ГЛАВА I. Географски преглед
А. Орография
Балканът (Стара планина), Странджа, Средна гора, Витоша и Рила, Родопа, планински вериги между Струма и Вардар, Шар планина, планинската страна на Западна Македония, планините в Албания и Сърбия
Характерът и културата, нравите и обичаите, издигането и упадъкът, с една дума, цялото умствено развитие на всеки народ зависи главно от вида и особеностите на почвата, на която живее тоя народ. Поради това, преди да изложим съдбините на българския народ, ние трябва да дадем кратък географски преглед на ония страни, които някога били поприще на неговата история или сега образуват негова родина. При това понякога ще се случи да престъпим границите на етнографското разширение на българския народ, понеже историята и географията на отделни местности от югоизточния полуостров, съставящ един вид затворен свят, ще останат много неясни, ако при описанието нямаме пред очи съседните страни. [1]
Югоизточният полуостров, който именуваме по общоприетия обичай Балкански полуостров, е най-малко познат от всички земи на Европа. До началото на сегашния век са го изпълняли с някакви фантастични планински вериги, речни потоци, езера и градове; за научно проучване на тия страни не е могло и да се помисли. Едва след Одринския мир [1829 г.] почна да се изяснява географията на гръцките и южнославянски те страни. Всичко, каквото знаем за тях, ние дължим не на трудовете на турското правителство, а на неуморимото усърдие на отделни пътешественици, които, разбира се, са могли да съобщят като достоверно само онова, що сами са видели. Систематично проучване на тия бележити кътове няма още и досега. „Само оня, който сам е пътувал по тая страна и при това е могъл да се ползува от достойни за упоменаване карти на Турция, може да повярва, че в Европа още има големи населени области със значителни планини, плодородни полета и големи реки, толкова малко познати, колкото вътрешна Африка или Австралия.” [2]
Освен от известията на западноевропейски пътешественици, англичани, французи и немци, ние се ползуваме в нашето изложение още от множество писмени и устни съобщения на местни жители. На тях особено дължим възможността да пишем повечето пъти правилно местните имена, предавани от чужденците твърде често невярно.
1. [Географски преглед като описание на цялата историческа сцена. Не трябва да се бърка с политическите аспирации. Към географията на римската история спада не само Latium, ами и околностите на шотландските окопи, долините на Атлас, пустините на Ефрат и планините на Дакия.]
2. F. Hochstetter, Reise durch Rumelien, Mittheil. der k. k. geogr. Gesellschaft, XIII, Wien, 1870, стр. 19.
36
А. Орография
От незапомнени времена съществувало мнение, че Балканският полуостров от Адриатическо до Черно море е пресечен с висок, недостъпен планински чукар, с непрекъсната алпийска централна верига, която се простира почти по права посока от запад към изток и образува вододел на Егейския и Черноморския басейн (т. е. на Дунава). Още у Страбон [3] срещаме възглед, че илирийските, пеонските и тракийските планини, съставяйки почти права линия, се протакат успоредно на Дунава от Адриатическо море до Понт. Тая погрешка минала по наследство у географите на древността, средните векове и новото време. От средновековните ние ще посочим само свидетелството на византиеца Никифор Григора; той говори за една непрекъсната верига, проточена надлъж покрай северните граници на Тракия и Македония, от Евксинския Понт дори до Йонийско море, от която извират Стримон и Аксий. [4] Подобен възглед се среща и у Ана Комнина. [5] На остарелите карти от ново време, като почнем от Меркатор, постоянно се е изобразявал един алпообразен планински гребен, една непрекъсната планинска верига от Скард, Орбел и Хем (Scardus, Orbelus, Haemus), която съставя един вид продължение на Алпите до самия бряг на Черно море. Ученият архиепископ Веранциус (всъщност Вранчич), който пътувал като императорски пратеник за Цариград в 1553 г., смятал, че от Пиренеите чак до Месемврия на Черно море се простира без прекъсване една висока планинска верига (catena mundi) [6]. Въпросът биде разрешен едва през 1840 г. от пътешествениците Буе и Гризебах. Премахването на тая централна верига от най-новите карти дължим на Киперт, [7] който за пръв път през
3. Strabo, VII, стр. 313:
Срв. Anonymi periplus Ponti Euxini в сборника на Hoffmann, Leipzig, 1842, стр. 197.
