1. Славяни, прабългари и Византия през 70-те години на VII в.
Политическата обстановка на Балканския полуостров
Политическата обстановка на Балканския полуостров. Образуването на българската държава е свързано най-непосредствено с политическата обстановка в Европейския Югоизток през 70-те години на VII в. и по-конкретно с византийско-арабските войни, а така също и с взаимоотношенията на славяните с империята по това време.
Големият конфликт между араби и византийци започнал още по времето на Ираклий, когато само за няколко години Византия загубила своите източни провинции в Мала Азия, Месопотамия, Сирия, Ерусалим, Палестина и Египет. Арабите излезли на средиземноморския бряг, построили флота и скоро станали голяма морска сила, което им позволило да превземат островите Кипър, Родос и Кос. [1]
През 663 г., вече при император Констанс II, византийско-арабският конфликт избухнал с нова сила. Той започнал с един набег в Мала Азия, при който на арабите се удало да отведат в плен голямо множество хора. През 665 г. арабите отново нахлули в Мала Азия и дори останали да презимуват в пределите на империята. При този именно поход един славянски отряд от 5000 души напуснал византийската войска, преминал на страната на арабите и бил заселен в областта на гр. Апамея, във Втора Сирия. [2] Това пък от своя страна накарало империята да изостри подозрителността и бдителността си по отношение и на балканските славяни.
През следващите години арабският халиф Моавий водил войната против Византия с нарастваща сила. В резултат на почти ежегодните нападения арабите успели да превземат от византийците почти цяла Мала Азия и дори да проникнат до Халкедон нa брега на Мраморно море. А през 668 г., когато на византийския престол се възкачил Константин IV Погонат и в империята започнало брожение против неговото управление, арабите подновили нападенията си по море. Първоначално ударите им били насочени към Сицилия и Африка, а през 670 г. в техни ръце паднал
179
полуостров Кизик в Мраморно море. Така над византийската столица надвиснала сериозна опасност от внезапно нападение по море. И наистина само след две години арабите превзели Смирна, овладели крайбрежието на Киликия и Ликия, покорили остров Хиос и затегнали обръча около столицата Цариград. [3]
Самата обсада на византийската столица започнала през пролетта на 674 г. Огромна арабска флота, като използувала полуостров Кизик за своя изходна база, обкръжила Цариград по цялото му протежение откъм Мраморно море. През цялото лято се водили морски сражения и едва през есента арабите се оттеглили и презимували в Кизик. На следната пролет те отново се явили под стените на Цариград и отново сраженията продължили през цялото лято. Същото се повторило и през следващите години. Едва през 678 г. с помощта на прочутия „гръцки огън”, използуван сега за пръв път, на арабската флота било нанесено поражение непосредствено до цариградските стени. Скоро след това страшна буря причинила още по-големи щети на арабската флота. От това се възползувала византийската армия, която настъпила в Ликия и си възвърнала тази жизнено важна за империята провинция. Войната била загубена за арабите и Моавий поискал мир, като дори се задължил да плаща на императора ежегоден данък в размер на 3000 жълтици, 50 пленници и 50 чистокръвни коня. [4]
По същото време, когато Византия се намирала в смъртен двубой с арабите, на Балканския полуостров надигнали глава някои от славянските племена, по-специално в Беломорието и прилежащите му райони. Сега именно те не само отхвърлили всяка зависимост от империята, но и направили последен опит да превземат град Солун.
През 70-те години на VII в. начело на околните славянски племена стоял князът на ринхините Пребънд. [5] Още в началото на арабската обсада на Цариград, явно с цел да бъде предотвратена една нова акция против Солун, около 675 г. византийците заловили Пребънд, оковали го във вериги и го отвели в столицата. Това станало по донесение на солунския управител, като срещу Пребънд било отправено обвинение, че „взел решение срещу нашия град с лукава мисъл и коварно намерение”. Когато всичко това станало известно, специални пратеници на солунчани и на племената от Ринхин и Стримон заминали за Цариград, за да искат от императора освобождаването на славянския княз. Тук те намерили императора „да се въоръжава за поход срещу богоненавистните агаряни”, т.е. арабите. Явно императорът се намирал в крайно затруднено положение и не искал да влошава отношенията си със славяните, тъй като обещал да освободи Пребънд веднага след свършване на войната. Същевременно това решение показва, че византийското правителство искало да задържи славянския княз като заложник и по този начин да си осигури неутралитета на неговите сънародници в започващия византийско-арабски кон-
180
фликт. Така или иначе тази постъпка на императора явно успокоила временно духовете, тъй като „всички славяни при това обещание се отказаха от своето безумие”, т.е. плановете за действие срещу Солун и императора не били лично хрумване на Пребънд, а решение на няколко племена.
