II. ОТ ОХРИД
з) Разказани от К. М. Битраков
120. Пòпот клèветник, лòшата свèкърва и пострадàлата от них мòма — нèвеста; наказание на първите
121. Чèсната жèна и нечèсните трѝ попои — изкусно наказание на последните за нечесността им
122. Еден, шчо не знаел кàков йе страх, — змеòите и самовилите (От Охридско село Кòньско, разказана от Веляна от същето село)
ЧОВЕКОЯДЕЦОТ И ДÈЦАТА МУ
Едно врèме си бѝле еден мъж и жèна. Тѝйе си ѝмале и две дèчина, едно мъ̀жко и едно жèнско. Дèцата си òделе у дàскала. Тàтко им бѝл мнòгу лю̀т и лòш чоек — кàта ден се кàрал дòма и я бѝял мàйка им из за нѝшчо и ни заòшчо. Тàя се трèсела от стрàх òт него.
Еден дèн тòй дòнесол дòма два гòлоба, йè’и дàл на жèна си и йè нàръчал да’и сгòтвит за вèчера. Тàя’и зèла голòбите; ’и зàклала и изскỳбила и’и клàла во една тèнджера, за да’и ѝзмият. Дури тàя се завъ̀ртила до нèгде да зèмит нèшчо, пуста мàчка дòшла, та грàбнала еднийòт голоб и побèгнала. Кога дòшла жèната и вѝдела оти гòлобот го нèмат, тàа умрèла от стрàх, кỳтрата. Ами сèга? Шчо кè чинит? Како ке отгòорит пред мъ̀жа си? Тòй ке я òперит от кьòтег дò смърт. Се почỳдила сѝрота жèна, шчо дà чинит! Вѝдела, не вѝдела, за да куртỳлисат от пỳстийот кьòтег, си прèсекла èдната бòсица, та я̀ сгòтвила намèсто загубèнийот гòлоб и я̀ клàла во тàвата зàедно со дрỳгийот. Вèчерта дòшол мъж йè и тàа стàвила сòфрата да вечèреет; клàла на сòфрата и тàвата со голòбите — свъ̀ртена со гòлобот кон мъжа си, а со босѝцата кòн себе. Зàедно сò ними нà софра сèднале и дèцата да вечèреет. Мъ̀ж йè я̀дел от гòлобот, а тàя от босѝцата. Тòй стòрил дѝкат оту жèна му ядèешчем не извàйла нѝ една кòска ни прèд неа ни да фъ̀рлит, та си рèкол: зàшчо àджиба пред жèна му да нèмат кòска? Кàков ке бѝдит тòй гòлоб, шчо го я̀дела тàя, без кòски? И пушчил ръ̀ка, та зèл òт него. Кога къ̀снал, многу му се слàдило тоà месо, та йè рèкол жèне си: «Жèно мори, ти мèне по-лошотò месо ми си го дàла, а зà тебе пò-арното!» А тàя му отгòорила: «Нè, мъ̀жу, тàка ти се чѝнит, тàка нèшчо ти се послàдило!»
— «Кàко нè — отгòорил тòй, — èто тоа месо, шчо го я̀диш тѝ, кòски нèмат, кàжи ми шчо’и стòри кòските? Кàква йе таа рàбота? Я ми кàжвиш, я оту дèрман нèмаш, сèга те зàгубвам!
Тàя, знайèешчем му лошѝната, се уплàшила да не я̀ зàгубит, та му кàзала, зàшчо бѝло пò-сладко тоà месо, оту нè било голоб, а босѝцата нèйзина. Му кàзала кàко дòшла мачката и го грàбнала еднийòт голоб, та тàя от стрàхòт него, да не я̀ бѝят, си
204
прèсекла босѝцата и я сгòтвила. «За тòа гòлобот — рèкла — сум го клàла от къде тèбе, а босѝцата от къде мèне, за да не рàзбериш гьòа.»
— «Хъ̀а жèно, кога бѝло тòлку слàдко чоèчкото мèсо — рèкол тòй жèна си, — хàйде ỳтре да си закòлиме двенè деца, та да си’и изèдиме, нѝйе сме млàди, ке си рòдиме дрỳдзи!» Дечѝната бѝле лèгнале. Дèтето бèше си зàспало, а момѝчето ỳшче нè, та чỳло тàтка си кога йè вèлел на мàйка им: «Жèно мори, тй ỳтре да зèмиш чèшельот и да си вѝкниш кèрка ти, за да я̀ чèшляш и тòга чèшльот да йè го зàкачиш во глàата, а я̀з кь’о вѝкам сѝна ми, за да го брѝчам и да го ѝзмиям и тàка ке го зàколям!»
