bulgarorum, dux et princeps terrae, dominus terrae и praeses civitatis Belegrave. Наричайки Никита princeps Bulgarorum, dux et princeps terrae, dominus terrae, т. е. господарь князъ на българитѣ и на българската земя, Албертъ е искалъ, очевидно да изтъкне, че съ титлата dux се свързва по-широка власть, т. е. че Никита билъ не простъ водачъ на българитѣ, а господарь, князъ, и въ случая намѣстникъ императорски въ България (вж. тукъ по-горе, стр. 15). Това наше обяснение се подтвърдява отъ надписа на единъ моливдовулъ, който е известенъ въ два екземпляра и несъмнено принадлежи на нашия дука Никита (вж. В. Н. Златарски, Политич. положение на северна България и пр. п. т., стр. 38—39). Тоя надписъ представя едно двустишие, написано въ размѣръ на ямбически триметри, и гласи: , т. е. „Печатъ за писма на българския дука, проедъръ Никита Карики”, отъ което ясно се установява, 1. че Никита наистина е билъ дука, т. е. намѣстникъ-управитель на България; 2. че чинътъ му билъ , който Албертъ, като не разбиралъ значението на тая дума, просто превелъ съ съответната латинска дума praeses, idis, като ирибавилъ къмъ нея civitatis Belegrave, може би съ цель да посочи, че въ Бѣлградъ се намирало неговото постоянно мѣстопребивалище, което впрочемъ се право подтвърдява съ това, че го нарича Dux Belegrave, и 3. че прозвището му било  К а р и к и. За единъ споменува Анна Комнина (ib., II, р. 33, _1-8), който на о-въ Критъ въ 1092 се отметналъ отъ императора и се обявилъ за независимъ. Вж. и F. Chalondon, Essai etc. p. 147—148. За четенето на горния надписъ вж. Schlumberger, Sigillographie, p. 239. — N. Bănscu Changements etc. п. т., стр. 62 (14). — H. Мушмовъ, Византийски печати съ значение за българ. история, п. т., стр. 90—92. V. Laurent, Bulletin de Sigillographie byzantine, въ Byzantion, vol. V. (1929–1930), fasc. II, p. 590—592. — Ср. В. Н. Златарски, Намѣстници-управители и пр., п. т., стр. 145—147.

226

пръснали въ разни страни да търсятъ убѣжище; една часть отъ тѣхъ се скрили въ единъ молитвенъ домъ, но българи ги намѣрили и изгорили въ него до 60 души. Следъ тая нещастна случка, която му струвала много хора, Валтеръ, като оставилъ пръснатата си войска, като бѣглецъ крилъ се въ течение на осемь дена въ „българскитѣ гори” (sylvas Bulgarorum) и най-сетне стигналъ въ твърде богатия градъ Нишъ (Nizch), който се намиралъ въ срѣдата на българското царство” (in medio Bulgarorum regno). Тамъ той намѣрилъ дука Никита и му се оплакалъ за нанесенитѣ обиди и загуби. Никита се оказа милосърденъ, несъмнено по заповѣдь отъ Цариградъ; той призналъ Валтера за правъ въ всичко и въ знакъ на миролюбие снабдилъ го дори съ пари и оръжие. Освенъ това той му далъ водачи, за да мине спокойно презъ българскитѣ градове Срѣдецъ (Sternitz), Пловдивъ (Phinopolin) и Одринъ (Adrianopolin) и право да си купува храна, докато стигне заедно съ войската си до „Цариградъ, столицата на цѣлото гръцко царство”. Когато Валтеръ се отзовалъ предъ стенитѣ на византийската столица, той смирено и убедително молилъ императора да му позволи да живѣе мирно около Цариградъ и да си купува храни, докато го настигне Петъръ Пустинникъ, по убеждението на когото той предприелъ това странствуване. Алексий I благосклонно отговорилъ на просбата му и се съгласилъ на всичко. [1] Така, следъ като разположили лагера си подъ самата столица, кръстоносцитѣ почнали отново да се събиратъ окола Валтера. Не се минало много време, откакъ Валтеръ и дружината му преминали презъ България, и на Дунава се явилъ и Петъръ Пустинникъ отъ Амьенъ, придруженъ отъ „безбройна армия, казва Албертъ, като морския пѣсъкъ, която се била събрала около него отъ различни държави и състояла отъ френци, шваби, баварци и лотарингци”. Съ разрешението на маджарския краль Коломана (1095—1114) кръстоносцитѣ свободно преминали презъ цѣло Маджарско, но при гр. Ма-

