VI. ОТ БИТОЛСКО
(От с. Сърпци, записал Иван Толев, разказани от Кръста Янкова)
161. За болен Дòйчина (Разказана от Ивана Димитриева, записал Христо Андонов от Битоля)
162. Една чупа, шчо я клàле жѝва в грòб
163. Пирàлката нèвеста — самòвила
165. Сѝн и мàйка — стори дòбро и на живòтните, па не кай се
166. Чупата, шчо се омàжила за умрено мòмче
167. Чупата, шчо сàкал тàтко йе да я зèмит за жена
168. Овчàрчето, змѝята и гòспо
172. Страшливецот (Последните три приказки записал Кости Наумов от Битоля)
173. Тройцата брàкя (Записал Секула Василиев)
174. Правѝната и кривѝната, — двайца брàкя (Записал Секула Василов)
ВРÀБЧЕТО
Едно врàбче си спѝяше слàдко на вѝсоко, на седèлото, под една стрèа, без да мѝслит како да иззѝмуват и кàко ке се нàранит. Во спиèньето вѝде чỳден сòн: òколу нèго еден кỳп пѝлиня во най-свèтлива прòмена — вратòйте им свèтат како àтлаз; клюнвòйте им от злàто и пèрата прàват тỳва зèлени, тỳва цървени тàлази, а òчите им блескат от ỳбос, кàпка рòса от зòрата. Како шчо глèдаше врàбчето, ѝздивна и си рèче: «Сѝромаф я̀з! Кòлку ми йе сирòмашка промèнава мòя!» Шчò-туку пòмисли тòа, òдеднаж му изнѝкнале шàрени пèрца. От рàдос врàбчето вàти да подскòкнуват òт гранка нà гранка и не мòжеше да се нарàдуват. Ушче се не нарадỳвало и стрàшна бèда ѝдит на глàвата му — една змѝя, како шчо се сгъ̀рмла на кòлце, рѝпнала отпреди и ушче малце ке го налàпала. Побегват врабчето; а па дрỳга бèда — еден лòвец, оти го вѝдел тòлку ỳбоо пѝле, òтърча да го вàтит. Врàбчето ѝзвика: «Напỳсто се рàдваф; йф, да ми йе да сум пàк во седèлото под стрèата!» Се разбуди врàбчето, се òпули и вèднаж òтиде на дòлот — скòк, екòк, се òкапи во вòдатà, скòк, скòк и зàпеа: «Чѝк-чирик, чѝк-чирик!»
СТАРЕЦ И МЕЧКА
Еден стàрец òтиде една нòкь да крàдит крỳши. Се кàчил на дъ̀рвото и шчò-туку вàтил да бèрит, една мèчка дòшла и тàя да я̀дит крỳши. Се кàчила на дъ̀рвото, а стàрецот се скрѝл зад
297
лѝсьето. Мèчката скѝнала една крỳша и вàтила да à глèдат на месечѝната и да си вèлит: «Цървòсана йе, или здрèла йе?» Стàрецот си мѝслеше, оти мèчката му я дàвала крỳшата, та рèче пòлека: «Нè сакам, нè сакам.» И мèчката йе лàпнала крỳшата. Скѝнала ушче и дрỳги, и вàтила и тѝйе да ’и глèдат на месечѝната и пà да си прѝказват: «Ць̀рвосан йе, или здрèл йе?» Стàрецот пàк си мѝслеше, оти го кàнит, та йе рèкол на мèчката: «Нè сакам, нè сакам.» Мèчката йе ѝзела и тàа крỳша. И пàк скѝнала ỳшч еднà круша, и пàк си прикàзваше на месечѝната. И стàрецот, како шчо си пòмисли, оти го кàнеше со крỳшата, ѝзвикал вѝсоко: «Нè сакам, нè сакам.» Мèчката се уплàшила от вѝкот и пàднала от дъ̀рвото, та се утèпала.
