През 1980 г. в Скопие бе издадена книгата „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комятет во Кресненското востание”. В нея участвуват със статии върху „Правилата — Уставот” 9 скопски историци, известни с упорития си стремеж да представят в извратен вид важни събития и факти от българската история. Такъв и особено драстичен е случаят с поместените в сборника статии, както и самият „документ”, взет в неговата цялост.
* * *
Сборникът е посветен, както се вижда от заглавието, на едно от важните събития в българската история — въоръжената съпротива на българския народ срещу решенията на Берлинския конгрес през 1878—1879 г. Въстанието е известно не като „Кресненско”, а като „Кресненско-Разложко”, тъй като избухва не само в земите по Средна Струма, но и в тези по Горна Места.
В предговора към сборника се заявява, че в последно време чрез обнародване на голям брой научни трудове и документи (думите трудове и документи са поставени в кавички) българската историография се стремяла „да докаже българския характер на Македония и правото (думата е поставена в кавички) за присъединяването ѝ към Н. Р. България”. С такава цел неотдавна в София бил обнародван документалният сборник „Македония низ документи” (заглавието на сборника е „Македония. Документи и материали”). В него бил направен подбор на онези документи, които свидетелствувала (думата е поставена в кавички) за българския етнически характер на македонския народ.
В сборника били поместени само такива документи, които във времето на „македонската преродба и национално ослободителното движение” били излезли от „обхванати от великобългарската пропаганда в Македония” слоеве на македонския народ. Изоставени били всички документи, които произлизали от привърженици на великогръцката и великосръбската националистическа пропаганда. Същото станало и с документите, свидетелствуващи за развитието на „македонската национална мисъл”, която си пробивала път въпреки чуждите пропаганди.
Както се вижда, още в наименованието на труда се проявява стремежът за извращаване на едно крупно събитие в българската история, като се говори за несъществуващ Македонски въстанически комитет. Но в случая това не е толкова важно. По-важно и по-драстично е, че още под заглавието на труда, на обложката, е изобразен кръгъл печат със следния текст в средата: „Печать началнїк щаба”, и около него: „На Македонското востание 1878”. Такъв няма. Отпечатък от него липсва върху първата и последната страница на „оригинала” на „Правилата — Уставот”. Той е измислен. Но като поставят изображение на такъв измислен печат върху обложката на труда, авторите му искат да внушат, че това е „македонско”, а не българско въстание, за каквото е прието от всички добросъвестни изследователи на събитията, свързани със съпротивата на българския народ срещу решенията на Берлинския конгрес.
Не би трябвало да се изпускат пред вид обаче и други внушения на авторите на сборника „Правилата — Уставот”, които по същество са провокаторски и тенденциозни. Например твърдението, че съвременната българска историография се стремяла да докаже българския характер на Македония и правото за присъединяването ѝ към България. Това твърдение е клевета, както е клевета и писаното, че в сборника „Македония. Документи и материали” са включени само документи, излезли от обхванати от „великобългарската пропаганда” слоеве на „македонския народ”. В действителност в този сборник са включени най-различни документи, в това число и от гръцки и сръбски произход.
Според авторите на предговора към сборника „Правилата — Уставот” безспорен бил фактът, че в своето развитие „македонският народ” се намирал в много „тешкотии”, които произлизали от особените условия на историческия, обществено-политическия и икономическия му живот,
100
от една страна, и от експанзионистичните стремежи на балканските буржоазии, от друга. Той бил лишен от историческо минало под собствено име. Отделни негови представители се именували гърци, българи или сърби под влияние на чуждите пропаганди. Оттук произлизали документите (думата е поставена в кавички), които се използували като доказателство за принадлежността на „македонския народ” към една от трите балкански нации. Такива били изворите, включени в сборника „Македония. Документи и материали”.
