2. Старата Велика България
Прабългарите в Тюркския хаганат
Разпадане на прабългарския племенен съюз и разселване на част от прабългарите
Прабългарите в Тюркския хаганат. Около средата на VI в. прабългарите и другите народи, намиращи се в степите на север от Кавказ, попаднали за няколко десетилетия под властта на тюрките. Самото създаване на Кубратовата „Велика България” станало възможно само след като била отхвърлена политическата зависимост от тюрките.
Около средата на VI в. в Централна Азия възникнало мощното племенно обединение на тюрките, начело на което стоял влиятелният род Ашин. Около 555 г., водени от своя хаган Синджибу (Истеми), те се устремили на запад, разпрострели властта си чак до Каспийско море и р. Волга, като подчинили по-голяма част от аварите. По същото време обаче тюрките били въвлечени в продължителна десетгодишна война (556—567) със своя южен съсед ефталитите, а след техния разгром — и с Иран (до 571). Всичко това забавило проникването им в земите на север от Кавказ и дало възможност на част от аварите да избягат на запад. [1]
Непосредствено след войната с ефталитите и преди сключването на мира с Иран, т.е. в периода 567—571 г., както свидетелствува арабският историк и географ Табари (нач. на X в.) в своите „Истории на пророците и на царете”, Синджибу (Истеми) проникнал в предкавказките степи и покорил народите българи (б-н-дж-р), беленджери и хазари. Наскоро след това тюрките покорили аланите и утигурите. Начело на новозавладените територии на север от Кавказ, между Черно и Каспийско море, застанал Турксант, син на Синджибу. [2]
Още с появяването си в района на Каспийско море и на р. Волга тюрките влезли във връзка с Византия, провеждаща активна политика в този район. През 558 г. тюркско пратеничество пристигнало в Цариград — явно с намерение да осуети едно визан-тийско-аварско споразумение. Още два пъти византийската столица била посещавана от тюркски пратеничества: 563 и 568 г. През 568 г. на далечно пътуване на изток заминал и византийският дипломат Зимарх. През следващите години тези контакти се засилили, като, от една страна, тюрките се опитвали да въвлекат Византия във войната си с иранците, а, от друга — протестирали срещу сключеното споразумение с аварите. [3]
През 576 г. Византия била въвлечена във война с Иран и сама потърсила начин да подобри отношенията си с тюрките. При Турксант бил изпратен византийският пратеник Валентин, който
118
през Таврическия полуостров преминал в земята на утигурите (техен предводител тогава бил Анагай). По това време тюрките вече били господари на областта между Азовско и Каспийско море, тъй като по думите на Менандър Турксант бил казал на византийските пратеници: „Погледнете, нещастници, аланските народи, а също и племената утигури, които като много смели люде и които се уповават на собствените си сили, се противопоставиха на непобедимите тюрки, обаче надеждите им не се сбъднаха; защото те ни се подчиняват и са наши роби.” [4]
Още през 576 г., докато византийското пратеничество се намирало при тюрките, Турксант насочил войските си против гр. Боспор на Азовско море и го превзел, а през 580 г. достигнал дори до гр. Херсон. В тези действия на тюрките взели активно участие и утигурите. [5]
След смъртта на хаган Тобохан, познат още под името Арсила (Арслан), през 581 г. в Тюркския хаганат започнала остра междуособна война, продължила чак до 593 г. От това се възползували някои от подчинените им племена, в това число и прабългарски, за да избягат на запад при аварите. По този повод Теофилакт Симоката пише: „В същото време тарниахите и коцагирите (и те са от племето уар и хуни) избягали от тюрките, дошли в Европа и се присъединили към хагана на аварите. Казват, че и забендерите са от племето уар и хуни. Тези, които дошли допълнително при аварите, били около десет хиляди.” [6] Останалите прабългарски племена продължавали да се намират под тюркска власт, като попаднали в Западнотюркския хаганат. От своя страна и Византия се възползувала от тази междуособица, като успяла да си възвърне гр. Боспор. [7]
Все към това време се отнася и едно доста неясно сведение на Йоан Ефески от втората половина на VI в., запазено в съчинението на Михаил Сирийски и отнасящо се до времето на император Маврикий (582—602). В него се съобщава, че от Вътрешна Скития, т.е. от Средна Азия, излезли трима братя, които водели със себе си 30 000 скити (вероятно 30 хиляди семейства). Те дошли до границите на ромеите — до Черно и Азовско море. Тогава единият от братята, наречен Булгар, помолил император Маврикий и му било разрешено да се засели като съюзник в Горна и Долна Мизия и в Дакия — цветущи области, които аварите опустошили. По името на този Булгар византийците нарекли новите заселници българи. Останалите двама братя, от които единият се наричал Хазарик, заели страната на аланите, наричана Берсилия (вер. дн. Дагестан). И когато над тази област започнал да господствува чужд народ (пер. тюрките), те започнали да се наричат хазари — по името на по-стария от двамата братя. [8]
Трудно е да се каже сега за кои точно българи става дума в това сведение: Теофилакт Симоката говори за преселване на около десет хиляди души ( = семейства) по времето на Маврикий, но те