4. N. Gregoros, ed. Bonn., I, стр. 375:
5. A. Komnena, ed. Paris., стр. 451.
6. [Verantius, Reise 1553 : Pyrenaei, a quibus omnes sumunt originem, qui catena mundi appellantur, uno ordine ab occasu ad ortum provecti, donec Scadrum attigerint, inde a Scadro ad meridiem ducti, in Pontum supra Mesembriam civitatem desinunt. Verantius, Opera, ed. Szalay, 1857, I, стр. 309. — Marsigli. Haemus ἀπὸ γὰρ Κροβύζων τῶν τε Ποντικῶν ὁρῶν ἄχρι τῶν Ἀδριατικῶν διεκβάλλει τόπων. Anonymi periplus. — Обширната гледка от Haemus : Филип, Livius, 40, 21—22; Pomp. Mela, 2, стр. 2; Strabo 7, 5, стр. 313, по-добре е осведомен, ала фрагмент 6 за гледката от Пинд към двете морета. Подобни басни сега се разправят за одринските минарета — гледката към Черно и Бяло море.]
7. А. Boué, La Turqui d'Europe, Paris, 1840, I, стр. 217. Grisebach, Reise durch Rumelien, Götingen, 1841, II, стр. 110. A. Boué. Übcr die sogenannte Zentralkette der europ. Türkei, Sitzber. d. W. Akad., LIII, 1866. Срв. по тоя въпрос С. J. Jireček, Die Heerstrasse von Beigrad nach Constantinopel und die Balkanpässe, Prag, 1877, стр. 139—140.
37
1853 г. представи в същински вид устройството на повърхността на Балканския полуостров.
Планините на Балканския полуостров на две места се досягат с планинските системи на Средна Европа : на запад с Алпите, на изток с Карпатите. Разклоненията на Алпите, като се почне от Карст, покриват цяла Босна и Херцеговина с многобройни, успоредни на адриатическото крайбрежие планински вериги, които завършват със северноалбанския планински възел при дълбокото корито на Дрин. Отвъд р. Дрин се издигат албанските вериги и се разделят на многобройни гребени. През долината на Черни Дрин, която се протака от юг към север, от тях се разделя Шар (Scadrus), който върви от югозапад към североизток. До него откъм юг се доближава Пинд, който се простира чак до Елада. [8] На изток от Шар, надлъж по вододела на Дунава и Егейско море, се протака една прекъсвана от широки долини редица от повече или по-малко усамотени планини до втория планински възел, който се издига в центъра около Витоша и Рила (Scomius). В югоизточна посока от Рила върви разклонената планинска система Родопа. На изток от Рила се отделя Средна гора, която служи за граница между Софийската котловина и Тракийската равнина и се доближава по-нататък като успоредна верига до южния склон на Балкана. Самият Балкан се явява като естествено продължение на Банатските Карпати. Отделен от Карпатите чрез Дунавския пролом, той се простира във вид на дъга от запад към изток чак до Черно море.
Долините на Морава и Вардар, съединявайки се чрез една ниска седловина между Черна гора (Карадаг) и Руен, разделят полуострова на две половини. В западната половина планините се простират от север към юг или от северозапад към югоизток, докато в източната половина преобладава посоката от запад към изток. Изпърво ние ще се занимаем с източната половина.
1. Балканът (Стара планина)
1. Сръбски предпланини. На десния бряг на Дунавския прелом при Оршова се издигат стръмните планини на Сърбия. Оттук се протакат няколко планински вериги на юг; те граничат на запад с долината на Морава, на изток с басейна на р. Тимок. Тук особено заслужава да посочим богатите с руди планинска страна покрай р. Пек и високите оголени скали на Мироч. До тях се доближават планините Хомоле, чиито южни продължения се наричат Малиник и Саманяц. Пò на юг от тях се издига Ртан (по българ. Хъртен), усамотена пирамидална планина, висока 1565 м, виждана от всички страни на голямо разстояние. Югозападният склон на Ртан е покрит с прекрасна борова гора, северо-източният обаче е много стръмен. От неговия връх, на който човек може да се изкачи и с кон, се виждат : целият басейн на р. Тимок, далечните води
8. [Вж. Boué и Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 Ausg., Wien, 1868, стр. 48.]
38
на Дунав, безкрайните полета на Влашко, издигащата се към небето стена на Балкана, Суха планина и Ястребец, зад който наднича Копаоник; по-нататък се виждат : долината на Морава, гористата Шумадия, а на далечния север — банатските полета и разклоненията на Карпатите. [9] Пò на юг от Ртан, отвъд рекичката Моравица, над сръбския пограничен град Алексинац, се издига Озрен. В югоизточна посока от него чак до Балкана се протакат варовити планини, не по-високи от 300 м; те разделят притоците на Нишава и Тимок.
