VII. ОТ ЛЕРИНСКО
Записани от Илия П. Василев, а разказани от п. Василия Богданов
176. Лѝсица, мèчка, òрач и лòвач
178. Врàбчето и други жѝвотни и стѝхии
179. Дяволо даскал и ученико му (От Лер. село Екши-су, записал Киряк Белчев от същето село)
180. Дèвет брàтя и една сèстра
181. Изпаднàлийо търгòвец и дèтето му (Разказана от Ст. Чеков, записал Методия Стоянов от с. Екши-су)
182. За цар Костадѝновийо грòб (От гр. Лерин, разказана от Д. Паликрушов, записал И. Гулапчев)
184. За сѝновите и флорѝните (От същий град, разказана от П. Костандин, записал И. Гулапчев)
185. За чòеко и капидàно (От същий град, разказана от Лазо Атанасов, записал И. Гулапчев)
186. За жèната и пѝтачо (От същий град, разказана от Сия Атанасова, записал Гулапчев)
187. Мàйка, сѝн и невèста (Разказана от Лазо Атанасов, от гр. Лерин, записал И. Гулапчев)
188. За чоеко и гърнето со пàрите (Разказана от Василка Атанасова, записал същий)
189. За чупата и дèветте брàкя (От същий град, разказана от Ана Атанасова, записал И. Гулапчев)
190. За глуфчето и пастърмата (От същите)
СВАТБАТА НА ВРАБЦИТЕ [1]
Цỳрлин врàбчец свàтба прàвит; нỳнко си покàнил папỳнецо; свàтови се собрàле мнòгу врабчугѝнци и чивджигѝнци. Ми отѝшол да си зеви млàдата невèста, чивджиганòва кèрка. Я зèле и си търгнàле. Òшле, шчо ми òшле, ѝзлегол сокòло и му фàтил невèстата. Юнàците от стрàх се разпъ̀рснале низ къпѝните. Сокòло изèшол [2] невèстата, разпъ̀рснал му пердỳвите и си бèгал. Се собрàле юнàците свàтови да глèдат невестѝното рỳво разпъ̀рчкано. Нỳнкото пàпунец рèкол: «Море яз рèку [3] да ѝзлезам от къпѝната, да му ỳдра нèколку клйфуни на сокòло по гàзи, туку рèку [4] — àйде да не я стòреме голèма!»
ЛИСИЦА, МЕЧКА, ОРАЧ И ЛОВАЧ
Ловач. «Ридо-орàчо! Да не вѝде нèшчо лòв, како зàйци, лѝсици и мèчки?» Мèчката рèкла на орàчо: «Рèчи му на ловàчо:
1. Същата приказка намира се и като песен на стихове.
2. Изèшол = изял.
312
нè виду, нè виду.» — «Нè виду, нè виду» — рèкол òрачо. Па тàя рèкла на орàчо: «Ами шчò йе тòва во нѝвата?» Мèчката рèкла на орàчо: «Рèчи му: пèнушка йе, пèнушка йе.» — Пà тàя рèкла: «Кòла йе, пèнушка йе». —«Пѝкни [1] я̀ пенỳшката во врèшчето.» Мèчката рèкла на орàчо: «Пѝкни ме, орàчко, пѝкни ме.» И тòй я̀ пѝкнал. «È, въ̀рзи го врèшчето.» — И тòй го въ̀рзал. «È, ѝзвади палѝчнико, та шѝбай!» И тàка òрачо отèпал мèчката. И лесѝцата отѝшла да зèва квàчката. Орàчо въ̀рзал во едно врèшче кỳче и му го дòнесол на лесѝцата заради квàчката. Кỳчето и лесѝцата застàнала да отдѝши мàлку и си рèкла лесѝцата: «Èе, глàва моя! Да ѝма нèкой да à вàти за пàшката, въ̀рти, удри, въ̀рти, удри, да ми я̀ скàпе пàшката.» Во шỳмата имàло еден òвчар, а вàтил за пàшката и въ̀рти, удри, въ̀рти, удри, му à скѝнал. Пàшката отѝшла, му се шегвàла на лесѝцата: «Куса пàнто, куса пàнто!» Тàя викнàла лесѝцата да ѝгра òро, па му вързàла пàшката.