КОЧЕДЖИЯТА И СЕЛАНИНОТ
Еден кочѝджиа како прѝблиза до еден грàд и тèраше кòлата мнòгу бъ̀рзо. На пàтот тòй стрèте еден сèланин и го зàпраша: «Ке стàсам ли во грàдот?» — А селàнинот му рèче: «Ако тèраш по-полека, ете, сега ке стасаш; а ако тераш така, како шчо ге вѝдоф, нè мойш да стàшаш дòвечер.» — Кòларот се нàлутил от тàков кàршилок, плèснал со кàмджикот кòньите и вàти да тъ̀рчат ỳшче пò-бързо. Селàнинот си зàминал. По мàлце, от сѝлното тèранье, кочѝята му се скъ̀рши — еднò кòлце пъ̀рснало на еднà страна, дрỳго, — на дрỳга; òската се скъ̀ршила и тòй ушче мàлце ке се òтепал. Како шчо бèше стèмнато и како шчо си нèмаше потрèбните рàботи, за да я нàпраит кочѝята, òстана да прèседит на пàтот. На дрỳгиот ден òтиде во грàдот пèш и си кỳпи потрèбните нèшча да си нàпрайт кочѝята и како шчо йе нàпрай мàлце, òтиде по-пòлека во грàдот.
298
ЗА БОЛЕН ДОЙЧИНА [1]
(Разказана от Ивана Димитриева, записал Христо Андонов от Битоля)
Си бèше еден юнак, го вѝкале Дòйчин. Тòй пàднал бòлен и лèжал дèвет гòдини, ни стàнвал, ни ỳмирал и во грàдот нèгов му дòшол еден цъ̀рна арàпина, и я̀дел по трѝ вурни лèб на дèн и по трѝ бòчви вѝнои по една чỳпана вèчер. Дòшло врèме, ке йе я̀ди на бòлена Дòйчина сèстра му. Тàя сѝ мèтеше дворòйте и плàчеше. Бòлена Дòйчина йе слỳшнал и му вèли: «Шчо мèтиш двòрой, сестро, и плàчеш?» Тàа му кàжва каква бѝла рабòтата, Тòй ѝ рèкол:«Оди при нàлбато да ти го пòдковит кòньот, кога ке се врàта ке му плàта.» Тòгай òтишла при нàлбато и му кàжала да му пòдкови кòньот. Тòй ѝ рèче: «Ако ми òстайш твòйето бèло лѝце зàлог.» Тàя со плàченье си òтишла дòма и му кàжала на брата си, како му рекол налбато. Той му рекол: «Арно, сестро, — и ѝ рèкол: — Зèми сàбята и отнèси я при млàди кълъ̀чия да я нàточи верèсия; кога кьо се врàта, ке му плàта, даму рèчиш.» — Тàя òтишла и му рèкла на млàди кълъ̀чия да му я нàточи сàбята. Тòй ѝ рèкол:«Ако ми òстайш твòйте църнѝ очи зàлог.» — Тàя си òтишла дòма пà со плàченье. И брàт му ѝ рèче: «Нèма нèшчо околу трѝста àршини плàтно?» Сèстра му му рèче: «Има, брàте!» Тòй зèде плàтното и се зàвитка я̀ко и òтиде при цъ̀рна арапина и вати да му ’ѝ сèчит ортòмите от чадоро, каде сèдеше, и цъ̀рни арàпина му ѝзлезе и му рèче: «Ела, да се òбѝдиме», — и се вàтиа да се бòрат. Бòлена Дòйчина си го вàти àрно цъ̀рна арàпина и го зàкачи дò гуша в зèми. Пòсле òйде при нàлбато и му зèде глàвата, зашчо не му пòдкова кòньот. Отиде и при Яни, млàди калъ̀чия, и нèму му я зèде глàвата и си òтиде, се прòсти со сèстра си и си ỳмре.
1. Виж в песн. № 392 и 431 и у Бр. Мил. № 88, 154 и 155.
