Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

I. Епоха на възстанията

4. Второ голѣмо възстание на българитѣ въ 1072 г. и участието имъ въ други политически движения

Следъ усмирението на възстанието на Петра Дѣлянъ въ 1041 г. едвали на българитѣ сѫ били оставени напълно онова вѫтрешно самоуправление, което бѣ имъ оставилъ и потвърдилъ съ грамоти Василий II, и изобщо предишнитѣ правдини. Макаръ и да нѣмаме прави данни за положението на българския народъ въ даденото време, все пакъ можемъ съ известна положителность да кажемъ, че неговото стопанско-економическо състояние е било крайно разнебитено презъ времето на варварскитѣ нашествия отъ 1048 до 1053 г., и следъ тѣхъ, отъ когато той трѣбвало да тегли двойно иго — византийско и печенѣжко, а сѫщо и по-сетне презъ 1064 г., когато билъ подложенъ на грабежитѣ и опустошенията на страшнитѣ узи. Тая материална съсипия приготвѣла почва за неговото национално обезличение, въ което не малко спомагали и неговитѣ управители. Отъ Цариградъ се изпращали както за църквата, така и за страната управители — правителствени креатюри, на които централната власть е могла да се осланя сигурно, и които много повече залѣгали за интереситѣ на държава и църква, откол-

120

кото за доброто на подчиненитѣ тѣмъ българи. Така, следъ смъртьта на архиепископъ Лъва, бившия хартофилаксъ на великата църква св. София и помощникъ на патриархъ Михаила Керуларий (1043—1058) въ борбата съ римския първосвещеникъ, който билъ „пръвъ отъ ромеитѣ”, т. е. не българинъ, всички български архиепископи, въпрѣки църковната имъ независимость, били природни ромеи и се назначавали направо отъ императора: въ 1056 год. билъ назначенъ отъ императрица Теодора (1555—1056) монахъ  Т е о д у л ъ, родомъ отъ Икония отъ гр. Триполисъ, игуменъ на мънастиря св. Мокия (въ Цариградъ близу до Златнитѣ врата), който не се отличавалъ съ своята ученость, но билъ преуспѣлъ въ божествената мѫдрость и въ добродетелитѣ. [1] Но все пакъ неговото назначение отъ Теодора, безъ да съблюдава изборнитѣ форми, предписвани отъ канонитѣ, предизвикало незадоволство въ съвременницитѣ, между които билъ и Михаилъ Пселлъ; тѣ намирали постъпката на императрицата противозаконна и го обяснявали съ твърде ревностно отношение къмъ самодържавната си власть. [2] Теодулъ отбелязалъ своето управление съ това, че построилъ горната часть на църквата св. София въ Охридъ, съ помощьта на нѣкого си Ивана Анчо . [3] Неговъ приемникъ билъ  И в а н ъ  Л а м п и н ъ  (, нареченъ по името на родния му градъ на о-въ Критъ), монахъ отъ планината Олимпъ (витински), сподвижникъ и сътрудникъ на патриархъ Ивана Ксифилинъ (1064—1075). Той билъ назначенъ въ 1064 год. отъ Константина X Дука [4]. Тоя архиепископъ оказалъ голѣма услуга на императора: когато Никифоръ Василаки, който бѣ повдигналъ възстание, дошелъ отъ Драчъ въ Охридъ, гдето искалъ да се прогласи за импе-

1. Skyl.-Cedr., ib., p. 611, прибавка къмъ редъ 15; за града вж. Ib., р. 502, ₆. — За мѣстонахождението на мънастиря св. Мокия вж. Н. П. Кондаковъ, каз. съч., стр. 91—92.

2. М. Psellos, ib., p. 186, _5-16. — Н. Скабалановичъ, п. т. стр. 423.

3. Вж. Дюканжовия списъкъ № 10, въ 2-то издание на Йор. Ивановъ, Бълг. старини, стр. 566.