119
отишли при аварите, а не във Византия; преселване на българи кутригури на Балканския полуостров е ставало и по-рано, по времето на император Юстиниан I, но тогава аварите все още не били преминали през тези територии и не ги били опустошили; най-сетне заселване на българи в Мизия и Дакия е станало и при император Константин IV Погонат, но това е около 100 години по-късно и в този случай хазарите били противници на прабългарите. Затова, колкото и неточности да съдържа посоченото сведение, все пак най-приемливо е неговите данни да бъдат отнесени именно към времето на Маврикий, когато действително е имало преселване на прабългари и когато тюрките били наложили трайно властта си в приазовските и прикаспийските степи. [9]
По-определен характер има друго едно сведение, отнасящо се до събития от 619 г. Византийският хронист Никифор разказва, че в Цариград пристигнал владетелят на хуните заедно с първенците си и със свита от копиеносци, като поискал да приеме християнството. Церемонията по кръщението била извършена твърде пищно, като отделни византийци станали кръстници на новите християни. На предводителя на пратеничеството било дадено достойнството патриций, а останалите знатни били почетени с по-низши звания. Всички били наградени с много дарове, след което били изпратени тържествено в своята страна. Според друг вариант на същия текст кръстник на хунския вожд станал Теодор, брат на императора; отделни ромейски първенци станали кръстници на хунските велможи, а съпругите на ромейските първенци — на жените на хунските велможи. [10]
Горният текст е предизвикал много спорове в историческата литература. Докато една част от историците са склонни да видят в този вожд прабългарския хан Кубрат, други го отъждествяват с неговия родственик Органà, а трети изобщо не го свързват с прабългарите или избягват да вземат отношение по този въпрос. [11] Преди всичко прави впечатление, че в случая се говори за знатно пратеничество: самият вожд бил придружен от голяма свита, състояща се от велможи и техните жени; бил охраняван от голяма група войници-копиеносци; бил почетен с една от най-високите византийски титли — патриций; високи звания били дадени и на останалите велможи; всички получили много подаръци, при това дадени им от името на императора; кръстник на вожда станал самият брат на императора — Теодор; пратеничеството било изпратено най-сърдечно и приятелски (ϕιλοϕρόνως). Всичко това показва, че се касае до воденето и сключването на политическо споразумение. В текста няма никакви податки, които да позволяват да се твърди, че мисията имала чисто религиозен характер, че пратеничеството идвало от страна с твърде широко разпространено християнство, макар самите велможи да били езичници; че били покръстени всички с изключение на самия вожд, и т.н. [12]
120
Като говори за етническата принадлежност на пратеничеството, Никифор го определя като хунско. Но по това време хуните били вече слезли от политическата сцена и с това име във византийските извори били назовавани други етнически групи — тюрки, авари, хазари, прабългари и др. Необходимо е следователно конкретно да се види кой народ е бил в състояние да влезе в подобни политически сношения с Византия и какво в същност има пред вид самият хронист при употребата на това название.
Политическата обстановка в района на Черноморския басейн през второто десетилетие на VII в. изключва приятелски и съюзни отношения на Византия с някои от посочените народи. Хазарите излезли на политическата сцена и се изявили като голяма сила едва около средата на VII в. Тюрките били заети със свои вътрешни проблеми, стояли далеч от разиграващите се около Византия събития и не били заинтересовани от изпращането на подобно високо пратеничество в Цариград. Аварите през 617 г. съвместно с кутригури и славяни предприели страшен поход към Цариград и въпреки че империята се отървала с огромен откуп, до траен мир не се достигнало — напрежението между двете страни продължавало да нараства, за да достигне своята кулминация през 626 г. с обсадата на византийската столица. Особено тежко било положението на Византия на изток, където Иран водел война на живот и на смърт: през 611 г. империята загубила Антиохия, през 614 г. — Ерусалим, през 619 г. — Александрия. Скоро персите достигнали до Босфора и превзели Халкидон, през 622 г. завзели о. Родос и Анкира в Мала Азия, а през 626 г. заедно с аварите обсаждали Цариград. При тази крайно неблагоприятна обстановка съвсем ясно става защо византийското правителство устроило такова пищно тържество на „хунския” вожд: несъмнено империята се е нуждаела от подкрепата и съюза на народ, който се е намирал наблизо до границите ѝ в Мала Азия. А там по това време се намирали прабългарите, които се ползували с известна политическа самостоятелност в Западнотюркския хаганат и на които в скоро време предстояло да отхвърлят властта на тюрките и да създадат своята „Велика България”. И така разположението на политическите сили в района на Черноморския басейн дава възможност да се твърди, че това пратеничество е могло да бъде прабългарско.
