„ШЕСТОДНЕВЪТ” НА ЙОАН ЕКЗАРХ БЪЛГАРСКИ (СВЕТОГЛЕД И ЕТИКА)
Воздадим же должную хвалу сему
бессмертному мужу не за одну от-
личную ревность в обработывании
еще младенствовавшего языка сло-
венского, но и за обширные его поз-
нания.
К. Калайдович
Българската философска култура познава редица опити за създаване на цялостен светоглед на обществото, за обосноваване на един или друг критерий за морално усъвършенствуване на човека и за изграждане на система от етични ценности.
Ние и досега не знаем дали българското общество от основаването на държавата (681) до приемането на християнството (865) е породило мислители, които да са правили опити за създаване на светоглед и теоретична система от морални ценности. От досега достъпните извори не са известни обобщения и на съществуващата митологична или религиозна езическа традиция. Естествено тук не става дума за определени мисли, сентенции и идеи в сферата на духовното творчество, които като цяло или като отломки да са достигнали до нас. Става дума за система, за теоретична постройка на светоотношение и абстрактно възприемане на действителността, за разкриване същността на човека и за неговото битие в бъдещето. Отделни мисли и сентенции от философско-етичен характер или с мирогледна насоченост се срещат в първобългарските надписи. Ние се възхищаваме от дълбоките мисли в хан Омуртаговите надписи — първият аксиологичен подход към създадените от българите ценности, от законодателството на хан Крум, което има характер и на етична ориентация, и др. Но те не са нито с претенцията, нито с предназначението да създават цялостен светоглед и да придобият характер на философия и етика.
Българската философска култура има своето основание
5
през средновековието в творчеството на Константин Философ (Кирил) и в произведенията на дейците от Преславската и Охридската школа. А това е станало възможно главно и преди всичко с приемането на християнството и утвърждаването на славянската азбука и старобългарския език като официален през втората половина на IX в. в България. Константин Философ с основание се смята за реалния начинател на историята на старобългарската философска мисъл, защото той предлага и първата дефиниция на философията. Тя вече е анализирана многократно и независимо от определени разлики в интерпретацията всички изследователи са единодуши, че тя съдържа изходните онтологични, гносеологични и етически принципи, които се разгръщат в старобългарската философия през средновековието.
Константин-Кирил Философ дава следната дефиниция на философията: „Познаване на божиите и човешките неща, което учи доколко човекът може да се доближи до бога и как чрез делата си да стане образ и подобие на оногова, който го е създал.” [1]
Творчеството на дейците на Преславската и Охридската школа в един или друг вид съдържа духа и насоката на схващанията на Константин Философ. То разкрива стремеж за теоретично осветляване на явленията на природата, обществото, мисленето и културата върху основата на християнството. И Климент Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър, цар Симеон и много други като преводачи, съставители и оригинални мислители анализират една или друга страна на обществения живот, културата, литературата и богословието. Те съдействуват за изграждането на нова българска култура на основата на новия, християнския мироглед. Но сред всички тях Йоан Екзарх е първият, който направи опит да създаде и създаде цялостен светоглед. [2] Превел критично и съставил „Не-
1. Климент Охридски. Събрани съчинения. Том III, Пространни жития на Кирил и Методий. С., БАН, 1973, с. 122.
