Иречековата „История на българите”
(Петър Петров, 1978)
Преди 100 години младият чешки учен Константин Иречек [1] написа „История на българите”, която в началото на 1876 г. излезе едновременно на чешки и немски език. [2] Наскоро след това се появиха два руски превода — единият на Ф. К. Брун и на българина В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф. Яковлев във Варшава. Само след няколко години се появява българският превод на Райнов и Бояджиев в Търново през 1886 г. и унгарският на Р. Майер през 1889 г. [3] Така в навечерието на големите политически събития — Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война, както и на събития от по-сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъкна с цялата си сериозност и беше един от най-важните на Балканския полуостров, българите имаха написана и издадена на няколко езика своя научна история. По този начин българската кауза получи мощна подкрепа от страна на историческата наука. А това само по себе си е достатъчно, за да се говори и пише за голямото историческо значение на Иречековата „История на българите”. Новата българска история е тясно свързана с тази книга и с нейния автор.
Интересите на К. Иречек към историята и езиците на славянските народи са породени и вдъхновени от дейността на неговия дядо, видния чешки славист П. Шафарик. Още като 16-годишен ученик той се рови из научните библиотеки и архиви, прави първите си открития. С писмо от 23 октомври 1870 г. до Дж. Даничич той му изпраща материали, които е открил в Чешкия музей в Прага. [4] Все по това време като всички новаци
1. За живота и творчеството на К. Иречек вж. Ст. Ганев, Константин Иречек. По случай петдесетгодишния му юбилей, Българска сбирка, 1904, кн. 7, стр. 461—464; В. Н. Златарски, Дейността на д-р Константин Иречек в България (по случай петдесетгодишнината от рождението му), ПСп, 66, 1906, св. 9—10, стр. 1—30; Б. Цветкович и Й. Наги, Трудовете на проф. д-р Константин Иречек, ПСп, 66, св. 3—4, 1905 (и като отделен отпечатък); Живот и дейност на Константин Иречек (Автобиографични чертици), във: Из архива на Константин Иречек, II, С., 1959, стр. 9—31; Д. Ангелов, Константин Иречек и неговото дело, ИПр, 1955, кн. 1, стр. 100—112; от същия, Константин Иречек и българската историческа наука, във: Чехословакия и България през вековете, С., 1963, стр. 43—55; Евл. Бужашки, Константин Иречек и неговите „Пътувания по България”, във: К. Иречек, Пътувания по България, С., 1974, стр. 7—38.
2. Dějini naroda bulharscého, V Praze, 1876; Geschichte der Bulgaren, Prage, 1876.
3. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 15.
4. Из архива на Константин Иречек, III, С., 1963, стр. 14.
8
в науката той пише реферати и отзиви за новоизлезли книги из областта на славистиката. [5]
Още през 1870 г. се появяват и първите трайни, научни интереси. Причината за това, както пише сам К. Иречек в писмо до Дж. Даничич от 14 декември 1870 г., било откриването на един списък от около 70 новобългарски книги в архива на Шафарик. Това била, така да се каже, първата българска библиография. И за да не отиде положеният труд напразно, младият Иречек се заел да попълни този списък с нови заглавия на книги. Така само за няколко месеца броят на заглавията нараснал на няколкостотин. Всичко това дало на Иречек достатъчно основания да мисли, че за още няколко месеца ще може да оформи своя първи по-сериозен труд, който той смятал да озаглави „Библиография на новата книжнина, 1651—1870” и да го изпрати на Югословенската академия в Загреб за отпечатване. Същевременно още от самото начало Иречек си давал ясна сметка, че тази библиография не може да бъде пълна и изчерпателна, но че тя ще постави основите на по-нататъшните проучвания — една мисъл, която многократно се среща след това в кореспонденцията му с редица учени. [6]
