Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

II. Епоха на ромеизацията

2. Въдворение спокойствие на Балканския полуостровъ: унищожение на печенѣзитѣ, отблъсване на куманитѣ и усмирение на сърбитѣ

Така се свършила 1086 година. Ние не знаемъ, дали Алексий I Комникъ е мислилъ, че варваритѣ сѫ победени и че той се е вече отървалъ отъ тѣхъ; но по всичко изглежда, че печенѣзитѣ отстѫпили отвѫдъ Стара-планина не отъ съзнание, че сѫ били победени, но отишли, за да образуватъ нови и по-силни орди и отново да нападнатъ Византия. Такъвъ случай имъ се представилъ скоро. Маджарскиятъ краль

188

Саломонъ (1061—1074), синъ на Андрея I, лишенъ отъ престола въ 1074 г. отъ братовчедитѣ си, Гейза (1074—1077) и Ладислава (1077—1095), и напустнатъ отъ жена си Юдитъ, дъщеря на Хенриха IV Германски, избѣгалъ при куманитѣ за помощь, надъ които преди дванадесеть години той заедно съ Гейза и Ладислава бѣ одържалъ при Дубока блѣскава победа. Куманскиятъ главатарь Кутескъ сега, следъ като Саломонъ се обещалъ да се ожени за дъщеря му, а Седмиградието да отстѫпи на куманитѣ, се явилъ съ войската си, за да му помогне да си върне престола. Обаче нейде около Мункачъ куманитѣ били разбити отъ Ладислава (1083), и Саломонъ потърсилъ помощь у печенѣзитѣ, въ които той се надѣвалъ така сѫщо да намѣри орѫдие за постигане цельта си. Саломонъ заедно съ своя съюзникъ, куманина Кутеска, навлѣзълъ въ България и се съединили съ печенѣжкия главатарь Челгу. Съ настѫпването на пролѣтьта на 1087 год. една 80-хилядна армия, състояща отъ печенѣзи, кумани и маджари, привърженици на Саломона, преминали Стара-планина и насочили своя маршрутъ къмъ Цариградъ. [1] Безъ да срещнатъ какъвто да е било отпоръ, съюзницитѣ навлѣзли въ Тракия, минали покрай Одринъ и достигнали до гр. Хариуполь (днеш. Айреболъ),

1. Anna ib., р. 227, _1-6:

— Каква е била цельта на тоя походъ противъ Византия, остава неизвестно, защото изворитѣ нищо не споменуватъ за нея. Маджарскитѣ историци наричатъ тоя походъ разбойнишки (Raubzug) (вж. L. Scalay, Geschichte Ungarns. Bd. I, Pest. 1866. S. 214—215. — J. А. Fessler, Geschichte von Ungarn. Bd. 1. Leipzig 1867, S. 178. — E. Csuday, Die Geschichte der Ungarn. Bd. I, 2-te Aufl. 1900, S. 164. — Cp. Ed. Sayons, Histoire générale des Hongrois. Paris, t. I, p, 163). В. Г. Васильевcкій (п. т., стр. 48) се изказва, че „Соломонъ задумалъ одно общее большое нападеніе на Византію, можетъ быть, съ цѣлію основать новое царство взамѣнъ утраченнаго”. Ние мислимъ пъкъ, че Саломонъ едвали си е задавалъ такива широки планове; по-скоро тоя походъ е билъ предприетъ отъ него, за да даде възможность на куманитѣ да се награбятъ вмѣсто награда за указаната помощь, а, за да бѫде походътъ по-сполучливъ, Саломонъ повикалъ и печенѣзитѣ, които никога не изпущали случай да нахлуятъ въ Тракия.

189

като грабили и опустошавали всички градове по пѫтя си. Тѣ завладѣли тоя градъ и съ голѣма плячка завзели едно селище, наричано  С к о т и н о н ъ.

