Васил Н. Златарски
История на българската държава презъ срѣднитѣ вѣкове. Томъ. II. България под византийско владичество (1018—1187)

I. Епоха на възстанията

1. Уредбата на България и положението на българския народъ презъ първитѣ години следъ покорението

Триумфалното влизане на императоръ Василия II Българоубиецъ въ Цариградъ въ началото на 1019 год. възвестило на цѣлата източна империя, че многогодишната борба между Византия и България е свършена и че императорътъ най-сетне сполучилъ да се разправи съ омразнитѣ нему балкански славяни: сърбо-хърватитѣ били принудени да признаятъ върховната власть на ромейския императоръ и тѣхнитѣ князе и жупани, които имъ били оставени, били прогласени за негови васали, а българската държава била унищожена, българскиятъ народъ покоренъ, и България била присъединена къмъ ромейската империя.

Но въ какво е състояла зависимостьта на българския народъ отъ Византия, и изобщо каква уредба е получила България, следъ като била присъединена къмъ империята, или, както се изразява самъ Василий II, следъ като „българската държава станала подъ единъ яремъ съ ромейската”, — сѫ въпроси, на които мѫчно може да се отговори изчерпателно поради липсата на прави и ясни данни. Но известията на византийскитѣ извори по тия въпроси, колкото и да сѫ съвсемъ кратки и непълни, все пакъ ни даватъ възможность до известна степень да си представимъ картината за положението на българския народъ веднага следъ покорението. Отъ тѣхъ на първо мѣсто стоятъ известията на ония твърде цен-

2

ни документи отъ онова време, въ които самъ Василий II ни рисува самото положение на работитѣ. Ние тукъ разбираме тритѣ му грамоти, дадени на българския архиепископъ въ Охридъ около и въ 1020 год. веднага следъ възстановяването диоцеза на българската църква [1].

1. За тия грамоти узнаваме отъ единъ, сѫщо така отправенъ къмъ българския охридски архиепископъ, хрисовулъ, издаденъ отъ императоръ Михаила VIII Палеологъ въ 1272 год. Документътъ билъ заимствуванъ отъ твърде много използувания отъ гръцкитѣ издатели кодексъ на аргоскин архиепископъ Герасима. Но за жаль тоя рѫкописъ съдържалъ само предговора на Палеологовия хрисовулъ и по-малката часть (началото) на Василиевата първа грамота. Тая тъкмо часть най-първо биде издадена отъ t. V (1855), и оттамъ я препечата  Z a c h a r i a e  v o n  L i n g e n t h a l  въ Jus graeco-romanum, t. III (1857). Обаче рускиятъ ученъ еп. П о р ф и р и й  У с п е н с к и билъ тъй щастливъ да изнамѣри пълния хрисовулъ на Михаила VIII заедно съ тритѣ пълни Василиеви грамоти въ единъ рѫкописъ на Синай. Текста на последнитѣ обнародва по преписа на еп. Порфирия  Е.  Г о л у б и н с к и  въ „Краткий очеркъ православныхъ церквей” и пр. Москва 1871, cтp. 259—263. Споредъ изданието на Е. Голубински М. С. Д р и н о в ъ даде българския имъ преводъ въ ст. „Три грамота дадени отъ императора Василия на българския охридски архиепископъ Йоана ок. 1020 лѣто”, вж. Бр. ПСп. кк. 7 и 8 (1873), стр. 14—25; Съчинения, т. I. стр. 203—214. По сѫщото издание текстътъ на грамотитѣ биде публикуванъ отъ  O f e i c o f f  (Ат. Шоповъ), La Macédoine au point de vue éthnographique, historique et philologique. Phillppopoli 1888, заедно съ превода имъ на френски, стр. 191—205. Подиръ нѣколко години сѫщия тоя текстъ издаде и Н. G е l z e r въ своитѣ “Ungedruckte und wenig bekannte Bistümerverzeichnisse der orientalischen Kirche”, Byz. Zeitsch. II (1893), S. 42—46, като посочи различията му съ текста на еп. Герасимовия рѫкописъ и направи нѣкои правописни поправки. Понеже изданието на Е. Голубински не бѣ удовлетворително, проф. В. Н. Бенешевичъ издаде текста по сѫщинския преписъ на еп. Порфирия много по-научно и правилно въ своя Catalogus codicum manuscriptorum graecorum qui in monasterio Sanctae Catharinae in Monte Sina asservantur. Petropoli 1911, p. 542 squ. Напоследъкъ  И в. С н ѣ г а р о в ъ, по-напредъ въ „Охридската патриаршия” (нейниятъ произходъ, граници и епархии). София 1919, стр. 49—53, а сетне въ своята “История на Охридската архиепископия”, т. I, София 1924, стр. 55—59, сѫщо даде българския преводъ на грамотитѣ. Едно критично издание на грамотитѣ даде проф. Й о р. И в а н о в ъ въ 2-то издание на своитѣ „Български старини изъ Македония”, София 1931, стр. 550—562. — За тия грамоти вж.  С т. Н о в а к о в и ћ, Охридска архиепископија у почетку XI. века. Хрисовуљ цара Василија II од 1019 и 1020 г.