Западна граница на Тимошката долина образуват казаните планини Мироч и Ртан със своите разклонения; източната страна на долината се доближава до Балканите. Срещу планината Стол, отвъд р. Тимок, се издигат предпланините на Балкана, източните погранични сръбски планини, варовити височини, почти навред покрити с букови гори. Край мястото, наричано Кадибоаз, минавал недавна открит от Ф. Каниц римски друм от Тимошката долина към р. Арчар, който съединявал Naissus (Ниш), на стария път от Белград за Цариград, с Ratiaria (Арчар) на Дунава. Сега тоя друм е затворен от сръбската граница; проходът от Тимошката долина за Видин сега се намира по-нататък, на север, при върха Връшка чука. От върховете на тия планини (напр. Бабин нос) се откриват обширни изгледи от България и Влашко. Горната част на Тимошката област е също тъй от варовита формация, лишена е от гора и е покрита с високи стръмни скали. Тук има много пещери, особено ледени, и множество фуниевидни пропасти, наричани по сръбски вртаче; екът от хвърления камък се раздава в тях дълго време, преди камъкът да достигне до дъното. Мечки и глигани идват тук от Балканите; също тъй срещат се понякога и диви петли. [10]
2. Характер на Балкана. На върха на Иванова ливада, при пресичането на трите граници, сръбската и на пашалъците Нишки и Видински, стои сръбска погранична стража. Оттам започва същинският Балкан. Името Балкан е турско и означава просто планина. В древността тая планинска верига се именувала Haemus (Αἶμος) [11], в средните векове по славянски носела също тъй името Каменица. Българите наричат Балканите навред от Тимок чак до морето Стара планина, [12] а турците Коджа Балкан (Голяма планина).
9. F. Kanitz, Reise in Süd-Serbien und Nord-Bulgarien, Wien, 1868, стр. 31. — M. Б. Миличевиħ, Кнежевина Србија, Београд, 1876, стр. 776.
10. Мачај, Описаније Княжевацкаго округа, Гласник српског ученог друштва, XIX, 1866.
11. Опитвали са се да обяснят това име със старобактрийското aesma — гора. Тоmaschek, Rosalia und Brumalia, Sitzber. der W. Akad., 1869, стр. 393.
12. На някои карти това име погрешно е поставено в Западния Балкан. Първо споменаване на това име ние намерихме у дубровнишкия поет Гундулич (поч. в 1638) в поемата Осман, III, 53. Името Коджа Балкан досега се е прилагало еднакво ту на западната, ту на централната част. За Каменица вж. Schweigger, Reise. . . , Nürnberg, 1608, стр. 47. Jac. Pejačević, Yeteris et novae geographiae congeries, Zagrabiae, 1714, у Schwandtner, Scriptores rerum Hungaricarum, III, стр. 789. [Stara Planina най-напред се среща у Vrančić. Срв. Matković за Вранчич.]
39
На север Балканът постепенно се спуща към Дунав ту във вид на ниски вериги, ту във вид на тераси или наклонни плоскости. Южният склон, напротив, е стръмен и оголен, и от пролома на р. Искър до Месемврия той представлява непрекъсната стена, дълга около 50 мили. Само на три места се прекъсва той от вдлъбнатини, които го свързват с успоредно проточената средна планинска верига. Тоя отвесен южен склон е произлязъл от дислокационна пукнатина, при което планините на юг с малки изключения (Средна гора) са потънали съвсем. При полите на тая гигантска скалиста стена има много топли извори и разнородни вулканични скали. [13] По начина на своето образуване Балканът прилича твърде на чешките Рудни планини. От южна страна той представлява величествено зрелище, а от северна понякога никак не поразява. Над високото било нарядко се издигат отделни значителни върхове. На запад от Искър до Тимок, напротив, северният склон на планината е по-стръмен и е дълъг около 17 мили. [14] Искърският пролом дели Балкана на две части : западна и източна. В описанието си ние ще вървим от запад към изток. Западната част е още малко позната. В последните години на нея обърнаха особено внимание Лежан, за съжаление рано починал, и главно Каниц. [15]
3. Западен Балкан. Недалеч от Иванова ливада през прохода Св. Никола (1384 м) води направен през 1863 г. със стратегична цел по заповед на Мидхат паша път от Нишава за долината на р. Лом; по-рано на турска земя не е имало никакво съобщение между Ниш и Видин, понеже старият път от времето на сръбската революция се намира в чужди ръце. Каниц, комуто дължим проучването и един вид откриването на Западния Балкан, нарича западната част Свети Никола-Балкан. По-нататък се издигат планините Бабин зъб, сетне Три чуки, между градовете Пирот, Берковица и Белоградчик. От върха на планината Три чуки се вижда Дунав с разположените край него градове Видин, Арчар и Оряхово, [16] Суха планина, Ртан, София, Витоша и планините при Самоков. [17] През главната верига, която се състои от варовик и пясъчник и отчасти представлява оголени скали, отчасти е покрита с красиви букови гори, водят от Пирот за Дунавската област два прохода, достъпни само за товарни коне; през единия (1897 м) достигаш Чипровци, който още преди 200 години имал седем сребърни рудника и бил голям град; през другия (1919 м) — Берковица. По името на тоя град и продължението на веригата се нарича Берковишка планина, понеже изобщо частите на Балкана носят често имената на близолежащите градове. Тая част на Балканите е оголена чак до
