III. ОТ КИЧАВА
Събрани по настоянието и под проверката на Н. В. Преп. О. Арх. К. Пречистанский, бивший председ. на Солунск. бълг. община, а записани от Ив. Николов, родом от Крушово, VII класен ученик на бълг. в Сол. гимназия, който ги слушал от Кичевс. жители [1]
123. Дòброто (àрното) нѝкой пàт нè гинит
124. Прайната йе до крàина, а лошотията не е до вèка
127. «Брàт брàта нè ранит, тежко му кой го немат», двата брàта
128. «Чòекот немат вèра (доверие)» или чоèчката непризнателнос
129. «Кàй беф, кàй дойдоф» или сиромàийот гòлак става цàрски зèт и сѝн
130. Умот и рѝзикот или «колку да си касмèтлия, без ум нѝшчо нè чиниш»
131. От рèченото не се избèгуат
132. Кàсметот на чòека пак си е негòв касмет. — Сиромàийот и богàтийот чужденец
133. Лòшата жèна — пò-зла и от лута змѝя
135. Змѝята и òвчарот или любознàтелната жена и мъж йе
137. Евреин прѝятель или невèрността на една жена
138. Богàтската керка омàжена за àрапот слуга или от реченото нè может да се ѝзбегат
139. Чòекот и àрсланот или «лутата рàна заздравя, а лòшата рèч не се заборàвя»
140. Арсланот и глушецот или «и от най-мàлийот ѝмаме нужда»
142. Скържàвийот цàр и милозлѝвийот цàрски син или «дòброто нѝкой пàт нè гинет»
145. Зàвистта и сѝлата на стрàхот (Разказана от Н. В. Преп. О. Ар. К. Пречистанский, записал А. Битраков)
«ДОБРОТО (АРНОТО) НИКОЙ ПАТ НЕ ГИНИТ» [2]
Едно врèме си бѝло едно дèте и èсенно врèме си нàшло èден òрел стàр, стàр дòоден. Сè смѝлило зà него и си го зèло дòма. Тàмо зѝмата си го прерàнило. Кога дòшла прòлет, крѝлята на òрелот му се поднòвиле и му рèкло дèтето: «Айде сèга òй си кай другàрите, зашчо мòйш да си лèташ вèке.» Орелот се зарàдуал и му рèкол на дèтето: «Арно, туку тѝ тòлку дòбро ми стòри, а я̀ шчò добро да ти нàпраам?» Дèтето му рèкло: «Шчо кè мойш тѝ, òрел, да ми стòриш?» Орелот отгòорил: «Скѝнги ми едно пèрце от крѝлово и скрѝ си го. Коа ке вѝдиш нèкоа мàка чỳкни го мегю двè кàмчиня, я̀ ке ти дòйда» — и си лèтнал.
Пòсле дèтето кинѝсало да си бàрат кàсмет. Одèеки покрай една рèка, вѝдело еден чòек, кай се мѝслит на брèгот от рèката, а еден вòлк го дèмнит òтзади, и му вѝкнало: «Побрàтиме! ке т’ѝзеет вòлкот!» И тòй, чклю̀м, се фъ̀рлил во рèката. Вòлкот си пòбегнал, а дèтето си òело пàк по пàтот. Мàлу пò-тамо, вѝдело покрай рèката една гòоолема рѝба, изофъ̀рлена от вòдата и тòа, како си бѝло жалòито, я потỳрнало со стàпчето во рèката. Тàа се завъртила и му рèкла: «Шчò сакаш да ти дàам за тòа дòбро, шчо ми стòри?» Дèтето рèкло: «Шчò добро мòжам да сàкам от рѝба?» Тàа му рèкла: «Навèди се, преèчи ми едно от крѝлява и чувàй си го, а коа ке ти пòтребам, чукни го мегю две кàмчиня, и я̀ ке ти дòйда нà помош».
1. Наречието на долоизложените 22 приказки, Кичевско съще, вижда ми се да има малко смес и от Крушовско, тъй като записвачът им като родом от Крушово, не можел да не пропусне маловажни някои крушовски идиотизми. А пак тие два градеца като най-ближни един до друг и по говора си твърде малко се различават. Тряба обаче да се знае, че крушовските българи принадлежат на две племена: мияци, преселници от Дебърско, и бърсяци. Говора на последните тук разумяваме.
2. Ср. пр. № 101 и пр.
