II. ОТ ОХРИД
а) Слушани от покойната ми баба, Арса Стрезова, през 1855—1860 год.
24. Трѝте дèвойки трудни и цàрот
25. За произхождението на бубàльките
27. «Сàмо мèсо дòма дòшло» или питòмите жѝвотни и дзверòйте
28. Мàра пепелèшка се чѝнит цàрица
31. Двà брата, èднийот умен, а другийот недугав, или нечèкано обогатяванье
32. Бърборлѝвата жена и умната баба или «йъзикот коски нèмат, а кòски кършит»
33. Баба и мнука или «Лèноста нòсит глàдос»
34. Лисѝцата и вòлкот или лисѝчината ѝтрос и волчèата глупост
(Верват оти на св. Преображенье господне или нощта спроти 6-й августа, а, спроти как шчо велеет друзи, спроти Водици, секоя година се отворало небото и тога се поклонвеле древята со върховите си до земя. Во таа декика, кога ке бидело небото отворено, шчо да посакал чоек от бога, господ ке му дадел. За докажвенье верваньето оти йе вистинско, простийот народ прикажвит некой приказми, и ’и вервит како сосем вистински. Ево некои от ними):
ОБЕСЕНОТО ТЕЛЕ
Во врèме, кога се отвòрило нèбото, еднему му побèгнъло тèлето. Той стàнъл, го фàтил и го вързал за èдно дрèо, шчо бѝло во градѝната му. А зашчо во тàя дèкика дрèвята бѝле поклòнати, — навèдени со въ̀рфоите си в зèмя, той, по погрешка намèсто да го вързит за кòренот, го вързал за въ̀рфот. Утрѝната, кога стàнал, се пòчудил вижджàешчем си телето обвѝснъто на въ̀рфот от дрèото, шчо бил се ѝзпраил со сè теле потем затвораньето на нèбото.
ОСМАК [1] ГЛАВА
Дрỳгож пак, кога нèбото бѝло отвòрено, нèкой си ѝзваил глàата низ пенджèрата, за да го вѝдит кàко бѝло отвòрено. А
1. Житна мяра, равна со 30 оки жито или со 1/2 кило или пак ¼ ч. от тоарот. Тая мяра со означената стойност се употребява во Охрид. Во Битоля, Прилеп и другаде килото е от 96 оки; а негде пак, како во Корча, от 40 оки.
39
вижджàешчем го нàмислил да пòсакат от бòга еден òсмак пари. А по пòгрешка на мèсто да рèчит: «Дай ми, гòсподи, еден òсмак пари,» кỳтрийот рèкол: «Дàй ми, гòсподи, еден òсмак глàва.» И за чỳдо, на чàсот глàата му пòрасла кòлку еден òсмак, та нèможел да си я търнит нàзад от пенджèрата и остàнъла му нàдвор от пенджèрата, а той кàко зàкоан нà неа.
ОБОГАТЕНИЙОТ ОВЧАР
Еден сѝромах òвчар, бидèешчем си в плàнина со òвците, кога се отвòрило нèбото, пòсакал от бòга да му дàйт шчо ке му йè нèму (бòгу) угòдно, — шчо ке вѝдит той мỳнасип. Тога гòспод, благòдарен от овчарòвото посàквенье, му дал свè, шчо било дòбро и хàрно, — гòлема богàшчина, мнòгу чèляд, пòлно здрàве и дòлг жѝвот.
ТРИТЕ ДЕВОЙКИ ТРУДНИ И ЦАРОТ
Едно врèме èден цар сакàешчем да рàзберит дали ѝмат во столнѝната му умèн чоек, намѝслил да стòрит èдна ѝтрос: — Пòвикал стàрците и голèмците грàцки и им нàръчал да му дòнесèет три дèвойки трỳдни, и ’и зàплашил ако до трѝ дни не изпòлнеет цàрската му пòеля, да им зèмит глàйте.
Стàрците и голèмците смàяни от чудноàтата цàрска пòеля и уплàшени от лòшото нèгоо заплàшвенье со смъ̀рт, си òшле свèкой дòма замѝслени, загрѝжени и попàрени, кàко во трѝ дни да изпòлнеет тàквата цàрска пòеля? — Къй да найдеет три дèвойки трỳдни? Тоа, шчо нèмойт да бѝдит нѝкога или, ако нè ке им се зèмеет глàите и, от грѝжа не мòжеле ни лèб да ядеет нито им се прогòорвело, а сàмо си мàлчеле и си се мѝслеле.