Скоро княз Пребънд избягал от Цариград и се скрил в района на гр. Виза. Това хвърлило императора и столичните власти в истинска паника: било спряно корабоплаването около столицата и били затворени всички крепостни порти; в продължение на 40 дни били изпращани кораби и конници да търсят избягалия княз; мнозина от охраната му попаднали под подозрение и били наказани жестоко — на едни отсекли крайниците, други били хвърлени в затвора, трети били подложени на различни мъчения; бил сменен дори управителят на столицата; специален бърз военен кораб (дромон) бил изпратен в Солун да съобщи за бягството на Пребънд, а така също да бъдат взети мерки за набавяне на храни и за защита, тъй като след тази случка трябвало да се очаква градът „да бъде нападнат от същия този славянски народ”.
Междувременно Пребънд бил заловен и затворен. Наскоро след това обаче той направил нов, също така безуспешен опит за бягство. Накрая според автора на „Чудото” (Деянието) на Димитър Солунски било извършено грижливо разследване на случая. По време на разпита Пребънд бил заявил, че ако се върне в земята си, „щял да събере всички съседни нему племена и . . . нито по суша, нито по море нямало да остави занапред място, незасегнато от войната, но щял да воюва непрекъснато и не щял да остави жив който и да било християнин”. Когато в същност станало известно, че той има намерение да вдигне славянските племена на борба против Византия, императорът наредил да го накажат със смърт. Това пък от своя страна предизвикало надигане на племената ринхини, стримонци и сагудати против Солун. Така започнала петата обсада на този град, продължила чрез действия по море и внезапни нападения по суша повече от две години (675—677).
Военните действия срещу Солун започнали наскоро след това (675 г.). В продължение на две години по суша и по море стримонци нападали източните и северните околности на града, а ринхини и сагудати — западните и крайморските. В резултат на тежката и продължителна обсада Солун останал без храни, а населението живеело в постоянно напрежение. Анонимният автор описва подробно отчаяните опити на солунчани да се снабдят с някаква храна, а когато това не помагало — бягство на някои от тях при самите славяни: „един напускаше деца и жена, друг изоставяше родители, роднини и вяра . . . ; мнозина от народа преминаха при варварите”. И тук в извора се съобщава една интересна подробност: посочените славянски племена не струпвали на едно място и не държали в близост до града всички тези бегълци и пленници,
181
за да не избягат или пък да не причинят някаква беда. Те ги продавали „във вътрешността на славянския народ” (εἰς τὰ ἀνώτερα τῷ Σκλαβίνων ἔϑνει), което показва, че между славянските племена около Солун и другите близки или по-далечни техни едноплеменници са съществували политически и други връзки. А това е важно сведение, тъй като то хвърля известна светлина върху политическата обстановка на Балканския полуостров в навечерието на образуването на българската държава.
Същевременно в извора се говори за привидно дошли в Солун славяни, които замисляли предателство (διὰ προδοςίας τινῶν τῷ δοκεῖν συντρεχόντων Σκλαβίνων), т.е. славяните имали намерение да превземат града чрез двоен удар — отвън и отвътре. Този план удивително много прилича на плана, който десетина години по-късно щели да опитат срещу Солун прабългарите на Кубер и Мавър.
В Цариград си давали сметка какво означава един нов конфликт със славяните и виждали тежкото положение, в което се намирал град Солун. И макар императорът сам да се намирал в безизходица поради продължаващата арабска обсада на столицата по море, той все пак решил да отдели кораби и храни в помощ на обсадения от славяните град. В „Чудото” (Деянието) анонимният автор съобщава: „И тъй господарят на държавата изпрати веднага към града (Солун) десет кораба, въоръжени и натоварени с храни. Той не можеше да изпрати повече войски, защото тогава и той беше зает с друга война.” Това сведение е изключително интересно не само с факта, че от изпадналия в беда Цариград били изпратени кораби и войски за защита на Солун, но и с признанието, че тук се разигравала истинска война, и то по време, когато императорът „беше зает с друга война” (ἐν ἑτέρῳ ἀσχολεῖσϑαι πολέμῳ), т.е. против арабите.
През 677 г. славините обсадили плътно самия град. В обсадата се включило и племето драгувити. Като се наредили в боен ред, те поставили „срещу вратите огненосни оръжия и някакви съоръжения, плетени от пръчки, стълби, високи до небето, а също и каменохвъргачки, други приспособления от безброй дървени уреди и новоприготвени метателни оръжия. Накратко казано, това бяха неща, които никой от нашето поколение не е нито чул, нито видял, а на повечето от тях и досега не бихме могли да кажем имената.”
