V. ОГНИЩЕ НА ПРОСВЕТА И НАРОДНО ЕДИНЕНИЕ
__В_
Официалната турска власт не само била безсилна да възпре тези грабежи и насилия, но сама вече не спазвала някогашните правдини на Рилската обител. Както частни лица — турци, така и местните власти вършели непрестанни нарушения на правата на монастира. Правителството се задоволявало да води книжна война с нарушителите и поне ни е оставило множество писания в свръзка с това. Така, два фермана от 1751 г. се отнасят до спорове за гора. Във ферман от 1756 г. се говори за други нарушения в монастирските гори. Две години по-късно сам султанът признава, че иноците били подложени на мъчения: бити до смърт, обковавани в железа, затваряни и глобявани. По същото време имало друг спор за земи с някакви турци. Другаде се съобщава за „насилия, измъчвания и побои”. През май 1774 г. бил издаден ферман за нови нарушения на монастирските права отстрана на овчари, които вършели „нечувани насилия и мъчения над монасите”. С ферман до местните власти, султанът им повелявал да спазват правдините на монастира. В
338
други фермани се повелявало да не бъдат разглеждани „лъжливите и клеветнически процеси”, подбудени от „съмнителни личности” срещу обителта, но да бъдат препращани на „особния съд” в турската столица. Дори и през пролетта 1845 г. трябвало да бъде издавана забрана, да не се настаняват в монастира „разни царски войници и военачалници” [551]. Не били спазвани също и данъчните правдини на обителта. Често пъти местните власти изисквали незаконни данъци, като прибягвали, при това, до най-тежки насилия. Въпреки признатите правдини, иноците били задължавани да плащат различни данъци. Така, през 1753 г. от иноците било изискано да плащат „джизиа” (поголовен данък, Kopfsteuer), при което възникнали някакви спорове. През 1758 г. султан Мустафа III (1756—1773) наредил да бъде събиран „харач” и от „момците” (ратаите), които работели в обителта [552]. Самите събирачи на този новоналожен данък („джизиедари”) вършели насилия при неговото събиране. Голяма част от турските официални документи от по-късно време се отнасят именно до събирането на подобни данъци, до изискване на десетък, до вършените произволи и насилия, — нещо, което се повтаряло почти всяка година. Рилските иноци използували всичките си сили и възможности, за да се защищават, но именно непрестанното повтаряне на техните молби и, съответно с това, на правителствените разпоредби за спазване на монастирските правдини, показва най-убедително колко безсилни са били, за да се справят със злото [553]. Разни представители на турската власт влизали в монастира, под предлог, че са натоварени на правят „ревизия”, но се ползували от това, за да вършат насилия
339
и грабежи, да изискват незаконно подкупи и изземвания от иноците. Отначало върховната власт се противопоставяла на това. В 1784 год. султан Абдул Хамид I (1773—1789) издал ферман, с който забранявал да се прави „ревизия” без разрешение в църквите на Рилския монастир, като признал, че чиновниците „изтезават, мъчат и грабят бедните монаси”. Султанската повеля, обаче, не постигнала нищо, защото още през месец април 1788 год. последвала нова повеля от същия султан, в която се признава, че местни чиновници използували този предлог, за да вършат беззакония и жестокости в монастира. Но в края на януари 1789 г. сам султанът заповядвал да бъде направена „ревизия” в монастира в свръзка с извършените там поправки на сгради. По същото време бил издаден „особен закон за ревизиране на църквите и монастирите”. По този начин се затвърдил един обичай, който трябвало да има тежки и неприятни сетнини за монастира. Всяка година, обикновено през пролетта, се явявали в него представители на турската власт под предлог, че трябва да извършат „ревизия”, но тяхното посещение било съпроводено с издевателства и насилия над иноците [554].
