Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

I. Епоха на възстанията

2. Възстанието на Петра Дѣлянъ въ 1040 г.

Следъ смъртьта на архиепископъ Ивана, която се отнася къмъ края на 1036 или началото на 1037 год., за български архиепископъ билъ вече не избранъ и утвърденъ, а направо

42

назначенъ отъ императора дългогодишниятъ хартофилаксъ на великата църква св. София въ Цариградъ,  Л ъ в ъ, родомъ отъ Пафлагония, който билъ, споредъ Дюканжовия списъкъ, , т. е. „пръвъ отъ ромеитѣ” — и построилъ долната часть на св. София въ Охридъ [1]. Вече това обстоятелство, че новиятъ архиепископъ билъ ромеецъ, а не българинъ, че той билъ назначенъ направо отъ императора, а не билъ само утвърденъ отъ последния следъ избора му отъ епископитѣ на охридската църква [2],

1. Съответниятъ § въ Дюканжовия списъкъ гласи:

(вж. Йор. Ивановъ, Българ. старини, стр. 566). — Прибавката къмъ Скилица у В. Prokića, п. т., стр. 35, № 58 казва:

— Z а c h а r i а е  v. L. п. т., стр. 15. — Г о л у б и н с к i й, п. т., стр. 40—41. — Н. G e l z e r, Patriarchat v. Achrida, S. 8, възъ основа на известието отъ актоветѣ на цариградския съборъ въ 1156 год., гдето за Лъва се казва:

което потвърдява, че Лъвъ е билъ ромеецъ, подъ уговорка, ако това известие е вѣрно, допуща, че Лъвъ е заелъ архиепископския престолъ най-късно въ 1025 год.;а Д.  Ц у х л е в ъ, История на българската църква, т. I. София 1910. стр. 862, отнася това събитие следъ усмирението на възстанието на Петра Дѣлянъ, следов. въ или веднага следъ 1041 г. Обаче отъ приведената тукъ прибавка къмъ текста на Скилица въ виенския рѫкописъ № 74, въ която да се съмняваме нѣмаме основание, се окончателно установява, че Лъвъ е билъ назначенъ за охридски архиепископъ отъ Михаила IV Пафлагонъ въ края на 1036 или въ нач. на 1037 г. — Ср. В. Prokić, п. т., стр. 49.

2. Както видѣхме, споредъ думитѣ на  Н и л а  Д о к с о п а т р а, излиза, че и въ негово още време (1143 г.) България получавала епископи (вм. архиепископи) отъ императора , а се рѫкополагали отъ своитѣ собствени епископи (вж. тукъ по-горе, стр. 18, бел. 1); споредъ Ив. Скилица пъкъ, охридскиятъ архиепископъ се назначавалъ отъ императора (вж. тукъ предната бел. 1. — Ср. Skyl.-Cedr. ib. р. 611, ₁₅; 659, ₁: ; р. 742, ₂₀: и най-сетне Г. Кодинъ казва, че „архиепископътъ на Първа Юстиниана Охридъ и на цѣла България” се назначавалъ по сѫщия начинъ, както и цариградскиятъ патриархъ. Изборътъ пъкъ на последния ставалъ така: прибѫдващитѣ въ Цариградъ и нѣкои отъ близкосъседнитѣ архиереи представяли

43

ясно показва, че съ тоя актъ византийското правителство нарушило една отъ най-сѫжщественитѣ правдини на българската църква, дадена ней отъ Василия II, като се отнемалъ нейниятъ националенъ характеръ, и по тоя начинъ се туряло началото за ромеизацията на българската църква. Ние не знаемъ, последвалъ ли е следъ това нѣкой протестъ отъ страна на българскитѣ епископи; но едно, което можемъ да твърдимъ съ известна достовѣрность, е това, че съ тая си постѫпка цариградското правителство ще да е предизвикало противъ себе си не малко възмущение на духоветѣ въ България, особено между духовенството, — възмущение, което намѣрило отгласъ въ и тъй недоволното отъ държането и обноскитѣ на своитѣ управители население. До открито обаче възстание тоя пѫть работата, както се види, не дошла. Главната причина на тая нерешителность произтичала отъ това, че и сега липсвалъ водачъ, който да застане начело на движението, нѣмало, както изглежда, авторитетно лице, на което