Самият пристъп на славянските племена срещу крепостната стена бил предприет на 25 юли 677 г. Атаката започнала едновременно по суша и по море. По всичко изглежда, че в обсадата взели участие и някои други славянски племена, тъй като анонимният автор изброява славяните от Стримон, цялото племе на ринхините „и другите около него, както и останалите варварски племена заедно със сагудатите” (καὶ περὶ αὐτῶν καὶ τὰ λοιπὰ βάρβαρα γένη σὺν τῶν Σαγουδατῶν). Дори по отношение на велегезитите, които
182
стояли мирно и били готови да продадат на солунчани храни, съществували опасения, че ще избият изпратените при тях византийци, ако научели за започналата обсада на града. Според анонимния автор те дори имали такива намерения (ὁ καὶ ἐμελετήϑη ἐκεῖσε καὶ ῆμελλεν παρὰ τῶν Βελεγεζητῶν γίνεσϑαι). А това вече исно показва, че Солун се намирал във враждебна среда и че отношенията между славянските племена и империята били крайно натегнати.
Самата обсада станала последния начин. Обсадните съоръжения били докарани плътно до крепостната стена. Бойните кораби също се доближили до стената. Започнал оглед на всички онези места, където трябвало да се извърши нападение. Така протекъл първият ден. А на втория ден, „когато най-после съмна, цялото варварско племе се вдигна и единогласно нададе такъв вик, че цялата земя се разтърси и стените се разклатиха. В същия момент всички вкупом се доближиха до стената заедно с приготвените от тях защитни оръжия, машини и огън. Едни вървяха по суша, а другите, въоръжени, преминаха поред по цялото крайбрежие през мостовете от кораби. Те бяха стрелци, щитоносци, леки части, копиеносци, прашкари и техници. И по-смелите заедно със стълбите и огъня се спускаха към стената. Тогава всяко живо същество, което беше в града, видя безбройно множество стрели като някакъв буреносен и дъждовен облак силно да цепи въздуха и да докарва нощна тъмнина вместо светлина.”
По време на щурма славяните успели да изгорят една от градските порти, като запалили пред нея голям огън и нахвърлили в него много дърва. По същото време „стрелците, леко въоръжените части, копиеносците и прашкарите не позволяваха на никого от множеството войници, които бяха на стената, да се покажат навън н изобщо да издържат на хвърляните безброй копия и камъни”. Все пак защитниците оказали необходимия отпор, а и желязната конструкция на вратата издържала, поради което на славяните не се удало да влязат в града.
Щурмът на града продължил три дни, като славяните съсредоточавали своя удар ту на едно, ту на друго място. Най-сетне на помощ на града се върнали корабите, които били изпратени при велегезитите, като докарали много жито и варива. Тогава славяните се оттеглили на известно разстояние, като продължили нападенията си и устройвали засади. Същевременно те започнали да приготовляват нови обсадни машини, за да продължат обсадата: „Един измисляше нови, непознати уреди, друг правеше новоизобретени мечове и стрели. Всеки се стараеше да си спечели по-добро име и да се покаже по-усърден от другия и всички се съревноваваха да помагат на племенните вождове.”
Сред множеството обсадни съоръжения анонимният автор разказва за впечатлението си от една бойна кула, направена от добре сглобени дървета. Един славянин, опитен във военното дело,
183
помолил княза да му даде помощници, да за направи кула, която щяла да бъде поставена на колела и някакви цилиндри. „Той щял да я покрие с прясно одрани кожи, щял да я прегради, за да постави отгоре каменометни машини, и да закове от двете ѝ страни части във вид на мечове. На горната част цяло да има зъбери, където щели да се движат войници. Тя щяла да бъде на три етажа и в нея да стоят и стрелци, и прашкари. Накратко казано, щял да приготви такъв уред, чрез който той твърдял, че непременно ще превземе града.” За да увери князете, въпросният славянин изобразил на земята устройството на гореспоменатата кула. Тогава под негово ръководство били поставени много хора: едни сечели дървета, други ги обработвали, трети ковели железа, четвърти приготовлявали стрели и други оръжия. Накрая обаче авторът на това изобретение избягал в Солун и бойната кула не била завършена. С това приключила в същност обсадата на града.