1. Albertus Aquensis, ib., lib. I, cap. VII, p. 186, _8-58. — Св. Георгиевъ п. т., стр. 89—90.

227

левила (Землинъ) срещнали силенъ отпоръ отъ управителя на тая область, на име Гуцъ (comes Guz). Тоя графъ Гуцъ, „увлѣченъ отъ користолюбие”, влѣзълъ въ връзки съ дука Никита, и двамата решили: Никита съ своята пехота да удари на авангарда на Петровата армия, а Гуцъ съ конницата си да атакува ариергарда; „по този начинъ, пише Албертъ, тѣ могли биха лесно да заграбятъ цѣлия имотъ на такава многобройна армия, който състоялъ отъ коне, злато, сребро и дрехи, които тѣ предполагали да раздѣлятъ помежду си”. Петъръ обаче преварилъ тѣхното съюзяване. „Като се научилъ за него, той не искалъ да вѣрва, че българи и маджари, народъ християнски, ще се осмѣлятъ да извършатъ такова престъпление; но все пакъ той сполучилъ да въодушеви своята войска и бързо потеглилъ къмъ Малевила; тамъ станало голѣмо сражение, въ което Гуцъ и маджаритѣ били жестоко разбити, и градътъ билъ превзетъ отъ кръстоносцитѣ; въ града последнитѣ намѣрили голѣми запаси отъ храни, добитъкъ и много коне, което собствено имъ трѣбвало. [1]

Когато се научилъ за победата на пилигримитѣ, одържана при Малевила, управительтъ на България Никита, следъ едно съвещание съ близкитѣ си, не се решилъ да дочака Петра въ Бѣлградъ, а веднага се разпоредилъ за отстъпване въ Нишъ съ всички съкровища, като се надѣвалъ, че тамъ ще му бѫде по-добре и по-удобно да се защищава противъ безбройнитѣ тълпи на кръстоносцитѣ, тъй като тоя градъ билъ заобиколенъ съ яки стени. На бѣлградчани той заповѣдалъ да се отстранятъ въ гори и планини съ семействата и стадата си и въ непристъпни мѣста, докато дойде помощь отъ Цариградъ, и съ взематъ нужднитѣ мѣрки противъ дружинитѣ на Петра, и да отмъстятъ за поражението на Гуца. По въ това време Петъръ Амьенски получилъ известие, какво маджарскиятъ краль съ голѣма войска потеглилъ противъ него, за да отмъсти за нападението на владенията му и за избиването на маджаритѣ въ Малевила. Изплашенъ отъ това известие, Петъръ веднага напустналъ града и съ голѣма плячка и стада почналъ да прехвърля голѣмата си войска на събра-