Само сега и тукъ ромейскитѣ войски могли да посрещнатъ неприятеля. Къмъ това време византийскитѣ пълководци Никола Маврокатакалонъ и Вембециотъ [1] пристигнали въ крепость—градъ  П а м ф и л ъ. Като забелязали, че населението отъ селата се стичало въ градове и крепости, тѣ оттамъ потеглили къмъ малката крепость  К у л и. Печенѣзитѣ, следъ като открили ромейскитѣ войски, тръгнали по стѫпкитѣ имъ. На следния день Челгу построилъ войскитѣ си и искалъ да предизвика Маврокатакалона на бой. Последниятъ, наистина, следъ малки колебания предъ видъ на многобройностьта на неприятеля, сѫщо разположилъ войскитѣ си въ боенъ редъ. Завързало се голѣмо сражение, въ което печенѣзитѣ и куманитѣ били съвсемъ разбити и разпръснати. Самъ Челгу билъ смъртоносно раненъ и скоро умрѣлъ; сѫщо тамъ ще да е загиналъ и Саломонъ презъ времето на паническото бѣгство [2]. Следъ тая блѣскава победа надъ варваритѣ Маврокатакалонъ се върналъ въ Цариградъ, гдето войницитѣ му били награ-

1. Anna (ib. p. 227, _10-11) казва за пълководецъ , че получилъ името си по родината си, както показва и окончанието . Въ такъвъ случай той ще да е билъ оня градъ , който се намиралъ нар. Ефратъ. Вж. Nicetas Acominatos, ed. Bon., p. 37, ₇.

2. Anna (ib., p. 228, _13-16) казва, че “твърде много (хора) въ бѣгството, падайки въ потока, който протичалъ между Скотинонъ и Кули, задашали се, като се стѫпквали единъ другъ” и още, че преди сражението Маврокатакалонъ се изкачилъ на едно високо мѣсто, което доминирало надъ равнината (ib. p. 227, ₂₂). Възъ основа на тия данни и като се вземе предъ видъ, че Хариуполь, който се намиралъ въ рѫцетѣ на неприятеля, е днеш. Айреболъ, а , който, споредъ Вилардуена (ib., eh. 214, р. 280 Рапfile), се намиралъ на единъ день пѫть южно отъ Одринъ, между Димотика и Родосто, може би при днешн. Узунъ-Кюпрю, може да се приеме, че сражението е станало ю.-з. отъ Айреболъ, или между тоя градъ и Кешанъ, а въ споменатия потокъ трѣбва да видимъ р. Поджа-дере, лѣвъ притокъ на Айреболска рѣка, или нѣкой другъ притокъ на сѫщата рѣка, а оттука и , което ще да е Culi (вин. п. Culos) у Ансберта (ib, р. 58, ₂₇), трѣбва да се търсятъ именно въ посочената мѣстность; тая область за жалость не е изучена археологически, и поради това не може точно да се посочи мѣстото имъ.

190

дени и отново изпратени противъ неприятелитѣ подъ началството на новоназначения великъ доместикъ на запада Адриана Комнинъ, брата на императора. [1]

Удържаната обаче тъй блѣскаво победа надъ неприятеля не била все още решителна. Печенѣзитѣ и куманитѣ, отстъпили отъ южна Тракия, били прогонени и отъ Пловдивъ, а като преминали Стара-планина, разположили се въ северна България като въ своя собствена земя и не прекѫсвали грабежитѣ си. Тогава Алексий I решилъ да имъ нанесе силенъ ударъ въ самия имъ центъръ и окончателно да ги изгони отъ предѣлитѣ на империята. Той събралъ голѣма армия и презъ лѣтото на 1088 год. потеглилъ отъ столицата за Одринъ и оттамъ дошелъ въ крепостьта  Л а р д е я  (днеш. Хисарлъкъ западно отъ гр. Карнобатъ). Оттука той далъ заповѣдь на ромейската флота, която стояла при Анхиалъ и командата надъ която повѣрилъ на Георгия Евфорвинъ, да отплува презъ устието на Дунавъ къмъ Дръстъръ, за да действува противъ печенѣзитѣ едновременно съ сухопѫтната войска. Самъ императорътъ останалъ въ Лардея 40 дена, за да събира нова войска. Тукъ той съставилъ своя планъ за действия: да премине Стара-планина и да удари на главния печенѣжки центъръ — Дръстъръ, още повече че при всичкитѣ си старания не можалъ да произведе разцепление между самитѣ печенѣзи, като разположи нѣкои къмъ себе си; дори и отдѣлни личности не се предавали. Но стариятъ вече слѣпъ Никифоръ Вриений-дѣдо и Григорий Маврокатакалонъ когото Алексий I билъ откупилъ отъ печенѣжкия пленъ за 40 хиляди номизми, никакъ не одобрявали, щото той да почне войната въ Паристрионъ, т. е. въ страната между Стара-планина и Дунавъ, и му предсказвали лоши сетнини. Обаче Алексий I, поддържанъ отъ по-младитѣ и буйни пълководци, Георгия