3

Въ предговора на втората грамота, която носи дата май 1020 год., Василий II постановява следното: „всички български епископии, които бѣха подъ властьта на царь Петра и Самуила и се управляваха отъ тогавашнитѣ архиепископи, и всички останали градове — тия сѫщитѣ да има и да владѣе сегашниятъ светейши архиепископъ. Защото не безъ кръвь и  б е з ъ  т р у д ъ и  п о т ъ,  н о  с ъ  м н о г о г о д и ш н о  п о с т о я н с т в о (т ъ р п е н и е)  и  с ъ  б о ж е с т в е н а  п о м о щ ь  Б о г ъ  н и  д а р у в à  т а я  с т р а н а п о д ъ  д о г о в о р ъ (ὑπόσπονδον), п о н е ж е  Н е г о в а т а  б л а г о с т ь  т в ъ р д е  я с н о  н и  п о м а г а ш е  и  о т д ѣ л и л и т ѣ  с е  ч а с т и  с ъ е д и н я в а ш е  в ъ  е д н о, к а т о  (г и)  т у р и х м е  п о д ъ  е д и н ъ  я р е м ъ,  б е з ъ  д а  н а р у ш а в а м е  (соб. да повредимъ)  н ѣ к а к ъ  г р а н и ц и т ѣ  и  ф о р м а т а (образа),  у с т а н о в е н и  д о б р е  о т ъ  о н и я,  к о и т о  ц а р у в а х а  п р е д и  н а с ъ” [1]. Отъ тоя па-

„Глас” САк. кн. 76 (46), 1908, стр. 1—62. — Й о р. И в а н о в ъ, Епархиитѣ на Охридската архиепископия прѣзъ нач. на XI. вѣкъ. СпБАк, I (1911), 93—114. — F. D ö l g e r, Regesten der Kaiserurkunden des oströmischen Reiches. I Teil. München und Berlin 1924, S. 103-4 — Напоследъкъ проф. А. М. С е л и щ е в ъ съобщи за славянския преводъ на грамотата на Михаилъ VIII, а сѫщо и нашитѣ грамоти и даде нѣколко откѫслека отъ него. Вж. ст. .Завет первой Юстиниании”, Мак. Прег., год. IX (1934), кн. 2, стр. 9—16.

1. Byz. Zeitsch. t. II, S. 44:

Cp. Й о р. И в а н о в ъ, п. т., стр, 555—556. Въ тоя пасажъ има форми, които по смисълъ сѫ недопустими и на които досегашнитѣ издатели на грамотитѣ, Голубински—Гелцеръ и Бенешевичъ — Йор. Ивановъ не обърнали нуждното внимание, макаръ самото разбиране смисъла на втората му половина това налага. Така, недавно митрополитъ Симеонъ, който се е ползувалъ отъ изданието на Голубински, като посочи съвсемъ независимо, че вм. πολυτελῦoς трѣбва да се чете πολυετῦoς, защото „постоянство” не може да бѫде “разкошно”, предложи вм. λυμηναμένης да се чете λυμαινομένοις и го съгласува съ ἡμῖν (въ ἡμῖν ἀρωγοὐσης), защото, ако тая дума се отнесе къмъ ἀραϑότητος, то ще излѣзе, че божията благость не