Въпреки неуспеха на обсадата битката за Солун не била прекратена. Анонимният автор изрично отбелязва: „Въпреки че обсадата беше осуетена тогава, все пак набезите или непрестанните всекидневни нападения не прекъснаха, но по споменатия начин варварите нападаха града из засада от всички страни и отвличаха по-непредпазливите.” Наистина една част от славянските племена по думите на анонимния автор „стояха отчасти спокойно и бяха сложили оръжието”, но други, и то главно тези по Стримон и Ринхин, нападали византийските морски съдове, които превозвали храни от Цариград за Солун. Това те вършели „при островите и тясното море, при местата край Парион и Проконез; те ги пленяваха и при митницата заедно с плавателните съдове и с твърде много кораби си отиваха в страната при своите колиби”. Тези действия продължили през втората половина на 677 и през цялата 678 г.
Обрат във византийско-славянските отношения настъпил след 678 г., когато империята отбила нападенията на арабите срещу Цариград и могла да насочи силите си против славяните на Балканския полуостров. Това било толкова по-наложително, тъй като действията на славяните взели много широки размери: те не само застрашавали Солун и неговата околност, но представлявали опасност и за самата империя. Анонимният автор съобщава, че „враговете (славяни) проявяват упоритост и надменност не само срещу нашия град (Солун), а се осмеляват да нападат и самите управляващи”.
Според разказвача на това „чудо” (деяние) императорът изпратил войските си („своето христолюбиво войнство”) против стримонците „през Тракия и насрещните ѝ земи” (διὰ Θρὰκης καὶ τῶν ἀντίων). Явно тук под Стримон и стримонци трябва да се разбира населението на една обширна област, обхващаща поречието на Струма, а може би и на Места и простираща се от беломорското крайбрежие до Рила и Люлин. В конкретния случай под Тракия
184
несъмнено става дума за диоцеза Тракия, а под „насрещните ѝ земи” — за диоцеза Илирик. А това ще рече, че ударът против славянските племена бил предприет от две страни и бил организиран като широка военна експедиция.
Развоят на бойните действия също така показва, че става дума за акция от голям мащаб. Когато станало известно, че императорските армии са тръгнали на поход, славяните „завзеха теснините и подкрепените места и се въоръжиха за съпротива срещу ромейските войски”. По всичко изглежда обаче, че срещу себе си славяните този път имали един многоброен и добре екипиран противник, тъй като не могли да издържат на неговия натиск. Като обобщава резултатите от бойните действия, анонимният автор пише: ромейските войски „избиха в засадите, които самите варвари бяха направили, техните силни първенци и войници”.
Походът на византийците против славяните, както показва хронологията на събитията, е станал през 679 г. През същата година е станало и поражението на славяните в клисурите и укрепленията на Стримон и други области. Същевременно обаче още докато продължавали бойните действия, славяните потърсили помощ от други народи. Анонимният автор съобщава следното: „Те (славяните) поискаха за съдействие всякаква помощ от разни варварски князе” (πᾶσαν τὴν βάρβαρον ἐκ διαϕόρων ῥηγῶν βοήϑειαν εἰς συμμαχίαν προτρεψάμενοι). [6]
Горепосоченото сведение е от изключителна важност за изясняване на политическата обстановка на Балканския полуостров само една година преди образуването на българската държава. И отговорът на въпроса за ролята и мястото на славяните в тези събития до голяма степен се съдържа в разкриването на съдържанието на термина „варварски князе”.
Че в дадения случай този термин не се отнася до славянските ллемена и техните князе, личи от самия контекст на извора — в него авторът изрично отбелязва околните племена или с тяхното име; или с етническото им название. Неприложим е този термин и към аварите, които много пъти били воювали заедно със славяните против Византия, в това число и против Солун. В този момент аварите били в мирни отношения с империята, сами имали проблеми с намиращите се в техния хаганат прабългари и не били в състояние да водят активни бойни действия против Византия. Остават следователно прабългарите, които също така в продължение на много години воювали съвместно със славяните против империята. А прабългари в този момент се намирали на две различни точки на дунавската граница на Византия: Аспаруховите — отвъд делтата на Дунава, и Куберовите — в Сирмиум и Панония.
Историческите извори съдържат податки, които дават основание да се твърди, че този призив за помощ и съдействие е бил отправен и към двете групи прабългари. Анонимният автор на
185
„Чудесата” (Деянията) на Димитър Солунски, след като съобщава за славяно-византийския конфликт и отправения от славяните призив за помощ, веднага след това започва нов разказ — за настаняването на Куберовите българи в Македония. Връзката между двете събития следователно е несъмнена. Същевременно обаче, тъй като в „Чудесата” са описани събития, свързани само със Солун, анонимният автор не е намерил за необходимо да разкаже нещо повече за действията на Аспаруховите българи освен най-общата констатация, че славяните заплашвали империята и че молбата за помощ била отправена към „разни варварски князе”, а не само към един, т.е. към Кубер.
