ГЛАВА XVIII. Граждански войни. Цар Константин Асен. Узурпаторът Ивайло. Татарско владичество
Вътрешни безредици и преврати. — Сърбинът Константин Асен (1258—1277 г.). —Войни с маджарите. — Съюз на неаполитанските Анжу със сърби и българи срещу Византия. — Интригите на царица Мария. — Въстание. — Управление и смърт на узурпатора цар Ивайло (Лахана) (1277—1279 г.). — Византийският претендент Иван Асен III. — Георги Тертерий (1280—1292 г.) — основател на нова династия. — Нахлуване на хан Ногай. — Цар Смилец, татарски васал. — Хан Чоки. — Светослав, освободител на отечеството (1294 г.)
След смъртта на Калиман II болярите се събрали на събор, за да изберат нов цар. Изборът паднал върху сърбина Константин — син на Тих и внук на Стефан Неманя, [1] храбър и умен човек, чиито наследствени владения се намирали близо до София, в подножието на Витоша. За да запази наследственото си право, той се оженил за дъщерята на император Теодор Ласкарис, внучката на Асен II, и приел името Константин Асен. [2] Първата си жена, с която се развел, изпратил в Никея като
1. „Св. Симеон Неманя, моят дядо”, казва той в една грамота. Šafařik, Pam., стр. 23 „Калоян севастократор, братовчед на царя, внук на св. Стефан, краля на сърбите” четем в един надпис от 1259 г. в Бояна под Витоша (Гласник, VII, стр. 189). Няма съмнение, че това родство е било по женска линия [правнук? — Тоху. Глас (Српске краљ. академије), II. Расправа о Константину Теху. Написао П. С. Срећковић, Београд, 1888. 90 стр. 1) Ансбертовият Тоху = Тихомил на Орбини = Стефан Първовенчани; 2) Toxy = Τοῖχος, Τεῖχος, баща на Константин; 3) Владиславовото календарно име е Константин. Ergo българският цар Константин = бившия сръбски крал Владислав!!! — Тоху, син на Мирослав Хлъмски според вариантите на ръкописа на Ансберт, намерен в щирски градец в 1891 г. Вж. моя екземпляр на Ансберт. — Nota bene Тоху, син на Неманя, у Ансберт? Върху това Павлович и Руварац. — Върху целия въпрос за този Тоху : К. Иречек, Тољен син кнеза Мирослава хумског, Београд, 1892. Глас срп. акад., XXXV, Београд, 1892. —Τοῖχος, Τεῖχος, е само Тихъ. Pachymeres, Mich. Pal., I, 5, сар. 5 : Κ. ἐκ Σέρβων ἐξ ἡμισείας τὸ γένος ἔλκοντα. Има ли примери, от които да проличава смисълът на това ἡμισεία? Само по женска линия? — С. Табаков, Бележки за Югоизточна България през епохата на Тертеровци, Пер. спис, 1908, св. 7—8, стр. 620—632. Рецензия от П. Ников в Пер. спис, LXII, св. 7—8, 1909, стр. 563—688.]
2. Константин Асен и в двата цитирани надписа. [За женитбата на Константин Асен с дъщерята на имп. Теод. Ласкарис : nota bene : сватбата е станала през негово време, (поч. в 1258 г.). Ирина се среща още в Боянския надпис (1258/9 г.).]
316
залог за мир, в което според византийската нравственост никой не можал да намери нищо за укор. [3]
Между това никейската империя, макар от година на година да ставала все по-силна, била принудена да води кръвопролитни войни с епирците. Тамошният деспот Михаил II заел в съюз със сърбите цяла Западна Македония (1254 г.); [Стефан Урош I обсадил Скопие, потвърдил там дарованията от времето на Асен, ала наново изгубил областта]. [4] В Прилеп той обсадил военачалника и историка Акрополит и го взел в плен. Главната му опора били французките му зетьове Вилхелм Вилхардуен, княз Ахайски, и крал Манфред, който по него време току-що бил почнал да се закрепва в Албания след превземането на Корфу, Драч, Валона и Берат. След разбиването обаче на съюзената епирско-мораитска войска във Ворилската гора при Прилеп, [5] съкрушено било могъществото и на това деспотство (1259 г.).