299
ЗА ЕДНА ЧУПА, ШЧО Я КЛАЛЕ ЖИВА В ГРОБ ИЛИ ИЗНАХОЖДАНИЕТО НА БИЛКИТЕ
Си бèше една чỳпа, си òдеше на шкòля. Кога си ѝдеше от шкòля, си òдеше прàво во градината да си ỳчи кнѝгата, а едно пѝле ѝдеше, та му вèлеше: «На млàдос сàкаш да тъ̀ргаш раат, а на стàрос мàка али сàкаш на стàрос рàат, а на млàдос мàка?» Тàа òтишла при мàйка си и му кàжала, зàшчо му вèли тàка пѝлето? Мàйка му ѝ рèкла: «Кèрко, кога ке дòй пѝлето, ти рèчи му:— На млàдос мàка да вѝда, а на стàрос рàат.» — И пàк òтишло чỳпето кай градѝната и пѝлето дòшло и му рèкло: «Кàко сàкаш?» Чỳпето му рèкло: «На млàдос мàка, а на стàрос рàхат.» И тогай пѝлето йе зèло за кòсата и я òтнесло при една бàфча. Тàя бàфча бѝла цàрева и бафчанджѝята òтиде при цàрот и му рèкол: «Чèстити цàру! Во бàфчата ми йе дòшла една чỳпа и нè сборва.»Тòгай цàрот му рèче: «Донèси я во измекя̀рките, нèка я̀дит едно пàрче лèб.» И бафчанджѝята йе зèде и йе òднесе во измекя̀рките. И тàмо чỳпата си сèдеше. Еднаж цàрев сѝн стòри да я̀ бàци и тàя го тỳрна. Тòй пàдна нà плеки и ỳмре. Тòгай цàрот не знàеше шчо да ѝ прàйт; и тòй я̀ клàде в грòб жѝва зàедно со сѝна му. А грòбот го напрàйле како кỳкя; и тàмо си жѝвеше. На трèти ден дòшла змѝята да му’ѝ я̀дит òчите на цàрев сѝн, зàедно со трѝ змиỳлчиня и чỳпата’и ỳдри змиулчѝнята со мàлку зèмя и ỳмреа. Мàйка му на змиулчѝнята òтишла, та зèла малку трèва и му клàла на змиулчѝнята во ỳстите и тѝйе ожѝвеа. А мàлку трèва остàнала, та йе зèде чỳпата и му клàде во ỳстата на цàрев сѝн. И цàрев сѝн òживе и на дèвет мèсеци му дàде гòспо чèдо во грòбот. И èден òвчар се дòближе до грòбот и слушна да плàчи во грòбот и му рèче на царèвиот бафчàнджия, оти вàка и тàка, во грòбот на цàрев син плàчи мàлоо дèте. И бафчанджѝята му кàза на цàрот и отѝдоа да слỳшаат; и цàрот слỳшна оти врèска малòо дете. И зèде мàйстори, та г’отвòриа грòбот и си го зèдоа дòма сѝн му зàедно со чỳпата, и си вèкваа вèк.
300
ПИРÀЛКАТА НÈВЕСТА — САМОВИЛА
Сѝ бèше една бàба. Си ѝмаше една крàва. Тàя крàва му дàваше млèко. Тòва млеко бàбата го въ̀рлаше во мòрето. Èднож я вѝде цàрев син и му рèче: «От шчò йе тòа млèко?» Бàбата му рèче: «Имам една чỳпа; нà утро се мѝйет и от лѝцето му тèчи млèко; и му йè жàл да го въ̀рла во двòро, та за тòа го въ̀рлам во мòрето.» Цàрев син му рèче на бàбата: «Нè ми йè дàваш зà мене?» Тòгай бàбата му рèче: «Кàко да ти йè дàм, кòа тѝ си цàр, а я̀з сум сирòмашка?» — «Ако» — му рèче цàрев син. Бàбата му рèче: «Да ти йè дàам.» На дрỳгиот дèн дòшол да я̀ зèма со кòчии. Бàбата я̀ нарỳжала една пѝралка, я̀ клàле во кочѝята зàедно со бàбата. (Тѝе ѝмале àдет — кога ке зèмале нèвеста, нѝкой не се глèдале вò неа, кàква йè.)
