Освободителнитѣ борби на Македония, I
Хр. Силянов

VI. ИЛИНДЕНСКОТО ВЪЗСТАНИЕ

5. Турското настѫпление въ Битолския окрѫгъ

 

Костурско  —  Леринско  —  Охридско  —  Кичевско и албанцитѣ въ Дебъръ  —  Брой на сраженията, атентатитѣ и убититѣ борци презъ Илинденския периодъ въ Македония и Одринско

 

5. Турското настѫпление въ Костурско. — Сражение на 14 августъ: 27 убити. — Опожарени села. — Митрополитъ Каравангелисъ на сцената. — Вичъ окупиранъ. — И Корещата наводнена отъ войски. — Въ Германската планина. — Два възстанишки отряда: къмъ Мориовско и къмъ Грамосъ. — Сражението надъ Апоскепъ и отмъщението на аскера. — Изъ дневника на единъ центровъ войвода. — Набѣгътъ на Чекаларова въ Колонята. — Опожарени турски и арнаутски села. — Турци и арнаути ужасени, власи и гърци тържествуватъ. — Одисеята на другия отрядъ изъ Мориовско и Нидже. —Сражения. — Гробътъ на Манолъ Розовъ. — Признаци на разколебаване. — По-голѣмата часть на отряда се завръща. — Среща съ Гьорче Петровъ. — Сражение надъ Чаница.— Среща съ Борисъ Сарафовъ. — Л. п. Трайковъ и Ив. Поповъ се връщатъ въ Костурско. — Трагични сцени подъ „Бѣлъ каменъ”. — Четници отклоняватъ Ив. Попова отъ самоубийство. — Прославенитѣ отряди стопени. — Всички войводи си отивать, освенъ Митре Влаха

Господаруването на възстаницитѣ въ Костурско се свърши на 13 августъ.

Тоя день костурския аскеръ, около 6 хиляди души, бѣше прехвърленъ вече съ гемии въ с. Маврово, насоченъ къмъ укрепения възстанишки пунктъ Върбица, кѫдето се намираха членоветѣ на горското началство. Последното изпрати 200 възстаници подъ командата на Марко Ивановъ да заематъ „Кайнако”, най-близката височина до Маврово. На 14 августъ призори възстанишкиятъ отрядъ, тукощо пристигналъ на „Кайнако”, се сблъска съ аскера. Следъ упорита съпротива възстаницитѣ отстѫпиха, следвани по петитѣ отъ неприятеля. Войската се отправи къмъ височината „Църнъ-въръ” (Черни връхъ), защищаванъ отъ четитѣ на селата Черешница, Блаца и Бабчоръ. Благодарение на отпора, оказанъ на „ Църнъ-въръ”, отстѫпващиятъ отрядъ на Марко Ивановъ можа да се окопити и да продължи пѫтя си къмъ планината Вичъ. Къмъ обѣдъ една турска колона влѣзна въ с. Черешница, опожари го и настѫпи къмъ Прекопана. На пѫтя си тя срѣщна отряда на Иванъ Поповъ и завърза съ него ожесточено сражение, което трая нѣколко часа. Отрядътъ се отегли къмъ Вичъ. Турцитѣ изгориха Прекопана, насочиха се къмъ Върбица и я завладѣха подиръ кратка, но ожесточена борба съ намиращитѣ се тамъ около 300 възстаници, които сѫщо се оттеглиха къмъ Вичъ. Войницитѣ, станали господари на Върбица, се нахвърлиха върху заваренитѣ казани, пълни съ гостби. Повече отъ 200 аскерлии измрѣха всрѣдъ страшни мѫки: гостбитѣ бѣха отровени съ стрихининъ. Тоя день възстаницитѣ дадоха 27 убити.

385

Войската се придружаваше отъ костурския гръцкия митрополитъ Германосъ Каравангелисъ, заобиколенъ, съ пушка въ рѫка, отъ двадесетина андарти отъ островъ Критъ, предвождани отъ ренегата Вангелъ отъ с. Сребрено. Турцитѣ приеха неговото сътрудничество и докато тѣ се сражаваха съ възстаницитѣ и горѣха селата, Каравангелисъ увещаваше населението да престане да поддържа четитѣ и да се покори на властьта.

На 16 августъ войската опожари селата: Загоричани, Бъмбъки, Мокрени, Бобища, Кондораби. Горенето на селата продължи и другитѣ дни. Сѫщия день командуващиятъ на отряда Едхемъ паша, следъ като остави гарнизони на „Върбица” и въ Клисура, се върна въ Костуръ, кѫдето на 19 августъ отпразднува блѣскаво султановия праздникъ. Костуръ, който въ продължение на 25 дена тънѣше нощно време въ мракъ, на 19 бѣше феерично илюминиранъ. Зрители на илюминацията бѣха и възстаницитѣ отъ висотитѣ на Вичъ.

На 21 турцитѣ предприеха съ 15000 войска общо настѫпление срещу Вичъ: единъ отрядъ настѫпи откъмъ Вишени и Блаца, като опожари и дветѣ села. Другъ аскеръ настѫпи отъ Леринъ. Цѣлиятъ Вичъ бѣ грижливо претърсенъ, гората на много мѣста запалена, но отъ възстаницитѣ — ни следа. Чекаларовъ, Поповъ и по-голѣмата часть отъ възстанишкитѣ отряди бѣха успѣли да се промъкнатъ презъ неприятелския кордонъ и да се прехвърлятъ въ Смърдешката планина. Подгонени и тамъ, четитѣ преминаха въ Германската планина — Прѣспата, после се върнаха надъ Кономлади въ гориститѣ склонове на Лисецъ, претърсени вече отъ войската. Тая игра на криеница не можеше да продължава повече. Нуждни бѣха по-сериозни диверсии, за да се очисти, макаръ и временно, Костурско отъ многохилядната войска. За тая цель възстаницитѣ се раздѣлиха на два отряда, всѣки отъ които трѣбваше да напустне района и чрезъ смѣли акции да привлѣче костурскитѣ войски. Районнитѣ началници Л. п. Трайковъ, М. Розовъ, Михаилъ Николовъ, съ районния войвода Ив. Поповъ и др., трѣбваше да се прехвърлятъ презъ Леринското поле въ Нидже планина, а Василъ Чекаларовъ съ нѣколко центрови войводи — въ албанската область, наречена Колоня (долината на р. Дѣволъ), граничеща съ най-южната часть на района Кастанарията. Раздѣлата стана на 27 августъ.