на императора имената на трима духовни лица, отъ които едно избиралъ императорътъ и, ако то нѣмало архиерейски санъ, рѫкополагало се отъ архиереитѣ на цариградската църква (G. C o d i n u s, De officialibus, ed. Bon. cap. 20, p. 101—105. — Ср. митроп. Симеонъ. п. т., стр. XXI). — Съпоставяйки известията на Н. Доксопатра и на Г. Кодина, би трѣбвало да приемемъ, че тримата кандидати за охридски архиепископъ сѫ били представяни отъ епископитѣ на охридската архиепископия, но не и отъ тѣхната срѣда, и отъ тия трима кандидати императорътъ назначавалъ единъ. Но отъ Дюканжовия списъкъ ясно личи, че въ действителность нищо подобно не ставало: изразътъ право говори не само за етническия произходъ на назначения архиепископъ, но и потвърдява, че последниятъ излизалъ отъ срѣдата не на висшето духовенство на охридската архиепископия, а на висшето духовенство на цариградската църква; очевидно, че кандидатитѣ се представлявали за назначение отъ цариградската патриаршия, и императорътъ назначавалъ единъ отъ тѣхъ за архиепископъ, или пъкъ лицето предварително се е опредѣляло отъ патриарха въ съгласие съ императора, и после само pro forma се представяли и други двама кандидати за назначение отъ последния. Трѣбва да предполагаме, че така е станало назначението на архиепископъ Лъва пафлагонецъ, приемника на Ивана Дебърски; впоследствие обаче лицето се опредѣляло отъ патриарха и се назначавало направо отъ императора безъ каквито и да било кандидати-конкуренти. Така, както ще видимъ по-долу, е ставало назначението на по-сетнешнитѣ охридски архиепископи.

44

народътъ би могьлъ да се довѣри, защото, споредъ Михаила Пселлъ, българитѣ имали обичай да повикватъ начело на народа си само лица отъ царски родъ [1]. Обаче такъвь водачь българитѣ скоро намѣрили въ лицето на Петра Дѣлянъ.

Кой е билъ Петъръ Дѣлянъ? Византийскитѣ извори се изказватъ твърде тъмно и дори противоречиво за неговия произходъ. Така, споредъ  М и х а и л а  П с е л л ъ, неговъ съвременникъ, койчо нарича Дѣляна, „чудовище , израстнало, както вѣрвали българитѣ, отъ тѣхното племе” (родъ), т. е. че той билъ по произходъ българинъ, и отъ родъ, „който не заслужава и поменъ”, излиза, че следъ като разбралъ, какво цѣлиятъ му народъ е решилъ да възстане противъ ромеитѣ, Петъръ Дѣлянъ, понеже искалъ да вземе воеводството, а пъкъ знаелъ, че българитѣ имали обичай да поставятъ за началници надъ народа само лица отъ царски родъ и че това било обичай и право само за рода на царь Самуила и брата му Аарона, които малко преди това (преди българското възстание) началствували надъ цѣлия народъ и царували, „въздигалъ само себе си, безъ да потвърди съ свидетелство своя благороденъ произходъ отъ царското бедро, но, като или си въобразилъ, или посочилъ, че той е издънка отъ тамшния коренъ”, успѣлъ да убеди българитѣ да му врѫчатъ властьта [2]. Тия сведения за Петра Дѣлянъ М. Пселлъ почерпалъ отъ разказитѣ на Алусиана, най-голѣмия синъ на царь Иванъ-Владислава и внукъ на Аарона, по-сетнешния съперникъ на Петра Дѣлянъ, който лично познавалъ М. Пселла и дори билъ близъкъ съ него. [3] Но всичко, каквото той съобщава за Дѣляна, е невѣрно, защото Ааронъ е началствувалъ, но никога не е царувалъ въ България, и то заедно съ Самуила, тъй като той билъ убитъ отъ последния (на 14. VI. 987), преди тоя да стане царь [4]. Наистина, Аароновиятъ синъ и бащата на Алусиана, Иванъ-

1. М.  P s e l l o s, ib., p. 61, _{28-29; 22-24}. — Zonaras, ib., p. 145, ₄: .

