Българска диалектология
Ст. Стойков
II.
ТЕРИТОРИАЛНИ ДИАЛЕКТИ
В. ФОНЕТИЧНИ, ГРАМАТИЧНИ И ЛЕКСИКАЛНИ РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ
ДИАЛЕКТИ
ДИАЛЕКТНИ РАЗЛИЧИЯ В МОРФОЛОГИЯТА
РАЗЛИЧИЯ ПРИ ГЛАГОЛИТЕ
1. С е г а ш н о в р е м е
B сегашно време диалектните различия засягат глаголните окончания за 1 л. ед. ч., 1 л. мн. ч. и 3 л. мн. ч.
В 1 лице един. число в I и II спрежение повечето от източните и част от западните говори имат окончание гласна, която според застъпниците на стб. ѫ е -ъ, -а, -о, -ô, -ê: беръ̀, метъ̀, четъ̀, върв’ъ̀, сп’ъ̀, търп’ъ̀, пѝшạ, нòс’ạ в повечето балкански говори; бирà, митà, читà, върв’à, сп’à, търп’à, пѝша, нòс’à в подбалканския говор; бèра, мèта, чèта, въ̀рва, спà, тъ̀рпа, пѝша, нòса в повечето югозападни говори; берồ, метồ,четồ, върв’ồ, сп’ồ, тарп’ồ, пѝшạ,
233
нòсạ в някои родопски говори; берề, метề, четề, вървề, спề, търпề, пѝшạ, нòсạ в тетевенския говор и пр. В северозападните, отчасти югозападните, преходните и някои родопски говори обаче има окончание -м. В западните говори то се прибавя към глаголната основа на -е или -и (берèм, метèм, четèм, пѝшем, вървѝм, спѝм, търпѝм, нòсим), a в родопските говори се прибавя към основа на гласна -а, т. е. има пълно изравняване с глаголите от III спрежение: бèрạм, мèтạм, чèтạм, пѝшạм, вồрв’ạм, пòвн’ạм, сềдạм, хòдạм и др.
Окончанието -м за 1 л. ед. ч. в западните говори е обхванало всички глаголи от I и II спрежение независимо от техния вид: брѝшем—избрѝшем, брàним—одбрàним, забрàним; крадèм—крàднем—открàднем; нòсим—донесèм, занесèм; прàвим—запрàвим, напрàвим и пр. В някои родопски говори, като смолянския, в някои балкански говори, като панагюрския, и в някои югозападни говори, като кюстендилския, обаче то се среща само при глаголи от несвършен вид. A при глаголи от свършен вид се пазят старите окончания на гласна -ô, -ъ, -а: брѝшạм—ѝзбришạ, крàдạм—òткраднạ, рỳкạм—рỳкнạ, брàнạм—òдбрạнạ—ọдбрàн’ạм в смолянския говор; вòдим—дòведа, нòсим—зàнеса, дòнеса; прàвим—нàправа в панагюрския говор; влечèм—дòвлеча, мòлим—пòмола, четèм—прòчета в кюстендилския говор.
В 1 л. мн. ч. в североизточните говори окончанието е -м (четèм, метèм, вървѝм, спѝм, пѝшем, нòсим), в западните и югоизточните е -ме (четèме, метèме, вървѝме, спѝме, пѝшеме, нòсимè ), a в западните преходни е -мо (четèмо, метèмо, връвѝмо, спѝмо, пѝшемо, нòсимо). Интересно е да се изтъкне, че изоглосата ъ / м за 1 л. ед. ч. не съвпада с изоглосата м / ме за 1 л. мн. ч., защото говорите около ятовата граница и част от родопските говори в 1 л. ед. ч. имат -ъ, -а, a в мн. ч. само -ме. Затова в литературния ни език, и то по-специално в поезията, покрай формите на -м се допускат и форми на -ме, т. е. срещат се не само нѝе четèм, метèм, вървѝм, но и нѝе четèме, метèме, вървѝме.
В почти всички източни и в повечето западни говори в 3 л. мн. ч.
се пази съгласната т в окончанието: беръ̀т, йадъ̀т, стойъ̀т, кол’ъ̣т, гòн’ъ̣т;
берàт, йадàт, стойàт, кòл’ат, гòн’ат и др. В някои югозападни говори, като
софийския говор, в някои западни рупски говори, като разложкия и др., обаче тя е
изпаднала, като в известни случаи предходната гласна се е удължила: йадà,
накладà, вàда, кòла, гòна, стойà, бер
, дад
и др.