221
Шчò туку замѝнало дèтето пò-горе, èвети, му се ѝпрайл прèд него чòекот, шчо вѝдофме оти го дèмнеше вòлкот и се фъ̀рли в в рèка и му рèкол: «Со здрàвье, побрàтиме!» — «Здрàвье д’ѝмаш». — «Шчò добро сàкаш да ти стòрам, шчо ме куртỳлиса от вòлкот?» . «Шчо чоек си тѝ?» — рèкло дèтето. А тòй отгòорил: «Я сум Гя̀олот!» Дèтето се стрèсло и му рèкло: «От тебе нèйкюм дрỳго, саде да не ми стòриш нèшчо лòшо». — «Не, — рèкол гя̀олот, я̀ су ти бòрчлия, да ти стòрам àрно, а нè лòшо, за тòа нà ти три влàкна от глàава, та да пòйш во стòлнийот грàд. Тàмо ѝмат една дèвойка, цареà керка, се вѝкат Дуняà гюзель (нàй-ỳбаа на свèтот). Тàа се облòжуат на òблог: Во трѝ дни, кòй ке мòйт да се скрѝет òт неа и да нè мòйт да го вѝдит, нèму ке му я̀ дàат. Тѝ фàти се сò неа нà облог и тòгай нагòри’и влàкнава мòй, я ке дòйда и ке те нàуча да се стòриш цàрски зèт». Дèтето си’и зèло влàкната и си замѝнало, а гя̀олот си се фъ̀рлил в рèка.
Дèтето пòшло во стòлнийот грàд и коа чỳло да вѝкаат телялите, ’и повѝкало и се фàтило нà облог, да се скрѝет. Тѝйе му рèкле: «Глèдай àрно, òти мнòзина како тèбе млàди и зèлени погѝнале, и ако нè мойш да се скрѝеш, ке зàгинеш.» Дèтето им рèкло: «Не се брѝгнете за мене» — и сѝ òшло нà конак. Нагòрило гяолòйте влàкна и тòй чàсокот сè ѝзпрайл прèд него и му рèкол: «Я знàм веке зàшчо ме вѝкаш сèга. Камò ти го пèрцето орèлоо? Чỳкни го мèгю двè кàмчиня, да дòет, оти ти йèт по-требен сèга.» Дèтето напрàйло како шчо му рèкол гя̀олот. Орелот дòлетал и го прàшал: «Шчо ме вѝкаш?» Детето му рèкло: «Я се вàтиф нà облог со цареа керка. Сèга òт тебе сàкам тоа добро, да ме скрѝеш». Орелот чàсокот дòвикал ушче чèтири дрỳги òрли и му рèкол: «Ная̀ди се и нàпий се и кàчи се сгòра нà нас». Дèтето се нàяло се нàпило и се кàчило. Тѝйе лèтнале и го òтнесле дур во облàците и ич не се глèало. Утре дента, рàно в зòрата, цареà керка се ѝзмила ỳбоо-ỳбоо и се кàчила на една вѝсока кỳла, от кайшчо мòжела да глèат по цèлата зèмя. Зèла дульбѝята и се опỳлила по зèмята. Не мòжела да го зàглеат нѝкаде. Свъ̀ртила дульбѝята пò море и тàмо нѝшчо. Сèдне се опỳлила нà небо, тàмо во еден цъ̀рн облак заглèала еден крàй от алѝшчата от дèтето. На речèното врèме дèтето се явило пред цареа керка. Тàа го пофàлила и му рèкла: «Нѝкой као тèбе дòсега нè можел да се скрѝет, ама я пàк те вѝдоф, кàчен на чèтири òрли, дỳри гòре в òблаци.»
Вèчерта дèтето, наỳчено от гя̀олот, чỳкнало мегю двà кàменя рибѝното крѝло и òшло крàй брег, кайшчо му се поя̀вила
222
рѝбата и му рèкла: «Зашчо ме вѝкаш?» Тòа йè разкàжило за сè и йè рèкол: «Сàкам да ме скрѝеш на тàквоо мèсто, кайшчо да не сè глèам.» Тàа му зѝнала и му рèкла: «Влèзи ми в уста.» И дèтето влèгло. Тàа плѝвнала и се скрѝла под една кàрпа (подмол) во мòрето. На утрèшнийот ден цареà керка стàнала и, спрòти кàошчо си бѝла ỳчена, се ѝзмила ỳбоо-ỳбоо и се кàчила на въ̀рвот от кỳлата — разглèала по земя и пò небо, ама не го вѝдела. Пòсле свъ̀ртила дульбѝята кòн море и тàмо заглèала едно пàрче от алѝшчата му, зàпнато на еден от зàбите на рѝбата и мнòгу се зачỳдила. На речèното врèме дèтето пàк се явило прèд неа и йè рèкло: «Мòйше да ме вѝдиш — и сèа или не?» Тàа му рèкла: «Вѝдоф, за чỳдо гòлямо, еден крàй от алѝшчата твòи во ỳстата на една рѝба». Дèтето си òшло пàк.