2. M. Psellos, ib., p. 61, _{15-16; 23-26}.

3. За това подробно вж. тука по-долу, стр. 62 и сл.

4. В. Н. Златарски. История на българ. държава и пр., т. 1, ч. 2, стр. 676—679.

45

Владиславъ, билъ царь, но той насилствено заграбилъ властьта, следъ като убилъ братовчеда си Гавриила-Радомира, Самуиловия синъ (1015). По тая причина Алусианъ, както ще видимъ по-нататъкъ, избѣгвалъ да говори за баща си, а изтъквалъ навсѣкѫде дѣда си Аарона, така че го считали дори за неговъ синъ. [1] Тъй или инакъ, отъ думитѣ на М. Пселла по-скоро може да се заключи, че Петъръ Дѣлянъ не е билъ отъ царски родъ, отъ рода нито на Самуила, нито на брата му Аарона, а само се издавалъ за тѣхенъ потомъкъ; впрочемъ, той на две мѣста го нарича — незаконнороденъ. [2]

С к и л и ц а – К е д р и н ъ, споредъ текста на Бонското издание, разказва, че нѣкой-си Петъръ, българинъ, съ прозвище Дѣлянъ, робъ на единъ мѫжъ отъ Византионъ, като избѣгалъ отъ столицата, скиталъ се изъ България... и се издавалъ за сина на Романа, Самуиловия синъ”. [3] —  И в.  З о н а р а  пъкъ, макаръ и да не се схожда съ своя оригиналъ Ив. Скилица, явява се по-категориченъ. Той пише: „Единъ неизвестенъ по родъ мѫжъ, който се наричалъ Долианъ, преизпълненъ съ хитрость и лукавство, се издавалъ за синъ на Аарона, който билъ братъ на Самуила, управителя на народа (разб. български), като избѣгалъ, както казватъ, отъ Византионъ и убедилъ народа, че той е синъ на Аарона, роденъ нему отъ наложница, а не отъ законна жена, билъ избранъ за царь на варваритѣ”. [4] Ако съпоставимъ тия две известия, то не е мѫчно да се установи, че, докато Зонара се е ползувалъ,

1. Подробно пакъ тамъ, стр. 748—754.

2. М. Psellos, ib., p. 64, и et 65, ₃; вж. и тукъ по-долу, стр. 63.

3. Skyl.-Cedr., ib., p. 527, _6-11:

4. Zonaras, ib., p. 145, _4-11:

— Cp. старобъл. преводъ „Лѣтописи Симеона Метафраста и Логотета”, изд. В. И. Срезневскаго, стр. 167.

46

очевидно, отъ М. Пселла, [1] като е разложилъ и обяснилъ думата , но въ сѫщото време невѣрно съобщава, какво Дѣлянъ се издавалъ за синъ на Аарона, Скилица, който за дадената епоха така сѫщо ималъ подъ рѫка М. Пселла, несъмнено предпочелъ известието на другъ засега неизвестенъ изворъ, който той счелъ за по-вѣренъ, и не се поддалъ на М. Пселловитѣ изопачения.

Всички тия противоречиви известия, които, наистина, хвърлятъ едно съмнение върху царския произходъ на Петра Дѣлянъ, ясно говорятъ, че тѣхнитѣ автори сѫ били по-скоро заблудени по тоя въпросъ, отколкото да се мисли, че тѣ по незнание сѫ така писали. Тъкмо тая обърканость въ византийскитѣ известия дала поводъ на хърватския историкъ Ф. Рачки да ги отхвърли като невѣрни. „Известието, пише той, което византийскиятъ лѣтописецъ (Скилица-Кедринъ) дава за рода на Петра Дѣлянъ, изтича, по мое мнение, отъ народната омраза спрямо българския народъ и отъ презрение къмъ неговото опитване за държавна самостойность . . . Обаче неистинностьта на това известие се потвърдява отъ онова въодушевение, съ което Петъръ взелъ парола подъ своя закрила и съ което той го последвалъ съ орѫжие въ рѫка.