1. Anna, ib., р. 227, ₂—228, ₂₁. — За тоя походъ въ Chronicum pictum Vindob , ib., p. 195, се чете: At rex Salomon cum latrunculis Cunorum invasit Bulgariam et confinia Grecie, ubi ab exercitu imperatoris Grecie miserabiliter sunt percussi, е quibus panci valde euaserunt. Cum enim vidissent Cuni magnam multitudinem Ioricatorum, timecerunt valde ceperuntque festinare ut iransirent Danubium, priusquam ab hostibus concluderentur.

191

Палеологъ, Николая Маврокатакалонъ и другитѣ, настоявалъ на своя планъ, и решено било веднага да преминатъ Хемскитѣ тѣснини и да се сразятъ съ печенѣзитѣ. Така византийската армия начело съ самия императоръ потеглила на северъ къмъ близкия старопланински проходъ. [1]

Когато печенѣзитѣ се научили, че императорътъ съ голѣми военни сили идѣлъ противъ тѣхъ, отъ една страна, а отъ друга — като забелязали, че византийската флота съ достатъчно войска навлѣзла въ Дунавъ, изплашени почнали да търсятъ срѣдства, за да отклонятъ своевременно опасностьта. Тѣ изпратили при Алексия I пратеничество отъ 150 души съ предложение и готовность да се сключи незабавно миръ, като заплашвали и въ сѫщото време обещавали, че ако императорътъ се съгласи да приеме тѣхното предложение и просба, ще му дадатъ помощна войска до 30 хиляди души конница. Алексий I Комнинъ, като виждалъ въ това пратеничество едно само срѣдство отъ страна на неприятелитѣ, за да предупредятъ опасностьта, и знаелъ, че варваритѣ никога нѣма и следъ това да се смирятъ, не само отказалъ да приеме предложението и да изпълни просбата имъ, но и цѣлото пратеничество предалъ на Лъва Никеритъ съ достатъченъ конвой, който да го откара въ Цариградъ. Когато обаче последнитѣ пристигнали въ  М а л к а  Н и к е я  или български  Н и к и ц а  [2], презъ нощьта варваритѣ избили стражата, която хлабаво ги пазѣла, и презъ планински пѫтеки се върнали при съплеменницитѣ си, а Лъвъ Никеритъ едва се спасилъ съ други двама отъ конвоя и дошелъ при императора, който вече се намиралъ въ крепостьта  Г о л о е  (при днешно с. Комарево, с.-з. отъ Карнобадъ). [3] Когато се научилъ за стана-

1. Anna, ib., I, p. 228, ₂₂—229, ₂₇; 230, _11-18. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 48—51.

2. Старо-тракийското Ostudizus, сег. Хафса на ю.-из. отъ Одринъ. — С. Jireček, Heerstrasse, S. 100.

3. Вж. Ат. Игнатиевъ, Градището при с. Комарево, Карнобадско. Изв. Бгл. Арх. Ин-тъ, т. 1 (1921-22), стр.206—215. — Отъ сѫщия, Стари пѫтища въ Карнобадско, п. т., IV (1926—27). стр. 291—295. — По-рано ние смѣтахме, че Голое е Хисарътъ при Карнобадъ, а Лардея — на върха св. Спасъ, Ямболско. Сега обаче следъ направенитѣ подробни изучвания отъ