Вèчерта ке се скрѝет вèке за трекийòт пат. Гя̀олот му дỳвнал, го стòрил яболко и го òтнесол под царèата я̀болкница, до» ѝзворот, от кàйшчо цъ̀рпеле вòда, за да се мѝет цареà керка. Трèкийот дèн, во зòрата, слугѝнките òшле да нàцърпат вода и, као го вѝделе чуднòотото яболко слỳгинките до ѝзворот, търчàнишкум нацърпале вòда, го зèле ябòлкото и йе го òтнесле на цареà керка. Тàа, шчò туку го вѝдела, мнòгу се зарадỳала и си го тỳрила в пàзуа.
Се ѝзмила и се кàчила на мèстото, от кàйшчо глèала. Изглèала цèл свет — и пò небо и пò земя и во мòрето, а нѝкако не мòжела вèке да го вѝдит и от рàдос извѝкала: «Е! кàй си дèе?» И чàсокот ябòлкото са изтъркàляло от пàзуа, се стòрило дèте и йè рèкло: «Еве сум!» Цареà керка му пòдала рàка и му рèкла: «От сега тѝ сѝ мòй и я̀ су твòя!» И тàка дèтето со дòбро чинèеки се сторило цàрски зèт.
ПРАИНАТА ЙЕ ДО КРАИНА, А ЛОШОТИЯТА НЕ ЙЕ ДО ВЕКА [1]
Едно врèме еден цàр зàедно со вèзира си, преòблечен као прòст чоек, тъ̀ргнал да си рàзглеат царшчѝната. Ошол во едно сирòмашко сèло и тàмо, на край сèлото, бѝло нòкьно врèме, коа зàглеал во èдно кỳкярче вѝдело и чỳл да се разгòарат трѝ се-
1. Срвн. пр. № 102 и пр.
223
стри. По-голèмата òт ниф рèкла: «Да ме зèмет цàрон за жèна, би му òблекла сетà войска со едно рỳно вòлна.» Стрèдната рèкла: «А я̀, да ме зèмет цàрон, со една пòгача би му нàяла сетà войска.» А по-мàлата рèкла: «Я пак би му рòдила две дèца, едно мàжко и едно жèнско со пострèбрени зàбчиня и со позлàтени пèрчиня.» Цàрот, коа чул тòа, и зèл ситè три. На голèмата йè дàл вòлна да прèдет, на стрèдната да мèсет пòгача, а най-мàлата йè стòрил цàрица.
По нèколку врèме цàрот òшол нà войска. И вѝстина най-мàлата рòдила, као шчо рèкла. Туку коа тàа бѝла бòлна (лèунка), сèстрите йè, на место дèцата, йè покàжале кỳче и мàче, а дèцата ’и дàле на нèкой òвчар да ’и фъ̀рлит в плàнина. Коа си дòшол цàрот òт войска, прàшал: «Рòдила царѝцата али не?» Сèстри йè му рèкле, оти рòдила кỳче и мàче. Цàрот се нàлутил и запòелал да à закòпаат кай миялнѝцата дò пояс, за да се мàчит. Свè, шчо запòелал цàрот, напрàйле: на царѝцата йè фъ̀рлале пòмия, йè се смèеле и йè се бѝйеле шèга. Тàа свè, шчо йè прàйле, тъ̀рпела и нѝкому нѝшчо не вèлела. Тàка помѝнале дèсет-дванàдейсет гòдини.
Овчарот, шчо беа му ’и дàле дèцата да ’и фъ̀рлит в плàнина, не ’и фъ̀рлил, туку си ’и дòел со млèко от òвците и тàка си ’и ѝзглеал. Тѝйе порàстиле во планѝната и се стòриле като змèой: Дèтето òдело сèкой пат нà лов и нѝшчо от стрèлата и от рàката нèгоа не куртулисỳало, а сèстра му, како самòвила, сèдела во планѝната и нѝкой нè смеел, от стрàф, да пòйт кàй неа. И тàка се прòчуле по сèта окòлия. Тòа дòшло и до ỳшите на тèтки им и тѝе се уплàшиле да не чỳет и цàрот и да ’и пòзнайт по белèзите, а нѝми да ’и зàгубит. За тòа откỳпиле една стàричка, за да прàйт, како да прàйт, да ’ѝ снèмат дèцата.