13. F. Hochstetter, Reise durch Rumelien, стр. 598.
14. F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan. Historischgeographische Reisestudien, II, Leipzig, 1877, стр. 317.
15. F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan, Bd. I, 1875, Bd. II, 1877.
16. Българският звук ѣ се произнася различно, според диалекта : еа, é, ja, а. Орехово или Оряхово (Рахово, Ореово на картите).
17. Вж. записките на българския воевода Панайот Хитов, който често пътувал по целия Балкан от Черно море до Сърбия (Моето пътувание по Стара планина, Букурещ, 1872, стр. 151).
40
върха и се издига на височина до 2000 м; в обилната със снегове местност, през която минава пазеният от четири стражи път от Берковица за София, тя напомня много швейцарските ландшафти. По-нататък на изток по билото достигаш почти недостъпното място, дето се промъква р. Искър, която си е отворила път в дълбоката пропаст от високо разположената Софийска котловина към Дунав.
Не само до тая част, но и до целия Балкан от север се доближават успоредно проточени варовити планини, повечето покрити с гора и прорязвани от горните течения на дунавските притоци : Лом, Цибра, Огоста и др.; те всички извират от главната верига. Крайната западна част на тия предпланини образуват Столовите планини, между Арчар и Лом. Между тях и Балкана се намира очарователна скалиста местност, в която е разположена мъничката крепост Белоградчик. Гигантски стълбове от тъмночервен пясъчник, окичени по върховете с групи дървета, се издигат в най-фантастични форми на повече от 200 м; разделени един от друг чрез долчинки и обиколени с разкошна зеленина, те образуват дивни групи и алеи, сякаш окаменял град с кули, замъци, къщи, мостове, обелиски, кораби, хора и животни. Тоя чаровен свят бе открит от Каниц. [18] Преди него тая местност виждал само Бланки, [19] който я описва с възхищение : „Ни Олиулските теснини в Прованс, ни Панкорбското дефиле в Испания, ни Алпите, ни Пиренеите, ни най-дивите тиролски и швейцарски планини не могат се сравни с тая местност.” По-нататък на изток една част от тия предпланини се именува Врачанска планина. Враца, доста значителен град, е разположен в една необикновено живописна местност. Който идва към него от север, вижда отвъд града огромни варовити маси, бели като сняг и оголени, натрупани като стълбове и зъбци; р. Лева се провира там през една прекрасна пукнатина. [20]
4. Източен Балкан. Отвъд Искърското дефиле се издига често възпяваната в българските народни песни Мургаш планина, от чийто връх се виждат дълбоко надолу Искър, по-нататък София с цялата котловина, Рила, Родопа, а на север Пирот, Враца и Плевен. Източно от Мургаш има проход (1050 м), през който минават път и телеграф; това е новият път от София за недавна основаното от турците в Балкана Орхание. По-нататък частите на гребена се наричат : Буновска или Етрополска планина, от която се виждат София, Витоша и Родопа; Мирковска планина, съединена чрез седловина с Ихтиманска Средна гора; Златишка планина над град Златица, разположен на южния склон в една плодородна и гъсто населена долина, и Лъженска планина. Северният склон тук е покрит с големи дъбови и букови гори. По-нататък следва Клисурска планина с
18. F. Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 260—266 (с картина).
19. М. Blanqui, Voyage en Bulgarie, Paris, 1843, стр. 150.