ОРАЧ, МЕЧКА И ЛЕСИЦА
Èден òрач òрал во планѝната. Дòшла му мèчката и му рèкла: «Хàа, бъ̀ргу, орàчко, изòрай нѝвата, зашчо ке ти го изèда шарèнио вòл.» И орàчо се задỳмал. Поминàла лесѝцата и му рèкла: «Шчо се ỳмиш, орàчко?» Орàчо йе рèкол оти мèчката ке му изèде шарèнио вòл. Тàа му рèкла: «Шчò ке ми дàйш да ти го откѝнам вòло от мèчката?» Тòй му вèтил една квàчка со дванадèсет пѝленца. И тàя рèкла на òрачо, оти ке лèгнела гòре, на рѝдо, ке се покàжела како лòвач. Дòшла мèчката, легнàла во нѝвата да почèка орàчо да доòра нѝвата, та да му изèде шарèнио вòл. И лесицата викнала от ридо. Мечката се уплашила. . . .
(продължение, види се, ще да е предидущата приказка).
ВРАБЧЕТО И ДРУГИ ЖИВОТНИ И СТИХИИ
Èдно врàбче си нижèло монѝста на еден плèт. Во тъ̀рньето му паднàло едно мънѝсто, та му загинàло. Врàбчето рèкло на плèто: «Плèту, нàйди ми мънѝстото, оти ке му рèча на òгно да
1. Пѝкни я = тури я.
313
те изгòри!» Тòй рèкол: «Рèчи му, дè!» Врàбчето рèкло на òгно: «Ай, òган, изгòри го плèто!» Огно рèкол: «Ами кàк не! Яз си гòра букòви дъ̀рва, не ке гòра плèт от тъ̀рнье да ме дỳпат!» Врàбчето рèкло: «Ама ке му рèча на рèката да те угàсне.» Огно рèкол: «Рèчи му, дèе!» Врàбчето рèкло на рèката: «Ай, рèко, угàсни го òгно!» —«Ами кàк не! — рèкла рèката, — я̀з по убàви бèли кàмички си чèтам, не ке òдам да гàснам òган да ми жèже.» —«Ама ке му рèчам на бѝволо — рèкло врàбчето — да те изпѝе.» —«Рèчиму, дèе!» — рèкла рèката. Врàбчето рèкло на бйболо: «Ай, бѝволе, ѝзпи я̀ рèката!» — «Ами сèга, како нè, — рèкол бѝволо — я̀з си пàса хубàва, зелèна трèва, а не ке ти пѝя вòда да ми се подỳе мèот.» —«Ама ке му рèча на вòлко да те изèде» — рèкло врàбчето. «Рèчи му, дèе!» — рèкол бѝволо. «Ай, вòлку, изèди го бѝволо!» —«Ами, кàк не! Яз си я̀да рỳди ягънца, а не ке ти я̀да бѝвол, кѝсело мèсо.» —«Ама ке му рèча на òвчаро да ти ги налѝне кучѝнята» — рèкло врàбчето. «Рèчи му, дèе!» — рèкол вòлкот. «Ай, òвчаре, налѝни му пцѝте!» —«Пцѝте си ядат крàсни стемèници, а нè ке я̀дат вòлк, тèгаво мèсо, да му се òткорнат зàбите.» —«Ама ке му рèча на глỳфците да ти я̀ изгрѝзат чàнтата.» —«Рèчи му, дèе!» —«Ай, глỳфци, изгризèте му я чàнтата на овчàро. — «Ами, кàк нè! Нѝйе се я̀диме бèла пчèница, а не ке грѝземе чàнтата на овчàро, да си скъ̀ршиме зàбите.» —«Ама ке му рèча на мàчката да вè изèде.» — «Рèчи му, дèе!» —«Ай, мàчко, изèди глỳфците!» —«Ами, как нè! Мèне ми прàви àнката крàсни питỳлици, а нè ке я̀дам глỳфци.» —«Ама ке му рèча на àнката да те ỳдре со мàшата по гъ̀рбо!» —«Рèчи му, дèе!» — «Ай, àнко, ỳдри я̀ мàчката по гърбо!»