Всичко това довело монастира до бедствено положение. За разходи, данъци, подкупи и глоби обителта изразходвала големи средства, като били сключени заеми от евреи и турци, залагайки разни имоти. Грабежите и насилията, обаче, не давали възможност на иноците да изплатят задълженията си. Напротив, дълговете на монастира растели все повече. През 1757 г. монастирът дължел 36 кесии. Поради неспокойния живот и чумната епидемия през 1760 г. [555], дъл-
340
гът не можал да бъде изплатен. През 1761 г. постъпили много дарения — тѩ години многѡ милостінѧ пріиде, понеже великъ моръ бе повадсоу” — пише монастирският летописец, — и някои задължения били изплатени, но най-сетне игуменът Клеопа („человекъ... доберъ, токмо харчеше нашироко”) оставил дълг от 75 кесии [556]. След ограбването на монастира през 1769 г., дългът стигнал 100 кесии: ѿтоле поколебасе рылскаѧ ѡбителъ, понеже іеврей наложише хвайдоу [лихва], много и сотворисе борчъ монастироу 100 кеса [557]. През 1770 г. иноците взели от един турчин 680 гроша, но успели да му ги изплатят още в 1774 година [558]. С ферман от края на 1772 г. се признава, че след извършените грабежи монастирът бил изпаднал в бедствено положение и дългът му нараснал на 115 кесии [559]. Чрез посредството на цариградската патриаршия, монастирът можал да получи ферман, с който се нареждало дългът да бъде заплащан само 5 % от главницата, без лихва и на определени срокове. В края на 1773 г. иноците изплатили на един турчин дълг от 10 кесии сребърни акчета или 5000 гроша и по този начин някои заложени монастирски имоти били освободени [560]. Султанската повеля за облекчение при изплащането на дълга не била изпълнявана и затова през 1774 г. трябвало да бъде издаден нов ферман за същото. Кредиторите, с цел да улеснят вземанията си, вършели разни хитрости: напр., прехвърляли вземанията си на по-влиятелни лица. Тежкото финансово положение на монастира се долавя от една приписка от 1784 г.:
341
Наистина, през 1785 г. иноците изповядали пред дупнишкия съд,
че дължели на Ел-Хаджи Абдул Фетах ага от Джумая 1947 гроша, от които изплатили
1396 гроша, но кредиторът не признавал това, и трябвало да бъде водено дело
[561]. Монасите могли да изплатят един дълг чак през 1795 година
[562]. Дори в
началните години на XIX век се срещат свидетелства за задълженията на монастира
[563].
Общото влошаване на живота и зачестилите насилия през втората половина на XVIII век се отразили тежко върху реда и нравствеността в Рилската обител. Успоредно с големите насилия се долавя упадък на нравите и на религиозния дух всред иноците. Думите на отца Паисий Хилендарски, че около същото време в Хилендар поради големия данък на турците и дългът от 27 хиляди гроша, там възникнало „много смоущеніе и несогласіе братско” [564], могат да бъдат отнесени с право и към самата Рилска обител. В своите летописни бележки иеромонах Иеротей съобщава, напр., че игумен Мойсей (през 1753 г.) бил „человѣкъ.. добръ и четецъ”, обаче обичал добрите коне. Някакъв паша поискал от него един кон, той отказал да го даде, и монастирът бил глобен 7 кесии [565]. В турски документ от 1752 г. иноците от манастира биват обвинени, че обикаляли по селата и вършели произволи и насилия над населението [566]. През 1757 г. „двигнасе вражда помеждоу братіаѧ пострекаеми ѿ врага на зависъ и гонение” и един от тях — Серапион, ръкоположен за епископ, трябвало да напусне монастира [567]. Поради нова „разпра” в монастира игуменът Сергии трябвало да избяга във Влашко, докато неговият предшественик Клеопа избягал в
342
Пловдив и там умрял. В 1766 г. бил ръкоположен за епископ друг монастирски брат — Никита, но „бистъ помеждоу братиѧ зависъ и гонете по Никита” и той побягнал в Света Гора. Разприте между иноците така се изострили, щото, станало нужда да бъдат отнесени пред турските власти. Така, през 1762 г. в обителта била извършена кражба — три кесии сребърни акчета и други вещи. Едни иноци обвинили други като извършители на кражбата, обвинението се доказало, и виновниците били осъдени [568]. Следи от този тежък нравствен упадък се долавят чак в началото на XIX век [569]. Злото, обаче, било надживяно, ако и да оставило тъмни петна в живота на обителта. Дъхът на народностното Възраждане повеял и тук. Необходими били нови люде за новото време и за новите жизнени задачи. Рилската обител намерила сили да преодолее изпитанието и отново се издигнала като огнище на българско съзнание и просвета.
През всички тези години тук продължавали да се стичат поклонници от разни страни. Така, на Богоявление 1750 г. пристигнал нишкият владика и извършил ръкоположение [570]. В 1757 г. дошел печкият патриарх Кирил и ръкоположил инок Серапиона за епископ [571]. В 1760 г. е отбелязано посещението на архимандрит Герасим Девички (?) и духовник Петроний, а в 1766 г. пристигнал печкият патриарх Калиник и извършил ръкоположение [572]. През 1782 г. дошел някой си Лазар и се подписал на края на един среднобългарски ръкопис [573]. През есента 1790 г. поклонници-свещеници от София били нападнати по пътя от разбойници — вероятно кърджалии. При сражението едни от поклонниците били убити, а други ранени [574]. През лятото
343
1800 г. в обителта дошел инок, изглежда българин, като таксидиот на Хилендар [575]. През 1832 г. дошли поклонници руси, а през 1848 г. — руският поданик Аргирий Загаралий. През 1851 г. някой отбелязал върху големия панегирик:
[576]. Несъмнено, това посещение било посрещнато с голяма радост и надежди, за да предизвика подобно възклицание. Руският славист В. И. Григорович посетил монастира в 1845 г., а в Сучавското Четвероевангелие е отбелязано от ръката на игумена Теофилакта (1884—1886): „Това го е написалъ своеручно Александръ Теодоровичь Гилфердингъ, който доходи въ Рыльскій нашь монастырь съ сестра си Марія Ѳеодоровна въ 1868-мо лѣто: октовріа 13-й дойдоха и тогоже мѣсяца на 15-ое число си отидоха. Направленіето на пѫтьтъ имъ бѣ: отъ монастьıрь на Бобошево, Царево село, Щипъ, Егри-Паланка, Кратово, Скопѣ, а отъ тука кадѣ Елбасанъ” [577]. В 1856 г. един инок от Драгалевския монастир посетил Рилската обител [578]. Разбира се, това са само съвършено случайни вести за някои от посещенията в Рилската обител през тези години. Напротив, от някои податки може да се заключи, че Рилската обител продължавала да бъде място на най-набожно поклонничество. От друга страна, запазени са сведения, които показват, че рилски монаси обикаляли като таксидиоти и в свръзка с други дела не само българските земи, но и някои от съседните страни (Сърбия, Света Гора и прочее) [579]. Въз основа на някои вести трябва да се заключи, че Рилската обител поддържала доста оживени връзки с прочутия Нямцовски монастир в Молдова [580].