2. Йоан Екзарх е един от най-видните представители на старобългарската литература от нейния Златен век. Разцветът на книжовната му дейност съвпада главно със Симеоновото управление 893—927 г. . Сведенията за личността и живота му са крайно оскъдни, което дава възможност в науката да се изказват различни хипотези, дотам, че бе направен опит за отъждествяването му с Иван Рилски. Преди „Шестоднев” Йоан Екзарх съставя друг голям труд — т. нар. „Небеса”, като превод на половината глави от прочутата „Догматика” или „Богословие” на Йоан Дамаскин. Както
6
беса”, написал редица слова и проповеди, Йоан Екзарх Български увенчава своето теоретично, научно и просветно дело с голямото си творение „Шестоднев”.Тъкмо „Шестоднев” е върхът на неговото творчество и истинско въплъщение на гениалния му замисъл да създаде светогледна система за българите, а оттук и за православното славянство. Този опит е изключителен в историята на българската философска култура. Тъкмо с това, че е обобщаващо творение, се обяснява фактът на широкото разпространение на „Шестоднева” и популярността на неговия автор, в славянския свят. „Шестодневът” обосновава идеала за човешкото съвършенство и щастие върху принципите на разума и логично вплита в себе си нравствения идеал на епохата,
Йоан Екзарх има историческото предназначение да бъде философ, учен и моралист на епохата, т. е. да създаде мирогледа на своя народ и да утвърди етичните принципи за човешкото самоусъвършенствуване и взаимоотношенията между хората. Той е един от първите културосъздатели в своята страна и като продължител на делото на Константин Философ и Методий е творец на славянската цивилизация и на славянския християнски мироглед. На делото на Йоан Екзарх трябва да се гледа двуаспектно. Първо, от гледище на огромния му принос в развитието на целокупната българска средновековна култура, и, второ, от гледище на мястото и ролята му в развитието на славянската и европейската цивилизация.
Значителният интерес на българистите и на световната славистика към писанията на Йоан Екзарх, изследванията на неговото наследство и публикуването на произведе-
заявява още в предговора на това произведение Йоан Екзарх, интересът му е бил насочен към теоретико-философската литература, която по преценка още на чичото на цар Симеон — Докс, е трябвало да се разпространи широко всред българското общество. С тази задача се заема Екзарх. Ето защо „Шестоднев” може да се смята за плод на закономерното му теоретично развитие след придобития опитс „Небеса”. Вж. Богословие святаго Иоанна Дамаскина в переводе Иоанна Ексарха болгарского. М., 1878; Ем. Георгиев. Разцветът на българската литература в IX—X век. С., 1962; П. Динеков. Похвала на старата българска литература. С., 1979; L. Sadnik. Des Hl. Johannes von Damaskus „Ἐκϑεσις ἁκριβὴς τῆς ̉ρϑοδὸξου πιστεως” in der Übersetzung des Exarchen Johannes. Wiesbaden, 1967; L. Sadnik, R. Aitzetmüller. Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten. Heidelberg, 1955.
7
нията му от 150 години насам изтъкват вече непреходнот му значение като общославянски мислител.
Засиленият интерес на чуждестранните българисти и слависти след Втората световна война към наследството на Екзарх говорят за неговото значително място във формирането на културата на цялото европейско средновековие.
Всяко самонадценяване на минали или сегашни постижения на народа или на отделни негови дейци разкрива чувството за малоценност или тенденциозност и това води до ненаучната идея за изключителност, за особена мисия и т. н. Затова безпристрастните оценки в това отношение на авторитетни чужди учени, които изследват славянската култура и европейската цивилизация, са особено ценни. Един от безспорните авторитети в тази област е видният съветски учен академик Д. С. Лихачов. В специална студия, озаглавена „Размисли за националното своеобразие и европейското значение на старобългарската литература” (поместена в труда му „Големият свят на руската литература”, С., 1976), той върху основата на обилен фактически материал прави редица обобщения от фундаментален характер за българската литература и култура през средновековието. Тези обобщения имат всеобща валидност за духовно-културните ценности в старобългарския свят и тяхното значение в развитието на общославянската култура и европейската цивилизация.