1. Ibidem, cap. VIII. р. 186, ₅₈—187, ₄₆.

228

нитѣ по брѣговетѣ 150 кораба, и понеже тия не били достатъчни, къмъ тѣхъ прибавили набързо сглобенитѣ салове, свързани съ върбови прѫчки. Презъ време на преминаването презъ рѣката, освенъ че много отъ саловетѣ били увличани отъ течението на водата и се преобръщали, но появили се на лодки нѣкакви-си „п и н ц е н а р и и  (Pincenarii), които населявали България”, въ които ще трѣбва да видимъ печенѣзитѣ. Тия печенѣзи, които сѫ били изпратени несъмнено отъ дука Никита, защото Албертъ Ахенски по-нататъкъ ги нарича „пинценарии на бѣлградския дука”, [1] нападнали кръстоносцитѣ и много отъ тѣхъ изтрепали и потопили. „Петъръ, пише Албертъ, като видѣлъ, че хората му загиватъ и потъватъ, заповѣдалъ на баварцитѣ и швабитѣ и на другитѣ нѣмци, напомняйки имъ за клетвата да се покоряватъ, да помогнатъ на френцитѣ, своитѣ братя. Тѣ се качили незабавно на седемь кораби и потопили седемь лодки съ печенѣзи, отъ които само седемь били хванати въ пленъ; като ги докарали при Петра, кръстоносцитѣ изклали плененитѣ по негова заповѣдь. Като отмъстили по тоя начинъ за своитѣ, тѣ преминали презъ р. Сава [2] при Бѣлградъ. Петъръ влѣзълъ въ града, но, безъ да се бави тамъ, потеглилъ на пѫть и се скрилъ въ „обширнитѣ български гори” (ingentia et spaciosissima nemora Bulgarorum), като возѣлъ съ себе си голѣма, награбена въ Бѣлградъ плячка. „Следъ като прекарали седемь дена въ тая обширна гориста

1. Ibidem, сар. X, р. 188, ₄₁: Pincenarios Ducis Belegrave.

2. Както тукъ (р. 188, ₁₇), тъй и по-горе (р. 186, ₂₁), гдето се говори за преминаването на Валтера и дружината му отъ Землинъ въ Бѣлградъ, (сѫщо ср. р. 188, _3-6), Албертъ нарича рѣката Maroa, въ която ще трѣбва да видимъ името на р. Морава; обаче да се отиде отъ Землинъ направо въ Бѣлградъ може, само следъ като се премине презъ Дунавъ или презъ р. Сава, но не и Морава; оттука ясно става, че Албертъ е объркалъ р. Морава съ р. Сава, за коятo той тукъ не споменува; а понеже името на Дунавъ му е било известно (вж. р. 187, ₄₇: Danubius), то трѣбва да се приеме, че кръстоносцитѣ както на Валтера, тъй и на Петра Амьенски се прехвърлили отъ Землинъ въ Бѣлградъ не презъ Дунавъ, а презъ р. Сава, която, наистина, представя по-удобно и по-тѣсно мѣсто за преминаване, защото и опълчението на Готфрида Лотарингски малко по-късно минало тъкмо презъ р. Сава (вж. р. 199, _50-51: Sowa, както Албертъ р. Драва нарича Drowa, ib. p. 199, ₄₅).

229

мѣстность, Петъръ стигналъ съ своитѣ хора въ градъ Нишъ (Nizch), защитенъ съ яки стени. Тамъ, като преминали една рѣка предъ града (р. Нишава несъмнено) по камененъ мостъ, кръстоносцитѣ завзели една широка ливада, покрита съ зеленина, и разпънали палаткитѣ си по брѣга на рѣката”. [1]