344
Няколко сведения в свръзка с разпространението на култа към Рилския светец през това време заслужават особено внимание. През 1757 г. известният хаджи Вълчо от Банско — изтъкван от някои учени като брат на отца Паисия Хилендарски — възобновил и зографисал със свои средства параклиса в кулата на Хилендарския монастир — посветен на името на светеца от Рила:
В параклиса е изрисуван самият ктитор хаджи Вълчо в естествена големина, а заедно с него са изписани ликовете на някои светци (свв. Теодор Стратилат и Теодор Тирон, св. Георги). Под свода са изписани две случки из живота на Рилския светец: пристигането на брата на светеца, дошел, за да отведе младежа Лука, както и нападението на разбойници [581]. Вестите са почерпени, разбира се, от житията на светеца. През втората половина на ХѴIII и началото на XIX век били направени няколко преписи на книжовни творби, свързани със светеца. Така, в 1772 г. бил преписан от инока Никанор на Света гора един ръкопис, съдържащ канон на св. Ивана Рилски. Друг ръкопис с канона на светеца бил преписан през май 1789 г. — годината на Великата френска революция — от свещеник Яникий. През 1808 г. хилендарският инок Мина се подписал на рилски ръкопис, който съдържа друг препис на каноните на светеца. Един сборник със служби, канони и жития на светеца бил преписан през 1809 г. от хилендарския иеромонах Даниил, роден от Казанлък. Сборникът бил приготвен „по повеление и благословение на
345
освещения събор и цялото о Христа братство на светата и свещена царска и патриаршеска Рилска обител”, за свещеноинок Теодосия
[582]. През 1836 г. в Белград излязло печатно издание на службата и житието на светеца, благодарение заляганията на Неофита Рилски:
[583]. Книгата съдържа служба на светеца (към 19. октомври), житието на патриарх Евтимия заедно с добавката на Владислава Граматик и един молебен канон на светеца, както и някои дребни прибавки на издателя. Според собственото признание на Неофита Рилски, книгата била издадена „за обща полза на всички православни християни”, „по настоянието и собственото иждивение” на рилския иеромонах Иоасаф. С това се сложило истинското начало на печатните издания със жития и служби на св. Ивана Рилски. Наскоро се явили и „щампи” — напр., щампата от 1792 г., работена в Москва от гравьора Николай Дяконов, друга щампа от 1839 г., изработена от златаря Тома от Крушево, трета — от 1844 г., приготвена с „иждивението” на Йордан Киосов от Елена, или щампата от 1847 г., работена в Карея на Света Гора пак от златаря Тома, после щампата от 1866 г., приготвена във Виена и отпечатана в монастира с „иждивението” на рилския подстрижник Калистрат, и други [584].
В тези щампи се давали схематични изображения на Рилската обител и на разни сцени из живота на светеца. Редом с прочутите светогорски и „божигробски” щампи, щампите на
346
Рилската обител получили извънредно широко разпространение и чрез своето неотразимо въздействие върху въображението и ума на набожните българи от онова време, допринесли извънредно много за утвърждение на култа към светеца и за славата на неговата обител. Една от важните придобивки на новото време, което носело широката „демократизация” на знанията и книжнината чрез книгопечатането, се състояла в това, че сега книги със жития и служби на светеца от. Рила, както и изображения, свързани с неговата личност и Рилската обител, можели да попаднат и в най-затънтените покрайнини, бидейки общодостъпни — докато ръкописните преписи или иконните изображения били достъпни само за сравнително по-малък брой люде. Безверният дух на новото време ослабил вярата в светеца, но за това пък новите придобивки дали широко разпространение за знанията и образите, свързани с него.