Самият византийски хронист Никифор много добре познавал аварите и хазарите и не ги смесва нито с тюрките, нито с прабългарите. Следователно под „хуни” той разбира друг народ, като в това название влага точно определено етническо съдържание. И наистина, като започва своя разказ за създаването на българската държава, той пише: „Трябва вече да се каже за произхода на така наречените хунии българи и за тяхното устройство.” [13] А по-нататък вече говори само за прабългарите, поради което не е трудно да се разбере, че под „хуни” той разбира едно от прабългарските племена, а под „българи” — друго. Че текстът на Никифор тря-
121
бва да бъде разбиран в този именно смисъл, показва и съответният пасаж у Теофан: „Необходимо е да се каже и за миналото на уногундурите българи и котраги.” [14] И така има всички основания да се твърди: че в първоизвора се е говорело само за прабългарски племена; че Теофан и Никифор по различен начин са предали имената на тези прабългарски племена — единият говори за уногундурите българи и за котрагите, а другият представя същите тези племена като хуни и българи. При това положение няма съмнение, че както тук, така и при събитията от 619 г. под „хуни” у Теофан трябва да се подразбират прабългари.
Самият Теофан на няколко пъти употребява названието „хуни” със значение на прабългари: през 514 г. Виталиан имал във войската си много „хуни и българи”, т.е. употребен е абсолютно същият израз, както у Никифор; през 559 г. Византия била нападната от „хуни”, като в случая става дума за похода на кутригурския вожд Заберган; през 562 г. „хуни”, т.е. кутригури, превзели крепостта Анастасиопол в Тракия. Аварите пък по време на обсадата на Цариград през 626 г. са наречени „западни хуни”. [15]. Явно е, че както в първоизвора, така и у Теофан често под името „хуни” трябва да се разбират прабългари. Съвсем естествено е и Никифор, ползувайки се от същия извор, да е заимствувал същия израз „хуни” в значението му на прабългари.
И така с пълно основание може да се твърди, че пратеничеството през 619 г. във византийската столица, посочено от Никифор като „хунско”, в същност е прабългарско.
Обикновено този хунски ( = прабългарски) вожд се отъждествява с Органà, роднина на Кубрат. Сведение за него дава единствено Никифор. Като говори за създаването на Кубратовата „Велика България”, той пише: „По същото време господарят на уногундурите Кубрат, племенник на Органà, въстанал срещу хагана на аварите.” [16]
В историческата литература е обърнато внимание върху факта, че този Органà ще да е бил твърде известна в Цариград личност, щом като чрез него се обяснява кой е Кубрат, а не обратно. [17] Затова съвсем естествено е разказът на Никифор за пратеничеството от 619 г. да се свърже именно с Органà. И в това отношение византийският хронист е съвсем логичен в своя разказ: първо говори за посещението на този вожд в Цариград, а след това сочи, че Кубрат е племенник на Органà, т.е. на добре познатия вече на столичното население „хунски” вожд: нарича го господар на „хуните”, а после говори, че тези хуни са едно от прабългарските племена, участвували в създаването на Кубратовата „Велика България”. Косвено това може да се потвърди и чрез разказа на Теофан. Той не е счел за необходимо да опише мисията от 619 г., поради което в по-нататъшния му разказ не е било необходимо да напомня за нея. Затова той не споменава нищо за Органà, нито дори името му, а намира друг начин да каже кой е Кубрат. [18]
122
Никифор представя ръководителя на пратеничеството в Цариград през 619 г. като „господар на хунския народ” (ὁ τῶν Οὔννων τοῦ ἔϑνους κύριος), т.е. като заемащ първо място сред прабългарските племена. И понеже по това време прабългарите все още признавали върховната власт на тюрките, очевидно става дума за човек, намиращ се във васални отношения по отношение на тюркския хаган, но стоящ начело на огромна област и разполагащ с голяма политическа власт, т.е. имал възможност да води една почти самостоятелна и независима политика.