При разглеждане на диалектните различия в окончанията за 1 л.
234
ед. ч. и 3 л. мн. ч. трябва още да се изтъкне, че в някои мизийски говори, в някои западни рупски говори, като разложкия, и в други говори има по две окончания в зависимост от характера на предходната съгласна: -ъ, -ът или -а, -ат след твърда съгласна и -е, -ет или -е̥, -е̥т след мека съгласна в миналото: беръ̀, кувъ̀, метъ̀, перъ̀, предъ̀, спъ̀, берà, ковà, беръ̀т, кувъ̀т, метъ̀т, предъ̀т, спъ̀т, берàт, кувàт, но лижè, сушè, дуйè, вйд’е, кỳп’е, чèрп’е, търпè, цедè, гълчè; лижèт, сушèт, дуйèт, вѝд’ет, кỳп’ет, чèрп’ет, търпèт, цедèт, гълчèт. A в шуменския говор след съгласна, която в миналото е била мека, окончанията ca -и, -ит, но само под ударение: годѝ (годя), дарѝ, ловѝ, пълзѝ, вървѝ, редѝ, гъл’чѝ, лежѝ, сушѝ; годѝт (годят), дарѝт, ловѝт, пълзѝт, вървѝт, редѝт, гъл’чѝт, лежѝт, сушѝт.
К о т о в а, Н. В. Морфология западноболгарского глагола по данным говора Горно поле (простые глагольные времена). — Ученые записки Института славяноведения АН СССР, 23, 1962, 149—178;
С т о й к о в, Ст. Глаголното окончание -ме в българския книжовен език. — В: Сборник в чест на акад. А. Теодоров-Балан. С., 1955, 365—374;
Б е р н ш т е й н, С. Б. Об одной особенности глагольной флексии 1 л., ед. ч. настоящего времени в юговосточных говорах Болгарии. — Slavica Pragensia, 4, Praha, 1962, 241—245;
М л а д е н о в, М. Особености в говора на с. Корово, Велинградско. — Ез. и лит., 1965, № 3, 35—39.
[ Б a й ч е в, Б. Видовата корелация в говора на с. Голица, Поморийско. — Тр. ВТУ „Кирил и Методий”. Филол. фак., 10, 1974, № 1, 171—180;
Б о я д ж и е в, Т. Диалектни форми за 1 л. ед. ч. на глаголите от трето спрежение. — Бълг. ез., 1971, № 2—3, 217—220;
В е н е д и к т o в, Г. К. Из наблюдений над морфологией глагола в болгарских диалектах. — В: Славянская филология. Л., 1969, 75—84;
В е н е д и к т о в, Г. К. К характеристике основ настоящего врсмеии в современных болгарских говорах. — В: Исследования по славянскому языкознанию. М., 1971, 299—305;
В е н е д и к т o в, Г. К. Из наблюдений над морфологией глагола в говорах Юго-восточной Болгарии. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1970. М., 1972, 133—176;
В е н е д и к т о в, Г. К. Об одной южноболгарской изоглоссе. — Пак там, 1976, 137—158;
В и д е н о в, М. Значение и употреба на изявителните глаголни форми в годечкия говор. — Изв. Инст. бълг.сз., 19, 1970, 735—742;
В и д о е с к и, Б. Формите на глаголот сум во парадигмата на сегашното време во македонскиот диjалектен јaзик. — В: Зборник во чест на Крум Тошев. Cкопjе, 1988, 141—150;
И в a н ч е в, Св. Глаголният тип клекнувам в български език. — В: В чест на академик Владимир Георгиев. Езиковедски проучвания. С., 1980, 446—448;
К а б а с а н о в, Ст. Съкратени и контрахирани форми в родопските говори. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 175—177;
К о с е с к а – Т о ш е в а, В. За темпоралните системи в българския език и някои от неговите диалекти. — Ез. и лит., 1978, № 4, 326—333;
М л а д е н о в, М. Сл. Вероятностно наклонение в говора на с. Ново село, Видинско. — Бълг. ез., 1969, № 6, 526—531;
М л а д е н о в, М. Сл. Из българската диалектна морфология (I). 1. Повторителни глаголи от типа намиргам; 2. Един рядък случай на униморфемизация. — Бълг. ез., 1972, № 3, 239—243;
М л а д е н о в, М. Сл. Из българската диалектна морфология (II). 3. Повторителни глаголи от типа опѝнам ‘опъвам’. — Зборник за филологиjу и лингвистику, 17, 1974, № 1, 173—180;
П а в л о в а, Н. Още веднъж за контрахираните глаголни форми и окончанието -м за първо лице, единствено число, сегашно време. — Бълг. ез., 1991, № 3, 252—255;