Утрѝната си стàнале брàт ѝ сестра. Сèстра му вèлит братòе си: «Брàте! Дèнеска тàтко ни ке нè зàгубит — тèбе со брѝчот, а мèне мàйка ни со чèшельот. Тàка снòшчи си сбòрвеа. За тòа, кога ке те вѝкнит тàте, да те мѝят и да те брѝчит, тѝ да зèмиш брѝчот и сàпунот и да му рèчиш: «Тате, дàй да го ѝзмиям брѝчов нà двор хỳбоо, оту нè йе чѝст.» Да ѝзлезиш нàдвор и да ѝзбегаш и я̀з тàка ке стòрам, та да избèгаме!»
И навѝстина тàткото го вѝкал сѝна си, гьòа за да го измият и да го ѝзбричит, а мàйката я̀ повѝкала кèрка си, за да я̀ ѝзчешлят, та да’и загỳбеет. Дèтето, какошчо бèше го наỳчила сèстра му, стòрило и ỳдрило да бèгат, а и сèстра му пò него. Тàтко им и мàйка им скòкнале да тъ̀рчеет пò ними да’и втàсеет. Тъ̀рчале, шчо тъ̀рчале до нèкъде, ’и привтàсале. Тòга момѝчето вѝкнало на тàтка си и на мàйка си: «Ево, ви фъ̀рлям чèшельот, да се стòрат дрèо дò дрео!» И се стòриле дрео дò дрео. Тѝйе премѝнале со мъ̀ка и дрèвята и пàк’и привтàсале. Тòга момѝчето вѝкнало на брàта си: «Брàте, фъ̀рли го сàпунот и рèчи: «Све сàпун дò сапун да се стòри пъ̀тот!» Дèтето го фъ̀рлило сàпунот и рèкло како шчо го наỳчила сèстра му, та пъ̀тот се стòрил сàпун дò сапун. Тàтко им нà ръ̀це, нà нодзе, пàк’и прѝвтасал. Дèтето вѝдело оту ке’и втàсат тàтко им, тòга и тòа и сèстра му рèкле на тàтка си: «Ево ти, тàте, мèсо от твòй чъ̀да» — и го фъ̀рлиле брѝчот и рèкле: «Да се стòрит пъ̀тот брѝч дò брич, за да отбèгаме!» Пъ̀тот се стòрил брѝч дò брич. Тàтко им пàк тъ̀рчал и гàзел на бричòите, та си ѝзсекол нòдзите. Се нàведил да òдит нà ръце нà нодзе, та и ръ̀цете си ѝзсекол и тàмо òстанал, та тàка дèцата му откѝнале òт него.
Тѝйе вèке си тъ̀ргале пъ̀тот и òделе по планѝната, без да знàеет къде òдеет. Нèкойе врèме на дèтето му се прѝпило вòда.
205
Се навèдило да се нàпият на еден ѝзвор. А сестра му му рèкла: «Брàте, нèмой, нè пий от тàа вода, оти тая вода йе мèчкина.» Брàт йе си я̀ пòчул сèстра си и не сè напил. Поòделе ушче мàлу, дèтето не мòжело вèке да тъ̀рпит за вòда, та нàшле другѝ извор, тòа се навèдило да се нàпият. Сèстра му пàк му вèлит: «Брàте, нèмой, нè пий от тàа вода, оту тая вода йе в̀ълчеа!» Тòй я̀ пò-чул сèстра си и не сè напил и от таà вода. Ушче мàлу поòделе, детето не мòжело да тъ̀рпит пòйке за вòда, а кàква вòда да нàйделе, да се нàпият. Вѝделе една вòда гòлема къде тèчела и дèтето се спỳшчило да се нàпият. Пàк сèстра му му вѝкнала: «Нèмой, брàте, не пий от тая вода, тая вода йе еленòа вода.» — «Ай тѝ, сèстро, — йе отгòорил брàт йе, — нè можам вèке дà тъ̀рпам, каква сàкат да бѝдит, яз ке се нàпиям» — и се нàведил да пѝят. Колку гъ̀лтнал от вòдата и тòй час се стòрил èлен. «Ах, брàте, шчò стори — извѝкала сèстра му, — шчо ме нè почу!» И тога èленот прогòорил и рèкол: «Тѝ ми сѝ сèстра, сèстра; сèстро Елено, сèстро Елено!» Тъ̀рнал пò неа и нѝкако òт неа не сè делел, а зàедно си шèтале по планѝната.
