Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

I. Епоха на възстанията

3. Нашествието на печенѣзи, маджари и узи

Печенѣзитѣ отъ дълги години, както се каза, чергували между Днепъръ и делтата на Дунавъ, като извършвали оттука своитѣ нападения и грабежи въ съседнитѣ страни. Въ XI. вѣкъ тѣ силно били стѣснени, отъ една страна, отъ рускитѣ князе, [2] а отъ друга — отъ своитѣ съплеменници —

2. Въ руския лѣтописъ на нѣколко мѣста се говори за нападение на печенѣзитѣ въ руската земя презъ XI. вѣкъ, но по време най-близко и най-голѣмо поражение имъ било нанесено отъ великия князъ Ярослава Мѫдри въ 1034 год. Вж. Лѣтопись по Ипатскому списку. С.-Петербургъ 1871, стр. 105—106.

89

узитѣ и куманитѣ, които още отъ Азия вървѣли по стѫпкитѣ имъ и ги тласкали къмъ западъ. Но къмъ срѣдата на сѫщия вѣкъ тѣ почнали да страдатъ, освенъ отъ външни врагове, и отъ вѫтрешни размирици, които и послужили като поводъ за нахлуванията имъ откъмъ Дунавъ, въ българскитѣ земи. Тѣхниятъ хаганъ Тирахъ (или Тиракъ), синъ на Килтера (а по други Килдара), човѣкъ слабъ и страхливъ, почналъ силно да завижда на единъ отъ печенѣжкитѣ главатари, на име Кегенъ, синъ на Валцара, който, макаръ и да не билъ отъ важенъ родъ, но се прославилъ съ военнитѣ си подвизи особено въ борбата съ узитѣ и се ползувалъ съ голѣма популярность въ народа. Като чувалъ и виждалъ това, Тирахъ се мѫчилъ душевно и търсилъ случай да го премахне, понеже се боялъ да му не отнеме властьта. Кегенъ, който си билъ запазилъ живота отъ засадитѣ на Тираха, билъ принуденъ най-сетне да се спасява съ бѣгство въ Днепровскитѣ блата; тамъ той се криелъ и въ сѫщото време чрезъ своитѣ роднини сполучилъ да привлѣче на своя страна отъ 13-тѣ колѣна, отъ които е състоялъ печенѣжкиятъ народъ и всѣко отъ които носило името на своя прародитель и главатарь, две — своето на име Велемарнидъ, и друго — Пагуманидъ. Следъ това Кегенъ открито се противопоставилъ на Тираха, но, разбитъ въ тая неравна борба, той билъ принуденъ да търси прибѣжище на отсамния брѣгъ на Дунавъ. „Като дошелъ до Дръстъръ, пише Скилица, и се затворилъ заедно съ своитѣ хора (тѣ били 20 хиляди) на единъ рѣченъ островъ, обезпеченъ отъ засади, той известилъ архонта — мѣстния воевода, Михаила Аколутъ, и съобщилъ, кой е той, и, бѣгайки отъ какви нещастни случки, е дошелъ, и че желае доброволно да премине къмъ императора, обещавайки, че, ако бѫде приетъ, ще бѫде отъ голѣма полза за работитѣ му.” [1] Въ

1. Skyl.-Cedr. ib., р. 583, _9-16. Въ цитираното тукъ мѣсто Скилица-Кедринъ нарича Михаила „синъ на Анастасия”, обаче, като се съпостави това известие съ други такива у сѫщия Скилица (ib. p. 543, _16-17 et 585, _4-7), а сѫщо и съ известията на Strategicon'a (ib. p. 25, ₂₁—26, ₁), не е мѫчно да се признае, че думитѣ сѫ попаднали въ горната цитата по едно само недоразумение у Скилица-Кедрина. За това