Теодор II Ласкарис умрял (в август 1258 г.) и го наследил неговият
3. Тъй е описано възцаряването на Константин у Акрополит, който като византийски пратеник се запознал лично с новия цар в 1260 г. Съвсем другояче съобщава за това по-късният историк Георги Пахимер (живял от 1242—1308 г.). Според него зетят на Асен II и шуреят на Теодор Ласкарис Мицес (Μυτζῆς) безуспешно се бил против гърците и затова станал дотолкова нелюбим между многото и силни боляри, че те повикали на престола полусърбина Константин. Константин няколко години водил борба с Мицес, догдето последният не избягал в Месемврия, предал града на гърците (1265 г.), за което получил земи при Скамандър. Такъв приблизително е и разказът на още по-късния историк Никифор Григора (1295—1360). След смъртта на бездетния Михаил Асен неговото място било заето от мъжа на сестра му, Мицес, изнежен човек, изгонен от Константин, наречен Тих. Местни летописи от това време за съжаление няма. Този Μυτζῆς, на български Мицо, не бил никой друг освен Михаил Асен. По-новите историци в него виждат един нов цар между Калиман II и Константин. Палаузов в статията си „Ростислав Мачевский” (ЖМНПр, LXXI), понеже смесва и трите тези съобщения, само забъркал тоя въпрос (Palacký, Radhost, II, стр. 259, и Голубинский, стр. 219). — [Pachymeres, стр. 349. Μυτζῆς γαμβρὸς μὲν ἦν ἐπὶ ϑυγατρὶ τῷ Ἀσαν (Γαμβρὸς Асен II, зет на Михаил — това може да бъде само Петър севастократор), σύγγαμβρος δὲ Θεωδοςίου τοῦ Λάσκαρι. Асан воювал с Ватаций κατὰ δύσιν, ϕιλοκαλίας πάσης ἔχων δείγματα. — Асан и οὗτος (Μυτζῆς) τὴν ἀρχὴν ἐδέχετο (следователно тук явно е думата за Михаил Асен), воювал с ромеите, ала и προσηκούειν многобройните и силни μεμστᾶσι на българите и паднал в ταραχαῖς οὐ προσηκούσαις. Те минали към полусърбина Константин и понеже не бил роднина с Асен — ἑκγόνην αὐτοῦ поел τοῦ Ἰωάνου πέμψαντος. Владеел Търново и τὰ τῆς βασιλείας κλέη. Воювали заедно — Константин веднъж бил прогонен в Στενίμαχος (стр. 350) ἡμέτερον ὄν, и там освободен с помощта на ромейската войска. Прогонил Мицес, който с децата си избягал в Месемврия. И изпратил на императора известие, че желае да предаде Месемврия. Императорът изпратил Γλαβᾶν Κουροπαλάτην c войска, който обсадил Месемврия и изпратил Мицес (διὰ τοῦ Αἵμου πεζῆ) при императора; Този му дал областта при Скамандър. — Неговият син Йоан бил зет на Михаил. — Пахимер не знае нито за Калиман I, нито за Михаил Асен, нито за Калиман II, у него след смъртта на Асен II веднага дохожда зет му Μυτζῆς. Pachymeres, I, III, сар. 18. Войната на Михаил Палеолог с Константин Български, „ἐάλω δὲ τοῦ Μυλτζῆ (следователно Милцис, Смильц?) διδόντος, ὡς λεκϑήσεται, καὶ Μεςέμβρεια μεγάλη πόλις” —в стария латински превод от XVII в. „Myltza, ut dicetur, dedente.”]
4. [Српски споменици, III, стр. 12.]
5. Fallmerayer, Gesch. von Могеа, II, стр. 11 и сл.; Hopf, стр. 283.
317
син Йоан IV, шурей на новия български цар, но само след една година това момче било свалено от престола и ослепено от Михаил VIII — първият Палеолог. Енергичният узурпатор веднага влязъл в приятелски връзки с българите; Акрополит около Коледа 1260 г. се явява в Търново и бива най-бляскаво там приет. [6] На следната година се изпълнило и заветното желание на никейските византийци. На 25 юни 1261 г. военачалникът Алексий Мелисен Стратегопул неочаквано превзел и завзел без кръв Цариград, а Балдуин II избягва в Евбея. [7] От това време франкските железни рицари изчезват вече от тракийските равнини, но споменът за тях и досега е жив в приказките на българския народ. И досега още той разказва за „латините”-исполини, три пъти по-големи от обикновените смъртни.
През първите години от царуването си цар Константин трябвало да насочи цялото си внимание към север. Там все още не спирали продължителните войни с маджарите. Още в 1260 г., през която маджарите воювали с чешкия крал Пшемисл Отокар II, българите нападат Северинския Банат, но били разбити от магистър Лаврентий и лишени от плячката. За да внуши страх, победителят заповядал да бъде избесена част от пленниците по продължението на дунавския бряг. [8] Между 1260 и 1264 г. княз Стефан, комуто било поверено да управлява Седмиградско, предприел против българите пет похода, два от които били под негово лично началство, и успял да превземе Бдин. Под началството на магистър Егидий маджарите стигнали дори до стените на Търново. [9] Тогава Стефан организирал и един поход „contra Paleologum imperatorem graecorum”,
6. Acropolita, гл. 84.
7. [Грамотите на Балдуин II са изброени в Archives Nationales, Arch. de l’Or. lat., II, стр. 199 : познати от Du Cange. — Huber, Archiv f. öst. Gesch., Bd. 66, 1 : „Ende der Regierung Belas IV unternahmen theils sein Sohn Stephan, der neben ihm den Osten des Reiches verwaltete, theils andere Führer mehrere glückliche Feldzüge nach Bulgarien, wo unter anderen Städten Widdin von den Ungarn genommen wird, so dass Stephan V nach seinem Regierungsantritte im J. 1270 für berechtigt nält den Titel eines Königs von Bulgarien anzunehmen.” — Титлата на края. . . Cumanie Bulgarieque rex.]
8. Грамота у Féjer, IV, 2, стр. 60, 199. — [Гюла Паулер за българските войни на Стефан V в Сборник народни умотворения, VII, 1892 (лош превод от унгарски, Северин всякога е предадено като Стрем!) : в 1259 г. война в България. В 1260 г. Лаврентий прогонил българите от Северин. В 1261 г. синът на Бела IV Стефан за пръв път потеглил срещу българите, воювал при Видин и Лом. Около 1261—1262 г. Ростислав умрял, като оставил невръстни синове Михаил и Бела. Михаил в Босна, Бела в Мачва. Деспот Светослав, от руски произход, очевидно роднина на Ростислав, воювал с войските на Михаил Палеолог, съюзник на Константин, с унгарска помощ (Паулер, стр. 436 : 1263 г.) от Седмиградско. Вътрешни размирици в Унгария, Светослав сключил мир с противниците си. Обаче след това пак се опълчил срещу унгарците, опустошил Северинския Банат. Тогава Стефан V повторно нахлул в България, до Плеун според грамотата от 1266 г., дадена под Бодони (Bodony = Бъдынь, Видин); тогава магистър Егидий проникнал чак до Търново. (Егидий прочута личност в тогавашната история, вж. чешко-унгарските отношения). — Nota bene и отношения. Pachym., Mich., IV, сар. 27. Андроник, син на Михаил, се оженил за една дъщеря на Стефан V и на една куманка (кога?). Пратениците в Унгария, старият mega dux Ласкарис и експатриархът Герман довели хубавата Ана.]