Тòга бѝл ѝзлегол цàрскийот сѝн да си òдит на лов, та’и нàшол къде си шèтале по планѝната момѝчката и èленот. Кога’и вѝдел, вѝкнал на момѝчката: «Мòме, мòме, стòй, да не тè ỳбиям.» Тàя се застòйла. Тòй òтишол прѝ неа и я̀ зèл. И èленот се пòпратил пò неа и нѝкако òт неа не сè дèлел, а свè вѝкал: «Сèстро Èлено, сèстро Èлено!» Тога цàрскийот сѝн си я̀ дòнесол дòма си со гòлема рàдос и мàйка му, кога я̀ вѝдела, многу се зарàдвала. Си я̀ изпромèниле и си я̀ зèле за жèна на цàрскийот сѝн.
Потем нèкое врèме, измекя̀рките цàрски си зèле рутѝшчата и òшле на еден ѝзвор да’и пèреет. Тàя (момѝчката Елена) им рèкла: «И я̀з ке дòйдам со вàс къй тòй извор, да се прòшетам!» Кинѝсале да òдеет и èленот се пòпратил по сèстра си. Дòшле до ѝзворот, а тàя сèднала да глèдат рѝбите, шчо плѝвале во вòдата. Тòга една от измекя̀рките я̀ тỳрнала во ѝзворот и на чàсот една гòлема рѝба я̀ лàпнала и я̀ гъ̀лтнала, а тàя измèкярка, шчо я̀ тỳрнала, си зèла рутѝшчата, та си дòшла дòма и се òблекла во царичѝните рỳтишча; èленот тъ̀рчал пò неа и вѝкал: «Егюпка, нè ми йе сèстра, егюпка, нè ми йе сèстра!» Цàрскийот сѝн слỳшал къде вѝкат èленот, а тàя му рèкла: «Слези, закòли го èленот, шчо вѝкат òнака!» Тòй зèл нòжот да го зàколит. Еленот кога вѝдел нòжот, ѝзбегал и òтишол в чàршия на рибàрница, за да вѝдит дали я фàтиле рибàрите рѝбата шчо я̀
206
лàпна сèстра му. Еленот я̀ вѝдел рѝбата и я̀ пòзнал; зàстанал дò неа и вѝкал: «Овде йе сèстра ми Елена, òвде йе сèстра ми Елена!» Цàрскийот сѝн ѝзлегол да вѝдит шчо сè стори èленот, къдè ойде. Го вѝдел на рибàрница, къде стòел до рѝбите и вѝкал: «Овде йе сèстра ми Елена». Тòй я кỳпил тàа риба и я̀ зèл да я нòсит дòма си. И èленот се пòпратил пò него, тъ̀рчал и вѝкал: «Тỳка йе сèстра ми Елена»! Тòй я̀ òтнесол рѝбата дòма си и èленот пò него се рàдвел. Зèл цàрскийот сѝн еден нòж, та я̀ рàзпрал рѝбата и, тỳм скòкнала òт нътре негòата в плàнина нàйдена жèна, еленòата сèстра Елена. Тàя тòга му разкàзала како измекя̀рките я тỳрнале во ѝзворот и како една рѝба я̀ лàпнала тòй час и я̀ гъ̀лтнала. Цàрскийот сѝн я̀ фàтил тàа измèкярка, шчо стòрила тòа, та я̀ зàгубил.
Тàка тàа мòмичка му бѝла негòв късмет. От тога èленот мнòгу си го вàрдел и си го рàнел. А èленот свèкогаж си вѝкал: «Сèстра Елена, сèстра Елена!»
ПОПОТ КЛЕВЕТНИК, ЛОШАТА СВЕКЪРВА И ПОСТРАДАЛАТА ОТ НИХ МОМА—НЕВЕСТА; НАКАЗАНИЕ НА ПЪРВИТЕ [1]
Во èден грàд си бѝл еден бòгат дòмакин. Тòй ѝмал еден сѝн и една кèрка. По нèкое врèме се пòболил домàкинот от нèкоя лòша бòлест. Хекѝмите во тòй град не мòжеле да го излèквеет, та нàмислил да òйт, да се лèквит во дрỳги град, къде шчо ѝмало пò-арни хèкими. Се дỳмал кòго да òстайт дòма да му вàрдит кỳкята и стòката, зашчо бѝл мнòгу бòгат, ѝмал мнòгу стòка. Да го òстайт сѝна си, го бѝло стрàх да не му зàпустит стòката. И тàка се ѝздумал да я̀ òстайт кèрка си зашчо тàа била по-прокòпцана и сèкой дèн си òдела у дàскала. Им нàръчал и на измекя̀рите да му я̀ чỳвеет стòката, дури да си дòйдел тòй и им рèкол: «Свèта стòка ке бѝдит от кèрка ми, ама и вѝе да се чѝните мỳкает!» Го пòвикал и пòпот мàалски и нèму му нàръчал: «Пòпе, èво я̀з ке òдам на другѝ град да се лèквам, тèбе те мòлям да се чѝниш мỳкает за кèрка ми и за во кỳкята ми и за стòката ми!»