90

отговоръ на предварителното запитване въ Цариградъ, какъ да постѫпи въ случая, Михаилъ получилъ отъ императора заповѣдь да приеме Кегена заедно съ неговитѣ хора, да имъ набави всичко необходимо, а самия него да изпрати въ Цариградъ, което било веднага извършено. Константинъ IX Мономахъ приелъ Кегена радушно и благосклонно и, следъ като последниятъ приелъ кръщението, въвелъ го въ чинъ патриций; освенъ това императорътъ му повѣрилъ управлението на три крепости, построени на „високия”, т. е. на българския брѣгъ на Дунава, и много земя въ северна България, на която се поселили 20-тѣ хиляди печенѣзи. По тоя начинъ Кегенъ билъ приетъ въ броя на ромейскитѣ приятели и съюзници. Следъ това билъ изпратенъ монахъ Евтимий при неговитѣ хора и извършилъ покръщението имъ въ водитѣ на Дунавъ, [1] съгласно съ обещанието на тѣхния главатарь. Това е първото масово поселение на печенѣзи въ северна България (1048).

Този съюзникъ дошелъ за империята тъкмо на време, защото съ своитѣ тълпи той сега е могълъ да отблъсва нападенията на съплеменницитѣ си, които останали отвѫдъ Дунавъ. И наистина, Кегенъ, намирайки се въ пълна безопасность, почналъ да предприема нападения отвѫдъ рѣката въ земята на Тираховитѣ печенѣзи, като грабилъ и избивалъ мѫжетѣ, а женитѣ и децата откарвалъ въ пленъ и ги продавалъ на ромеитѣ. Като не можелъ да понася всичко това, Тирахъ изпратилъ пратеници при императора, чрезъ които го укорявалъ, загдето той, като е ималъ миренъ договоръ съ печенѣзитѣ, не трѣбвало да приема измѣнника (Кегена), а пъкъ като го е приелъ, трѣбвало да му забрани да напада и граби земята на договорницитѣ, и го предупреждавалъ, че, ако не забрани на Кегена да върши подобни работи и продължава да го подпомага, то той (Тирахъ) ще наруши договора и ще

подробно вж. В. Н. 3латарски, Политическото положение на север. България и пр., п. т., стр. 11—13.

1. Skyl.-Cedr., ib., p. 581, ₂₀— 584, ₇. — Zonaras, ib., p. 174, _11-29. — М. Аttаlеiаtеs, ib. р. 30, _5-12. — Ср. Fr. Dölgеr, Regesten, n. т., стр. 8, № 888 и 889.

91

почне тежка за империята война. Константинъ IX Мономахъ съ насмѣшка посрещналъ тия заплахи и предупреждения, като казалъ, че той не е могълъ само поради заплахитѣ на печенѣга да стане предатель на оногова, който е потърсилъ у него прибѣжище, и да забрани да се вреди на ония, които сѫ напакостили, и изпроводилъ печенѣжкитѣ пратеници безъ нищо. Тогава императорътъ написалъ писмо до Михаила Аколутъ, управителя на придунавскитѣ градове, и до самия Кегена да пазятъ внимателно високитѣ брѣгове на Дунавъ, и въ случай на нападение отъ печенѣжка страна, да съобщатъ, та да бѫдатъ изпратени нѣкои отъ западнитѣ отреди и заедно съ тѣхъ да попрѣчатъ на печенѣзитѣ да минатъ рѣката. Едновременно били изпратени сто кораба по Черно море къмъ устието на Дунавъ, които, като навлѣзатъ въ рѣката, да задържатъ печенѣзитѣ. [1]

Следъ завръщането на пратеницитѣ, като изслушалъ отговора на императора, Тирахъ решилъ да изпълни заканата си. Той използувалъ суровата и тежка зима на 1048 г., като преминалъ по замръзналия въ дълбочина до 15 лакти Дунавъ който улеснявалъ преминаването на рѣката на всѣко мѣсто, съ “всички печенѣзи”, които на брой достигали, както казвали, до 800,000 души, впусналъ се да опустошава и граби придунавската българска страна. Михаилъ Аколутъ, като видѣлъ, че не ще може да издържи напора на такова множество варвари, веднага поискалъ отъ императора да му изпрати бърза помощь. По заповѣдь на Мономаха скоро се явили одринскиятъ дука-управитель на темата Македония и Тракия, магистеръ Константинъ Арианитъ и намѣстникъ-управительтъ на България, Василий Монахъ, известенъ още съ титлата  с и н к е л л ъ, [2] съ своьтѣ войски и, като се съединили