9. Сведенията за това са ограничени. Най-много има в грамотата на Стефан от 1270 г. Fejer, IV, 2, стр. 54. Usque ad castrum Turnow, пак там, IV, 2, стр. 525. За превземането на Бдин споменава Thurocz (Schwandtner, Script. rer. hung., I, стр. 188).
318
подробностите на който поход са неизвестни, но в резултат на който били опустошени много византийски области. [10] Като завзел кралския престол (1270 г.), той постоянно се наричал „rex Bulgariae” — титла, която и неговият баща Бела IV е употребявал, само не тъй често. [11] Оттогава водят началото по-сетнешните претенции на маджарската корона върху България.
На юг вървяла също сериозна борба. По внушението на царица Ирина, дълбоко ненавиждаща Михаил VIII, гдето по престъпен начин бе отнел престола на брат ѝ Йоан IV, Константин обявил война на императора, но тя свършила безуспешно за него. Току преди това той завладял голяма част от Тракия и Македония, в последната главно Скопие, Пореченската област, Полога и околностите на Прилеп, [12] а сега бил принуден да отстъпи на византийците не само Пловдив и Станимака, но и важните градове Месемврия и Анхиало. Обиден и недоволен от това, Константин се съюзил със селджукския султан Изедин, намиращ се в Енос при устието на Марица, и даже с татарите от Южна Русия, които (1265 г.) тъй опустошили Тракия, че, както разправят, дълго след това земеделец не се е мяркал по полето. [13] Българското царство тогава окончателно се лишило от македонските си области. Още от края на XII в. в Македония поред гос-
10. Fejer, IV, 2, стр. 344, 469; 3, стр. 54, [468.]
11. Вж. стр. 301, 1260 (Fejer, IV, 2, стр. 9), 1261 (пак там, стр. 48), 1263, 1270 (стр. 544).
12. Хрисовулът на Константин, даден на манастира „Св. Георги” във Вирпинската планина при Скопие (Šafařik, Pam., пос. място). — [Войната на Константин срещу император Михаил след ослепяването на малкия Йоан Ласкарис, сестриник на Константиновата жена. Тогава българо-византийската граница (Pachymeres, III, сар. 18) е била оттатък Одрин. Михаиловите войски превзели Пловдив, Станимака, ἅπας ὁ ἔξω τοῦ Αἵμου ζυγός, Анхиало. Мицес предал Месемврия. Според Пахимер (V, сар. 4) при това още и Агатопол, Созопол, Канстрицис? (Castriçi, Кестрич) и други места. Тук у Пахимер има противоречие : Константин воюва с Мицес, избягва в Станимака, който е византийски, и след това Мицес предава Месемврия на императорския пълководец. Войните с Константин трябва да стават в едно време, когато Станимака е била още българска?]
13. Pachymeres, I, стр. 210, 349; Gregoras, I, IV, сар. 6, стр. 99. — [Ногай. Gens nogaica (Kuun, стр. XXXV) sub duci Noghai 1261 се откъснал от монголите, 37 години там просъществувало царството на Бату. Според Асцелин много кумани, бягайки от монголите, се върнали в отечеството си, а Рубруквис казва, че куманите пред монголското нахлуване се намирали между Дон и Днепьр. Затова ногайци са смесица „tribus nogaica. . . ех confluxu Cumanorum, Bissenorum et Mongolorum originem duxit” (стр. XXXVI), което се вижда от местните имена, които са кумански и монголски. — Pachymeres, M., III, сар. 25. Султан Азадин в Цариград. Неговият вуйчо е на север от Понт, помощ от татари и българи, Константин лично участвува вече със счупен крак. Император Михаил презимува в Ксантия, поход към Цариград, от Ганос нататък с кораби. Неговата дружина обсадена от Константин в Енос. Изедин е с тях, освободен от българския лагер. Константин се оттегля. Détails. — Изедин е получил от хан Берке в 1265 г. поселища в Крим. Heyd, 2, стр. 164. — Ново татарско нахлуване в Тракия, Pachymeres, М., IV, сар. 30, повикани от megas Kontestaulas Андроник Тарханиотес. — Историята нa Ἀζατίνης. Pach. Andr., 1, VII, cap. 22. — Азедин, син на Гаязедин Кейхосрев II и една християнка, георгийка, частично владение, натискът на татарите, бягство около 1261 г. в Цариград, умрял в Крим. Негови синове били Константин (християнин във Византия) и Масуд, предпоследният селджукски султан. Вж. Hammer. — Barth, Reise von Trapezunt etc. на стр. 72 прочетения от Mordtmann надпис : 1246 Аседин Ебул Фалих Кей Кавус, син на Кей Хусрав Кассим.]
319
подарували византийци, българи, латинци, епирци и сърби, докато най-сетне последните — към края на XIII в. — почнали да вземат вече връх в нея. С въвеждането на ленната система стремежът към формиране на национални държави изчезнал и по-големите държави на полуострова се разложили на много отделни аристократии, понякога почти съвсем независими, които в местности, гдето често се водели войни, обикновено се присъединявали към по-силния.