П о п о в а, Г. В. Морфонологические классификационные признаки глагольного словоизменения как одно из оснований для типологической характеристики болгарских диалектов. — В: Совещание по Общеславянскому лингвистическому атласу. Тезисы докладов. М., 1973, 17—19;
П о п о в а, Т. В. Морфонологические чередования в одном из западно-болгарских говоров. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1972. М., 1974, 49—90;
235
П о п о в а, Т. В. Глагольное словоизменение в болгарском языке. Морфонологический аспект. М., 1975, 256 с.;
П o п o в a, T В. Морфонологическая характеристика глагольного словоизменения в юго-восточном болгарском говоре [Широка лъка, Девинско]. — В: Славянское и балканское языкознание. Проблемы морфологии современных славянских и балканских языков. М.. 1976, 231—282;
П о п о в а, Т. В. Об одном малоизвестном типе глагольного словоизменения в болгарских диалектах. [Преселници от с. Куфалово, Солунско, в с. Равда, Поморийско]. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1976, М., 1978, 153—185;
П о п о в а, Т. В. К вопросу o значении морфонологических признаков для диалектного членення болгарского языка. — В: Общеславянский лингвистический атлас. Материалы и исследования, 1977. М., 1979, 108—124;
П о п о в а, Т. В. Морфонологическая характеристика слова как основания для установления диалектных соотвественных явлений. — В: Проблемы морфонологии. М., 1981, № 6, 212—224;
П о п о в а, Т. В., Б. В е л ч е в а. Морфонологичното акцентно редуване в глаголите от II спрежение като един от признаците на диалектната типологическа характеристика. — В: В памет на проф. д-р Ст. Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, 203—216;
С п а с о в, Љ. Категориjата преодност во jугозападните македонски говори. — В: Jазичните поjави во Битола и Битолско денеска и во минатото. Скопjе, 1988, 135—141;
Т е т о в с к а – Т р о е в а, М. Контаминирани форми на префигираните глаголи от I и II спрежение в говора на с. Равногор, Пещерско. — Бълг. ез., 1972, № 1—2, 93—97;
Ч о м о н е в, М. Североизточното глаголно окончание -м в 1 лице, единствено число, сегашно време. — Бълг. ез., 1989, № 6, 495—500;
Ш к л и ф о в, Б. Глаголната система на костурския говор. — Ез. и лит., 1967, № 3, 82—91;
A l e x a n d e r, R. Directions of Morphonemic Change in Bulgarian Dialects. — In: Bulgaria. Past & Present. Studies on History, Literature, Economics, Sociology, Folklore, Music & Lingustics. Proceedings of the Second International Conference on Bulgarian Studies Held at Druzhba, Varna. June 13—17, 1978, Sofia, 1982, 217—220;
F e l e s z k o, K. Dystrybucja macedońskich czasowników e ‘być’ i ima ‘mieć’. — Studia z filologii polskiej i słowiańskiej, 13, 1974, 125—140;
K e m p g e n, S. Die Formenbildung des Präsens im Makedonischen. — Die Welt der Slaven (München), 24, 1979, 55—65;
K o s e s k a, V. System temporalny pólnocnozachodniej gwary bułgarskiej na tle języka literackiego. — Studia z filologii polskiej i słowiańskiej, 12, 1972, 233—245;
K o s e s k a – T o s z e w a, V. O pewnych formach imperceptywnych w gwarach bułgarskich. — Rocznik slawistyczny, 36, 1975, No 1, 35—39;
K o s e s k a – T o s z e w a, V. System temporalny gwar bułgarskich na tle języka literackiego. (Monografie Slawistycne, 38). Wrocław—Warszawa—Kraków—Gdańsk, 1977, 154 c.;
P o p o v a, T. V. Morphonologische Alternation in der Gegenüberstellung „Präsens ~ Aorist” in den Bulgarischen Dialekten der Gegenwart. — Zeitschrift für Slavistik, 21, 1976, No 6, 730—737;
T o p o l i ń s k a, Z. Miejsce konstrukcje ǩe + Praesens w systemje form predykatywnych czasownika macedońskiego. — Studia z filologii polskiej i słowiańskiej, 14, 1974, 275—286.] M. Сл. M.