20. G. Lejean, Voyage en Bulgarie. Le Tour du monde, XIII, 1873, стр. 146. Е. Rockstroh, Über den Balkan, Mittheil. der k. k. Geogr. Gesell., 1874, стр. 445. Kanitz, Donau-Bulgarien, II, стр. 324 (c картина).
21. [Етропол. Срв. езерото Етрополе при Пещера в Родопа. Ст. Захариев, Географико- историко-статистическо описание на Татар-пазарджишката кааза, Виена, 1870, стр. 63. Ad Etro срв. Athrys, Jetra.]
41
изворите на Вит; до южния ѝ склон се доближава Централна Средна гора. Още по-нататък на изток, над изворите на Осъм, се издига Сопотска, или Троянска планина, [22] висока 2000 м и с пластове от мед и сребро. На това място става преминаването през Балкана от Троян за Сопот за 8 часа по една планинска пътека, наричана Троянска пътека; тук някога минавал един от най-оживените римски пътища, който съединявал почти по права посока Пловдив с колониите Novae (Стъклен при Свищов) и Oescus при устията на Искър. [23] Южният склон (от микашист и първичен глинест шист) е навред грандиозно стръмен и безжизнен; полите му са досущ прави; селищата са разположени при изходите на къси, но дълбоки, подобни на дефилета напречни долини.
Отвъд мястото, дето Балканът се съединява чрез гранитен гребен с Източна Средна гора (Караджадаг), се намират два върха, на които снегът още се държи през юни. Това са Кадимлия при Калофер [24] и особено Марагидик при Карлово, най-високият връх на Балкана (до 2400 м), необикновено стръмен и прав купен с многобройни зъбери, който отблизо прави дълбоко и дори тежко впечатление. [25] При основанието на Марагидик, над изворите на Тунджа, в дива и прекрасна, изобилна с водопади скалиста местност, се намира най-високият проход през Балканите, Розалита (1930 м). Северно от Казанлък, разположен в чудно хубава местност, между грамадни планински вериги и обширни полета, покрити с рози, при село Шипка (572 м), се открива главният проход през Балканите (1446 м), който води от долината на Тунджа към р. Янтра. Именуват го също и Оазан, две стражи го вардят. През 1837 г. тук бил направен за султан Махмуд II път, който впрочем скоро се развалил, така че през 1855 г. султан Абдул Меджид трябвало да направи нов, който сега също тъй безследно е изчезнал.
Оттук започват девствените балкански гори, скрити в мрачни проломи и почти недостъпни високи долини. Тая част на Балканите се състои от гранит и гнайс. Най-дивата част на Балканите се намира тук между Шипка и Сливенския проход на дължина приблизително 15 мили. Оголеното скалисто било изпъква високо над гъстите букаци в по-долулежащите местности. Това непроходимо планинско било в продължение на векове служи за любимо свърталище на българските хайдути (клефти); всяка планина, пролом и поток имат у тях свое име, предание и песни. Ала да се живее по тия висини е възможно само през лятото. Зимно време картината на тая местнсст можем най-добре да си представим от бележитото описание на хайдушкия войвода Панайот Хитов : „Вятърът ревеше като бесен; снегът се белееше; реките и деретата шумяха жалостно; вълците виеха по планината; а някои зимни пилета чуруликаха — повече
22. Местностите Етрополе и Троян лежат на северната страна, а Мирково, Буново, Лъжене, Клисура и Сопот — на южната.
23. С. Jireček, Die Heerstrasse etc, стр. 156 сл. В тая книга може да се намери историята на всички проходи.
24. [Калофер : Tanacetum Balsamita.]
25. Kanitz, II, стр. 227, с картина.
42
нищо се не чуеше и не видеше. Нам беше твърде тежко да вървим, защото час по час потъвахме в снега. . . През тая нощ ние едвам можахме да преминем 300 крачки : вятърът ни носеше по своята воля и обаряше ни твърде често.” [26]
Над с. Твърдица, при полите на южния склон, закъдето води от Елена една пътека през Балкана, която почнаха недавна да преправят на път, се издига Твърдишка планина, или Чемерна, украсена със средновековни развалини. „От това място, казва Панайот, се види Сакар планина, види се Едирне, види се Пловдив, види се Доспат. Погледай и надясно. Види се Елена, види се Беброво, види се Търново, види се Габрово, види се Плевен. Така също от тая планина се види р. Тунджа, покрай която се намират цели полета, насадени с трендафил. Като погледнеш към юг, то виждаш полета и множество реки; а като погледнеш към Дунав, то виждаш бърда и шумаци; горите са облени със златните лъчи на българското слънце; керемидите се червенеят изпомежду зеленото поле; белите къщици надничат изпомежду сливаците, орешаците, крушаците и вишняците; а реките лъщят от слънцето като сребърни пояси.”
