II. ОТ ОХРИД
в) Разказани от покойний Хр. П. Ив. Гроздин
89. Дèдо гòспод и люгето по зèмята
90. Дèдо гòспод в бугарската зèмя
92. «Не прèзирай нѝкого; презрèното бѝдвит най-достопофално» — Тройца брàтя — кèлешот
93. Спахийскийот сѝн и воскресналийот мъртоец или «милостѝнята дòнесвит гòлеми добрини»
95. Пòпот и измèкярот или «шчо ке стòриш, тòа ке найдиш»
УМОТ ЙЕ ПÀРИ
Едно врèме ѝмало еден чòек, шчо вѝкал по пътѝшчата: «Ум ѝмам, пàри нèмам». Еден дèн викàешчем тàка, дочул го цàрот и го вѝкнал при сèбе, та му дàл тòлку пàри, кòлку шчо мѝслел ету ке му бѝделе дòста, за да спèчалит сò ними и дрỳдзи ỳшче тòлку. От как му дàл пàрите, цàрот клàл и еден чòек да хòдит нàзорум пò него, за да вѝдит шчо кè чинит со пàрите.
Тòй от како зèл пàрите от цàрот, òтишол та свѝте ’и кỳпил рòгузи и со една гèмия (кòраб) ’и прèнесол прекỳ море, та ’и нàредил и ’и пòслал на отадèшнийот мòрски брèг. Тàмо во нòшя излèгвеле дивѝ коньи от мòрето, та си пàселе крàй море. А за да им се гледат пò-чисто (по-ясно) да пàсеет, свèкой конь си нòсел во ỳстата по еден безценèт камен, и ’и остàале нà земя до кога си пàселе, а от како ке се напàселе, зèмале си ’и камèнята в ỳста, та си хòделе вò море. Тàка и тàа вечер нàдошле кòньите, остàйле камèнята по рогỳзите и фàтиле да си пàсеет.
Дò тога чòекот стòел тàмо нèгде скрѝян. А кога вѝдел кòньите оти изостàйле камèнята по рогỳзите, ѝзкочил в èднож, ’и зàпалил рогỳзите от свѝте стъ̀рни. Дивитè коньи, коа вѝделе плàмните от свѝте стъ̀рни, си избèгале вò море, без да привтàсеет да си земеет и камèнята. Умнийот чòек тòга ’и сòбрал свѝте кàменя. Тòй от кàк свъ̀ршил рàбота со първата си ѝтрос, нàмислил сèга да нàпрайт и дрỳга. — Зàмесил рогузинната пèпел, та нàпрайл плѝтье. Во полойнатà плитье, во свèкой плѝт клал по еден безценèт камен, а полòйната ’и òстайл без кàменя. От како се исỳшиле плѝтьето, тòй се пàзарил со èден гемѝджия (кòрабар), да му ’и прèносит со гемѝята на дрỳгата стъ̀рна от мòрето, (т. е.) тàмо, от къде шчо бèше зèл пàрите от цàрот. Напòлнале гемѝята со плѝтята, та тъ̀рнале пò море. За късметот на хѝтрийот ỳмник, пòвеял сѝлен вèтер, надкренала се сѝлна бỳра и гемѝята ке да протòнела зàедно со тòарот и со лю̀гето. Тòга гемиджѝята се ỳсборвал со стòпанот от плѝтята да изфъ̀рлит во мòрето тàя нèскъпа, а тèжка стòка, за да откѝнеет от я̀вната смърт. Хѝтрецот ушче от пò-напред си нàредил рабòтата ỳмно; — тòй, кога ’и рèдиле плитята, полойната òт ними, шчо биле со
116
безценетите каменя, ’и клàл нàй-здола, а полòйнята, шчо биле без каменя, ’и клàл згòра. Дрỳго: кога се ỳсборвал со гемиджѝята да изфъ̀рлеет плѝтята вò море, тòй нàпрайл сò него и пѝсмо, со кое шчо се òбвързвал гемиджѝята да му плàтит цèната на кòлку плѝтье ке фъ̀рлеле вò море. И тàка сèдне фàтиле да фърлеет плѝтята во мòрето. От како изфъ̀рлиле полòйната, т. е. тѝйе, шчо бѝле без безцèнети кàменя, ỳмнийот рèкол да не фъ̀рлеет вèке, зашчо гемѝята дòста олèснала, и гемиджѝята зàпрел фърля̀йньето.