2. Б ъ д е щ е в р е м е
При формите за бъдеще време между диалектите има различия преди всичко във фонетичния облик на частицата, която показва голямо разнообразие и гласи ште, ше, же, че, к’е, к’у, за и пр.
Ч а с т и ц а т а ште е доста разпространена. Тя се среща главно от двете страни на ятовата граница в Оряховско, Плевенско, Ловешко, Троянско, Луковитско, Тетевенско, Пирдопско, Панагюрско, Елинпелинско и пр. Доста е разпространена и в Горнооряховско, a в единични селища се среща по цялата територия на български език на изток от Софийско.
Частицата ште представя генерализирана форма на 3 л. ед. ч. на
от стб. глагол
.
Ч а с т и ц а т а ше е втората по разпространение частица за образуване на бъдеще време в българските говори. Тя се среща главно в
236
Оряховско, Белослатинско, Михайловградско, Врачанско, източно Софийско, Бургаско, Ивайловградско, Търновско, Провадийско и Разградско.
Частицата ше по произход е фонетична разновидност на ште, получена след изпадане на съгласната т, което е станало поради честата ѝ употреба и пълното ѝ десемантизиране. Тя се е появила в говори, които доста рано са загубили вътрешния съюз да в конструкциите за бъдеще време поради превръщането на неизменяемата глаголна форма ште в частица — показател за бъдеще време. Затова няма говори, в които ше да се свързва със съюз да, напр. ше да пѝйа, ше да четà .
Фонетична разновидност на частицата ше е частицата ши, която е получена при редукцията на неудареното е в и. Тя е доста ограничена и се среща в Елховско, Ямболско, Новозагорско, Карнобатско, Айтоско, Бургаско, Варненско, Добричко, Генералтошевско и пр.
В говора на единични села се среща и частица ш, получена от ше, ши след пълна редукция на крайната гласна (ш чèта, ш мèта, ш вѝда, ш глèдам, ш йàм и пр.). Подобно изпадане на крайната гласна се среща и в други говори при трите частици ше, шъ, ши, но само пред глагол, започващ с гласнà: ш ѝда, ш òра, ш ỳча.
Най-разпространена частица за бъдеще време в българските говори е
шъ. Тя се среща в Белослатинско, Плевенско, Пазарджишко, Старозагорско,
Горнооряховско, Шуменско, Смолянско, Гоцеделчевско и пр., но основното ѝ ядро е
в балканската област — Казанлъшко, Габровско, Севлиевско, Търновско, Дряновско,
Еленско, Котелско. Тая частица представя генерализирана форма за
1
лице един. число шъ от штъ —
.
Ч а с т и ц а т а жа (жъ) се среща главно на две места — в Ю ж н а Б ъ л г а р и я в Пловдивско, Първомайско, Чирпанско, Старозагорско, Новозагорско, Ямболско, Тополовградско и Харманлийско и в С е в е р н а Б ъ л г а р и я в Плевенско, Никополско и Свищовско.
Тая частица е произлязла от сливането на частицата ше със съюза да (ше да > ш да > ж да > жда > жа), като по аналогия на шъ от штъ се е получило и жъ или пък чрез редукция на a в ъ. Следователно частицата жа се е появила в говори, в които ше, ште по-дълго време са пазили своята глаголност, та край тях се е употребявал и вътрешният съюз да. В подкрепа на това схващане е частицата жда, която е най-важният етап от прехода на ше да в жа, жъ. Днес частицата жда не се среща в никой говор, но тя е зарегистрирана в миналото. За нея споменават и повечето от авторите
237
на български граматики през първата половина на XIX в., като Неофит Р и л с к и, братя Ц а н к о в и и др. Второ указание за произхода на частицата жа от съчетанието ше да e липсата на вътрешен съюз край нея, т. е. на случаи като жа да пѝйа, жа да чèта.
В говора на някои села се среща частица же. Тя е получена от жа (жъ) по аналогия на ше, ште.
Фонетична разновидност на же е частицата жи, която е получена при редукцията на неудареното е в и. Тя е по-широко разпространена от же.
Ч а с т и ц а т а че е доста разпространена. Тя се среща напълно компактно, и то само в западни говори, по-точно казано, в преходните говори и в съседните им говори във Видинско, Ломско, Белоградчишко, западно Софийско, Самоковско, Радомирско, Дупнишко, Кюстендилско и Трънско.