Засиленият култ към светеца се изразил, между другото, в многобройни дарения и посвещения, направени на обителта. През 1773 год. била направена позлатена сребърна обкова на Евангелие на монастира, а през 1785 г. някой си Радица и (жена му ?) Катерина подарили позлатен сребърен напрестолен кръст. Две години по-късно бил подарен бронзов ръчен кръст. В 1797 г. една жена от Неврокопско завещала на монастира тринадесет ниви [585]. На следната година „кюркчийският еснаф” във Враца подарил на монастира позлатен сребърен напрестолен кръст, украсен с филигран, а в 1799 г. била подарена сребърна чаша. В 1800 (?) г. бил подарен сребърен напрестолен кръст. Занимливо е, че през пролетта 1805 г. един турчин отДжу-
347
мая подарил на монастира една нива, която се намирала в землищета на с. Стоб (Дупнишко). На следната година била получена като дарение една градина. В 1808 год. била направена, като дарение, позлатена сребърна обкова на Евангелие, като бил поставен гръцки надпис. В 1809 год. на обителта била подарена ливада, която давала „около тридесет коли сено”. В 1812 год. била направена везана плащеница от червено кадифе, с неправилни надписи на български и гръцки език. В 1814 г. неколцина жители на Сливен, българи, направили парично дарение на монастира — в размер от 545 гроша. В 1816 год. бил направен бронзов кръст, а на следната година — позлатен сребърен напрестолен кръст. В 1820 г. селянин от с. Рила подарил на монастира две ниви. На следната година един свещеник от Тетевен подарил позлатен сребърен нагръден кръст. В 1824 г. един жител на Дупница подарил на обителта ливада, която давала годишно „около дванадесет коли сено”. Три години по-късно била подарена сребърна мощехранителница. Най-сетне, през 1847 г. бил подарен позлатен сребърен напрестолен кръст (правен още през 1691 г.) [586]. Между другите дарения трябва да бъде упоменато и подаряването на един Софрониев „Недѣлникъ” (печатан в Римник 1806 г.) през 1834 година [587]. Широкото разпространение на кръщелното име „Иван” по това време, както и по-късно, особено в някои области, може да се обясни до голяма степен със засиления култ към Рилския светец. Твърде обстойни, но откъслечни сведения са запазени в свръзка с уредбата и управлението на монастира през това време. В някои документи са дадени общи сведения за броя на
348
монастирските братя. Така, според турски документ от края на ноември 1753 г. в обителта тогава имало всичко 88 души, от които монаси ще да са били, изглежда, около 56 души [588]. Според други вести, в 1829 год. монасите били 170 души. В един турски „билет за данъка харач” от 1851 г. са посочени като данъкоплатци 82 души иноци. Напротив, Неофит Рилски, който завършил своето „описание” на Рилската обител в края на април 1868 год., съобщава, че „собиратся прочее по среднему опредѣленıю до триста душь человѣцы различнаго званія принадлежащıи къ тому монастырю, отъ които до сто душы ся числятъ бѣлцы, а другите иноцы” — с други думи, 200 иноци и 100 миряни. Наистина, сам Неофит Рилски признава, че числото на братята и на другите монастирски люде не било „постоянно и точно опредѣленно”, тъй като „едни приходятъ, а други отходятъ споредъ обстоятелствата”, — та понякога обителите на монастира стигали до 400 души [589]. Но именно разликата в посочванията трябва да се обясни, може би, с предположението, че пред турските власти броят на иноците преднамерено бил укриван и намаляван, за да се облекчи данъчното облагане на монастира.
Още от средновековието монастирът бил общежитие (koinobion). В по-ново време той се отклонил от това правило и станал полуобщежителен. „Уставъ монастыря есть сущıй, послѣдуемый въ Св. Горы Атонской — пише на 10. XI. 1852 г. рилският игумен Иосиф в писмо до Н. Хр. Палаузов в Русия. — ... Сожитıето наше не е нито совършенно общежително, нито совершенно ıдıорѵдмонъ. Хлѣбо и другите главны къ препитанıю имаме общо — въ недѣлски
349
день подобно и въ други праздницы трапезата ни е обща, а въ
другите дни не може да быде трапезата обща, защото ся разносятъ братія по
различныте службы. Желаеме да введеме совершенно общежитіе, но способа нѣть”.