1. Сравн. прик. № 7, 187.
207
И тàка зàключил магàзите и ключòйте’и дàл кèрке си, стàнал зàедно со жèна си со сѝна си, та тъ̀рнале и си òтишле.
Потем нèкой дèн стàнал пòпот, та òшол да я̀ вѝдит момѝчката, шчò чинит и дали си òдит у дàскала или нè, како шчо бèше му нàръчал тàтко йе. Кога òшол пòпот момѝчката го пречèкала чèсно — му дàла рàкия да се нàпият и тòй се нàпил. По ракѝята пòпот фàтил да я̀ пòдгибвит. Тàя како чèсна мòма, извѝкала на измек̀рите да го изтèреет и го изтèрале нà двор. Пòпот се нàлютил от тòа, та пѝсал на тàтка йè кнѝга, оту кèрка му гьòа не го слỳшала, оту се залю̀била со нèкой вòйскар гòлемец и дрỳдзи тàкви клèветни сбòрой му пѝсал. Тàтко йè, кога я̀ зèл кнѝгата, пъ̀рво нè вервел. Сèдне пòпот òшол пòвтур при момѝчката. Тàя пàк го пречèкала чèсно — поèляла на измекярите да му донèсеет и го послỳжеет рàкиа. Той се нàпил и пò-викал момѝчката до сèбе си и пàк фàтил да я̀ зàдират. Тая тòга пàк им свѝкала на измекя̀рите и тѝйе пàк го изтèрале пòпот нà двор. Тòй се нàлютил ушчè пойке, та нàписал и пỳшчил на тàтка йè втòра кнѝга. Вò неа му пѝшел: «Кèрка ти òвде свèта стòка я̀ прòдаде, пàрите му’и дàде на любòвникот!»
Тàтко йè я̀ зèл кнѝгата, прàтена от пòпот; я òтпеал и и се чỳдел дали йе вѝстина, шчо му пѝшел пòпот? И пàк нѝкак не му се вèрвело. Во тòа врèме му довтàсала от пòпот и трèтя кнѝга. Вò неа пòпот му пѝшел: «Кàков тàтко си тѝ, кàков стòпан си, шчо не си пỳшчиш нèкой чòек да ти вѝдит стòката? Èво сèга кèрка ти и мегàзите и кỳкята ти прòдаде и за нèкой дèн мòжит да си пòбегнит со любòвникот?» Тòга вèке тòй (тàтко йè на момѝчката), зàвервал, го пòвикал сѝна си и му рèкол: «Хàйде да òдиш дòма, сѝнко, да я зàгубиш сèстра ти и съ̀рцето нèйзино да ми го дòнесиш за нѝшан; зашчо тàя изпрòдала сèта стòка и се залюбила со нèкой вòйскар!»
Сѝн му стàнал и кѝнисал да òдит дòма си. Дòшол до грàдот свòй и кондисал нà хан. Вèчерта се преòблекол во дрỳдзи рỳтишча, тèбдиль, за да нè мойт сèстра му да го пòзнайт. Я стрèтил къде си ѝдела от дàскала, а нѝшчо не йè рекол, туку сàмо òпитал дрỳдзи люге зà неа кàко и шчо йе тàа мòмичка и тѝйе му я̀ пофàлиле за най-харна и нàй-чесна. Тòй вèчерта òшол дòма си и клю̀кнал на врàтата, за да му отвòреет. Тàа го опѝтала: «Кòй си тѝ, ш чо клю̀каш нà овàа доба? Шчò сакаш?» — «Яз сум — йè се òдз вал брàт йè, дали нè знайш кой сум?» (гьòа любòвникот нèйзин). А тàя òт нътре му отгòорила: «Яз сèга, нòшя, нè знам кòй си, на овàа доба не òтворим!» И тòй си òтишол.