Еден òт ними ѝмал трѝ кèри, неомъ̀жени ушче, — дèвойки. Ко го вѝделе тàтка си тàка зàгрижен и мнòгу зàмислен, кèрки му го опѝтвеле: «Тате, шчо òлку овè дни си зàмислен и зàгрижен? Да не не пòсака нèкой, та нèмаш со шчо да нè мъжиш?» Тàка му вèлеле първите двè, по-голèмите. А най-мàлата мнòгу му се тоàрилà да йè кàжит, шчо мъка и шчò грижаа ѝмат. Той йè отгòорвел:
40
«Остàй ме, кèрко; не гѝбай ме; я̀з како пò-пръв во грàдов си ѝмам мнòгу грѝжи и гàйлина!» — «Не, повтòрила и потрèтила девòйката, сàкам да ми кàжиш, шчо мъ̀ка ѝмаш, та тòлку шчо си се зàмислил и угàйлил. Бельки ке мòжам нèшчо да ти пòможам на грѝжата?»
Най-седне от мнòгуто опѝтвенье и тоàрвенье керкѝно си, старецот татко се прекàйлил, си нàведил глàата, та йè рàзказал кèрке си, како царот им сàкал три дèвойки трỳдни и како, ако до трѝ дни не изпòлнеет цàрската пòеля, стàрците грàцки ке си загỳбеле глàите. Тòга девòйката му извѝкала таткòе си: «Хъ! кỳтри татко! За тòа те фàтило гàйле? За тòа толку си се зàмислил? Кутрий татко, немàй страх, — я̀з ке ти нàйдам чàрето; — Ево, нѝе сме ти три дèвойки; нѝе òднафул (присторено) ке се стòриме трỳдни и ке òдиме, та ке му излèзиме пред царот!»
Уплашèнийот стàрец, како чул тòа от кèрка си, пòдошол си малу нешчо на сèбе си, ама пак вèрà го не фàшчало, и нѝкако не му тèквело, како негòите шчèрки [1], дèвойки ке се покàжеле прет царот како трỳдни, когà навистина нè биле тàкви? Той нè знаел, ни му тèквело каква итрос ке стòрела шчèрка му, най-мàлата, за да го òткинит от погубвенье и нèго и дрỳдзите стàрци во грàдот. А пак неможèешчем шчò друго да стòрит, сàкал-нèйкел, пòвервал на шчеркиното си таксàанье [2] и чèкал да вѝдит крàйот на нейзѝнийот крòй. По нèйзина ỳка, сѝте трѝ сетри се òблекле и се извързале òколу полòйната со мнòгу рỳтишча, за да се глèдеет како навѝстина оту бѝле трỳдни. Двèте му по-гòлеми шчèрки не знàели шчо крòела най-малата им сèстра, а саде я послушвеле и чѝнеле како шчо ке им рèчела тàя.
От кàко àрно-àрно се намѝриле како трỳдни, сѝте трѝ сестри зàедно со тàтка си, òшле при цàрот и ѝзлегле прèд него. Цàрот го òпитал тàтка им: «Даль òве сè трѝте трỳдни дèвойки, шчо ви пòеляф да ми донèсите?» Атой отгòорил: «Тѝе сè, чèстити цàру!»
За да рàзберит дали нàвистина девòйките бѝле трỳдни или престорено, цàрот ’и òпитал èдна пò-друга шчо им се я̀дело. И, пъ̀рво я òпитал най-голèмата: «Шчо ти сè яйт тèбе, дèвойко?» рèкол цàрот. «Кисело», отгоòрила тàя. «Донесѝте йè кѝсело,
1. Во Охрид старите жени и до наше време изговаряха: шчерка, черква, черви и пр., а сега въобще народот изговаря: керка, църква, църви и пр. само во р. черево и черешна упазила се бук. ч, когато во Прилеп и во них заместена е со бук. ц — црево, цреша.
2. Во Охрид казват таксаанье, а во Струга: фешчàанье = обещаванье.