Д. С. Лихачов доказва, че своеобразието на старобългарската литература, а изобщо и на старобългарската култура е обусловено от особеностите на историческия процес и неговите нужди. Те тъкмо формират както народностния характер и своеобразие на литературата, така и начина на отразяване на събитията и „типа система”, каквато е литературата. Но заедно с това характерна черта на този тип система — литературата — и по-специално на старобългарската литература от самото начало на нейното възникване е отразяването на „общочовешките нужди”. „Старобългарската литература — подчертава акад. Лихачов — . . . още с първите си стъпки става литература, която решава наред с чисто българските и основните въпроси на човешкия живот и мироглед и с това приобщава българския народ към общоевропейската култура. Старобългарската литература веднага става зряла литература, „възрастна” литература, философски задълбочена и сложна,
8
попила вековния опит на многонационалната византийска литература, в създаването на която на времето си са изиграли роля и славяните.” [3]
Следователно в единството на народностните проблеми и общочовешките теми е своеобразието на старобългарската литература. Това характерно своеобразие се съчетава с монументалността на нейните форми и стил. [4] Разкритите характерни черти и своеобразието на старобългарската литература се обвързват органично с пионерската роля и функция на старобългарската култура всред славянската цивилизация. Старобългарската литература придобива функцията на обща литература за всички южни и източни славяни. „Българска по произход, тя е общославянска по своята широта и общоевропейска по възприетите традиции. . . . Широтата и отвореният характер на старобългарската култура допринасят за възприемането ѝ в другите славянски страни. Старобългарската култура заляга в основата на културата на другите православни славяни и някои неславянски страни. И в това се състои нейното огромно общославянско и общоевропейско значение.” [5] Една от най-важните функции на старобългарската култура акад. Лихачов вижда в това, че тя играе ролята и на посредник, „чрез който всички други южнославянски и източнославянски литератури се запознават с литературните произведения на Византия” [6]. Но заедно с това Д. С. Лихачов съвършено справедливо и убедително изтъква: „Ролята на България съвсем не се свежда само до ролята на „първоначален подтик” в развитието на култура-посредница. Нейното творческо участие в развитието на литература-посредница е било винаги много активно, постоянно, а понякога неотменно основополагащо.” [7]
Както доказва Д. Лихачов, в културно-литературната традиция на средновековието няма претенции за неповторимост, пълно своеобразие, самобитност и личностно начало, претенция за единичност.
Всичко изтъкнато от акад. Лихачов за българската литература има валидност и значение за българската средно-
3. Д. С. Лихачов. Големият свят на руската литература. С., 1976, с. 525—526.
4. Пак там, с. 528.
5. Пак там, с. 530.
6. Пак там, с. 531.
7. Пак там, с. 533.
9
вековна философска култура, за философското наследства на Йоан Екзарх Български, който заема основополагаща място във формирането и развитието на българската философска култура преди всичко със своето произведение „Шестоднев”. „Шестодневът на Йоан Екзарх Български — това е една от най-поетичните книги в света. И какво от това, че тази гигантска книга (книга на гиганти) е родена от друга, не по-малко гигантска книга — „Шестоднев” на Василий Великий. Никой не се срамува от това, че е приемник. Йоан не се срамува да продължи Василий. И двамата са „велики”.” [8]
Нашата задача тук е главно да разкрием значението на труда на Йоан Екзарх Български във формирането и развитието на средновековната българска философска култура, да характеризираме неговите философски възгледи. Въпросите, които са свързани с езиковедската, литературната, историографската страна на „Шестоднев”, са били и са обект на вниманието на специалисти от други области. Като се опираме на новобългарския текст на „Шестоднев”, който е в ръцете на масовия читател, ние желаем да направим тълкуване и оценка на онтологичните, гносеологичните, етическите и други теоретични концепции на Екзарх.
Самото издание на „Шестоднев” ще бъде реална основа за редица нови философски, исторически, естественонаучни и други интерпретации.
Кой фактор определя философския характер на „Шестоднев” от Йоан Екзарх? На този въпрос може да се отговори само ако конкретно излезем от особеностите на историческия момент, при който възниква произведението, и вземем под внимание нуждите на българската култура, на които е било призовано да откликне то.
След приемането на християнството в България, което по своето историческо съдържание е революционно събитие, се поставя неотложният въпрос за коренно преустройство в начина, по който дотогавашният човек си е обяснявал света и мястото си в него. Трябвало да се скъса изведнъж и решително с традиционния светоглед от старо време, с езическите вярвания и представи и да се заместят те завинаги с християнските. За това изискване на истори-
8. Д. С. Лихачов. Големият свят на руската литература, С., 1976, с. 533.