4

сажъ и особено отъ последнитѣ думи се ясно види преди всичко това, че Василий II признава, колко скѫпо му костувало покорението на България отъ една страна, а отъ друга — че той сполучилъ да стане повелитель надъ нея само по силата на нѣкакъвъ договоръ. Тая мисъль ще ни стане напълно ясна, стига само да си спомнимъ, при какви обстоятелства била призната властьта на византийския императоръ отъ българскитѣ воеводи презъ 1018 год.: такава безотпорна покорность, която тѣ изявили предъ Василия II въ разни мѣста, надали е допустима отъ страна на такива непримирими противници на Византия, каквито сѫ били, напр., Кракра, Никулица, Драгашъ и др., ако правата на българския народъ не били гарантирани поне отчасть съ нѣкакви условия въ сключения при покорението договоръ; отъ такъвъ характеръ ще да сѫ били и личнитѣ искания на царица Мария, жената на царь Иванъ-Владислава, които тя бѣ предложила на Василия II чрезъ архиепископъ Давида при Струмица, преди да се откаже отъ България [1].

Но какви сѫ били тия договорни условия? Доколкото може да се сѫди по не съвсемъ яснитѣ думи на грамотата, въпросътъ е вървѣлъ преди всичко за териториалната недѣлимость на бившата българска държава, на българскитѣ земи, които се смѣтали като отдѣлили се части отъ територията на империята и сега отново били съединени подъ една власть

нарушава законитѣ на българскитѣ царе, което е цѣла безсмислица (вж. митр. С и м е о н ъ, Писмата на Теофилакта Охридски, български архиепископъ, София 1931, стр. 106—107). Обаче тая поправка, която е напълно умѣстна, влѣче подиря си друга и въ думата ϑεμένης, която предлагаме да се чете ϑεμένοις и да се отнесе пъкъ къмъ сѫщата ἡμῖν и като право допълнение къмъ нея да се смѣта τὰ διεστϖτα, защото, ако и тя се отнесе къмъ ἀραϑότητος, ще получимъ, че божията благость турила подъ единъ яремъ отдѣлилитѣ се части, когато това действие извършилъ Василий II. При тия поправки и цѣлиятъ смисълъ на пасажа става напълно понятенъ, безъ да се измѣннва самата конструкция произволно или пъкъ да се изпущатъ отдѣлни думи, както е направилъ Йор. Ивановъ въ своя неточенъ преводъ (вж. Български старини изъ Македония, стр. 556).

1. Ср. В. Н. З л а т а р с к и, История на българ. държава и пр. т. I, ч. 2, стр. 774—778.

5

— властьта на Византия, обаче, безъ да бѫдатъ нарушени, казва Василий II, 1. нейнитѣ граници, които били установени отъ предишнитѣ императори, съ други думи, на България се гледало като на нѣщо недѣлимо, на нѣщо цѣло, и 2. нейнитѣ форми [1], разбира се, не въ географско или геоложко отношения, защото промѣни отъ такъвъ родъ не ставатъ и не могатъ да ставатъ по волята и желанието на византийския императоръ, а въ смисълъ на вѫтрешнитѣ наредби на страната, каквито е имало при българскитѣ царе Петра и Самуила, и преди всичко формата или образа на управлението, а това значи, че били запазени преди всичко отдѣлнитѣ области или воеводства, които по-рано се управлявали отъ свои воеводи, наречени сега „архонти” или „стратези”, защото сѫ имали военна и административна власть, и били назначавани направо отъ императора. Най-добро доказателство за това служатъ следнитѣ думи на Ив. Скилица: „Императоръ Василий, следъ като покорилъ България, не пожелалъ да измѣни нѣщо отъ неговитѣ (на българския народъ) навици, но постановилъ, щото тѣ (българитѣ) да живѣятъ отдѣлно подъ своитѣ воеводи (архонти) и по своитѣ обичаи, както нѣкога-си при Самуила, който бѣ станалъ тѣхенъ началникъ” (господарь) [2]. А Яхъя Антиохийски пише: „И прие той (императорътъ) тѣхнитѣ (на тамошнитѣ воеводи) крепости и имъ стори милости и даде на всѣкиго отъ тѣхъ длъжности споредъ това, което сѫ искали неговитѣ заслуги. И остави за себе си силни крепости и назначи надъ тѣхъ управители отъ ромеитѣ и срина останалитѣ” [3]. Така, още презъ 1018 г. Василий II назначилъ за „архонтъ” — управитель на Охридъ патриция Евстатия Даф-