От кàко ѝзлегле нà сухо, стòпанот на плѝтята пòсакал от гемиджѝята да му платит цèната на изфърлèните во мòрето плѝтье спроти писмèното спогòжданье. Гемиджѝята прèслагал кòлку чѝнеле плѝтьето, по цèната на прòсти плѝтье и го пòканил да му ’и плàтит. Ама се смàял, кога чỳл от стòпанот на плѝтьето, оти изфърлèните плѝтье нè биле прòсти плѝтье, како шчо ’и цèнел и слàгал той, а оти во свèкой плит ѝмало по еден безценèт камен. Тòга гемиджѝята се пòчудил шчо дà чинит! кàко и от къде да му плàтит тòлку безцèнети кàменя? Нèму, за да ѝзплатит тòлку изфъ̀рлени кàменя, не му стѝгала и свèта нèгоа стòка со свè гемѝята. Работата òшла и до цàрскиот суд и най-седне и до сàмийот цàр. Цàрот òтсудил гемиджѝята да му дàйт на ỳмнийот плитàрджия свèта свòя стòка, шчо ѝмал и гемѝята зàедно, и ỳшче да бѝдит рòб дò живот.
Èто шчò сторил со пàрите той шчо вѝкал: «Ум ѝмам, пàри нèмам.» Сèдне зàнесол царòтому пàрите, шчо бèше му зèл, а ỳшче, и едно кòфчедже со безцèнети кàменя.
ЧОЕЧКОТО ОКО ЙЕ НЕНАСИТНО [1]
Нèкога си бѝле èден тàтко и син. Тийе си ѝмале една нѝва посèана со пчèйнца. Врàбци долèтвеле, та зòбале сèмето. Тàткото прàшчал сѝна си на нѝвата, за да я̀ чỳват (пàзит) от врàбците да не зòбеет сèмето. Сѝнот нèколку дни нарèд òдел нà нива да вàрдит, а сèдне нè сакал да òдит. Тàтко му фàтил да го нàтервит сò сила да òдит, а той не одел. От тòа нàй-седне се скàрале син ѝ татко и се сбѝле: сѝнот зел еден кàмен, та му рàзцепил таткòе
1. Срав. прик. № 182.
117
си глàата. Овой òшол, та се òплакал нà суд. Сỳдот пòвикал сѝнот и го òпитал: зашчо му рàзцепил глàата таткòе си? — «Зашчо ме пỳшчаше нà нива да я̀ чỳвам от врàбците, да не го зòбеет сèмето, — отгòорил сѝнот. — Яз èднож-двàж òтидоф и вàрдиф, а коа чỳф èднож голèмийот врàбец да вèлит на рабчѝната мàли: «Сàмо тѝйе зъ̀рна да зòбате, шчо не нѝкнеет,» — другийòт ден вèке, ако и да ме прàшчаше пак тàтко ми, я̀з не ойдоф, за тòа тàтко ми ме нàби, и яз му рàзцепиф глаàта».
Тога суднѝците и цàрот му рèкле: «Е! ти, кога си знàел шчо сбòрвеле врàбците, ти трèбит да знàиш и Цар Костадинòвата хàзна къде йе.» Той им отгòорил оти нѝшчо дрỳго нè знаел, а само тоа и им се къ̀лнел. «Сàмо тòа, шчови кàзаф», им вèлел, а тѝйе не го вèрвеле. Тѝйе го пристѝснале и нàй-после го стòриле кàиль да кàжит.