По-нататък се намират теснини (1104 м), наричани по турски Демиркапу (Железни врата), по български Вратник; през тях минава пътят от Сливен през Стара река за Търново. Североизточно от Сливен, право сред равнината, се издига Чаталка (турски Чаталдаг), огромна стръмна скала от кварцов порфир с връх, диво изрязан във вид на зъбци (1054 м). [27]
От това място Балканът се разтваря широко и се разклонява на три вериги. Северната верига (на картите Малък, или Кючук Балкан) се простира до Голяма Камчия; на север до нея се доближават Бинардаг при Осман Пазар и височините при Шумен, зад които се шири Делиорман (по турски : Луда гора). Средната верига, обикновено наричана Стара планина, се простира на изток до сливането на двете Камчии. Южната верига разделя долината на Малка Камчия от Тракийската равнина чак до морето; на североизток от Сливен тя се нарича Матейска планина. [28]
Камчия се образува от две реки; от всички реки, които извират от Балкана, само тя не тече вертикално към веригата от юг към север, а хоризонтално от запад към изток. Голяма Камчия (тур. Буюк, или Акъли Камчик) извира до Тича (тур. Читак) под Малкия Балкан и тече покрай древнобългарския град Преслав (Ески Стамбул) във вид на дъга на север до морето. Малка, или Луда Камчия (Кючук, или Дели Камчик), извира между средната и южната верига, при Раково. При село Сандъкли двете Камчии се сливат и текат право на изток до морето.
Тая част на Балкана се състои от кредни пластове с издънки от порфир и на повечето места е покрита с гори от бук, дъб и габър. По тях се
26. Записки на Панайот Хитов, стр. 40 и 149.
27. Височината е означена според Boué, Turquie d'Europe, I, стр. 92. Срв. Hochstetter, I, стр. 588.
28. Водо-Балкан на нашите карти.
43
въдят мечки, вълци, лисици, диви кози, рогачи и зайци. В тая местност има три важни прохода. Най-западният, достъпен само за товарни животни, води от Сливен през Матейска планина за с. Ичера (тур. Вечера); по-нататък през Луда Камчия и градеца Жеравна (Башкьой) довежда до гр. Котел (тур. Казан) на отвъдната страна на средната верига; оттук може да се достигне през прохода (624 м) на Тича до Голяма Камчия. Другите два прохода започват от Карнобат (210 м). Западният от тях води през една седловина в южната верига към Луда Камчия и по-нататък през теснините Котленски боаз за Котел, гдето се съединява с по-предишния. Източният проход (Πύλαι Σιδηραῖ у византийците) [29] с път, направен от султан Махмуд II, минава през Комарово до вододела на Тунджа и Луда Камчия (300 м), отвъд тая река се издига при Чалъкавак по средната верига на Балкана (402 м), след това се спуща към Голяма Камчия и води по-нататък за Шумен (257 м).
Най-източната част на Балкана, Емине Балкан (около 1000 м), завършва при Черно море с нос Емине (в средн. векове Cavo di l’Emano), [30] дето е разположен едноимен град, средновековната Емона [31]. При Айтос в Тракия (143 м) се намират най-източните проходи на Балкана, един от които (Надир дербенд) води за долината на Малка Камчия с път за Шумен; друг, също от Айтос, през долината Кърк гечид (40 прохода) през Делидже дере право на север за Провадия (тук има следи от римски път); най-сетне трети, крайбрежен проход, през който са минали русите през 1829 г., води край морския бряг от Месемврия и Анхиало за Варна.