192

лата случка и се побоялъ, да не би бѣглецитѣ да повдигнатъ цѣлото скитско племе противъ него, Алексий I, безъ да се бави много, преминалъ Верегавския (днеш. Чалѫкавакския) проходъ и се разположилъ на лагеръ при р.  Б и ч и н а  (днеш. Голѣма Камчия, на равнината северно отъ с. Драгоево). Печенѣзитѣ въ малки отреди следили за движението на императорскитѣ войски и, когато забелязали, че много отъ ромеитѣ се пръснали да събиратъ фуражъ, нападнали ги, едни избили, а други хванали въ пленъ. На другия день рано Алексий I потеглилъ и бързо завзелъ Плиска (при днеш. с. Абоба), а оттамъ се изкачилъ на тъй нареченото  „С и м е о н о в о  к р а е х ъ л м и е”, което мѣстното (българско) население наричало и „Скитско съвещалище”, защото, очевидно, тамъ печенѣзитѣ се събирали на съветъ [1], а това е естествената конусообразна висока могила (414 м.) при с. Войвода, сев.-изт. отъ Плиска [2]. При Плиска се случило сѫщото, което станало въ лагера при р. Бичина: съ такава единъ видъ партизанска война печенѣзитѣ всѣвали страхъ у ромеитѣ. Но императорътъ бързалъ къмъ Дръстъръ, като билъ твърде много увѣренъ въ победата си. Въ движението си на северъ Алексий I се разположилъ на лагеръ на 24 стадии отъ града при една рѣка, която се вливала въ Дунавъ. Но тукъ печенѣзитѣ неочаквано нападнали ромейския лагеръ, вдигнали страшно смущение, много народъ изтрепали и не по-малко взели въ пленъ. Презъ времето на паниката и блъскотията, които овладѣли цѣлия лагеръ, импе-

г. Ат. Игнатиевъ на Комаревското градище остава вънъ отъ всѣко съмнение, че крепостьта Голое се намирала тъкмо при с. Комарево и е защищавала входа на Верегавския или Чалѫкавакския проходъ. Що се отнася до името и , то надали може да се приеме, че то е било свързано само съ единъ проходъ: византийцитѣ обикновено наричали така всѣки тѣсенъ планински проходъ, както отпосле и турцитѣ следъ тѣхъ такива сѫщо наричали Демиръ-капия.

1. Anna, lib. VII, сар. 3; ib. 1, р. 233, _21-24:

2. За тия названия вж. тукъ Притурка № 6: “Симеоново краехълмие — Скитско съвещалище”.

193

раторската палатка била съборена, което нѣкои взели за лоша поличба. Следъ като отблъсналъ и прогонилъ варваритѣ, Алексий I вдигналъ лагера и се приближилъ до Дръстъръ, който и обсадилъ отъ вси страни. Той сполучилъ съ обсадни машини да разбие отъ една страна града и да навлѣзе въ него; обаче дветѣ укрепления надъ него се държали упорито отъ роднинитѣ на споменатия вече Татушъ, владѣтеля на Дръстъръ и неговата область. Самъ Татушъ, още преди императорътъ да се яви предъ града, като разставилъ войскитѣ си на добри позиции и ободрилъ своитѣ печенѣзи, успѣлъ да мине Дунавъ и да отиде при куманитѣ, за да ги придума да се явятъ на помощь на печенѣзитѣ [1].

Между това Алексий I Комнинъ се убедилъ въ безуспѣшностьта на обсадата и, като я снелъ, оттеглилъ се на лагеръ при една рѣкичка близу до Дунавъ, като мислѣлъ да извика печенѣзитѣ на бой, ако се яви нужда. Обаче на военния съветъ Георги Палеологъ и Григорий Маврокатакалонъ не одобрили намѣрението на императора и съветвали му въ пълно въорѫжение да отстѫпятъ къмъ Велики Преславъ, защото въ такъвъ случай печенѣзитѣ биха гледали на тѣхъ съ уважение и не биха се осмѣлили да влѣзатъ въ бой. „Като имаме тоя градъ, казвали тѣ между другото, за убѣжище, ние всѣкидневно ще тревожимъ скититѣ съ стрелба, нѣма да преставаме да имъ пакостимъ и никакъ нѣма да имъ позволимъ да излизатъ отъ лагера си да събиратъ сѣно и храна”. Императорътъ, обаче, не послушалъ тоя съветъ и, като събралъ палатката си и цѣлия обозъ, които повѣрилъ на Георгия Куцомитъ и ги изпратилъ въ Ветринъ [2], решилъ да даде сраже-