Аскерътъ презъ това време палѣше села трепѣше, грабѣше и безчестѣше. За ужаситѣ, които преживяваше населението, може да се сѫди отъ следната история. Презъ Балканската война въ с. Въмбелъ азъ срѣщнахъ единъ двадесеть и петь годишенъ момъкъ съ отрѣзано ухо. Тоя момъкъ се сочеше отъ съселянитѣ му като невѣроятна преживѣлица на ужаситѣ отъ времето, което ни занимава. Въмбелъ бѣ опожаренъ на 25 августъ. Въ една пещера надъ селото

386

потърсиха прибѣжище отъ хилядния аскеръ 18 души — 14 отъ въмбелската чета и 4 невъорѫжени селяни. Турцитѣ откриха скривалището имъ и за да ги задушатъ, взеха да пускатъ въ пещерата запалена слама. Едни отъ възстаницитѣ се самозастреляха, други се задушиха. Само едноухиятъ младежъ, тогава 15—16 годишно момче, се опита да избѣга и при бѣгането бѣ ударенъ съ куршумъ. Той падна до единъ зидъ и се престори на умрѣлъ. Турцитѣ отрѣзаха едното му ухо, както често правѣха тогава съ всички убити и изклани (по тоя сигуренъ методъ тѣ броеха жертвитѣ си) и подхвърлиха „трупа” задъ зида. За да оцѣлѣе, момъкътъ трѣбваше, безъ да охне и трепне, да изтърпи болкитѣ отъ раната, отъ рѣзането и отъ падането. Изтърпѣ ги и остана живъ.

Чекаларовиятъ отрядъ, около 450 души, потегли по посока къмъ Костуръ. Изъ пѫтя стотина души се отдѣлиха отъ отряда, нахълтаха въ с. Брѣзница и се разправиха жестоко съ неколцина пакостници: изгориха кѫщата на Стоянъ Жайковъ, избиха, освенъ него, още баща му и брата му и обесиха кмета Герго Карола и пѫдара Доне Ютовъ. [1] На 29 августъ отрядътъ спрѣ въ мѣстностьта „Дулитѣ”, надъ с. Апоскепъ, решенъ да нападне едно войсково отделение отъ 200 души, което изтезаваше селянитѣ за пушки. На другия день часть отъ войницитѣ подкараха десетина старци къмъ Костуръ, а другитѣ се отправиха къмъ планината и се натъкнаха на възстанишкитѣ позиции. Посрещнати съ залпове, войницитѣ дадоха десетина мъртви и ранени, други избѣгаха въ паника къмъ града, трети се скриха въ камънацитѣ и откриха огънь. Гърмежитѣ дигнаха на кракъ цѣлата войска въ Костуръ, около 5,000 души и други по-малки отдѣления, които се намираха изъ съседнитѣ села. Това дръзко нападение на възстаницитѣ, смѣтани вече за смазани — и то на 5—6 километра до Костуръ — вбѣси турцитѣ. Войската настѫпи въ гѫсти маси, но възстаницитѣ, здраво окопани на мѫчнодостѫпнитѣ позиции „Лѣтниковъ връхъ”, „Вардарска глава” и „Ковачо”, косѣха редоветѣ имъ. Раненитѣ войници, трѣсъкътъ на бомбитѣ и пукотътъ на куршумитѣ, които падаха близо до града, предизвикаха страшна паника въ Костуръ. Стана нужда командирътъ Едхемъ паша да излѣзе изъ улицитѣ и да успокоява разтреперанитѣ турци и гърци. Гръцкиятъ митрополитъ съ своята въорѫжена свита улесняваше задачата на пашата, окуражавайки православнитѣ си пасоми и подканяйки ги да услужватъ всѣкакъ на войската. Около единъ часъ преди мръкване турцитѣ, съ цената на голѣми жертви и подъ защитата на артилерията, успѣха да прев-

1. Турското настъпление и подстрекателствата на гръцкия владика окуражиха всички пакостници и предатели да дигнатъ наново глава. Екзекутиранитѣ въ Брѣзница бѣха убили — еднитѣ по внушение на гръцкия владика, а другитѣ въ сътрудничество съ Коте — двамина най-предани работници въ селото: Лавро Гъцовъ и Дине Яневъ.

387

зематъ позицията „Лѣтниковъ връхъ” и окуражени, атакуваха втората и най-важна позиция „Ковачо”. Нови бѣсни атаки бидоха отблъснати, но възстанишкитѣ сили бѣха на изчерпване. На мнозина патронитѣ се привършваха. Тукъ вече дойде на помощь нощьта. Неприятельтъ прекрати боя. Загубитѣ на отряда бѣха нищожни: двама убити и нѣколцина леко ранени. Яростьта на турцитѣ бѣше безгранична. На другия день аскерътъ изгори цѣлото село, изби 14 души, а двама отъ тѣхъ, свещеника Мишо и селянина Лазо Лукаровъ, изведе на мѣстото на сражението, одра имъ кожитѣ и ги остави така недоубити.

Това сражение повдигна падналото самочувствие на възстаницитѣ въ Костурско. За турцитѣ то бѣ равносилно на поражение, за възстаницитѣ — блестяща победа.