1. Въ изданието на Бенешевича—Ивановъ вм. τὸν τύπον стои τοὺς τύπους, което е за предпочитане, защото по-точно означава понятието, което тукъ се разбира.

2. S k y l i t z e s, ед., Bon. р. 715,  _1-5:

— Cp. Skyl.—Cedr., ib., p. 530, _9-12.

3. Баронъ В. Р. Р о з е н ъ, Императоръ Василій Болгаробойца. С. Петербургъ 1883, стр. 59, _11-14.

6

номила съ необходимия гарнизонъ, който последниятъ командувалъ [1] въ сѫщата година командуващъ на войскитѣ (ὁ στρατηγϖν) въ Дръстъръ билъ Цицикий, синъ на патриция Тевдата Ивериецъ [2]; следъ коварното убийство на срѣмския воевода Сермона и предаването на гр. Сирмий (бъл. Срѣмъ, сега Митровица) презъ есеньта на 1018 г. Василий II предалъ управлението на новопридобитата область, т. е. срѣмската, на Константина Диогена, управителя (ἄρχοντα) на „съседнитѣ мѣста”, т. е. на бѣлградската область [3]. Такива управители-архонти несъмнено сѫ били назначени и по другитѣ окрѫзи или голѣми важни центрове, чиито имена засега не сѫ известни. Но наредъ съ тия управители на отдѣлни окрѫзи императорътъ и оставилъ въ Скопие въ сѫщата година патриция Давида Арцанитъ за „пълномощенъ стратегъ”, като го нарекълъ „катепанъ на България” [4].

Какво означаватъ тия два термина? Стратегъ-пълномощникъ — στρατηγὸς αὐτοκράτωρ се назначавалъ само тогава, когато императорътъ не взималъ участие въ похода или вой-

1. S k у l. - С е d г.( ib., p. 468, _14-16:

— Cp. В. Н. Златарски, п. т., стр. 777—778.

2. S k у l. - C е d r., ib., p. 465, _16-17:

— Такъвъ командуващъ войскитѣ въ Доростолъ или Дръстъръ несъмнено билъ поставенъ още въ 1001 год. веднага следъ покорението на северо-източна България; обаче Доростолъ да е билъ центъръ на отдѣлна тема — военно-административна область още тогава, не е известно и дори не може да се допусне. За това вж. В. Н. Златарски, Политическото положение на северна България презъ XI. и XII. вѣкове. Известия на Истор. Д-во, кн. IX (1929), стр. 4 и сл. — Ср. отъ сѫщия, История на българ. държава и пр. п. т., стр. 717.

3. S k у l. - С е d r., ib., p. 476, ₉:

— Cp. ib., стр. 483, _21-22:

Cp. В. Н. Златарски, п. т., стр. 787-788.

4. S k у l. - C е d r., ib., p. 467, ₂₄—468, ₁:

— Cp. B. P r o k i ć, Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Skylitzes. München 1906, S. 33, № 41.