След смъртта на Ирина (1270 г.) Константин се оженил за Мария, племенница на Михаил VIII. Като зестра уговорено било Византия да върне на царя Месемврия и Анхиало; [14] а когато Палеолог отказал да изпълни обещанието си, Константин почнал да се готви за война и само благодарение на съюза с хан Ногай, [15] пълководец на Златната орда, пред чиято мощ треперел целият край около Понт и Дунав, императорът сполучил да отблъсне разсърдените българи.
Но византийците заплашвал много по-опасен удар от друга страна. Честолюбивият и енергичен Карл I, първият неаполитански крал от династията Анжу, при чийто двор бяха намерили прибежище изгоненият латински император Балдуин II и слепият Йоан IV Ласкарис, се готвел за поход с цел да възстанови Латинската империя. На 23 май 1267 г. във Витербо бил сключен договор между Карл и Балдуин; [16] при това Балдуин му подарявал провинциите, които още се намирали в неприятелски ръце. Здрава опора на полуострова той намерил в заетите още от Манфредовите рицари градове Драч, Валона, Канин и остров Корфу, които се предали на Карл. В скоро време му се подчинили и албанските планински области, дори Никифор, епирският деспот, дал даже клетва за вярност на неаполитанския крал. Обаче грубостта на неаполитанските чиновници, насилственото въвеждане на католицизма и лошото държане към албанските заложници в италианските земи пречили, щото да се хареса франкското владичество на албанците.
Затова пък в българите и сърбите Карл Анжуйски намерал тъкмо желаните съюзници. Много южни славяни постъпили на служба при неаполитанския крал и дори се преселили на италианска почва. На остров Исхия възникнала българска колония, в Неапол се споменава „vicus qui
14. [След смъртта на Ирина преговори на Михаил Палеолог за мир с българите (Pachymeres, Mich., V, сар. 2). На цар Константин се давала сестрината дъщеря на императора, внучката Мария; като προῖκα били обещани Месемврия и Анхиало. След това обаче император Михаил не искал да предаде градовете, като се извинявал, че жителите били против, че те били Ῥωμαῖοι, че принадлежали към Ῥωμανία (вж. венец. пиратски протокол от 1278 г., византийски чиновници в Месемврия). Между това Мария родила Михаил.]
15. [Ногай от около 1270 г. Брун, Черноморье, II, стр. 351. Михаил дал на Ногай своята незаконна дъщеря Ефросина.]
16. [Витербският договор у Du Cange, Hist. de l’emp. de Constantinople, Ven., 1729. Грамоти на стр. 12. „Itaque etiam in terra memorati despoti ac in regnis Albaniae et Serviae liceat nobis nostrisque in regno Siciliae heredibus, si voluerimus, huius modi tertiam partem eligere aut etiam obtinere.” Деспотът = Michalicius dotis titulo дал земя на Elenae filiae relictae q. Manfredi olim principis Tarentini, сега държи qui se pro regni ammirato gerit Philipp. Chioardus.]
320
vocatur Bulgarus” (1323 г.), а в неаполитанските документи (1270—1401 г.) често се срещат имена на лица с имена Slavi, Sclavoni, Sclavelli, Bulgari, Bulgarelli. [17] В Сърбия усърдна защитница на неаполитанските интереси била жената на Стефан Урош I кралица Елена, [18] дъщеря на Балдуин II, която чак до самата си смърт е влияела много върху сръбската политика през цялото управление на нейния мъж и синовете ѝ Драгутин и Милутин. В богатите неаполитански архиви се срещат много сведения за преговорите на Карл с южнославянските владетели. Още през септември 1271 г. кралят очаквал пратеници от Сърбия и от „империята Загора” (България). [19] В 1273 г. пристигнали в Неапол сръбски и български пратеници с по 60 конници и рицарят Николай де Сент-Омер, франкският владетел на беотийската Тива, ги придружил на обратния път в отечеството им като кралски пратеник. Разбира се, че с по-близката Сърбия са се водили повече преговори, отколкото с по-далечната България.