1. Anna, ib., I, р. 231, ₂₁—234, ₂₇. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 51—53.

2. Anna, ib., 1. р. 235, ₃₁—236, ₁:

Идризи съобщава, че „отъ градъ Варна на брѣга на Понта или 30 мили навѫтре въ страната до хубавото мѣсто  Б е т е р н и” (Beternî) (вж. W. Тоmаschеk, Idrîsî, п. т., стр. 28). Дали тукъ имаме едно и сѫщо име, което на български, може би, да е звучало  В ѣ т р е н ъ, мѫчно може да се каже. За Бетерни Ф. Каницъ (Donaubulgarien, 2-те Aufl., Bd. III, S. 128) пръвъ посочи на с. Девня, стария Маркианополь, но дори да приемемъ, че и

194

ние. Още на следния день сутриньта Алексий I наредилъ войскитѣ си въ боенъ редъ, като опредѣлилъ на всѣки военачалннкъ мѣстото на фронта; тукъ били, освенъ наемнитѣ войски, и ония узи, които били останали на византийска служба подъ началството на главатаритѣ си Уза и Карача; освенъ това Алексий I избралъ шестима души, на които повѣрилъ охраната на своята особа. Същевременно се построили и печенѣзитѣ, които се явили съ своитѣ покрити коля, съ женитѣ и децата си, и първи почнали действията. Завързалъ се жестокъ бой, който се продължавалъ цѣлъ день съ загуби отъ дветѣ страни. Колкото голѣма храбрость и опитность въ боя и да показали, споредъ описанието на Анна, византийскитѣ военачалници начело съ самия императоръ, който извършилъ нечувани подвизи, ромеитѣ не могли да издържатъ напора на показалитѣ се отъ засада до 36 хиляди варвари и се обърнали въ бѣгство; тогава били много избити и взети въ пленъ [1]. Самъ Алексий I презъ нощьта избѣгалъ въ Голое, а следъ единъ день пристигналъ въ Вероя. Когато въ столицата се научили за печалния изходъ на похода, царигражданитѣ иронически казвали: „Отъ Дръстъръ до Голое е хубаво разстояние, Комнине!”. Въ Вероя императорътъ получилъ известие, че печенѣжкитѣ началници искали да избиятъ всички пленници, обаче народътъ въ общото си събрание не позволилъ това да стане, защото пленениятъ кесарь Никифоръ Мелисинъ, зеть на императора (по сестра), сполучилъ да убеди

Beterni е едно и сѫщо име, едвали Алексий I би изпратилъ багажа и обоза си тъй далечь отъ мѣстото на сражението; по-скоро ние бихме посочили на и днесъ сѫществуващето село Вѣтренъ западно отъ Силистра, което носи очевидно, старо име, както и близкото южно отъ него село Сребърне.

1. По поводь на това поражение по-сетне Анна, като говори за блѣскавата победа на ромеитѣ при Левунионъ въ 1091 г. (вж. тукъ по-долу, стр. 205-206), прави следната бележка: „за размишляващия човѣкъ ще се покаже чудно, какъ излизащитѣ нѣкога-си отъ Цариградъ противъ скититѣ (печенѣзитѣ) закупували върви и ремъци, на които да доведатъ свързани плененитѣ неприятели, а пъкъ, напротивъ, тѣ сами пострадаха, следъ като били пленени и свързани отъ скититѣ. Но това бѣше тогава, когато стана сражение съ скититѣ при Дръстъръ, и тогава тъкмо Богъ съкруши ромейската гордость” (ib. II, р. 16, _2-9).

195

варваритѣ, че пленницитѣ могатъ да бѫдатъ откупени. И наистина, щомъ получилъ отъ столицата достатъчно пари, Алексий I сполучилъ да възвърне свободата на плененитѣ си пълководци и войници [1].