Изясняването на този въпрос става възможно благодарение на едно сведение на Константин Багренородни. Като говори за създаването на тема Тракия по времето на Константин IV Погонат, той съобщава, че на Балканския полуостров в пределите на империята нахлували едновременно и се настанили като постоянни обитатели две етнически групи — „скитите и самите българи” [7]. За „самите българи” той изрично сочи, че това са били оногундурите, т.е. онова прабългарско племе, начело на което преди стоял Кубрат, а по-късно Аспарух. „Скитите” пък, както става ясно от едно друго сведение на същия Константин Багренородни, а така също. и от данните на редица други автори, са Куберовите българи. [8] По този начин сведенията на няколко автори се свързват в едно: продължителни стълкновения на славяните с Византия; повикване на „варварските князе” на помощ; навлизането на Куберовите българи в Македония и на Аспаруховите българи в Добруджа. И всичко това най-непосредствено е свързано със създаването на българската държава.
Настаняване на Куберовите българи в Македония. Както вече бе посочено, около 660 г. в Аварския хаганат се заселила и получила статут на почти самостоятелно политическо обединение четвъртата група прабългари, откъснала се от прабългарския племенен съюз след покоряването му от хазарите. Макар да се намирала в; чуждо политическо обединение, както показват по-сетнешните събития, тази група прабългари никога не е прекъсвала контактите и сътрудничеството си с другите прабългарски групи и особено с прабългарите начело с хан Аспарух.
Основен извор за Куберовите българи е втората книга от „Деянията” (Чудесата) на Димитър Солунски, където за тях е отделен самостоятелен разказ: „Мавър и Кубер се установяват в Илирик с българска войска и се опитват да превземат Солун.” В един от преписите обаче, в така наречения codex Parisiensis olim Mazarineus 1517 от XII в., този разказ е озаглавен „За междуособната война, тайно замислена срещу нашия град от българите Мавър и Кубер” (Περὶ τοῦ μελετηϑέντος κρυπτὼς ἐμϕυλίου πολέμου κατὰ τῆς πόλεως παρὰ τοῦ Μαύρου καὶ Κούβερ τῶν Βουλγάρων). [9]
186
Още в началото на своя разказ анонимният автор припомня по-раншните нападения над Солун, описани в други разкази на „Чудесата” (Деянията): „Разказахме и за това, че те опустошиха почти целия Илирик, именно провинциите му: двете Панонии, също и двете Дакии, Дардания, Мизия и Превалитана, Родопа и всички други провинции, а още и Тракия, и земите при Дългата стена край Константинопол, както и останалите градове и селища.” Като конкретизира кои са били извършителите на тези нападения, анонимният автор изрично отбелязва, че става дума „за славяните, т.е. за така наречения Хацон, и за аварите”. С други думи, тук се имат пред вид третата и четвъртата обсада на Солун: едната начело с княз Хацон около 616 г., а другата — под началството на аварския хаган около две години по-късно. Същевременно обаче изричното споменаване на Тракия, Дългата стена, земите около Цариград, както и на редица други градове и селища показва, че авторът на разглеждания разказ може би е имал пред вид и други нападения, между които и познатата от други извори, но неспомената от него аваро-славянска обсада на византийската столица през 626 г.
По време на своите нападения аварите отвели в плен множество жители на балканските провинции, като ги настанили в отвъддунавските земи. В разказа на анонимния автор се съобщава: „Те завлякоха цялото това население в отвъдната земя на Панония, до река Дунав. Главен град на тази провинция някога беше така-нареченият Сирмиум. И тъй там, както се каза, споменатият хаган настани целия пленен народ вече като подвластен нему.” По-нататък в разказа се говори, че в новите си местоживелища пленниците вече като аварски поданици „се смесиха с българи, авари и с останалите племена (очевидно: славяни), родиха им се деца от това смешение и станаха огромен и много голям народ. Всяко дете наследи от баща си вродените качества и влечението на рода към ромейските предели. И както еврейският народ се размножавал в Египет при фараона, така и тук по същия начин чрез православната вяра и светото и животворно кръщение се разрастваше християнското племе. Те си разказваха един на друг за земите на бащите си и взаимно запалваха в сърцата си желание за бягство.”