41
поèлял цàрот. Потем нèя, я̀ òпитал пострèдната: «Ами тèбе шчо ги сè яйт?» «Блàго» — рèкла тàя. «Донесѝте йè òвойзе блàго», пòелял цàрот. Нàй-седне дòшол рèдот и на най-мàлата: «А тèбе шчо ти сè ядит, нàй-мала дèвойко?» — я òпитал цàрот.
Най-малата дèвойка шчо сàма тàя бèше скроàла кàко да се отгòорит на цàрот и сàма тàя си знàела, без нѝкаков стрàх и без да се ỳплашит, му рèкла слободно и со мъ̀жки глàс (тòн): «Шчо ми се яйт мèне, чèстити цàру, ти нèмаш!» — «Како я̀з, цàр, сум нèмал шчо ти се я̀дело тèбе?» ѝзвикал цàрот. «Така, чèстити цàру, шчо ми се я̀йт мèне, ти нèмаш,» повтòрила девòйката! — «Е, кàжи ми да чуйъм, пòвторил цàрот, шчо йе тòа, шчо ти се я̀дело тèбе, а я̀з сум нèмал?»
Тòга девòйката му рèкла на цàрот: «Мèне, чèстити цàру, ми се я̀йт рѝба от нѝва и шчурец от мòре!» Цàрот, смàян от чудноàтийот ѝхчаф на престоренотрỳдната дèвойка, и на ỳшче по-чудноòтото нейзино и слòбодно прèд него сбòрвене ѝзвикал: «Уух, дèвойко! Къй се наòшжджало рѝба от нѝва и шчурец от мòре?» А девòйката повтòрила: «Вѝде ли, чèстити цàру, како нèмаш тòа, шчо ми се я̀йт мèне?» А цàрот пòвтур йè вèлит: «Къ̀де се чỳло и вѝдело да ѝмат рѝба во нѝва и шчурец во мòре?» Итрата дèвойка тòа и чèкала да чỳят от царèата ỳста, та ỳшче пò-силно и со по бèз страх му рèкла: «Ами къ̀й сè чуло пак и вѝдело, чèстити цàру, да се нàйдеет дèвойки [1] трудни?»
Цàрот тòга благòдарен от ѝтрите девòйкини отгòори, я пòфалил за умшчѝната нèйзина, я̀ дàрвал и нèа и сèстрите и тàтка йè и ’и ѝзпратил со гòлема чèс.
ЗА БУБАЛЬКИТЕ (КОПРИНЕНИТЕ БУБИ)
Кога го нòселе Рѝстоса да го клàдеет нà къ̀рст или от како умрел, да го закòпеет, майка му, пречиста Богорòйца, òдела пò него со плàченье, се обзърнала нàзад, та вѝдела оту и жèльката òдела по мъртòецот или и на зàкофот му. Тòга Богорòйца се насмèала; а пò-седне, откако се помѝслила, се разкàяла за насме-
1. В Охрид ясно и определено различават значението на реч девойка от значението на р. мома; мома в Охрид значи: официалио неомъжена, без обаче да се определява дали тая познала е мъж или не, гръц. υορη; а девойка определено значи оная мома, която никак мъж не е още познала,
42
вяньèто си и се прокъ̀лнала сама сèбе си со òве рèчи: «Да би църви зòврела мòя уста!» Потем мàлу Богорòйца плюнала и, за чудо, шчо да видит? — цъ̀рви плюнала от ỳстата си. Тѝе цъ̀рви бѝле копринèните бỳби, бубàльките.
КУМОА СЛАМА (МЛЕЧНИЙ ПОЯС)
Млечний пòяс го вѝкеет Кумоа слама и èво шчо кàжвеет зà него:
Нèкогаж нèкому не му довтàсвела за кòньот слама, та тòй зèл èден кòш и òшол, та ỳкрал èден кòш со слама от кỳма си. Кога си се врàшчал дòма, слàмата му се рàсила пъ̀тем, та за вèчно спомèнвенье на нечèсната му рàбота, крàжбата, слàмата, шчо се изрàсила по пъ̀тот, се препрàила на дзвèзди по нèбото. (Тоа йе млèчний пояс).