Между това печенѣжкиятъ главатарь Татушъ пристигналъ на Дунавъ съ набранитѣ кумани, но вече било късно. Обаче куманитѣ не се съгласили да се върнатъ обратно съ празни рѫце. Като видѣли голѣмата плячка, която печенѣзитѣ били награбили следъ победата надъ ромеитѣ, тѣ, споредъ Анна, казали на печенѣзитѣ: „ние оставихме кѫшитѣ си и, като изминахме такъвъ дълъгъ пѫть, дойдохме ви на помощь, за да раздѣлимъ съ васъ опасностьта и победата. Затова, ако отъ наша страна е направено всичко, то не трѣбва да ни изпратите назадъ безъ нищо. Ние не нарочно се явихме следъ свършването на войната; въ това не сме ние виновни, а императорътъ, който ни изтръгна случая да повоюваме. И тъй, или раздѣлете съ насъ плячката, или вмѣсто съюзници ще намѣрите въ насъ врагове”. Но печенѣзитѣ не се съгласили на това предложение. Куманитѣ тогава ги нападнали, разбили ги и ги отблъснали къмъ ез. Озолимна, сег. ез. Расимъ при устието на Дунавъ въ северна Добруджа. [2] Стѣснени тамъ, печенѣзитѣ останали дълго време, безъ да преминатъ на друго мѣсто; но и куманитѣ не могли да се задържатъ, защото гладътъ ги принудилъ да си отидатъ въ земята си, но съ намѣрение отново да дойдатъ противъ печенѣзитѣ [3].

Докато всичко това ставало при устието на Дунавъ, Алексий I Комнинъ въ Вероя презъ 1089 год. почналъ да събира разпръснатитѣ си войски и откупувалъ плененитѣ. Тамъ го посетилъ Робертъ I Фризъ, графъ Фландърски, който билъ ходилъ на покаяние въ Иерусалимъ и сега се връщалъ презъ Тракия. Като видѣлъ, въ какво тежко положение се

1. Anna, ib, р. 234, ₂₇—135, ₈; 235, ₁₈—240, ₇; 241, _22-30. — В. Г. Васильевскiй, п. т , стр. 53—56.

2. За това езеро подробно вж. Притурка № 7: „За езерото Озолимна”.

3. Anna, ib., I, р. 242, ₁—243, ₂₂. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 57.

196

намиралъ Алексий I, той му далъ клетвено обещание, че незабавно ще му изпрати отъ западъ 500 рицари. Ободренъ отъ това обещание, императорътъ се върналъ въ Одринъ съ войската си. Обаче печенѣзитѣ, следъ като се освободили отъ куманитѣ и се научили, че императорътъ заминалъ за Одринъ, отново прехвърлили Стара-планина и, като преминали равнината между Голое и Диамполь, се разположили на лагеръ северно отъ крепостьта Маркелли [1]. Въ това време императорътъ узналъ за станалото сблъскване между печенѣзи и кумани, за отстѫпването и намѣрението на последнитѣ отново да нападнатъ на печенѣжката земя. Като се боялъ, да не би отъ това да произлѣзе нова война, Алексий I изпратилъ при печенѣзитѣ нѣкого-си Синесия, когото снабдилъ съ златни грамоти до печенѣжкитѣ главатари, да имъ обяви, че, ако тѣ се съгласятъ на миръ и дадатъ заложници, нека да спратъ движението си, а той ще имъ отстѫпи завзетитѣ отъ тѣхъ земи и ще имъ достави храни въ голѣмо изобилие; ако пъкъ печенѣзитѣ не се съгласятъ на тия условия, да ги остави и да се върне назадъ. По всичко се види, че Алексий I е искалъ да използува настаналитѣ враждебни отношения между кумани и печенѣзи и да употрѣби последнитѣ като отпоръ противъ куманитѣ, които нѣма да се забавятъ отново да се явятъ на Балканския полуостровъ. Синесий благополучно изпълнилъ

1. Anna, ib., p. 243, ₃₂—244, ₂:

Това мѣсто обикновено криво се разбира, именно, че крепостьта Маркелли се намирала между Голое и Даимполь, когато въ текста ясно се казва, че между тия две крепости се намирала равнината, долината на рѣка Азмакъ-дере съ притоцитѣ ѝ и съ Стралджанското блато. Следъ като преминали тая равнина между Комарево и Ямболъ, скититѣ разпънали шатритѣ си . Предлогъ за мѣсто означава, че действието се разпространява по или на нѣщо, или пъкъ показва посоката по или къмъ нѣщо надолу. Въ случая, очевидно, има второто значение: скититѣ, движейки се отъ северъ, следъ като преминали Стара-планина, разположили лагера си около, къмъ, срещу тъй наречената Маркелла. Оттука ясно става, че кр. Маркелли трѣбва да се търси не между Комарево и Ямболъ, а на върха Бакаджикъ при с. Войникъ (вж. В. Н. Златарски, История, т. I, ч. I, стр. 204, бел. 1), а скититѣ разпънали шатритѣ си северно отъ него у самата Еркесия.