„Едвамъ се изминали 20 години, откакъ българскиятъ народъ „бѣ навелъ своя вратъ подъ византийския яремъ”, а пъкъ въ това кѫсо време разпознаването на членоветѣ отъ царското семейство не е могло дотолкова да се изглади, щото българскиятъ народъ да признае и да приеме нѣкого-си лъжеца за сина на царь Гавриила-Романа. Дѣлянъ е билъ наистина единъ отъ петимата синове на споменатия царь, който наедно съ майка си и дветѣ си сестри се поклонили на Василия II въ лагера предъ Охридъ въ 1018 год. и които императорътъ, вѣроятно, отъ Костуръ изпратилъ въ Цариградъ на заточение [2]. Тия напълно правдиви съображения на Ф. Рачки, писани преди 60 год., недавно се потвърдиха, за-

1. К. Krumbacher. Geschichte der byzantinischen Litteratur. 2-te Aufl. S. 373.

2. F. Rački, Borba južnih Slovena za državnu neodvistnost u X vjeku, Rad jugoslov. Akademije. kn. XXV (1873), str. 225.

47

щото прибавкитѣ въ виенския преписъ на Скилица № 74 право съобщаватъ, че Дѣлянъ билъ синъ на Самуиловия синъ Гавриилъ-Радомира, „роденъ отъ първата му жена, дъщерята на маджарския краль, която още при живота на Самуила Гавриилъ, по неизвестни причини, намразилъ и прогонилъ вече бременна отъ него и се оженилъ за хубавицата ларисчанка Ирина” [1]. Женитбата на Гавриилъ-Радомира за маджарската принцеса едва ли може да се отнесе по-късно отъ 1000-та година, защото мирниятъ договоръ, сключенъ между царь Самуила и св. Стефанъ I въ 999 год., не е могълъ да сѫществува дълго поради голѣмитѣ приятелски отношения на последния съ императоръ Василия II, който отъ 1001 год. отново бѣ почналъ война съ българитѣ [2]. Затова, като имаме предъ видъ, че когато Гавриилъ-Радомиръ напѫдилъ първата си жена, тя била бременна отъ него, ние до-

1. В. Prokić, п. т., стр. 31, № 24; стр. 36, № 62. — Тукъ подъ маджарски краль трѣбва да се разбира Св. Стефанъ I (997—1038), а не първиятъ херцогъ или воевода Гейза (972—997), както предполага Ф. Шишичъ (Geschichte der Kroaten. Zagreb 1917, S. 201, а сѫщо въ Povijest hrvata u vrljeme narodnih vladara. Zagreb 1925, str. 480), а следъ него и Г. Фехеръ (Влиянието на българската черква въ Маджарско. Сборникъ В. Н. Златарски. София 1926. стр. 490), защото 1. Гейза не е билъ краль и 2. защото този бракъ е могълъ да се свърже, само следъ като Самуилъ станалъ царь, следов. подиръ 997 год., когато Гейза бѣше вече умрѣлъ, и въ царуването на св. Стефана I, който билъ коронясанъ за краль на 15. августъ 1000 год., а оттука и въпросниятъ бракъ може да се отнесе най-рано следъ тая дата. Наистина, ние не знаемъ, колко дъщери е ималъ св. Стефанъ I, когато Гейза е ималъ нѣколко такива; ако пъкъ приемемъ, че Гавриилъ-Радомиръ билъ жененъ за нѣкоя отъ сестритѣ на св. Стефана I, тогава ще трѣбва да допуснемъ, че въ прибавката къмъ Скилица има грѣшка, т. е. вм. дъщеря трѣбва да стои „сестра”, което едвали е възможно, защото тия прибавки изобщо сѫ излѣзли отъ рѫката на лице, еп. Михаилъ Дѣволски, който е билъ добре осведоменъ за членоветѣ на последния български царски родъ. За това вж. W. N. Zlatarski, Wer war Peter Deljan? Mélanges de Philologie offerts à М. J. J. Mikkola (Annales Academiae Sclentlarum Finnicae. B. XXVII (1932), S. 358—360.

2. В. Н. Златарски, История на Българ. държава и пр. т. I, ч. 2, стр. 709—710. Може би, тия близки и приятелски отношения на св. Стефана I съ византийския императоръ и да сѫ били главната причина, задето Гавриилъ намразилъ и напѫдилъ първата си жена — маджаркинята.