Анката я̀ ỳдри мàчката; мàчката на глỳфците; глỳфците на чàнтата на овчаро; овчàро на кучѝнята; кучѝнята на вòлко; вòлко на бѝволо; бѝволо на рèката; рèката на òгно; òгно на плèто со тъ̀рньето и врàбчето си го нàшло мънѝстото.
ДЯВОЛО ДАСКАЛ И УЧЕНИКО МУ [1]
(От Лер. село Екши-су, записал Киряк Белчев от същето село)
Си бѝл еден чòвек. Тòй си ѝмал само едно дèте. Сàкал да го наỳчи на занàат. Како нèмал магàре, го кàчил на гърбо си, за
1. Сравни приказка № 141 и др.
314
да го носе на занаат, и ко въ̀рвил, въ̀рвил по пъ̀то, постанал и се òпрел на еден гòлем кàмен. Дя̀воло, како ги вѝдел, му излèгол на пъ̀то и му рèкол: «Дèка òдиш тàка?» Тòй му рèкол: Ки òда да го ỳча дèтето на занаàт.» Дяволо му рèкол: «Дàй го на мèне. Яз ки ти го наỳча на занаàт и до годѝната, кога ке дòйдиш на тòва мèсто, рèчи: «Ох!» и я̀з ки ти го извàда.» Човèко му го дàл дèтето. Дяволо го наỳчил да се припрàвя на сèкако — на кокòшка, на кỳче, на кòнь и др. Дяволо имàл една сèстра. Тàя му рèкла на дèтето: «Не се припрàвяй, оти ки те изèде.» И дèтето не се припрàвяло на нѝшчо.
Кога помѝнала годѝната, тàтко му отѝшол на тòо мèсто и се òпрел на кàмено и рèкол: «Ох!» Дя̀воло му го извàдил дèтето и му рèкол: «Нà ти го, не се наỳчи нѝшчо.»
Тàтко му си го зèл и като òделе по пъ̀то, дèтето му рèкло на тàтко му: «Айде я̀з ки се напрàва на една гъ̀ска и тѝ да ме продàдеш; яз ки се стòра на мỳва и ки си дòйда.» И тàка стòриле — се направѝл на гъ̀ска; тàтко му à продàл; пòсле се преправѝло на мỳва и си дòшло. И сèдне се стòрило еден мнòгу ỳбав кòнь и му рèкал на тàтко му: «Мèне да ме продàдеш, а ỳздата да не я продàдеш, оти ошче èднаж нèма да се препрàвям.» Дя̀воло, като го вѝдел тòй кòнь, се престòрил на чòвек и излèгъл на пъто и му рèкол на тàтко му: «Го продàваш кòйно?» Човèко рèкал: «Го продàвам» — и го продàл, а ỳздата не му я̀ дàл. . .