Бàбата му рèкла на цàрев син да пòминат покрàй море, зашчо сàкала чупата да го вѝди млèкото кай шчо го турѝвала бàба му. Кога се наблѝжиле до мòрето, бàбата я въ̀рлила пирàлката во мòрето и вѝкнала да плàчи, гьòам чỳпата се въ̀рлила во мòрето. Тòгай цàрев син пỳшчил плѝвците. Плѝвците нàшле тàмо една чỳпа, каде я̀ плèте мàйка му. Тàя бѝла самòвила. Тѝйе я̀ чàпнале от мàйка му. Тòгай мàйка му ѝ рèче на кèрка си: «Кèрко, нà ти овье трѝ вѝлджани; кога ке прогòворат тѝйе: зèмята мàйка, мòрето тàтко, месечѝната сèстра, съ̀нцето брàт, тòга и тѝ да прогòвориш со мàжот ти.»
Плѝвците я̀ извàдоа и цàрев син си я̀ зèде за жèна. Вилджанчѝнята си’и пỳшчаше нà вода и èдното от тѝйе се чỳкнало со дрỳгото, та се скъ̀ршило и вѝкнало: «Зèмята мàйка, мòрето тàтко, месечѝната сèстра, съ̀нцето брат, ме бѝа и се скъ̀ршиф.» Тòгай тая прогòвори со мàжа си. Тòгай тòй му рèче: «Жèно, я̀з ке дòнесам сè, шчо трèба за гòсти, а тѝ да сгòтвиш, оти ке’и вѝкам брàкя ми нàгости.» — Тàя му рèкла: «Нѝшчо да нè купваш, сè йè сгòтвено завèчер.» — Кога дòшле на вèчерта брàкя му, тàя клàла сòврата туку бèз манджи. Тѝйе сèднале. Тàя си плèснала рàцете и излèгоа сèкакви мàнджи, и клàла на òгнот тàвата и клàла мàс и си тỳрила нàтре во тàвата рàцете и се стòриле рѝби, шчо се скѝнале во я̀денье. На дрỳгата вèчер тѝйе òтишле на гости при брàкя му. Снàите я̀ пречèкале ỳбаво; и тѝйе клàле тàва да нàпраат како нèа. Коа си изгòреле пъ̀рстите, тòгай я̀ рàзбрале оти бѝла самòвила.
301
ЧÀВКА, ЦÀРЕВА НÈВЕСТА
Си бèше една жèна, не рàгяше дèца. Тàя се мòлеше многу врèме да му дàй гòспо чèдо и гòспо я̀ пòжали и му дàде чèдо — една чàвка. Тàя чàвка со клỳнот разпрàаше околу кỳкята. Èднож ѝмаше мнòгу за перенье àлишча и мàйка му бèше бòлна. Тàя се зàпрегна и зè да пèри. Пòртата бèше отвòрена и цàрев син пòмина и йè вѝде. Тòгай тòй пỳшчи стрòйник да йè въ̀ршит зà него. Бàбата му рèче: «Яз нèмам чỳпа, сàмо една чàвка.» Стрòйникот я̀ пỳлеше, кай шчо разпрàаше со клỳнот. Тòгай стрòйникот òтиде при цàрот и му рèче: «Нèма бàбата чỳпа, а само една чàвка си рàзправа со клỳнот.» Цàрев син му рèче: «Чàвка нека бѝди, я̀з йè дèкшаам.» И на дрỳгиот дèн отѝдоа да йè зèмат невèстата и си я̀ клàдоа во кочѝята. Тàя лèтна от кочѝята и се кàчи над кочѝята. Си я̀ отнèсоа дòма и си я̀ клàдоа во кьòшето да гỳвей. И тàя гувèйше како нèвеста. От кога се бѝтиса свàдбата, тàя скрѝшем мѝеше пàници, пèреше àлишча и сè шчо трèбаше за во кỳкята, прàеше. Цàрев син се чỳдеше: кòй рàзпраа? Èднож се скрѝ дòма и тàя не гò виде; зèде да мѝйе пàници и тòй йè вѝде и нѝшчо не мỳ рече.