48

хождаме до заключение, че разводътъ е станалъ наскоро следъ женитбата, и рождението на Петра Дѣлянъ ще трѣба да отнесемъ къмъ 1001 год., и то въ Маджарско, гдето е прекаралъ, вѣроятно, детинството си.

Въ България Петъръ Дѣлянъ ще да е дошълъ, може би, когато Гавриилъ-Радомиръ станалъ царь, т. е. не по-рано отъ 1014 год.; но следъ убийството на баща му положението му между другитѣ деца на Гавриилъ-Радомира отъ ларисчанката Ирина не ще да е било много добро, и, както изглежда, тѣ сѫ го считали за незаконнороденъ, понеже се родилъ подиръ развода. Следъ покорението на България Петъръ Дѣлянъ, вече 17-годишенъ момъкъ, билъ откаранъ заедно съ другитѣ членове на царския родъ въ пленъ въ Цариградъ [1]. За престояването му въ византийската столица Скилица-Кедринъ казва, че той билъ „робъ на единъ царигражданинъ” ( ) — изразъ, който ще трѣбва да се разбира въ смисълъ, че понеже братовчедитѣ и братовчедкитѣ му го мразѣли и не го считали за членъ на своя родъ, то при подѣлбата на пленницитѣ, както тогава билъ обичай, Дѣлянъ ще да се е падналъ на споменатия царигражданинъ, обаче, какво е било положението му у последния, ние нищо не знаемъ. Сѫщо така остава неизвестно, отъ кого и отгде е получилъ той името Дѣлянъ [2]. М. Пселлъ пише, че той не

1. Дали не трѣбва него да видимъ въ споменувания отъ Скилица по погрѣшка „незаконороденъ синъ на Самуила” (вж. Skyl.-Cedr., ib., p. 468, _18-19: . — Ср. В. Н. Златарски, п. т., стр. 778.

2. Това име се срѣща въ следнитѣ форми: (Skуl.-Сеdг. ib., р. 527, ₆ squ.), (S t r а t е g i c o n, ib., p. 28, ₁₁ et 97, ₁₄), (Skyl.-Cedr. ib., p. 715, ₇), (M. P s е l l o s, ib., p. 61, ₁₉ et 65, ₂₄. — Zonaras, ib., p. 145, ₅) и (въ старобългар. преводъ на продължителя на Симеона Логотета, п. т., стр. 167). Но наредъ съ тия форми срѣща се (В. Prokić, п. т., стр. 36, № № 60 и 64), което, очевидно, се е получило отъ ; но отъ него е произлѣзло и на българския царь Гаган’а,” който се споменува въ лѣтописа-апокрифъ (Споменик срб. Ак., III (1890), стр. 193) и се приема за Петра Дѣлянъ (вж. С. Jireček, Das christliche Element in der topographischen Nomenclatur der Balkanländer. SBWA, B.1. CXXXVI. S. - Ab. Wien 1897, S. 90—91). Обстоятелството, че

49

знае, дали отъ баща си е наследилъ Дѣлянъ такова прозвище, или самъ си е прикачилъ кличката [1]. Скилица-Кедринъ казва, че било сѫщо прозвище [2], а споредъ Зонара, той така се наричалъ [3]. Споредъ насъ, второто име не е нито бащино име, нито прозвище, а е нищо друго освенъ народното му име наредъ съ църковното или кръстното Петъръ, съгласно съ българския обичай да се даватъ двойни имена особено на лица отъ царския родъ, както, напр., Гавриилъ-Радомиръ, Иванъ-Владиславъ, Теодора-Косара и др. Поради това, че Дѣлянъ е чисто народно славянско име, каквито сѫ и Радомиръ, и Владиславъ и Косара, ние не можемъ да го приемемъ и за арменско, както и Алусианъ, [4] а още по-малко и Пресианъ ( или ), което се срѣща още въ първата половина на IX. в., [5] още и затова, защото нѣма арменско име изобщо, което да се свършва на  а н ъ  и  я н ъ; това окончание носятъ само фамилнитѣ имена, и то отговаря на българското  о в ъ  и  е в ъ  [6].