(Продължение и край виж в горепосочената приказка № 141)
ДЕВЕТ БРАТЯ И ЕДНА СЕСТРА [1]
Си бѝле дèвет девòйки, седèли. Гласнàло нèшчо. Ватѝли да се опѝтват. Сèкоя се кълнèла за брàта си, а една се закълнàла за кỳчка Нỳнда. Йòсумте девòйки му се поругàли: «Кога ѝмаш дèвет брàйкя, зàшчо се къ̀лниш за кỳчка Нỳнда?» Тàя рèкла: «Къ̀де ѝмам дèвет брàйкя?» И тѝйе му рèкли: «Напъ̀лни кòтел со мàз, стòпи я̀ и попàри я мàйка ти да ти кàжи брàкята ти.» И тàка напълнѝла котèло со мàз. И мàйка му му рèкла: «Шчо прàвиш тàка, кèрко?» Кèрка ѝ рèкла: «Ке те попàра, мàйко; зашчо да ѝмам дèвет брàйкя, а ти да не ми кàжиш, та да се къ̀л-
1. Сравни приказка № 114 и др.
315
нам за кỳчката Нỳнда?» И мàйка му рèкла: «Нèка ти напрàве тàтко ти едни желèзни пѝнци и желèзен стъп, та хòди. Дека ки се скѝнат пѝнците и се стрòши стъ̀по, тàмо сè брàйкя ти.» Тàтко му му напрàвил железни пѝнци и желèзен стъ̀п и тàя търгнàла. Девòйката и кỳчка Нỳнда ходѝла, ходѝла, се дупѝле пѝнците и стъ̀по се стрòшил. Намерѝла къ̀шчата, влèзла, сметѝла, сготвѝла и се скрѝла зад врàтата. Си дòшле брàйкя му; нàшле сметèно, сготвèно и се чỳдат: кòй им го напрàви товà дòбро? «Ако йе стàра, мàйка да ни йе; ако йе млàда, сèстра да ни йе» — рèкле. И тàя излèгла и се прегъ̀рнале и си ги нàшла брàйкя си.
ИЗПАДНАЛИО ТЪРГОВЕЦ И ДЕТЕТО МУ [1]
(Разказана от Ст. Чеков, записал Методия Стоянов от с. Екши-су)
Едно врèме имàло нèкой търгòвец. Той, търгòвецо, имàл едно дèте и една жèна и бѝл мнòгу зенгѝн. Дèтето си го пỳшчал на чкòлье и му дàвал сèки дèн по стò грòша да му дàва на сиромàшките дèца. По нèкойе врèме търгòвецо се усиромàшил нòгу и се заборджѝл и тàка си дòшол на кỳйкята си и се затвòрил во една удàя, и жèнта му му носèше у удая̀та да я̀де, зашчо му бèше стрàм да излèзе нàдвор. Като пỳле дèтето, оти тàтко му го нèма, му рèчи на мàйка му: «Мàйко, дèка йе тàтко? И зашчò не ми дàва пари да ода на чкòлье?» И мàйка му рèчи: «Тàтко ти йе по търговѝя.» А дèтето, като разбрà, оти тàтко му йе затвòрен во удая̀та, отѝде и му рèчи на тàтко му: «Тàтко, отвòри ми!» Тàтко му му отвòри со плачèйне. Дèтето му рèче: «Тàтко, зашчò плàчиш? Яз разбрà, оти сѝ борчлйя нòгу, ама ỳшче ки се забòрчиш — ки ми напрàвиш една рỳба, като шчо йе мòрето со рѝбите и нèбето со дзвèздите и ки ме занèсиш на Йесѝр пазар, та ки ме продàдеш.»
И тàтко му напрàви рỳбата, катошчо йе мòрето со рѝбите и нèбето со дзвèздите и го занèси на Йесйр пазар. Излегòя нòгу търгòвци да го кỳпат, туко нѝкой търгòвец не мòжи да извàди тòлко пàри, до трѝста иля̀ди грошòви. На дрỳгио дèн пàк го
1. Настоящата приказка по съдържанието си се вижда да е повече от турско произхождение, отколкото българско.