1. SkуI.-Сеdr. ib., р. 584, ₈—585, ₁₁. — Zonaras, ib., p. 174, ₂₉ 175, ₈.

2. Skуl.-Сеdr. ib. р. 607, _10-11. — Fr. Dölgеr, Regesten, n. т., 2. Teil, стр. 8, № 890 и 904, неизвестно защо, нарича Василия Монаха proteuon von Bulgarien, когато у цитирания отъ него Кедринъ той е нареченъ (p. 586, _2-3) и (587, _13-14), a у Аталиата той носи името „сатрапъ на България” (Attaleiates, p. 37, ₁₂ et 38, ₉).

92

съ Михаила и Кегена, съвършено разбили печенѣзитѣ, които, изтощени отъ зимата и стомашна болесть, която се развила между варваритѣ отъ чрезмѣрното употрѣбение на вино и други питиета, не могли да издържатъ и ги принудили да сложатъ орѫжие и да се предадатъ заедно съ Тираха. При всичко че отмъстителниятъ Кегенъ настоявалъ да бѫдатъ избити всички пленници до единъ, обаче ромейскитѣ военачалници, като обсадили предложението на Кегена, намѣрили го за нечестиво и недостолепно за ромеитѣ дѣло и решили, че по-добре и по-полезно ще бѫде да се пръснатъ за поселение въ пуститѣ равнини на България и да имъ се наложатъ данъци, които ще бѫдатъ немалобройни; ако пъкъ на императора потрѣба войска противъ маджаритѣ и други иноплеменни народи, той ще може да въорѫжи отъ тѣхъ. Тогава Кегенъ, колкото билъ взелъ живи въ пленъ, всички, освенъ ония, които продалъ, изклалъ и се върналъ въ живѣлището си, а хилядитѣ печенѣзи приелъ управительтъ-намѣстникъ Василий Монахъ и ги поселилъ въ мѣстности около Срѣдецъ, Нишъ и на Овче поле, [1] следъ като имъ отнелъ орѫжието. Тирахъ пъкъ заедно съ други 140 души, вѣроятно, по-важни мѫже билъ отведенъ въ Цариградъ, гдето императорътъ ги приелъ ласкаво и, следъ като ги покръстилъ, настанилъ ги много добре. [2] И наистина, помощьта на печенѣзитѣ скоро потрѣ-

1. Това име у Скилица-Кедрина (ib. p. 587, ₁₅) е предадено , а у Г. Акрополита (edit. А. Heisenberg, р. 78, ₂₁ et 118, ₁₆) въ нѣкои рѫкописи наредъ съ стои и , а у Ерhrеmius'a, edit. Bm. v. 8516: . — C. Jireček, Heerstrasse, S. 70; — Исторія болгаръ, Одес. издан. стр. 270, 356. — Йор. Ивановъ, Северна Македония, стр. 41 и другаде.

2. Attaleiates, ib., p. 30, ₁₂—31, ₅. — Skyl.-Cedr. ib., p. 585, ₁₁ 587, ₁₉. — Zonаras, ib. p. 175, ₈—176, ₄. — Обикновено къмъ изложеното тукъ събитие се отнася оня предаденъ въ тълкуването къмъ „Видението на Данаила пророка” разказъ, въ който се разправя, че византийскиятъ царь Михаилъ, който се отъждествява съ българския Борисъ-Михаилъ, преди антихриста ще възкръсне, за да пропѫди измаилтянитѣ и да ги разбие съвсемъ, и че тоя български  К а г а н ъ, когато дойде уреченото време, ще възкръсне, ще срещне измаилтянитѣ на “Овчи поли” и ще имъ избие „скопские вое на Киевѣ студенци”. Следъ нѣколко време

93

бала противъ азиятския неприятель, но въ сѫщото време се почувствувало, каква голѣма грѣшка била направена съ това поселение на печенѣзитѣ въ България.