Михаил VIII не можал да избегне приближаващата се буря. Императорът не сполучил да спечели на своя страна сърбите (1272 г.) [20] и те му обя-
17. Макушев, Итальянские архивы и хранящиеся в них материалы для славянской истории, СПб, 1871, II, стр. 29, 70—72. Пак от него : Славяне в Албании (стр. 78), 31 и сл. — [Вж. Р. Durrieu, Les archives angevines de Naples, Étude sur les registres du roi Charles I, 1265—1285, Paris, 1886, 2 vols. Праж. унив. библ. 4 Е 202. Не знае ни за Hopf, ни за Макушев. — Bulgaranus Galliae Narbonensis praefectus, literae ad episcopos, commemorantur reges Gundemanes, Brunigilda et Theodoricus, Theudibertus; ad Gunthemasum regem cf. Aus span. Handchr., N. Archiv d. Ges. f. ält deutsche Geschichtskunde, XII, 1887, стр. 255. Bocaccio, Decamerone,V, 6 (ed. Sonzogno, 2, 42) : „gentil uom dell'isola (Ischia), che Marin Bolgaro avea nome”. Решаващ въпрос тук е дали тези имена в Италия произхождат от българи, или са германски или други словообразувания, които нямат никаква връзка с името на българите освен привидна прилика. Срв. други герм. — gar. Wolfgar? На 16 окт. 1884 г. умря „Graf Peter Bulgarini d'Elci, Patricier von Siena dei Nove, dei Grandi, Oberlt. a. D. 83 Jahre alt. im Schlosse Nezamyslitz” („Presse”). — Veneti : Ser Bulgarus Victuri 1408, 1419. Ljubić, 5, стр. 116; 7, стр. 281. Генуезците Julianus de Bulgaro и Laufrancus de Bulgaro 1300 във Фамагуста. Archives de l'Or. lat., 2, стр. 602 сл. Bulgarus в Болоня, вж. Ficker, IV, стр. 602 В. Bulgaro, мерач при двора на Фридрих II. Savis, Novellino, nov. XX. Срв. и обясненията. N. Archiv. f. deutsche Gesch., XVI, 1890, стр. 39 : Graf Bulgar, само някои codd. Bulgaranus, вероятно comes Septimanie в началото на 7 стол. върху работите на Теодебула с аварите, във времето на Гундемар, 610— 612. — Вж. Bulgaminus filius Benedicti а. 963 primas Romanae civitabis, Liutprand, Hist. Ottonis, cap. 9. — Wilhelm der Bulgare 1034—1077, брат на канонизираната от Бенедикт XIV св. Берта, привърженик на импер. партия в Тоскана (Pistoja?). Един от предполагаемите прадеди на Наполеон I; срв. съчиненията на Dr. Kamillo von Behr und Frédéric Masson. — Bulgari в местните и лични имена в Италия : Шишманов, Българите в „Orlando Furioso”, Бълг. преглед, VI, кн. VIII (април), 1900, стр. 78—81. Nota bene сегашните topica в Италия. — W. Bruckner, Die Sprache der Langobarden, Strassburg, Trübner, 1895, 358 S. Cf. GGA, 1896, Nov. 888 f. Much. 892 Mannesname Pulcari, Po. — Much des Auslautes wegen nicht von Bulgare, eher dissimiliert aus Purcari, Percari, das a. O. wirklich erlest und natürlich aus burg und hari zusammengesestzt ist, albegra aus hariberga, pellegrino aus peregrino.]
18. [Съвършено без доказателство. — Елена. Du Cange, Hist. de l'emp. de Constantinople, 115 col. a : „Hélène dame française, dont la piété, la dévotion et la constance en l’observation de la rel. romaine ont mérité l'éloge du pape Nicolas III dans ses Epitres”. Цитира Barletia и Orbini. Стр. 168 detto „Hélène dame française”.]
19. Вж. глава XXV, 1.
20. Pachymeres у Stritter, стр. 195 и сл. Годината е според Mural, Chronographie byz., II (Bâle, 1873), стр. 425.
321
вили война. За да унищожи едно съвместно нападение на неаполитанци, сърби и българи, той решил да започне преговори за уния с папата. На събора, свикан за тая цел в 1274 г. от Григорий X в Лион, византийските пратеници се отрекли от схизмата. Хитрият Палеолог мислил при тоя случай с помощта на папата да унищожи славянските църкви в Търново и в Печ (Ипек). За тая цел с хрисовул от 1272 г. той възстановил елинизираната вече Охридска патриаршия в границите, които е имала в 1020 г.; с това трябвало да се отнеме правото за съществуване на новите църкви — сръбска и българска. [21] Пратениците му изтъквали в Лион, че тези църкви са основани без разрешението на папата, и то в онова време, когато гърците в съюз със славяните воювали с латинците и следователно без всяко право; настоявали още да се възстанови мнимата стараЮстинианова охридска църква, към епархията на която спадала по-голямата част от тогавашна Сърбия и България. [22] Обаче преговорите с папата възбудили голямо и силно недоволство в целия Цариград, което довело скорошния край на унията. Сестрата на императора Евлогия поддържала противниците на унията и си намерила дейна помощница в лицето на дъщеря си — българската царица Мария. Многобройни пратеници (монаси) постоянно пътували между Търново и Цариград и носели разменените между майка и дъщеря писма. Царицата се опитала, макар и без успех, да въвлече във война срещу Михаил VIII даже египетския султан. [23]
Пак по това време се случило едно незначително събитие, което трябвало да стане съдбоносно за България. Цар Константин си счупил
21. Грамотата (от август 6780) е дадена у Голубинский, стр. 259. В 1273 г. (6781) Михаил утвърдил също тъй и правата на отдавна вече престаналата да съществува църква „Justiniana prima”, която фалшиво се отъждествява с Охридската. Един лош превод на оригинала, направен вероятно от някой влах или грък, се намирал в препис от XVI или XVII в. у проф. Григорович. Извадки от текста има в книжата на покойния Шафарик. [Çurita, ed. Çaragcça 1567 (Univ. Prag 22 В 95). Ил. 142 b сл. Лионският събор обширно се описва. Л. 144 а : „Propuso se de parte de Paleologo, que se reduxessen en el primer estado las diocesis de la Servia у de la tierra Zagora, que sin autoridad de summo pontifice despues que Constantinopola fue tomada, aviedo gran confusion en aquel imperio, у estando muy turbadas las cosas del, concurriendo los Bulgaros у Servianos juntamente con los Griegos, para echar у destruyr los Latinos, por esta causa se mezelaron а quellas naciones entre si : у siendo entre elloz promiscuos los matrimonioz, у casi una misma gente, erigeron la Servia en metropoli у la tierra Zagora en patriarcado, contra los canones у costumbre de la Iglesia, como sin voluntad de la sede apcstolica, ni puciesse ser creado patriarca ni conferdia dignitad ecclesiastica alguna, у era notorio q'el emperador Justiniano por ennoblecer у honorar la ciudad de Achulayn (sic), que era su patria, у se llamo de su nombre Justiniana, muy famosa у principal por esta causa entre todas las ciudades del Illyrico, abtuvo cel papa Vigilio, que constiruyesse la Iglesia della en primado у le fueron entonces senaladas у atribuydas per diosesis la Servia у tierra Zagora, que en lo antiguo eran las provincias de la Dacia mediterranea у Ripense, Dardania, Mysia superior у Pannonia, cuyos obispos eran suffraganeos suyos, у en esto mostro Paleologo dessear reformacion у remedio de la sede apostolica, porque а quello boluiesse al primes estado, como en tiempo de Justiniano estuvo.” Това искали гръцките пратеници, Георги Акрополит и др.]