10
ческата ситуация свидетелствува убедително един сравнително рядко използуван исторически източник — разказът под заглавие „Чудото с българина” [9], в който се казва следното: „Отче игумене Петре, аз съм от новопокръстения български народ, когото бог просвети със свето кръщение през тия години чрез своя избраник княз Борис, наречен със светото кръщение Михаил. Той с Христовата сила и с кръстния знак победи коравото и непокорливо българско племе, просвети с благоразумна светлина неговото сърце, помрачено от зломишленото дяволско дело. Той го отвърна от тъмните, измамни, смрадни и богоненавистни жертви, изведе го от мрак на виделина, от измама и кривда към истина; отхвърли смрадните и нечисти техни храни, жертвениците им разори, утвърди ги със светите книги в правата християнска вяра, като доведе архиепископа св. Йосифа и други учители и наставници, съгради църкви и манастири, постави епископи, попове, игумени, които ги учат и ръководят народа му по божия път. Сетне бог го удостои, та като прие ангелски ообраз, представи се от измамния тоз живот във вишния Йерусалим при Христа.”
От всичко в разказа личи, че след налагането на християнството на „коравото и непокорливо българско племе” във връзка с предприетите мерки за изкореняване на дотогавашните езически разбирания, се е почувствувала остра нужда от съставяне на компендиум от необходимите християнски знания. Този свод от мирогледни принципи е трябвало да даде решение на основните проблеми, стоящи пред разума на средновековния човек — произхода на света, битието, хората, обществото, смисъла на човешкия живот, душата, мястото на човека в природата и др. п. Ставало е дума следователно по същество за излагане на възгледи, идеи, схващания, за теоретично мислене преди всичко по въпросите на онтологията, защото нуждата от светообяснение започва с питането за произхода на съществуващото, на битието. Човекът в новопокръстена България е изисквал християнски теоретичец и идеологичен отговор на светогледните въпроси. Вакуум в този случай не е могло да се допуска.Ето защо съчинението, призвано да удовлетвори както индивидуалните, така и обществените духовни потребности, по силата на самия си предмет и функция е
9. Цит. по текста, поместен в: Старобългарски страници. С., 1968, с. 73 сл.
11
трябвало да бъде най-вече философско, т. е. онтологично, гносеологично и етическо. То трябвало да съдържа обяснение на произхода и структурата на битието, на познанието, да изложи антропологично учение за природата на човека, за взаимоотношенията му с ближните и др.
Такова кардинално за епохата съчинение на български език съставя Йоан Екзарх Български, избран за това от Симеон. Можем и сме длъжни да си представим фундаменталността и високия социален смисъл на задачата, с която се е заел той. Да се подготви първият универсален енциклопедичен философско-теоретичен корпус на роден за българите език, да им се преподаде по такъв начин цялото, присъщо на християнската цивилизация знание за света и за човека по положителен начин, за да остане то като трайна основа на тяхната култура — трудно е наистина за съвременника да обхване мащабността на тази задача. Йоан Екзарх не е можел да не си послужи със свещената традиция в това отношение — още в заглавието на труда си, както ще види читателят, той пише, че е взаимствувал от описанията за създаване на света в шест дни, т. нар. Хекзамерони на християнските „отци на църквата”. Това са известните и утвърдени теоретици на християнството като Василий Велики, особено обикнат от Симеон, Севериан Гавалски и др. Но още в началото Екзарх заявява изрично, че немалко е прибавил от себе си, и то в голямата си част се отнася, както ще се види, до философските въпроси. Защото, освен че по същество творбата му е подчинена на онтологична, гносеологична и антропологична проблематика в християнско осветление, в нея много пъти възникват поводи да се вземе конкретно отношение към античната философия, към творчеството на редица нейни корифеи и по-специално към теоретичното наследство на Аристотел и др. Тия факти още веднъж потвърждават философската насока на „Шестоднев”. Естествено по начало той е замислен и осъществен като свод от християнски онтологични, гносеологични, антропологични, етически и естествено-научни знания. Ето защо сме в правото си да разглеждаме „Шестоднев” като паметник на българската и общославянската философска култура и традиция. По замисъл, изпълнение, формация и идейност „Шестоднев” е върховен израз на „мъдростта”, философията за онова време. В този смисъл той съдържа цялото знание, с което е разполагал християнинът и което да го насочва към определен начин на