«САМО МЕСО ДОМА ДОШЛО» ИЛИ ПИТОМИТЕ ЖИВОТНИ И ДЗВЕРÒЙТЕ [*]
Èдно врèме на магàрето му се сдодèало от тèжката рàбота, та побèгнало от стопàна си и фàтило да бàрат нèкое мèсто, къйшчо да нèмало рàбота за рабòтанье. Нà пъти одèешчем си тòа, го стрèтил èден òвен, та го òпитал: «Су здрàвье вàка, приятелю?» — «Не се трайт вèке, брàте, отгòорило магàрето; — свàдба се чѝнит нèгде — àйде магàрето да нòсит вòда; нà дърва, — магàрето; гной нà нива — да нòсит магàрето, и пак ненарàнето како шчо рèкол гòспод, а èдна ръ̀ка слàма или угрѝзите от коньите или пак му фърлиле едно брèме суй лòзини, нèка грѝ-
гръцки παρϑένος — дева. Во други градове отдават и обете значения на едната или другата от споменатите две речи. В Прилеп казват девойка както за едната, така и за другата, когато в Кукуш същето неразличено значение се дава на р. мома; у последний град реч девойка или дивойка се слуша само во песните, а не и у обикновенний жив говор.
*. Виж и № 197.
43
зит; и ỳтре пак от рàно, хàйде на рàбота, нà дърва, нà вода, нà нива. Не сè трайт вèке; овьè мъки не се търгеет; ке бèгам, кè бàрам мèсто, къде шчо да нèмат рàбота, да си ѝзчинъм мàлу!»
— «Ах! отгòорил òвенот, ами и яз от тòа бèгам: свàдба се чѝнит нèгде? — айде да закòлиме òвенот! Гòзба се чѝнит? — ке закòлиме òвенот. Приятели или душмани дòшле? — ке ’и гòстиме со òвенот.
От како се сдрỳжиле двàйцата и търнъле пътот, èто ’и стрèтила и лисѝцата. И тàа ѝсто тàка им рèкла: «Су здрàве, приятели?» Тѝе йè разкàзале зашчò бèгале и къде òделе.
— «Ох! отгòорила им тàя; та и яз от тòа бèгам; — свàдба се чѝнит нèгде? — àйде да одèриме лисѝцата, да постàвиме [1] кòжуот на зèтот и на невèстата!» И тàка и тàя се сдрỳжила сò ними, та се сториле трòйца дрỳгари.
Пак одèешчем си сѝте трòйца, ’и стрèтило èдно пèтле: «Су здрàвье вàка, приятели?» им вèлит пèтлето. И тѝе му разкàзале и нèму зашчо бèгале.
— «Та и яз от тòа бèгам, им рèкло тòо: пъ̀рвиче се чѝнит нèгде? — àйде да го закòлиме пèтлето; дòшол нà гости зèтот? — айде закòлите го пèтлето; турчин дòшол, гòст дошол? àйде закòлите пèтлето; пòклади дошле, Бòжикь дòшол или Вèликден? àйде закòлите пèтелот; подрàстило си мàлу или не; пропèало си или ỳшче не, èто ти, глèдаш, пèтлето го клàле нà софра! Не сè търгат вèке; ке бèгам и яз зàедно сò вас!» И тàка и тòа се сдрỳжило сò ними, та се стòриле четвòрица дрỳгари и си търнале да òдеет.
Вървеле шчо вървеле по пътот, нашле една кòжа от вòлк. Сàкале да я зèмеет, ама им бѝло мъ̀ка, не мòжеле да я нòсеет. Тòга магàрето им рèкло: «Земѝте я и фърлѝте я нà мене, — яз кя я нòсъм; яз сум ỳчен да нòсъм тòари, — фърлѝте я нà мене — яз и нея кя я нòсъм!» Зèле кòжата и я мèтнале на магàрето и си тъ̀рнале пътот. Оделе, шчо òделе, дòшле до една пỳста водèйнца [2] и тамо ’и стèмнъло; влèгле во водèйнцата, за да преношчувеет; ама шчо да вѝдеет нътре? — Вò неа имало зàвален и рàзпален òгон, а на òгнот вèчера клàдена да се вàрит, а жѝва дỳша нèмало. Вò неа жѝвели мèчки и вòлци, а тòга тѝе не билè тука, — бѝле
1. Глаг. поставям = подплатвам се употребява во Струга, а во Охрид казват по турски каплàйсам, капладисвам. Кожух или кожуф тоже се употребява во Струга и по селата; а во Охрид казват кюрк по турски.