Въ рѫцетѣ ми попадна „Дневникътъ” на единъ центровъ войвода, Стерйо Стерйовски, отъ Смърдешъ, не много грамотенъ човѣкъ, но славенъ борецъ, загиналъ после отъ гръцки куршумъ. Ето съ каква самодоволна гордость описва Ст. Стерйовски това сражение: [1]

Къде седемъ часа зеха да излизатъ нагоре къде нази и ние вземаме (взехме) мѣрки моментално за пусиитѣ кой на къдѣ, предната частъ Смърдешкия центъръ (центрова чета), въ дѣсно Апоскепския, отъ лево Дамбенския и Косинецкия центрове (центрови чети) и му дадохме да разбери че не му се оплашиме, и въ Костуръ вътре турцитѣ бѣха въ тревога, отъ Костуръ изкарае (изкараха) целия аскеръ, едни отъ горе други отъ долу така щото имаха намѣрение да ни завъртатъ (обградятъ) но се видоха въ тесно и ги пребихме, бегаха като крави. Завъртиха (заобиколиха) отъ десно съ сила голѣма. Искаха да избегатъ (нѣкои отъ възстаницитъ) но благодарение на Смърдешкия центровъ войвода, той ги върна назадъ съ голѣма сила и орѫжие употрѣбихъ орѫжие противъ децитѣ (момчетата). Турцитѣ удариха на долу къде Ковачо, но Чекаларовъ съ една група зае върхътъ Ковачо и ги спре назадъ така щото отъ вситѣ страни се опитаха за да намѣрятъ слаба страна, но не получиха отъ никъде а само се уплашиха и засвириха отстѫпление. Убити отъ наша страна само двама, отъ Апоскепъ Петъръ Бега и отъ Жупанища Киро Аргировъ и орѫжието имъ прибрахме и ги посипахме (погребахме) въ каменитѣ, а отъ турска страна се (сѫ) паднали сума калабелъкъ. Това славно сражение му даде да разбере на агитѣ (даде на агитѣ да разбератъ) че на нашитѣ не може да му сторе нищо въ Костурско, макаръ че употрѣби (употрѣбиха) сила двадесеть хиляди аскеръ за да потуши възстанието. Вретъ (всѣкѫде) показахме въобще сички храбрость и отличие.

Сѫщата нощь надъ Апоскепъ Чекаларовъ отдѣли четитѣ на Пандо Сидовъ, Кольо Добролицки, Коста Здрольовъ, всичко 120 души и се спустна съ тѣхъ  къмъ югъ, а Кляшевъ поведе остатъка на отряда по обратенъ пѫть къмъ Кономладската планина.

1. Езикътъ и правописътъ сѫ запазени. Обяснителнитѣ мои бележки сѫ поставени въ скоби.

388

Съвсемъ неочаквано за турцитѣ, Чекаларовъ на 1 септемврий демонстрира своето присѫтствие въ с. Нестрамъ, кѫдето наказа жестоко нѣколцина пакостници и разпръсна едно отдѣление аскеръ. Още по-неочаквано за турското военно командуване въ Костуръ, Чекаларовъ напустна Кастанарията, взе северо-западна посока и навлѣзе въ арнаутската область Колоня — вънъ отъ организационната територия. Само хубавитѣ славянски наименования на селищата и мѣстноститѣ напомнятъ за нѣкогашнитѣ български обитатели на областьта. Въ Колоня живѣятъ богати бегове и ятаци на разбойници. Презъ възстанието тоя край даде голѣмъ контингентъ отъ башибозуци-плячкаджии. Гориститѣ разклонения на Грамосъ придаватъ на областьта прелестенъ видъ, отъ който се възхищава и Стерйо Стерйовски: „...на зараньта потеглихме за по-нататъка, онези чудесни балкани да ти е драго да ходишъ по тѣхъ...” — пише той въ дневника си.

Отрядътъ се показа най-напредъ, 2 септемврий, въ гръцко-турското село Тухалъ. И турци и гърци се пръснаха изплашени изъ планината. Съ мѫка възстаницитѣ можаха да успокоятъ нѣколцина заловени гърци и да събератъ, чрезъ тѣхъ, останалитѣ и да имъ обяснятъ, че тѣ, като християни, които не сѫ причинили никакво зло на своитѣ братя по вѣра, нѣматъ причини да се страхуватъ отъ четата. Гърцитѣ се поотпустнаха и снабдиха отряда съ хлѣбъ и куриери. Презъ това време се чуха гърмежи: избѣгалитѣ турци стреляха отъ далече. Тогава четата подпали 10-тѣ турски кѫщи въ селото. Отъ Тухалъ отрядътъ потегли за съседното село Ливади, което завари напустнато отъ жителитѣ му. Тукъ се дадоха отъ засада нѣколко изстрела срещу четата, — казва се въ дневника на Стерйовски, — но „като му отговорна нашитѣ, Коста Здрольо, избѣгаха като кучета а ние съ Чекаларовъ го запалиме (запалихме) въ една минута а четата ми бѣше зела живо участие и се хвърляха като лъвове въ огъна и въ куршумитѣ като не гледаха нищо по тѣхъ но само искае (искаха) да отмъстътъ за тѣхнитѣ села по-напредъ изгорени...” Пожаритѣ въ Тухалъ и Ливади създадоха страхъ и трепетъ въ цѣлата Колоня. Турци и арнаути изтеглиха семействата си и образуваха въорѫжени банди, за да бранятъ селата си. На 4 септемврий отрядътъ се раздѣли на две части: едната потегли за село Въртеникъ, другата — за Загъръ. Стерйовски, който остана съ Чекаларова да действува съ последната група, пише: „Загаренци бѣха хванали една височина като смѣтаха да ни запратъ и зеха да плюскатъ (да стрелятъ), но азка (азъ) съ четата ми, като тръгна (тръгнахъ) направо и му (имъ) стрелихме единъ залпъ и едно ура, съ настѫпвание, избѣгаха като пцета, тогава се пуснахме направу въ селото и въ кѫщитѣ и таму намѣрихме шеове (вещи) отъ

389

Курещата носени християнски, защото тия турци се (сѫ) прочути по харамийството и угурцузлука, трепереха тия околнитѣ села отъ тия кольоняри”. Отъ Загъръ Чекаларовъ отиде на помощь на Здрольовъ въ Въртеникъ, кѫдето арнаутитѣ, укрепени въ едни стени, бѣха турили доста на тѣсно групата. Пристигането на отряда изплаши арнаутитѣ, които напустнаха позициитѣ си и избѣгаха. Въртеникъ изгорѣ. Сѫщата участь постигна и съседното село Фуша. „Така щото запалихме четири селца въ сѫщия день тъй сполучливо и началникътъ ни остана много благодаренъ съ направената работа”, — пише Стерйовски.