4. Skylitzes, ib., p. 658, ₂₃—659, ₃. — Вж. Дюканжовия списъкъ № 11, п. т., стр. 567.

121

раторъ, Иванъ Лампинъ се противопоставилъ и не му позволилъ да осъществи желанието си, и Василаки трѣбвало да напустне Охридъ и да замине за Солунъ. [1] Следъ смъртьта на Ивана Лампинъ въ 1078 год. императоръ Никифоръ Вотаниатъ на негово мѣсто назначилъ за архиепископъ другъ  И в а н ъ  съ прозвище  А и н ъ  ( — непиещъ вино = трезви), игумена на Арицийския мънастирь (неизвестенъ). [2] И четирмата тия български архиепископи се изпращали направо отъ Цариградъ, надъхани съ византийски църковни тенденции, които тѣ се стараели или дори се задължавали да прокарватъ и да прилагатъ, така че Охридската архиепископия по тоя начинъ се обръщала отъ българска въ гръцка; за националното българско духовенство били оставени само селскитѣ енории, гдето най-малко и почти никакъ не могла да се развива книжовна дейность. Еднички убѣжища за националната българска църква и книжнина останали само мънастиритѣ —  с т а р и, каквито сѫ били св. Наумъ на южния брѣгъ на Охридското езеро, Рилскиятъ св. Иванъ и други, и  н о в и, основани презъ XI. и XII. вѣкъ въ североизточна Македония, каквито сѫ мънастиритѣ: 1. на  св.  П р о х о р а  П ч и н с к и, който се уединилъ въ подъ планина Козякъ, гдето и днесъ се издига неговиятъ мънастирь; 2. на  св.  Г а в р и и л а  Л ѣ с н о в с к и, който се подвизавалъ въ сега Лисецъ-планина, южно отъ Кратово при с. Злетово, и днесъ съществува и 3. на  св.  И о а к и м а  О с о г о в с к и  или  С а р а н д а п о р с к и, който се спасявалъ въ Осоговската планина при р. Скупица, наричана обикновено Бабинъ-долъ , сев.-изт. отъ Крива-паланка, гдето се намира и днесъ тоя мънастирь. Тия три мънастиря, основателитѣ на които съ били българи, наредъ съ старитѣ мънастири, по-сетне презъ XII. вѣкъ, когато се засилва ромеи-

1. Skylitzes, ib., 739, _5-13. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 423.

2. Skylitzes. ib., p. 742, _18-22. — Вж. Дюканжовия списъкъ № 12, п. т., стр. 567. — В. Г. Васильевски (Рецензія на Успенскаго, п. т., стр. 323) отнася назначението на тоя архиепископъ къмъ 1079 г. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 423.

122

зацията въ западнитѣ и югозападнитѣ български земи, ставатъ центрове на българщината и нейни крепости за борба съ ромеизма. [1]

Свѣтскитѣ намѣстници-управители на България, които не по-малко сѫ съдействували за ромеизацията на българския народъ, за дадното време сѫ известни:  Н и к и ф о р ъ  П р о т е в о н ъ  , приемникътъ на синкелла Василия Монахъ, който загиналъ, както се каза, въ 1053 год. въ сражението съ печенѣзитѣ при Велики Преславъ. Тоя български намѣстникъ-управитель билъ изтъкнатъ като кандидатъ за преемникъ на Константина IX Мономахъ, и затова въ края на 1054 год. предъ смъртьта на тоя императоръ и съ негово съгласие Никифоръ Протевонъ билъ извиканъ отъ България въ столицата; но въ това време привърженицитѣ на императрица Теодора сполучили да я доведатъ въ Цариградъ и да я обявятъ за самостойна императрица. Извиканиятъ Протевонъ на пѫть за столицата билъ арестуванъ въ Солунъ и отъ тамъ билъ направо изпратенъ на заточение въ мънастирь Кузина въ Тракисийската тема (Мала Азия). [2] Кой е билъ следъ него български намѣстникъ-управитель, не е известно. Отъ Никифора Вриения само узнаваме, че следъ като Исаакъ I Комнинъ станалъ императоръ, той почелъ брата си  И в а н а  К о м н и н ъ  (бащата на Алексия I Комнинъ) съ санъ куропалатъ и го назначилъ за началникъ на западнитѣ войски , или доместикъ на схолитѣ (по-късно великъ доместикъ). Въ тая си длъжность Иванъ Комнинъ „оставилъ съ своитѣ дѣла незабравими спомени и за тракийци, и за македонци, и за иллирийци, и за  б ъ л г а р и  — началствуващи и подчинени; [3] за жаль ние не знаемъ, въ какво сѫ се изразили тия негови дѣла, но трѣбва да се предполага, че тѣ сѫ били добри и полезни, и затова сѫ оста-