От казаното може да се направи изводът, че обнародването на „Правилата — Уставот” е замислено в отговор на сборника „Македония. Документи и материали”. С категоричността на истината, разкрита с включените в него източници по т. нар. македонски въпрос, сборникът твърде много е раздразнил скотските фалшификатори на българската история. И като не могли да измислят нещо по-недостойно, те решили да съставят документа-фалшификат „Правилата — Уставот” и да напишат 9 студии за неговото тълкуване.
Според авторите на предговора към „Правилата — Уставот” с обнародването на сборника „Македония. Документи и материали” българската историческа наука се била поставила в служба на „своята държава и нейната експанзионистичва политика”. Тя съзнателно изоставяла издирени от младата македонска историография след Втората световна война документи в българските архиви, които свидетелствували за самостоятелното развитие на „македонската национална мисъл”. Такъв документ бил „Правилата — Уставот”, съставен според авторите на предговора в края на 1878 г. по време на „Македонското (Кресненско) востание”. [1]
Българските историци според авторите на предговора представяли Кресненското въстание като въстание на македонските българи. За тази цел те правели подбор на изворите за въстанието и криели противоречащите на горното твърдение източници. Но макар всички документи за въстанието да се намирали в България и там да били поставени под „ембарго”, когато „будното око на българския контрол” заспивало, можело да се открият нови, неизвестни за науката документи. Такъв бил случаят с „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет во Кресненското востание”.
Документът, предмет на „изследване” от страна на 9-те автори, бил намерен въпреки „ембаргото” в личния архив на покойния български патриарх Кирил. В него той бил заведен под сигнатура „Арх. од. Дело 2341, А. Е. 50, лл. 30—61”. Въпреки че разполагал с него, патриарх Кирил не го поместил в труда си за съпротивата срещу Берлинския договор, издаден от Българската академия на науките през 1955 г. Дали самият той е изоставил документа или това се дължало на искане на рецензента (рецензент е Христо Христов), авторите на предговора не уточняват. Те само съобщават, че патриарх Кирил бил позволил на „македонскиот историчар” д-р Славко Димевски да прегледа документацията за Кресненското въстание в личната му архива и му помогнал да микрофилмира някои необнародвани в труда документи за въстанието, в това число и „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет. . .”. За жалост — пишат авторите на предговора — разбрахме, че документът „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет” вече не може да се намери в архивата на покойния патриарх Кирил и е обявен за „непостоен”. “(Не се съобщава кой е направил това.) Все пак те, авторите на предговора, се надявали, че той не е унищожен и един ден щял да бъде достъпен за „явноста” [2].
Както се вижда от казаното в предговора, „документът” бил намерен в личния архив на покойния български патриарх Кирил. Той го дал на д-р Славко Димевски да го микрофилмира, но след това бил обявен за „непостоен” вероятно за да не противоречи на тезата за българския характер на Кресненско-Разложкото въстание. Това твърдение цели да се отклони всеки, който би искал да провери има ли такъв документ или няма и по този начин да не може да се разкрие фалшификацията на д-р Славко Димевски и неговите ортаци при подготовката на книгата „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет во Кресненското востание”.
Твърдението за укриване на „Правилата — Уставот” е тежко обвинение към покойния патриарх Кирил и управлението на държавните архиви в НР България. То е клевета, насочена против
1. В отпечатания текст е „1978” година. Не е грешка, тъй като вероятно тогава или приблизително тогава е бил съставен този фалшификат.
2. Архивно дело № 2341 е документи от личния архив на покойния патриарх Кирил няма. Предадените след смъртта му документи в държавните архиви са заведени с № 1318. В архива си патриарх Кирил не е номерирал документите, които е притежавал. Следователно цитираният от д-р Славко Димевски № и самият „документ” не е съществувал, когато Димевски е гледал предоставената му документация за Кресненско-Разложкото въстание от патриарх Кирил.