Тъкмо въ това време нападенията на турцитѣ-селджуци въ Азия станали особено опасни за империята. За да подкрепи византийскитѣ войски въ Иверия, Мономахъ заповѣдалъ да набератъ 15 хиляди най-добри войници отъ новитѣ поселници; тѣ били раздѣлени на четири отреда подъ командата на четирма тѣхни воеводи,  С у л ц а,  С е л т е,  К а р а м а н ъ  и  К а т а л и м ъ, които били богато одарени и снабдени съ хубави кола и коне, а общиятъ надзоръ надъ тѣхъ и пѫтеводство били повѣрени на патриция Константина Адро-

ще дойдатъ още „двѣ чести измаилтѣнь и поплѣнять всу землю бльгарскую”, но българскиятъ Каганъ пакъ ще излѣзе и ще ги срещне на “Срѣдьци и ту створить сѣча два и речеть у Бонѣ: оставите ту плѣнь, идѣте же домомь. И начнуть глаголати измаильте: не даимь мы нь бимь се. И тоу створеть разбои великь” и т. н. (С п о м е н и к, кн. V, стр. 12—13). — К.  И р е ч е к ъ  предположи, че тукъ подъ нападения на измаилтяни трѣбва да се разбиратъ походитѣ на маджаритѣ или печенѣзитѣ на Балканския полуостровъ (Das christl. Element etc., S. 92). M.  Д р и н о в ъ  по сѫщия поводъ пише: „авторътъ на  Д а н а и л о в о т о  тълкуване тукъ съ нѣкои апокалипсически събития е уплелъ печенѣжкитѣ върлувания по Балканския полуостровъ между 1048—1051 години. Отъ византийския историкъ Кедринъ ние знаемъ, че на византийцитѣ въ тогавашнитѣ имъ борби съ печенѣзитѣ е помагалъ нѣкой-си Михаилъ български. И може да се мисли, че неговата намѣса въ тая борба е подсѣтила и подбудила тоя авторъ да възкреси Бориса-Михаила и да го отождестви съ апокалипсическия византийски Михаилъ” (Мѣдно (бакърено) гумно, мѣденъ токъ въ словѣнскитѣ и гръчки умотворения. Сборниче М. С. Дриновъ, София 1900, стр. 110—111).  Й о р.  И в а н о в ъ  (Северна Македония, София 1906, стр. 42, бел. 1) повтори това мнение на М. Дринова. Обаче у Скилица-Кедрина нийде не се говори за “Михаилъ български”, а както видѣхме, това е доростолския архонтъ-управитель Михаилъ Аколутъ, следов. да се идентифициратъ тукъ измаилтянитѣ съ печенѣзитѣ нѣма никакви основания. Недоразумението, може би, да е произлѣзло отъ това, че у Скилица-Кедрина се споменува за българска войска, или пъкъ защото той билъ управитель на българския градъ Дръстъръ. — Не трѣбва да се смѣсва нашиятъ Михаилъ Аколутъ и съ споменувания въ житието на св. Гавриила Лѣсновски , който водѣлъ борба съ нѣкого си Мавраганъ (и Мавранъ), , който се нарича още , т. е. езич-

94

в а л а н ъ. Тѣ преминали Босфора и отъ Хрисополь (сег. Скутари) потеглили навѫтре въ областьта Витиния. Когато стигнали до пл. Даматрисъ, въ тѣхъ се породило едно колебание. „Недовѣрие къмъ византийскитѣ власти и водачи, смѫтни опасения за далечния пѫть въ неизвестни страни усилили пробудилата се тревога”, пише  В. Г.  В а с и л ь е в с к и. [1] Печенѣжкиятъ отредъ се спрѣлъ и отказалъ да върви по-нататъкъ. Тогава печенѣжкитѣ главатари държали тамъ съвещание, което у тѣхъ се наричало  к о м е н т ъ, [2] и на което мне-