Еднож бàбата издèмнила, коа бѝла сàма девòйката и òшла. Чỳкнала на врàтата и тàа йè отвòрила. Бàбата вàтила да йè се мѝткат и да я̀ лàжит. Девòйката, као крòтка и милòзлива, нѝкако не се дошѝкала. Стàрата йè вèлила: «Ух, моя мѝла кèркице! Кòлку сѝ ỳбаа и рỳмена, тòлку си млàда и зèлена; туку си ми бѝла бèз ризик! Какò седиш тỳва сàма сàмичка као кукàйца, без нѝкого?» Девòйката йè рèкла: «У, бабо, зàшчо тàка вèлиш? Зер нè знайш тѝ, оти я си ѝмам брàтец као àрслан? Како нèго нѝгде нèмат, — дèйня òйт нà лов, а нà вечер чỳдни дзвèрой ми нòсит и ме рàнит саде со съ̀рни и èлени; я̀ му гòтвам вèчера и му мèсам лèб. И тàка нòгу арно си поминỳаме.» — «Ах, кèрко, àх, кèрко! Я знàм оти си ѝмаш брàтец како àрслан, туку мà-
224
жите се от гòспода блоосоèни, — вèс ден òдаат ỳ горе, ỳ долу и не им се сдодèуат, а нийе, прòклета жèншчина, сè едно дòма, како кукàйци; а пàк, нè дай бòже, да йе чòек сàм, пỳкнуат от мàка, туку я̀ка ти дỳша, кèрко!» — «Ех, шчо да прàйме, мàйчице, — рèкла девòйката, — тàка гòспод ни нàръчал!» — «Нè, кèрко, я̀ би ти кàжала една лèснина, ако знàеф оти на брàта ти не кè кажеш и от как я̀ напрàйте, двàйцата ке ме богдапростỳате!» — «Ех, кàжи, бàбо, — рèкла девòйката, — да вѝдиме шчо е?» Бàбата йè рèкла: «Ее, òнамо, на òнаа плàнина ѝмат еден стàр дèлия. Тòй ѝмат еден мòрски кòнь; ако мòжет да го зèмет брàт ти нèго, ке мòжет да à зèмет Дуня̀а гюзель (най-убàата на свèтот), — сèбе за нèвеста, а тèбе за дрỳгачка.» Тòа рèкла бàбата и си òшла.
Девòйката зèла да се брѝгнет и кàарит. Се стèмнило и брат йè дòшол и, коа я̀ вѝдел невèсела, йè рèкол: «Шчо си, цèцо, тàка невèсела? Али ти се сдòдеа ѝзмет чинèеки, али сàма седèеки?» — «Нè от ѝзмет, брàте, чинèеки ми се сдодèало, тỳку дèня сàма седèеки; за дрỳгачка ми се нажàлило. Ако бèше мòжел, брàте, да го грàбнеш кòньот от àжджерот и сò нèго да à дòнесеш Дуня̀а-гюзель, тèбе за нèвеста, а мèне за дрỳгачка, дò века би ти бѝла рàдосна.» — «Нèка сум ти жѝв я̀, сèстрице, да знàм оти ке ỳмра, ама Дуня̀а-гюзель ке ти я̀ дòнеса!»
Утрѝната рàно брàт йè òшол кай шчо жѝвеел àжджерот, го зàтекол ушче спѝееки. Шчò туку го вѝдел, кòньот му рèкол: «Шчо те дòнесол грèот тỳва? Ако се рàзбудит аждерот, òбата ке не ѝзеет». — «А то, као да прàйме? — рèкло дèтето. — Сум дòшол тèбе да те зèма.» На кòньот му се нажàлило и му рèкол: «Вързѝ ми ’и копѝтава да не ми трòпаат, отвъ̀рзи ме, я̀вни ме и да ме ỳдриш сѝлно со мафмỳзите. Ако ѝмаме кàсмет, ке се куртулѝсаме òбата.» Дèтето си ’и скѝнало алѝшчата, му въ̀рзало на кòньот копѝтата, го я̀внало и сѝлно го потèрало. Ажджерот се рàзбудил и, коа вѝдел оти му го нèмат коньот, се кàчил на една лàмия крѝлата и тъ̀ргнал по трàгата; туку тѝйе бèа замѝнале вèке негòата мèгя, и си се врàтил.