Скоро обаче събитията вземат съвсем друга насока. През януари 1871 г. във Виена Иречек се запознал с В. Д. Стоянов, секретар на новооснованото Българско книжовно дружество в Браила. Последният проявил голям интерес към подготвяната библиография, като уговорил Иречек да я даде за отпечатване в „Периодическо списание”, излизащо в Браила. Същевременно били уговорени условията за оказване на широка помощ на Иречек от страна на българските учени. [7]
Само след десетина дни К. Иречек изготвил един списък с 40 въпроса за изясняване и уточняване, за непълноти и пропуски, който той изпратил на В. Д. Стоянов с молба да му помогне. [8] Оттук именно започва и голямото сътрудничество на българи с младия чешки учен: В. Д. Стоянов му изпраща данни за Богоров, Берон, Блъсков и други, като сведенията събирал от свои познати в Цариград, Русе и Пловдив; [9] чрез Гр. Начович Иречек получил исканите каталози на Данов; [10] същевременно от различни места на Иречек започнали да изпращат и новоизлизащите български книги. От есента на 1871 г. в тази кореспонденция се включил и М. Дринов, който поздравил и насърчил Иречек в започнатото дело, като същевременно го запознал с нови книги и ръкописи, намиращи се в руските библиотеки и архиви. [11]
През ноември 1871 г. ръкописът на библиографията бил готов и
5. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 14.
6. Из архива на Константин Иречек, III, стр. 16.
7. Пак там, стр. 19.
8. Из архива на Константин Иречек, I, С., 1953, стр. 14—17.
9. Пак там, стр. 19, 22—23.
10. Пак там, стр. 18, 25—27.
11. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 85—86. В това писмо М.Дринов проявява голям интерес към откритите от К. Иречек български молитви, печатани в Рим през 1601 г.
9
К. Иречек започнал да го преписва. [12] След това той го изпраща на В. Д. Стоянов, който го превежда на български език, като направил и редица добавки и допълнения. Било решено библиографията да се отпечата в 1500 екземпляра, за печатането да се грижи Българското книжовно дружество чрез Г. Д. Начович във Виена. [13]
Към края на май 1872 г. печатането на библиографията започнало във Виена под непосредственото ръководство на Г. Д. Начович, който преглеждал коректурите и дори правил допълнения за нови книги. На 31 август и последната коректура била прегледана. [14] Така бил отпечатан „Книгопис на новобългарската книжнина за 1806—1870 год.”, издаден като отделна книжка през 1872 г. във Виена (48 стр.), а през 1873 г. — като притурка към кн. 7—8 на „Периодическо списание”. Една част от своите авторски екземпляри (150 бр.) К. Иречек още през 1872 г. пуснал в продажба чрез чешките книжари в Прага. [15]
По същото време К. Иречек започнал все по-често да се интересува от дейността на Българското книжовно дружество в Браила. Началото на този интерес датира от ноември 1871 г. [16] През юли 1872 г. Иречек бил уведомен, че е избран за дописен член на дружеството, като бил поканен да присъствува лично или да изпрати свой застъпник на общото събрание. [17]
Българите подпомогнали най-дейно К. Иречек за доброто му представяне пред общото събрание на Българското книжовно дружество. В. Д. Стоянов не само го съветва да вземе участие в проектираното събрание, но му нахвърля и мислите, които той би трябвало да развие в своето изказване. [18] Гр. Начович пък превежда на български писмото на К. Иречек, след като то било написано. [19] Самото писмо, което носи дата 4 август 1872 г., [20] било прочетено пред общото събрание и направило много добро впечатление. [21]
Отпечатването на книгописа, изборът за дописен член на дружеството и най-вече отзивчивостта на българските учени спечелили К. Иречек окончателно за българската кауза. Сега именно се родила и голямата идея за написване на цялостна история на българския народ.
Още по време на работата върху книгописа К. Иречек получил много книги от българи или пък му били съобщени редица данни върху българската история. [22] На 4 август 1873 г. с писмо до В. Д. Стоянов той вече изразява желание да пропагандира български книги — чака нещо
12. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 29.