12
живот, нравственост и хармония с универсума и с обществото. „Шестодневът” на Йоан Екзарх остава завинаги в българската и славянската културна история като произведение, в което за първи път се формулират теоретично коренни проблеми, като им се дава решение и се постига широко философско обобщение. Макар и валидно за онази епоха, то ни покорява и сега с величавостта на възприемането на философския смисъл на битието и отношението на човека към него, с идеята за удивлението — от което знаем от древните, че е произлязла философията и което вдъхновява и Кант за „категорическия императив” — пред безкрайността на света и надвишаващата я мощ на човешката мисъл: „Като виждам небето, украсено със звездите, слънцето, месеца, земята — с треви и дървета, морето — изпълнено с всякакви риби. . . и като стигнах до човека, като че от учудване си изгубих ума и не мога да разбера как в толкова малко тяло може да има толкова голяма мисъл, която да обхваща цялата земя и по-високо от земята да се издига. Къде ли е закрепен този ум? И как той излиза от тялото и преминава през различни обвивки, преминава през въздуха и облаците, стига до слънцето и месеца, и през всички звездни пояси, през ефира и всички небеса и в същото време той се намира в своето тяло? На какви ли крила той излита? По кой ли път лети? Не мога да разбера. Само това зная да кажа с Давида: Дивно е за мене твоето знание; то е силно, не мога да му се противопоставя. . .” [10]
* * *
Изследването и оценката на „Шестоднев” като философско произведение започва още от първата половина на миналия век, скоро след като Калайдович публикува труда си за Йоан Екзарх. Макар и условно, можем да разграничим няколко етапа, през които минава философското изучаване на „Шестоднева”.
Първият етап се състои в изследователска работа, проведена над философския материал в „Шестоднев” от големите познавачи на старата българска литература Горски и Невоструев. Те са описали запазените в Московската синодална библиотека преписи от различни векове на „Шестоднева” [11]. Горски и Невоструев първи поставят въпроса,
10. Вж. тук, с. 231—232.
11. А. Горский и К. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской Синодальной библиотеки. Т. II, ч. I. М., 1857, с. 1—43; К. Ф. Калайдович, Йоан, Ексарх Болгарский. М., 1824; Сп. Палаузов. Век болгарского царя Симеона. Спб., 1852.
13
че редица части на „Шестоднева” са плод на оригинално творчество на Йоан Екзарх в областта на философията, не се намират в източниците му, като напр. полемиката с Парменид и др.; те извличат от преписите множество специфични за Екзарх философски категории, понятия и термини, както и цели словосъчетания. Основният извод на Горски и Невоструев е, че авторът на „Шестоднев” не само е познавал и в голяма степен е владеел философското наследство от миналото, но и сам е проявил творчески дар да поставя и разисква най-сложни философски въпроси, просвещавайки по тоя начин векове наред всички славяни.
На философския характер на „Шестоднев” обръща внимание и издателят на другото произведение на Йоан Екзарх — „Небеса”, известният славист Бодянски [11а]. Такава преценка дава и Любен Каравелов в сборника „Сокол”. [12]
Забележително е, че още в самото начало на проучванията първите изследвачи стигат до извода, че в „Шестоднев” има изобилен философски материал, че в същност той определя облика на цялата творба. [13] Твърди се, че тя е систематична философска и научна енциклопедия за времето си. За това допринася и издаването през XIX в. на най-стария препис на „Шестоднев”. [14]
Това убеждение се затвърдява от началото на нашия век, когато изследванията навлизат в нов, втори етап, характеризиращ се главно с текстовата съпоставка между „Шестоднев” на Йоан и източниците му на гръцки език. Този етап е свързан с интереса към Йоан Екзарх на именития немски учен Лескин [15] и учениците му. Но като резултат от насоката на изследването се стига до
11а. О. М. Бодянский. Богословие святого Йоана Дамаскина в переводе Йоана Ексарха Болгарского. М., 1877.