Чекаларовъ се задълбочи още въ вѫтрешностьта на Колоня и сѫщата нощь приближи влашкото село Грамосъ, въ самитѣ пазви на едноименната планина. Изъ пѫтя отрядътъ подпали една турска бичкия съ 12,000 дъски. На 5 септемврий въ и около Грамосъ се завърза твърде сериозно сражение, въ което отрядътъ даде и първитѣ жертви презъ тоя дързъкъ походъ: единъ убитъ — Стоянъ Лъмбовъ и войводата Кольо Добролицки раненъ. Докато отрядътъ почиваше надъ селото, една голѣма група башибозукъ нападна група четници, изпратени за хлѣбъ въ селото. Стана нужда да се застрашатъ, чрезъ далечни обходни движения, фланговетѣ и тилътъ на башибозука, който бѣше се стекълъ въ голѣми маси. Арнаутскиятъ устремъ се пречупи. По-голѣмата часть се пръснаха „като пцета”, както се изразява Стерйовски, други се скриха съ семействата си въ църквата, но като замъкнаха съ себе си и мѣстнитѣ чорбаджии заедно съ множество свои и влашки домочадия, за да не могатъ възстаницитѣ да бомбардиратъ и опожарятъ прибѣжището имъ. Въ Грамосъ и около Грамосъ загинаха тоя день двадесетина башибозуци.

Отъ Грамосъ отрядътъ се отзова на 6 септемврий въ влашкото село Денско, взе отъ тамъ куриери и сѫщата нощь нападна и опожари турското село Мирославица. Всички тѣзи гръмотевични удари, нанасяни отъ една вездесѫща и неуловима рѫка, хвърлиха въ отчаяние мѣстното мюсюлманско население и объркаха турскитѣ генерали въ Костуръ. Неприятельтъ палѣше и трепѣше тамъ, гдето никога не сѫ го очаквали.

Наопъки, духътъ на мѣстнитѣ власи и гърци се повдигна. Стерйовски говори съ възторгъ за горещия приемъ, който имъ оказаха въ посетенитѣ гръцки и влашки села Денско, Кутелци, Пещера, Пчелско. Навсѣкѫде ги посрѣщаха „много прекрасно”, гощаваха ги царски и ги снабдяваха съ опитни куриери. Въ Денско власитѣ помолиха Чекаларова да ги избави отъ единъ бегъ, жестокъ тѣхенъ угнетитель; четата устрои засада, но бегътъ съ бандата си отъ тринадесеть въорѫжени арнаути мина по планината и се спаси,

390

за голѣмо огорчение на власитѣ. Появяването на такива смѣли отмъстители изпълни съ радость сърдцата на всички роби въ тая область на турско-арнаутско безнаказано бѣснуване. А това показва, колко се различаваха чувствата на простото другородно християнско население, влашко и гръцко, къмъ възстанието отъ ония, които прояви гръцкиятъ митрополитъ Каравангелисъ.

На 8 септемврий отрядътъ, окураженъ отъ досегашнитѣ си успѣхи, намисли да нападне голѣмото село Бърбоцко, седалище на каймаканинъ и на гарнизонъ, но появяването на нѣколко голѣми войскови отделения застави Чекаларова да изостави тоя планъ и да се прибере въ базата си — гората Одрето въ Кастанарията, отгдето бѣше тръгналъ. Тукъ той разпрати нѣколко отделения по околнитѣ села — Жужелци, Сничани, Могила — да прибератъ орѫжието отъ нѣкои по-слаби хора и да накажать, за назидание, съ бой други, които бѣха вече предали пушкитѣ си на турцитѣ. Отъ Кастанарията съ нѣколко прехода отрядътъ мина близо до Костуръ, презъ Жупанища и „Дрѣновския осой”, и на 17 септемврий се озова въ планината надъ с. Кономлади — у дома си.

Така се свърши тоя знаменитъ походъ вѣ Коленята, който не само като стратегична диверсия, но и по своя дързъкъ и неудържимъ устремъ съставя едно отъ най-блѣскавитѣ дѣла презъ възстанието. [1]

Историята на другия отрядъ, съ Лазаръ п. Трайковъ, Иванъ Поповъ и Манолъ Розовъ начело, представя дълга и покъртителна одисея отъ стълкновения, страдания и приключения. Отрядътъ се прикри въ Вичъ, проврѣ се между аскерскитѣ кррдони, слѣзе въ Леринското поле, развали желѣзопѫтната линия, прехвърли се въ Нидже и заскита, измѫчванъ отъ изнемощение и гладъ, по пусти мѣста, надъ върха „Барбешъ”. Отъ едно турско стадо възстаницитѣ задигнаха стотина овце и на 3 септемврий стигнаха на върха „Сокле”, надъ с. Пожарско Воденско. Тамъ се сблъскаха съ едно отделение войска отъ 200 души. Следъ двучасова престрелка възстаницитѣ атаку-

1. Отгласи отъ тоя походъ намираме чакъ въ Янина. Солунскиятъ търговски агентъ А. Шоповъ въ рапорта си отъ 16 септемврий (№ 746) съобщава, че английскиятъ консулъ въ Солунъ получилъ отъ своя колега въ Янина известие, споредъ което една българска възстаническа чета извършила набѣгъ въ казата Колония населена съ албанци, за да отмъсти за злинитѣ сторени отъ тамошнитѣ албанци на българскитѣ села въ Костурско. Тая чета сполучила да изгори 4—5 села и била пленила около 60 жени (касае се, очевидно, за башибозука и домочадията му, които за да се спасятъ, бѣха се затворили въ църквата на с. Грамосъ, Б. Д,) безъ обаче да е извършила нѣкакво убийство. За плененитѣ жени четата съобщила, че ще се освободятъ когато албанцитѣ върнатъ женитѣ и вещитѣ, които сѫ пленени и ограбени изъ българскитѣ села въ Костурско. Английскиятъ консулъ отъ Янина прибавялъ въ писмото си, че по пазара въ Янина много се продавали отъ тия вещи.