13. Пак там, стр. 32—34.
14. Пак там, стр. 38, 39—40, II, стр. 93—94.
15. Пак там, стр. 50—51, 76—77; II, стр. 102—103.
16. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 87—88.
17. Пак там, стр. 88—89.
18. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 47—49.
19. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 93—94, 94—95.
20. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 60—63, 64.
21. Пак там, стр. 76—77.
22. Пак там, стр. 41—42; II, стр. 102—103.
10
ново да излезе за България от български учени, за да го разтръби. [23] За същото пише на В. Д. Стоянов и три дни по-късно. [24]
Идеята за написване на История на българите е възникнала още докато К. Иречек бил във Виена. За това вероятно той е бил подтикнат от Гр. Начович, който му бил оказал вече неоценима помощ при издаване на книгописа. В писмото си до Гр. Начович от Прага, писано на 9 септември 1873 г., К. Иречек вече определено говори, че цялото му внимание е заето с „научния очерк за миналото и сегашното състояние на България”, за което те били говорили многократно във Виена. Сега обаче тази работа му изглеждала много по-сложна: от една страна, той не бил виждал с очите си българските земи, а, от друга — сведенията от местен произход и западни пътешественици не дават възможност всичка части да бъдат разработени равномерно; че трябва да се прехвърлят много книги, като с малко думи се кажат много неща. Историческата част скоро щяла да бъде готова. Въз основа на документи и хроники тя съдържала не толкова описания на битки и обсади, а по-скоро цялостна картина на вътрешното състояние. В момента се занимавал с историята на богомилите, „която заслужава най-голямо внимание от страна на историците на цивилизацията на западния и източния свят”. Накрая той моли да бъде подпомогнат с материали за търговията в България, за историята и населението на Свищов, за католишките села, за българите във Влашко и т. н. [25] От писмото на Гр. Начович до К. Иречек, писано в края на 1873 г., става ясно, че са изпратени всички искани сведения за книги и новини из България. [26]
Една година по-късно, на 30 декември 1874 г., К. Иречек пише на Гр. Начович, че неговият „Очерк за една критична история на българския народ” е почти готов. Историята и географията на страната са обхванати в 30 глави от най-стари времена до Одринския мир в 1829 г. Остават му събитията от по-ново време, както и отделни бележки за търговията, индустрията, земеделието, пътищата, народностния характер, статистически данни и т. н., което е много по-лесно, отколкото работата със старите извори, където трябва много да се чете и да се комбинира, а се намира малко. Същевременно географската част му отнема много време, тъй като западните пътешественици са изопачили имената до неузнаваемост и в това отношение българските издания „Летоструй”, „Читалище”, „Периодическо списание”, „Български книжици”, книгите на П. Хитов, Ст. Захариев и други са особено ценни. Най-сетне К. Иречек споделя, че наред с работата си върху „Историята” е написал и една голяма статия за завладяването на България от турците. [27]
С писмо от 10 март 1875 г. до Гр. Начович Иречек пише, че цяла зима е разгръщал стотици книги, за да напише историята на кърджа-
23. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 80.
24. Пак там.
25. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 104—105.
26. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 83.
27. Пак там, стр. 108—109.
11
лийските времена и Възраждането. „История на българите” вече е готова и нейното отпечатване започнало. Обхващала периода от най-стари времена до 1872 г., т. е. до разрешаването на църковния въпрос. Много неща обаче все още не били уточнени. Моли го да му изпраща последните глави в немски превод, за да ги прочете и помогне в дооправянето. Историята след 1830 г. все още е много неясна и се нуждае от нови данни. [28]
За написване на последните глави от своята „История на българите” К. Иречек прибягва до помощта и на М. Дринов. В отговор, с писмо от 2 февруари 1875 г., М. Дринов дава исканите сведения, между които за Н. Бончев и за себе си, а за „История на българите” пише: „Поздравлявам Ви с този нов труд, който, не се съмнявам, ще бъде капитален принос в славянската историческа литература и в същото време ще донесе голяма полза на българския народ, който все още няма порядъчна история на своите прадеди.” [29]
Все във връзка с „История на българите” интересно е и едно писмо на М. Дринов до К. Иречек, писано на 6 април 1875 г. С него Дринов в противовес на писанията на Миклошич доказва, че българите от югозападните краища са запазили в езика си носовките и че паметниците в Седмиградско са дело на българи, преселили се там след турското завоевание. [30] Тези мисли К. Иречек възприема и отразява в „История на българите”.