Èднож во нèкой цар прàел сватба и тѝйе’ и покàниле нà свàдба. Брàкя му òтишле со невèстите, а тòй зèл мàйка му и òтишол сò неа. Чàвката въ̀рлила пердỳите, се òблекла и рèкла на измекя̀рите да му дòнесат една кòчия. И тàя се кàчила во кочѝята и òтишла кай свàтбата, та сèднала до свекъ̀рва си. Тòй я̀ узнал оти йет чàвката, жèната нèгова, та òтишол дòма и въ̀рлил пердỳите в òгнот. Нèйзе му смѝрисна и вѝкна: «Ах!» Тòгай свекъ̀рвата ѝ рèче: «Шчò ти йе, кèрко?» Тàя му рèче: «Яз ти сум снàа ти, шчо беф чàвка.» — И си жѝвеа вèк.
СИН И МАЙКА — СТОРИ ДОБРО И НА ЖИВОТНИТЕ, ПА НЕ КАЙ СЕ [1]
Една жèна с’ѝмала едно дèте и тòа рèкло на мàйка му: «Мàйко, да ми дàйш трѝ пари, ке òдам на тỳгина.» Отишло и
1. Срав. прик. № 101 и пр.
302
стòяло тàмо неколку гòдини и мѝсли да си ѝде от тỳгина, туку нѝшчо не казандѝсало, а саде тритè пари, шо’и зèде от мàйка му, му стòяле и пàк си’и нòсеше. И како си ѝдеше нà пат, нàйде едни дèца, шо го тèпаа едно кỳче; тòо квѝчи, тѝйе ỳдри нà него. Му рèче на дèцата: «А бре дèца, не тепàйте го тòва кỳче, яз ке ви дàм една пàра да го òткинам от смъ̀ртта.» И тѝйе му го дàдоа. Тòй си го клàде во тòрбата и кѝниса да си òди по пàтот. И пàк нàйде едни дèца, шо тèпаа една змѝя. Тòй му рèче на дèцата: «А бре дèца, не тепàйте я змѝята, ке ви дàм една пàра да я̀ òткинам от смъ̀рт.» И му я̀ дàдоа; той им даде пàрата, си зèде змѝята и я̀ клàде во тòрбата и си тъ̀ргна пàтот. Како шо òдеше по пàтот, нàйде едни дèца, тèпале едно мàче. Мàчето врèскало и тòй зàтече и му рèче на дèцата: «А бре дèца, не тепàйте го мàчето, ке ви дàм една пàра да г’òткинам от смъ̀рт.» Tѝйе му го дàдоа мàчето, си го клàде во тòрбата и си кѝниса да си òди дòма. Въ̀рве нèколко днѝ, та си òтиде дòма. Кога си пòйде, го ѝзваде кỳчето и мàчето, и змѝята. Мàйка му му рèче: «Море чумỳ ти се òве, шчо ’и дòнесе?» — «Ове ’и казàндисаф от тỳгина» — рèкло дèтето.
Змѝята нòке била нèвеста, а дèнье змѝя. Чỳла во гòрата една змѝя оти кèрка йè бѝла во мòмчето и му пỳшчила да дòйди прѝ неа, та шò добро сàка, тò ке му дàй. Змѝята му рèкла: «Яз те ѝмам брàт на òво вèк; кога ке òдиш при мàйка ми, нѝшчо да нè земаш дрỳго, само зъ̀рното; тò зърно’шчо да рèчиш, тò ке ти се нàпрайт.» И тòй òшол тàмо. Мàйка му рèкла: «Сè ке ти дам, само кèрка ми да я̀ дòнесиш.» Тòй йè рèкол: «Дори не ми го дàйш тò, не ти я̀ даам кèрка ти.» И тàя му го дàла зъ̀рното.
Заб. Продължение и край виж прик. № 101, с разлика само че там ролята играе пръстенът, а тук зърното, затова счетох излишно да я повтарям тук.
ЧУПАТА, ШЧО СЕ ОМАЖИЛА ЗА УМРЕНО МОМЧЕ
Си бѝла една чỳпа, катà утро си вèзела нà чардак, катà утро му пèйеле едно бѝлбилче и му вèлело: «Мори чỳпе рабòтниче, шчо àрно знàйш да рàботиш, ке се òмажиш за едно момчу ỳмрено.»