316
извàди да го продàва. Излèзе еден цàрски кафеджѝя. Тòй брой до трѝста иля̀ди грошòви и го кỳпил дèтето и къ го занèсъл на сарàйо цàрски, му кàзал на жèните со кòйе джèжве да му вàре кàфе сàде и со кòйе джèжве шекерлѝя; и за цàро со кòйе джèжве сàде и со кòйе джèжве шекерлѝя. И тàка дèтето му направй кафè сàде и му дàди на жèните. Кèрка му на цàро опѝта: «Вòо кàфе сàде йе или шекерлѝя?» И дèтето му рèче: «Сàде йе.» —«Свàри ошче èдно кàфè.» Дèтето му свàри дрỳго и пàк чỳпата го опѝта: «Сàде йе или шекерлѝя?» —«Свàри ми и дрỳго» — му рèче. И му свàри дèтето пàк сàде. И пàк го опѝта чỳпата: «Сàде йе или шекерлѝя?» Дèтето пàк му рèчи: «Сàде йе.» И тàка чỳпата фъ̀рли севдà за дèтето, а му бèше стрàм да кàжи, та се разбòли. Тàтко му донèсе екѝми да му я̀ нàйдат бòльката, шчò му йе. Нѝкой èким не му я̀ нàйде бòльката, шчò му йе. И цàро му рèчи на екѝмите: «Ако не му я̀ нàйдите бòльката на чỳпата, съ̀ти [1] ке вà загѝна.» Екѝмите казàя на цàро: «За три дèна мỳвлет да ни дàйш.» И цàро му дàде мỳвлет. И по трѝ дни сèдне екѝмите му казàя на цàро, оти чỳпата нѝкаква бòлька нèма, а ѝма севдà за нèкойе мòмче. А цàро à собрà додекàдата (съветът) да напрàват миджилѝз, оти чỳпата сàкаше да му я̀ дàва на судрезèмското дèте, а чỳпата го сàкаше кафеджѝята. Миджилѝзо на као ке нàйди мунасѝп да му я̀ дàди чỳпата. Миджилѝзо кàза оти тòо йе колàйно нèшчо — стòри мо [2] азъ̀р двè гимйи, дàй мо [2] по една гемѝя на двèте дèца, нèка òдет на чуждѝна; кòй ке къзандѝса пòйке и пò-бърго да си дòйде, тòй ке я зèве чỳпата.
И тàка цàро’му дàде по една гимѝя и отидòя дèцата на чуждѝна. Тъ̀рна на садрезèмо дèтето и отѝде во Измѝр. Къ излèзе на скèлето, тàмо имàше три чỳпи, роспѝи, му рекòя на дèтето: «Мѝло, като нàска ни на вòй век, ни на тòй век нèма.» И тàка дèтето се излъ̀га, отѝде при нѝй и тѝйе му изедòя и парѝте, и гимѝята му я̀ продадòя и нàй-седне го изтерàя. Дèтето отѝде на еден шкембеджѝйски дукя̀н да рабòта. А дрỳгото дèте, кафеджѝята, като преспàло у гемѝята и станàло, капидàнот от гемѝята му рèкъл: «Нѝя дèка кь’òдиме?» Дèтето му рèкло: «Тъ̀ргай я гемѝята на вàа плàнина — ке изпàдниме.» И тàка тъ̀рна капидàно и отѝде на планѝната и изпаднà дèтето тàмо и го причèка еден стàр дèдо. Дèтето му рèкло: «Добро ỳтро, дèдо.» —«Дàй бог дòбро, сѝнко. Яз тèбе, сѝнко, те бàра по нèбето, те
1. Съти = всите.
2. мо вм. му
317
нàйдо по зèмята. Èла, нà вѝя три ключòви.» — И му отвòри трѝ мазѝ — èдна мазà пъ̀лна со безцèнни камèйна; дрỳга мазà пъ̀лна со стрèбрени парѝ; а дрỳгата пъ̀лна со флорѝни. «И сèга òди си да запàлиш три òгани. Тàмо ки ти дòйдат трѝ кочѝшча, едно бèло, дрỳго цървèно и дрỳго цъ̀рно; да не се оплàшиш — да’и фàтиш кочѝшчата, да’и фърлиш по едно кỳче у сèкой òгън и да му я собèриш пèпелта от сèкойе куче башкà; и да одиш на Мѝсер. Мисѝрскио цàр йе бòлен трѝ годѝни. Ка ке излèзиш на Мѝсер, даòдиш при сарàйо; тѝ даму рèчиш:«Яз ке го оздрàва цàро.»