Дèтето рèкло на кòньот: «Да òйме сèга да à зèмиме Дуня̀а-гюзель». А кòньот му рèкол: «Нѝкой нè можит да à зèмет Дуня̀а-гюзель, оти со три сборой чòека го смрамòруат. За тоà мѝе пъ̀рвин трèба да се напѝеме живà вода [1] и пòсле да òйме кàй неа.
1. Покойнийот ми татко на детинството наше разказваше ни много приказки, между които някои за Марка Краля и за цар Александря — Алекс. Великий, в които се споменуваше тоже за «живата вода», която
225
Арно, туку живата вода кàйшчо се нàогят, мàчно мòйт да пòйт чòек, оти планѝната се òтворат и се зàтворат и кòй òшол, не сè вратил; тỳку мѝйе, ако ме слỳшаш мèне, да се обѝдиме еднуж и, ако ѝмаме кàсмет, ке се куртулисаме и òтаде. Коа ке пòиме блѝзу, пред планѝната, да го прѝготвиш сàдот за цъ̀рпенье и да ме ỳдриш трѝ пати сѝлно во рèбрава, дури да ѝзпушчиш къ̀рв, и да нè глеаш во кòските, шчо сèт тàмо, туку бъргỳ-бъргỳ вòда да нàцърпиш и сѝлно да ме зàвъртиш.»
Коа òшле пред планѝната, дèтето стòрило као шчо му рèкол кòньот. Пòсле коа се отвòрила планѝната, се фъ̀рлиле во ѝзворот; кòньот шмъ̀ркнал и дèтето цъ̀рпнало и òтеднаж како вèда [1] нàзад се врàтиле. Во ѝстото врèме планѝната се затвòрила и повàтила опàшката на кòньот. «Рàдуй се сèга, — рèкол кòньот, — лели се куртулѝсафме мѝйе, прòсто нèка йèт опàшката; àй сèга да òйме кàй Дуня̀а-гюзель».
От тука òшле во една пỳстиня и нèколку врèме òиле во тèмница. Пòсле ѝзлегле òтаде и се нàшле како во дрỳг свет. Вѝделе едни сàрай како сòнце и òколу нѝф иля̀дници лỳге со сè коньи смрамòрени. «Еве, — му рèкол кòньот, — овье сѝве бѝле лỳге како тèбе, туку Дуня̀а-гюзель ’и смрамòрила, ама тѝ да н’ сè плашиш. Вѝкай сèга, нèка ѝзлезит.» Дèтето вѝкнало а тàа рèкла: «Мрàмор до кòлена». Дèтето пàк рèкло: «Излези», а тàа: «Мрàмор дò пояс». Дèтето пàк трèки пат рèкло: «Я тèбе ти пòелам, ѝзлези!» Дуня̀а-гюзель рèкла: «Мрàмор до рàмена». Нàй-сетне коа йе рèкло дèтето пàк: «Излези, я̀ ти пòелам, а не тѝ мèне» — ѝзлегла и му се прèдала. Пòсле зèл живатà вода и пòрасил смраморèните и сѝте ожѝвеле и тъ̀ргнале пò него како свàтои. Излагàеки от сѝнорот на Дуня̀а-гюзель, вѝделе една тòпола, шчо со лѝсьето свѝрела на турли-бè-турли гласои. Кò-
тези герои пили, та станъли уж безсмъртни. Но покойний ни разказвач наричаше я не «жива», а «съмъртна» вода, т. е. безсмъртна; и от нея който се напиел, ставал безсмъртен. Жално че на това време не сме били на таква възраст и положение, щото да можем да не пропуснем толко драгоценности, с които в по-последне време не беше вече в състояние да ни снабди, освен с една малка част от них, както се вижда по-преди, а по-важната изчезна и заедно с него погреба се вечно в студений му темен гроб, както е казано в предговора ми и за мнозина още други певци и приказвачи. Ето и друго доказателство, че старините ни от ден на ден все повече и повече изчезват; ето необходимостта за по-скорошното им събиране, догдето още съвсем не са изчезнали.
1. Веда — за пръв път в сборника ми се среща тази реч, в Скопие значи молния, виж и в речника.
226
ньот му рèкол на дèтето: «Потъ̀ргни я̀». Тòа я̀ потъ̀ргнало и топòлата чỳдно засвѝрила и тъ̀ргнала пò ниф. Коа дòшле дòма, ’и нàшле сарàйте от Дуня̀а-гюзель пренèсени и ỳшче пò-светли.