Идеята за връщане към общежителния живот — който, несъмнено, е по-близък до
разбиранията на основоположниците на иночеството и на самия Рилски светец — е
вълнувала отдавна рилските братя, защото, напр., в писание от 1848 г., подписано
пак от игумена Иосифа, се изказва пожеланието:
. А в 1868 г. Неофит Рилски
признава: „Ідеата за общежитıето между братството существува така еще живо, като
че е совершенно общежителенъ, защото по многото работы, които ся относятъ до
иноческыйтъ животъ, тука ся совершаватъ общежително, освѣнъ малы нѣкои
собственности” [590]. След като излага реда в монастира, Неофит Рилски добавя,
че животът в него е такъв „като че е совершенно общежитıе, макаръ и да отступува
въ малы токмо нѣкои работы отъ него”. Относно пък църковното правило той
съобщава че „всичките обряды и чинове внѣшни и внутренни, които содержаватъ
древните святогорски монастыре, содържава и той Рылскій монастырь точно во все
..., защото той монастырь е ималъ отъ древните еще времена сношеніе со
святогорските монастыри, а съ единъ отъ нихъ [Св. Пантелеймон — Русикон] и тѣсно
даже союзничество... И мнозина братıя отъ рылското общество сѫ живѣяли, и до
днесь еще нѣкои отиватъ да живѣятъ у Светѫ горѫ, вмѣсто които на премѣнѫ мнозина
святогорски дохождатъ да живѣятъ тука. А нѣкои пакъ нарочно сѫ ходили, каквото
отъ старо
350
време, така и сега да преносятъ всичкıй святогорскıй уставъ и обычаи церковны и внѣшни во свойтъ монастырь що познаватъ да е полезно и потребно за него, и съ тоя начинъ прешло е съ време всичко нѣщо святогорско, което ся касае до иноческıй чинъ и животъ” [591].
Признат за „царски и ставропигиален”, монастирът бил независим от местните свещеноначалници и се радвал на самоуправление, под върховната власт и надзор на патриаршията. След като преминал последователно под върховенството на българската патриаршия през средновековието, на охридската и пекската патриаршия през началните векове на турското владичество, през XVIII век монастирът постепенно се озовал под попечителството на цариградската патриаршия. Опити да се намесят в живота на Рилската обител били правени отстрана на цариградските патриарси още твърде отрано, през първата половина на XVIII век. Обаче върховенството на цариградската патриаршия се утвърдило напълно и окончателно след закриването на пекската патриаршия в 1766 г. и минаването на подвластните ѝ области— както между другото, и след закриването на охридската архиепископия в 1767 год. — под властта на цариградския патриарх. Това е отбелязано изрично от монастирския летописец иеромонах Иеротей, който пише: „[В] 1766 [година] растоури се серпбскаѧ клима [самостойна църковна област] та се потъписа потъ васеленского патрıарха при соултанъ Мустафа [III: 1756—1774] и при паріарха [!] Самоуила вселенскаго”, очевидно по време на първото патриаршество на патриарх Самуила, именно от 1763 до 1768 год., а не през второто — от 1773 до
351
1774 година [592]. Сега вече патриаршията в Цариград започва дейно да се проявява като закрилница на Рилската обител пред турските власти. Така, от фермана на същия султан Мустафа III от 14. XII. 1772 г. [593] узнаваме, че „цариградският гръцки патриарх и неговият синодален съвет” се застъпили за монастира, като изтъкнали неговото тежко положение поради разбойническите нападения, измъчванията и отвличанията на иноците, и поискали да бъдат направени облекчения в свръзка с изплащането на монастирския дълг, — за което султанът наистина издал повеля: „молбата на патриарха се прие и уважи, тъй като искането му се намери напълно основателно”, пише султанът. С ферман от 11. май 1773 год. новият турски султан Абдул Хамид I повторил — по настояване на цариградския патриарх Теодосий II (1769—1773) — същата повеля [594]. Но едновременно с това застъпничество, патриарх Теодосий се постарал да утвърди здраво върховенството на патриаршията над Рилската обител.
През м. май 1773 г. патриархът и цариградският синод издали в свръзка с това нарочна „сингилия” [595]. В сингилията се изтъква, че монастирът „от незапомнени вече времена е бил ставропигиален на бившия архиепископски пекски престол, при това самозаконен и самовластен ... и не носещ никаква подчиненост на местния архиерей, но подчинен само на тогавашния пекски архиепископ”. След като споменува за унищожението на пекската патриаршия и сливането ѝ с цариградската, патриархът добавя, че монастирът запазил своята ставропигиалност, но преминал към цариградския престол, като се споменувало в него името на патриарха „във
352
всички свещени чинодействия и последования, както е узаконено и в другите ставропигиални монастири”. „Но сега съподвизаващите се в него преподобнейши отци, като се притекоха към попечението на нашата Велика Христова църква и като възвестиха древното честито състояние на същия монастир и сегашната му зло-честина, при това като изложиха със скръб натрупания от няколко години поради временни обстоятелства куп дългове и злините, които теглят от заемодавци, и след като получиха подобаващото попечение и възможната помощ — намеква се, несъмнено, за застъпничеството пред турските власти, — помолиха да се възобновят преимуществата на старото им ставропигиално достойнство . . . , та да остане завинаги ставропигиален за нашия светейши патриаршески престол, зачислен между другите му ставропигиални монастири и да се слави запатриаршески”. Като провъзгласила монастира за зависим от патриарха, цариградската патриаршия добавя, че той трябвало да изпраща данък от 20 сребърни гроша годишно „в знак на подчиненост и за закрепване на ставропигиалното му достойнство”. Данъкът бил малък, очевидно поради тежкото финансово положение на монастира. В обителта трябвало да бъде поменувано името на цариградския патриарх, а иноците — „да пазят ненарушими наредбите на монашеския живот, да живеят, както от самото начало, в общежитие, да съхраняват неизменна помежду си любовта о Бога в обща любезност и да се грижат колкото е възможно за успеха, увеличението и подобрението на тоя свещен монастир”. Те запазвали правото си да избират игумен „по общо... съгласие”. При ръкоположе-
353
ния, те можели да призовават когото и да било от владиците, но при условие да бъде упоменавано името на патриарха.