Като настанилъ така своитѣ пилигрими, Петъръ, следъ като се посъветвалъ съ по-старитѣ отъ воеводитѣ, чрезъ пратеници поискалъ отъ дука Никита позволение да направи нѣкакви покупки въ града. Никита се съгласилъ, но съ условие, че Петъръ ще му даде заложници, защото се боялъ, да не би кръстоносцитѣ да направятъ пакъ нѣкои оскърбления и насилия, както въ Бѣлградъ. Впрочемъ тая отстѫпчивость на Никита може да се обясни съ това, че той не бѣ още получилъ никакви инструкции отъ Цариградъ, какъ да се държи спрямо кръстоносцитѣ. Както и да било, но Петъръ приелъ предложението на Никита и му изпратилъ двама рицари, които останали въ града презъ цѣлъ день, докато кръстоносцитѣ правили своитѣ покупки, като получили голѣмо улеснение отъ гражданитѣ, които на беднитѣ пилигрими давали продукти безъ пари. Нощьта преминала спокойно, и Никита отпустналъ назадъ заложницитѣ. Но когато на следния день Петъръ потеглилъ на пѫть съ войската си, сто души отъ нѣмскитѣ пилигрими, които имали презъ времето на покупкитѣ въ предния день нѣкакви малки спрѣчквания съ единъ българинъ, останали назадъ, изгорили седемь воденици по Нишава и запалили нѣколко кѫщи, които се намирали въ покрайнините на града и съ това удовлетворили своята необузданость. Жителитѣ на Нишъ, като видѣли кѫщитѣ въ пламъци, оплакали се на дука Никита, като казвали, че „Петъръ и всичкитѣ негови другари сѫ лъжехристияни, крадци, а не мирни хора, защото тѣ, като изклаха плененитѣ ни пинценарии въ Бѣлградъ и избиха толкова маджари въ Малевила, сега се осмѣлили да запалятъ сградитѣ имъ, и забравили оказанитѣ тѣмъ много благодеяния”. [2]

1. Albertus, ibid. сар. IX, р. 187, ₄₆—188, ₂₃.

2. Ibidem, сар. X, р. 188, _23-42.

230

Следъ като изслушалъ оплакванията на гражданитѣ и узналъ за нанесенитѣ тѣмъ щети, дука Никита веднага заповѣдалъ имъ да се взематъ всички за орѫжие, а самъ приготвилъ конница, която той събралъ въ Нишъ, още когато узналъ за нападението на Малевила, и която състояла отъ кумани, маджари и печенѣзи, за да се впустне подиръ пи-лигримитѣ и да ги накаже за причиненото отъ тѣхъ зло. „На тая заповѣдь на дука, пише Албертъ, българи, команити (разб. кумани), много маджари заедно съ пинценарии (печенѣзи), които се събрали за условена заплата да защищаватъ града, грабватъ своитѣ рогови и костени лѫкове, обличатъ ризници и, като привързали байраци на копията си, пустнали се да стигнатъ Петра, който пѫтувалъ спокойно съ войската си”, безъ да знае нѣщо за станалото. Войскитѣ настигнали ариергарда на Петровата армия и безпощадно избили и изклали придружаващитѣ го; цѣлиятъ имъ обозъ билъ спрѣнъ, а женитѣ, девойкитѣ и момцитѣ били откарани въ пленъ заедно съ всичкия имъ имотъ и съ стадата: „тѣ останали, забелязва Албертъ, като пленници и въ изгнание въ българската земя (in terra Bulgariae) до день днешенъ”, т. е. до срѣдата на първата половина на XII. вѣкъ. Известенъ отъ единъ спасилъ се съ бѣгство за станалата катастрофа, Петъръ на съвета съ другитѣ по-благоразумни мѫже казалъ следното: „Насъ ни заплашва страшна беда поради неистовството на безсмисленитѣ нѣмци; много отъ нашитѣ и отъ самитѣ нѣмци паднаха подъ стрелитѣ и ударитѣ на дука Никита и войската му, наказани за пожара, за който азъ нищо не зная. Враговетѣ заграбили нашитѣ кола, нашитѣ богатства и нашитѣ стада. Азъ мисля, че по-добре ще бѫде да се върнемъ назадъ при дука и да сключимъ съ него миръ, защото нашитѣ не бѣха справедливи къмъ него тъкмо тогава, когато гражданитѣ ни доставиха миролюбиво всичко, въ каквото ние имахме нужда”. Това решение било изпълнено. Обаче, когато кръстоносната армия се върнала и отново се разположила на сѫщата ливада предъ града, а Петъръ билъ вече готовъ да иска предъ дука Никита извинение за себе си и за другаритѣ си и, като го успокои, да получи назадъ плененитѣ и