В аварските предели пленниците и тяхното потомство преживели „около шестдесет години и повече”. За това време в резултат на смесването им с авари, прабългари и славяни се получила една нова етническа общност или, както казва анонимният автор, „появи се там друг, нов народ”. Мнозинството от тях, особено онези, които били свързани със смесени бракове, не били третирани вече като пленници и роби, а като свободни. На тях аварският хаган гледал като на свои равноправни поданици, поради което съобразно със съществуващия у аварите обичай решил да им постави началник, т.е. да им даде известна самостоятелност и да ги включи в политическата система на Аварския хаганат. [10] По вси-
187
чко изглежда, че това е станало именно тогава, когато прабългарите начело с Кубер се заселили в хаганата. По този начин аварският хаган постигнал едновременно две цели: от една страна, прабългарите щели да държат това непокорно население в подчинение и да пазят границата по отношение на Византия; от друга страна, и прабългарите били ограничени в своята самостоятелност, тъй като аварите винаги можели да им противопоставят това население. Така или иначе Кубер станал предводител на една доста пъстра в етническо отношение група, която по негово име и по името на преобладаващата част от населението, т.е. на прабългарите, скоро станала известна под названието Куберови българи. [11]
От свои близки и доверени лица Кубер научил за стремежите на част от подвластния му народ, особено на преселниците от балканските провинции и на техните потомци, да се завърнат в бащините си земи. И тъй като в Аварския хаганат вече били започнали разногласия между авари, от една страна, и прабългари и славяни — от друга, той решил да използува това недоволство за свои политически цели. След дълго обмисляне той решил да напусне аварските предели с целия подвластен нему народ — прабългари, авари, славяни и потомците на пленниците от балканските територии. Несъмнено за това решение е спомогнал както призивът на балканските славяни за помощ, така и неблагоприятната за империята обстановка, особено войната ѝ с Аспаруховите българи. За тези събития обаче анонимният автор съобщава кратко: „После (Кубер) вдигна целия този прокуден ромейски народ заедно с други племена, както е разказано в Мойсеевата книга „Изход”, т.е. пришълците тръгнаха заедно с покъщнината и оръжията си.” [12]
Движението на преселниците имало явно антиаварски характер. В разказа е подчертано, че те се вдигнали и „въстанали срещу хагана”. От своя страна и хаганът, когато научил за това движение, прибягнал до военна сила, за да им попречи да напуснат неговата страна. Той се впуснал да ги преследва, настигнал ги и влязъл с тях в бой. Анонимният автор разказва, че бегълците „влязоха в пет или шест сражения и във всичките той (хаганът) беше победен от тях”. След тази несполука аварският хаган се оттеглил с войската си обратно — „той удари на бягство с останалата си войска и се оттегли по-навътре в северните места”. А Кубер, необезпокояван вече от преследване, преминал река Дунав „с целия споменат народ, който беше с него”, и навлязъл в пределите на Византия. От Дунава Кубер продължил движението си на юг, проникнал дълбоко във византийските територии („дойде в нашите земи”, отбелязва анонимният автор) [13] и се заселил с целия си народ в Керамисийското поле. [14]
В новите си местоживелища Куберовите българи се заселили насила, без съгласието на Византия. Анонимният автор съобщава,
188
че след като разбил аварите и всяка опасност от страна на хагана била отстранена, Кубер „преминал победоносно река Дунав” (μετὰ νίκης περάσαντα τὸν Δάνουβιν ποταμόν) и навлязъл в земите на империята. Колкото и реторичен да е този текст на „Чудото” (Деянието), това преминаване на Дунава „победоносно”, „чрез (след, с) победа (в битка)” (μετὰ νίκης) е могло да стане единствено чрез преодоляване съпротивата на византийците. А това означава, че по подобие на Аспаруховите българи и Куберовите българи са спечелили битка на Дунава и са си пробили път с оръжие в ръка до Керамисийското поле.
Когато говори за настаняването на Куберовите българи в Македония, анонимният автор отново представя това действие като враждебно на Византия: нашествениците дошли „в нашите (византийските) земи”, „завладели Керамисийското поле” (κρατῆσαι τὸν Κεραμήτιν κάμπον) и се „настанили”, „затвърдили” (ἐγκαϑισϑέντων) тук.