2. По други: пèшчера.
44
излèзени кон квечеру нèгде по лòв. Овье сèга, — живòтниве, шчо дòшле во водèйнцата, нè биле нѝкако, — незнàеле шчо да чѝнеет, дали да влèзеет и да остàнеет или да си хòдеет? Нè билè нѝкако: да влèзеет и да остàнеет тỳка, ’и бѝло стрàх, зашчо вѝделе òту ѝмало нèкой дрỳг, шчо си жѝвеел во водèйнцата; а пак да си хòдеет, нèмало врèме, зашчо бѝло вèкье стèмнато. Най-седне, вѝделе не вѝделе, остàнъле и влèгле во водèйнцата да преношчỳвеет; а пак волчèата кожа, шчо бèа я нàшле нà път, влегвèешчем во водèйнцата, я напòлнале со слàма и я обèсиле на врàтата, та тàка влèгле и изпосèднале край òгнот.
Потем мàлу врèме, кога òвье вèке си сèделе по крàй огон, дòшле две мèчки и два вòлка, домакѝните на запустèната водейнца, со сè челядите си и ’и нàшле тỳка. Гòстите кога ’и вѝделе домакѝните, се сдървиле и скàмниле от стрàх. «Добре дòшле, приятели,» им вèлеет мèчките и вòлците. «Добре вè нàй-дофме,» им отгòорвеет гòстите. «Поèлите сèдните, сèдните дè, сèдните,» им повтòрвеет домакѝните. И тѝе сèднале. Най-горе го клàле да сèднит магàрето, како по-гòлемо от свѝте; дò него сèднал òвенот; пòсле лисѝцата; а най-òтзади сèднало пèтлето. Яле, пѝле вèчерта и се весèлиле. Домакѝните èдно врèме ’и натèрале гòстите да попèет мàлу. А магàрето им рèкло: «Трèбит първо да попейт домàкинот, та сèдне гòстите; тàка е прилèгано и тàка е àдет.» Така се попрепѝрале мàлу. Нàй-седне, спроти àдетот попèала пъ̀рво мèчката: «Сàмо мèсо дòма дòшло, сàмо мèсо дòма дòшло!» Кỳтрите гòсти, кога чỳле мечкѝната пèсма, се стòпиле от страх! Пòсле го натèрале да пòпейт и магàрето. Клèтото мàгаре! къде му се пèело нèму? Тỳку шчо кè чинит? Трèбело да се пòпейт! . . . Попèяло и тòо со слàдкийот (!) си глас: «Я ѝзлез нàдвор да вѝдиш, шчо добро вѝсит нà врата; я излèзите нà двор да вѝдите, шчо йе чỳдо почỳдено!»
Тога вòлците и мèчките се опỳлиле еден сò други и си намѝгнъле; как нèкако д’излèзеет нàдвор, да вѝдеет шчò имат. Пỳшчиле едно от мечѝната д’ѝзлезит да вѝдит шчò имат нà двор и му наръ̀чале; ако е нèшчо лòшо и стрàшно, да бèгат и да се нè врашчат нàзъд во пешчерата. Излегло мèчето, коо, шчо дà видит? — На врàтата глèдат вòлк òбесен! (Тòа бѝла кòжата вòлчеа, шчо бèа я нàшле пъ̀тем и беа я обèсиле напòлнъта со слàма, а вòлците и мèчките, кога бèа влèгле, не я вѝделе). Мèчето от стрàх не си покàзало вèке глàата да влèзит нàзад во пешчèрата, а си избèгало по плàнина. По мàлу врèме, зашчо не се врàтило първотò мече, прàтиле и дрỳго от дèцата си; туку и тòо ѝсто
45
тàка пàтило и се изгỳбило. Тàка сèдне едно пò едно и изпрàтиле нàдвор сѝте мèчина и вòлчина, гьòа да вѝдеет шчò имат, и тàка свѝте избèгале. Нàй-седне, коо шчо сèделе вòлкот и мèчката стàнале и тѝе да бèгеет. На òвенот му се стòрило оту стàнале пò ними, за да ’и изèдеет, та скòкнал и тòй да бèгат нѝз врата; ама намèсто да я òтворит врàтата, той со рогòйте пòйке я зàтворил, та сѝте остàнъле нъ̀тре! Сèга свѝте се изплàшиле èдните от дрỳдзите, — домакѝните дзвèрои от гòстите, а пак òвье от домакѝните. От тѝе стрàхои, магàрето фàтило да рѝкат: «О, о, а!» — а лисѝцата т̀ърчала от кьоше в кьòше, за да нàйт нèкоя дỳпка, та да ѝзбегат; а пак пèтлето скòчило и лèтнъло нà греди [1] и фàтило да пèйт: «Ки-ки-ри-к-у-у!!» И свѝте глèдале кàко да избèгеет нèкако! Нàй-седне вòлкот и мèчката откѝнале, — се смушнале нèкако нѝз врата, избèгале и òтишле да си бареет дèцата.