И наистина в историческата литература са приведени убедителни доказателства, които показват Органà като такъв полунезависим прабългарски вожд до 631 г. Както вече е изяснено, Западнотюркският хаганат заемал огромна територия от Азовско море и Дон на запад до Тяншан на изток и до Индия на юг. Голяма роля в хаганата играели племенните съюзи на рода Дуло (намиращ се в Джунгария) и на рода Нушиби (в Западен Тяншан). Тюркските ханове Шегуй и Туншеху, управлявали от 616 до 630 г., се ползували с подкрепата на нушибийците. [19] Това обаче предизвиквало напрежение и било постоянен източник на борба, поради което Органà, предводител на дулоидите, потърсил през 619 г. помощта и съюза на Византия.
През 624 г. Органà, познат в китайските летописи като Моходу хеу, изпратил специално пратеничество в Китай — явно с намерение да си осигури подкрепа в борбата против нушибийците. [20] От своя страна през 626 г. тюркският вожд Мохошад, наместник на Туншеху хан, изпратил пратеничество до Ираклий в Цариград през Мала Азия, тъй като черноморското и азовското крайбрежие на север от Кавказ се намирало здраво в ръцете на прабългарите. [21]
Около 630 г. Органà (Моходу хеу) вдигнал своите дулоиди на въстание, разбил нушибийците и хазарите, нахлул в Джунгария и убил тюркския велик хаган Туншеху. На следната година обаче самият Органà паднал убит в боя и начело на прабългарските племена в Приазовието застанал неговият племенник Кубрат. [22]
Кубратовата „Велика България”. Избухналата през 630—631 г. в Западнотюркския хаганат остра междуособна война парализирала неговата мощ и само за четвърт век довела до неговото разпадане. От това се възползували някои от подвластните народи, особено в покрайнините, за да отхвърлят тюркската зависимост и да създадат самостоятелни политически обединения: около 635 г. вождът на племето уногундури Кубрат бил създал вече в приазовските и причерноморските степи големия племенен съюз „Старата Велика България”, а около 651 г. възникнало царството и на хазарите.
Най-пълни и почти единствени сведения за създаването на „Велика България” дава византийският хронист Никифор. Неговият текст гласи: „По същото време господарят на уногундурите
123
Кубрат, племенник на Органà, въстанал срещу хагана на аварите. Той се отнесъл много зле с войската, която била оставена от него, и я изгонил от своята земя. Отправил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те запазили до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел с достойнството патриций.” [23]
В историческата литература отдавна е доказано, че споменаването на авари в горния текст е грешка и че в същност под това име трябва да се подразбират тюрки. [24] Това тълкуване съответствува както на фактическото положение в Западнотюркския ха-ганат, така и на по-нататъшния текст на Никифор: в земята на прабългарите се намирала чужда ( = тюркска) войска, поставена там от самия тюркски хаган; Кубрат въстанал срещу своя върховен повелител, отнесъл се „много зле” с тази войска и я изгонил от своята земя. Това именно успешно въстание, завършило с изгонването на тюркските гарнизони и отхвърлянето на тюркската върховна власт, поставило начало на самостоятелното съществуване на Кубратовата „Велика България”. А самото това събитие било подготвено от продължителното управление и успешните военни действия на Органà. Затова приемливо е изказаното от М. И. Артамонов предположение, че докато Органà водел борба за овладяване на върховната власт в Западнотюркския хаганат, Кубрат тръгнал по пътя на отделяне от него. [25]
Второто важно сведение от текста на Никифор се отнася до връзките на Кубрат с Византия: той изпратил пратеници при император Ираклий и сключил с него мир, който бил запазен до края на живота на двамата владетели; същевременно Ираклий изпратил на Кубрат подаръци и го почел с титлата патриций. Това сведение удивително прилича на постъпката на същия византийски император през 619 г., когато той приел „хунския”, т. е. прабългарския вожд Органà, надарил го с много подаръци и го почел с титлата патриций. По този начин в политиката на Византия и по-специално на император Ираклий към прабългарите се очертава една постоянна линия — съюзът и приятелството стях намирали и външен израз в даването на скъпи дарове и удостояването с високи звания: в първия случай чичото Органà, а във втория — племенника Кубрат. Разликата е само в това, че в първия случай Органà лично пристигнал в Цариград и приел християнството, а във втория — Кубрат получил подаръците и званието патриций посредством пратеничество.