5. Добруджа. На север от източната страна на Балкана лежи Добруджа (Scytia minor у древните), висока равнина (100—200 м) със стръмни краища както към Дунав, тъй и към морето. Близо до дунавските устия, образувайки един вид полуостров между морето и Дунав, Добруджа представлява гориста планинска група, в която се издига Сакар баир (515 м) при Бабадаг. Добруджа напомня унгарската низина, в по-голямата си част е равна степ, покрита с разкошна трева; тук е свърталището на чергарите-овчари, които докарват насам стада овце и кози дори от Трансилвания (мокани); само тук-там около селата се обработват ниви и градини. [32] Името Добруджа датира от края на XIV в.; тя е наречена така по името на българския княз Добротич. [33]
29. Никита Хониат в едно писмо от 1187 г., С. Sathas, Bibl. graeca medii aevi, I, стр. 78. Срв. Jireček, Heerstrasse etc, стр. 150. В средните векове бил главен проход.
30. Canale, Della Crimea, Genova, II, 1855, стр. 362.
31. Miklosich et Müller, Acta patriarchatus Constantinopolita I, 1, стр. 367.
32. [Добруджа като desertum от Варна към Дунава у Palatio, 1444. Köhler, Lhl. von Nikopolis und Varna, 50 nota. Като цяла пустиня описва Добруджа и Moltke в историята на войната през 1829 г. и в Beg. und Briefe.]
33. К. F. Peters, Reisebriefe eines deutschen Naturforschers aus der Dobrudscha, öst. Revue, IV—VII, 1865; VIII—X, XII, 1866. Гундулич също тъй описва Добруджа (III, 63 сл.). За Добротич вж. гл. XXII.
44
2. Странджа
Източната част на Тракия, Понтийското крайбрежие, е затворена от една планинска верига, която обикновено наричат Странджа. [34] Тия планини са разделени от Балкана чрез едно вулканично плоскогорие, което се простира от Тунджа дори до морето и е осеяно с многобройни правилни конусообразни възвишения (Кючук Бакаджик, около 700 м). До самите поли на Балкана лежи една плодородна, отчасти мочурлива равнина. Тия варовити планини на Странджа, досега малко проучени, се спущат стръмно към морето и полегато към Тракийската равнина. Те са покрити с гори, прорязани са с много скалисти долини и изобилствуват с пещери, които според народните разкази се съединяват под Балкана с Дунав. Гористите възвишения достигат до 1000 м височина. Тук има много обширни дъбови гори, по които българските хайдути дохождат почти до Цариград. Тая планинска верига преминава при Босфора във византийския полуостров.
В ъгъла между Тунджа и Марица, на един ден път северно от Одрин, се издига Сакар планина, усамотена гранитна планина, покрита с дъбови гори (около 900 м), виждана от всички страни на далечно разстояние. В средните векове тя се именувала по гръцки Параория, по славянски Скритная. На запад от нея, отвъд Марица, при Харманли започват гранитните предпланини на Родопите; на изток, отвъд пролома на Тунджа, на 6 часа път лежат предпланините на Странджа.
Надлъж по западния бряг на Пропонтида, югозападно от Странджа, се простира един нисък гребен, наричан Текирдаг. При Сароския залив той се раздвоява. Югозападният клон заема Тракийски Херсонес, а западният (Курудаг) вързи надлъж по брега до устията на Марица, дето при Енос се издига Чаталтепе (396 м), от което се открива прекрасен изглед на морето и островите.
Между Родопа, Сакар планина, Странджа, Текирдаг и Курудаг се разстила една обширна равнина, 150—200 м над морското равнище, която се напоява от Марица и Еркене и от техните притоци. Тая еднообразна тракийска степ е гладка като море — ни дърво, ни планина има; почвата ѝ отчасти е песъчлива и глинеста, отчасти чернозем, ала не е обработена; само на някои места е покрита с дребна дъбова гора. По-голямата ѝ част обаче представлява степ, дето впрочем растат повече бодил, слез и лайкучка, отколкото трева. Лятно време от палещите лъчи на слънцето тя се превръща в пустиня. Рядко там се вестяват стада; затова пък на ята се въдят щъркели, лешоядци и гарги, а по долищата — множество костенурки.
34. Името Странджа (от византийския град Σεργέντζιον, днес Истранджа, срв. Jireček, Heerstrasse, стр. 102) принадлежи в същност на малка част около Истранджа близо до Сарай. Изобщо на полуострова доста рядко има общи названия за редица височини.
45
3. Средна гора (Румелийски средни планини)
Надлъж покрай южния склон на Балканите, успоредно на тях от София до Сливен, се простира една верига, която едва недавна е проучена от Хохщетер и от него е наречена Румелийска средна верига. [35] По-преди обикновено я смесваха с Балкана. Стрема и Тополница, притоци на Марица, я делят на три части, които Хохщетер нарича Караджадаг, Средна гора и Ихтимански среден гребен. Българите пък наричат цялата изобщо планинска верига, от изворите на Марица до Ямбол, Средна гора (или Срядна, Средня гора), т. е. средни планини.
