II. ОТ ОХРИД
б) ___ " ____
70. «Ушче терзията нè фърлил соль во грàот» или къщна неуредност
71. Недосетлѝвийот дървар или «мàгаре вяай, магаре барай»
72. Добродушнийот новопòкърстен и недостòйнийот поп
73. Торбокрàдецот òбесен от хапсàанските си другари со затвòрници сò него злодеи
74. Влàот и врàгот (дяолот) или влàшката хитрос нàдминвит дявòлската
76. Трѝте тàткой насиети (съвети)
79. «Комкале, попе, на дупкале» или прòстийот овчар на причèственье
81. Учèнийот сѝн и неучèнийот му тàтко — зелникот
82. Гостолюбецот и гошчаяàните или «Прѝдай, гòсподи»
83. Невѝннийот сèлянин и църквуюшчите се рѝсяни самàрлии
86. Возгордèнийот пòстник (пустник) и правèднийот водèйнчар — калугерско самооболщение
УШЧЕ ТЕРЗИЯТА НÈ ФЪРЛИЛ СÒЛЬ ВО ГРÀОТ ИЛИ КЪЩНА НЕУРЕДНОСТ
Во една селскà кукя, пòлна со гòлема чèляд, мъ̀жи, жени и дèца, еднож вѝкале èден тèрзия сèлски, шчо шèтал òт село в село и òт кукя в кỳкя, та прàел тèрзилок, да им шѝят рутишча за Вèликден [1]. Тòга бѝле великденòй пости, та, за да го гòстеет терзѝята, насàдиле гъ̀рнецот со грàх да се вàрит. Во тàя кукя нèмало никаков рèд во домàшните рàботи, кòй да чѝнит едно, кой да чѝнит дрỳго, а сèкой, кой како да втàсал и кой шчо ке му тèкнело, ке си стòрел по нèшчо. За тòа, кòга дòшло врèме да се фъ̀рлит во грàот сòль, не тỳрила само ратàйцата, [2] шчо бèше го
1. По нашите села долните бели, платнени дрехи — ризи и гащи, си ги шият сами жените, а за горните, шаячните, каквито обикновено носът мъжи, жени и деца, от бял шаяк, приготвен у дома, викат шивач — терзия, който ходи по селата и по къщите да им ги шие. Него го гощават като гост.
2. По нашите места, особито по селата и в някои от градовете, като н. п. в Охрид, в къщите, където има повече от една жена не работят до-
95
насàдила гъ̀рнецот, а пò неа дòшла и дрỳга от жèните, та и тàя, без да пòмислит, оту тàя рàбота не е нèйзина или да я̀ òпитат баре ратàйцата, дали фъ̀рлила соль или нè, зèла една ръ̀ка соль, та му бухнала во гъ̀рнецот. Потем мàлу врèме покрай огнѝшчето дòшла и дрỳга, и тàя ѝстото стòрила. И тàка, една пò-друга сите жèни, мòми, билè и мъ̀жите и дèцата се порèдиле и тỳриле во грàот п’ една ръ̀ка сòль.
Дòшло врèме да вечèреет. Стàвиле сòфрата. Кенòсале (изсѝпале) грàот во една гòлема глòбока пàйнца и го клàле на сòфрата. Нàй-първо съ̀ркнал най-стàрийот во кỳкята, шчо бил свèкорот, да рèчиме. Кога шчо? . . . Грàот не се ỳкусвел от сòлило; хъ̀ртакь и òтров бил прèсолен.
Тòга стàрийот се свъ̀ртил и ’и òпитал жèните: «Кòя òт вас, жèни, го пòсоли грàов?» — «'Я, тàтко» — се òтзвала ратàйца-
машните работи всички наедно коя како пристигне, а домашната работа разделят си я както следва: Една цяла седмица една от жените взема върху себе цялата къщна работа, а другите жени работат друго, по селата н. п. кърска, а в градовете, друга като тъкане, предене, шиене и пр., без ни най-малко да се намиса в домашната. Идущата седмица със същата домашна работа ще се натовари друга от жените, а първата оттеглюва се от нея и влиза в редът на другите жени. Третята седмица зима редът третата жена и така на т., догдето се изредят всите домашни жени — йътърви. След като се изредят всите, започва се пак редът отново и следва както се каза по-горе. Жената, която работи домашната работа, нарича се тога «ратайца». Ратайцата меси хляб, готви ястие, мие съдовете, мете къщата, сставя и разставя софрата, измълзва кравите и мъти млякото, посреща говедата (кравите) от пасене и ги изпраща утринта на пасене; посреща и изпраща гости и пр. пр. Ако ратайцата има малки деца, гледат ѝ ги през това време другите жени, тя само ги надойва. В многолюдните домочадия, където една само ратайца не може да успее да свърши всичката домашна услуга, там се назначават по две. Ратайците работят под управлението и надзорът на старата свекърва. За работата на ратайците виж и в песните под №№ 595, 719, 732, 841, в правовите обичаи, кн. VII на настоящий сборник, стр. 620—621, отгов. 8-й.