22. Подробно у Дринов, Българската и сръбската църква пред Лионския събор в 1274 г., Браил. Период. списание, 1873, VII. Срв. Capacelatro, Storia del regno di Napoli, 1840, стр. 350—355.
23. [Египетски формуляри до българите. Bogišić в Rad.]
322
крака и болестта му се развила в такава тежка форма, че не е могъл даже да се движи. Тогава Мария взела при себе си малолетния си син Михаил „Багренородни” за съуправител [изрично у Пахимер], взела цялата власт в ръцете си и с интригите си докарала големи нещастия за страната (1277 г.). [24] В същото това време в България живял и друг един княз, който поради болестта на царя и поради непълнолетието на престолонаследника би могъл да стане опасен съперник. Негде в Балканите, вероятно на запад, господарувал полунезависимият деспот Яков Светослав, потомък на руско семейство. Пръв път за него се споменава в 1262 г. [25] Може би дължел е властта си на маджарите, които бяха поставили за управител на Мачва (близо до Белград) васалния си княз Ростислав, също русин. В 1271 г. при сключване на мира между Пшемисл Отокар II и Стефан V, маджарския крал, наред със сръбския крал Урош взел участие Svetislavus imperator Bulgarorum. [26] Палеолог му дал за жена третата сестра на ослепения Ласкарис и така той станал баджанак на цар Константин. От този именно Светослав Мария се опитала да се избави с едно небивало коварство. [27] [Понеже Светослав е бил титулярен цар, Мария искала да го спечели, най-могъщия човек в страната, та да си обезпечи наследството на престола като съуправителка.] По нейна покана и с обещание да му се даде свободен път Светослав пристигнал в Търново. Тук — в черква — през време на молитвите на свещениците и при блясъка на свещите се разиграла следната сцена : царицата разтворила мантията си и пригърнала с една ръка сина си Михаил, а с другата Светослав и с това тя публично осиновила [υἱοποεῖσϑαι] последния, макар и отдавна той да не е бил вече юноша. Скоро обаче излъганият княз станал жертва на „майчините”
24. Pachymeres у Štritter, стр. 763. Записаното в българския кодекс под г. 6785 = 1277 е издадено от Ханка в Čas. česk. musea, 1851, стр. 154, и от Даничич в Starine, I, стр. 86. [За тази приписка по оригинала срв. Лескин в Ягичовия Archiv, 4, стр. 512.]
25. Свѧтслав изпратил в 1262 г. на киевския архиепископ Кирил III един препис от номоканона, като приписал : „Всея рускыя земли благодержавнаго рода моего, их же отрасль и корѣнь азъ быхъ святыхъ отьц моихъ”. Востоков, Описание рук. Румянц. библиот., СПб, 1842, стр. 290. [За приписката в Търновското евангелие вж. и Valjević, Starine, XX, 1888, стр. 156 сл. П. Тиханов, Терновский календар 1275 года по списку Франца Миклошича. Материали для греко-слав. агиологии, Памятники древней письмености, CXVIII, 1896, II + 16. Срв. Виз. Временник, IV, стр. 258. — Думата „русскыя” в приписката дали не е вмъкната — не е. Nota bene Святославовци у тогавашните руски летописци.]
26. Emler, Regesta Bohemiae et Moraviae, II, стр. 302. — [„1275” überwand Stephan König von Ungarn den bulgarischen König Sea, und die Bulgaren mussten ihrer König erkennen (sic). Sie wurfen aber mit Hülfe des griechischen Kaisers das ungarische Joch wieder ab”. Büsching, Grosse Erdbeschreibung V. Troppau, 1785, стр. 398. Undel Respice Catonam, Gebhardi, etc. — За унгарските работи вж. съчиненията и статиите на Huber (за по-старата епоха и Büdinger).]
27. Pachymeres, ed. Bonn., I, стр. 430. — [Pachymeres, M. Paleol., 1, III, cap. 6, стр. 120, edd. ant., II, стр. 261. Migne τρίτη. soror Jo. Lascaris collocata
— деспот Свѧтлавъ Я. Дадена му от имп. Михаил. — Вж. Philes, Carmina (вж. Christl. Elem., стр. 77 сл.) : Константин Σϕεμτισϑλάβος (пак там, стр. 78 А.), Лаханас. Бълг. пълководци : Κόμανος, Κάντζης (Кънчо), Μομτζίλας, Στάνος, Дамян от Белград. — Вж. Codex hung. patrius.]