И тàка напрàви дèтето: запàли трѝ òгани, му дойдòя трѝте кочѝшча, ’и фàти ,’и фъ̀рли по èдно у сèкой òгън. Сòбра пèпелта башкà, отѝде у Мѝсер и викàше: «Дойде àрен еким.» Го викнàя у цàрскио сарàй. Тòй рèче: «Яз ке го оздрàва цàро.» И го зèде цàро, го занèсе на амàм и го измѝ àрно и го намàчка со от бèлото кỳче пèпелта. Сèдне го намàчка со от цъ̀рното кỳче пèпелта и нàй-седне со от цървèното кỳче. И цàро се стòри како сèга от мàйка рòден, здрàв. Цàро му рèче: «Сèга шо сàкаш, ке ти дàам, и половѝната от царшчѝната на тèбе, ако сàкаш.» Дèтето му рèче: «Половѝната царшчѝна не ти я сàкам, а сàкам да ми дàйш четрѝесет гемйи и во сèкоя гемия по четѝри топòви да ѝма.» И тàка цàро емѝр стòри, му’и дàде. И дèтето търна и отѝде на Измѝр. Излèзе на скèлето, го причекàя тѝя трѝте чỳпи, му рекòя: «Като нàска, мѝло, не мòжиш да нàйдеш ни на вòй век, ни на тòй век.» Дèтето не’и послỳша тѝя чỳпи. Отѝде во грàдо, опѝта седрезèмското дèте дèка се нàйдва. И му казàя. Тòо бѝло у еден шкембеджѝя. И тàмо отѝде, го нàйде и му рèче: «Тѝ от дèка сѝ и чѝо си дèте?» Дèтето му кàза оти я̀з сом от филя̀н место съдрезèмско дèте. И тòй, като рàзбра оти тòо дèте йе, му рèче: «Яз ке ти дàам една гемѝя и парѝ ке ти дàам да си òйш.» И дèтето му рèче: «Вòа дòбро, ако ми го стòриш ти, я̀з ке си òдам.» И му рèче дрỳгото дèте: «Ама на гъ̀рбо ке ти ỳдрам бèлег.» Дèтето му рèче: «Клàй ми.» И тòй му клàде на гъ̀рбо кòйнска плòча. И си отѝде съдрезèмското дèте. А дрỳгото, кафеджѝята, тъ̀рна со четрѝйсетто гмѝи, отѝде на планѝната, си отвòри маàзите и си напълни четрѝйсетто гимѝи и тъ̀рна да си òде.
Ка бèше дèтето съдрезèмско отидèно трѝ дèна по-нàпред и правèше свàтба, да я̀ зèве цàрската чỳпа, си дòйде и кафеджѝйското дèте со четрѝйсет гимѝи и от сèкоя гимѝя фъ̀рли по еден тòп — четрѝйсет топòви по двà — осъмдèсет, и излèзе цàро сàм, го причèка и го зèде во сарàйо и го опѝта: «Тѝ кòй сѝ?» И дèтето му рèче: «Яз сòм кьòлето твòйе, кафеджѝята.» И пàк му рèче
318
дèтето на цàро: «Пỳлям, свàтба ѝмаш, нèка ти йе айрлѝя. На кòго му я̀ дàваш чỳпата? На чѝйе дèте?» Цàро му рèче: «На судрезèмското дèте му я дàвам чỳпата.» —«Донесèте го да го вѝдам!» Го донесòя дèтето, го вѝде и му рèче: «Вòо дèте йе мòй чирàк — я̀з го пỳшчи да си дòе.» А дèтето му рèче: «Яз тèбе не те познàвам.» Дèтето дрỳго му рèче: «Ти ѝмам кладèно бèлег на гъ̀рбо, кòйнска плòча.» И го слекòа, го видòя — како шчо кàза дèтето, тàка излèзе. И го изтерàя съдрезèмското дèте и зафатѝя дрỳга свàтба за кафеджѝйското дèте. И дèтето се стори цàр и си го зèде при нèго тàтко му и мàйка му.