*
Още през втората половина на 1875 г., когато излизали от печат отделни части от чешкото издание на „История на българите” (към 18 август били отпечатани вече 15 коли), започнали да се появяват първите хвалебствени отзиви на чешки, хърватски, италиански и френски език. [31]
Вестта за написването и печатането на „История на българите” възбудила най-вече българите. С писмо от 11 август 1875 г. В. Д. Стоянов моли К. Иречек да му изпрати отпечатаните части, като изразява желание да преведе „Историята” на български и да помести за нея съобщение в „Периодическо списание”. Той не се съмнява, че произведението на Иречек „ще бъде най-хубавото, т. е. най-съвършеното и най-пълното във всяко едно отношение между всички произведения от подобен род, които имаме досега. Вие сте вече наш и ще останете навеки наш за чест и вечна слава на нашия български народ и родина.” [32]
Тон на положителната оценка и признание на „История на българите”, както трябвало и да се очаква, дал М. Дринов, тогава председател на Българското книжовно дружество в Браила. Той уведомил ръковод-
28. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 84—85.
29. Пак там, стр. 110—111.
30. Пак там, стр. 112.
31. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 116.
32. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 88.
12
ството на дружеството, че тази книга с „толкова драгоценна за българите, щото ние вече можем да кажем, че имаме историята на народа си”. Настоятелството на дружеството от своя страна благодари на К. Иречек за неговото решение да отстъпи правото за превеждане на книгата на български език на Българското книжовно дружество и изпраща съобщение до всички български вестници, с което подканва желаещите да направят този превод да се обадят. [33]
Същевременно още през февруари 1876 г. М. Дринов изпраща подробно писмо до Българското книжовно дружество, което е и първата рецензия на български учен върху чешкото и немското издание на „История на българите”. Като описва съдържанието на книгата, М. Дринов сочи преди всичко нейното достойнство като пръв цялостен опит да се напише история на българите от най-древни времена до наши дни. Той сочи и редица конкретни достижения: хубавото географско описание; убедителната теза, че славяните не са потомци на трако-илирите; славянския произход на българския народ; системното изложение на историята на Първото и Второто българско царство, макар тук да е могло да се направи много повече; довеждането на българската история чак до 1872 г., нещо което почти липсва във всички дотогавашни съчинения, и много други. На М. Дринов особено допаднала глава XXV „Старобългарският държавен и културен живот през XII—XV векове.” Той пише: „Материалът е събиран зърно по зърно из много и различни списания; какъв труд, какви знания са употребени при съставянето на тая глава, която заема 46 страници. Само нея ако да беше написал г. Иречек, то и тогава той щеше да внесе голям влог в славянската наука.” И накрая, като отбелязва, че в този „славен труд” има несъмнени грешки и пропуски, Дринов заключава: „Българска история за много време ще бъде изходен пункт, от който ще се запътят всички изследователи на нашия минал живот”, а откритията му — „драгоценен принос в славянската наука. И тя ще му бъде толкова благодарна, колкото и нашият народ, който чрез тая книга и сам ще се опознае по-добре, па и на образования свят ще стане по-добре познат.” [34]
Появата на „История на българите” била посрещната с остри нападки от страна на гръцки фанариотски среди. По този повод с писмо от 2/14 април 1876 г. М. Дринов пише на К. Иречек: „Радвам се, че Вашата история е направила такъв глъч, който обаче не ме зачуди, защото аз го очаквах. Нека гълчат и нека хвалят. Вашата слава е слава и на нашия народ!” Същевременно на поканата на Българското книжовно дружество за български превод се отзовават няколко души българи: Горанов, Жинзифов, Славейков, Бенев. [35]
Одеските българи също така високо оценили труда на К. Иречек.
33. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 90.
34. Писмото с отпечатано в кн. 11—12, 1876, стр. 215—227 на ПСп = М. Дринов, Съчинения, III, стр. 234—246. С известни изменения е публикувано и в чешки и немски издания.
35. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 121—122.
13
През август 1877 г. те му връчили тържествен благодарствен адрес. В своя отговор между другото К. Иречек пише: „Моята цел бе да осветля в своята книга безпристрастно и съгласно със сегашното състояние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена, поради неблагоприятните за него обстоятелства, съвършено забравен. Всеки, който без предубеждение се отнася към сегашното положение на българите, дори и при нежелание не може да не изкаже съчувствие към народа, който благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, на своята ревност към образование и със своето пробуждане в настоящото столетие ясно доказва, че за неговото по-добро преуспяване не му е потребно нищо повече освен по-добро управление.” [36]
„История на българите” предизвикала голям интерес в Русия и още в началото на 1876 г. Славянският комитет решил да я преведе на руски език. [37] Скоро обаче с тази работа се заели одеските българи, като за целта решили да използуват пари от фонда „В. Априлов”. Самият превод бил възложен на финландеца проф. Ф. Брун и българина В. Н. Палаузов, магистрант, а по-късно професор в Одеса.
На 1 февруари 1877 г. Ф. Брун и В. Палаузов се обръщат към К. Иречек с най-ласкави похвали за неговата „История на българите” и отбелязват: той е човекът, когото „всеки българин може да нарече искрен приятел на своята нация”. По-нататък, като отбелязват, че сега се решава съдбата на българския народ, те считат, че превеждането на книгата на руски език е крайно необходимо, като се надяват, че ще получат и съответните бележки и добавки, както това е направено в немското издание. Добавките биха могли да обхванат последните политически събития, както и ролята, която българският народ е играл в борбата на славяните за съществувание. [38]
На отправената покана К. Иречек се отзовава веднага. С писмо от 25 февруари 1877 (нов стил) той благодари за решението да се направи руски превод и дава съгласието си да направи съответните добавки и бележки. Главата за Симеон ще преработи според книгата на М. Дринов „Южные Славяне и Византия”, а географската част ще допълни с нови материали от Ф. Каниц „Дунавска България”, т. II. Лично той счита чешкото издание на своята история за оригинал, а немското е пригодено за европейската публика. [39]
На 11/23 март 1877 г. Ф. Брун и В. Палаузов уведомяват К. Иречек, че 13 глави от неговата книга са отпечатани под наслов: „К. Иречек, История Булгар. Перевод с немецкаго под ред. В. Яковлева, вып. 1-й, Варшава, 1877 г.” Те обаче биха искали да направят нов превод, който да включва значителни промени, съответствуващи на едно второ издание. Поради всичко това му предлагат в преработката да включи редица нови извори: писмото на Петър Велики от 1711 г., съчинението на Критобул,
36. В. Златарски, Дейността на д-р К. Иречек в България, стр. 2—5.
37. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 119—120.
38. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 119.
39. Пак там. стр. 120.