391

ваха на ножъ аскера и го прогониха, но дадоха две скѫпи жертви: членътъ на районното началство Манолъ Розовъ и кономладския селски войвода дѣдо Ставри, единъ 60 годишенъ, но забележително бодъръ и издържливъ старецъ. Съ щиковетѣ си бойцитѣ изкопаха гробове и погребаха двамата си другари. Отрядътъ продължи къмъ върха „Кравица” но се натъкна на войската, съ която се бѣ сражавалъ вчерашния день, подсилена съ новъ аскеръ. Застрашени и откъмъ фланговетѣ си, възстаницитѣ се видѣха принудени да се върнатъ назадъ. Три дни бѣха вече гладували. Една група четници изпратена въ с. Пожарско за провизии, се завърна съ три товара хлѣбъ, който раздѣленъ между 500 души, се падна по едно парче на човѣкъ. За пръвъ пѫть възстаницитѣ се принудиха да заколятъ петь отъ своитѣ коне, за да се нахранятъ и да употрѣбятъ кожитѣ имъ за цървули. Но докато тѣ печеха конското месо, застигна ги аскерътъ, тръгналъ по петитѣ имъ и ги застави пакъ да се сражаватъ. Съ голѣма мѫка войводитѣ успѣха да наредятъ хората си за редовенъ бой. Това се постигна благодарение на едно храбро момче, Диньо отъ Кономлади, което първо зае височината, откри огънь, повали нѣколко аскерлии и забави напредването на настъпващата турска рота, докато пристигнатъ и други четници.

Непрестанно пѣехме пѣсни, — разказва Ив. Поповѣ [1] за тоя бой, — което правѣше впечатление на турцитъ, които бѣха на 50 крачки до насъ въ една корийка. Селскиятъ ни войвода отъ с. Вишени, Решайковъ, подвикваше на турцитѣ: „Нашиятъ генераленъ командиръ Поповъ не приема да се бие съ юзбашии и милязими, а нека дойдатъ паши като Едхемъ паша” и др. закачки. Турцитѣ пъкъ отговаряха: „Да бѣгате въ България при Фердинанда“. Така си спорѣхме съ тѣхъ  и пакъ си захващахме стрелбата. Хвърлихме една бомба, която падна въ краката на турцитѣ, но не се пукна; тѣ я взеха и ни се изсмѣха. Тогава азъ прибързахъ и приготвихъ една пачка динамитъ, свързахъ го съ кърпа и турнахъ капса помежду дветѣ парчета (на половина) съ фитилъ и го хвърлихъ предъ турцитъ. Той силно изпука. Това направихъ, защото се боехъ, да не би турцитъ, като не се пукна бомбата, да ни атакуватъ. Динамитътъ направи своя ефектъ. Щомъ изгърмъ, ние отъ всички страни извикахме ура! Така се продължава седемь часа, докато не се стъмни добре. Четитѣ бѣха отблъснали войската, която бѣше отзадъ; тя въ тъмното избѣга и намъ въ тъмното отвори пѫть. Жертви не дадохме, а отъ турцитѣ имаше.

Новъ аскеръ придойде, следвайки по петитѣ възстаницитѣ, но отрядътъ успѣ да скрие диритѣ си, като мина рѣката Църна и се настани на скалиститѣ височини надъ с. Добровени. Нѣколко дена по-късно възстаницитѣ влязоха въ връзка съ мориовскитѣ войводи Толе паша и дѣдо Колю, които почнаха да имъ доставятъ редовно храна и имъ дадоха възможность да се отдадатъ на по-продължителна почивка.

1. „Спомени”, стр. 50—51.

392

Водителитѣ на отряда, обаче, имаха вече да се справятъ сь разколебания духъ на хората си. „Поради многото мѫки, — казва Ив. Поповъ, [1] а и като видѣха нашитѣ момчета, че въ тия краища организацията е съвсемъ слаба, а народа непострадълъ е миренъ, когато въ нашия край, Костурско, бѣ съвсемъ обратно, взеха да се разочароватъ и отчайватъ. Нѣкои почнаха да ни корятъ, че сме ги излъгали, че само въ нашия край имало възстание, а хората въ другитѣ мѣста по Македония ето си гледатъ своитѣ частни работи и пр.” Започнаха и бягства. Началници и войводи се събраха на съветъ и решиха да предложатъ на хората си: които не желаятъ да останатъ съ тѣхъ , да се отдѣлятъ и да се върнатъ вкупомъ въ Костурско. Около 400 души се отделиха. Членъть отъ районното началство Михаилъ Николовъ се определи да ги поведе къмъ Костурско. [2]

Останали съ около 120 души, Лазаръ п. Трайковъ и Поповъ се помѫчиха да влѣзятъ въ връзка съ щаба. Срѣщнаха се и съ прилепската чета на Петъръ Ацевъ и съ Гьорче Петровъ и Пере Тошевъ. Това бѣ среща между чети, еднитѣ отъ които бѣха прекарали времето си въ планове за действие, а другитѣ  въ непрекѫснато действие. Ето какво казва Гьорче Петровъ за стотината другари на Л. п. Трайковъ и Ив. Поповъ: „Грозно впечатление ми направиха, че всички бѣха опърпани, голи и боси като цигани, и навсѣкѫде гонени отъ войската, изгладнели бѣха като вълци. Но спрямо прилепскитѣ четници предизвикаха възхищение у насъ. Сравнението бѣше, че бѣха герои спрямо нашитѣ баби”. [3]

Отъ щаба имъ се препорѫча да останатъ съ прилепчани докато се поуспокои Костурско и презъ това време да разрушатъ желѣзницата между Воденъ и Леринъ. На 2 октомврий костурчани и малкото другари на Гьорче се намираха въ село Чанища. Смѣтаха да слѣзятъ отъ Мориовско въ Леринското поле къмъ Соровичово и да извършатъ нѣщо по-сериозно по желѣзопѫтната линия. Още сутриньта войска удари заставата на отряда, командувана отъ черногореца-доброволецъ Йово Иовановичъ. Мъжествената отбрана на 20-тината момчета около Йово даде възможность на другитѣ части отъ отряда да заематъ командуващи чуки, а на Гьорче — да излѣзе отъ селото заедно съ материалитѣ си. Презъ деня турцитѣ получаваха непрекѫснато подкрепления отъ разни страни и стигнаха до 5000 души. Тѣ налитаха като бѣсни, катереха се по височинитѣ, но бѣха жарени отъ възстанишкия огънь. Следъ обѣдъ тѣ  чрезъ широки обходи успѣха да се доближатъ до възстанишкитѣ позиции. Това сраже-

1. „Спомени”, стр. 51—52.

2. Тѣ пристигнаха благополучно въ района си и се срѣщнаха съ Чекаларова, който прибра орѫжлето имъ и ги разпустна по селата имъ.

3. „Спомени на Гьорчо Петровъ”, стр. 183—184.