7

ната, и затова презъ време на последнитѣ той замѣнялъ императора, както показва и самата дума αὐτοκράτωρ , следователно съ тая длъжность се свързвали пълномощията на главнокомандуващъ войскитѣ; въ нѣкои отношения тя била аналогична съ диктаторската власть въ стария Римъ. Пълномощията на стратега-автократоръ, които имали временно значение, докато траялъ походътъ, били твърде широки. Той ималъ главното командуване на всички родове и видове византийски войски, които участвували въ похода, и командиритѣ на отдѣлнитѣ войскови части длъжни били да слушатъ съветитѣ му и въ всичко да му се покоряватъ [1]. Назначението обаче на Давида Арианитъ за стратегъ-автократоръ въ Скопие презъ 1018 год. не може да се свърже съ никакъвъ походъ, защото въ тая година войната съ българитѣ бѣ свършена и България бѣше вече покорена; не може то да се обясни и съ туй, че имало военно положение въ страната веднага следъ покорението, защото въ такъвъ случай Василий II би облѣкълъ съ такива пълномощия и другитѣ управители-воеводи въ отдѣлнитѣ окрѫзи на българскитѣ земи, а между това Давидъ Арианитъ се явява единъ само, и то не въ бившата българска столица Охридъ, а въ Скопие — градъ-крепость, който заема централно мѣсто въ западната половина на бившата българска държава. Очевидно, при това назначение цельта на императора била да издигне Давида Арианитъ съ особени пълномощни права предъ другитѣ, поставени отъ него въ разни български укрепени центрове воеводи, които обикновено носѣли името ἄρχων [2], рѣдко στρατηγός [3]; тѣ сѫ завзели мѣстата на

1. Подробно вж. Н. Скабалановичъ, Византійское государство и церковь въ XI вѣкѣ. СПетербургъ 1884, стр. 345—346.

2. Така Константинъ Диогенъ въ 1026 год. се наричалъ ἄρχων Σιρμίου (Skyl.-Cedr., ib. p. 483, _20–21), и всички почти управители-воеводи на Придунавскитѣ градове до 1060-тѣ години на XI. вѣкъ се наричали ἄρχοντες (ib., p. 555, _2-3; 583, _2-12; 585, ₅; 654, ₁₁). — Вж. В. Н. Златарски, Политическото положение и пр., п. т., стр. 1—34.

3. А сѫщо ὁ στρατηγϖν (прич. отъ στρατηγέω). Вж. Skyl.-Cedr, ib., p. 465, _16-17, 715, ₂₂—716, ₁; 716, ₅; 716, _18-17; 716, _20-21. Вж. надписа на моливдовула на Теодòра примикирия у Б. П а н ч е н к о, Каталогъ моливдову-

8

бившитѣ български мѣстни воеводи. Както стратегътъ-автократоръ презъ време на походъ замѣстялъ императора и ималъ главното командуване надъ всички византийски войски, така и въ дадения случай, очевидно, Давидъ Арианитъ е представялъ нищо друго освенъ  и м п е р а т о р с к и  н а м ѣ с т н и к ъ, който управлявалъ цѣлата покорена страна отъ името на императора съ широки права [1], а поради това и воеводитѣ — ἄρχοντες или στρατηγοί — на мѣстнитѣ войски, както презъ време на походъ командиритѣ на отдѣлнитѣ войскови части, длъжни били да го слушатъ и да му се покоряватъ въ всичко [2]. Твърде интересно се явява това обстоятелство, че когато презъ време на походъ или война въ предѣлитѣ на Самуиловата държава се назначавалъ за главнокомандуващъ на войскитѣ било самиятъ български намѣстникъ-управитель, било нѣкой отъ мѣстнитѣ

ловъ. Изв.РАИ-та, VIII (1903), стр. 225, № 66 (67). Ср. Абоба-Плиска, Изв.РАИ-та, кн. X (1905), стр. 295—296. — По длъжность ἄρχων и στρατηγὸς сѫ еднакви, но последниятъ се наричалъ и ἄρχων, споредъ насъ, още и затуй, защото, освенъ че билъ чисто воененъ началникъ, командуващъ войскитѣ въ известенъ окрѫгъ, той е стоялъ и начело на администрацията на окрѫга, гдето е била разположена командуваната отъ него войска, съ други думи, ὀ ἄρχων въ тоя смисълъ напълно отговаря на българската дума „воевода.”