Източна Средна гора (тур. Караджадаг) се издига при Ямбол и се простира от изток към запад успоредно на Балканите до изворите на Тунджа. Нейните обли, гористи върхове достигат височина 1000 м. Между тая верига и Балканите лежи горната котловина на Тунджа, която със своите розови полета, затворени между два грамадни планински гребена, принадлежи към най-красивите кътове на света; там лежат градовете Калофер (650 м) [36] и Казанлък (442 м). Южният склон на Караджадаг е безлесен и засаден с лозя. От неговите поли започва безкрайната равнина на Горна Тракия, която със своя дълбок чернозем е останала същинска житница на Турция. В дрезгавата далечина се виждат очертанията на родопските планини. На южния склон се вият като лента овощни градини, в които се крият многобройни села. Българският град Стара Загора, или Железник (234 м), лежи в същинска градина, както по-нататък на изток Ени Загора (158 м).
Същинска централна Средна гора (новогръцки Μέσος ὄρος, турски Ортадаг), най-висока в цялата румелийска верига, представлява естествено заградено цяло. Това е успоредно на Балканите плоско планинско било, високо около 1700 м. На изток Стрема го дели от Караджадаг, на запад Тополница — от Ихтиманските планини. В долината между Средна гора и Балканите тече Гьопса на изток (в Стрема) и Тополница на запад; между изворите на двете се намира ниска седловина, дето през пролома Проход може да се отиде от Клисура в Златица. Обърнатият към Балканите склон на тия още малко известни планини е стръмен. На юг те се спущат доста полегато; тук при върховете те са покрити с гора, а по-надолу са засадени с лозя и са гъсто населени. Най-важни места на Средна гора са българските градчета Копривщица и Панагюрище.
Ихтиманският среден гребен, разделен от предидещия чрез дълбокия пролом на Тополница, съединява Балканите с Рила и Родопа, а така също и с другите планини на полуострова. Той образува също и вододел между Тракийската равнина и Софийската котловина, следователно
35. Hochstetter, I, стр. 600 сл. Boué, La Turquie, I, стр. 94 споменава само за Караджадаг. Още на картата на Пловдивската епархия в съчинението на свещ. Константин Ἐγχειρίδιον τῆς ἐπαρχίας Φιλιππουπόλεως (Виена,1819) Средна гора, Караджадаг и Хемус са означени правилно.
36. Името на град Калофер произлиза от растението калопер (Tanacetum Balsamita).
46
между притоците на Марица и Дунав. До Балканите той се допира чрез една ниска седловина (835 м), през която става преминаването от Златица за София. При мястото, дето той се отделя от рилските планини, се намират изворите на Марица и до тях проходът (1037 м), през който минавала някога цялата търговия между Рагуза, Сърбия, Албания и Цариград. Малко на изток от своите извори Марица минава през Момина клисура (Къз дербенд), между Ихтиманския гребен и Родопа, и тече в Тракийската равнина. Сега през тия два прохода води пътят от Самоков за Т. Пазарджик. През Ихтиманския гребен минава най-важният път на полуострова — от Цариград за Белград. Който пътува от Тракия, върви отначало зад селцето Ветрен (Хисарджик) през една клисура, дълга 3 часа път, наричана Succi у римляните, сега Траянови врата, или Капуджик (809 м). С това име проходът е наречен поради знаменитите римски врати при старите укрепления (кули и напречни стени) на самия връх; турците са унищожили тоя паметник на древността през 1855 г. [37] Около 5 км по на запад Траяновите врата могат да се обходят, като се мине през Сулу дербенд (бълг. Воден проход), който се намира 126 м по-надолу при планината, наричана по български Василица. Преди няколко години тук е започната постройка на железница от Татар Пазарджик за София, останала недовършена. След това пътят се спуща в една красива котловина, дето лежи градецът Ихтиман (610 м) на Мътивир, приток на Тополница, който на остарелите карти е означаван погрешно като подбалкански Вит и е насочван през въображаеми теснини на Балкана към Дунава. По-нататък пътят пресича вододела на Марица и Искър (840 м) и се спуща в голяма котловина към гр. София (българ. Средец).
4. Витоша и Рила (Scomius)