По-нататъшните действия на Кубер също така са обрисувани като враждебни на империята. Натегнатите отношения с Византия и близостта на родните места предизвикали желание сред част от преселниците да се разотидат по домовете си. „Те, като се настаниха там, поискаха да се върнат в родните си градове главно защото бяха запазили православната си вяра: едни — в нашия пазен от мъченика (св. Димитър) град Солун, други пък — в прещастливия град и царица на градовете (Цариград), а трети — в останалите градове на Тракия.” [15]
Стремежите за отцепване и разотиване предизвикали тревога у Кубер и неговите приближени, защото това щяло да доведе до отслабване на тяхната бойна мощ и на Византия много по-лесно щяло да се удаде да ги покори. Поради това той направил всичко възможно да ги задържи и да уреди отношенията си с империята чрез преговори и сключване на политическо споразумение. Естествено тези действия на Кубер, погледнати през погледа на византийския автор, изглеждали като коварство и неприятелски жест: „А докато народът желаеше това (разотиване), злонамерените съветници коварно поддържаха мнението, че никой от тях не трябва да се удостои с това, което желае, но че сам Кубер трябва да владее всички и да им стане предводител и хаган, защото са излезли заедно.” И тъкмо тук анонимният автор по подобие на много други хронисти е приписал на Кубер мисли и съображения, които в същност по-късно били осъществени от императора като дела на практика: „Защото, ако той (Кубер) се опита да отиде при този (императора), който е отреден от бога да царува над нас, то императорът щял да вземе целия му народ и да го разпръсне, а него да лиши от властта.” [16]
Кубер изпратил пратеници при византийския император за преговори — естествено и тук анонимният автор бърза да окачестви това действие като „пристрастно”. Било постигнато споразу -
189
мение преселниците да останат на територията, на която се били настанили. Освен това по молба на Кубер императорът наредил на славянското племе драговити, живеещо наблизо, да доставя на новите заселници храни в достатъчно количество. И наистина по-нататък в разказа се съобщава, че по-голямата част от заселниците започнали да посещават колибите на славяните и да се снабдяват с храна. По време на тези посещения те научили много неща за град Солун, който не бил много далеч от тях. И отново сред част от преселниците, особено онези, които били свързани по произход с ромейската империя, възникнало желание да се заселят в града. Мнозина заедно с жените и децата си започнали да напускат Керамисийската област и да се настаняват в Солун. От своя страна пък солунските власти явно с оглед на сигурността на града натоварвали преселниците на кораби и ги отпращали за столицата. Всичко това показва, че независимо от сключените споразумения Куберовите българи и Византия продължавали да гледат един на друг като врагове.
С настаняването на Куберовите българи в Керамисийското псле и сключеното между тях и Византия споразумение ще трябва да се свърже и едно сведение на Теофан, характеризиращо политическата обстановка на Балканския полуостров, Среден Дунав и Италия след отблъскване на арабската обсада на Цариград през 678 г. „Когато научили това жителите на западните области, аварският хаган и тамошните князе, екзарси, касталди (ῥῆγες, ἔξαρχοι τε καὶ κάσταλδοι) и вождовете на западните народи, изпратили чрез посланици дарове на императора, като поискали и те да бъдат удостоени с благодатта намира. Императорът се съгласи и им предостави мир като господар.” Всичко това е дало основание на хрониста, след като е описал сключването на мира с арабите на изток и след като били уредени отношенията с владетелите на запад, да констатира: „И голяма безгрижност настана на изток и на запад.” [17]
Лъв Граматик, който в дадения случай се придържа съвсем близо към текста на Теофан, разказва: „Също така и скитите, които живеят на запад, хаганът, тамошните князе и касталдите изпратили дарове на императора и поискали мир. И тъй императорът се съгласил да утвърди мира (с тях). Спокойствие настанало на изток и на запад.” [18]
И тримата хронисти — Теофан, Никифор и Лъв Граматик, след като отбелязват, че по този начин империята уредила отношенията си по границите на изток и на запад, съобщават, че по същото време на северните ѝ граници започнали нашествията на прабългарите и преминаването им в земите на юг от Дунава. Или, с други думи, уреждането на отношенията на запад е поставено след отблъскването на арабите (678 г.) и преди похода против прабългарите (680 г.), т.е. в 679 г.
190
Изброяването на жителите на западните области и на техните първенци показва.че става дума както за територии на самата империя, така и за политически обединения по нейните граници: аварски хаган несъмнено е бил предводителят на Аварския хаганат; екзарсите били военни управители на големи области в империята —по това време например такъв бил управителят на Равенския екзархат в Северна Италия; касталди или гасталди пак по същото време в Италия били наричани областните управители на лангобардите, а през 60-те години на VII в. подобна титла получил и прабългаринът Алцек; с названието „князе” (ῥῆγες) пък били назовавани както славянски, така и други племенни вождове. Най-сетне изворите сочат и други „вождове на западни народи”, което показва, че това изброяване е всеобхватно, т.е. включвало всички и всякакъв вид племена и народи. Поради това не е изключено то да се отнася и до двете западни групи прабългари — Алцековите и Куберовите.