208
Другата вечер пàк òшол на врàтата и клю̀кал да му отвòреет врàтата. Сèстра му пàк му вѝкнала: «Кòй е тòй?» — «Яз сум, прия̀тельот твòй (т. е. вòйскарот любовник) — сè òтзвал брàт йе, — дали не ме пòзнааш? Отвори!» Тàя му отгòорила: «Хàйде, хàйде, òди си по рàботата, òвде работа нèмаш!» И тòй пак си òтишол. Другата вечер пàк дòшол и клю̀кал на врàтата. Кога го опѝтала: «Кòй клюкат нà врата?» Тòй йè рèкол: «Яз сум брàт ти, òтвори!» А момѝчката му отгòорила: «Ако си брàт ми, дòйди утре, сèга, на овàа доба, не òтворам нѝкому.» И брàт йè пàк си отишол нàзад. Вѝдел магàзите оти си стòеле заключени, како шчо бèше’и òстайл тàтко им, и стòката сèта си стòела нà место, нèгибната, та рàзбрал вèке оту свè тòа бѝло пòпоа клèвета. Утрѝната дèня òшол дòма си, за да се вѝдит со сèстра си. Тàя си бѝла у дàскала. Измекя̀рите йè кàзале оту брàт йè си дòшол, та дòтърчала дòма. Вèчерта брàт йè òстанал дòма си. Тòга тòй йè рèкол: «Сèстро! Тàте ме пỳшчи да те зèмам и тèбе и тѝ ке дòйш прѝ нас.» И тàя си се сгòтвила да òдит.
Утрѝната стàнале и тъ̀рнале пъ̀тот да си òдеет. Хòделе, шчо хòделе до нèгде, дòшле до една плàнина. Тàмо брàт йè йè кàзал и йè рèкол: «Хай ти, сèстро! Дали знàйш, зàшчо сум дòшол? Тàте ме пỳшчи со клèтва, за да те зàгубим и съ̀рцето ти да му го зàнеса за нѝшан, зашчо пòпот му пỳшчил кнѝга, оти тѝ си изпрòдала сèта стòка и си се залю̀била со нèкой вòйскар гòлемец, ама я̀з вѝдоф и рàзбраф оту свè тòа бѝло мàменье и пòпоа клèвета. За тòа нà ти òвье пàри и вя̀хни си кòйньот, та да си òдиш на нèкой мàнастир, тàмо да жѝвиш; а я̀з ке нàйдам нèкое кỳче, ке го òперам и съ̀рцето нèгоо ке му го òтнесам на тàтета намèсто твòето за нѝшан, оту сум те òпрал; зашчо тòй не ке мè вервит оту не си изпрòдала стòката и оту све бѝло клèвета, та за тòа ке òперам нèкое кỳче, ке му го зàнесам съ̀рцето и ке му рèчам оту йè твòето.» И тàка тѝйе двàйца, брàт и сèстра, се раздèлиле, — тàя зèла пàрите и койньот и тъ̀рнала да òдит кон нèкой мàнастир, а брàт йè тъ̀рнал пъ̀тот да си òдит нàзад къде тàтка си. Ушче немногу отдалèчени еден от дрỳгий, брàтот вѝдел по пъ̀тот едно куче и на чàсот тъ̀рнал на кỳчето и го òпрал; му зел съ̀рцето и му го зàнесол таткòе си. «Нà ти съ̀рцето сестрѝно ми» — му рèкол. А сèстра му, кога чỳла пỳшката от дàлеку, от жàлба или от ỳплах, пàднала òт коня и, како сбудàлена, фàтила да скѝтат по планѝната. Тàя мнòгу врèме скѝтала по планѝната и не знàела къде да òдит. Рутѝшчата йè се издъ̀рпале, се изкѝнале, се стòриле дирѝмани от вовѝранье-
209
то йè низ шумките, та остàнала гòла. Нèмало и не знàела къде да òдит — вѝдела едно дрèо дèбело и со изшỳпливен кòрен, та се скрѝла вò него и тàмо вò него си сèдела како во кỳкя.