Във връзка с горните събития стои и едно сведение на Йоан Никиуски (VII в.), поместено в неговата „Хроника”, което е предизвикало големи спорове в науката и въз основа на което някои учени са склонни да ревизират данните на Никифор. Това сведение гласи: „Когато жителите на Цариград получиха тази новина (т.е. че на престола се поставят синовете на Ираклий, а не на Константин), те казаха, че автор на този проект е Кетрадес ( = Кубрат),
124
крал на мутанес ( = хуните), братанец на Кернака ( = Органà). Този човек беше кръстен още в детството си и приет в недрата на християнството в Цариград и бе израсъл при императорския двор. Той завързал нечувана дружба с Ираклий, който беше го обсипал с благодеяния. И след смъртта му той остана от признателност привързан към децата му и жена му Мартина. Със силата на светото и животворно кръщение, което той получи, той победи всички варвари и езичници. И тъй казваха, че той покровителствува интересите на Ираклиевите синове и е враг на Константиновите.” [26]
В научната литература са приведени много доводи за и против по отношение на горния текст. Така например, докато една част от учените отъждествяват Кетрадес (Quetrâdes) c Кубрат, мутанес (Moûtanes) с хуните ( = прабългарите) и Кернака (Kuernáka) c Органà, [27] други отричат всяка възможна връзка помежду им. [28] Оттук идва и отношението към останалите събития: едни са склонни да приемат пребиваването и покръстването на Кубрат по време на неговото детство в Цариград, [29] докато други считат това за невъзможно. [30] С други думи, отношението към извора като цяло и към неговите сведения в частност определя и възможността да бъдат използувани съдържащите се в него данни.
Текстът на Йоан Никиуски, познат по етиопски превод от 1602 г., несъмнено е заимствуван от византийски оригинал пряко или чрез арабски превод, като и в единия, и в другия случай се е стигнало до промени в имената в резултат на транскрибиране. Явно обаче авторът е наблегнал на едни събития и е съкратил други. Така от два текста на Никифор — посещението на „хунския”“ вожд през 619 г. в Цариград и сключването на мира между Кубрат и Ираклий през 635 г. — е съчинено едно събитие. В основата си то е вярно, но съдържа твърде много грешки: вярно е идването на знатна прабългарска особа в Цариград и нейното покръстване, а така също добрите отношения между Ираклий и Кубрат; интересно е и с известни резерви може да се приеме за достоверно и отношението на Кубрат към византийската междуособица след смъртта на Ираклий; същевременно обаче трябва да се отхвърли твърдението, че Кубрат бил прекарал детството си в Цариград и че тук бил приел християнството. [31]
Ясно е при това положение, че сведенията на патриарх Никифор заслужават много по-голямо доверие и в никакъв случай не бива да бъдат коригирани въз основа на Йоан Никиуски. А това от своя страна дава възможност да бъде изяснен още един въпрос — отношението между Органà и Кубрат.
Според Никифор Кубрат бил племенник (ὁ ἀνεψιὸς) на Органà, а според Йоан Никиуски — братанец. Очевидно текстът на Никифор би трябвало да се предпочете като по-точен. При това положение приемливо е изказаното мнение, че той е бил сестрин син, т.е. майката на Кубрат е била сестра на Органà. В такъв случай Органà може и да не е бил пряк потомък на рода Дуло. [32]
125
Що се отнася до местоположението и границите на „Велика България”, тук изворите са по-конкретни. Патриарх Никифор пише, че „около Меотидското ( = Азовското) езеро, по реката Куфис (Кубан), се намира старата така наречена Велика България и така наречените котраги, които са също техни едноплеменници” [33]. Теофан пък е по-обстоятелствен: „В северните отвъдни части на Евксинското (= Черно) море, в т. нар. Меотидско ( = Азовско) езеро се влива огромна река, наречена Ател ( = Волга), спускаща се от океана през земята на сарматите. В нея се влива реката на име Танаис ( = Дон), която извира също от Иверийските врати в Кавказките планини. От съединяването на Танаис и Ател (което се отделя над споменатото Меотидско езеро), води началото си реката, наречена Куфис ( = Кубан), която се влива в края на Понтийското ( = Черно) море близо до Некропилите (залив между устията на Днепър и Буг) при носа, наречен Криопрозопон ( = Овнешка глава). От споменатото по-горе езеро започва море, подобно на ръкав, и се влива в морето на Евксинския понт през земята на Кимерийския Босфор ( = Керч). В тази река се лови т. нар. риба мурзули и други ней подобни риби, а в източните части на лежащото по-горе езеро, около Фанагория (на Таманския полуостров) и обитаващите там евреи, живеят твърде много народи. От същото езеро до реката, наречена Куфис, гдето се лови българската риба ксистон, се намира Старата Велика България и т.нар. котраги, които са също техни едноплеменници.” [34]
В научната литература многократно е отбелязано, че това географско описание на Теофан съдържа цял ред неточности: р. Ател (Волга) не се разделя на две някъде над Азовско море — тук явно се има пред вид р. Дон, която с извивката си твърде много се доближава до Волга; Волга се влива в Каспийско море, а не в Азовско; р. Танаис (Дон) не се влива във Волга, а в Азовско море; освен това р. Дон не извира от Кавказките планини; р. Куфис (Кубан) извира от Кавказките планини, а не от бърдо Ергени (Хипийските планини, т.е. възвишението, отделящо Волга от Дон); невъзможно е р. Кубан да се влива в Черно море при Некропилите, тъй като посочената крепост се намирала на северозапад от Кримския полуостров, на дн. Каркинитски залив. [35]
Въпросът за локализирането на географските понятия у Теофан и за тяхната точна употреба е важен въпрос, тъй като от това зависи определянето на териториите и границите на Кубратовата „Велика България”.