12. Л. Каравелов, Съчинения. Т. 6, 1966, с. 378.
13. V. Vondrak. O mluve Jana Bulharskeho. Praha, 1906.
14. Преписът от 1263 г., издаден като кн. III на ЧОИДР. М., 1879.
15. A. Leskien. Zum Sestodnev des Exarchen Iohannes. — Archuv für Slavische Philologie XXVI, 1904, S. 1—70 oh Der aristotelische Abschnitt im Hexaemeron des Exarchen Iohannes — Jagic Destschrift, 1908, S. 97.
14
неточния извод, че Йоан Екзарх допуска слабости и грешки в терминологията и научната лексика, че не бил достатъчно подготвен като преводач и др. С други думи, подобна тенденция крие опасността от неоснователно и погрешно подценяване на културната и литературната, както и философско-научната роля, която е изиграл „Шестоднев” през средновековието, и по този начин да се изкара самата българска и славянска култура недостатъчна и непълноценна.
Третият етап е свързан с българските изследвания на „Шестоднев”.
В България от началото на века до Втората световна война се появяват множество задълбочени изследвания върху „Шестоднев” като философско произведение. Всред тях се открояват работите на М. Генов, който дава и специална класификация на философските проблеми с решенията им в „Шестоднев” [16], признавайки ги за едно от най-големите постижения на Йоан Екзарх: Генов посочва на първо място, че целта на Йоан е философска — да докаже произхода на битието противно на Птолемеевата система за възникване на вселената; с това е пряко свързан телеологизмът като доказателство на целесъобразната уредба на видимия свят; „ние хвалим твореца, който е създал такива блага, та чрез тях, видимите, да познаем невидимото”, пише Екзарх и това се възприема като тезис от М. Генов. Освен това той градира по следния начин другите философски проблеми в „Шестоднев”: онтологичния въпрос за началото на битието, началото на началата, който Екзарх решава, като следва книгата Битие от библията със свой коментар; после въпроса за първия ден, наречен и век, от Йоан; анализа на първичните стихии; отхвърлянето на астрологията и поставянето на човешката съдба в зависимост от звездите; антропологичния анализ, който М. Генов цени високо, защото Йоан го е направил не само по Аристотел, а и от себе си, като например изясняването на паралелизма между физическо и духовно чрез израза на лицето и очите, издаващи нрава на човека. Според Генов
16. М. Генов. Иван Екзарх. — Духовна култура. С., 1920, кн. 3—4, с. 193—211; Иван Екзарх. — Българска историческа библиотека. Т. I, С., 1931, г. IV; Начало и разцвет на българската литература — Бълг. ист. библиотека. С., год. I, кн. IV. Философски идеи в писанията на Иван Екзарх. — Философски преглед, год. VI, кн. I, 1934, с. 24 —32.
15
„Шестоднев” има голямо значение за разпространението на философска и научна култура през средновековието, от него за първи път българите са прочели за Талес и Аристотел, почерпили са различни естественонаучни познания, разбира се, в името на доказването положенията на теологията, което Генов определя като първа цел на Йоан Екзарх. Замисълът на Йоан е бил да примири „вярата със знанието”, така завършва студията си Генов. [17]
Подобна оценка на „Шестоднев” като оръдие за разпространение на философската култура дава и големият историк на средновековната българска литература Й. Иванов, а и други автори. [18]
Принос в проучването на философските проблеми и научните данни в „Шестоднев” отбелязва Ю. Трифонов. [19] Той от своя страна допринася за укрепване на научното убеждение, че „Шестоднев” е не само изключително богат литературен паметник, но има и преди всичко философско-научен енциклопедически характер и с това е уникално явление в историята на славянската култура.
Истински разцвет в изследванията за философското дело на Йоан Екзарх настъпи в България след Втората световна война, в условията на социализма и от позициите на марксистко-ленинската философия и методология. Тези изследвания могат да се оценят като нов етап. Основна оценка на творчеството на този бележит старобългарски книжовник бе дадена в колективните академични издания, посветени на историята на старата българска литература
17. Там, с. 32.