А пък мъжката работа, под управлението и по командата на домакинът, и тя е разподелена между мъжите, както следва: По-старийт в къщата, а понякога мимо него по-събуденийт от мъжите, който обикновено бива и управител на домочадието и на дома държи финанциялната част, той държи кесето, както казват: той ходи на пазар, продава от произведенията, жито, сено, масло, сирене, кози, овци и пр. и купува нужните неща за в къщи. Той плаща данока и неговото име само се знае по вън. Друг от мъжите държи земледелческата част, т. е. оре и сее нивите. Трети пасе овците или козите; четвърти, с коните ходи на дърва и т. н. В време на жетва и коситба всите домашни мъжи, жени и деца, освен овчарят или козарят и ратайцата, помагат на земледелците в жетвата и вършитбата и в бране сеното. Цяла задруга.
96
та. — «Ами шчо й òва сòлило?» рèкол. — «Не, тàтко, рèкла тàя, я̀ фъ̀рлиф една рàка сòль колку шчо фъ̀рляме сèкога!» — «Ами да не фъ̀рлила и дрỳга нèкоя?» пòвторил стàрецот на друдзитè жени. «И я̀, тàтко, се òтзвала дрỳга, нè знаеф, оту фъ̀рлила сèстрица, — ратàйцата, та фъ̀рлиф и я една рàка.» Тога и дрỳдзите жèни и моми фàтиле да се пỳлеет една сò друга и да си шỳшкеет мегю̀ себе. От тòа старийот пòзнал, оту сѝте тàка трèбит да фъ̀рлиле по една рàка сòль во грàот, та им се рàзвикал: «А мори жèни, мòми, да би от бòга нàшле! Сѝте вѝе сте фъ̀рлиле в гъ̀рнецот сòль!» И кон терзѝята се свъ̀ртил, та го òпитал: «А бре мàйсторе! Да не си фъ̀рлил и тѝ?» — «Нè», му отгòорил терзѝята. «Ех, пòвторил свèкорот; òвде саде терзѝята не фъ̀рлил сòль!»
НЕДОСЕТЛИВИЙОТ ДЪРВАР ИЛИ «МАГАРЕ ВЯАЙ, МАГАРЕ БАРАЙ»
Едно врèме еден дъ̀рвар сòбрал дèсет грàцки магàрина и кѝнисал да òйт нà дърва [1]. Кога пòтерал магарѝната прèд себе, ’и òтброал, бѝле дèсет. Пò-тамо вя̀хнал на едно, а дрỳдзите ’и зèл прèд себе да ’и тèрат. Пòсле ’и прèброял пàк, за да вѝдит дали се тòкмо. Брòял, брòял, му излèгвеле дèвет, едно пò-кусо. (Тòа, шчо го вя̀ал, не му тèквело да го брòйт.) Се пòтресол сѝрома чòек, къ̀де му загѝнало едното мàгаре, ушче нèойдеи в плàнина. Слèгол да го бàрат. От кàко слèгол, пàк ’и прèброял, тòга му ѝзлегле тòкмо дèсет. Дòшла му дỳшата нà место, оту магàрето сè нàшло, та пàк вя̀хнал на èдно, а дрỳдзите ’и пòтерал пред себе. От како вя̀хнал пàк, рèкол да ’и прèброит ушч еднож. Брòй, брòй, пàк едно му ѝзлегвит пò-малу, — дèвет магàрина. Пàк слèгол, брòйт, му излèгвеет тòкмо. Тàка тòй нèколку пъти
1. В някои градове по нашите места хранят в къщите домашни добици коньи, мъски, а най-вече магарина, за да им носът дърва (както това съм виждал и у гр. Сливен, Южна България) от планина. Людие селски, дойдени от селата и заселени в града временно или постоянно, занимават се с тая работа; — събират добиците от къщите, отиват в планина, набират дърва (кориите, разбира се, са правителствени), натоварват добиците и вечерта дохаждат си в града. За всякой магарски или конски товар зимат по едно малко възнаграждение от 20—60 пари и по два три съка дърва. Тие люде се наричат «дървари».