Кога си ’и нàшле избèгани и заскѝтани по планѝната, сèднале тàмо, та си се разгòорвеле, си разкàжвеле страхòите, шчо вѝделе и си вèлеле: «Вѝде? йè вèлит вòлкот на мèчката, тòа малòото како вѝкаше нà греди: «Донèсите фòртома да ’и обèсиме, подайте ми ’и òвде!» А пак тàя со дòлгата òпашка, тъ̀рчай òт кьоше в кьòше, бàрай фòртома; а той со долдзитè уши, шчо сèдеше нàй-горе, кога му вѝкна на той со свиткàните рòгои: «А бре, зàтвори врàтата, държте ’и да ’и фàтиме, да ’и обèсиме!» Да не бèфме избèгале, свѝте ке не обèсеа!»
Таквà ми ти пòтера вѝделе дзверòйте и питòмите жѝвотни едни от дрỳдзи, помегю̀ себе.
МАРА ПЕПЕЛЕШКА СЕ ЧИНИТ ЦАРИЦА
Едно врèме си бѝле èден мъж и жèна, си ѝмале и èдна кèрка — Мара. Тѝе, мàйка и кèрка, сèкога си сèделе край òгнишче и си рабòтале, — си прèделе. Еден ден Мàра сакала да òйт у комшѝите, да прèйт зàедно со дрỳжките си. Мàйка йè йè дала ѝзан да хòйт, тỳку йè дàла еден тàгар къ̀дели да ’и ѝзпреит той ден и йè рèкла: «Ако не ’и ѝзпреиш дèнеска свѝве òвье къ̀дели, ке ти се стòръм крàва!» Мàра òшла у комшѝите, прèла, прèла вèс ден,
1. По други: на стената.
46
туку не мòжела да ’и ѝзпреит свѝте къдели, та врàтила нàзад кòлку шчо йè остàнъле.
Дòшла дòма си, клюкат, клюкат нà врата да йе òтворит мàйка йè и вѝкат: «Мàйко, òтвори, майко, òтвори!» Туку на чỳдо остàнъла, кога на мèсто да йè се òтворит врàтата, чỳла от дòма си крàвин глàс: «Мỳ-у-у!» — Мàйка йè навѝстина се стòрила крава. А тàтко йè, и той небидвèешчем дòма, тòга и той си ѝдел от чàршия и си нòсел èдна туфа прàз. Нèмàешчем кой да им òтворит òтнътре, тàтко йè най-сèдне скъ̀ршил врàтата со клòца, та тàка си влèгле дòма. А кога влèгле нъ̀тре, шчо да вѝдеет? — Марѝната майка крàва се стòрила.
Потем нèкое врèме татко йè се прèженал, — зел мъ̀шчаа на Мàра. От кàко се прèженал, по нèколку врèме Марѝната мъ̀шчаа рèкла на мъжа си: «Хайде, мъ̀жу, да я закòлиме кравана, — зашчò ни е, кога не òстанвит стèлна толку врèме, шчо да я рàниме попỳстина, я̀лоа?» Мъж йе се стòрил кàиль и кравата я зàклале, та си вареле от мèсото и си я̀деле. А Мара, кòлку шчо я кàнеле да яйт и тàя и йè вèлеле: «Ела, Маро, да рỳчаме, да вечèраме», тàя нѝкога не ядела, зашчо знàела, оту мèсото бѝло не от вѝстинска крàва, а от майка йè. Кога разстàвяла [1] сòфрата тàя кòските от мèсото не ’и фърляла нà път да ’и ядеет кучѝната, а ’и собѝрала, та ’и запрèтвела во клàникот, во пèпелта. Сèкога Мàра тàка чѝнела и, от жàльба за мàйка си, нѝгде не излèгвела от дома, а све край òгнишче си сèдела, како во пепелта бѝла и тая запрèтана, та за тòа мъшчàата йè я прекàрвела «Мàра пепèлешка».