Тога той им пòсакал трѝ дни врèме да се пòмислит и тийе му дàле. Потем тритè дни го повѝкале пак, и той тога рèкол на цàрот: «Да ми донèсите петстòтини кòньи, хѝляда крàви и трѝста òвци, да’и одèрите, та да’и отнесите ето на кое мèсто во планѝната». Цàрот той час пòелял да се ѝзполнит сакàньето му. Цàрската пòеля се изпòлнила без зàбаа, — зàклале, òдрале и òтнесле на казàното мèсто петстотѝни кòньи, хиля̀дата крàви и трѝстата òвци. Потем тòа пак пòсакал той да отнèсеет на ѝстото мèсто и дрỳга рàна и пòкривач за живеèнье тамо до шес нèдели врèме, зашчо ке хòдел тàмо да жѝвеит той и да вàрдит. Тамо сèдел той нèколку време дèня и нòшя. Свèкакви дихàнии ѝделе да я̀деет от заклàните жѝвотни, от кòнските, кравèчките и òвчите мъ̀рши и той сèдел скрѝян, и за да чỳят шчо ке си сбòрвеле диханѝите. Ялеу шчо я̀ле, го ѝзеле свèто мèсо, а остàнале ỳшче кòските само. До вèчерта пред да се свъ̀ршит послèднийот дèн от шесте нèдели, нѝшчо нè разбрал. Утрѝната рàно ето ѝ трѝ òрли къ̀рстати дòшле, клю̀вкале от кòските и помегю сèбе си сбòрвеле, опитвèешчем се кой от трòйцата бил пò-стар и кой шчо стàро нèшчо пàметвел? Пъ̀рвийот òрел рèкол: «Яз пàметвам кога беф дèте мàлоо, пàдна снèг дò пояс!» Втòрийот òрел вèлел: «Яз пàметвам, на мòе време се стòри гòлема глàдия и мнòгу люге ỳмреа от глàд.» Трèтийот òрел рèкол: «Яз пак пàметвам на мое врèме, кога бèф дèте, се зàкопа Цар-Костàдинòата хàзна.» — «Ето ти си бил нàй-стар от свѝте», — отгòориле му дрỳдзите двà орла. — «Èно под òнаа плòча — пòвторил трèтийот òрел — йе закòпано трѝста тòари злàто.» Скрия̀нийот чòек слỳшал разгоòрот на òрлите и си мàлчел.
118
Утрѝната дòшле цàрски люгè да го вѝкает и му рекле: «Хàйде, те вѝкат цàрот.» Той им отгòорил: «Речѝте му на цàрот да прàтит трѝста мъ̀ски и шèстòтин врèшча.» Пратèните се врàтиле при цàрот и му кàзале, како шчо им нàръчал чòекот. Цàрот той час пòелял да му прàтеет мъ̀ските и врèлчата, шчо’и сàкал и да òдеет дòста цàрски люге, за да му помòжеет. Кòга цàрските люге со мъ̀ските и врèшчата òшле тàмо, чòекот им рèкол: «Кренѝте я òнаа плòча!» Тѝйе я крèнале и шчо да вѝдеет? — Еден бỳнар пòлн злато. Цъ̀рпиле, цъ̀рпиле и напòлнале тòкмо шестòтини врèшча и тоàриле на трѝстата мъ̀ски и му’и òтнесле на цàрот тàка скрѝшно, шчо да не рàзберит нѝкой дрỳги, осъм пратèните цàрски лю̀ге; а на той шчо бèле го нàшол злàтото, му нè дале нито скъ̀ршена пара, нито пак го побàрале вèке. Той, кỳтрийот, чèкал да го вѝкнит цàрот и да му дàит нèшчо, а све попỳстина му било чекàньето, — цàрот го забòрайл вèке сòсем. Нàй-седне от како му се сдодèало чекàешчем, прàтил при цàрот тàтка си да му пòсакат баре една кàпа злàто. Тàтко му òшол при цàрот и — «Чèстити цàру — му рèкол,— ме прàти син ми да им дàйш една кàпа злàто.» — «Кой сѝн?» — òпитал цàрот. — «Той де, шчо ти я̀ нàйде хàзната» — отгòорил му тàткото. — «Хай т’òт тука, бèгай òт мене: коя хàзна, кòй нашол хàзна?» — му рèкол цàрот. А царàтого го бѝло стрàх да не рàзберит нèкой, да не чỳят дрỳги еден цар, пò-голем и пò- силен òт него шчо бил тòга. Утрѝната сѝнот пак го прàтил тàтка си при цàрот да му сàкат една капа злàто. А тога вèке, кога тàтко му дòшол пòвтур, цàрските лю̀ге по цàрска пòеля го òпрале — прèсекле му глàата.