97
стòрил, — кàчи се, прèброй ’и, излèгвеет дèвет; слèзи, прèброй ’и, излèгвеет дèсет и нѝкако не му тèквело да го брòит и тòа мàгаре, шчо го вя̀ал, дури нàй-после одвàй му тèкнало, та си рèкол. «Тỳх! мàгаре вая̀й, мàгаре бàрай!»
ДОБРОДУШНИЙОТ НОВОПОКРЪСТЕН И НЕДОСТОЙНИЙОТ ПÒП
Èдно врèме еден простодушен и дòбар чòек, чуждòверец го кандарѝсале христия̀ните да се пòкърстит. Тòй се пòкърстил и, за рàдоста, рèкол да дайт гòзба, — къ̀ршчайне — и да ’и вѝкат сѝте приятели нà гости. Прѝготвил гòзбата и си кàнил приятèлите и кỳмот, а пàк нѝми ’и пòмолил да го покàнеет от негòа стърна и пòпот, шчо го къ̀рстил.
Дòшле му нà гости приятèлите, дòшол и кỳмот, дòшол и пòпот, и сèднале нà софра. Новопокърстèнийот свè туку се пỳлел òт чоек на чоек, го бàрал да го вѝдит пòпот, шчо го къ̀рстил, а нѝкако нè можел да го вѝдит и се чỳдел: «Зàшчо àджиба да нè дойт пòпот? Да не би да го не покàниха тие, на кои шчо им нàръчаф?» Си вèлел той сам сò себе. Нàй-седне ’и òпитал: «Кàмо го пòпот, шчо ме къ̀рсти? Зàшчо нè дошол? Не ви нàръчаф да го покàните и нèго? Да не не сте го кàниле?» А тие се почỳдиле, шчо им сбòрват тàка, дали се похỳлай чòекот или не му сè гляат? И му рèкле: «Шчò сборвиш тàка, прия̀телю? Кàко нè дошол пòпот? Ами не гò гляаш нàй-горе, на сòфрана?» — «Го глèдам тòй поп им отгòорил новопокърстèнийот, туку не вѝ велям зà него, а за тòй поп, шчо ме къ̀рсти!» — «Ами кòй други поп те къ̀рсти? Ено, онàй поп те къ̀рсти, не го познàаме ние?» повтòриле му приятèлите. «Не, рèкол тòй, онàй поп не мè къ̀рсти, и òнай бèше цъ̀рков, ама тòй беше въ̀рзан в àлтар и си мàлчеше, а той поп, шчо ме къ̀рсти, беше дрỳги, той бèше во свèтливибèли рỳтишча òблечен!»
Одвàй тòга им тèкнало на приятелите гости, оту пòпот за кого шчо им вèлел той, оту го къ̀рстил, нè бил пòп, а нèкой àнгел бòжий, пратен от бòга, за да го къ̀рстит и оту тийе, како грешни, не мòжеле да го вѝдеет, а саде нèму, како на чистосъ̀рдечен, му се я̀вил.
98
ТОРБОКРАДЕЦОТ ОБЕСЕН ОТ ХАПЦААНСКИТЕ МУ ДРУГАРИ, СОЗАТВОРНИЦИ СО НЕГО ЗЛОДЕИ
Едно врèме во еден грàд ѝмало во èдна ѝста хапцàана мнòдзина и от сèкакви тỳрлии лошѝ люге, харàмии, убѝици, хàйрсази, кòй от кòл, кòй от фòртома смèтнати, какшчо вèлеет.