18. Измежду проучванията на Йоан Екзарх от началото на века трябва да се спомене и книгата на Архим. Панарет. Животът на Йоана Екзарха Български. Станимака, 1914 /историко-критически очерк/, с. 78, където се дава изрична оценка: „Йоан Екзарх бил запознат освен това с философията на Платона /„Шестоднев”/, Аристотеля. . . , с учението на Парменида, Талеса, Демокрита и Диогена. . .”
19. Ю. Трифонов. Сведения из старобългарския живот в „Шестоднева” на Йоана Екзарха. — Списание на БАН, кн. XXXV, клон историко-филологичен и обществен. С., 1926; Йоан Екзарх Български и неговото описание на човешкото тяло. — Български преглед, т. I, 1929, кн. 2, с. 182—202; вж. още Д. Цухлев. История на българската църква. Т. I. Първи период /864—1186/. С., 1911.
16
и философска мисъл. [20] Задълбочи се и профилираният философски анализ на „Шестоднев” и „Небеса”. [21]
Роля тук изиграха и научните издания на текста на тия двете Екзархови произведения, подготвени съответно от Р. Айцетмюлер и от Л. Садник-Айтцетмюлер. [22] Усъвършенствува се представата за Йоан Екзарх като строител на старобългарската и славянската философска култура, философска категориално-понятийна система и терминология. Отново бе поставен въпросът за Йоан Екзарховата теория за превода по смисъл, като се призна, че тя е едно от връхните достижения на старобългарската теоретична мисъл и заедно с това едно от културните завоевания на средновековна Европа. [23] През 1979 г. в Шумен се проведе международен научен симпозиум за Йоан Екзарх Български, на който с голямо внимание бяха поставени и обсъдени проблемите на философското съдържание на „Шестоднев”.
20. История на българската литература. Т. I. Старобългарска литература. С., 1963. История на философската мисъл в България. Т. I. С., 1970; А. Бънков. Развитие на философската мисъл в България. С., 1966; Кратък очерк по история на философската мисъл в България. С., 1973 (колектив); Цв. Кристанов, Ив. Дуйчев. Естествознанието в средновековна България. С., 1954, с. 97 сл; Д. Иванова Мирчева. Йоан Екзарх Български. Слова. Т. I, С., 1971.
21. J. Dujčev. L’Hexaemeron der Jean l’Exarque. — Byzantinoslavica. T. XXXIX (1978), Fasc. 2, p. 209—223; A. Lägreid. Der rhetorische Stil im Šestodnev des Exarchen Johanns. Wiebaden, 1965; H. Jaksche. Das Weltbild im Sestodnev des Exarchen Johannes. — Welt der Slaven IV (1959), p. 258—301; I. Bužančič. Die Ausdrücke für die geistigen Kräfte des Menschen in den Werken des Exarchen Johannes (Dis.) Saarbrücken, 1968; G. Podkalsk. Zentralbegriffen der patristischen Personspekulation. — Welt der slaven, XV (1970), p. 147—167; Б. Пейчев. Възприемане на Аристотеловата философия в средновековна България. — Философска мисъл, кн. 8, 1978, с. 83—95; Н. Кочев. „Шестодневът” на Йоан Екзарх. — Проблеми на културата, кн. 1, 1980; Й. Батев. Същност и произход на битието според „Шестоднев” на Йоан Екзарх. — Философска мисъл, кн. 8, 1980; И. Кочев. Йоан Екзарховото виждане за красивото, отразено в неговия „Шестоднев”. — Проблеми на културата, кн. 5, 1980.
22. R. Aitzetmüller. Das Hexaemeron des Exarchen Iohannes. B. I—IV. Graz, 1958—1971.
23. Б. Пейчев. Философският трактат в Симеоновия сборник. С., 1977, с. 72 сл.; Ив. Дуйчев. Йоан Екзарх. — В: История на българската литература. I, Старобългарска литература. С., 1962, с. 127—140, вж. още неговия превод и коментар на „Шестоднев” в Естествознанието..., с. 97 сл.