303
Тàа си òдела еднош нà вода; сѝте чèшми сèкнале. Една жèна ѝ рèкла: «Оди òнде гòре во кòнакон; тамо тèчи чèшмата.» Чỳпата òшла да зàлей вòда и нàшла тàмо калàбалок и почèкала да зàлеят сѝте. Како си òшле тѝйе, залèяла и тàя и вàтила да си òдва, а пòртите ѝ се затвòриле; тъ̀рга, тъ̀рга да ѝ се òтворат, не ѝ се отвòраат. Сèдне остàнала сàма тàмо. Се кàчила гòре в одàйте да пòбара да не ѝма нèкой чòек да сèди сò него, оти шчо кè прай сàма? Имало тàмо дèвет òдаи; влèгла од òдаа в òдаа, нàшла едно мòмче ỳмрено. Сèдне си рèкла сàма со ỳмо: «Туку-рèчи, овà момче ке бѝди, шчо ми вèлеше билбѝлчето, оти ке зèмам мòмче ỳмрено.» Сèдела тàмо, го преглèдвала четирѝесе днѝ и четирѝсет нòки. Тамо ѝмало и кнѝги и знàела да пèй кнѝга, и си се еглендѝсвала со кнѝгата. Дèня нèмало со кòго да сбòрва. Сèднем, там наблѝзало врèмето, за да стàнит мòмчето, слèгла тàя дòлу; и èдно слèгла дòлу, и се отвòриле пỳстите пòрти и влèгла една гю̀пка. Чỳпата ѝ рèкла нà гю̀пката: «Мори гю̀пко, кàчи се гòре да го глèдаш еден чоèк ỳмрен, оти четирѝесе днѝ и четирѝесе нòки сум го глèдала и сèга слèгоф дòлу.» Сèднем се кàчила гòре гю̀пката. Кога му дòшло врèмето на мòмчето да стàни, едно стàнало и я нàшло гю̀пката. Му бѝло рèчено: кòй ке нàйди прèд него, кога ке стàни, нèго ке го зèми. Гю̀пката йе нàшло и мỳ рèкло: «Мори жèно, кòлку сум се ỳспал!» И тàя му рèкла: «Четирѝесе дни и четирѝесе нòки кàй те прèгледвам.» И си я̀ зèл за жèна.
Сèднем дòшла и тàя, шчо го преглèдвала четирѝесе днѝ и четирѝесе нòки. И тàя се стòрила како измèкярка, а гю̀пката му се стòрила жèна. Сèднем ке òдел на тỳгина, гю̀пката му рèкла: «Да ми кỳпиш едно нòже со двè сèчила.» Нàкупил сè и го дàл нòжето на измекя̀рката. Си го зèла тàя нòжето и му рèкла: «Море нòже, нòже, ке ти кàжам сѝте àлой и седнем ке се ỳбиям сò тебе, Сèднем, и àко го глèдаф òвде четирѝесе дни и четирѝесе нòки, пàк не ме зèде мèне, а гю̀пката.» И му изкàзала на нòжето сѝте àлой. Тòй я̀ чỳл: «Шò велиш тàка?» Я чỳл и тòй и я̀ зàвервал. Я прèпрашал гю̀пката и ѝ рèкол: «Оваа ме глèдала четирѝесе днѝ и четирѝесе нòки? Кòй шчо’и знàйт òнийе кнѝги да’и лèи, тòй ме вàрдил и тòй ми йе за жèна.» Я клàл чỳпата да пèй, ѝзпела сѝте кнѝги и сèднем я̀ клàл гюпката да пèй, и тàя не знàела да пèи ѝч, и си я̀ зèл за жèна чỳпата.
304
ЧУПАТА, ШЧО САКАЛ ТАТКО ЙЕ ДА 'Я ЗЕМИТ ЗА ЖЕНА
Еден стàр си ѝмал една кèрка и си бѝле мнòгу сирòмаси — нèмале лèб да я̀дат и купỳвале пèпел да я̀дат наместо лèб.