Хапцòйте ѝмеет àдет, кога да им прѝдойт во хапцàаната нèкой нòв другар, тòй час се собèрвеет околу нèго и го разопѝтвеет, шчò му е кабàетот, шчо и кàко го стòрил та го наỳчвеет, како да се отгòорит пред суднѝците, кога ке го извàдеет да го сỳдеет, за да мòжит нèкако да òткинит.
При речèните пò-горе хàпцои еден дèн им прѝдошол ушче èден нòв другар, шчо бил ỳкрал от нèкой дỳкян една празднà торба, та го фàтиле и го клàле в апцàана. Кога сеймèните го внèсле нъ̀тре, дрỳдзите хàпцои го пречèкале рàдосно со «добрè дошол, нов дрỳгаре!» Вèчерта сѝте се нàбрале околу нèго нà мезлич и го разопѝтвеле за кабàетот, шчо стòрил. Кога чỳле оту ỳкрал една празнà торба, свѝте со еден глàс извѝкале: «Аслѝ òвай бѝл алѝс харамѝята, шчо за една празнà торба сàмо ни го изпòганил занàетот (харамѝлокот). Овай йе дòстоен за обèсвейнье!» Рèчено и свъ̀ршено. — Вѝделе мỳнасип да го обèсеет, стàнале та г’ обèсиле во стрèд апцàана.
Утрѝната рàно, кога хапцаанджѝскийот вàрдач, — томбру-кàаси, дòшол да ’и пòглеат хапцòйте, се пòчудил, вижджàешчем во стрèд апцàаната, къде вѝсит òбесен чòек. Тога тòй на чàсот му кàзал на зàбитот и на суднѝците. Овье ’и вѝкале сѝте хàпцои, за да ’и опѝтеет, кòй го òбесил чòекот и зàшчо? Тѝе си кàзале прàото, — нè скриле нѝшчо. «Нѝе го обèсифме», им рèкле, зашчо, ако нѝе сме ỳкрале, кой èдно, кой дрỳго, или сме òбрале нèкого, сме го стòриле со нàдеж, оту со крадèните или со обрàните пàри (зашчо сме ỳкрале от сиромàшчия, от нèманье со шчò да помѝниме), ке мòжеет да ни се рàнеет баре дèцата, кога нѝе ке лèжиме в апцàана, ами той со кàква нàдежба ỳкрал една празна торба? Тòй бèзбели я̀ ỳкрал сàде от харàмилок, от сòйсузлок; — той бѝл аслѝ харàмия, а не за нèкое фàйде или от нèкоя мъ̀ка и нỳжба. Затòа ние го вѝдофме мỳнасип, оту тàквийот йе дòстоен за обèсвенье, та и го обèсифме, како шчо глèате вапцàанана.»
Зàбитот и суднѝците, кога чỳле тѝйе сбòрой, не мòжеле шчо да им рèчеетда им дàле прàо.
99
ВЛАХОТ И ВРАГОТ (ДЯОЛОТ)
ИЛИ
«ВЛАШКАТА ХИТРОС НАДМИНВИТ ДЯОЛСКАТА»
Едно врèме, кога дя̀олот шèтал по зèмята, влàот се сприятелил сò него и се побратѝмиле. Сèдне двàйцата се стòриле òртаци да рабòтеет и да печàлеет зàедно. И пъ̀рво посàдиле крòмид. Кога ỳздреал крòмидот и втàсал за кòрчейнье, двàйцата òртаци се погòждале мегю сèбе, кой шчо да зèмит от посадèнийот òбшч крòмид. Нàй-седне се погòдиле: врàгот да зèмит рòдот (плòдът), а на влàот да остàнеет корнѝшчата — сàмийот крòмид. И тàка влàот зèл крòмидот, а врàгот пèрята.
Дя̀олот я̀досан за измàмата си, мнòгу се нàлютил на ортàка си приятеля. Тога влàот му рèкол: «Хàйде годинàава да посàдиме дрỳго нèшчо, та ти зèми корèнята, а яз зèмам върфòйте.» Врàгот се стòрил кàйль, та посèале жѝто. Кога уздрèало жѝтото, влàот, спроти сбòрот, шчо го стòриле пò-напред, зèл върфòйте, — клàсьето, сàмото жѝто, а дя̀олот — корèнята. И тàка дя̀олот пàк се ѝзмамил, та ушче пòйке се разлютил на ортàка си и расѝпале ортаклàмата (дрỳжбата).