Към казаното трябва да се прибави още и следното: Началникът на Главно архивно управление в България ст. н. сътр. к. и. н. Дойно Дойнов заедно със свои сътрудници и при съдействие на отговорни държавни органи е направил пълен преглед на всички материали от личния архив на патриарх Кирил инеенамерил обявения от д-р Славко Димевски „документ”. Дойнов е автор на едно от най-сериозните изследвания за Кресненско-Разложкото въстание и следователно не само като началник на ГУА, но и като изтъкнат специалист по разглеждания проблем е бил пряко заинтересован в намирането на обнародвания от Димевски „документ”.
101
авторитета на цялата българска историческа наука, чийто виден представител беше покойният патриарх. Не би трябвало да се съмняваме, че той е дал на д-р Славко Димевски възможност да прегледа интересуващите го документи за Кресненско-Разложкото въстание. И други български историци и архивни служби са правили това по отношение на скопските историци въпреки склонността им да използуват предоставените им документи за нечисти цели. Но те никога не са скривали или унищожавали исторически документи.
Клеветнически звучи и твърдението, че все пак документът „Правилата — Уставот” не е унищожен и един ден щял да бъде предоставен на „явността”. Така излиза, че „документът” хем го има, хем го няма. Не го търсете, понеже го няма, но не се съмнявайте в честността на д-р Славко Димевски и неговите ортаци, защото, макар да го няма, някой ден той може да се яви пред „явностга”. Хитро, но плитко скроена лъжа, и то от човек, който, както се говори, има духовнически сан и който би трябвало да спазва морала на християнската църква и да се отнася с уважение към паметта на българския патриарх Кирил.
В сборника „Правилата — Уставот на Македонскиот востанически комитет во Кресненско-то востание” освен предговора и 9-те статии е даден в „превод” на съвременния книжовен „македонски език” (оригиналът е нагоден към възрожденския български език) текстът на целия „документ”, като са приложени факсимилета само на 10 от общо обявените негови 32 страници. Това буди учудване, защото при обнародването на важни исторически извори обикновено се прилагат факсимилета на целите документи, а нз само на част от тях. Това е било задължително и за авторите на „Правилата — Уставот...”, която са се впуснали в най-подробни тълкувания на неговото съдържание, за да „утвърдят” у читателите идеята за наличие на македонски сепаратизъм още през 1878—1879 г., нещо, което никой сериозен учен не сее опитвал да направи досега.
Документът „Правилата — Уставот”, който в сборника се нарича „новонамереният документ”, се състои според обнародвания „превод” на съвременен „македонски език” от 212 члена или точки, обособени в 5 раздела: 1. „Македонскиот востанически комитет озаконува 1878”; 2. „Целта на взетанието во Македонија”; 3. „Воените правила за Македонската војска”; 4. „Граѓанска управа” и 5. „Надворешни задолженија на Востанието”. Във вид на факсимилета са приложени първата, последната и още осем страници, обхващащи част от членовете на „документа”. Липсват от 10 до 125, от 130 до 138, от 146 до 182 — и от 198 (края) до 200 включително, или общо 163 члена от общо 212. [3]
Понеже липсват факсимилета на всички страници, разборът на „документа”, който се прави в следващите редове, се основава на „превода” на съвременния „македонски език” и на приложените 10 факсимилирани страници.