Во тòа врèме цàрскийот сѝн ѝзлегол нà лов. Ходèешчем по планѝната, загàрите нèгой подỳшиле оту во кòренот от дрèото ѝмало чòек и фàтиле да лàйеет сѝлно. Тòй дòшол до дрèото, ама му бѝло стрàх да влèзит нъ̀тре или да се прѝближит дò него, да не йе нèкоя дивòтия, а òт стърна ѝзвикал: «Шчо си тѝ, во дрèото? Ако сѝ чòек, ѝзлези нà двор.» Тàка тòй вѝкнал до трѝ пъти. Момѝчката òт нътре му се òтзвала: «Нè можам да ѝзлезам, зашчо сум гòла!» Цàрскийот сѝн тòга се прѝближил до дрèото и йè го фъ̀рлил свòето сгòрно рỳчишче. Тàя се зàвила сò него, та ѝзлегла. Тòй си я̀ зèл сò себе и си я̀ òтнесол дòма си. Кога òшле дòма, йè рèкол мàйце си: «Ево, мàйко, дèнеска шчò лов ỳлоаф! Тòа късмет ми бѝло!» И си я̀ зел за жèна. А мàйка му се налю̀тила и му рèкла: «Нèмой, сѝнко! Тàя кой знай от кòго йе изтèрана, тàя не ке йе хàрна жèна!» А той йè вèлел мàйце си: «Ако, мàйко; тàя ми бѝла късмет, тàя ке бѝдит зà мене!» Така чинèешчем си лàфой со мàйка си, туку му дòшол хàбер да òдит нà войска. Пред да тъ̀рнит за нà войска, цàрскийот сѝн йè нàръчал на мàйка си: «Мàйко! те мòлям, — йè рèкол, — шчò ке йè дàйт гòспод на невèстата (òваа била вèке трỳдна), мъ̀жко или жèнско, живо или ỳмрено, да го чỳваш дур да си дòйдам я̀з òт войска.» И си òтишол нà войска. А мàйка му нѝкако не сàкала да à вѝдит снàа си. Тòй бèше му нàръчал и на стрѝка йè на невèстата, да му я̀ ѝмат мỳкает и кòлку пàри кè йе трèбеет, да йè дàват.
Не помѝнало мнòгу врèме, им дàл гòспод мъжкò дете. Стàрата свèкърва се чỳдела кàко да’и загубит и дèтето и мàйка му, — снàа си. Вѝкнала еден талигàджия и го пазàрила да му плàтит кòлку ке сàкат, шчò да’и загỳбит. Тòй се стòрил кàйль и свèкървата йè рèкла снàа си: «Хàйде, снàо, слèзи да òдиш на сватба; дòшле да нè кàнеет», — «Яз сàма нè можам да òдам тàмо, — йè отгòорила невèстата, — стрàмота йе да òдам бèз тебе!» — «Айде, тѝ хòди, оти си млàда, — рèкла пàк свèкърва йè, — ти мòйш да ѝграш, мòйш да пèйш, я̀з нѝшчо нè можам, бòлна сум!» И тàка невèстата и детèнцето ’и внèсле во талѝгата. Талигаджѝята пòтерал кòйньите да’и нòсит гьòа нà сватба. Кога дòшле до една плàнина, невèстата го òпитала: «Къде мè носиш вàка?» А тòй йè отгòорил: «Твòята свàтба йе òвде, по планѝната!» — «Нèмой, брàте, — му рèкла тàя, — не нòси ме в плàнина».
210
А тòй йè рèкол: «Дàй ми го дèтето.» Го зèл зà ръ̀ка, го зàвъртил нèколку пъ̀ти и го ỳдрил òт земя. Тòа на чàсот ỳмрело. Сèдне се спỳшчил, та я̀ фàтил и мàйка му да à зàгубит. Тàя му се мòлела и му рèкла: «Нèмой, ти се мòлям, мèне баре не гỳби ме, нà ти òвье пàри, остàй ме мèне жѝва!» Тòй и пàрите’и зèл и нèа я̀ грàбнал зà ръка, я̀ зàвъртил нèколку пъ̀ти, та я̀ ỳдрил òт земя и си òтишол. Тàя запàднала, прèмрела и останала како мъ̀ртва. От како тòй си òшол, тàя по мàлу врèме се свèстила, стàнала и се вѝдела облèана саде со къ̀рви, а дèтето ỳмрело. Го зèла дèтето, го закòпала во зèмята низ шỳмата до едно дрèо и нà него си клàла нѝшан. Сèдне от тòа дрèо кинѝсала да òдит во