Нàй-седне, за да се помѝреет, си рèкле: «Хàйде сèга да се вя̀аме» и се усбòрвале, сèкой от двàйцата да пòвяат на другàра си дури вяхнàлийот да ѝзпейт една пèсма. И пъ̀рво врàгот вя̀хнал влахàтого. Вя̀ал, шчо вя̀ал, дури си ѝзпеял пèсмата, та му слèгол. Тога бѝло нòшя, òт вечер. Пò него вя̀хнал влàот врагàтого и фàтил да си пèйт пèсмата. Вя̀ал и пèел, вя̀ал и пèел, а дяолот сè го нòсел, ама вя̀аньето не се свъ̀ршвело, зашчо и пèсмата от влàот нѝкако не се доизпèвяла. Дя̀олот пòд него му вѝкал: «Е, прия̀телю, ỳшче не я̀ дòпеа пèсмата?» — «Нè, нè, му отгоòрвел влàот; кàмо, кàмо ушче? Сèга сум я зàпеял!» Итàка дя̀олот сè туку го нòеел. Пò-седне на дя̀олот му се сдодèало носèешчем го, та пак гоòпитал: «Имат ỳшче пèсмата? Ушче не се дòпеа?» — «Имат, ѝмат», му отгòори влàот и дя̀олот сè туку го нòсел. Кога приблѝзало да се зàзорвит, кон ранскà доба, врàгот рàзлютен пак го òпитал влахàтого: «Ỳшче не се дòпея тая̀ пуста пèсма!» — «Ушче трòа», му рèкол влàот. И потем малу врèме пèтлите фàтиле да пèйеет: «Кикирѝкуу»; фàтило да пỳкат зòра и дя̀олот пỳкнал под влàот. Тàка влàот го нàдолил врагàтого.
100
ПОПОТ И ХАРАМИЯТА
Едно врèме еден пòп си òдел от едно сèло во дрỳго. Тòй си нòсел и пỳшка нà рамо. Кога дòшол во еден òрман, му ѝзлегол еден харàмия, нàмерил нà него пỳшката и гòтов бил да тъ̀ргнит и да го òперит, та му вѝкнал: «Стòй, бре пòпе! не мърдай!» Пòпот на чàсот на место да се ỳплашит и да се зàстойт, той со бъ̀рзина грàбнал пỳшката от рàмото, фàтил мèтериз една бука, крèнал на пỳшката и бѝл гòтов да фъ̀рлит на харамѝята. Тога òвой му ѝзвикал: «Е бре пòпе, шчо е тòа, шчо ке стòриш? Кàко ке влèзиш сèдне в литỳргиа (слỳжба)!» А пòпот му отгòорил: «Ами, ако тѝ ме òпериш, како ке влезам в литургиа?»
Харамѝята, како вѝдел оту не йè рàбота, му рèкол: «Не, бре пòпе, яз тàка се смèям сò тебе, за да ти вѝдам шчò сърце ѝмаш.»
И тàка сèдне сèкой си крèнал пỳшката нà рамо и си ъ̀ргнале пъ̀тот, си òтишле по рабòтата. Тàка пòпот òткинал от харамѝята, шчо ке г’ òперел.
ТРИТЕ ТАТКОИ НАСИЕТИ (СЪВЕТИ)
Си бѝл еден тàтко и си ѝмал саде èден сѝн. Кога стàрийот тàтко бил на умиране, го пòвикал сѝна си прѝ себе, до постèлята, къй шчо лèжел и му рèкол: «Сѝнко! Ево я̀з вèке ỳмирам, та како тàтко, шчо ти сум, ке ти даам трѝ насѝети да ’и дъ̀ржиш дури да си жѝв. Ти òстаам оклèтия, му рèкол тàтко му, пъ̀рво: тỳрчин прия̀тель да нè фашчаш [1], зашчо тỳрчинот от приятèльшчина нè знайт. Втòро, на жèна да се нè вервиш (да се не повераваш), зашчо жèната вèра нè държит; и трèтьо, чуждò чъдо да не пòсинвиш!»