Еднож мъж ѝ жена, татко йе и мъшчàайе, ке òделе нà брак и я вѝкале со себе и Мара да хòйт нà брак сò ними; а тая не сàкала да хòйт и им вèлела: «Яз, Мара пепèлешка, шчо бàрам нà брак? Хòйте си сàми вѝе!» И тàка тѝе си òшле сàми нà брак, а Мàра си остàнала дòма.
Кога тàтко йе и мъшчàа йе бѝле нà брак, Мара ’и отпрèтала кòските майчѝни си, шчо биле запрèтани во пèпелта, во клàникот, та шчò дà видит? — Коските се стòриле свè злàто и сèкакви хỳбай рỳтишча за Мара! Тàя си се промèнъла сò ними и со злàтите чèхли, шчо ’и нàшла во пèпелта, та со търчане òтишла нà брак и тамо се фàтила нà танец да ѝграт хòро. Сѝте, шчо вѝ-
1. Разстàвяла от гл. рàзстаам, рàзставям, — раздѝгала сложените на търпезата ястия и самата търпеза. Употребява се в Струга, а в Охрид казват: крèвала. Същий гл. се употребява и в Охрид, но в други случаи със знач. разглобвам сглобено, съставено нещо, — разстаам бочва, буре и пр.
47
деле, се почỳдиле на промèната Мàрина и на хòрото нèйзино, ама нѝкой не я пòзнал коя била, пак нѝто татко йе ни мъшчàа йе я пòзнале.
От кàко се наѝграле хòро и се весèлиле сватбарите и врèме бѝло вèке да си хòйт свèкой дòма, Мара се отпỳшчила от хòрото и пак, со тъ̀рчане си дòшла дòма пред татка си и пред мъшчàа си, со бъ̀рзина се прèслекла во фèтвите си рỳтишча, новите ’и запрèтала пак во пèпелта, во клàникот, и се прѝбрала край огнѝшчетодо пèпелта. Кога си дòшле òт брак мъшчàа йе и тàтко йе, Мара йе нàшле пак край òгнишче во пèпелта, та йè кàжвеле и йè вèлеле: «Мори Маро, кèрко! нè дойде ти нà брак, да вѝдиш èдно чỳдо почỳдено: шчо дòйде èдна мòмичка промèнъта свè во свèтли рỳтишча и со злàти чèхли; òт врата влèзе и прàо нà танец, нà хоро се фàти; ѝгра, ѝгра, и пак со бъ̀рзина си òтиде; сѝте се почỳдифме на нейзѝната хубàина, на нейзините рỳтишча и хòрото нèйзино.»
Три вèчери нарèд Мара све тàка чѝнела и никой не я разбрàл коя̀ била. Третятà вечер кога си се врàшчала дòма, от бъ̀рзина, за да не я̀ привтàсеет тàтко йе и мъшчàа йе, вървèешчем на мòстот от рèката, шчо бѝла тàмо нèгде, йè пàднал еднийот чèел в рèка.
Утрѝната, кога цàрските кòньи дòшле на рèката да пѝеет вòда, тѝе нѝкако не мòжеле да се напѝеет и не пѝяле поради светлината от чèелот Мàрин, а се врàшчале и бèгале нàзад. Цàрот ’и òпитал сеѝзите, дали се нàпиле кòньите вòда? А тѝе му отгòориле, оту не се нàпиле поради èдна гòлема свèтлина, шчо свèтела нъ̀тре во рèката. Цàрот тòга òшол сам нà река да вѝдит шчò била тàя гòлема светлина, шчо тòлку мнòгу свèтела. Нàтерал измекярите да г’извàдеет тòа, шчо тòлку свèтело во вòдата и, кога глèат — злàтен чèел жèнски! Мнòгу се пòчудил царот и рèкол: «Чѝя йе àджаба òваа рàбота? Яз цàр сум и вàков чèел нèмам?»