Кога сѝнот чул оти тàтка му го зàклале, òтишол сам при цàрот и му вèлит: «Чèстити цàру; ѝмаш мнòгу поздравение ето от кой цар, (от òного, от кого шчо бèше ѝмал стрàх), да им го дàйш тàтка ми, ама го сàкат жив и здрав, а пак ако сàкаш, ỳби ме и мèне, нà, сèга; туку да не ти се чѝнит оти йе тàтко ми, та да го ỳбияш; яз сум прàтен от пò-голем цар. Да знàйш хàрно оти тàтка ми си го сàкам жѝв!» Сега и царот и цàрските люге се чỳдеет шчо да чѝнеет, как да чѝнеет? Чòекот, тàткото, йе ỳмрен, а син му си го сàкат жив? Му вèлеет: «Чèкай да вѝдиме, шчò даат зàконот; чòекот ỳмре и не òживят!» — «Е! отгòорил сѝн му — и я̀з сàкам шчо дàат зàконот». Во зàконот нàшле пѝсано: колку тèжит глàата на заклàнийот чòек, тòлку злàто да му се дàйт на дауджѝята син; и послèднийов се стòрил кàиль.
119
È, сèга клàле на една терèзия глàата, а на дрỳгата една ока, да рèчиме, злàто. Терезѝята со глàата се стàнала; удвòиле и утрòиле злàтото, а пак терезѝята не стàнвела, — глàата била пò-тежка; клàле пендесèт пъти, стò пъти, хиляда пъти пòике злàто, пак терезѝята со глàата нè станвит. Свѝте се чỳделе, шчо кè бидит òваа рàбота? Клàле свèто нàйдено злàто, — трѝста тòари, пак терезѝята не стàнала. Пак свѝте се чỳдеет, шчо кè бидит ова чỳдо гòлемо? Сè сòбрале ỳчени и пèани, ỳмни и рàзумни лю̀ге, за да разбèреет зашчо терезѝята со глàата нè станвит? Ама нѝкако не мòжеле да разбèреет.
Тога сам той, шчо нàйде хàзната и шчо то сàкаше тàтка си жив, им вèлит: «Яз да ви кàжа, зашчо нè станвит глàата?» Свѝте со едèн глас извѝкале: «Ако пòгодиш ушче ова, нѝе вèке ке те ѝмаме от сега за цар», а и сам цàрот му рèкол: «Ево яз òт сега вàмо слèгвам от цàрскийот стòл, а ти сèдни нà него, ако пòгодиш.» Тога той им вèлит: «Донесѝте ми една къ̀рпа.» И тѝйе му дòнесле. Той со къ̀рпата въ̀рзал òчите на бездỳшната тàткоа си глàа, пак им рèкол: «Тъ̀ргайте сèга». Тъ̀ргале я̀ на терèзия и дòшла двè ока. «Зàшчо вàка, — му вèлеет, — сèга со двè оки стàна?» — «Зашчо со опуленѝ очи, — им отгòорил той — нѝкога не сè можит да стàнит: — до къде шчо глèдат òкото, до тàмо свè тòари злàто да клàате, пак тàа нè станвит. Така и ти, чèстити цàру, тòлку тòари злàто ти дàдоф, — тѝйе от мене ти се дàдени, — пак ти ушче не се нàсити со пàри и мèне ни една скършенà пара не мѝ даде, а и ỳшче сàкаше да ѝмаш. Така и глàата таткòа ми, дури йè бèа очите опỳлени, не стàнвеше; а сèдне, от како йè’и затворифме, тога само со двè ока стàна. Тàка чоèчкото òко е лàкомо и ненàситно.»
ДЕДО ГОСПОД И ЛЮГЕТО ПО ЗЕМЯТА [1]
Нèкогаш на стàро врèме, кога шетал гòспод по зèмята, тòгай си бѝле трòйца брàтя. Тѝйе еднож тъ̀рнале да òдеет на чỳжджина да печàлеет. Ходèешчем пъ̀тем трòйцата брàтя, стрèтиле една чèшма и се застòале да се напѝеет вòда. «Ах, да я стòрит гòспод òнаа чèшма да тèчит вѝно, та да си нàпраам овде
1. Вж. прик. №№ 90, 198, 225.