1. Я х ъ я  А н т и о х и й с к и, като говори, че Василий II поставилъ въ крепоститѣ управители, продължава: „И наредилъ дѣлата на България и назначилъ  в а с и л и к и, т. е. управляващи всички дѣла и имоти” (п. т. стр. 59, 15-16). Въ Византия βασιλικοί били специални чиновници, които се назначавали да надзираватъ и управляватъ недвижимитѣ императорски имоти, дворцитѣ, конфискувани и секвестирани имоти. Споредъ тѣхното име и самитѣ имоти се наричали  в а с и л и к а т и  (τὸ βασιλικάτον). Тия „цареви хора” завеждали финансовата часть, а сѫщо и сѫдебната по делегация на императора (подробно за тѣхъ вж. Скабалановичъ, п. т., стр. 165—166). — Яхъя е употрѣбявалъ тая дума, очевидно, да изтъкне, че и въ България били изпратени „цареви хора”, които сѫ завеждали финансовата часть, а това сѫ били отначало διοικηταί, а отпосле πράκτορες — финансови чиновници, които сѫ имали и сѫдебна власть, свързана съ финансовитѣ дѣла (вж. Е. D ö l g e r, Beiträge zur Geschichte der byzantinischen Finanzverwaltung, besonders des 10. und 11. Jahrhunderts. Leipzig 1927, S. 70 u. fol.).

2. За това подчинение най-ясно ни говорятъ следнитѣ думи на  С к и л и ц а (ib. р. 715, ₂₂—716, ₁):

9

воеводи, то той се наричалъ ἡγέμων [1] или τοῦ παντὸς ἡγέμων [2], или ἐπι πᾶσιν ἡγέμων [3], очевидно, за отличие отъ термина στρατηγὸς αὐτοκράτωρ, който ималъ за България и българитѣ специално значение. На това специално значение въ горния смисълъ сочатъ и титлитѣ, които е носѣлъ тоя императорски намѣстникъ-управитель на България. Така, първитѣ управители на България сѫ носѣли титлитѣ: 1. π ρ ο ν ο ή τ η ς [4], която се давала на заслужила личность, наградена отъ императора съ недвижимъ имотъ — земя, и значи тоя, комуто е възложено да има грижа, попечение за нѣщо, — на български = „попечитель”, поради това и самиятъ предметъ на грижата се наричалъ πρόνοια [5]; а оттука тая титла се употрѣбявала въ по-широкъ смисълъ за управителя на България, изразявайки, че бившата българска държава се давала подъ попечението на нейния императорски намѣстникъ-управитель, който трѣбвало да се грижи за нея не по-малко отъ самия императоръ; 2. π ρ α ί τ ω ρ [6], лат. praetor — титла, която сѫ носѣли въ стария Римъ консулитѣ и диктаторътъ, а презъ времето на империята въ провинциитѣ — императорскиятъ намѣстникъ, който съединявалъ въ лицето си гражданската и военната власти;

1. Skyl.-Cedr. ib., p. 586, ₃.

2. Ibidem, p. 603, _21-22.

3. Ibidem, p. 602, ₂₂.

4. G. S c h l u m b e r g e r, Sigillographie de l'Empire byzantin. Paris 1884, p. 240—241. — Ср. Н. М у ш м о въ, Монети и печати на българскитѣ царе. София 1924, стр. 166, № 254; стр. 167, № № 255, 256. Отъ с ѫ щ и я, Византийски печати съ значение за българската история. Мак. Прегледъ, год. V (1929),кн.2, стр. 95. — S t r a t e g i c o n  C e c a u m e n i, ed. B. Wassiliewski et V. Jernstedt. Petropoli 1896, p. 24,  ₄. — N. В ă n е s c u, Les Premiers témoignages byzantins sur les Roumains du Bas-Danube. Byz.-Neugr. Jahrbücher. Bd. III (1922), p. 290—291. — Отъ с ѫ щ и я, Changements politiques dans les Balkans après la conquête de l'empire de Samuel (1018). Nouveaux duchés byzantins: Bulgarie et Paristrion. Bulletin de la section historique de l'Akadémie Roumaine. t. X (1923), p. 58—59.

5. H. Скабалановичъ, п. т., стр. 264.

6. Schlumberger, ib., p. 241. — N. Bănescu, Les premiers témoignages etc. ib., 241. — H. Мушмовъ, Монети и печатни пр., стр. 167 № 257.

10

3. σ α τ ρ ά π η ς [1], което ясно сочи на неговата широка и неограничена власть; 4. ἀρχηγὸς [2] и 5. дори ἄρχων [3] — титли, съ които обикновено ромеитѣ наричали българскитѣ владѣтели. Съо