231

обоза, една тълпа безсмислени младежи отъ хиляда души, неукротими и буйни, поддържани отъ други хиляда младежи не по-малко буйни, безъ да гледатъ на желанието на Петра да сключи миръ и да се покоряватъ на заповѣдитѣ му, да бѫдатъ спокойни, минали едни по каменния мостъ, а други прегазили рѣката и съ викове и псувни нападнали на градската врата; другитѣ пилигрими, които били съ Петра, оставали спокойни на мѣстата си. Отъ това разногласие между кръстоносцитѣ се възползували българитѣ: тѣ излѣзли отъ града въ голѣмо количество и не само отблъснали нападателитѣ, но и много отъ тѣхъ избили при отстъпването имъ презъ Нишава. Като видѣли явната и жестока гибель на своитѣ хора, другитѣ пилигрими, които до тогава оставали спокойни, притекли имъ се на помощь; произлѣзълъ страшенъ бой, въ който кръстоносцитѣ били съвсемъ разбити и обърнати на бѣгъ. Петъръ Амьенски веднага изпратилъ при дука Никита единъ българинъ, който пожелалъ сѫщо така да вземе участие въ светия походъ въ Иерусалимъ, съ просба да почнатъ преговори за миръ и да опредѣлятъ самитѣ условия, което и станало. [1]

Но щомъ известието за почналитѣ се преговори се пръснало изъ лагера и настѫпило спокойствие, пехотната сгань, винаги буйна и неизправна, безъ да слуша увещанията на Петра и другитѣ водачи и безъ да дочака окончателното сключване на мира, натоварили полученитѣ обратно талиги и кола и потеглили на пѫть. Никита, както и гражданитѣ, като помислили, че това бѣгство било нарочно устроено отъ кръстоносцитѣ, само за да си получатъ обоза и пленницитѣ си и да не се обвържатъ съ нѣкакъвъ миръ, изпратили конница да ги преследва, която ги настигнала и избила много народъ и взела отново много пленници. Между плячката била откарана и колата, която возѣла съкровището на Петра Амьенски, пълно съ голѣмо количество злато и сребро; то било донесено заедно съ пленницитѣ въ Нишъ и предадено въ ковчежничеството на дука, а другата плячка била раздѣлена между

1. Ibidem, сар. XI—XII, р. 188, ₄₃—189, ₃₂.

232

конницитѣ. „Българитѣ, пише Албертъ, избили много народъ; тѣ откарали много деца съ майкитѣ имъ и безбройно количество женени и неженени жени”. [1] Петъръ и ония отъ водачитѣ, които сполучили да се спасятъ, се пръснали въ разни посоки и се скитали по голѣмитѣ и мрачни гори и най-сетне почнали пакъ да се събиратъ и отъ 40-хилядната си войска могли да набератъ чрезъ разни знакове всичко седемь хиляди души и потеглили отново на пѫть. Тѣ стигнали до единъ градъ, въ който не намѣрили нито хора, нито покѫщнина; тамъ тѣ се разположили на лагеръ и причаквали, дали нѣма да ги настигнатъ другаритѣ. Като нѣмало, отгде да си набавятъ храна, тѣ почувствували гладъ, понеже всичкитѣ имъ коли съ съестни припаси били отнети. „Тая злополука ги настигнала, пише Албертъ, презъ месецъ юлий, когато хранитѣ и всѣкакви продукти узрѣватъ въ нея страна и желтѣятъ предъ жетва. Докато народътъ гладувалъ, по-досѣтливитѣ хора намислили да пекатъ зърната отъ узрѣлото въ околностьта на тоя градъ жито и да хранятъ съ тѣхъ гладуващия народъ”. Така пилигримитѣ прекарали на това мѣсто три дни, презъ които почнали да се събиратъ отъ разни посоки пръснатитѣ бѣгълци, и броятъ имъ достигналъ до 30 хиляди души. На 8. юлий тѣ потеглили за Срѣдецъ. [2]