От како му нàръчал тѝе три нàръчби, стàрийот си пòчинал (умрел). А сѝн му той час забòрайл таткòйте си нàръчби. Тòй си фàтил прѝятель тỳрчин — пàшата или зàбитот, шчо бѝл во той град, и тòлку вèрен прѝятель, шчо во глàата нèгоа се къ̀лнел. На жèна си се вèрвал за сèкое нèшчо. И нàй-седне, немàешчем
1. Виж послов. № 604, 876 и 935.
101
свòйе чъ̀до, си пòсинил едно чỳждо. Потем врèме дòшол рèд да разберит оту таткòите му насѝети бѝле мнòгу ỳмни и скъ̀пи и оту той мнòгу сгрèшил, шчо не ’и дòдържал. И èво кàко:
Еден дèн пàшата, прия̀тельот му тỳрчин, ке хòдел нèгде. Тòй си ѝмал едно мнòгу хỳбоо пѝле, ѝ, кога ке ѝзлезел да хòйт, къ̀йшчо мѝслел, го вѝкнал прия̀тельот си хрѝсянин, му го дàл пѝлето со сè кафез да му го чỳват, дури да се врàтит той и му нàръчал: «На, òва пѝле ти го дàам да ми го чỳваш, дури да си дòйдам я̀з; тèбе ти го дàам, òт тебе ке ти го сàкам; опỳли си òчите хàрно, да го вàрдиш, да не ти пòбегнит, зере, ако ти зàгинит, ке ти зèам глàата!»
Той го зел пѝлето и си рèкол: «Хъ, èво сèга сгòдно врèме, да рàзберам, дали сè вѝстински таткòите ми насѝети!» Си òшол дòма и ỳшче òт врата фàтилмàксус да се кàрат со жèна си; я̀ кàрал, я̀ псỳл, йè вѝкал гъ̀рдо [1], а нàй-седне и я̀ ѝзбил хàрно. Сèдне го скрѝл кàфезот со пѝлето, а ѝзваил еден дрỳги кафез со другò пѝле, та йè го дàл жèне си и йè рèкол: «Нà, òва пѝле да го скрѝяш и да го вàрдиш, да не ти пòбегнит; отвòри си òчите, двете чèтири; зашчо, ако зàгинит, пàшата ке ми зèит глàата!»
Жèната налю̀тена, набỳстрена от кàвгите и от кьòтегот, шчо я̀ла от мъ̀жа си, го зèла кàфезот со пѝлето и го клàла на едно мèсто. От кàк си òшол мъ̀ж йè по рабòтата, тàя си рèкла: «Хъ̀а, трèснале му òчите! Мèне за нѝшчо и ни зàошчо да ме кàрат и да ме бѝят?! Стòй сèга да ме вѝдит и тòй, шчо ке мỳ стòрам и яз!» Гò зèла кàфезот, го отвòрила и го изпỳшчила пѝлето. Тòа си лèтнало, а нèйзе не йè бѝло гайле и не си ни помѝслила шчо йè нàръчал мъж йè, наръч пò наръч, да го вàрдит, да не ѝзбегат, нито йè се нажàлило оту пàшата ке му зèмит глàата на мъжа йè.
Дòшло врèме, пàшата си дòшол от къй шчо бил, го вѝкнал приятельот си и му го пòсакал пѝлето. Тòй òшол дòма си, да го зèмит и да му го дòнесит. Йè го пòсакал на жèна си, а тàя му рèкла: «Ух, шчо ме нàйде, мъ̀жу! Ами пѝлето пòбегна; я̀з òтвориф кàфезот, за да го нàхрана, а тòа шчỳро пѝле, нѝз ръце ми ѝзбърсна!» Мъ̀ж йè тòга, тоа се знàйт, я̀ кàрал мнòгу, а мòжит и да я̀ ѝзбил, амъ све попỳстина; — пѝлето бѝло вèке си летнало! Той рàзбрал вèке, оту втòрийот тàтков му нàсиет бѝл вѝстински и оту тàтко му, бог д ’ò прости, ѝмал прàо, шчо му нàръчал: «На жèната да се нè вервиш.»
Сèга кàко ке хòит при пàшата да му кàжит, оту пѝлето му побèгнало? Со коè лице ке ѝзлезит прèд него? Шчо да му рèчит?
1. Гърдо = грубо.