323
си интриги (1277 г.). Също тъй много други предани на царя боляри станали жертва на гръцките лукавства на царицата; но заедно с успехите ѝ от ден на ден се усилвала и омразата против нея, особено в Търново. [28]
А докато в столицата били заети с най-безстрамни византийски интриги, цялата страна била безпречно изложена на нападения от страна на татарски разбойнишки отряди. Тогава се явява на сцената хайдукът Ивайло, по-рано овчар [пастир на свине], [29] хитър и буден човек; прякорът му бил Бърдоквата (маруля), което в превод на гръцки е предадено с думата „лаханас”. [30] Смелият този авантюрист разправял, какво уж насън разговарял със светците, и пръскал различни пророчества, че е пратен за велики дела. [Откъде е излязло това въстание? Навярно от запад. Нали Константин около 1270 г. е владял още Скопско и пр., следователно и Велбуждско, Софийско. Явно е тогава, че през време на размириците след неговата смърт византийците заели запад — сърбите бяха го взели от византийски ръце.] [31] В малко време той събрал около себе си доста значителна войска. Почнал да се облича като княз, препасал меч и гордо излизал на кон пред пълчищата си. След като два пъти успял да разбие татарите [?], към него се присъединили вече цели области и даже много боляри [?]. Цар Константин, който поради болестта си и поради поведението на жена си бе изгубил почти всичките си привърженици, с мъка успял да събере малко войска и дал сражение на Ивайло. С един упорит натиск царските
28. [Пристрастието на Пахимер към Мария.]
29. Под това име досега той нийде не се споменава. Аз се основавам върху приписката в едно евангелие, написана в 6787 г. (1 септ. 1278 — 1 септ. 1279) : „въ дни царѣ Ивайла и при епискупѣ Нишевсцѣмъ въ лѣто 6787 индикта 7, еги стояху Грьци под градомъ Тръновомъ” (Гласник, 20, стр. 245). Тук се говори за обсадата на Търново от византийците, когато искали да поставят на престола Иван Асен III. Ивайло в никакъв случай не може да бъде цар Асен III, както мисли Голубинский, стр. 12, тъй като никога не е бил обсаждан от гърците.
Pachymeres, I, стр. 431. Според Срезневски (Беседа, 1857, II) тук
вероятно трябва да се чете Βορδοκούβας (λάχανον —по български бърдоква). Името
Λαχανᾶς се среща и във византийската империя; срв. Nicetas, стр. 372, 374. [Срв.
Мануил Λαχανᾶς в Пруса във времето на Андроник Комнин у Nicetas, стр. 322, 324.
— Сто
ти подъ градомь : obsidere. Ако да бяха гърците господари на
Търново, щяха да стоят не под града, ами въ градѣt. Срв. стошоу же
моу оу града, когато Ростислав обсаждал Премисъл, Волин. в 1249 г. — Даниил :
Душан „ста подь градомь славьныимь Солоуномь, семоу градоу хотещоу
севьдати моу”.— Стоти около града obsidere, Nestor, ed. Miklosich,
стр. 32. — Nota bene, за византийското стопанство в Балкана и Родопите срв.
Cesty.]
30. [Към въпроса за името на Ивайло (вж. рецензията на Макушев) срв. моята бележка в Osvěta, 1882, стр. 963, в историята на Търново. Народно име просто по вид едва ли би било за византийския претендент, който може би не е бил дори роден в страната. Nota bene : в Свърлижката приписка стои в дните на царя, а не на „царствующу царю” и т. н., срв. обичайната формула в други приписки. Вж. подобни имена на -ло, -айло. Свърлижкият писар вече поради Асеновото име щеше да назове Иван Асен с пълното име. Ивайло — простонародно име, няма болярски характер. Nota bene : да се съберат другите имена на -ло (Бранило в Албания и т. н.), кому те принадлежат. — Новобългарска драма : Ивайло, селский цар. Историческа драма в пет действия, от Ив. Ив. Гешов, София, 1888, 98 стр.]
31. [Nota bene Кантакузин, за архонта на Полог, който се предал на византийците.]
324
войски още в първото сражение били разпръснати и сам царят, изоставен без защита в колесницата си (поради болестта си не е могъл да седи на кон), бил убит през зимата на 1277 г. Целият народ се стекъл под знамената на този храбър мъж, на чиято страна било и военното щастие, а сам той се заел да покорява градовете. [32]
Тези събития предизвикали голямо смущение във Византия. Почнали да се страхуват смелият узурпатор да не възобнови нахлуванията на Асен I и Калоян. Император Михаил побързал в Одрин [през зимата още, когато Константин бил жив], та да е по-близо до границата. Отначало се опитал да привлече Ивайло на своя страна, но скоро решил да издигне като претендент за престола под името цар Иван Асен III някой си Иван от рода на Асеновците, [33] когото оженил за дъщеря си Ирина. [Според изричното твърдение на Пахимер Иван, син на Мицес, взел името на дядо си Ἀσάν едва след неговото провъзгласяване за претендент. Бил сключен договор с него, ако работата не сполучи, да получи титлата византийски деспот.] [34] Гръцките войски потеглили за България да се сражават за Иван против Ивайло и Мария, която се затворила в Търново. На страната на новия цар били привлечени с подаръци и обещания много от болярите.