Еднуж цàрот, коа òдел нà лов ’и зàглеал и се врàтил да вѝдит чйи сè тийе сàраи. Коа влèгол внàтре и ’и вѝдел Дуня̀а-гюзель и сèстра му на дèтето, мнòгу се зàчудил и рèкол на Дуня̀а-гюзель: «Еве зà мене цàрица». Тàа му рèкла: «Чèстити цàру! Я сум ти снàа, а нè цàрица.» — «Кàко мòйт да бѝдит? — рèкол цàрот, — я̀ нèмам сѝн; от кàде до кàде си ми снàа?» А тàа се свъ̀ртила кун дèтето и кун девòйката и му рèкла: «Евè ти ’и дèцата со постребрèните зàбчиня и позлатèните пèрчиня, а мàйка им йè царѝцата, шчо я̀ ѝмаш дò пояс закòпана кай миялнѝцата.» На цàрот чàсокот му тèкнало, ’и прèгърнал и ’и пòмолил да се прèнесат дòма му.
Тàмо я̀ откòпале царѝцата, я̀ ѝзмиле и цàрот йè пòсакал прòшка. Си я стòрил пàк цàрица, а сèстри йè нàй-лошо’и мàчил (’и нàкажал). Свàтбата се сторила от àрна пò-арна, и от тòган на цàрскийот стòл сèднало дèтето.
СЛЕПИЙОТ ЦАР И СИН МУ
Èдно врèме бѝл еден цàр. Тòй си ѝмал сѝн и бèше го дàл да се ỳчит кнѝга на еден мнòгу ỳчен дàскал. По нèколку врèме цàрот го забòлеле òчите и òслепел. Дèтето еден дèн, седèеки до дàскалот, òвай го прàшал: «Зàшчо си дèнеска тàка нèвесел?» Дèтето рèкло: «Како да сум вèсел, коа тàтко ми òслепе и екѝмите вèлеле оти зà него лèк нèмат?» Дàскалот се пòдумал мàлу и му рèкол: «Лèк нè оти нèмат, туку лèсно не се нàогят.» Дèтето му рèкло: «Мнòгу ти се мòлам, кàжи ми, кàде йет (кàй се нàогят); бèлки ке мòжа я̀ да го нàйда!» — «Нè мойш, à дете, лèкот му йе: накрàй земя ѝмат една плàнина, шчо се òтворат èднуж на годѝната и вèднаж се зàтворат. Вò неа ѝмат една ябòлкница, шчо рàгят саде трѝ яболки. Тийе три яболки да сè, тàтко ти ке се излèкуат!»
Дèтето рèкло: «Я кь’òда и нèма да се врàта нàзад, дури не ’и зèам». Дàскалот, коа вѝдел оти не кè может да го зàприт, му рèкол: «Я не вèруам да мòйш да ’и зèмиш; туку, ако бѝ да пòеш, да не се лàжиш да зèмеш нèшчо дрỳго òт земя, оти тàмо ке òстанеш.»
227
Дèтето си напрàйло жèлезни òпинци, зèло стàпчето в рàце и тъ̀ргнало кун кай шчо му пòкажал дàскалот. Одело, шчо òдело, втàсало до планѝната тамàм коа ке се отвòрела и, шчò-туку се отвòрила, влèгло внàтре, се кàчило на яболкнѝцата и скѝнало ябòлката и слèгло. Под яболкнѝцата вѝдело една мàла кỳтия, се нàвело и я̀ зèло. Шчò туку я̀ зèло, планѝната се затвòрила. Дèтето остàнало внàтре и тòгай му тèкнало за тòа, шчо беше му рèкол дàскалот, — да нè земат нѝшчо дрỳго.
Вѝдело, невѝдело, джарèеки се, вàтило да òйт во прàзното, — паднѝ-стани, паднѝ-стани, со мнòгу мàка, одвàй дòшло до едно по-шѝроко мèсто и заглèало трòа вѝделце. По видèлото, по видèлото, ѝзлегло от пòд земя на еден дрỳг свет. Тàмо нàшло еден грàд. Шчò туку влèгло, чỳло тèлали да вѝкаат и да таксỳаат пàри бèз есап на тòй, шчо ке ’и нàйт тѝйе три яболка, оти цàрот (тàтко му) бèше рàзпратил по сѝте зèми да ’и бàрат ябòлката. Дèтето си рèкло само сò себе: «И така, ѝ така тèглиф мàка и òвде никòй не ме пòзнаат, оти сỳм цàрски сѝн, да ’и прòдаам ябòлкава едно пò едно, баре да си ѝзтерам со тийе пари еден кèйф и тàтко ми пàк ке оздрàвеет.» Тàка мислèеки си, го прòдал èдното яболко за кòлку шчо пòсакал. Сòбрал от грàдот другари, я̀л, пѝл сò ниф, се вèселил, àрджел пàри бèз есап, дури сѝте ’и пòарджил. Пòсле го прòдал и втòрото яболко за ỳшче пòйке пàри, а ѝ ниф тàка, по пустина ’и пòарджил. А коа ’и изèл пàрите и от трèкьото яболко, им рèкол на другàрите си: «А брè, брàкя! Я тòлку врèме вѝ раниф, сèга глèате, пàрите ми се битѝсаа. Дàйте сèга вѝе да àрджиме.» Коа чỳле тòа, другàрите му еден пò еден се не вѝделе.