Всички византийски извори, макаръ и да не посочватъ причинитѣ, които сѫ подбудили българитѣ да възстанатъ противъ ромеитѣ, а само се ограничватъ съ фразата, какво тѣ „въ скоро време си спомнили за онова поражение”, което имъ бѣ нанесълъ Василий II, [7] или пъкъ представятъ самото

звукътъ е предаденъ правилно чрезъ ѣ, докато въ другитѣ форми стои , показва, че авторътъ на „Сказанието” е заимствувалъ това име отъ гръцки изворъ; очевидно, най-вѣрната форма е — , отъ което произлиза днеш.  Д ѣ л ь о,  Д ѣ л ю,  Д ѣ л ч о  по аналогия съ  В е л я н ъ,  В е л ю,  В е л ч о.

1. М. Psellus, ip., p. 61, _19-21:

2. Skyl.-Cedr. ib. 527, ₆.

3. Zonaras, ib., p. 145, ₅.

4. Както мисли Йор. Ивановъ, вж. Произходътъ на царь Самуиловия родъ. Сборникъ В. Н. Златарски. София 1925, стр. 59—60.

5. Вж. F. Dvornik, Deux inscriptions gréco-bulgares de Philippes. Bulletin de Correspondance Hellenique. LH (1928), p. 128—129.

6. W. N. Zlatarski, Wer war Peter Deljan? п. т. стр. 362—363.

7. M. Psellus, ib., p. 61, _6-11.

50

движение като неочаквано въ смисълъ, че дотогава тѣ пренасяли търпеливо хомотя на робството, и изведнажъ намислили да го свалятъ и силно се стремили къмъ свобода [1], твърдятъ, че българитѣ сами дошли до мисъльта да възстанатъ още преди появяването на Петра Дѣлянъ на сцената и се бавили да го обявятъ само поради липсата на водачъ отъ царски родъ, който да застане начело на движението. Оттука ясно става, че въ подготовката на възстанието Петъръ Дѣлянъ не е игралъ никаква роля, т. е. българитѣ не сѫ влизали съ него въ непосрѣдни предварителни връзки, а напротивъ, той е искалъ да използува настаналото въ България настроение, за което той ще да е узналъ отстрани. Тъй или инъкъ, но когато Петъръ Дѣлянъ се научилъ за решението на своитѣ съотечественици да възстанатъ противъ ромеитѣ, тайно избѣгалъ отъ Цариградъ и се явилъ въ България, гдето той, „като лукавъ по мисъль и твърде изкусенъ да измами съ хитрости своитѣ съплеменици”, споредъ думитѣ на М. Пселла, почналъ наредъ съ твърдението, че произлизалъ отъ царски родъ, „да се представя като най-важенъ, а сѫщо и като най-мѫдъръ за съвети и най-способенъ за военно дѣло”, докато най-сетне българитѣ му повѣрвали и решили нему да врѫчатъ властьта. [2]

Тъкмо въ това време цариградското правителство посегнало върху друго твърде важно право на българския народъ. Фактическиятъ управитель на империята, известниятъ Иванъ Орфанотрофъ, поради ненаситната си алчность за обогатяване, издалъ заповѣдь въ България, щото поземлениятъ данъкъ, който всѣки българинъ, притежаващъ единъ чифтъ волове, дотогава плащалъ въ натура: единъ модий жито, единъ модий просо и една стомна вино, както това е било при българския царь Самуила, и който следъ покорението Василий II, както видѣхме, оставилъ непокѫтнатъ, отъ 1040 год. да се плаща отъ българското население съ номисми — съ пари. [3] Тая заповѣдь била посрещната съ голѣмо незадовол-

1. Zоnагаs, ib., р. 144, ₃₁—145, ₄.

2. М. Psellus, ib., p. 61, _{24-26, 34-36}.

3. Skyl.-Cedr., ib. 530, _9-15; вж. и тукъ по-горе, стр. 27, бел. 1.

51

ство отъ населението и послужила като добъръ поводъ на българитѣ, за да вдигнатъ възстание, защото за селянина-земедѣлецъ било по-лесно да плаща данъка си въ натура, отколкото съ пари, които той нѣмалъ и съ които да се сдобие, той трѣбвало да продава своето производство за безценъкъ на разни закупувачи-експлоататори, винаги готови да предложатъ услугитѣ си, за да улеснятъ селянина.