Частицата че е характерна за преходните ч—џ-говори, в които на
мястото на съчетанията шт от tj и жд от dj редовно се срещат
ч—џ. Етимологически
тя е напълно равна на частицата ште. От преходните говори тая частица се е
разпространила доста на север, изток и юг в областта на шт—жд-говори и е
изместила по-старата частица ште (ше). Това схващане за произхода и
разпространението на частицата че споделят всички езиковеди. Единствен проф. Б.
Ц о н е в, като излиза от широкото ѝ разпространение в областта на
шт—жд-говори, допуска, че е възможно „да си е самостоятелно развита от глагола
, 3 л. ед. ч.
>
>
>
>
че, защото същият глагол се употребява още в старобългарски за образуване
на бъдно време:
”
(История на бълг. език. Т. 2, С., 1934, с. 435). Това предположение обаче е
неприемливо. Географското разпространение на частицата че без каквото и
да е съмнение показва, че тя се е разширила на изток в областта на шт—жд-говори,
идвайки от преходните говори. Разпространението на частицата че е
последица от тесните връзки на западните български земи с областта на преходните
говори през епохата на турското робство и преди нея. Теоретически
разпространението на тая частица може да се свърже с преселнически движения от
областта на преходните говори, но липсата на други характерни фонетични и
морфологични особености от тия говори показва ясно, че е заета самостоятелно,
отделно.
Заемане на частици за бъдеще време е явление, което се среща и в последно време. Например в говора на с. Симеоново (Софийско) през последните няколко години частицата че измества по-старата частица к’e; в речта на по-старите сега се срещат частица к’е, a в
238
речта на по-младите — че. Подобно явление се наблюдава и в говорите на други села в Софийско, близо до софийския говор — Неговàн, Кубрàтово и др., в които частицата че измества частиците к’у и ште.
В говора на някои села в Западна България се среща частица чъ (ча), която се е получила от че по аналогия на шъ или представя генерализирана форма за 1 л. ед. ч. A в говорите на села в Трънско около българско-югославската граница се среща частица чу, която е също генерализирана форма за 1 л. ед. ч., но с у вместо ъ от ѫ.
Ч а с т и ц а т а к’е е сравнително доста ограничена. Тя се среща на две места в българската езикова територия — в ю г о з а п а д н и т е говори в източно Софийско, Самоковско, Разложко, Гоцеделчевско, Петричко и Благоевградско и в и з т о ч н и т е рупски говори, без да има някаква непосредна териториална връзка между тия две области.
Частицата к’е в югозападните говори е заемка от сръбски език. Тя
се е разпространила на изток направо или посредством северните македонски говори
успоредно с разпространението на сръбското владичество в югозападните български
земи през XIV в. He e напълно ясен произходът на частицата к’е в югоизточните
говори. Повечето от езиковедите са склонни да приемат, че и тя е пренесена от
запад. Б. Ц о н е в и особено Л. М и л е т и ч обаче се опитаха да докажат,
че тая частица не е заемка от запад, a e самостойно явление, появило се на
местна почва, защото не може да се обясни как е пренесена толкова далеч. Според
Б. Цонев „пред вид на туй, че това ке се среща и в такива говори, дето щ си се
употребява според българския фонетичен закон, бих рекъл, че ке ще е образувано
от 
, сиреч от 3 л. ед. ч.
или
хтиет (както спиет, вриет), от което хк’ет,
к’ет, к’e (както цветие — цвек’e, братиа — брак’а” (История на бълг. език. Т. 2.
С., 1934, с. 435). Л. М и л е т и ч и Вл. Г е о р г и е в напълно независимо
от Б. Цонев допускат, че частицата к’e се е образувала по аналогия на миналите
форми кем, кеш, ке, 3 л. мн. ч. кят или кя, получени след палатализацията на
т в
к в миналите форми
(М и л е т и ч, Л. Спомагателният глагол
ке вместо ште в
рупското ке-наречие, СпБАН, 54, 1937, 143—146).
В говора на отделни села в областта на рупските говори се срещат частица к’и, получена чрез редукция на неударената гласна е в и, и частица ка (къ), която по произход трябва да се свърже с к’е.
Няколко села в Софийско (Чèпинци, Неговàн, Локòрско, Войнèговци, Световрàчане, Подгумèр, Гнѝляне), Пазарджишко (Сестримо) и др. имат частица за бъдеще време к’у. Според Б.