Коа се вѝдел сàм, кỳтрийот, бèз пари, ни за да си òйт, ни пак да сèдит, се сторил кàйль да ỳмрит. Имал ушче пèдесет-шèесет пàри, си кỳпил едно òгнило и троа трàд, за да ойт в плàнина, да зàпалит нòке òган и да го ѝзеат дивѝната. Коа òшол в плàнина, се побàруат, глèат, огнѝлото му го нèмат. Се рàзпасал (тога за пъ̀рв пат, оти до тòгай, от коа бèше тъ̀ргнал на пат, не бèше се рàзпашал), да го бàрат. Сопашуàеки се, му пàднало нèшчо от пàзуа, глèдат — кутията, шчо бèше я̀ зèл пòд яболкнѝцата. Шчò туку я вѝде, рèче: «Брè, пустѝната! За тàа кỳтиа тъ̀ргаф тòлку мàка, я да вѝдиме, шчò имат внàтре?» Я отворил и глèат дванàйсет мàлки свекѝчиня. Сèкнал òган и шчò туку зàпали едно от свекичѝнята, èте, ти се я̀ви една нàй-ỳбаа самòвила и вàти да ѝграт чỳдно òро. ’И зàпали и дрỳгйте единàйсет, дрỳги тòлку самòвили вàтиа òро да ѝграат. Угасна едно от свекичѝ-
228
нята и èдна от мòмите му тỳри еден гъ̀рст àлтани во скỳтот и зàгина. Изгаси и дрỳгите и сѝте му дàдоа по èден гъ̀рст àлтани и загѝнаа.
Тòа си ’и сòбра пàрите и се врàти во грàдот. Го пòдкупи со мнòгу пàри цàрскийот грàдинар, за да влèзит во цàрската грàдина, спроти сàрайот на цареà керка. ’И запали свèките, и мòмите курдѝсаа свирбите, заѝграа òро, тòлку ỳбоо, шчо цареà кèрка му я̀ посàкала кутйата и му се вèти да му дàйт, шчо ке сàкат. Дèтето йè рèче, оти кутѝата му дàат пàри, «за тòа пàри нèйкюм, — рèкло, — ама лю̀бов». Цареà керка се ѝзлага и òстана тèжка. Цàрот, коа я сỳми, я̀ ѝзтера. Тàа си го зèде дèтето (момокът) и си напрàия едни сàрай на една разкърница. Кòй да пòминел, тийе го гошчàвале бèз пари.
Цàрот чỳл, го зèл вèзирот, се препрàйле и òшле да вѝдат, кòй сè тѝйе, шчо толку дòбрини прàат. Коа òшле тàмо, цареà керка ’и пòзнала. Вечерта ’и запàлиле свèките и, коа чỳл цàрот тийе свѝрби, му я̀ пòсакал на дèтето кутѝята за шчò ке сàкат. Дèтето му рèкло: «Арно, ама ако ми я̀ вèтиш жèна ти». Цàрот му се пòмолил на вèзирот, да à вèтит тòй жèна си. А дèтето рèкло:: «Кòй ке я̀ вèтит жèна си, у нèго ке бѝдит кутѝява». Вѝдел, нèвидел, цàрот си го ѝзвайл от пъ̀рстот пъ̀рстенот от царѝцата и му го дàл. Тòгай цареà керка му се кàжала и му рèкла: «Тà, стàр вèке шчо си, се ѝзлага и я̀ прòдаде чèста мàйчина ми за тàа кỳтия, кàмо ли я̀, шчо бèф ушче дете и нѝшчо нè знаеф?» Цàрот се зàстрамил, я̀ простил и, намèсто сèбе, го клàл цàр дèтето.