нèкое сèло и, сèкое дрèо си клàала нѝшан. Нàй-седне, квечерѝната дòшла до едно сèло. Стрèтила една бàба, та йè рèкла: «Бàбо! али йè кàбиль овàа вечер да прèспиям ỳ вас?» Бàбата я̀ прѝбрала дòма си. Бàбата си ѝмала и една кèрка. Тàа вечер тѝйе, мàйка и кèрка, се гòтвеле да òдеет нà сватба. Стàрата йе рèкла кèрке си: «Кèрко! Дèнеска нè гледай свàтба, ами зèми корѝтото да ѝзпериш на òваа кỳтра жèна рутѝшчата. Овàа сватба йе пò-арна зà нас!» Разкървавèната нèвеста си слèкла рутѝшчата и’и дàла да йè’ и изпèреет, а се òблекла во нѝхни рутишча. Утрѝната стàнала и, тàка преоблèчена, òшла при стрѝка си и му посàкала мàлу пàри: «Те мòлям, стрѝко, да ми дàйш нèколку пàри, оту мнòгу ми сè пòтребни» — му рèкла. Тòй йè дàл, кòлку шчо му сàкала. Тàя му дàла пѝсмо (рàзписка) за кòлку пàри зèла òт него. От тамо се врàтила во сèлото при бàбата: «Бàбо! дàй ми’и рутѝшчата мòй.» — «Енò ти’и нà двор, кèрко, —йè отгòорила бабата, — земѝ си’и.» Тàяси’изèла и си’и òблекла. На бàбата извайла, та йè дàла двàйсет грòшой; йè дàла и пѝсмо и йè наръчала да го чỳват. Бàбата не сàкала да’и зèмит пàрите и йè рèкла: «Нèмой, кèрко, държи си’и пàрите да ти се нàйдеет!» А невèстата йè отгòорила: «Яз си ѝмам друдзѝ пари, зèми’и тѝ!» От тамо невèстата òтишла в грàд, в чàршия, да си кỳпит мъжки рỳтишча. Влèгла во еден дỳкян и пазàрила еден кат мъжки рỳтишча. Извàила, та му плàтила на терзѝята и му дàла пѝсмо за кòлку пàри’и кỳпила, а и òт него му посàкала пѝсмо за кòлку пàри му плàтила за рутѝшчата. А той йè отгòорил: «Нѝе кога продàваме стòката, не дàваме пѝсмо.» А тàя му се мòлила да йè дàйт: «Тѝ се мòлям, — му рèкла, — да ми дàйш пѝсмо, оту я̀з сум измèкярка, та стòпан ми не ке мè вервет оту за толкỳ пари сум’и кỳпила, та за тòа ти сàкам пѝсмо òт тебе!» Тòга терзѝята йè дàл пѝсмо. От тамо òшла во другѝ
211
дукян, та си кỳпила еден фèс. Си го плàтила фèсот и нèму му дàла пѝсмо, а и òт него пѝсмо му зèла. От сèдне си òшла, си òблекла мъ̀жките рỳтишча и влèгла во еден бèрберски дỳкян. Сèднала во дỳкянот и му рèкла на бèрберот: «Хàйде да ми ѝзсечиш кòсите». Тòй зèл ножѝците да йè ѝзсечит кòсите, а кога йè ѝзвайл фèсот и вѝдел долдзѝ коси, се ỳплашил и пàднал нà земя. Тàя му рèкла: «Брè, бèрберу, шчò чиниш тàка? Дàй ми ножѝците мèне, я̀з да си’и прèсечам, да вѝдиш!» Зèла тàя ножѝците и си прèсекла кòсите. Тòга тòй зел, та’и ѝсекол. Тàя му дàла двàйсет грòшой и пѝсмо, му посàкала и му зèла òт него пѝсмо. От тамо стàнала, та òшла у еден кòвчегар, си напрàйла еден кòвчег, му плàтила и му дàла пѝсмо и му зèла пѝсмо
Сèдне, какшчо бѝла облèчена во мъжки рỳтишча, невèстата òтишла во една кафèана и му се пòмолила на кафеджѝята, да му се глàвит за ѝзмекяр. Тòй йè рèкол: «Си ѝмам ѝзмекяр, не ми йе пòтребен дрỳги ѝзмекяр.» А тàа, пòвтур му се мòлила: «Зèми ме, — му рèкла, — баре колку за лèбот и да не шèтам по пътѝшчата.» Кафеджѝята я̀ глèдал, оту бѝла момче млàдо, тамàм за ѝзмет, та, вѝдел-нèвидел, я̀ зèл кòлку за лèбот.