14
статията на Ф. Брун за Добруджа (търговски връзки с италианците през XIV в. и похода на Амедей Савойски), сведения за България от Бертрандон де ла Брокиер, коментариите на Ф. Брун за Масуди, материали за новата културна история на българите и връзките им с руски исторически личности, както и една историческа карта. [40]
Кореспонденцията на Ф. Брун и В. Палаузов с К. Иречек още от самото начало надхвърлила рамките на отношение между преводачи и автор. Тя се превърнала в едно сътрудничество, в което и двете страни проявявали максимално желание да включат повече материали, да подобрят текста, да отстранят всички възможни пропуски. От тази кореспонденция става ясно, че К. Иречек се сдобил с ценни материали за българската фамилия Пеячевичи [41], че най-продължително той преработвал глава VIII (за Симеон), [42] че по време на Руско-турската война през втората половина на 1877 г. В. Палаузов бил заместен от баща си в работата около издаване на книгата (синът бил в България), [43] че към руския превод двамата преводачи Ф. Брун и В. Палаузов направили много обширен азбучен указател, [44] че Палаузови (баща и син) са написали целия текст за участието на българите във войната от 1853—1856 г., за преселението на българите в Таврическа губерния и за дейността на Одеското българско настоятелство, за които обаче те настоявали да стои името на К. Иречек като автор, [45] че Н. Палаузов предлагал да се напишат нови глави, обхващащи Априлското въстание, Руско-турската война и участието на българите в нея, Санстефанския мирен договор и българската администрация [46] и т. н. За издаването на „История на българите” се грижел и М. Дринов. [47] През юли 1878 г. книгата била отпечатана и на К. Иречек били изпратени първите 15 екземпляра. [48]
Докато се превеждало и печатало руското издание, критиката продължавала да дава най-ласкави отзиви по чешкото и немското издание. По повод положителния отзив на англичанина Киперт М. Дринов пише на К. Иречек на 14 ноември 1876 г. от Харков: „Цял свят Ви хвали и чрез Вашата книга се запознава с един забравен народ, комуто съдбата, види се, готви добра бъднина.” Все там става ясно, че руските вестници и списания препечатват части от книгата на Иречек, а в. „Отечественные записки” поместил дълга статия под заглавие „Забытый народ”, съставена по „История на българите”. [49] Такива ласкави отзиви за книгата на Иречек били написани от Пипин в майската книжка 1877 г. на „Вестник Ев-
40. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 121—122.
41. Пак там, стр. 126—127.
42. Пак там, стр. 129.
43. Пак там, стр. 130.
44. Пак там, стр. 143.
45. Пак там, стр. 143—144.
46. Пак там, стр. 138—139.
47. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 138 и 141.
48. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 158.
49. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 131—132.
15
ропы” [50], както и от видния немски етнограф Фридрих фон Хелвалд. [51]
В разрез с този хвалебствен и приповдигнат тон прозвучала критиката на руския учен В. Макушев под заглавие „Разбор книги К. Иречека”, поместена в ЖМНПр, 1878, апрель и май. Смутен от тази критика, К. Иречек се обръща за мнение към М. Дринов. Последният, без да е чел рецензията, успокоява Иречек и му обещава да даде необходимия отговор. [52] Макар и няколко години по-късно, той изпълнява своето обещание. В разбор на трудовете на В. В. Макушев, като се спира на критиката на „История на българите”, М. Дринов обяснява, че това отношение на В. Макушев е предизвикано отчасти и от неговия положителен отзив за книгата на К. Иречек. Той изтъква, че В. Макушев критикува старото издание на книгата, докато в момента има ново и почти всички грешки и пропуски са изправени; че на критика са подложени дребни грешки, каквито има във всички трудове, включително и в Макушевите; че въпреки острата критика за неизползуване на руските автори и книги, в Прага през 1875 и 1876 г. такава книжнина е липсвала и т. н. [53]
Издаването на „История на българите” на чешки и немски и особено руското издание създават на К. Иречек многобройни връзки с българите. Едни се интересуват от съчиненията му, други го канят да попълни историята си с по-новите събития, трети му изпращат трудовете си. И почти всички, буквално всички бързат да го запознаят с едни или други събития, да уточнят един или друг факт. Особено силен е този стремеж по време на почти петгодишното пребиваване на К. Иречек в България. [54]
Още през 1881 г. С. С. Бобчев издава „История на българския народ”, съставена по К. Иречек, от чиято „История на българите” заимствува цели пасажи, но която допълва с четири нови глави, обхващащи събитията от Априлското въстание до Берлинския договор. Така историята на Иречек с всичките си идеи и достойнства става гимназиален учебник и навлиза широко в живота и културата на българския народ.