никъ. Отначало билъ победенъ Михаилъ, и избѣгалъ (?), а Мавраганъ завладѣлъ . Въ Ратковица Михаилъ се усърдно помолилъ на Бога и на св. Гавриила да му помогнатъ противъ поганина. По указанието и при съдействието на св. Гавриила Михаилъ сполучилъ да се промъкне съ двама войници въ палатитѣ на Маврагана въ Ратаица (?) при Злѣтово и да го убие въ леглото, когато той спѣлъ, безъ да бѫдатъ отъ нѣкого забелязани, и си отишли посрѣдъ бѣлъ день. Следъ това Михаилъ съ войска нападналъ въ владенията на Маврагана, изгорилъ палатитѣ му и поганскитѣ му войници разпръсналъ (вж.  Й о р.  И в а н о в ъ, Български старини и пр., стр. 398—399 и Северна Македония, стр. 104). Макаръ по строение и по мѣсто тоя разказъ и да носи сѫщо апокрифиченъ характеръ, както и Данаиловото видение и апокрифичниятъ български лѣтописъ, все пакъ той има въ себе си известна историчность, но въ такъвъ случай ще трѣбва да придадемъ на неговитѣ факти чисто мѣстенъ характеръ: въ Михаила да видимъ нѣкой мѣстенъ „князъ”, който притежава своя „държава” и е нареченъ “български” въ противоположность на Маврагана, който не е българинъ, а въ Маврагана — нѣкой печенѣжки главатарь на ония печенѣзи, които били поселени на Овче поле. Тѣхнитѣ владения сѫ съседили, както изглежда, и поради това постоянно сѫ враждували помежду си. Наистина, разказътъ се почва така:

въ които думи би могло да се види въ Михаила нѣкой намѣстннкъ-управитель на България, обаче това едвали е допустимо, защото всички действия се извършватъ на и около Овче поле и защото Мавраганъ сполучилъ да завладѣе неговата „държава”, която не е могла да бѫде западнитѣ и югозападни български земи.

1. Вж. Византiя и печенѣги. Труды, т. I, стр. 15.

2. Skyl.-Cedr., ib., p. 588, _11-13: Тукъ = consilium = съветъ, съвещание. Подробно вж. В. Н. Златарски, История на българ. държава, т. I, ч. 1. стр. 320—321, бел. 3.

95

нията се раздѣлили: едни се изказвали, че трѣбва да про-дължатъ пѫтя си и да не се противопоставятъ на императорската заповѣдь, защото, отдѣлени отъ другитѣ печенѣзи, тѣ не представятъ такава сила, която да може да устои противъ войскитѣ ромейски, назначени да имъ прекѫснатъ пѫтя; други пъкъ предлагали да заседнатъ въ нѣкоя витинска планина и да се защищаватъ, въ случай че бѫдатъ нападнати отъ ромеитѣ, но по никой начинъ да не отиватъ за Иверия, страна далечна и необикновена, гдето тѣ ще иматъ за неприятели не само враговетѣ ромейски, но и самитѣ ромеи. [1] Обаче надделѣло едно трето мнение на главатаря Каталима, който предложилъ да се върнатъ назадъ и да се съединятъ съ съплеменницитѣ си, които останали въ България. Когато нѣкой го попиталъ, какъ ще минатъ морето, той, безъ да отговори нѣщо, заповѣдалъ да вървятъ следъ него. Тѣ се опитали да убиятъ Адровалана, но не сполучили, защото той своевременно избѣгалъ. Тогава тѣ потеглили всички обратно къмъ морето подиръ Каталима. Когато стигнали на морския брѣгъ и не намѣрили тамъ никакви лодки, Каталимъ завикалъ къмъ съпѫтницитѣ си: „който иска да спаси себе си и всички печенѣзи, нека ме последва!” Той пришпорилъ коня си и навлѣзълъ въ морето; следъ него тръгналъ единъ, други, трети, а после и цѣлото множество: тѣ преплували Босфора на конетѣ си и излѣзли при мънастиря св. Тарасий, който се намиралъ на европейския брѣгъ на Босфора (сега развалини въ Буюкъ-дере при устието на дерето. [2])