120
една мèана, кой да пòминит и нàминит и кой да ми пòсакат, да му дàам вѝно бадѝява (дàром)», рèкол най-голèмийот брàт. Къдè бил гòспод, та го чул и тòй час стòрил чèшмата да тèчит вѝно. Тога èднийот брàт, шчо бèше пòсакал тòа, òстанал тàмо; си нàпраил мèана и, тога зà тога, кой да пòминел и кой да пòсакал вѝно, дàвал му бадѝява. А потем мàлу врèме се оскъ̀ржаил, та нѝкому нè даал ни кàпка вѝно бèз пари.
Дрỳдзите му брàтя тъ̀рнале си пъ̀тот да си бàрает рàбота. Оделе, шчо òделе, дошле до една плàнина и тамо на едно рàмнишче вѝделе едно кю̀ме врàни и гàврани. Тога втòрийот брàт рèкол: «Ах да’и стòрит гòспод òнийе врàни и гàврани òвци, та да си нàпраам òвде едно бàчило и кой да дòйт и кой да пòсакат, да му дàам бèз пари.» Завчàс свѝте врàни и гàврани се стòриле òвци и той си нàпраил бàчило и дàвал свèкому милòстина от бачѝлото. А потем малу врèме се оскъ̀ржаил и той како брàта си, та нѝкому нè давал нито òлджица мъшчèйница.
Трèтийот брàт, како òстанал сам, тъ̀рнал си пъ̀тот на ѝме боже да си бàрат рàбота. Нàй-седне дòшол и зàстанал во еден грàд. Тамо той се глàвил за ѝзмекяр у еден хàнджия и у нèго сèдел дòста врèме. Како му вѝдел харнѝната и послушността на измекя̀ра си, ханджѝята му дал за жèна кèрка си, та го стòрил зет. Овье двàйцата, мъ̀ж и жена, си се погòдиле помегю си и многу лю̀бовно си живèеле, зашчо и двàйцата биле èднакви — хàрни и добрòдушни.
Сега дедо гòспод, за да ѝзкусит вèрата на трòйцата брàтя, се прèсторил на стàр чоек и òтишол пъ̀рво у òного, шчо бèше му нàпраил вòдата на вѝно. Зел едно сỳо корòманче леб и грѝзèешчем го, му вèлит: «Сѝнко! ако йè кàбиль, дай ми една чàшка вѝнце да се нàпиям, зашчо ми е сух лèбов, та нè можам да го грѝзам, нèмам зъби, стàр чоек сум!» — «Оди си прàво по пъ̀тот, стàрче, — му отгòорил той, — я̀з, ако бих дàал тàка сèкому, шчо ке пòминит òвде, нѝшчо не би ми остàнало во мèанава.»
— Бре, сѝнко, — вèлит му пак стàрецот, — нѝкому да не си дал, мèне дàй ми, зашчо нè можам да го грѝзам лèбов, ми йе сух, пак ти со пàри не си го купил, — гòспод ти го дàл.
— Нè можам да ти дàам, стàрче, одѝ си су здрàвье, въ̀рви си по пъ̀тот, — пòвторил му той.
Дедо гòспод тъ̀рнал да си òйт, а колку шчо се отдàлечил малу, чèшмата пак прòтекла вòда. Тога вѝнарот се рàзкаял и фàтил да го вѝкат стàрецот да му дàйт вѝно, ама той не сè вра-
121
тил вèке. И тàка вѝнарот пак се осирòмашил и се стòрил най-нèчесен чоек.
От тамо дедо гòспод òтишол при бàчот и му рèкол: «Сѝнко! Дай ми мàлку млèкце да си съ̀ркна, оту ми йе сух лèбов, та не можам да го грѝзам, — нèмам зъ̀би!» И той му отгòорил, како шчо му отгòорил брàт му, вѝнарот, и дедо гòспод си òтишол. А потем малу врèме, от како си òтишол гòспод, сѝте òвци му се стòриле врàни и гàврани, како шчо бèа си бѝле от пъ̀рво пред да се стòреет òвци. Тога той се рàзкаял и го врàшчал òт път дèда гòспода да му дàйт млèко, сѝрене и шчо дрỳго сàкал, ама стàрецот, дедо гòспод не сè вратил, та и бàчот осирòмашел како брàта си, вѝнарот.