При проучване на приложените факсимилета прави впечатление и будят подозрение редица особености на „новонамерения документ”. На първо място, това е езикът на „документа”. Той е твърде далече от тогавашния говорим и писмен възрожденски български език с видими усилия за езикова мимикрия. „Документът” е написан чрез смесване на възрожденския книжовен български език със следосвобожденския и с вмъкване на „македонизми” от съвременния „македонски книжовен език” или други изкривени и измислени думи, които тогава не са били в употреба. Такива са:
„съвмѣстно” вместо „мѣстно”,
„низ” вместо „изъ”,
„сакатъ” вместо „искатъ”,
„подалечните” вместо „по-далечнитѣ”,
„благотворительски” вместо „благотворителни”,
„також-де” вместо „също така”,
„действа” вместо „действува”,
„стърна” вместо „страна”,
„кръвава” вместо „кървава”,
„дръжава” вместо „държава”,
„пролѣваме” вместо „проливаме”,
„боръба” вместо „борба”,
„Сръбия” вместо „Сърбия”,
„содържание” вместо „съдържание”,
„рамни” вместо „равни”,
„изкрени” вместо „искрена”,
„подобре” вместо „по-добре”,
„пътотъ” вместо „пѧтя”,
„реонъ” вместо „районъ”,
„ся” вместо „се”,
„посъвмѣстно” вместо „повсемѣстно”,
„девисъ” вместо „девизъ”,
„ослобождение” вместо „освобождение”,
„пьрвъ пъть” вместо „пръвъ пѧть”,
„зулюми” вместо „зулуми”,
„съвмѣстни комитети” вместо „мѣстни комитети”,
„мюслюманската” вместо „мюсюлманската”,
„по ослобождението” вместо „след освобождението”,
„полъзъ” вместо „полза”,
„свѣтовна” вместо „свѣтска”,
„Булгария” вместо „България”,
„щабската болница” вместо „щабната болница”,
„главари” вместо „главатари”,
„автономическа Македония” вместо „автономна Македония”,
„кръвави” вместо „кървави”,
„участватъ” вместо „участвувать”,
„подалечните” вместо „по-далечните”,
„доброволец” вместо „доброволецъ”,
„къде” вместо „кѧдето”,
„хлебъ” вместо „хлѣбъ”,
„вътре” вместо „вѧтре”,
„нужний съвети” вместо „нужните съвети”,
„той” вместо „тоя”,
„поголѣмъ” вместо „по-голѣмъ”,
„съобществения” вместо „обществения”,
„доктури” вместо „доктори”,
„нема” вместо „нѣма”,
„Руссия” вместо „Русия” и много други.
При внимателно прочитане на приложените факсимилета прави впечатление също погрешното и непоследователно употребяване на буквените знаци, присъщи на тогавашния български възрожденски правопис. В много думи неправилно е употебена буквата ѣ. Например „пролѣваме” („нашата кръвъ що пролѣваме”), „благотворитѣльски комитѣти”, „прѣповаждать”, „прѣдъ”
3. По номерация са 211, но чл. 44 се повтаря, поради което общият брой е 212.
102
„слѣдъ”, „цѣнтрално”, „рѣдови”, „насѣлено”, „врѣди”, „извѣдани” и други. На места, където е “трябвало да се пише „ѣ” е писано просто „е”. Например „нема” вместо „нѣма”.
Неправилно в документа-фалшификат, като се съди по приложените факсимилета, на много места е употребена буквата „ъ” вместо „ѧ”. Например пише се:
„бъде” вместо „бѧде”,
„пътотъ” вместо „пѧтятъ”,
„пъть” вместо „пѧть”,
„вътре” вместо „вѧтре”,
„стъпать” вместо „стѧпятъ”,
„бъдатъ” вместо „бѧдатъ” и други.
Неправилно се пише „стрънъ-тъ” вместо „страната”. Неправилно са употребени или неупотребени на много места също буквите „ь” и „ъ”. Например
„благотворитѣльски” вместо „благотворителни”,
„благодарност” вместо „благодарность”,
„правительства” вместо „правителства”,
„поваркать” вместо „поваркатъ”,
„ослободительната” вместо „освободителната”,
„пользата” вместо „ползата”,
„благотворительнитѣ” вместо „благотворителните”,
„правительство” вместо „правителство”,
„прѣдательи” вместо „прѣдатели”,
„низ” вместо „низъ”,
„доброжелательи” вместо „доброжелатели”,
„покорявать” вместо „покоряватъ”,
„лечать” вместо „лѣчатъ”,
„боръба” вместо „борба”,
„ополномощава” вместо „опълномощава” и други.