ЦАРЕÀ КЕРКА ЛÀМИЯ [1]
Едно врèме ѝмало еден цàр. Той си ѝмал дèвет сѝной, а жèнска чèлад ѝч. И сè едно се мòлел на гòспода — да му дàет. А коа поòстарел и вѝдел оти ỳшче нèмат, вàтил да се мòлит на гя̀олот. По една гòдина му се рòдило едно дèвойче. Коа порàстило на трѝ-чèтири гòдини, на цàрот вàтило да му гѝнеет òвците. И запòелал на синòй си, сèкой со рèд, да òйт и да вàрдит, — шчо йе тòа, шчо му я̀ я̀дет стòката? Сѝте брàкя се изрèдиле и нѝкой не дòвардил. Дòшол рèдот и на най-мàлийот. Коа се смрàчило
1. Сравн. прик. № 1, 6.
229
и нему му се прѝспало. За да не зàспиет, тòй нàпрайл една шѝлка и я̀ зàкачил прèд себе да му йе прàо на нòсок за коа ке се нàведет и зàспиет, да се бòднит и да се рàзбудит. Прèседел нòкьта. А утрѝната зàглеал от дàлеку чòек и, коа се поприблѝжила, я̀ пòзнал сèстра си. Пред да го видит, тàа грàбнала едно ю̀нче и го ѝзела. Брàт йè ѝзвикал: «Цèцо! шчо прàйш?» — «Мòлчи, — му рèкла, оти ке те ѝзеам». И си òшле зàедно дòма.
Коа приблѝжале дò куки, вѝделе оти кỳчката нѝфна бèше се окỳчила три кỳчиня. «Зèми ’и òвье кỳчиня и бèгай, — му рèкла ламѝята на брàта си, — ако сàкаш да бѝдиш жѝв». И му дàла ỳшче и трѝ сèменки да ’и пòсадит по пàтот, за по дъ̀рвата, шчо ке ѝзрастат, да знàйт кàй òшол брàт йè и по врèме да òйт и нèго да го ѝзейт. Тòй си òшол и ’и нàсадил семèнките едно дò друго. Ошол на дàлеку и во едно сèло се зàфатил за рàбота и се òженил.
По врèме му се нажàлило за дòма и нàмислил да òйт. А кучѝнята, Мѝсленко, Пробѝй-гора и Сѝленко, рèкол на жèна си да ’и зàтворит (оти сèстра му бèше му рèкла: «Ако нèкой пàт ти тèкнит да дòйдиш, кучѝнята да не ’ѝ носиш, оти кете ѝзеам.») Туку йè рèкол жèнеси, оти, «коа ке вàтат да квѝчат и да сàкаат да ѝзлезат, да ’и ѝзпушчиш, оти я̀ ке ỳмра» — и си òшол.
Вѝдел оти трѝте сèменки изрàстиле три тòполи гòлеми. А коа прѝближал до грàдот тàтков си, се зàчудил, коа нè чул ни пèтел да прòпеет, ни жѝва дỳша да вѝдит: — Сèстра му (ламѝята), бèше стòрила гàйрет, от коа ѝзела кỳкните лỳге, го изчѝстила и грàдот со сè ѝманье. Се пòкачил на едно вѝсоко мèсто и сèстра му го заглèала оти бѝла сèдната нàй-горе на сàрайот и не пропушчала ни пѝле да прèлетит. Го вѝдела и го повикала нà име. Тòй вѝдел оти не кè можит вèке да се врàтит, ошол. Тòй, кỳтрийот, знаèл оту тàа ’и супрàйла брàкя му и затòа си мòлчел. А тàа му рèкла: «Ех, брàте! Шчо кàсмет си ѝмал! — Се яви една чỳма и сѝте изỳмреа, саде я̀ останаф (за мòстра!)». Пòсле слèгла, го тỳрила кòньот в я̀сли и му рèкла: «Брàте! кòньот со трѝ нодзе йè.» — «Остай кòньот, — йè рèкол тòй, — èла ниè да се вѝдиме». Тàа му дàла еден дзвòнец, да го чỳкат, за да се сèтит, коа ке ѝзбегат, а тàа слèгла, запàлила фỳрната. За къ̀смет от на брàта йè, èте ти едно глỳфчишле гòлемо. Тòй го фàтил и му го въ̀рзал дзвòнецот за врàтот, а сàмийот ѝзбегал. По врèме глỳшецот се скрѝл во една дупка от запустèнийот сàрай. Ламѝята се кàчила, разкòпала дỳпката и си помѝслила оти брàт йè се прèпраил на глỳшец. Го разпàрала, го помирѝсала и, коа вѝдела оти йет вѝстински глỳшец, се препрàила на вѝстинска