Преминавайки под върховенството на цариградската патриаршия, Рилската обител придобила, поне на първо време, един мощен застъпник пред турското правителство — който, както изглежда, още твърде слабо можел да ѝ тежи със своите изисквания. Голям брой от турските покровителствени разпоредби от това време били издадени благодарение на застъпничеството на цариградската патриаршия, както това е изтъкнато изрично: напр., бюрултията от 16. IX. 1773 г., ферман от 25. IV. 1774 г., фермана от 25. X. 1782 г., — в свръзка с изплащането на дълговете на монастира и насилията на заемодавците, после ферман от 26. VIII. 1784 г. в свръзка с имуществата на починалите иноци, както и ферман от 2. VI. 1786 г. относно насилията на един лихвар — евреина Белич-оглу от София [596]. Изобщо, от разни турски разпоредби се вижда, че патриаршията се застъпвала също и за правилното данъчно облагане на монастира, за спазването на неговите правдини, за поправката на изгорелите и порутени монастирски сгради, за правилно раздаване на правосъдие. . . [597]. Когато монастирът се повъзмогнал, патриаршията, естествено, започнала да проявява по-голяма загриженост за него — с оглед, между другото, на доходите, които можела да получава от него. През септември 1797 г. цариградският патриарх Григорий V (1797—1798) издал нова сингилия за Рилската обител [598]. Като изхожда от посланието на патриарх Теодосия II и повтаря съдържанието му, патриарх Григорий V налага по-тежки задължения на
354
монастира: да плаща годишен данък 250 гроша; патриаршията да получава опис на всички негови „стежания и посвещения”, сведения за дълговете и името на игумена; игуменът да бъде избиран с утвърждение на патриаршията; всяка година той да дава отчет за годишните приходо-разходи; монастирският печат да се дели на четири части, пазени от четирма иноци, а ръчицата му — от игумена; имотите на монастира да не се продават без да бъде известена патриаршията, с изключение за „летните произведения и житните плодове”, и прочее. Трябва да се признае, обаче, че когато патриаршията започнала да се намесва по-дейно във вътрешния живот на обителта, това се дължало донякъде на грешките на самите рилски иноци [599]. Постепенно се увеличил и данъкът, плащан на патриаршията: той станал на 300 гроша, после стигнал до 4000 гроша. За да обезпечи надзора над монастира, патриаршията назначила „надзорници” (ефори), които имали право да надзирават и уреждат всички „външни дела” на монастира [600]. В 1860 г. данъкът бил повишен на 5000 гроша [601]. С учредяването на българска народностна църква монастирът се отметнал от върховенството на цариградската гръцка патриаршия и преминал под нейна власт, управляван според постановленията на Екзархийския устав, а по-късно — под върховенството на Светия синод на българската църква. През 1894 г. обителта била обособена, чрез решение на Народното събрание, в самостоятелна община [602]. Отразила ли се тази едновековна подчиненост под върховенството на цариградската гръцка патриаршия върху народностния облик и народностното съзнание на иноците от Рилската
355
обител? Доколкото може да се установи, най-силните пристъпи на гърцизма в българските земи се долавят именно през втората половина на ХѴIII и началото на XIX век, при засиленото народностно самосъзнание на гръцкия народ. Въпреки всичко, обаче, гърцизмът не направил почти никакви завоевания в Рилската обител дори по времето на своята най-голяма мощ. От запазените вести се вижда, че в монастира никога не е имало монаси гърци [603]. Напротив, въз основа на откъслечните и почти случайни сведения, които имаме, може да се заключи, че рилските иноци произхождали изключително от български градове и села [604], гдето била запазена незасегната българщината, и затова, при стъпването си в обителта, те се явявали носители на българско самосъзнание — обстоятелство, което се отразявало върху целия живот на монастира. Монастирът, както изглежда, водел преписката си с патриаршията на гръцки език [605]. Тук и там в монастира през XIX в. се явили надписи на гръцки език [606], често пъти заедно с български надписи. В един от запазените надписи (1834 г.) е упоменато името на цариградския патриарх Константий II (1834—1835) [607]. Приписки на гръцки език или поне с гръцки букви се явяват много рядко по ръкописите. Така, през 1753 г. в миней е писано на гръцки „в Рила”; през 1775 г. върху служебник някой добавил с гръцки букви „свети Боже”, а през януари 1784 г. проигумен Теодосий се подписал на гръцки в един сборник с Златоустови проповеди, обаче с доста много грешки в правописанието [608]. Едва по-късно, през първата половина на XIX век в монастира се явил отличен познавач на гръцкия език — именно Нео-
356
фит Рилски, който превеждал от гръцки, съставял стихове и речник, — но затова пък имал най-ярко изразено българско съзнание. Същото може да се каже и за неговия предходник Йосиф Брадати, който ще да е познавал добре гръцкия език. За тях познанието на гръцкия език се явявало като път, който им разкривал просторите към по-широка култура, а не стъпало към народностно обезличение и погърчване. Познанието на гръцки език може да се обясни донякъде с обстоятелството, че някои от рилските иноци прекарвали известно време в Света гора, гдето имали възможност да получат общи познания по този език [609].