Приложените факсимилета са крайно нечетливи. Поради това много думи и цели изречения трудно се четат и разчитането им не е сигурно. В „превода” на съвременния „македонски език” е изпуснат текст, който в приложеното факсимиле следва след чл. 10: „Забѣлежвание: Сичко упомянуто във тая точкъ оружия може да се дава първъ пъть на оние които отъ”. С това „отъ” текстът на факсимилираната страница свършва, без да е завършена мисълта. Очевидно при „превода” са изпуснати не няколко думи, а цял пасаж, включен в „Забѣлежванието”.
Съставителят на документа много е бързал и затова някои думи и изрази не са еднакво написани в различните членове. В „оригинала” липсват също думи, които са прибавени при „превода”. Например: „. . .Ние не ся отчаяхме, нъ продължаваме да работимъ енергически и неуморно за постигането на нашата цѣль — освобождението на Македонците отъ подъ турското иго като (изпусната е думата „тъй”) турската власть не иска да приложи членътъ 23 отъ Берлинскиять договоръ” (края на чл. 190). Или: „Позволява се тъй нареченитъ (изпусната е думичката „на”) благотворительски комитѣти во Македония. . .” (чл. 5). Или по-надолу: „. . . Сосъ свой трудь и сосъ свой потъ на сопственото си содръжание дойде (изпусната думичката „да”) до местото, където ще ся вчисли въ редовитѣ на востаницитѣ. . .”. (чл. 6).
Прави силно впечатление усилието на съставителя на „документа” да представи Кресненско-Разложкото въстание не като българско, а като „македонско” въстание. Поради това в „превода” думите „Македония”, „македонска войска”, „Македонско востание”, „Македонски комитет” и „македонци” се срещат 163 пъти!
Не това е обаче най-характерно за разглеждания историко-документален фалшификат. По-важно е как се прокарва тезата за Кресненско-Разложкото въстание като „македонско”, а не българско в различни членове на „документа”. При това учудващо е, че в „превода” въстаниците искат не освобождение от османско иго, а приложение на чл. 23 от Берлинския договор, нещо, което не е било цел на тогавашната въстаническа борба. А има и недоглеждане при съставянето на текста. В някои членове се говори за „освобождение на Македония”, а в други — задаване автономни права на „македонците” (вж. например чл. 9 и чл. 145). В последния от посочените членове се казва дословно: „Централниятъ [комитетъ] ще изготви по ослобождението на отечеството Уставъ за устройство на Македонската държава (Така!) като автономия съ политическа и културна автономия в Отоманската империя. . .” (следващият текст във факсимилето липсва). В чл. 195 се говоря за някакъв „турски комисар”, който трябвало да убеди турците, че въстанието било в полза на самите турци. Така излиза, че хем се води борба за освобождение, хем тя е „в полза” на тези, които са държала под робство в продължение на пет века българското и другото християнско население в Македония! Учудваща логика, но тя престава да бъде такава, когато се вземе пред вид, че съставителят на документа-фалшификат се стреми да се отхвърли всяка помисъл у въстаниците за политическо освобождение от османско иго и за присъединяване на освободените земя към Българското княжество, което е истинската цел на въстаническата борба.
Затова свидетелствуват много документи, между които и апелът на „Привременното българско управление в Македония”, съставен на 10 ноември 1878 г. от въстаниците в Пирин планина. В него се описва тежкото положение на останалото под турска власт след Берлинския конгрес българско и друго християнско население в Македония и се отправя призив към „братя българе и славяне” за оказване помощ на започнатата въстаническа борба.
В апела се казва дословно: „Възможно ли е, братя, вие, които сте изпитале всичко това (насилията и жестокостите на поробителите) и едва успяхте да подишате свободен воздух, да ни оставите нас во такова ужасно положение? Възможно ли е ние, мъчениците, вече толкова години под ярема на о