Еднож кèрка му му рèкла на тàтка си: «Тàтко, òди нà утро нèмиен на онòй сокак да вѝдиш шо кè найдиш.» И тòй на утрото òшол и нàшол едно кèсе со пàри. Пàк ошол друготò утро и пàк нàшол пàри, се стòрил мнòгу бòгат, пò-богат от цàрот. Завàтиле да прàят кòнаци и тàтко му му рèкол на кèрка си: «Ке те зèмам за жèна.» — «Не вèли ми тàка, тàтко, да си го пòткасниш я̀зикот!» — Тòй му рèкол: «Я ке те зèмам, я̀ ке те òтепам!» Тàя му рèкла на майстòрите да нàпраят еден дòлап, сàм да се òтвора и сàм да се зàтвора. Тàя влèгла во дòлапот и му рèкла на майстòрите: «Кога ке дòйди тàтко ми, да му рèчите оти чỳпата се въ̀рли во мòрето.»
Тàтко йè, кога чỳл тòва от майстòрите, се въ̀рлил и тòй во мòрето. Майстòрите я̀ напрàйле кỳкята и си òтишле. На цàрот сѝн му’и вѝдел конàците мнòгу ỳбави и си дòшол тỳва, а аскèрите стòяле на пòртата со пỳшките в рàце. Кога лèжал, на глàата си ѝмал еден ѝбрик от влòрин, а на нòдзете — сàмо от стрèбро. Чỳпата излèгвала нàдвор, се ная̀двала и се напѝвала вòда и ибриците’и мèнвала — тòй, шо бѝл на глàата, го клàвала нà нòдзете, а тòй, шо бѝл на нòдзете, го клàвала на глàата. Кога стàнал царèвиот сѝн, се чỳдел. Стàнало кàвга и сѝнот òшол на кавга. Аскерите я̀ изтèрале жèната му (чỳпата) и я̀ слèкле гòла; я̀ въ̀рлиле во копрѝите, само пъ̀рстенот ѝ го остàиле. Дòшла една бàба, бèрела кòприви. Чỳпата ѝ се мòлела: «А мори бàбо, ти се мòлам, ѝзвай ме òттува!» Бàбата рèкла: «Имам трѝ керки.»
Кога си дòшол царèвиот сѝн, вѝдел оти я̀ нèма. Се пòболил от жàл; му тèкнало за кòприви и бàбата му нòсела кòприви и пъ̀рстенот от чỳпата. Тòй го òтпеал пъ̀рстенот и я прàшал: «Кой ти гò даде?» Тàя му рèкла: «Една чỳпа.» И ѝ рèкол: «Оди, викнѝ ми я̀!» И тàя я̀ вѝкнала. Тòй я̀ пòзна и си я̀ зèде.
305
ОВЧАРЧЕТО, ЗМИЯТА И ГОСПО [1]
Си бѝло едно òвчарче. Си òдело во нèдела да си пàси òвците и вѝдело едни дèца да пèчат една змѝя в òган. Змѝята му рèкла на овчàрчето: «Море брàте, откѝни ме от òгнов, шо сàкаш сèднем ке ти дàам.» И тòо я̀ откѝнало змѝята от òгнот. Сèднем змѝята му рèкла: «Да ми ѝдиш катà утро на дỳпката и ке ти плỳкам в ỳстата да се нàучиш сèкакви язици.» Тòо му рèкло: «Нèкям, ке ме кàсниш!» — «Нè, нè, не те кàснувам, тѝ от тòлку мàка ме òткина, та я̀з да те кàснам!» Сèдне и овчàрчето завèрвало. Ошло едно ỳтро, му плỳкнала в ỳстата и се наỳчило дèвет я̀зици. Сèднем вàтило да òди катà утро, се наỳчило сèкакви язици. И сèднем му рèкла змѝята: «Едно ỳтро да нè дойдиш и утрѝната ке ме нàйдиш ỳмрена, и да ме пòсадиш во градѝната твòя, до чèшмата.» И тòо нè òшло едно ỳтро. Òшло друготò утро и я̀ нàшол ỳмрена. Я пòсадил во градѝната, до чèшмата. Утрè дента я̀ нàшло изнѝкнато едно дъ̀рво, во кòренот само от стрèбро, а во лѝстьето и во грàните — само от злàто. Сèднем се вàкяле сѝте по бàс да пòгодат от шо дъ̀рво йет и нѝкой нè можел да пòгодел. Иделе от грàдо, от сèлата, за да се вàкят по бàс. И жèната му му рèкла: «Кàжи ми мèне, шò йет.» Тòй му кàзал: «От змѝя йет.» И тàя му рèкла: «Кàко, кàко! Кàко от змѝя?» И сèднем я̀ чỳле тѝйе от комшѝите, шо се вàкяле по бàс. Утрè дента вàтиле да гòдат дъ̀рвото от òшчо йе и му погòдиле; му рèкле: «От змѝя йе.» И зàпеял пèтелот: «Кикирѝкуу!» Овчарот рàзбрал шò пей: «Окỳтра те, мàжу, шо нè можиш една жèна да пòелаш — я̀з како пòелам педесе-шèесе жèни!» И я̀ òтепал жèната, а стòката му дàл на тòй, шо му пòгоди.