Преди всичко трябва да се подчертае, че Теофан е сериозен автор и далеч не е бил така незапознат с географията на Източна Европа, както би могло да се помисли само въз основа на горния пасаж. Така например, като говори за разселването на Кубратовите синове по-късно, той много добре знае и много точно употребява местонахождението на реките Куфис (Кубан), Танаис (Дон), Днепър, Днестър и Дунав. Същото нещо той е показал и при опи-
126
санието на други събития, какъвто е случаят със замръзването на черноморското крайбрежие през зимата на 764 r. [36] Поради това убедителни са изводите на И. С. Чичуров, че това описание на Теофан в много отношения преповтаря една стара антична традиция, според която р. Танаис (Дон) извира от Кавказките планини. В други пунктове обаче това описание върви по свой път, като противоречи на други текстове на самия Теофан. Затова логичен е изводът за два пласта в това описание: единия взет от недостигналия до нас първоизвор на Теофан и Никифор, а втория — дело на самия Теофан. [37]
Когато се говори за местонахождението на Кубратовата „Велика България”, трябва да се вземат пред вид сведенията и на двамата византийски хронисти Теофан и Никифор, които не само са се ползували от един и същ извор, но и които в конкретния случай удивително си приличат, т.е. преразказали са своя първоизвор почти буквално:
| Теофан (ГИБИ, III, с. 261): От същото езеро (Азовско море) до реката, наречена Куфис (Кубан), гдето се лови българската риба ксистон, се намира старата Велика България и т. нар. котраги, които са също техни едноплеменници. |
Никифор (ГИБИ, III, с. 295): Около Меотидското (Азовското) езеро, по реката Куфис (Кубан) се намира старата така наречена Велика България и така наречените котраги, които са също техни едноплеменници. |
Така е схванал и предал събитието и Анастасий Библиотекар: „От същото това езеро (Азовско море) до реката, наречена Куфис (Кубан), гдето се лови българската риба ксист, се простирала великата някога България и живеели така наречените котраги, които са от същото племе, както и самите българи.” [38]
И така според хронистите Кубратовата „Стара Велика България” се е намирала на север от Кавказ. Тя обхващала басейна на р. Кубан, опирала плътно в Черно и Азовско море, като нейната западна граница достигала до долното течение на р. Дон. Затова и мнозина историци са склонни да поставят територията на прабългарския племенен съюз начело с Кубрат в тези именно граници. [39]
Когато говорят за племенния съюз начело с хан Кубрат, хронистите разграничават вътре в него две територии — едната наречена „Старата Велика България”, а другата на племето котраги. Теофан започва своя разказ за миналото на уногундурите българи и котрагите, като отбелязва, че при р. Куфис (Кубан) се намирала „Старата Велика България и т. нар. котраги, които са също техни едноплеменници”, и че Кубрат бил „господар на казаната България и на котрагите”. [40] Никифор също така започва да разказва най-напред за Кубрат, вожда на уногундурите, след това
127
преминава към племената хуни ( = уногундури) и българи, съобщава, че при р. Кубан „се намира старата така наречена Велика България и така наречените котраги, които са също техни едноплеменници”, и накрая отбелязва, че Кубрат бил „господар на тези племена”. [41] Или, с други думи, под „Старата Велика България” хронистите подразбират само територията, заета от племето уногундури българи, а под владения на хан Кубрат — „Старата Велика България” и заетата от племето котраги територия. Затова въпросът за границите на прабългарския племенен съюз начело с хан Кубрат трябва да се разглежда като нещо по-голямо от „Старата Велика България”.