Между това пратеници отъ дука Никита пристигнали въ Цариградъ и донесли на императора за всички злини, които изпитали българитѣ отъ кръстоносцитѣ, а сѫщо и за избиването на маджаритѣ въ Малевила. Като узналъ за всичко станало, Алексий I Комнинъ веднага изпратилъ пратеници при Петра, който вече билъ напустналъ безлюдния градъ и когото тѣ намѣрили вече въ Срѣдецъ, и възъ основа на императорската заповѣдь му казали следното: „Петре, до го-

1. Споредъ Св. Георгиевъ, п. т., стр. 91—92, имало само две сражения между кръстоносци и българи и е смѣсилъ резултатитѣ отъ тия сражения.

2. Albertus, ib., cap. XIII, р. 189, ₃₃—190, ₁₀. Макаръ Албертъ Ахенски и да не назовава по име тоя градъ, приема се, че това е билъ днеш. Бѣла Паланка, стариятъ гр. Remesiana. C. Jireček, Heerstrasse etc S. 90). — Св. Георгиевъ, п. т., стр. 93.

233

сподарь-императора достигнаха тежки обвинения противъ тебе и твоята войска, защото въ предѣлитѣ на собствената му държава вие сте извършили грабежи и безчиния. Затова императорътъ ти забранява да оставашъ въ градоветѣ повече отъ три дни, докато стигнешъ въ Цариградъ. Възъ основа на императорската заповѣдь, ние ще предпишемъ на всички градове, презъ които ще минешъ, мирно да продаватъ на тебе и на твоитѣ хора всичко необходимо и въ нищо да не ти прѣчатъ по пѫтя, защото ти си християнинъ и всичкитѣ ти хора сѫ така сѫщо християни. Императорътъ напълно ти прощава престъпленията, които сѫ извършили твоитѣ хора по своята необузданость и ярость спрямо дука Никита, защото тѣ сѫ заплатили скѫпо за нанесенитѣ отъ тѣхъ обиди”. Петъръ съ радость изслушалъ благосклонната разпоредба на императора и, като благодарилъ Бога, безъ да се бави дълго въ Срѣдецъ, потеглилъ съ цѣлия си народъ за градъ Пловдивъ, гдето, подъ влиянието на неговитѣ разкази за постигналитѣ го злини, гръцкото население направило на кръстоносцитѣ голѣми подаръци въ византийски пари, сребро, коне и мулета въ името божие и Христа ради. Снабдени по тоя начинъ съ всичко необходимо, пилигримитѣ съ радость на третото утро заминали за Одринъ, гдето останали само два дена (24. и 25. юлий), защото тамъ ги присрещнали нови пратеници на императора и имъ съобщили, че последниятъ желае да види Петра, колкото е възможно по-скоро. Отъ Одринъ пилигримитѣ потеглили право за Цариградъ, предъ чиито стени на известно разстояние на 1. августъ 1096 г. се разположили на лагеръ, като имъ било дадено право да си купуватъ въ столицата необходимитѣ припаси. Тамъ тѣ се съединили съ хората на Валтера и дѣлили помежду си и храни, и орѫжие, и всичко потрѣбно за живота, [1] безъ обаче да се откажатъ отъ своитѣ грабливи наклонности.

Не е мѫчно да си обяснимъ, коя е била причината, гдето Алексий I Комнинъ, безъ да гледа на многото злини, които кръстоносцитѣ нанесли на държавата му, се отнесълъ