Следъ това тѣ продължили пѫтя си къмъ Срѣдецъ при другитѣ си съплеменници, безъ да срещнатъ какъвто и да било отпоръ или съпротива, дотолкова било бързо и неочаквано тѣхното движение. Тамъ Каталимъ успѣлъ да възбунтува тамошнитѣ печенѣзи, които вече се занимавали съ земе-

1. В. Г. Васильевски по тоя поводъ забелязва: „Если бы принято было послѣднее мнѣніе, то, быть можетъ, мы имѣли бы въ исторіи однимъ любопутнымъ явленіемъ болѣе: Печенѣжкое государство въ Виѳиніи, въ виду Константинополя” (п. т., стр. 15—16).

2. Г. Ласкинъ, Георгій Кодинъ о древностяхъ Костантинополя. Кіевъ 1905, стр. 194.

96

дѣлие и, въоръжени вмѣсто съ орѫжия съ брадви, коси и други желѣзни земедѣлски орѫдия, присъединили се къмъ другитѣ, като потеглили заедно въ южна България, съ цель, очевидно, да грабятъ. Обаче, когато пристигнали при Пловдивъ, тѣ промѣнили посоката на пѫтя си къмъ северъ, защото, вѣроятно, узнали, че по-нататъкъ ще срещнатъ съпротива. Като преминали Стара-планина презъ Троянския проходъ, печенѣзитѣ разпънали шатритѣ си въ придунавската равнина покрай р. Осъмъ; само главатарьтъ Селте останалъ въ Ловечъ, споредъ хрониста, за почивка; обаче неговата цель била да се укрепи въ тая недостъпна крепость и да отбива оттамъ всѣко нападение. Но това той не можалъ да постигне, защото одринскиятъ дука Константинъ Арианитъ, който билъ тръгналъ съ войскитѣ си по стѫпкитѣ на печенѣзитѣ, следъ като преминалъ сѫщия проходъ, нападналъ Селте при Ловечъ, който, безъ да окаже нѣкакъвъ отпоръ, избѣгалъ, като оставилъ цѣлия си лагеръ. Арианитъ по тоя начинъ не позволилъ на печенѣзитѣ да завзематъ тая важна крепость и, като завладѣлъ лагера на Селте и оставилъ гарнизонъ въ Ловечъ, върналъ се назадъ. [1]

Печенѣзитѣ, следъ като преминали въ придунавска България, завзели малко по малко цѣлата страна между Дунавъ и Стара-планина отъ р. Осъмъ до Черно море и се настанили въ нея, защото тамъ намѣрили мѣстность, богата съ гори, вода и пасбища, която мѣстнитѣ жители наричали  С т о  м о г и л и   или  С т о х ъ л м и е  и която заемала източната половина на днешна северна България между предгорията на Стара-планина и Черно море. [2] Оттамъ тѣ почнали да правятъ своитѣ нападения въ съседнитѣ области, които се намирали подъ властьта на ромеитѣ. Тия нахлувания, въ които, вѣроятно, сѫ вземали участие и българитѣ, захванали силно да плашатъ цариградското правителство. За да намѣри срѣдства противъ тия нападения, Константинъ IX

1. Skyl.-Cedr, ib., р. 587, ₂₀—590, ₆. Zоnaras, ib., 174 ₆, p. _-19.

2. С. Jirеčеk (Das christliche Element usw, S. 86—87; cp. сПсп. кн. 55—56 (1898), стр. 262) обяснява, че мѣстнитѣ жители наричали така тая мѣстность поради многобройнитѣ могили въ Черноморския край.