1. Йор. Ивановъ, Българ. старини, 2-о изд. стр. 407—409. — Отъ сѫщия, Северна Македония, стр. 90—109.

2. М. Attaleiatés, ib., p. 51, ₁₃ et squ. — Skyl. -Cedr., ib., p. 610, _10-22. — H. Скабалановичъ, п. т., стр. 68. — Fr. Dölger, Regesten, n. т., стр. 11. № 921.

3. N. Bryennius, ib., p. 19, ₂₀—20, ₉.

123

вили незабравимъ споменъ, съ други думи, презъ царуването на Исаака I Комнинъ (1057—1059) положението е било сносно, което, може би, се е дължело до известна степень и на неговата съпруга императрица Екатерина, българка, дъщеря на царь Иванъ-Владислава.

При Константина X Дука въ 1065 или 1066 год. намираме  к а т е п а н ъ  на България  А н д р о н и к а  Ф и л о к а л е с ъ  , известенъ като помиритель между императора и протоспатария Никулица Делфина — ларисецъ. Последниятъ въ 1076 год. го намѣрилъ въ крепость  П е т ъ р с к о  силно изплашенъ поради почналото се тогава възстаническо движение между власитѣ въ сев. Тесалия, защото се боялъ, да не би самиятъ Никулица да се присъедини къмъ възстаницитѣ [1]. Следъ него въ края на царуването на сѫщия

1. Strategicon Cecaumeni, ib., p. 72, _6-7: . Това презиме се срѣща и въ форма и . Годината на тоя български управитель 1065—1066 опредѣля случаятъ, по поводъ на който се споменува името му — опитътъ за бунтъ на тесалийскитѣ власи и българи (Strаtеgicon, ib., p. 68, ₄—72 ₂₂. — В. Г. Васильевскiй, Совѣты и пр., п. т., стр. 125—145 (82—102), а тоя последниятъ станалъ въ годината, когато се появила голѣма комета — въ май 1066 г. Подробно за това вж. В. Г. Васильевскiй, п. т., стр. 126—130 (83—87). Споменуваната тукъ креп. ( y Skyl., Cedr., ib., p. 462, ₁₁), която се намирала при днеш. с. Петърско на брѣга на малкото езеро съ сѫщото име, юг.-зап. отъ Островското (В Н. Златарски, История на българ. държава, I, ч. 2, стр. 752—753) била ли е резиденцията на тоя намѣстникъ-управитель, или Филокалесъ случайно се е намиралъ тамъ, не може да се установи. — Отъ рода на Филокалесовци сѫ познати: при Алексия I Комнинъ Мануилъ (A n n a, edit. Teubn. II, р. 40 squ.) и най-прочутиятъ отъ тѣхъ  Е в м а т и й, дука на о-въ Кипъръ (Anna, ib., II, р. 34, ₃₂; 125, ₁₁; 135, ₁; 224, ₁₃ squ; 234, ₁₉); негови моливдовули сѫ известни засега четири (вж. Schlumberger, Sigillographie, р. 188—190, №№ 1, 2, 3; р. 692—693. — Извѣстія Рус. Археол. Ин-тута т. XIII (1908), стр. 95, № 346 (366). У Шлюмберже има издаденъ още единъ моливдовулъ на Михаила Филокалитъ (, Schlumberger, ib., p. 693, № 6), но дали и е едно и сѫщо име, остава неизвестно. Въ какви роднински връзки се намиралъ нашиятъ Андроникъ къмъ споменатитѣ тукъ Филокалесовци, Мануила и Евматия, мѫчно е да се опредѣли; но ако се сѫди по времето на тѣхната дейность, трѣбва да се приеме, че Андроникъ е билъ по-старъ отъ другитѣ. — При Алексия III Ангелъ епархъ на Цариградъ билъ Евматий Фило-