1. Albertus, ib., cap. XIV—XV, р. 190, _13-14.

234

къмъ тѣхъ тъй миролюбиво и дори имъ помагалъ, а пъкъ когато Петъръ Амьенски пристигналъ въ Одринъ, той изпратилъ нови пратеници при него съ покана да побърза за Цариградъ, „защото императорътъ горѣлъ отъ желание да види Петра поради ония разкази, които той чувалъ за него”. Като ромеецъ Алексий I не питаелъ никакво довѣрие изобщо къмъ чужденцитѣ, а особено къмъ тия неканени гости — кръстоносцитѣ, които, едвамъ встъпили въ предѣлитѣ на империята, и вече показали, на какво сѫ тѣ способни. Сега той бързалъ по-скоро да се отърве отъ тѣхъ и да избави Балканския полуостровъ отъ тѣхнитѣ грабежи и буйства, едно, защото българското население и тъй било наежено противъ византийскитѣ власти и би могло да използува и тая неукротима тълпа, която стояла сега подъ стенитѣ на столицата, и, друго, защото до него дошло известие, че нови войски идѣли отъ западъ, и то вече не безредни тълпи, а добре уредена армия подъ предводителството на най-видни западни князе и графове, които, ако би се съединили съ дружинитѣ на Валтера Голакъ и Петра Амьенски, едва ли лесно би се отървалъ отъ тѣхъ, още повече че самъ императорътъ кроялъ да ги използува, за да си върне азиятскитѣ владения на империята. Затова следъ петь дена отъ пристигането на Петра всичката тая сгань била прекарана въ Мала Азия, която, както е известно, загинала още въ първитѣ сражения съ турцитѣ.

И наистина, не се минало много време, и България посетили нови кръстоносци, които обаче не оставили такъвъ лошевъ споменъ за себе си благодарение, отъ една страна, на голѣмата и строга дисциплина, която владѣела въ тѣхнитѣ редове, а отъ друга — на тѣхнитѣ предводители. Това били войскитѣ на херцогъ Годфрида Лотарингски, които презъ Маджарско минали тихо и мирно и, изпроводени отъ самия маджарски краль, стигнали въ Малевила, отгдето презъ р. Сава се прехвърлили и се разположили на лагеръ предъ „българския градъ Бѣлградъ”. Следъ като се приготвили добре, кръстоносцитѣ потеглили на пѫтъ. Тѣ навлѣзли въ голѣмитѣ „български гори” (Bulgariae Silvas) и стигнали безъ никакви

235

инциденти първомъ въ Нишъ (Niz). Но преди да стигне въ Нишъ, херцогътъ билъ посрещнатъ отъ пратеници на Алексия I, които му врѫчили писмо отъ своя господарь съ следното съдържание: „Алексий, императоръ на Цариградъ (столица на гръцката държава), (поздравява) съ голѣма радость херцогь Готфрида и неговитѣ съшктници. Моля те, най-християнский княже, да не допустнешъ, щото твоята войска (gentem tuam) да граби и опустошава държавата и земитѣ ми, въ които ти си навлѣзълъ, но ти ще имашъ свобода да купувашъ, и по тоя начинъ отъ нашата власть ще ти се даде възможность да купувашъ и да ти се продава всичко достатъчно, отъ което се нуждаешъ”. Къмъ това предупреждение Готфридъ се отнесълъ съ надлежното внимание и не допустналъ никакви недоразумения между мѣстното население и кръстоносцитѣ. Отъ Нишъ последнитѣ дошли въ Срѣдецъ (Sternitz, Straliciam), отгдето презъ Ихтиманския проходъ (exsuperatis claustris, qui vulgo dieuntur Sancti Basilii) слѣзли въ по-равни мѣста, които доставяли изобилни храни, пристигнали въ „прекрасния градъ Пловдивъ”, знаменитъ и твърде богатъ градъ.

Тамъ се пръсналъ слухъ, какво Хуго, графъ де Вермандуа, братъ на френския краль Филипа I, човѣкъ съ голѣми претенции, но съ малки способности, който по-рано отъ Апулия излѣзълъ въ Драчъ, гдето билъ любезно приетъ и сетне съ голѣма почить билъ доведенъ въ Цариградъ, се намиралъ въ пленъ въ Византия, — слухъ, основанъ на това, че императорътъ, който билъ получилъ едно надуто писмо, въ което Хуго искалъ да бѫде достойно посрещнатъ, наистина дър