В края на XVIII и главно през началните години на XIX век се долавя общо материално възмогване на монастира. То се съзира в разни прояви. Запазени са твърде голям брой официални турски документи, от които се вижда, че — като се почне от края на XVIII век, та чак до Освобождението — обителта извършила различни покупки на земи в близката и по-далечната околност, на покрити имоти, добитък и сгради в някои градове [610]. Многобройни турски документи показват, в действителност, увеличението на монастирските имоти през това време [611]. Изобщо, въз основа на официални писания може да се проследи постепенното натрупване, чрез покупки и дарения, на огромните имоти, които монастирът владее в ново време. Понякога монастирът също наемал разни обработваеми земи за по-малки или по-продължителни срокове [612]. Всичко това съставяло несъмнен белег на благосъстояние, свързано с общото духовно и материално възмогване на възраждащата се българска народност.
357
Обладавайки по-големи богатства, монастирското братство се заело, на първо място, да поправи и преустрои съществуващите свои сгради, както и да построи нови, доколкото това било възможно при строгите турски разпоредби. Така, засиленото благосъстояние намерило най-благородния си израз [613], именно в строежи. Наистина, това отдавна се налагало и трябвало да се изпълни, щом като средствата позволявали. Вековните монастирски сгради се нуждаели от основни поправки, а новото положение, което заемала обителта в живота на възродената народност, ѝ налагало да разшири и украси своите сгради. В турски документ от юли 1777 г. се признава, че обителската църква, „останала по наследство... още от най-старо време,... като старина от деня, когато страната ни е била покорена... Обаче с изминаването на години и столетия, както и с преминаването на поколенията, тази ни църква почти е разтурена, — съобщават рилските иноци. — Тремът и стрехите ѝ са съвършено срутени, а дървената направа съвсем е изгнила и се е разкапала”. Понеже дълго време не били правени никакви поправки, съществувала опасност, че църквата може да рухне. Турските власти наистина дали разрешение за поправянето на обителската църква, но при условие да не се строи „нито по-широка, нито по-дълга, нито по-висока, отколкото обемала първоначално, без да се прибавя нито най-малкото увеличение” [614]. По това време, обаче, монастирът преживявал тежка криза и едвали могло да се мисли за някакви по-големи поправки. След разбойническото нападение в 1778 г. се наложило да бъдат направени някои поправки — за размерите
358
на които не може да се каже нещо по-положително. От два запазени
надписа на Самоковската врата на монастира се вижда, че поправките са били
извършени през 1784 г., по времето на игумена Герасима:
(1784
г.), гласи единият надпис, а другият съобщава, че това станало
[615]. От тези кратки
надписи узнаваме, че тогава били укрепени, преди всичко, вратите на монастира —
за да се обезпечи против възможни нови нападения. Немного време след това
положението на монастира се подобрило и иноците можели да мислят за по-усилено
строителство. Действително, през 1795 г. с „изждивението” на самоковския владика
Филотей и „по повелението” на игумена Герасима, била изписана (изобразисѧ)
църквата Въведение Богородично при гробищата (над костницата) [616]. През 1799
г. бил изграден из основа храмът Св. Лука — при същия игумен Герасим, „с
изждивението и труда на неговия ученик Иоан Калпачки Старозагорец
(ескизагарліа)... наречен в иноците Игнатий монах” [617], чието име се
споменува, между другото, и в свръзка с поправката на една от монастирските
врати през 1784 г. В 1805 г. била съградена църквицата „Покров Пресветия
Богородици”. В надпис са упоменати имената на двамата майстори: Михаил от Рила и
Радойца. Шест години по-късно, при игумена Гавриила, църквицата била изписана
със живопис [618]. На следната година била направена чешмата при метоха Орлица,
а в 1816 г. — чешмата пред Самоковската врата и другата чешма по Самоковския път
[619]. В един надпис, поставен от лявата страна на Самоков-
359
ската врата, се съобщава, с дата 1816 г., че „от там започнала да се обновява” обителта при игумена Кесария. Съобщава се, освен това, че „архитектон” или „устабашия” бил Алексий [620]. Строителната работа в свръзка с обновлението на монастирските стени и стаи в източната част на обителта продължила и през 1817 г., все под ръководството на „устабаши Алексий от село Рила” [621]. След като тази част била изградена „от основа”, заели се с частта, която лежи към Дупнишката врата. Майстор Алексий обновил през 1819 г. — при игумена Исая — „най-долната част” [622]. По същото време била съградена и чешмата, която се намира при Дупнишката врата [623]. През 1820 г. била обновена „от основи” църквата Св. Иван Рилски при Старата постница, с „труда и иждивението” на иеромонах хаджи Корнилий от град Щип [624].