102
Кàко да бѝло, бѝло, тòй, со трѝста страхои, òшол при пàшата и му кàзал за пàкоста, шчо му се стòрила. «Шчо нè покрил гòспод, му рèкол той на пàшата, не можам и я̀з да пòкриям, — пѝлето, тàка и тàка, побèгнало!» Пàшата, вèрнийот негов прия̀тель, како чỳл оту пѝлето му побèгнало, сбèснал от лю̀тина, му се рàзвикал и на чàсот поèлял да го обèсеет. Тога прия̀тельот му хрѝсянин рàзбрал, оту и за пъ̀рвата нàръчба тàтко му ѝмал прàо, оту и тòй нàсиет бѝл вѝстински: «Тỳрчин прѝятель нè фашчай», зашчо навѝстина тỳрчинот нè бил, за да фàтит чòек сò него приятèльшчина. Èто пàшата му бèше тòлку вèрен (!) прия̀тель, шчо се къ̀лнеше во глàата нèгоа, ама за едно пѝле, крàстоо, забòрай и приятèльшчина и побрàтимсто и свè, та пòеля да г’обèсеет. Да вѝдиме сèга и трèтята таткòа му нàръчба.
Е, се сгòтвило све, шчо бѝло пòтребно за обесвèньето му, — бесѝлката бѝла готоа. Òт цèлийот грàд се сòбрале мàло и гòлемо, за да глèдеет къде ке се òбесел чòек за едно пиле и тò пàшин вèрен прѝятель. Го дòнесле и нèго — осудèнийот, къде бесѝлката. Той се пòдкачил на стòлот, шчо бил пòдкладен тàмо и све вèке бѝло гòтоо за обèсвейнье, саде да му се нàврит йъ̀жето на врàтот и да му се пòдтъргнит. Тòга осудèнийот се òпулил кон пàшата и му се пòмолил да му дàйт ѝзан, еден сбòр да рèчит. Пàшата му дал ѝзан и той ѝзвикал на съ̀бърот (на народът): «Кой ке дòйт да ми клàйт йъ̀жето на врàтов и да ми го тъ̀ргнит, нèго го чѝнам мирàсчия (наследник) на сèта стòка, шчо ѝмам!» Тàмо бѝло и посѝнчето му. Нѝкой дрỳги от толку лю̀ге не се нàел, а тòа, кога чỳло така, тòй час се утъ̀рчало, се покàчило на стòлот и бѝло гòтоо да му нàврит йъ̀жето на врàтот и да му го тъ̀ргнит. Ето како рàзбрал сèга той, оти и трèтята тàткоа му нàръчба бѝла прàва и вѝстинска.
Тòга той се свъ̀ртил пак кон пàшата и, со гòлем глàс, ѝзвикал пред свѝте и рèкол: «Честити пàшо! Пѝлето ти стòит, не йè загѝнало! Пỳшчи ме да ти го дòнесам! А я̀з тòа стòриф, за да рàзберам дали бèа вѝстински насиèтите, шчо ми òстаи тàтко ми, кога умѝраше. Той ми òстаи оклèтия: 1) Тỳрчин пòбратим или прѝятель да нè фашчам — и навѝстина нè било за фàшчанье, 2) На жèна да се нè вервам. И 3) Чужджò чъ̀до да не пòсинвам. Яз тàткоите си нàръчби не’и държаф, — тỳрчин прѝятел фàтиф, на жèна се нàверваф и чужджò чъ̀до пòсиниф. Èво сèга вèке рàзбраф, оту тàтко ми за све ѝмал прàо и оту яз мнòгу сгрешиф, шчо го не пòслушаф. Яз те фàтиф тèбе за вèрен прѝятел, а тѝ за едно пѝле пòеля да ме обèсеет. На жèната се нàверваф,
103
а тàа ми качъ̀рдиса едно пѝле, шчо бèф йè го пòвервал, та со тòа ме прèдаде на бèсилка, и тѝ ке ме обèсеше. Чужджò чъ̀до пòсиниф, а тòа пак со тъ̀рчане дòйде да ми тъ̀ргнит фортòмата.»
Тога вèке го пỳшчиле и той му го дòнесол пѝлето на пàшата, му го дал и òт тога тъ̀рнал ръ̀ка веке от негòата приятèльшчина. Изтерал посѝнчето си и на жèна си за нѝшчо не сè вервел. От тога со гòлем мỳкает и вàрдел таткòи си насѝети.