197

мисията си: той успѣлъ да убеди печенѣзитѣ да сключатъ миренъ договоръ съ императора и така умѣло повелъ работата, че отстранилъ всѣки поводъ за недоволства. [1] Но императорътъ не сполучилъ да изпълни плана си.

Куманитѣ, следъ като се върнали въ земята и се приготвили за война съ печенѣзитѣ, отново нахлули въ земята имъ; но, като не ги намѣрили тамъ и узнали, че печенѣзитѣ преминали балканскитѣ тѣснини и че, следъ като стигнали Маркелли, сключили миренъ договоръ съ императора, поискали отъ последния и тѣ да преминатъ клисуритѣ и да нападнатъ печенѣзитѣ. Алексий I обаче имъ отказалъ, понеже вече билъ сключилъ миръ съ последнитѣ, и, като приелъ ласкаво куманскитѣ пратеници и ги обдарилъ съ богати дарове, казалъ имъ: “засега нѣмаме нужда отъ помощь; следъ като получихте приличното, идете си назадъ”. Куманитѣ тоя пѫть се задоволили отъ направеното и се върнали въ земята си. Алексий I мислѣлъ, че поне временно се е отървалъ отъ тия гра-бители и че ще настане миръ на полуострова. Обаче печенѣзитѣ съвсемъ другояче погледнали на постѫпкитѣ на куманитѣ. Преди това тѣ сключили миръ съ императора предъ видъ на опасностьта, която ги заплашва откъмъ куманитѣ; сега обаче, когато тая опасность минала, тѣ останали вѣрни на себе си. Освободени отъ враговетѣ си, не се минало много, и печенѣзитѣ нарушаватъ мирния договоръ и отново почнали своитѣ нападения и грабежи по околнитѣ села и градове и западно скоро достигнали до Пловдивъ, а отдѣлни отреди наводнили цѣлата область на долна Марица. Алексий I се намѣрилъ въ крайно стѣснено положение: той нѣмалъ достатъчно войски, за да противостои на такова множество неприятели и самоувѣрено да излѣзе противъ тѣхъ. Той смѣталъ

1. Anna, ib., p. 243, ₂₃—244, ₁₇. — В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 61—63. — F. Dölger, Regesten, 2. Teil. S. 37, № 1144-1145, отнася тия събития къмъ 1087 г, което едва ли е правилно, защото както презъ тая година, така и презъ следната 1088 г. Алексий I Комнинъ билъ заетъ съ съвсемъ други работи и действия, както видѣхме, така че само въ 1089 г. той е могълъ да сключи, макаръ и кратковремененъ, съюзъ съ печенѣзитѣ, и то предъ видъ на голѣмата за тѣхъ куманска опасность.

198

съ партизанска война да се разправи поотдѣлно съ всѣки отредъ, но, когато се срещналъ съ тѣхъ при Кипсела (днеш. Ипсала) и не билъ въ състояние да се удари, понеже очакваната отъ столицата наемна войска не пристигнала, и като се боялъ, да не би варваритѣ да насочатъ маршрута си къмъ столицата, той отново се обърналъ къмъ мирни предложения [1]. Печенѣзитѣ и тоя пѫть приели желанието на императора; но, вмѣсто да се оттеглятъ презъ планината въ своитѣ живѣлища, тѣ отъ Кипсела отишли въ Таврокомъ, не далечъ отъ Одринъ [2] и останали да зимуватъ, безъ да спратъ грабежитѣ си по околнитѣ селища. Самъ Алексий I дошелъ въ Българофигонъ (днеш. Баба-Ески) и се заловилъ да приготви възможнитѣ срѣдства за отбрана. Очаквайки обещаната отъ фландърския графъ помощь, той образувалъ единъ отборенъ отредъ отъ тъй нареченитѣ  а р х о н т о п у л и, т.е. синове на архонти, отъ почить къмъ родителитѣ имъ и за поощрение въ военната доблесть. Тоя две-хиляденъ отредъ билъ приготвенъ специално за борба противъ печенѣзитѣ и билъ обученъ отъ самия императоръ, който билъ вече добилъ известна опитность въ борбата съ варваритѣ [3].