Всички тези строежи и поправки, обаче, не били достатъчни. Още през пролетта 1818 г. монасите представили молба пред дупнишкия шериатски съд, в която се оплаквали че сградите, в които живеели, приличали на „куп развалини” и молели да им бъде позволено да извършат необходимите поправки. Турските власти направили оглед на мястото и признали, че била необходима основна поправка. Със застъпничество на съда, молбата била изпратена в Цариград. Наистина, през лятото същата година монастирът получил султански ферман, в който се признава, че сградите на момастира били порутени и се нуждаели от големи поправки. Един дребен представител на турската власт, обаче, оказвал пречки на иноците, като желаел да получи от тях известна сума пари, та затова султанът повелил спорът да бъде разгледан от мест-
360
ния турски съд [625]. Обаче на 13. януари 1833 год. в монастира избухнал силен пожар, който унищожил почти всички сгради, с изключение на църквата и Хрельовата кула. „Стана страшен и ужасен пожар в монастира. Заради нашите грехове — съобщава се в официален монастирски документ от същата година — запали се монастирското здание след утринното правило, около два часа преди развиделяването на деня...”. Монасите положили усилия да спрат пожара, но не успели. За кратко време цялото монастирско здание се превърнало „в пепел и прах”. „Всички останахме навън, плачещи и без да имаме где глава да подслоним”, продължават рилските иноци своя разказ [626]. В. И. Григорович, който посетил монастира немного време след това, като разказва за пожара, добавя, че монастирът изгорял напълно „кажется, не безъ участıя кого-то изъ своихъ” [627]. Това съмнение, изказано вероятно въз основа на признанието на някои съвременници, сякаш се подкрепя от думите на Неофита Рилски по повод изгарянето на обителта: „но и то негли лучшимъ нѣкıимъ смотренıемъ божıимъ стана за ползата на това святое мѣсто, за да зематъ жителите на тоя монастыръ вниманıе за по доброто му и по здраво зданıе” [628].
Наистина, монасите се заели да обновят монастира — „не съ такива веке стари зданıя..., но съ по-здрави и крѣпки”. Пред турските власти, обаче, работата трябвало да бъде представена съвсем иначе. Чрез застъпничеството на цариградската патриаршия, иноците издействували султански ферман от 23. март 1833 г., в който е изтъкнало, че в монастира „случайно избухнал пожар” и били унищожени стаите и
361
килиите, та станали необитаеми. Турското правителство дало позволение да бъдат възстановени опожарените сгради — „според старото им положение” [629]. Едновременно с това, пак чрез съдействието на патриаршията, иноците получили разрешение да поправят и самата църква — „по стария стил, без да се увеличава големината ѝ” [630]. Не такива били, обаче, намеренията на самите рилски иноци, които сега желаели да възобновят обителта и църквата в нея според широките си възможности и духа на своето време. Те веднага се заловили усърдно за работа. Двама иноци били изпратени тайно на Света гора и другаде, за да намерят образци за новите сгради. Съграждането започнало през пролетта 1834 г. и траяло до есента 1837 г., а украсяването продължило повече от две десетилетия. Главен строител бил майстор Павел от с. Кремени (Кримин, Населишко), на юг от Костур. Помощи за изграждането прииждали от градове и села из всички български покрайнини, както и от други страни. Разни надписи и други документи са увековечили имената на дарителите, а някъде са изобразени дори ликовете на най-щедрите измежду тях [631]. Градивото било носено от всякъде: олово от Кратово, желязо от Самоков, а други градива от по-далечни и от по-близки места. Построената сграда представлявала огромен неправилен четириъгълник — построен с оглед на местоположението, с повече от триста стаи. По външен вид тя наподобявала твърде много сградите на Зографския монастир в Света гора. Самата монастирска църква била изобщо най-големият християнски храм, издигнат в подвластните на турците християнски земи. Величествената църковна
362
сграда (дълга 35 метра, широка 27 метра, висока 29.25 метра) представлява трикорабна постройка, с внушителни стълбове, с голямо предапсидно пространство, с цилиндрични сводове и кубета. Височината е усилена чрез многото ръбове по околните стени. Множеството прозорци придават на вътрешността и външността на църквата лъчезарност”. Цялата постройка е просторна, светла и лека със своите пет куполи. Вътре в нея са положени мощите на Рилския светец [632].