Въ своята обиколка по България Петъръ Дѣлянъ стигналъ до Моравъ или Моравскъ при устието на р. Морава и оттамъ преминалъ въ Бѣлградъ, гдето той, следъ като билъ прогласенъ за български царь отъ събралитѣ се около него, вдигналъ знамето на свободата въ 1040 година, като обявилъ, че е „сваленъ вратниятъ яремъ на ромейската власть”. [1] Той избралъ тъкмо тая область за своитѣ първи действия, за да може да намѣри убѣжище въ случай на несполука въ съседнитѣ страни, Сърбия и Маджарско, а така сѫщо да почне систематичното и постепенно освобождение на западнитѣ и югозападнитѣ български земи.

Съ събранитѣ и организирани дружини отъ бѣлградската область Дѣлянъ потеглилъ на югъ презъ Нишъ и Скопие, като навсѣкѫде го прогласявали за победитель и посрѣщали съ прослава, а въ сѫщото време „безмилостно и безчеловѣчно избивали всѣки попадналъ имъ се ромеецъ”. [2] Както изглежда, възстаналитѣ българи не срещнали на първо време никакъвъ отпоръ. Скилица тукъ нарича Скопие „главенъ градъ на България”, отъ което ясно става, че намѣстникътъ-управитель е резидиралъ тогава въ този градъ. Ние бихме очаквали, че той би оказалъ пръвъ отпоръ, но за подобно нѣщо Скилица нищо не споменува. Тукъ може да се направи следната алтернатива: или намѣстникътъ, не разполагайки съ достатъчни сили, не се решилъ да излѣзе противъ победоносно настѫпващия Дѣлянъ и българитѣ и е отстѫпилъ, или пъкъ самъ се е присъединилъ къмъ възстаницитѣ, ако той имъ е съчувствувалъ. Поради това, може би, Скилица и

1. М. Psellus, ib., p. 61, ₃₆—62, ₄. — Skyl.-Cedr. ib., p. 527, _7-14.

2. Skуl.-Cеdr. ib., p. 527, _15-18.

52

умълчава не само името му, но и изобщо нищо не говори, какво е направилъ управительтъ на България въ това време. Пръвъ, който се опиталъ да се противопостави на Петра Дѣлянъ, „преди злото да се разширило твърде много и пожарътъ да се раздуха”, билъ диррахийскиятъ стратегъ-управитель  В а с и л и й  С и н а д и н ъ. Когато Скопие миналъвъ рѫцетѣ на възстаницитѣ, той набързо вдигналъ всички мѣстни сили и побързалъ да пресѣче пѫтя на Дѣляна, който, очевидно, се стремилъ къмъ Солунъ съ цель да откѫсне Македония отъ центра на империята и да прогласи нейната независимость. Но когато Василий Синадинъ стигналъ въ Дебъръ и се скаралъ съ едного отъ подстратезитѣ си  М и х а и л а  Д е р м о к а и т ъ, той билъ наклеветенъ предъ императора, който се намиралъ тогава въ Солунъ, че замислялъ тирания, т. е. възстание. Василий Синадинъ веднага билъ уволненъ отъ длъжность и, доведенъ въ Солунъ, билъ хвърленъ въ затворъ, а на негово мѣсто билъ назначенъ неговиятъ противникъ Михаилъ Дермокаитъ. [1]

Тоя раздоръ между византийскитѣ военоначалници послужилъ въ полза на Петра Дѣлянъ, защото той не само далъ възможность на последния свободно да действува и време по-добре да се стегне и съ успѣхъ да продължи дѣлото си, но и населението на съседната диррахийска тема принудилъ да се присъедини къмъ възстаницитѣ. Новоназначениятъ стратегъ-управитель драчки билъ човѣкъ користолюбивъ и съ ненаситна алчность за обогатяване и освенъ това билъ неопитенъ администраторъ. Той почналъ силно да притѣснява мѣстното население, като го обиждалъ, обиралъ и му отнемалъ „и коне, и кола и всичко друго, което било за него ценно”, и въ кѫсо време дотолкова