124

императоръ билъ назначенъ за дука на Сардика (Срѣдецъ) споменатиятъ по-горе патриций, но тогава вече вестархъ,  Р о м а н ъ  Д и о г е н ъ, синъ на Константина Диогенъ, втория намѣстникъ-управитель на България, отъ втората половина на 1066 и презъ 1067 год. [1], който въ тая длъжность решилъ да тури въ изпълнение отдавнашната си мисъль [2]. Като виждалъ

калитъ, известенъ по своето богатство (Nicetas, ib., p. 630, ₇— 631, ₈) Дали  Ф и л о к а л и й  , тъстътъ на Алексия V Дука Мурзуфла (Nicetas, ib., p. 749, ₄), има нѣкое отношение къмъ Филокалесовци, остава сѫщо неизвестно.

1. Ив.  С к и л и ц а, а следъ него и  З о н а р а  ни съобщаватъ, че когато Романъ Диогенъ билъ назначенъ за дука на Срѣдецъ въ чинъ патриций, той поискалъ отъ императора да го издигне въ чинъ вестархъ; но Константинъ X Дука отговорилъ, че той трѣбва по-напредъ да покаже дѣла и тогава да иска награда, и го изпратилъ, безъ да обърне внимание на просбата му. Когато Диогенъ пристигналъ въ Срѣдецъ, той се натъкналъ на печенѣзи, които били излѣзли и грабили страната. Той ги надвилъ, уловилъ много отъ тѣхъ живи и главитѣ на убититѣ изпратилъ на императора, който го почелъ веднага съ чинъ вестархъ, следъ като му написалъ: „това не е мой подаръкъ Диогене, а подаръкъ на твоята добродетель и храбрость” (Skуlitzes, ib., p. 663, _12-22. — Zonarаs, ib., p. 203, ₂₈—204, ₃). Отгде е заимствувалъ тоя епизодъ Скилица, не е известно, защото у М. Аталиата той не се намира; напротивъ, отъ неговитѣ думи може да се заключи, че Диогенъ билъ вече вестархъ, когато билъ назначенъ за дука на Сердика, така че, ако горниятъ епизодъ е истински, то той ще се от нася къмъ по-ранно време, може би къмъ нѣкое отъ ония печенѣжки на падения, за които Аталиатъ споменува преди нахлуването на узитѣ въ България (ib., p. 83, _2-5).

2. Къмъ това време ще трѣбва да отнесемъ следния разказъ въ житието на св. Прохора Пчински. Веднажъ, когато Диогенъ отишелъ на ловъ въ планина Козякъ, дето се спасявалъ светецътъ въ една пещера, той, гонейки една сърна, се доближилъ до пещерата и, като видѣлъ стареца, се уплашилъ и търтилъ да бѣга. Но св. Прохоръ го повикалъ по име и му казалъ да се върне при него, защото и той е човѣкъ. Изплашенъ, Диогенъ, като чулъ, че старецътъ знае името му, въ голѣмъ страхъ дошелъ при стареца и поискалъ благословение отъ него. Св. Прохоръ го благословилъ и му рекълъ: „Диогене, речено е да отидешъ въ Цариградъ и ще бѫдешъ царь, но, когато възлѣзешъ на престола, спомни си за мене стареца поради предсказания даръ”. Диогенъ си отишелъ, очуденъ отъ думитѣ на стареца, но го забравилъ. Тогава светецътъ му се явилъ и му казалъ: „да отидешъ въ Цариградъ и ще станешъ царь и мене недей забравя”. И наистина, Диогенъ отишелъ въ столицата, гдето патриархътъ по