Прабългарският племенен съюз начело с хан Кубрат не ще да е бил нещо неизменно, съществувал в едни и същи граници в продължение на две десетилетия. Несъмнено първоначално съюзът е възникнал на онази територия, която била подчинена на Запад-нотюркския хаганат и която отхвърлила през 631 г. неговата върховна власт. И тъй като най-западните граници на този хаганат достигали до Кавказ, Черно море, Азовско море и р. Дон, в тази най-западна част ще да се е оформила и създала „Старата Велика България”. [42] С други думи, тя е била онова основно ядро, около което след това са били обединени и други племена, съставляващи прабългарския племенен съюз по време на неговата най-голяма мощ.
След сключването на мира с Византия през 635 г. и стабилизирането на положението на изток Кубрат имал възможност да присъедини към владенията си и други племена — не случайно Теофан споменава, че около Азовско море и Фанагория освен евреи живеели „твърде много народи”. Сред тях несъмнено са се намирали и унгарски племена, за което има толкова много писмени, езикови и археологични данни. [43] Съвсем естествено било при това положение разширението на „Старата Велика България” да стане и в земите на запад от р. Дон, където живеело прабългарското племе котраги (кутригури).
За поселенията на котрагите (кутригури) в областта между Днепър и Дон вече бяха приведени редица сведения на хронистите. И самият факт, че котрагите са посочени като подвластни на Кубрат, вече дава основание да се твърди, че прабългарският племенен съюз се е простирал и на запад от р. Дон. Впрочем това се потвърждава и от факта, че след разпадането на племенния съюз след смъртта на хан Кубрат един от синовете му се настанил трайно в областта между Днепър и Дон, т.е. в принадлежаща на прабългарите територия. [44]
В светлината на казаното дотук трябва да се разглежда и даденото от Теофан описание. Както е известно, никой хронист, а още по-малко Теофан като сериозен автор не би давал самоцелни описания. Изброяването на редица географски имена той прави тогава, когато говори за прабългарския племенен съюз начело с
128
хан Кубрат. И съвсем естествено всички тези географски понятия имат отношение към територията и границите на този съюз. И тъй като описанието е направено от византийски хронист, съвсем естествено е неговата ориентация за света да има за център столицата Цариград. И така какво съобщава Теофан?
В северните, и то отвъдни части на Черно море се намирало Азовското море, т.е. започва описание на територия от другата страна на морето и на север от Византия. След това е спомената р. Ател (Волга). Въпреки допуснатата грешка в кое море се влива, явно тя очертава източната граница на Кубратовите владения. По същия начин въпреки погрешното определяне откъде извира р. Танаис (Дон), упоменаването на Иверийските врати (Грузинския проход) и Кавказките планини чертае най-южната граница на съюза. И съвсем естествено източната граница да се подразбира до Каспийско море — от устието на Волга до Кавказ. Черноморската граница е очертана с няколко опорни пункта: Черно и Азовско море, в които се вливат реките Куфис (Кубан) и Танаис (Дон), а така също и Некропилите, близо до нос Криопрозопон. Особено важно е определянето на Некропилите, отъждествя вани с дн. Каркинитски залив на северозапад от Крим, [45] тъй като по този начин се очертава границата с Византия и Кримският полуостров е изключен от територията на прабългарите. [46] Що се отнася до северната граница, тя е посочена като територия, в която се сливат (или доближават) Волга и Дон, т.е. днешното бърдо Ергени. Това възвишение е посочено от арменската география на Ананий Ширакаци като Конски планини или Български планини. [47] Или, с други думи, Теофан очертава само някои крайни и отдалечени пунктове, за да определи по този начин територията на прабългарския племенен съюз. И съвсем естествено най-много данни за границата са дадени откъм Византия. Затова сега с пълно право границите на прабългарския племенен съюз начело с хан Кубрат могат да бъдат очертани по следния начин: на изток — долното течение на р. Волга и Каспийско море до Кавказ; на юг — Кавказките планини, Черно море, Азовско море (без Крим) до Каркинитския залив; западната граница по всяка вероятност е вървяла по р. Днепър, но не е изключено в някои участъци да е достигала и до р. Буг; северната граница е допирала до бърдото Ергени и извивката на р. Дон, като непосредствени съседи на прабългарите там са били племената на антите. [48]
Теофан споменава името на едно единствено селище в своето описание — Фанагория. Явно е, че в случая става дума за столицата, за главния град на прабългарския племенен съюз. Този стар град, възникнал около VI в. пр. н. е. на брега на Таманския залив, бил разрушен от хуните и готите през IV в. През V и VI в. той започнал да се съвзема от удара и дори станал център на Фа-нагорийската епархия. През VIII в. в изворите градът е описан като голям център, поради което логично е да се приеме,че възмог-
129
ването му е станало по време на прабългарския племенен съюз на Кубрат. [49]
Историята на прабългарския племенен съюз начело с хан Кубрат по своеобразен начин е отразена и в най-стария български летопис — „Именника на българските ханове”. След като споменава имената на Авитохол ( = Атила) и Ирник ( = Ернах), управлявали съответно 300 и 150 години, „Именникът” продължава: „Гостун бе наместник на този 2 години; родът му бе Ерми, а годината му — дохс твирем. Курт управлява 60 години; родът му бе Дуло, а годината му — шегор вечем. Безмер — 3 години; а родът на този бе Дуло; а годината му — шегор вечем. Тези 5 князе управляваха княжеството от другата страна на Дунава 515 години с остригани глави.” [50]
Този текст поставя няколко въпроса: кой е Гостун; колко години и кога е управлявал Кубрат; кой е Безмер; знае ли се нещо повече за народа „с остригани глави” и т.н.