Най-седне дèдо гòспод òтишол при най-мàлийот брàт, ханджѝйскийот ѝзмекяр, прèсторен на стàр и бòлен чòек, по сèта снъ̀га све рàни и бòльки, по ръ̀це, по нòдзе, по лѝце све бòлька дò бòлька и рàна до рàна тàка, шчо да ти йе гнъ̀с да го вѝдиш. Така рàзкапан дèдо гòспод и рàзранет òшол на пъ̀тната му врàта, (а бѝло тòга нòшя) и трòпнал на врàтата да му отвòреет. Излегла невèстата и вѝкнала: «Кой йе той? Кòй клю̀кат нà врата?» — «Отвори», йе вèлит дедо гòспод. Тàя слèгла и му отвòрила. Дèдо гòспод я òпитал: «Шчèрко, да ли е кàбиль овàя вечер да пренòшчуам у вас? Ме стèмна, нèмам къ̀де да одам, пак и бòлен сум; òвде зад врàтава да си лèгнъм!» — «Ами шчо вака си, дèдо, саде бòль и и рàни? — му вèлит невèстата; — Тѝх! за грèота! Ела гòре да се ѝзгреиш!»
— Нè, кèрко, нè, — рèкол дèдо.
— Ако, дèдо, ако, — пак му вèлит тая, — ти стàр чоек си! тѝх, тѝх, за грèота! како си се стòрил вàка?
Нàй-седне стàрецот се сторил кàиль и се кàчил гòре. Невèстата му развàлила едни òгнои и стàрецот се ѝзгреял и се ѝзтоплил хàрно. (А мъж йè не бѝл тука, — той си бѝл нèгде на рàбота). Пò-седне, коа дòшол и мъ̀ж йе, и той не да йè се нàлютит, зашчо прѝбрата таков рàзкапан стàрец, или да я̀ ѝзкарат, туку и той, како жèна си, го òпитвел, како се стòрил тàка, сàде рàни и бòльки?
Вèчерта вечèрале зàедно сò него, без да се гнъ̀сеет от рàните му и, како лèкари, го опѝтвеле: «Кàко вàка си се стòрил, дèцо? Дали не си се пòбарал? Не си клàл нèкоя бѝлька?» А дèдото им вèлел: «Све, шчо йе на вèков лèк сум клàл, а от нѝшчо нèмат фàйде (полза)! Еден лèкар ми рèче едно нèшчо да бàрам,
122
шчо не сè куфит со пàри; мàлу да къ̀снам òт него, та да òздраам, тòа мỳтлак йе тàка!»
— Шчо йе тòа, дèдо? — му вèлеет тѝйе — кàжи ни нàм!
— Шчо ке вѝ кажам, — отгòорил им той, — тòа не мòжите да го стòрите, дòста шчо ве стòриф бèузур, ви фàтиф къ̀тов, пак и тòа да ми стòрите? Гòспод шчо ви съ̀рце сàкат да ви дàйт!
— Нè, кàжи ни, шчо йе тòа — му повтòрвеет домакѝните — ако не мòжиме да го стòриме сèга, баре да го знàйме, та нèкога бèльким ке мòжиме да ти го стòриме тоà добро! Ами вàка да òдиш за цъ̀рни грèои!»
— Нè, нè, рèкол дèдото, достà ви йе òвой бèузур!
— Нè, ке ни кàжиш, шчо е тòа нèшчо, — рèкле пàк тѝйе. Тòга дèдото со гòлем стрàм им кàзал: «Ми рèкоа — рèкол тòй, — да нàйдиш нèгде нèкого, шчо да ѝмат само едно дете мъ̀жко и сàмо нèго да го ѝмат, да го зàколиш дèтето, да го ѝзпечиш, мàлу да къ̀сниш òт него и тòй час ке òздрайш; ама тòа нè вервам да бѝдит, да го стòрит нèкой!»
Тога двàйцата домàкини, мъ̀ж и жèна, се опỳлиле òчи сò очи. Тѝйе ѝмале сàмо едно мъ̀жко дèтенце; ѝзлегле нà двор и си рèкле пòмегю сèбе: «Хàйде да го закòлиме дèтево, да го излèквиме òнай кỳтър стàрец.» — «Хàйде, — рèкла жèната — окỳтраго; гòспод ке ни дàйт дрỳго; нѝйе сме млàди, не сме нèкои престàрени!»