125

неспособностьта на цариградското правителство, което не било въ състояние да защити държавата отъ външнитѣ ѝ врагове, Романъ замислилъ съ помощьта на мѣстното българско население и на печенѣзитѣ да извърши държавенъ превратъ и да заграби върховната власть. Тая мисъль той таилъ въ себе си, докато билъ живъ Константинъ X Дука, т. е. до май 1067 г., но следъ това той явно почналъ да се приготвя за дѣлото, като влизалъ въ споразумение съ мѣстнитѣ жители и съ военни люди. Обаче единъ арменецъ, който билъ посветенъ въ цѣлата работа, му измѣнилъ и почналъ да доказва на мѣстното население, т. е. на българитѣ, че Диогенъ замислилъ да ги предаде на печенѣзитѣ, съ които той се намиралъ въ преговори. Съ помощьта на настроенитѣ така враждебно мѣстни жители, които следъ разкриването на замислитѣ му, разбира се, се отказали да го поддържатъ, арменецътъ сполучилъ да арестува Диогена и въ надежда за голѣма награда, откаралъ го въ столицата и го предалъ на правителството на императрица Евдокия. Романъ Диогенъ билъ подложенъ на сѫдъ, съзналъ се въ всичко и билъ осѫденъ на смърть. Но по желанието на сѫщата Евдокия смърт-

внушение отъ св. Прохора настоялъ, щото Диогенъ да бѫде избранъ за царь. Но, когато станалъ царь, Диогенъ пакъ забравилъ светия старецъ. Между това последниятъ се поминалъ въ пещерата си, и тѣлото му останало неразложено. Тогава св. Прохоръ се явилъ на сънь Диогену и му напомнилъ, че пакъ го забравилъ. Следъ това царьтъ съ патриарха и голѣма свита отишелъ на мѣстото, гдето Диогенъ го бѣ видѣлъ първомъ презъ време на лова, но тамъ го не намѣрилъ. Царьтъ, като не знаелъ, где да го търси, мислѣлъ вече да се върне въ Цариградъ, но светецътъ пакъ му се явилъ на сънь и му казалъ, да го потърси по-навѫтре въ пустинята. Диогенъ заедно съ слугитѣ си бързо отишелъ и по указанието на единъ бѣлъ орелъ намѣрилъ пещерата, гдето лежело тѣлото на светеца. Царьтъ влѣзълъ въ пещерата и открилъ тамъ нетленнитѣ му останки и заедно съ патриарха сами ги занесли при р. Пчиня. Тамъ Диогенъ издигналъ църква въ името на светеца, въ която били настанени мощитѣ, положени въ новъукрасенъ съ злато ковчегъ, и въ скоро време изникналъ тамъ хубавъ мънастирь, който и до днесъ сѫществува (вж. Йор. Ивановъ, Българ. старини изъ Македония, стр. 402—404). — Тая легенда, въ основата на която лежи мѣстно народно предание, дава още едно доказателство въ полза на Бъркичевото известие (Вж. тукъ по-горе, стр. 113, бел. 2).

126

ното наказание било замѣнено съ заточение въ Кападокия, отгдето той водѣлъ потеклото си. [1] На Рождество обаче сѫщата 1067 г. той билъ извиканъ въ Цариградъ и, издигнатъ въ чинъ магистеръ, билъ назначенъ за стратилатъ, а на 1. ян. 1068 год. билъ официално прогласенъ за императоръ [2]. Кой е билъ намѣстникъ-управитель на България при Романа IV Диогенъ (1068—1071), не се знае; но въ началото на царуването на Михаила VII Парапинакъ (1071—1078) билъ изпратенъ за дука на Скопие  Н и к и ф о р ъ  К а р а н т и н ъ [3].

Всички тия управители гледали на България като на най-добра покрайнина въ империята, за да си съставятъ кариера, а сѫщо и за да си съставятъ добро материално положение. Освенъ това България е била страната, отгдето се добивала поддържката на империята, особено за попълване византийската армия и за поправяне държавнитѣ финансии. Войската на Романа IV, която била отредена за борба съ турцитѣ-селджуци въ Мала Азия, се състояла освенъ отъ франки, варяги и узи, още и отъ българи, а после ги срѣщаме въ всичкитѣ почти войски на разни претенденти на византийския престолъ, които сѫ действували на Балканския полуостровъ. Споредъ сполучливата характеристика на Ф. Рачки, въ това време „между българи и ромеи настанали такива отношения, каквито могатъ да бѫдатъ само между единъ угнетенъ, но дишащъ съ отмъщение народъ и единъ припознатъ, но угриженъ победитель”. [4] Но българскиятъ народъ билъ оста-

1. Вж. тукъ по-горе, стр. 113, бел. 2.