239
Ц о н е в тя произлиза от по-старо к’ум, в което е изпаднала крайната съгласна м, a пък то от своя страна било образувано по аналогия на спомагателния глагол сум „съм” (История на бълг. език. Т. 2. С., 1934, с. 435). По-вероятно е обаче предположението на А. М. С е л и ш ч е в, че е от сръбската форма ћy, заета направо или пренесена посредством Северна Македония (Очерки по македонской диалектологии. Казань, 1915, с. 48).
Частицата к’y се употребява само в 1 л. ед. ч. В другите лица на ед. ч. и в мн. ч. в говора на едни села, като Сèстримо (Пазарджишко), тя се редува с к’е: йà к’у му плàта, òн к’е дадè; йà к’у те òправа, тѝ к’е вѝдиш. Подобна употреба на частиците к’у и к’е в миналото се е срещала и в говора на с. Дòлни Лòзен, Софийско (йàзе к’у свàдба да прàва, к’у жèна сѝна Никòла, за нàзе к’е да попѝта), но днес във всички случаи се употребява само частица к’е, т. е. тя е изместила к’у от 1 л. ед. ч. В говора на селата Чèпинци, Неговàн, Локòрско, Войнèговци, Световрàчане, Подгумèр, Гнѝляне (Софийско) частицата к’у обаче се редува с ше: йà к’у дòйда, йà к’у нàклада ог’ѝно, такà к’у си мрà — тѝ ше навàждаш, ше д’ѝде да го òка, ше мàчиме нèкакво, онѝ ше ме кòрат (с. Чепинци); такà ли к’у го дàм, йà к’у ѝда — òн ше четè, онѝ ше г’и излàжат (с. Негован).
Ограничеността на частицата к’у само за 1 л. ед. ч., липсата на други случаи с к’—г’ вместо шт—жд с изключение на думата р̥г’à (ръжда), географското разположение на селата, в които се среща — всичко това показва, че тя е ново явление, при това внесено отвън, от сърбохърватски език. Трудно е обаче да се каже кога се е настанила. Трябва да се допусне, че е много стара, защото покрай нея се среща и глагол к’y със значение „искам”, и то пак само в 1 л. ед. ч. Формите за останалите лица в ед. ч. и за мн. ч. са от глагола шта: йà к’у, тѝ штèш, òн штè, нѝе штèме, вѝе штèте, онѝ штàт.
Ч а с т и ц а т а за е сравнително доста ограничена. Тя се среща в рупските говори в Хасковско, Първомайско, Асеновградско, Тополовградско, Харманлийско, Свиленградско и Ивайловградско и в някои мизийски говори в Тутраканско, Русенско, Беленско и др.
Частицата за е най-неясната по произход частица за образуване на бъдеще време в българските говори. За нея досега са изказвани най-много и най-различни схващания, които по същина се свеждат до две основни положения. Според едното тя е домашно, българско явление и е последица от фонетични промени, станали с частицата ште (ше, ша, же). A според другото е заемка от гръцки.
На частицата за в български език пръв спря вниманието си видният славист Фр. Миклошич, който допусна, че е от глагола
240
.
След него в продължение на много години с произхода на тая частица се занимава
Л. Милетич. Отначало той допусна, че се е развила от „финалното за да,
както жда от ша да”. По-късно предложи, че се е получила от
съкращението зем да, но сам виждаше неубедителността на това обяснение и
дълго време я смяташе за „тъмна”, неясна. Най-сетне в специална статия „За
и са вместо глагола ште в описателната форма за бъдеще време”
(СпБАН, 54, 1973, 139—141) той обяснява появата на съгласната з в
частицата за като последица от асимилационно влияние на съгласната з
(с) от личното местоимение за 1 л. ед. ч. аз върху началната
съгласна на частиците ште, ше, ша, жа. „Поради прогресивното
асимилационно въздействие на спиранта з (с) върху следващото ж
в аз жда ида или аз жа ида, ас ша ида или ас шта ида
постепенно ж и ш се изменили в з, с: аз за ида или аз
зда ида, респек. ас са ида или ас ста ида.” Като излиза от
факта, че в ред говори частицата за се среща едновременно с други
частици, Милетич смята, че тя „не е можела съвсем да измести ште, жда, жа
и пр., защото за се е развила спорадично, сир. първоначално само в
изречения, които в първо лице ед. число са почвали с аз, та успоредно със
за продължавали да съществуват и други форми на глагола ште,
колкото и по аналогия да е преминавало това за и в изречения за второ и
трето лице бъдеще време. Обобщението на за е ставало според общите форми
с ште, ше, же и пр. за трите лица единствено и множествено число.” Но сам
той привежда примери като àс же ти платъ̀, àс ж ѝда, кво за кàжеш
(павликянски говор), àс ш убàда, кòй ше йàде, аз жа гу бѝя (банатски
говор), които са в пълно противоречие с общите теоретически изводи.