393

ние продължи и следъ мръкваме. Пукотътъ се чуваше въ Битоля и напомняше на турци и християни, че възстанишката сила още не е окончателно сломена. Войската отложи генералната си атака за другия день. Презъ нощьта отрядътъ направи единъ динамитенъ взривъ и съ викове „ура” си проби пѫть на ножъ презъ най-слабото мѣсто на турския кордонъ и се измъкна. На мѣстосражението, по върховетѣ „Маргари” и „Орле”, турцитѣ оставиха много трупове. [1] Отъ четницитѣ паднаха трима и 7—8 души ранени. Йово Иовановичъ тукъ изгуби едното си око, а на Лазаръ п. Трайковъ куршумъ мина презъ устата, счупи му два зѫба и излѣзе отъ врата. Двама отъ убититѣ  сѫ костурчани, първитѣ храбреци на Ив. Поповата чета: Хр. Бабчорски и Кузо Головода.

Четитѣ  заскитаха по Мориовско, прикривайки се отъ безбройнитѣ  плъзнали потери и все не напускайки плана за голѣма акция по желѣзницата. На 6 октомврий съвсемъ случайно тѣ се срѣщ атъ въ планината Барбашъ съ Б. Сарафовъ идещъ отъ Леринско и запѫтенъ къмъ България. Отъ Сарафова Гьорче и костурчани научиха решението на щаба за демобилизация. Сарафовъ сѫщо имъ каза, че за атентати по линията е вече късно па и невъзможно: сѫдено бѣ, прочее, прословутитѣ материали на Гьорче да не влѣзатъ въ работа.

На костурчани не оставаше вече нищо, освенъ да се върнатъ въ района си. Съ единъ дълъгъ преходъ отъ 20 часа тѣ прекосиха Леринското поле и осъмнаха, изнемощели и изгладнели, въ политѣ на Вичъ. Вървейки по единъ долъ, за да се изкачатъ на високо, тѣ налетеха на засада. Паднаха неколцина убити отъ авангардната чета, — най-напредъ войводата, който вървеше начело: Василъ Котевъ Кономадски, единъ големъ локаленъ вождъ — отъ ония, чиличениятъ духъ на които не знаеше какво е крушение. Четата се отби въ гората и сражавайки се срещу обградилата я войска се изкачи надъ албанското село Бѣлъ-каменъ. Отъ селото изскочи другъ аскеръ, за да ѝ пресече пѫтя. Отбити пакъ на страна, четницитѣ се видеха обградени отъ всѣкѫде въ единъ трапъ между два гористи склона — мѣсто съвършено неудобно за бой. Не само Л. п. Трайковъ и Ив. Поповъ сѫ изпадали при издъхването на илинденската борба въ такова неизразимо страшно положение. Въ всѣки случай, трагедията на костурскитѣ четници въ трапа при с. Бѣлъ-каменъ е една отъ типичнитѣ и ние ще я предадемъ, тъй както я намираме у Ив. Поповъ:

1. Тѣ не сѫ ни 400, колкото ги пресмѣта Поповъ, ни 200, колкото ги казва Гьорче, но въ всѣки случай сѫ много.

394

Видехме, че отъ всички страни сме заобиколени съ войска, а мѣстото не позволяваше да се биемъ. Момчетата бѣха убити отъ умора и гладъ, повечето съ голи колѣна, боси, съ подути отъ студъ пръсти. Всичко туй за пръвъ пѫтъ ме отчая и решихъ да се самоубия. Поискахъ отъ едно момче револвера, понеже своя бѣхъ далъ на едно момче, което отиде въ Прилепъ и сетне не можа да се върне. Момчетата като разбраха работата, отказаха и ме окуражиха. Азъ имъ казахъ, че нѣма живъ да се дамъ въ турски рѫце, а тѣ отговориха, че нѣма да позволятъ това, но обещаха, че ако би да дойде да падна въ пленъ, това нѣма да оставятъ и въ краенъ случай ще ме застрелятъ. Откачихъ си чантата, въ която имаше книжа и я заровихъ на едно мѣсто: бѣхъ си бележилъ всичко каквото преживявахме презъ възстанието. Момчетата помислиха, че ще се убия съ пушката и взеха да ме отвръщатъ, но азъ ги успокоихъ, като имъ казахъ, че заравямъ чантата, та сетне, който остане живъ да я прибере, и затова нека всички да запомнятъ мѣстото. Въ туй време пристига на помощь на турцитѣ друга войска, именно въ селото Бѣлъ-каменъ, което отстоеше десетина минути ходъ отъ насъ. Ние се потайвахме въ горичката и чакахме турцитѣ да ни нападнатъ. Взе да вали снѣгъ и падна мъгла. Въ туй време пристига войската, която бѣше надъ насъ, почва да се прибира въ дѣсно отъ насъ. Тогава ние съ последно усилие, азъ съ една бомба въ рѫка, тръгнахме напредъ и можахме незабелязано да се промъкнемъ, като се изкачихме нагоре. Азъ бѣхъ съ 20-тина души: другитѣ бѣха пръснати на разни страни и се чуваха гърмежи. Успѣхъ да се промъкна по посока къмъ село Блаца; приближихъ до селото само съ 7—8 души, а другитѣ, понеже бѣха Вишенци, се отбиха въ с. Вишени. [1]

Има нѣщо сюблимно въ морала на тия изнурени, гладни, боси и съ голи колѣна и подути отъ студъ пръсти хора, [2] които се мѫчатъ да отклонятъ своя отчаянъ войвода отъ самоубийство. [3] Тъй или инъкъ, тукъ около Бѣлъ-каменъ, четата отъ стотина души — славна останка отъ големия отрядъ, който къмъ края на августъ бѣ напустналъ Костурско се стопи. Поповъ се прибра надъ Блаца само съ 7—8 другари.

Положението което Поповъ завари въ Костурско, е окаяно. Гарнизони сѫ настанени въ повечето села. Войскови отделения сноватъ непрекѫснато по пѫтищата и изъ планинитѣ. Отъ нѣкогашнитѣ прославени отряди сѫ останали само малки четици, съставени отъ районнитѣ началници, селскитѣ войводи и отдѣлни възстаници съ горди души и несломенъ духъ или твърде много компрометирани въ очитѣ на властьта. Голямата грижа на тия чети е какъ да се укриятъ и нахранятъ.