17
* * *
Макар и кратък, обзорът на досегашните опити да се обхване и оцени значението на Йоан Екзарх като философ, теоретик, енциклопедист и писател ни напомня, че извършеното в тази насока не е достатъчно. Големият въпрос е: каква е стойността на Йоан Екзарх като творческа сила в историята на философската мисъл и култура, измерена веднъж с мерките на средновековието и втори път — от гледна точка на съвременността? Делението е поради разликата в характера на средновековната и на съвременната култура. Бихме уточнили така — векове наред българите и останалите славянски народи — руси, украинци, сърби и др., са четели, разпространявали, учели са се от „Шестоднева” на Йоан Екзарх, който по този начин се е утвърдил като класическо и енциклопедическо съчинение за тях. Това означава, че измерен с критериите на средновековието, „Шестоднев” е творба на изключителен ум, единствено по рода си културно явление, енциклопедичен извор на знания, събран и съставен на роден език само от един творец — Йоан Екзарх Български. При онези условия такова дело е величаво; в него авторът му е съумял да построи развита категориално-понятийна система със средствата на родния ги език, която да съответствува на съществуващата тогава гръцка или латинска теоретична терминология; само последното да бе постигнал Йоан Екзарх, то е достатъчно да окачествим научния му и книжовен подвиг като уникален и безпримерен в историята на славянската култура, защото огромен брой от създадените от него теоретични категории и понятия и днес функционират в славянските езици. Но Йоан Екзарх Български е и художник на словото, писател, дори лирик, той е написал и едно естетически въздействуващо произведение, което е задоволявало не само философските и научните, но и естетическите потребности на епохата и влиянието му не е намаляло столетия наред.
Но тъй като съвременната българска и славянска култура е потомка на средновековната, един от върховете на която е „Шестоднев”, се налага въпросът: каква е ценността на това съчинение днес за нас, т. е. може ли да въздействува на съзнанието ни, да прикове интереса ни и да бъде източник на размисли и дискусии?
Според нас основната и непреходна философска цен-
18
ност на „Шестоднев” се състои в идеята на Йоан Екзарх за хармонията и системата от закономерности на световното цяло, за всеобщата му взаимозависимост. Заслугата на Йоан Екзарх е в създаването на цялостно светоотношение, на мироглед върху основата на единни принципи.Във всеки обект, във всяко явление той намира реализация на световната хармония и съподчиненост. За съвременника е напълно ясно и естествено, че в началото и в края на системата си Екзарх отдава хармонията на божия промисъл и воля — това е логично, доколкото се извършва в началото на X в. при утвърждаването на християнството и съзиждането на новия мироглед за българското общество. Важно днес е друго — в онова толкова ранно време българският мислител издига идеята, че съществуващото почива на действуващи в самото него закономерности, че действителността е познаваема от човека и той я отразява адекватно. Човекът е част от хармонията на световното цяло. Основният философски тезис на Йоан Екзарх е изразен многократно в „Шестоднев”. „Може ясно да се види как бездушните предмети спазват тези граници. Разбунтуваното и надигащо се от бурята море се блъска в сушата, плахо се отдръпва от пясъка и не иска да премине своите граници. И както забързаният кон бива възпиран от юздата, така се връща назад и морето, като вижда неписания закон, написан върху пясъка. И реките текат така, както им е определено отначало. Така бликат изворите, така кладенците даряват на човеците онова, от което те се нуждаят, така и всички часове на годината се сменят по ред един след друг. На този закон са подчинени и дните, и нощите; ако те станат по-дълги, не се хвалят; нито когато накъсяват — се оплакват, а едни от други приемат времето и пак безропотно изпълняват дълга си. . . слънцето как веднъж се движи над северните, друг път над южните страни или как посред небето; как луната расте и намалява, как звездите изгряват и залязват в определено време и определят времето на жътвата и на сеитбата; те показват на пътуващите по морето бури и затишие. . .” [24] Идеята на Йоан Екзарх за всеобщата връзка и хармония като обективна същност на вселената и човека, когото той нарича „малък свят”, не е загубила значението си и днес, защото е
24. Йоан Екзарх Български. Шестоднев. Пролог, с. 41—42.
19