Щомъ пукнала пролѣтьта на 1090 год., печенѣзитѣ отново нарушили мира и, като се вдигнали отъ Таврокомъ вече съ намѣрение да нападнатъ на самата столица, пристигнали въ Хариуполь. Срещу тѣхъ Алексий I изпратилъ отреда на архонтопулитѣ. Въ станалото тамъ сражение ромеитѣ били съвсемъ разбити, и до триста юноши отъ архонтопулитѣ пад-

1. Споредъ речьта, държана на Богоявление на 1090 г. отъ началника на риторическата школа Теофилакта, посетнешни знаменитъ охридски архиепископъ, излиза, какво императорътъ така повелъ работата съ варваритѣ, че тоя пѫть сами печенѣзитѣ поискали миръ. — В. Г. Васильевскій, п. т., стр. 64—65.

2. Какво нѣщо е и где се намиралъ той, Никита Акоминатъ опредѣля така: (ed. Bon. p. 516, _4-6), т. е. „това е не голѣмъ чифликъ, населенъ по селски и лежи не съвсемъ далечъ отъ Одринъ”, обаче въ каква посока, остава неизвестно.

3. Anna, ib. I, р. 244, ₁₇—245, ₂₃; 246, _3-26. — Васильевскій. п. т., стр. 63–64, 66.

199

нали мъртви, които Алексий I горко оплаквалъ. Скоро следъ това печенѣзатѣ насочили пѫтя си къмъ гр. Апри, [1] гдето скоро се явилъ самъ императорътъ съ намѣрение да запре движението имъ къмъ столицата. Той набързо събралъ единъ незначителенъ отредъ отъ разни хора и го предалъ на полководецъ Татикия, който съгласно съ заповѣдьта на императора нападналъ печенѣзитѣ, когато тѣ една сутринь рано се пръснали да събиратъ фуражъ, избилъ доста отъ тѣхъ и останалитѣ се пръснали. Тъкмо въ тая критическа минута при Алексия I пристигнали обещанитѣ отъ Роберта Фландърски 500 добре въорѫжени западни рицари, които му предали и 150 отлични коня като подаръкъ и продали на ромеитѣ всички тѣхни излишни коне. Императорътъ съ радость и благодарность посрещналъ тая прекрасна конница, която той мислѣлъ да употрѣби за окончателно отблъсване на печенѣзитѣ. Но той не можалъ да я използува, защото голѣма опасность заплашвала империята въ Мала Азия. [2]

Докато Алексий I Комнинъ билъ заетъ съ борбата противъ печенѣзитѣ въ Европа, турцитѣ-селджуци все повече напредвали съ своитѣ завоевания въ Мала Азия. Предприемчивиятъ пиратъ Чаха, владѣтельтъ на Смирна, замислилъ широкъ планъ противъ Цариградъ. Тоя Чаха, плененъ отъ ромеитѣ още като юноша презъ времето на селджукскитѣ нападения и въведенъ въ двореца при Никифора Вотаниатъ, достигналъ до чина протоновелисимъ и, добре обдаренъ отъ тоя императоръ, обещалъ вѣрно да му служи. Но следъ свалянето на Вотаниата, той избѣгалъ въ отечеството си и се обявилъ за непримиримъ врагъ на Алексия I. Чаха въорѫжилъ голѣма флота и, следъ като завладѣлъ приморскитѣ градове Фокея и Клазомени и островитѣ Лесбосъ и Хиосъ, достигналъ

1. и , старъ градъ, римската колония  А р r i, нареченъ отъ Теодосия Велики (Skуl.—Сеdr. ib. I, р, 568, _3-5), намиралъ се на 12 лйо западно отъ Родосто (Виллардуенъ). Споредъ В. Томашека (п. т., стр. 52), най-добре по мѣсто отговаря днеш. Кестридже на р. Поджа-дере (виз. ) южно отъ Айреболъ.

2. Anna, ib. I, р. 246, ₂₆—247, ₂₇. — В. Г. Васильевскiй. п. т., стр. 66–67.