За да рàзберит чѝй бил тòй чеел, цàрот пòелял да се собèреет свѝте грàжджани и грàжджанки къдè нèго, за да вѝдит на чѝя нога ке се пòгодит чèелот, та да се пòзнайт чѝй йе. Сѝте гражджани и гражджанки се сòбрале и òшле къй цàрот, туку нѝкому чèелот не се пòгодил на нòгата. Тòга царот òпитал: «Дали сѝте грàжджани и гражджанки се сòбрале или ѝмат ỳшче нèкой, шчо да не дошол?» Цàрските люге му рèкле, оту «Сѝте тỳка сè, а сàмо èдна мòмичка, шчо я вѝкеет Мара пепелèшка, само тàя не е дòшла. Шчо кя à вѝкаме нèа, рèкле тѝе, тая си йе
48
запрèтана во пèпелта, нè мойт рỳтишче да òблечит, а не да ѝмат таквѝ чели? Тая нѝгде не ѝзлегвит!» — «Ако, рèкол цàрот, викнѝте à и нèа, нèка дòйт». По цàрска пòеля òшле, та я вѝкнале и Мара. Кога дòшла при цàрот, йè го мèриле чèелот на нòгата и йè се пòгодил.
Тога царот си я зел за цàрица и тàа си извàйла запретàните во клàникот хỳбаи рỳтишча и си се промèнала како вѝстинска цàрина.
Ето тàка нàша Мара пепелèшка се стòрила цàрица.
БАЙО И МОМА
Едно врèме си бѝле èдна мъ̀шчаа и èдна пашчèрица. Еден ден мъшчàата я прàтила пашчерѝцата си на водèйнца да сòмелит брàшно. Момѝчката [1], сàкала нèйкела, нèмала шчо дà чѝнит, òшла на водèйнца. Водèйнцата, къйшчо òшла мòмичката, била пуста и, кога тая дòшла тàмо, я стèмнило. Вèчерта дòшел èден дзвèр, шчо жѝвел во водèйнцата; зàтворил врàтата и, кога я вѝдел момѝчката, се зàрадвал мнòгу, а тàя, кỳтрата, мнòгу се уплàшила, — се пòтресла от стрàх и се почỳдила шчо дà чинит, кàко да òткинит от тàкво дзвèришче, шчо пàднъла во ръцете му, без да знàйт и без да се нàдеват. Той (когошчо тàя нàрекла «Байо») òтворил òчите, кàко фѝлджани, над уплашèната мòмичка, како глàден вòлк, а тàя со потрèсено съ̀рце и со тъ̀нок глас фàтила да го òпитвит:
— «Байоо! шчо сè тиè òчи нà тебе?!»
И той со дèбел и стрàшен глас йе отгòорвел:
— «Тѝе òчи свà нош кя те пỳляаат!»
— «Байоо! шчо йе тàя ỳста на тебе?!»
— «Тàя ỳста свà нош кя те бàкааат!»
— «Байоо! шчо сè тѝе зъ̀би на тебе?!»
— «Тѝе зъ̀би свà нош кя те грѝзааат!»
— «Байоо! шчо сè тѝе ръ̀це нà тебе?!»
— «Тѝе ръ̀це свà нош кя те мèсааат!»
— «Байоо! шчо сè тѝе нòкти нà тебе?!»
1. Момичка = равнозначуща с мома в Охрид, а в Кукуш има умалително значение — малка мома.
49
— «Тѝе нòкти свà нош кя те дрàпааат!»
— «Байоо! шчо сè тѝе нòдзе нà тебе?!»
— «Тѝе нòдзе свà нош кя те гàзааат!»
— «Байоо! ми се мòкат, ми се кàкат!»
— «Прèд мене мòкай, зàд мене кàкай!»
— «Нè, Бàйо, стрàмота йе, ами вързи ме зà нога со пòясот, та да òдам нàдвор къй ягнѝнана [1] да се мòкам, да се кàкам!»
Бàйо се ѝзмамил, та я въ̀рзал со поясот зà нога и я пỳшчил нà двор къй ягнѝната. Момѝчката от како ѝзлегла си сотрèсала пòясот от нòгата, вързала èдно я