Сèга шо кè прай тòй, сѝромаф, бèз жена и бèз стока? Ке òди да се прàшва кай гòспо, да вѝдиме, шо ке мỳ речи. Ко шо òдел да се прàшва,. нàшол еден чòек, шо си òра. И тòй, чòекот, му рèкол: «Кай кè одиш, а бре брàте?» Тòй му рèкол: «Ке òдам кай гòспо да се прàшвам.» И тòй, чòекот, му рèкол: «И зà мене прàшай.» — «Àрно, ке прашам.» — Ошол пò-долу, нàшол трѝ чупи, двè прàви и една крѝва. И тѝйе му рèкле: «Кай кè одиш?» А тòй му рèкол: «Ке òдам при гòспо да се прàшвам.» Тѝйе му рèкле: «Прàшай и зà нас.» —«Àрно, да прàшам.» — Ошол пò-
1. Виж прик. № 135 отчасти.
306
долу, нàшол една ябъ̀кница. Тая го прàшала: «Кай ке òдиш?» А тòй йе рèкол: «Ке òдам при гòспо да се прàшам.» — «Прàшай и зà мене — рèкла тàя, — ѝмам àрни я̀бъки, нѝкой нè яди и не застàнува.» —«Àрно, да прàшам» — рèкол тòй. Ошол пò-долу, нàшол една рèка. Па рèката рèкла: «Кай кè одиш?» А тòй рèкол: «Ке òдам при гòспо да се прàшам.» И тàя мỳ рèкла: «Прàшай и зà мене.» — «Арно, да прàшам.»
Ошол при гòспод и госпо му рèкол: «Шò дойде, бре брàте?» И тòй му рèкол: «Ке се прàшам за нèшчо.» гòспо му рèкол: «Шчо ке сè прашаш?» «Чòекот му рèкол: «Се вàтиф со òблаг за едно дъ̀рво. Тòо дъ̀рво бèше от змѝя изнѝкнато.» Гòспо му рèкол: «Пà со òблаг ке си зèмиш сè. Утре да стàниш в нèдела, да се вàтиш со òблаг, оти сòнцето ке ѝзгрей одòзгора!»
Тòгай му рèкол: «Ме нàйде еден чòек, шо òраше и ми рèче: — Кòлку дàвам на сирòмаси, пà гòспо пòйке ми дàва стòка.» И гòспо му рèче: «Кòлку да дàва, пà гòспо ке му дàва.» —«И ме нàйдоя чỳпи; ми рèкоя: «Кòлку сме лѝчни, па нѝкой нè пули вò нас.» Тòгай му рèкол гòспо: «Да се изпòмоча крѝвата на пòлнокь.» Пà му рèкол: «Ме нàйде една ябъ̀кница; ми рèче: «Кòлку сỳм ỳбава и нѝкой не яди от моите ябъ̀ки.» — Гòспо му рèче: «Кя пỳкни, ѝма зèйр внàтре.» — «И ме нàйде една рèка и ми рèче: «Кòлку сỳм чѝста, а нѝкой нè пие òт мене.» —«И нèйзе да ѝ рèчиш: дури да не ỳдай еден чòек, нèма да пѝе нѝкой; ама кога ке пòминиш да ѝ рèчиш.»