И тàка влèгле нъ̀тре и му вèлеет на стàрийот: «Нѝйе ѝмаме едно дèте, ке ти го закòлиме, туку само да òздраиш!»
— «Нèмойте, — им отгòорил старèцот, — не колитè си го дèтето, èле òлку бèузур ве стòриф, пак и дèтето да си го закòлите зà мене? Нèмойте, ве мòлям, не колѝте го».
А тѝйе го зàклале, го клàле во една тèнджера и го òтнесле нà фурна, да се пèчит. А дèдото им вèлит: «Дали го зàклавте? Тѝх! Зашчо сте го зàклале?» И им дàл едни свèти мòлитви.
Потем мàлу жèната вèлит на мъ̀жа си: «Я хòди нà фурна, вѝди го, бèльки йе пèчено?» Мъ̀жот òшол и го зèл покрѝено. Пъ̀тем идèешчем, го òцкрил да го вѝдит, зашчо му бѝло пàднало жаль како за чъ̀до, та сàкал да го вѝдит ушче èднож. Тога глèдат оти дèтето се пỳлело. Той на чàсот не се дòшикал, а си рèкол сам сò себе оти тàка мòжит да òстана опỳлено, кога го зàклафме. Го òтнесол дòма си и му го стàвиле на стàрецот. Той къ̀снъл трòа от изпеченото дèте и тòй час òздраил сòсем. Сèдне го блàгосоил дèтето, та ожѝвело, и сèдне зàгинал от òчите им. Тога тѝйе пòзнале оти бѝл дèдо гòспод.
123
Гòспод òстайл во нѝхната кỳкя блàосов и тѝйе от рòд в рòд не вѝделе нѝкакво злò, а сèкога дòбро и дòбиле вèчно цàрсто.
ДЕДО ГÒСПОД ВО БУГАРСКАТА ЗÈМЯ [1]
Нèкогаж, кога гòспод създал свèтов, тòй шèтал по зèмява, за да вѝдит како му жѝвейът лю̀гето, та слèгол от нèбеси нàй-напред на Стара плàнина, се стòрил чòек, стàрец со дòлга бèла брада и òблечен во бели рỳтишча; си зèл тòягата в ръка и си пòшол по свèтот во Бугàрската зèмя. Мнòгу въ̀рвел низ гòрите и на вèчерта дòшол во едно мàлоо сèлце, за да прèношчит. Во пъ̀рвата кỳкя, край сèлото зàстанъл и сèднал на прàгот от врàтата малчèешчем и мислèешчем си. Стопàнката бѝла дòма, нèшчо си рабòтала, та го не вѝдела.
Потем мàлу си дòшол и стòпанот òт поле со свòйот плỳг, та, кòга го вѝдел стàрецот, го дѝгнал, му се ѝзрадвал и му рèкòл: «Дèдо, ти си мнòгу стàр чоек, пъ̀тник и ỳморен, я èла дòмаг отдѝхни си малу! Ако и да йе сирòмашка нашавà кукя, пàк со свè, шчо йе дàл бòг, ке те нагòстиме, ами пòели!»
Стàрецот го глèдал со вèсели òчи, влèгол в кỳки и сèднал. Домàкинот со жèна си стàнале бъргỳ-бъргỳ, сгòтвиле гòзба, шчо ѝмале и шчо мòжеле пò-арно, та стàвиле сòфрата. Домакѝните я̀ле от гòзбата, а стàрецот не пòсегнал ръ̀ка да зèмит от нèа, не сакал да къ̀снит бàре, мàкар и тòлку хỳбаа шчо бѝла гòзбата, дури мирѝсала от слàдбина, а саде си малчел и глèдал домакѝните, како се рàдвале сò него, та и тòй се рàдвал сò ними. Го мòлеле, го кàнеле да я̀йт и му вèлеле: «Дèдо! зашчо нè ядиш? Тѝ си глàден, зèми си дè, къ̀сни си, шчо ти сàкат дỳшата, шчо ни дàл гòспод, свè тỳка ѝмаме, свè прèд тебе йе!» А стàрецот само им вèлел: «Ядите вѝе, ядите, я̀з нèшчо си мѝслям!»