ЗА ЦАР КОСТАДИНОВИО ГРОБ [1]
(От гр. Лерин, разказана от Д. Паликрушов, записал И. Гулапчев)
Имàше еден цàр. Тòй посàка да го нàйди грòбо на цàр Костадѝн. Му дàде ѝзин на èдин стàр чòек и му рèче: «За трѝ дни го сàкам или да го нàйдиш грòбо или глàата ке ти я сèча.» А стàрио чòек му рèче: «Тѝ си цàр: да зèмиш четирѝесе крàви, да ги закòлиш на гробѝшчата и я̀зка сèдне ке ти кàжа.»
И цàро зе четирѝесе крàви и ги остàи тàмо. А стàрио чòек отѝде дèка бèа заклàни крàвите и изпàра една шкèмба, а изтỳри и влèзе нàтре у шкèмбата. Узнàя картàлите, дойдòя тàмо да я̀дат. Ная̀доя, се наядоя. Еден стàр кàртал му вèли на дрỳгите картàли: «Цàр Костадѝн кога се отèпа, тàка се ная̀дуф и èто и сèга.» Картàлите ка одèя да къ̀лват на тàя шкèмба, шо бèше пѝкнат стàрио чоèк, тòй се замъ̀рдваше и картàлите бегàя, и тàя шкемба не я гибнàя. Едно мàло картàлче му вèли на стàрио картàл: «Кòй йе грòбо на цàр Костадѝн?» А стàрийо картàл се скàчи на грòбо на цàр Костадѝн и му рèче на картàлчето: «Вòй йе грòбо» — и си разтрèси крѝлята. Стàрио чòек от шкèмбата чỳ и отрèдента òди при царо и му рèче: «Èла да ти го кàжа грòбо на цàр Костадѝн!» И цàро отѝде, го вѝде и му рèче на измекярите да изкòпат, и измекярите изкопàя и ги нàшле нишàните на цàр Костадѝн.
Тòй чоек, шо му ги кàза на цàро тѝя рàботи, кога бèше млàд,
1. Срав. приказки № 88, 135 и др.
319
бèше òвчар и тога се запàли планѝната. Ка се запàли планѝната, ѝмаше една змѝя и вѝкаше: «Кòй ке ме извади, брàт ке го стòра, чирàк ке го стòра, шо сàка, тòа ке го стòра.» Тòй, чòеко, пỳшчи кавàло и змѝята влèзе во кавàло и я̀ извàди. И змѝята му вèли: «Зèни ỳстата и язка ке ти плюна.» Му плюна и му рèче: «Шо пѝле и шо айвàн ке преговòри, ти ке знàйш; и èла по мèне.» — И чоèко кинѝса по нèя и ойдòя при дỳпката на змѝята. Ка го видòа дрỳгите змѝи, скочѝя да го йедат, а тàя, змѝята му вèли: «Не го гѝбайте, тòй ми е брàт. Яз ке го занèса при тàтко ми.» А тàтко му на тàя змѝя беше цàр на змѝите и сèа и тòй сѝн си го ѝмаше. И тàтко му на змѝята се изрàдва мнòгу и го дàрва, и го пỳшчи да си òди. И кога си отѝде, змѝята му рèче: «Сèкой дèн да грèдиш на дỳпката, я̀з ке ти извàдвам по един флòрин и ако не дòйдиш, я̀з ке ỳмра.» И чòеко, ка имàше мнòгу парѝ, се ожèни. Ка се ожèни тòй, ке òди на гòсти у тèст му. Кобѝлата му бèше ждрèбна и жèната му