Чекаларовъ, Кляшевъ и другитѣ по-видни тѣхни другари, гонени непрекѫснато отъ потери, успѣха, все пакъ да

1. „Спомени на Ив. Поповѣ”, стр. 56—57.

2. Това бѣха група калени момчета, между които Ив. Московъ отъ най-настойчивиятъ.

3. Каква фаталность! Ив. Поповъ, който взе после живо участие и въ тритѣ войни, се самоуби на Витоша, подиръ Европейската война, понеже бѣше останалъ безъ работа и не можеше да понесе мизерията на семейството си.

395

прибератъ и складиратъ значителна частъ отъ орѫжието на демобилизиранитѣ възстаници. Човѣшкитѣ слабости наново взеха връхъ. Слабодушие обхвана не малко борци. Предателитѣ се умножиха. Презъ последнитѣ дни на септемврий Чекаларовъ пакъ се отправи къмъ Кастанарията. Селянитѣ отъ влашкитѣ и гръцки села, които тържествуваха презъ време на българския походъ изъ Колонята, не отказаха гостоприемство и храна на четата, която сега посети планинитѣ имъ не за нападателни акции, но само за прикриване.

Презъ втората половина на октомврий въ Костурско останаха само шепа въорѫжени хора. Митре Влаха бѣ най-видниятъ между тѣхъ . Всички други — Чекаларовъ, Кляшевъ, Поповъ, Мих. Николовъ, Ник. Андреевъ и др. — се отправиха на групи и по разни пѫтища къмъ гръцката граница, за да гонятъ после братската България.

6. Турското настѫпление въ Леринско. — Кръвопролитни сражения въ Нидже-планина. — Скѫпи жертви. — Смъртъта на леринския горски началникъ Лечо Настевъ Цѣровски. — Борисъ Сарафовъ въ Леринско. — Разформируване на четитѣ и складиране на орѫжието

Голямото турско настѫпление на 14 августъ къмъ Върбица и Вичъ завари леринскитѣ отряди отъ нередския районъ въ Невеска. Заедно съ нѣкои костурски чети, леринци отстѫпиха въ Емборската планина. Следъ нѣколкодневно прикриване тамъ тѣ, чрезъ непрекѫснато движение, можаха да избѣгнатъ стълкновенията съ аскерската маса, която блокира планинитѣ и често подпалваше горитѣ.

Възстанишкитѣ отряди можаха да се запазятъ непокѫтнати и въ Нидженския районъ, сѫщо наводненъ отъ войски. Първото съприкосновение съ аскера, който преброди Нидже-планина, стана на 28 августъ. Стотина възстаници, командувани отъ леринския горски началникъ Лечо Настевъ Цѣровски и отъ войводитѣ Леко Банички и Н. Петровъ, оказаха надъ с. Душегубецъ нѣколкочасова съпротива срещу многохилядна войска и можаха да се оттеглятъ само съ двама убити.

Нѣколко кръвопролитни сражения станаха въ този районъ презъ месецъ септемврий. Освенъ описанитѣ вече сражения на костурскитѣ чети (върха „Сокле”) мѣстнитѣ отряди още два пѫти се сблъскаха съ войската и дадоха тежки жертви: на 22 септемврий въ Попадийската планина и на 23 септем-

396

врий пакъ тамъ. Въ първото сражение загинаха 25, а въ второто 27 възстаници. Въ Сетинско падна и Лечо Настевъ Цѣровски — най-скѫпата жертва на Леринско презъ възстанието. [1]

На 27 септемврий въ Буфската планина се яви, неочаквано за леринското горско началство, Борисъ Сарафовъ съ своята щабна чета отъ 13 души. Миналъ презъ Ресенско и Долна Прѣспа, кѫдето възстанието бѣше вече потушено, възстaницитѣ демобилизирани и духътъ отпадналъ, [2] Борисъ Сарафовъ завари тукъ четитѣ още неразформирувани и населението още съ мъждееща надежда: между възстаналитѣ околии леринската бѣ най-малко пострадала. Отъ Сарафова леринското началство научи взетото отъ щаба решение за демобилизация. „Той се учудваше, че ние още продължаваме да се държимъ”, — казва Хр. Настевъ, членъ на леринското горско началство. На другия день, 28 септемврий, възстаницитѣ, около 60 души — тукъ бѣ районниятъ началникъ Георги п. Христовъ, войводата на буфската чета, стариятъ Атанасъ Фермановъ и други — бѣха предадени отъ единъ цинцаринъ. Аскерътъ ги застигна въ време на отстѫплението имъ презъ единъ долъ и тѣ се принудиха да завържатъ тукъ сражеьне. Неприятельтъ, около 1000 души войници и башибозукъ, довърши обграждането, но падна гѫста мъгла, благодарение на която можаха да се измъкнатъ презъ неприятелскитѣ вериги. Въ това сражение, последно въ нередскиятъ районъ на околията, паднаха трима убити, между които и ученикътъ възстаникъ Константинъ Георгиевъ (отъ с. Зарово, Солунско) и неколцина ранени. Отрядътъ се прехвърли въ Търсьенско.

Борисъ Сарафовъ, прибралъ и нѣколко стари лерински четници, които не можеха ни да помислятъ за предаване, мина презъ с. Которци, където селянитѣ, неотпаднали още духомъ, снабдиха четата му съ коне и всичко необходимо и презъ Леринско поле се прехвърли въ Мориовско. Тамъ той случайно се срещна съ Гьорче Петровъ и костурскитѣ отряди и продължи пѫтя си за България. Георги п. Христовъ, Хр.

1. Лечо Настевъ отъ с. Цѣрово пръвъ отъ мѣстната интелигенция въ Битолския окрѫгъ напустна учителството безъ да бѫде подгоненъ отъ властьта и презъ лѣтото на 1900 г. постѫпи въ току що образуваната първа организационна чета въ Костурско. После Лечо стана примѣренъ и нераздѣленъ другарь на Марко Лерински и усвои много отъ неговитѣ навици: суровата строгость първо къмъ себе си и после къмъ другитѣ. Отъ Леринско Лечо бѣ премѣстенъ въ Демиръ Хисарско, кѫдето до Смилевския конгресъ бѣ секретарь и дѣсна рѫка на Йорданъ Пиперковъ. Той самъ поиска и конгресътъ задоволи желанието му и го премести въ родното му Леринско като членъ на районното началство и рѫководитель на възстанишкитѣ действия въ Нидженския районъ, кѫдето и намѣри гроба си.