Към подобен извод навеждат и думите на Лъв Граматик, че сред изпратилите подаръци на императора и установили с него мирни отношения били „скитите, които живеят на запад, хаганът и тамошните князе”. И тъй като по това време под „скити” обикновено се подразбирали авари и прабългари, а хронистите от IX и X в. с това название обикновено обозначавали Куберовите българи, има всички основания да се приеме, че настаняването на Кубер в Македония е станало около 679 г. и че най-късно в началото на 680 г. ще да е било постигнато и споразумение с империята да му се предоставят места за поселение на нейна територия.
Изясняването на този въпрос е свързано и с хронологията на събитията и по-точно с определяне годината на преселването на Куберовите българи в Керамисийското поле.
Мненията за годината на Куберовото преселване и за последвалия след това опит за превземане на Солун варират в един доста широк хронологичен обхват — от 626 г., т.е. непосредствено от аваро-византийската обсада на Цариград, до края на VIII в. [19] Причините за това трябва да се търсят в липсата на достатъчно хронологични податки в разказа на анонимния автор на „Чудото” (Деянието), а така също и в опита на някои учени да отъждествяват Кубер с Кубрат.
Имената Кубер (Κοῦβερ) и Кубрат (Κούβρατος) имат само привидна близост, но в никакъв случай не могат да се свържат с едно и също лице. В историческата литература е изяснено, че те са живели в различно време — Кубрат през първата половина на VII в., а Кубер през втората; действували са в различни географски области — Кубрат в Приазовието, а Кубер в Панония и Македония. [20] Затова в този Кубер мнозина учени виждат един от синовете на Кубрат, а не самия Кубрат.
Годината на заселването на Куберовите българи в Керамисийското поле вече категорично може да бъде отнесена към вто-
191
рата половина на VII в. и по-конкретно към 679—680 г. Основанията за това са следните. Първо, в разказа изрично се сочи, че това преселване било извършено около 60 и малко повече години от отвличането на балканско население в плен, а последното е свързано с големия аварски поход в Тракия през 617—619 г. и една от обсадите на Солун, станала по същото време, при която изрично е споменато името на славянския княз Хацон. Второ, заселването на Куберовите българи станало непосредствено след петата обсада на Солун (677 г.) и похода на Константин IV Погонат против балканските славяни през 679 г., по време на който последните потърсили помощта на разни „варварски князе”. Трето, разполагаме с изричното свидетелство на Константин Багренородни, че по същото време, когато Аспаруховите българи се заселили в Добруджа, и други „скити”, т.е. Куберовите българи, навлезли в пределите на империята. Четвърто, цялата по-сетнешна история на Куберовите българи се развива в синхрон с тази на Аспаруховите, което показва, че съгласувано са извършили и настаняването си в земите на юг от Дунава.
Войната на Аспаруховите българи с Византия. Византийските хронисти са категорични, че създаването на българската държава и сключването на мирния договор между България и Византия били резултат от успешната война на прабългарите против империята в Онгъла през 680 г. и последвалото нашествие и трайно установяване на хан Аспарух в североизточната част на Балканския полуостров.
Началото на военния конфликт между прабългари и византийци е забулен в мрак. Хронистите са се интересували повече от развоя на бойните действия, а не от предисторията на самата война. Така Теофан под годината 680 (съответно коригирана и уточнена) съобщава: „А императорът Константин (IV Погонат), като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т.е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия.” [21] Според патриарх Никифор пък император „Константин, след като узнал, че заселилият се при Дунава народ напада близките области на ромейската държава, се заел да го унищожи” [22].
По-късните хронисти съобщават някои интересни подробности, които потвърждават или допълват посочените вече сведения на Теофан и Никифор. Според Йоан Зонара „племето на българите, което се намирало в ромейските предели отвъд Дунава, причинявало страшни щети на тия области” [23]. Скилица—Кедрин съобщават, че през 10-ата година от царуването на Константин IV Погонат „българите нахлули в Тракия”, а тяхното преминаване през Дунава и заселването им на Балканския полуостров станало през 11-ата година от управлението на същия император. [24] Под годината
192
680 Зигеберт разказва, че „българското племе, като излязло също от Скития и буйствувало навсякъде, върлувало в Тракия под водачеството на Батай ( = Аспарух)” [25]. Особено интересни са данните, съобщени от Кавенския летопис (XI в.). Като говори, че през петата година от царуването на Константин IV Погонат сирийският архитект Калиник изнамерил „морския огън”, авторът продължава: „В деветата година от царуването му българското племе заедно със своя владетел на име Аспарух навлязло в ромейската зем