Примерът на С. С. Бобчев бил последван и от други българи, но нито един от тях не успял да направи такъв хубав учебник като него. Затова през 1889 г. Д. Илков от София се обръща към К. Иречек с молба — ще издаде ли ново допълнено издание на своя труд, или пък ще бъде така добър да упъти него и Р. Каролев къде би било най-важно и най-нужно да се прибави нещо ново при съставянето на един учебник по българска история. [55]
Политическият кипеж и културният живот в България след Освобождението не могли да бъдат задоволени само със старите издания на
50. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 139.
51. Из архива на Константин Иречек, III, стр. 39—40.
52. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 144.
53. М. Дринов, Спомени за В. В. Макушев и за неговите трудове по българска история, ПСп, 6, 1883, стр. 45—60 = Съчинения, III, 1915, стр. 463—476 (отговорът е на стр. 473-474).
54. Вж. обстойната кореспонденция в т. I—III на „Из архива на К. Иречек”, както и неговия „Български дневник”.
55. Из архива на Константин Иречек, II, стр. 260.
16
„История на българите” и с нейния първи български превод от 1886 г. Било необходимо ново, разширено и по обем, и по време издание. И отново погледите били насочени към К. Иречек.
През май 1886 г. Н. Палаузов от името на настоятелите на фонда „В. Априлов”подканя К. Иречек да напише продължението на „История на българите”, което те са готови да напечатат на руски език. [56]
Самият К. Иречек, който усилено събирал материали върху българската история и подготвял за печат своето бележито произведение „Пътувания по България”, с писмо от 20 февруари 1887 г. до Т. Г. Масарик официално писал, че „ще последва ново, съвсем преработено издание на „История на българите” [57].
Въпросът за ново издание на „История на българите” продължава oще много години да вълнува българската общественост. На 12/24 март 1892 г. Н. А. Начов пише на К. Иречек: „С благодарност прочетох в „Мисъл” известието, че щели сте да издадете най-първо на български новото издание на българската си история. Ще се радваме много, ако направите тая чест на книжнината ни.” [58] На 29 април 1893 г. Ив. Шишманов съобщава на К. Иречек, че е разговарял с Данов за ново издание на историята и той е готов да поеме всички разноски, поради което е необходимо по-нататък преговорите да продължат с него. [59] На 28 май 1896 г. В. Д. Стоянов отново приканя К. Иречек към преработването на българската история за ново издание. [60]
Зает с друга неотложна работа и особено с „История на сърбите”, К. Иречек продължава да събира материали за българската история, но все отлага нейното преработване. Той отказва и на молбата на Ив. Вазов и Ив. Саранов, които от името на комитета „Българско отечество” през 1897 г. го молят да напише монографията „България под турско иго. Възраждане и освобождение”. [61]
К. Иречек никога не е преставал да събира материали и да подготвя едно ново издание на „История на българите”. Затова през 1899 г. Ив. Шишманов, като го моли да даде материали за т. XVI на СбНУК, добавя: „Защо да не ми дадете поне една глава от Вашата преработена и допълнена българска история?” [62]
През 1904 г. Л. Милетич съобщава на К. Иречек, че американският милионер Крен е готов да издаде „История на българите” във второ издание, на немски език. [63] В отговор на това предложение К. Иречек отговаря, че той е във връзка с наследника на своя издател на немския превод от 1876 г. за ново издание, но че има още много друга работа за довършване, необходими му са множество справки по българските проб-
56. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 279.
57. Из архива на Константин Иречек, III, стр. 99.
58. Из архива на Константин Иречек, I, стр. 306.
59. Пак там, стр. 292 и 293.
60. Из архива на Константин