бèше трỳдна. Кинисàя по пъ̀то да òдат. Женàта му вя̀на на кобѝлата, а той си вя̀на на кòйно. Ка одèя, кòйно замѝна и му вèли на кобѝлата: «Оди!» А кобѝлата му вели: «Шо ти йе гàйле! Ти си двè дỳши, а я̀зка су четѝри дỳши, мòже ли да òда со тèбе!» Ка чỳ чоèко, му вèли на жèната: «Слèзи от кобѝлата да вя̀ниш на кòйно!» Женàта му вèли: «Оти да слèза, да ми кàжиш?» Тòй му вèли: «Ако да кàжа, шо рèче кòйно и кобѝлата, умѝрам.» А тàя му вèли: «Кàжи ми, кàжи ми!» А тòй му вèли: «Ай да òйме сèга на гòсти и кога ке се въ̀рнеме, ке ти кàжа.» Поминàя покрай òвците на тèс му, дèка пасèя, една òвца, шо имàше родèно по-бъ̀ргу, ка вѝде оти грèди зèт му и невèстата, òвцата му вèли на я̀гнето: «Ела да те надòя ошче сèга, оти сèга дòйде зèт ни и невèстата ни, тèбе ке те закòлат.» И тòй, чоèко, чỳ и отѝде при тèс му. Ка зèле да го кòлат вòа я̀гне, шо го вѝде вòй зèт му, му вèли: «Не го кòлете вòа я̀гне, оти ако го закòлете, я̀з не я̀да. Дрỳго, кàкво я̀гне да бѝди, заколèте го.» И му направѝя мàнджа. И женàта му му вèли: «Ай да си òдеме.» И станàя и си отидòя. Женàта му му вèли: «Кажи ми сèга шо велèя кòйно и кòбилата, òвцата и я̀гнето?» А тòй му вèли: «Мèси лèб за раздавàйне.» И тàя мèси лèб. «Клàй ченѝца да се вàри.» И чоèко лежи: ке му кàжи и ке ỳмри. Кỳчето лèжи на прàго уядèно, ужаля̀но, оти стопàно ке ỳмри, шо ке чѝни! Дòйде петèло от нàдвор, скочи преку кỳчето. Кỳчето му вèли на петèло: «Брè, пèтел! Не пỳлиш, стопàно ке ỳмри, туку ти йе за ядèне?» А петèло му вèли на кỳчето: «Шо бèриш гàйле? Дèка ке лàиш, тàмо ке те рàнат; и мèне, ер кой да бѝди, ке ме я̀ди.
320
Ами тòй една жèна ѝма и съ̀рцето ке си го кàжи. 'Язка имам деведèсе и дèвет жèни, па ни на нѝедна съ̀рцето не си го кàжвам; ами си го кàжва сърцето, шо ке му чѝними нѝйе?» А кỳчето му вèли на петèло: «Шò илàч ѝма?» Петèло му вèли: «Лèбо на тèбе, ченѝцата на мèне; в òгно глàмни ѝма; нèка зèми една глàмна, нека я фàти жèната, нèка ỳдри и нèка му рèчи: я, вàа йе кобѝлата и кòйно; и пàк нèка ỳдри и нека му рèчи: вòа йе за òвцата и я̀гнето!» Тòй, чòеко, напрàви, како шо чỳ от петèло. И отѝде да си зèми флорѝно от змѝята. Коа отѝде, я̀ нàйде змѝята умрèна со флорѝно в ỳстата.
Кога ỳзна цàро оти има тàков знàен чоèк, му рèче да му го кàжи грòбо на цàр Костадѝн.
ЧОЕКО И ЗМИЯТА [1]
Имàше еден чоек. Тòй си имàше òвци во