2. „Ударихъ презъ Прѣспата до с. Сливница. Никой вече не идва при насъ; отъ Брайчино, Любойно, Германъ хората си предали орѫжието, водителитѣ си отишли. Едвамъ намѣрихме единъ човѣкъ да ни донесе хлѣбъ. Нѣмаше какво и да се спасява” („Спомени на Борисъ Сарафовъ”, стр. 99).

397

Настевъ и други водители прибраха и складираха орѫжието на селата Нередъ, Търсье, Турье, Арменско, Клещино, Неволяни, Долно и Горно Котори и др. Разпустнаха възстаницитѣ и се отправиха къмъ гръцката граница.

7. Край на затишието въ Охридско. — Сражение надъ Куратица на 4 августъ. — Куратица, Свинища и Рѣчица опожарени. — Турски походъ срещу Брѣжани. — Сарафовъ въ Охридско. — Сражения надъ Мраморецъ и Турье. — Безразборно унищожаване на села и воденици. — Проблемата за прехраната въ Охридско. — Първиятъ ентусиазъмъ изпаренъ. — Едно предателство. — Турски походъ срещу „Гърмешница”. — Сражението. — Скѫпи жертви. — Кървава трагедия въ „Марково долче”. — Следъ „Гърмешница”. — Населението напуща горитѣ. — Горското началство, въ отчаяние, напуща района. — Разформируване на последнитѣ чети

На нѣколкодневното затишие въ Охридско се тури край на 4 августъ.

Тоя день четата на с. Куратица се сражава сама съ многоброенъ аскеръ и даде възможность на населението да опраздни домоветѣ си. Куратица цѣла изгорѣ. Сѫщия день друга войска, дошла откъмъ турското село Буково нападна и опожари Свинища и Рѣчица. Въ Свинища аскерътъ стреляше въ бѣгащето население и изби десетина души.

Отблъснати на 30 августъ отъ с. Брѣжани, турцитѣ решиха да се разправятъ на всѣка цена съ това село. На 6 августъ сутриньта Брѣжани бѣ заобиколено отъ трихиляденъ аскеръ, дошелъ отъ разни страни: отъ Издеглавье, откъмъ Слатина, отъ „Сирулския ридъ” и отъ Ресенско презъ Плакье. Горското началство подуши тѣзи приготовления и Б. Сарафовъ наново бѣ повиканъ отъ Демиръ Хисарско. Въ с. Слатина, кѫдето имаше вече стотина четници, трѣбваше да се събератъ още 300—400, които по това време се намѣриха въ Турье, та да се нападне аскерътъ въ Брѣжани съ по-значителна сила. Докато пристигнатъ, обаче, четитѣ отъ Турье, надъ Брѣжани се издигаха вече пушеци.

Къмъ 10 августъ единъ голѣмъ турски отрядъ излѣзе отъ Издеглавье и развърнатъ въ вериги обхвана селата Слатина, Ѫрбино и Сливово. Една негова колона се сблъска съ четата на с. Мраморецъ, навлезе въ селото и се отдаде на грабежи и изнасилвания. Районната чета на Смиле Вой-

398

дановъ се притече на помощь, нападна ненадейно аскера и уби 7 души. Но на 12 августъ войската опожари цѣлото село. Сѫщия день турцитѣ следъ сражение въ мѣстностьта „Горица” съ четитѣ на Смиле, на Тасе Христовъ и на село Турье, въ което дадоха трима убити, запалиха последното село. Едновременно почти опожариха и Сливово.

Въ никоя отъ възстаналитѣ околии безразборното опожаряване на селата не ставаше съ такъвъ садически бѣсъ, както въ Охридската. Населени мѣста, воденици, бачила — всичко, което можеше да окаже каква годе подръжка на възстаницитѣ, се унищожаваше най-немилостиво. Вѫтре въ 3—4 седмици минаха подъ огънь почти всички села въ възстаналитѣ части на околията. Ето защо никѫде проблемата за прехраната на борци и народъ не се сложи така бързо и така остро, както въ Охридско. И тамъ кѫдето не бѣха още открити складоветь съ храни, прехраната пакъ бѣше мѫчна, поради масовото унищожение на воденицитѣ. Не веднажъ команди отъ Горна Дебърца отиваха съ кервани въ Кичевско и въ Демиръ Хисарско за да мелятъ въ тамошнитѣ воденици.

Както и другаде, и въ Охридско настроението на възстаници и народъ мина нѣколко фази.

Голѣмъ бѣше възторгътъ въ първитѣ дни на възстанието, — ми разказва А. Кецкаровъ, — макаръ че селата изгориха, макаръ че се дадоха жертви. Горитѣ, обаче, бѣха наши; тамъ се пѣеше „Живъ е той, живъ е ...” и гордо се развѣваше охридското красиво знаме съ изобразенъ лъвъ на едната страна, а на другата — мома съ гола сабя въ рѫка и текстътъ: „Тозъ, който падне въ бой за свобода, той не умира . . .” Населението се радваше, че скоро ще дойде помощь, че охридчани, живѣещи въ България, съ своитѣ офицери вече дохождатъ и скоро ще пристигнатъ въ Охридско. Уви! Въ срѣдата на августъ всичкитѣ разбраха, че възстанието обхваща само Охридско, Кичевско, Демиръ Хисарско, Ресенско, Крушовско, Костурско и часть отъ Битолско. Настѫпи разочарование въ населението.

Много сѫ трагедиитѣ на възстаналото население въ Охридско, но има една, която по своя кървавъ характеръ надминава всички. Възстаници и народъ я изживяха едновременно и въ сѫщия страхотенъ видъ. Тя се разигра на 31 августъ между селата Рѣчица, Куратица и Свинища, въ мѣстностьта наречена „Гърмешница”. Тая мѣстность представлява еднакво благоприятни условия както за прикриване и живѣене, тъй и за отбрана. Въ центъра ѝ се намира една широка прелестна долина, наречена „Марково долче”, а цѣлата е обградена съ височини — естествени позиции, които госпо