Мария, против която били както търновските граждани, тъй и гърците, па и Ивайло, искала на всяка цена да запази короната за себе си и за сина си Михаил и се предала на Ивайло. Узурпаторът надменно изслушал пратениците ѝ и им отговорил, че той няма защо да приема като дар онова, което почти му е вече в ръцете благодарение на военната му сила; нека знаят, че ако той все пак, за да се избегне излишно проливане на кръв, приема миролюбивите предложения на царицата, то това е от негова страна милост към нея. Тогава портите на Търново се отворили за пълчищата на царя-бунтовник и Мария отпразнувала с Ивайло сватбата и коронацията си (през пролетта на 1278 г.). Но грубият планинец-герой скоро омръзнал на възпитаната с гръцка изтънченост царица. Освен това от две страни нападнали двама непримирими врагове : татарите и гърците. Всеки ден се проливала кръв; храбрите българи побеждавали с внезапни нападения. С ужас гръцките войници влизали в бой, защото Ивайло не знаел пощада. [Пахимер говори за жестокостта на войските на Лаханас, пленените гърци били убивани.] Макар Търново да е бил почти от всички страни обграден от гърци, [35] войната при все това продължила безкрайно дълго. В началото на 1279 г. в Търново изведнъж се пръснал слух, какво Ивайло е убит в едно сражение с татарите. Търновските граждани веднага отворили вратите, предали на гърците Мария и сина ѝ и радостно посрещнали новия цар Иван Асен III, Скоро след това пристигнала и неговата жена. Забременялата от узурпатора Мария била докарана в Одрин.
32. За Ивайло вж. Pachymeres, I, стр. 430, 466; Gregoras, I, стр. 130.
33. Разправят, син на Мицес. Вж. гл. XVII, бел. 6, и гл. XVIII, бел. 3.
34. [Срв. опитите с българските претенденти във времето на Светослав.]
35. Pachymeres, I, стр. 446 : πολλαῖς μὲν οὖν ταῖς ἀμϕὶ τὸν Ἀσὰν δυνάμεσι περιεστοχίζετο. Тук се отнася и цитираната по-горе старобългарска приписка от първата половина на 6787 г. : „когато гърците бяха под град Търново”.
325
Българите не ѝ се сърдели, но докато в българските черкви се пеело „вечная памят” за всички покойни царици, считали я недостойна за тая чест. [36]
Иван Асен III, човек с несамостоен характер, не можал да се задържи. Най-много привърженици през това време е имал Георги Тертерий (Τερτερῆς). [37] По произход той бил от дворянски род, бил в родствени връзки с най-влиятелните родове и бил обичан, защото бил храбър и умен. Асен, като виждал опасен противник, искал да го привърже към себе си с роднински връзки; назначил го деспот и му дал сестра си за жена. Затова пък Тертерий трябвало да изпрати в Никея като заложници първата си жена българка и сина си Светослав.
Тъкмо тогава неочаквано пред вратите на Търново начело на голяма войска отново се явил Ивайло, когото считали за умрял, и завзел всички изходи на града. Покръстеният татарин Касимбек (Τζαςίμπαξις), [38] който немного преди това бе дал клетва за вярност на Иван Асен III в качеството си на протостратор (главнокомандуващ на България) и после бе изчезнал от Търново, сега се явил заедно с Ивайло като негов протостратор. Император Михаил незабавно изпратил 10 000 души помощ на зет си под началството на византийския иълководец Мурин. Ивайло обаче го разбил напълно на 17 юли 1280 г. [39] След няколко само седмици, на 15 август, същата участ сполетяла и втората войска от 5000 души, изпратена на помощ под предводителството на Априн; тя била унищожена негде в Средна гора. При такива обстоятелства за Тертерий никак не било мъчно да отклони болярите и войската от неблагоразумния цар и да ги привлече на своя страна. Иван Асен III не се считал в безопасност в Търново и тайно избягал през Месемврия в Цариград, като предварително изпразнил държавната хазна. Малодушната постъпка на Асен разсърдила твърде много Михаил, който дотогава го покровителствувал; всичките му усилия да свърже България с Византия отишли напразно. [40] При голяма ра-
36. [Властта на Иван Асен и според гръцките известия едва ли е обхвашала цяла България. — Nota bene Дриновият поменик. — По-нататъшните съдбини на Мария. Михаил, по-късен претендент. Pachymeres, Andr., II, сар. 30.
37. Аз пиша Тертерий : Тертерія стараго. Поменикът у Раковски, Асен, стр. 62. Τερτερῆς ἐκ Κομάνων ἦν. Pachymeres, II, стр. 265. — [Асеновият двор бил пълен с българи, кумани, покръстени татари. По-бърза асимилация на куманите в България, отколкото в Унгария, гдето тогава имало войни и борби (вж. Huber).]
38. [Касимбек — ? Τζαςίμπαξις вж. Pach., Andr., VI, сар. 32. Κουτζίμπαξις, ὁμοεϑνεῖ τε καὶ ὁμογλώσςῳ Τουρκοπόλων. Вж. паралели на παξις : Solamampaxis Pach. Xahanxa id. pro Šahinšah, ξ — š.]
39. Ἐπὶ τῷ Διαβαινᾷ (неизвестно где се намира). Pachymeres, стр. 446; втората битка κατὰ τὸν ἒξω ζυγόν, пак там. [Pachymeres, I, стр. 446, а. 1280 ἐπὶ τῷ Διαβαινᾷ, Tomaschek, Edrisi, стр. 28 = „il fiume Devina”. Luccari, Annali, стр.94, вж. Παρϑενόπολις в по-старо време, Marcianopolis от времето на Траян. Не е ли Девино?]
40. Потомците на Асен III заемали във Византия чак до падането на империята високи държавни длъжности. [Византийски Асеновци. Ἐϕημερὶς ἀρχ. Περίοδος, III, 1886, т. IV, стр. 235 сл. Sakellion. Ех cod. ἐϑνικῆς βιβλιοϑήκης 16 v. (varia philos.) versus in tumulum τοῦ κυροῦ Δημητρίου τοῦ Λεοντάρη ἐν τῇ μονῇ τῆς Πέτρας (Constant