Положението на Гостун се определя от самия „Именник”. Той е от знатния прабългарски род Ерми, т.е. не е потомък на управляващия род Дуло. Общественото му положение е определено чрез длъжността „наместник” — това ще рече, че е стоял начело на определена област или е управлявал от името на владетеля, или пък че стоял начело на управлението след смъртта на един хан до избирането на нов владетел. И тъй като в историята на прабългарите след смъртта на Органà все пак е минал известен период до отцепването от Западнотюркския хаганат, твърде е възможно Гостун да е бил наместник именно през тези две години (631—632), които сложили края на една чужда власт и поставили началото на самостоятелната прабългарска власт. Във всеки случай на Гостун не бива да се гледа като на тюркски васал, а като на продължител на освободителното дело на Органà. Това личи както от факта, че неговото име фигурира сред прабългарските владетели, така и от включването на неговите две години на управление в общите 515 години прабългарска власт отвъд Дунава. Що се отнася до опитите да се отъждествява Гостун с Органà или пък да се обявява името му за славянско — това не намира никакво сериозно основание в изворите. [51]
След Гостун в „Именника” е поставен Кубрат, наречен с името Курт. [52] За него се казва, че бил от рода Дуло и че управлявал 60 години. В същност споровете са породени от последното сведение. Защото, ако се приемат данните на „Именника” за верни, Кубрат и Аспарух са управлявали общо 120 години, а през VIII в. на владетелите от Тервел до Умор са дадени 91 години, докато те са управлявали около 65 години. Затова в науката започва да си пробива път схващането, че посочените в „Именника” години трябва да се подлагат на критична преценка и че конкретно за Кубрат става дума не за години на управление, а на живот.
130
Изходен пункт за годините на управление на хан Кубрат, а оттук и за съществуването на прабългарския племенен съюз е съобщението за неговата смърт. И Теофан, и Никифор, и Анастасий Библиотекар поставят смъртта на Кубрат по времето на византийския император Константин, който „управлявал” или „починал” на запад, т.е. има се пред вид император Констанс II (641—668), познат и под името Константин, който от 663 до 668 пренесъл резиденцията си в Италия и Сиракуза и там бил убит. [53] И тъй като през това продължително царуване от 27 години се поставят последните години на Кубрат, съществуването на съюза след него, разгромяването му от хазарите и разселването на синовете му, несъмнено смъртта на хан Кубрат трябва да се постави в началните години на този период.
Онези учени, които приемат, че Кубрат е управлявал 60 години, отнасят началото на прабългарския племенен съюз към 80-те години на VI в. и го свързват с междуособицата в Тюркския хаганат. Така например В. Златарски отнася началото на Кубратовото управление към 582—584 г., а смъртта му — към 642 г. [54] Според Ал. Бурмов пък началните години на прабългарския племенен съюз трябва да се отнесат между 583—589 г., а смъртта на Кубрат — към 650 г. или малко преди това. [55] Във всеки случай привържениците на това мнение не приемат, че „хунският” вожд през 619 г. в Цариград е Органà, или пък отричат сведенията за борбата на последния против Западнотюркския хаганат. [56]
Най-ярък защитник на тезата, че Кубрат е живял 60 години и че началото на неговото управление трябва да се отнесе към 632 г., е съветският учен М. И. Артамонов. Той отхвърли възможността да е бил създаден прабългарски племенен съюз през 80-те години на VI в., тъй кат