2. М. Рsеllus, ib., р. 247, ₁ sqq. — М. Attaleiates, ib., p. 97, ₇—100, ₃. — Skуlitzes, ib., p. 663, ₇—665, ₁₉. — Zonаrаs, ib., p. 203, ₂₄—204, ₂₆. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 98—101.

3. Skуlitzеs, ib., p. 715, _22-23: — Дали тоя Никифоръ Карантинъ е едно и сѫщо лице съ патриция Никифора Карантинъ, стратегъ на Навпактъ (отъ 1032), който при Романа III Аргиръ сполучливо отблъсвалъ нападенията на сицилийскитѣ и африканскитѣ сарацини върху брѣговетѣ на Иллирикъ и островитѣ (Skуl.-Сedr. ib., р. 599, ₁₃; 500, ₁₅, sqq.; 503, _12-16. — Zonaras, ib. р. 132. — Н. Скабалановичъ, п. т., стр. 222), не може да се установи. Известснъ е още патриций Константинъ Карантинъ, зеть на Романа III по сестра и управитель на Антиохия (SkуI.-Сеdr. ib., p. 488, _18-20; 491, _12-15).

4. F. Rački, Borba južnih Slovena и пр. п. т., кн. 27 (1874), стр. 122.

127

венъ самъ на себе си и нѣмало на кого да се надѣва, защото не останалъ вече никой отъ членоветѣ на царския му родъ, който да се чувствува за българинъ и да го защити отъ своеволието на неговитѣ управители. И наистина, отъ синоветѣ и внуцитѣ на Иванъ-Владислава въ даденото време сѫ известни:

1.  А л у с и а н ъ, следъ несполучливата и измѣнническа намѣса въ възстанието на Петра Дѣлянъ, както видѣхме, се върналъ въ Византия облагодетелствуванъ отъ императора. Каква е била сѫдбата му следъ това, нищо не се знае за сега, защото оттогава неговата личность изчезва отъ историческата сцена, на която сега вмѣсто него изстѫпватъ неговитѣ деца. Отъ брака съ арменката Алусианъ ималъ една дъщеря, която била женена, споредъ Скилица-Кедрина, за Романа IV Диогенъ, преди тоя да се ожени за Евдокия, жената на Константина X Дука, и да стане императоръ, т. е. преди 1067—68 година. [1] Отъ нея Романъ Диогенъ ималъ синъ Константинъ, жененъ въ 1068 год. за Теодора Комнина, дъщеря на Ивана Комнинъ и сестра на Алексия I Комнинъ. Той презъ царуването на баща си участвувалъ и билъ убитъ въ похода на шуря си Исаака Комнинъ противъ турцитѣ въ 1069 год. [2] Освенъ дъщеря Алусианъ ималъ и двама синове, Василий и Самуилъ.

Първиятъ  В а с и л и й, въ началото на царуването на своя зеть Романа IV Диогенъ, билъ управитель въ гр. Едесса, главенъ градъ на тема Долна Мидия или още тема на „Поевфратскитѣ градове* по горното и срѣдно течение на р. Евфратъ — най-източната область на византийската империя

1. Понеже за тая Алусианова дъщеря и жена на Романа IV нищо не се споменува въ събитията при въцаряването на последния, трѣбва да се предполага, че тя не е била жива въ това време, защото въ противенъ случай придворната партия, която се обявила противъ брака на Евдокия съ Романа Диогенъ, несъмнено би я изтъкнала като сѫществена прѣчка за тоя бракъ и изобщо би станало дума за нейното съществуване.

2. Skylitzes, ib., р. 678, _22-24:

— N. Bryennius, ib, p. 24, _8-10; 99, _3-7. — Anna Comnena