97

Мономахъ извикалъ въ столицата Кегена, за да се посъветва съ него. Кегенъ се явилъ съ цѣлата си войска и се разположилъ на лагеръ на равнината предъ Цариградъ, наричана  М а и т а с ъ. [1] Но, преди още да се срещне съ императора и да узнае, защо е билъ извиканъ, презъ нощьта Кегенъ билъ нападнатъ отъ трима печенѣзи въ леглото и му нанесли леки рани, защото тѣлохранительтъ на воеводата своевременно ги забелязалъ и, когато тѣ се спустнали да бѣгатъ, уловили ги и ги откарали при Кегеновия синъ Валцара. Но последниятъ не наказалъ покусителитѣ върху живота на баща му, а на сутриньта, като турилъ ранения Кегенъ на кола и повелъ задъ колата свързани злоумишленицитѣ, той заедно съ брата си Гулина и цѣлата конница потеглилъ къмъ императора. Когато това шествие стигнало на Иподрома, то било спрѣно, и само Валцаръ се явилъ предъ императора. Предупреденъ за причината на това шествие, Константинъ Мономахъ запиталъ Валцара защо той не наказалъ престѫпницитѣ, на което последниятъ отговорилъ, защото тѣ непрестанно произнасяли името на императора. Тогава Мономахъ, изпадналъ въ неумѣстно подозрение, заповѣдалъ веднага да му доведатъ свързанитѣ и самъ ги разпиталъ за причината, отъ която били подбудени да убиятъ „патриция”. Тѣ отговорили: „той злоумишляваше противъ твоето царство и столицата и на сутриньта рано щѣше да нападне и всички, които бѣха вѫтре, до единъ да изколи, а града да ограби и да побѣгне при печенѣзитѣ”. Безъ да разследва работата, Мономахъ повѣрвалъ на тия клевети и въвежда Кегена въ единъ отъ императорскитѣ дворци подъ предлогъ за лѣкуване на ранитѣ, а въ сѫщность го турилъ подъ строгъ надзоръ; сѫщо така и синоветѣ му били поотдѣлно арестувани, а обвиняванитѣ въ извършеното покушение заповѣдалъ да пуснатъ на свобода. За да разположи къмъ себе си печенѣжката тълпа, императорътъ изказвалъ

1. Споредъ Византия, това е днеш.  Е н и б а х ч е; но по-вѣроятно е, се е намирала отвънъ градскитѣ стени, както се види и отъ думитѣ Скилица-Кедрина ib., р. 594, _12-13: — Cp. Г. Ласкинъ, п. т., стр. 122.

98

къмъ печенѣзитѣ присторно благоволение, като ги постоянно угощавалъ съ добри яденета и питиета, съ намѣрение тайно да имъ отнеме орѫжието, конетѣ и колата и по тоя начинъ да ги задържи. Печенѣзитѣ обаче въ задържката на главатаря и арестуването на синоветѣ му, както и въ освобождаването на престѫпницитѣ виждали лоши признаци и дори зложелателства, и затова тѣ приемали всичко, каквото имъ изпращалъ императора, съ благодарность, за да маскиратъ своитѣ тайни намѣрения; и наистина, въ една отъ близкитѣ нощи, когато никой не подозиралъ, цѣлата Кегенова орда се вдигнала отъ лагера и съ бързи и усилени преходи на третия день стигнала до Стара-планина, която тя преминала, безъ да срещне какъвто и да било отпоръ, и се присъединила къмъ голѣмото множество печенѣзи. Не се минало много следъ настаняването на Кегеновата орда въ северна България, печенѣзитѣ, чувствувайки се сега доста силни, почнали да преминаватъ Стара-планина и, като се настанили при крепостьта  А в л и  въ южнитѣ поли на планината (въ север, часть на южна България), [1] да разпространяватъ своитѣ грабежи и опустошения въ Одринскатата область. [2]

Всички до тукъ изложени събития и факти ясно сви-

1.