Б. Ц o н е в още през 1904 г. изказа предположение, че частицата за е заемка от гръцки. Според него „и тук ще трябва да прибегнем към чуждо влияние, както често в балканските езици, за да обясним нашето са (па и за), именно към новогръцката частица θα (от θέλω), която служи тъкмо за съща служба: θα λύω, θα λύσω. Основа за предположението си намирам първо в звуковата прилика на двете частици и второ в това обстоятелство, че са (както и за) се употребява, или поне иде, от нашите южни говори, непосредствени съседи на гръцко население” (Диалектни студии. СбНУ, 20, 1904, 86—87; История на българский език. Т. 3. С., 1937, с. 290). Това схващане е по-приемливо. От казаното вече за частиците че, к’е и к’у е ясно, че е възможно заемане на частици за бъдеще време, които ca напълно чужди на говора по фонетичните си особености. A географското разпространение на частицата за отчасти в мизийските говори и
241
особено в областта на рупските говори, където е имало доста силно гръцко влияние, прави това предположение напълно допустимо. Трябва да се има предвид още, че в български език има и други случаи на заемане на глаголни форми от гръцки език. В повечето български говори се среща гръцката повелителна форма елà, a в някои югоизточни говори се среща повелителната глаголна форма за забрана ми, която също е заемка от гръцки (мѝ такà правѝ „недей така прави”, мѝ такà „недей тъй!”) В рупските говори има и множество лексикални гръцки заемки, които говорят за по-тесни връзки на тия говори с гръцки език. Интересно е съобщението на П. Семерджиев, че в „Асèновград (Станѝмака), Бàчково, Арбанàси, Чèрвен и др. (под недавнашно гръцко влияние) и днес говорят: зъ ги вѝдим, зъ ма зèмат (Граматични особености на родопския говор. — Родопски преглед, 1933, № 5, с. 164).
В подкрепа на схващането за чуждия произход на частицата за може да се приведе и фактът, че в някои говори, като например банатския, тя се среща само в положително бъдеще време, a в отрицателното частицата е ште (за ѝда — не штè ѝда). Следователно заета е само частицата за положително бъдеще време, a в отрицателното е запазена старата частица ште.
Най-сетне в подкрепа на схващането, че частицата за е заета, a не е последица от самостоен фонетичен развой, може да се изтъкне обстоятелството, че не се среща частица зе, която е напълно възможна, ако се допусне влияние от страна на личното местоимение аз: аз ше, аз же > аз зе.
Частицата за в рупските говори може да се разглежда и не като пряка заемка от гръцки език, a като последица от гръцко влияние, което е довело до замяна на съгласната ж със з в частицата жа. Тая частица трябва да се е появила доста отдавна, защото се среща в говора на банатските българи, които са напуснали българските земи към началото на XVIII в.
В говорите на някои южнотракийски села се среща и частица са. Според Л. Милетич през първата половина на XIX в. тя се е срещала и в Габрово, a към края на XIX в. — в говорите на някои села в Източна България, като Пòпина, Силистренско — са ѝдъ, са дòдъ, Ормàн (Горѝца), Поморийско — са ѝдем, са хòд’ạ, са стòр’ạ и др. Днес обаче тя не се среща в никой говор в пределите на България. Частицата са в миналото сигурно е била доста ограничена, защото за нея не споменават нищо авторите на български граматики през първата половина на XIX в. И тая частица се е появила под гръцко влияние.
242
В повечето от българските говори се употребява само една частица за бъдеще време. Има обаче говори, сравнително малко на брой, в които се срещат две частици. Тяхното наличие се дължи на различни причини.
Две частици в един говор могат да се появят поради д и ф е р е н ц и а ц и я на формите на помощния глагол с оглед към глаголното лице. В едни говори едната частица се е обособила за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч., a другата частица — за останалите лица в ед. и мн. ч. Например в говора на с. Момчѝловци (Смолянско) в 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. частицата е штạ, a в останалите лица — ште: штạ òрạ, штạ рèкạ, штạ орồт, шта рекồт — ште орèш, ште ọрè, ште ọрèм, ште ọрèте; ште речèш, ште речè, ште речèм, ште речèте. Същото е и в говора на с. Българèне (Ловешко), в който частицата за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. е штъ, a за останалите лица — ште: штъ дòйдъ, штъ ти гу кàжъ, штъ ми дъдъ̀т, штъ минàвът — ште върѝш, кòй ште ме глèдạ, ште тòчим, ште речèте.