Кога домакѝните се ная̀ле веке, домакѝнката стàнала та ѝзлегла нàдвор, — дèтето йè плàчело и сàкало да цѝцат. Тога стàрецот рèкол на мъ̀жа йè: «Знàйш ли шчо йе, домàкине? Ако сàкаш да ме гòстиш, я̀з нè можам да ядам от свè шчо йе, а ми се сàкат чòечко мèсо пèчено, ами да ми зàколиш твòйот сѝн, малèчкийот, да го ѝзмияш хàрно и цèл да го клàйш в тèпциянà
1. Срав. предидущата и забелезаните там номера.
124
фурна; сàмо вàрди се да те не вѝдит жèна ти, зашчо ке жàлят.»
— «Дали саде тòа сàкаш, дèдо? А зашчо не ми кàза пò-напред, да ми нè седиш глàден во кỳкява? Нè ли ти вèлеф, оти свè, шчо ни дàл гòспод, твòйе йе? Прàво да ти кàжам, яз како тèбе старèц мнòгу го лю̀бам, съ̀рцево ми кàжвит да си арèн чоек и сèга ке вѝдиш, саде мàлу пòтърпи, дури яз да сгòтвам тòа, шчо сàкаш тѝ!»
Домàкинот на чàсот ѝзлегол нà двор, а жèна му пàк бèше си фàтила да си рàботат нèшчо пò кукя и дèтето си го остàйла да си пòиграт сàмо по месèчина, дури да зàспият, а не знàела нѝшчо, шчо ке бѝдело сò него. Мъ̀ж йè го ỳкрал и бъргỳ-бъргу го зàклал, цèло го клàл во тèпция и го зàтворил во фỳрната, за да не ỳзнаит мàйка му, дури да се ѝзпечит, пак си влèгол при стàрецот, сèднал си дò него и се разгòорвел вèсело, вèсело.
Туку шчо посбòрвале по нèшчо, стàрецот се зàмалчил, пòдушил нèшчо со нòсот и рèкол на домàкинот: «Я вѝди, печèйнцата мнòгу слàдко, хỳбаво ми мѝрисат; трèбит да йе изпèчена!» Тòй, домàкинот, стàнал, òтворил фỳрната да вѝдит, та да я̀ ѝзвайт печèйнцата, ако йе пèчена. Ама, кога òтворил, шчо дà видит? — Се пòчудил и се ỳплашил от чỳдото: — фỳрната и свèта кỳкя бòлснала от светлѝната, шчо излèгвела от детето; тепцѝята и дèтето свè бѝле злàто, та свèтело како съ̀нце; дèтето сèдело на тепцѝята, како нèкое гòлемо мòмче, хỳбаво, вèсело, свèтло и здраво; на глàата му кòруна от бѝсер и безцèнети кàменя, на пòясот, при бèдрата му, òпасана сàбя, во деснатà ръ̀ка дъ̀ржело една кнѝга со злàтно пѝсмо, а во лèвата, — снòп пчèйнца со пòлни клàсье и свèто свèтело пò-светло и от òгон, зашчо свè беше се стòрило злàто.
Тàтко му со бъ̀рзина се врàтил нàзад дòма си, за да му кàжит на стàрецот чỳдото, шчо се стòрило, та да го òпитат, шчо дà чинит со дèтето, ама тàмо стàрецот го нèмало вèке, — тòй ѝзлегол пред кỳкята и им рèкол: «Останѝте си су здрàве и живèйте си, како шчо сте си дò сега живèеле хỳбаво и крòтко; вàшите хàрни сърца ке да ѝмает дòбро от нѝвьето, от стòката и блàосов на дèцата и мнучѝната вàши от гòспода. Тàка той ке вè прѝимат и ỳгостит и вàс во свòята вèчна кỳкя.»
Тога стàрецот пàк си òтишол бъргỳ-бъргу нèкъде во ношта сàм.
125
ЦАРСКИЙОТ СИН ПОСВЕТЕН
Едно врèме си бѝл еден цàр. Тòй си ѝмал саде еден сѝн. Кога сѝн му пòрастел и дòшол на врèме за жèненье, цàрот му вèлит: «Сѝнко, я̀з другѝ син нèмам, а саде тèбе, сèга дòшло врèме веке, ке те свъ̀ршам и ке те òженам, — сàкам да вѝдам рàдос от сѝн!» А сѝн му нè сакал ни да чỳят такво нèшчо. Тàтко му, без