Потем нèкой дèн престорèнийот ѝзмекяр òшол на печàтница и плàтил колку шчо сàкале, за да пèчатит во газèтите оти ѝмат пòеля от цàрот, да дòйдите èто во кой град, èто во кòя кафеана, сѝте шчо сте пѝсани пò-долу, цàрот ке ви нàръчат нèшчо. А пò-долу изпѝсала имѝната: от мъ̀жа си, от свекъ̀рва си, стрѝка си, от талигаджѝята, от тàтка си, от брàта си, от мàйка си, от пòпот, от сèлската баба и от свѝте, шчо кỳпила рутѝшчата. Сèдне зèла да го пàзарит кафеджѝята, кòлку пàри ке йè сàкат за кафèаната за еден мèсец врèме да бѝдит нèйзина, а тòй нѝкако да йè се нè мешат за нѝшчо. Кафеджѝята нè сакал да му я̀ дàйт кафеаната на преоблечèнийот ѝзмекяр, — цàрската нèвеста, зашчо знàел оту нèмал пàри, да му я̀ плàтит. А измèкярот му вèлел: «Нèмай гайле, я̀з за свè ке ти плàтам и ке ти нàдплатам!» Нàй-седне кафеджѝята се стòрил кàйль и му я̀ дал кафеаната за еден мèсец.
Во речèното врèме свѝте, за кои шчо бèше пѝсала во газèтите, свѝте шчо си вѝделе имѝната нàдошле во кафèаната, се сòбрале и чèкале цàрската нàръчба. Чèкале, чèкале, нèмат да дòйт цàрот да им нàръчат нешчо, како шчо бѝло пѝсано во гàзèтите и фàтиле да си вèлеет мегю себе: «Кàмо го цàрот шчо не пòкани, да ни нàръчат нèшчо?» Го повѝкале кафеджѝята и
212
го опѝтале: «Кога кè дойт цàрот, шчо нè пòкани òвде?» А тòй им отгòорил: «Яз нè знам за òвой цèл мèсец кафеàнава нè йе мòя, сум я̀ дал со кѝрия на измèкярот.» А тòга цàрската нèвеста, — кафеджѝйскиийот ѝзмекяр, бѝла òтишла в плàнина, го зèла умрèното си дèте, та го клàла во кòвчегот, во една òдаа, во кафèаната. Кога дòшла, влèгла во кафеаната, къде шчо бѝле сòбрани свѝте и нѝкой нè можел да я̀ пòзнайт. Тога тàя им рèкла: «Цàрот, шчо вè пòкани òвде, нè идит, а мèне ме прàти, да ви кàжам, шчо вè викал. Яз мòжам да ви кàжам, ама пò-напред да клàйте двàйца вàрдачи на врàтана да вàрдеет, от како ке фàтам да ви кàжвам, та дури да битèрисам (да свърша), нѝкой нà двор да не ѝзлезит и кой ке прогòорит, да плàтит джèза или джèриме (глòба, штраф); пъ̀рво отгòорвенье да плàтит дèсет грòшой, втòро — двàйсет, трèтьо — трѝесет. На свèкое отгòорвенье да му пѝшите на кой шчо ке прогòорит.»
Зèла сèдне една кнѝга и му я̀ дала мъжòе си да пѝшит. Тòй зèл кнѝгата и тàа зафàтила да си кàжвит свòята прѝказма:
«Едно врèме рèкла, си бѝл еден тàтко, една кèрка и еден сѝн. Тàткото си òшол нèкъде да се лèквит, зашчо бѝл бòлен и я̀ остàиле кèрка си дòма, да му чỳват стòката. Го остàйле и пòпот мàалски да ѝдит дòма му по нèкогаж, да я̀ пòгледвит кèрка му, да не би да дòйт нèкой, та да се ỳплашит момѝчката, оту бѝла сàма. Попот еден дèн стàнал, та òшол при момѝчката и сàкал да я̀ пострàмотит. Тàя извѝкала измекя̀рите, та го изтèрале.» Тòга пòпот се òтзвал: «Яз не сум òтишол.» И в чàсот му напѝсале джèзата. Сèдне зафàтила пàк да кàжвит: «Пòпот пѝсал и пỳшчил кнѝга на тàтка йè, оту кèрката изпрòдала стòката, а тàтко йе не зàвервал». Пòпот пàк се òтзвал: «Яз не сỳм писал.» Пàк му пѝсале джèза. «Сèдне пòпот òшол при момѝчката — рèкла тàя — и пàк сàкал да я̀ пострàмотит, а измекя̀рите пàк го изтèрале. Пòпот пѝсал и пỳшчил втòра кнѝга на тàтка йè оту кèрка му изпрòдала свèта стòка, се залю̀била со еден вòйскар гòлемец и ке побèгнела сò него. Тòга тàтко йè зàвервал и го пỳшчил сѝна си да я̀