В други говори едната частица е само за 1 л. ед. ч., a другата за всички други лица в единствено и множествено число. Например в говора на с. Трỳдовец (Лъ̀жане, Ботевградско) частицата за 1 л. ед. ч. е шта, a във всички други случаи — ште: шта чèта, шта глèдам, шта спà — ште четèш, ште четè, ште четèм, ште четèте, ште четàт; ште глèдат, ште спàт. В говорите на някои села в Трънско, като Главàновци, Докьòвци, Рàни лỳк, Слишòвци, Тỳроковци, Цергѝловци и др., пък частицата за 1 л. ед. ч. е чу, a за всички останали лица — че: чу ви покàжем, чу си седѝм — че те волѝ, че вѝдиш, че вѝди, че гу тỳримо у вỳрн’у, че рỳчате, че рỳча.
Говорите, които имат две различни частици за бъдеще време с оглед към глаголното лице, са сравнително най-архаични. Частиците в тях са отделни десемантизирани форми на глагола шта (шта, штъ и пр. за 1 л. ед. ч., ште за 3 л. ед. ч.) и представят последен етап от пълното изчезване на глаголността му, т. е. от пълното му преминаване в частица. Това личи и от факултативната употреба на вътрешния съюз да край тях. В говора на с. Момчѝловци (Смолянско) и с. Трỳдовец (Ботевградско) еднакво се употребяват форми с да и без да, без да има някаква разлика в значението им: шта òра, ште орèш и пр. — шта да òра, ште да орèш и пр.
Две частици могат да се появят и вследствие на р a з в o й, който става сега вътре в самия говор. В тоя случай едната частица е по-стара и се среща предимно в речта на по-възрастните, a другата е по-нова и се среща предимно в речта на по-младите. Например в говора на с. Чекàнчево (Елинпелинско) и донякъде в говора на с. Макòцево (Елинпелинско) в 1 л. ед. ч. по-възрастните упот-
243
ребяват частица шта, a по-младите — частица ште (йà шта му кàжа, сегà шта ѝда на орàне, кадè шта òда — ште сèда, ште си мл̥̀ча, ште фр̥̀ла), т. е. докато по-възрастните все още пазят различието в употребата на частицата за 1 л. ед. ч. и частицата за останалите форми, у по-младите ce e наложила като обща частицата ште, както това е станало и в много други български говори.
В говора на с. Негушèво и Голèма Рàковица (Елинпелинско) и др. старите употребяват частица ште, a младите — частица ше (ште тàча, ште рàбота, ште вѝда — шеe тàча, ше рàбота, ше вѝда), следователно в тях частицата ше постепенно измества частицата ште, както това е станало вече в много други говори. Например Л. М и л е т и ч съобщава, че към края на XIX в. в централния балкански говор ce e употребявала почти изключително частицата ште. Днес обаче в него се среща само частицата ше. Следователно за около половин век време ce e извършила замяната на ште с ше.
На фонетичен развой вътре в самия говор се дължи и едновременната употреба на частиците ште и ше, която се среща в говорите на селата Рòман (Врачанско), Сàдовец и Голя̀ма Брестнѝца (Луковитско), Бàня (Панагюрско), Сòпот (Ловешко) и др., на частиците шта и ште в говорите на селата Белопòпци, Гайтанèво, Осòица и Сарàнци (Елинпелинско), на частиците чу и че в говорите на с. Бỳсинци (Трънско), Режàнци и Стàньовци (Брезнишко), Кѝселица (Кюстендилско), на частиците ча и че в говора на с. Винàрово (Видинско) и пр.
Две частици в говора могат да се появят и вследствие на з а е м а н е, т. е. вследствие на външно влияние. Вече се споменава, че в говора на с. Симеòново (Софийско) старите употребяват частица к’е, a младите — частица че, заета от съседните че-говори. В говорите на селата Въ̀лча поля̀на и Лèсово (Елховско) по-старите употребяват предимно частица зъ, a по-младите — частица жъ, пак заета от съседните говори. В говора на с. Дòлна Рѝкса (Михайловградско) пък старите употребяват предимно частица чъ, a младите — предимно частица шъ (чъ зèмем, чъ стрòшим, чъ зèме — шъ зèмем, шъ стрòшим, шъ зèме), заета от съседните ше-говори.</