III. ЖИВОТ И ИНОЧЕСКИ ПОДВИЗИ
__A_
На десния бряг на Струма, на един час път над дупнишкото село Бобошево, в гънките на бърдото Руен — което съставя един от крайните склонове на Осогово — е разположено селцето Скринò — родното място на св. Ивана Рилски [152]. Името на селцето е, очевидно, чисто славянско, както са чисто славянски имената на повечето от селищата в тази покрайнина. Вероятно това селце никога, дори в най-далечното минало, не е било някакво значително селище. Бедно и забутано, селото Скринò се споменува рядко в историческите извори. Една царска грамота, издадена през 1347 г., съобщава за някакво „лозе в Скринò”, притежание на монастира Свети Никола в Мраката [153]. През средновековието селото е влизало в пределите на града Средец. Именно поради това, в някои исторически извори се казва, че светецът бил роден в пределите на славния Средешки град [154]. Въз основа на това общо посочване, по-късно, когато споменът за произхода на светеца помръкнал, някои приказни сказания почнали да сочат — без никаква здрава основа — други селища из Средешката покрайнина като родно място на Рилския отшелник [155].
90
В никой от нашите писмени извори не е посочена точната дата на рождението на светеца. Несъмнено, в годините на своите по-късни иночески подвизи, той, поради дълбоко смирение, не ще да е разказвал за свия произход. Само условно и предположително трябва да се приеме, че той ще да се е родил към 876–880 година [156]. Роден, прочее, около едно десетилетие след покръстването, той живял по времето на четирима български владетели: Бориса I (852–889), Владимира (889–893), Симеона (893–927) и Петра (927–969) [157].
Областта около горното и средното течение на река Струма запазила през цялото средновековие чистотата на своето българско население. Почти всички наши извори изтъкват изрично, че светецът произхождал из средата на това българско население, — упоменавайки, че той е българин по потекло [158]. В това упоменание на домашните извори се долавя сякаш някаква потайна радост и гордост, че прославеният изпостник от Рила бил именно чадо на българската народност. Според сведенията на старите жития, светецът произхождал от средно заможно семейство — сиреч, толкова заможно, колкото изобщо могли да бъдат заможни жителите на бедна покрайнина и на малко, планинско селце [159]. Лъжлива ученост и прекалено старание от ново време са се помъчили, напълно недоказано, да го превърнат в потомък на болярски род, па дори царев син или брат, сякаш по този начин ще го възвеличат още повече [160]. Народът по този край, напротив, чувствувайки светеца твърде близо до себе си, се постарал в своите предания за него да го приближи към своя собствен бит. Бед-
91
ното местно население, което преживявало с ограничено земеделие и скотовъдство, поставило светеца в своята среда и го направило бедно пастирче и наемно говедарче. Детето трябвало да води живота на всички деца на тукашно население, за което скотовъдството съставяло първостепенно занимание. Бъдният духовен пастир прекарал младините си като истински пастир по землищата около своето родно село. За жалост, сведенията за него са така оскъдни, щото не е известно дори кръщелното му мирско име. Може да се предполага — но само в разрез с известните правила при приемане на иночество — че също и преди замонашването ще да е носел името, с което бил познат по-късно, като инок. Житиеписците съобщават, че родителите му имали двамина сина, от които Иван ще да е бил по-маловръстният.
Несъмнено, християнската проповед проникнала отрано и в тази отдалечена покрайнина, и новата вяра намерила и тук възторжени привърженици. От младини младежът проявявал склонност към набожен живот. „Вярвам в моя Бог, Комуто служа и усърдно се подчиних от младините си”, изповядва по-късно, в края на живота си, сам светецът [161]. Съставителят на Безименното житие съобщава, че бъдният отшелник бил „човек духовен, благоверен и христолюбив, който се боел от Бога и със страх Му служел”, бидейки обладан от голяма вяра. Византиецът Георги Скилица, в духа на съвременната житиепис — повече въз основа на собствени догатки, отколкото на някакви писмени или устни предания — е описал младежките години на светеца. Описанието, наистина,
92
е твърде общо и твърде условно, но все пак то едва ли ще да се отдалечава много от живота на един набожен младеж. „Този, който вече растеше, — разказва Скилица [162], — прекарваше в девство и целомъдрие, и дори в мисълта си имаше нещо повече от девството — отлъчването [от света]. Той не изпитваше влечение нито да се събира на разговори, нито пък се стремеше към лекомислен и необуздан живот. Той не преставаше да се поучава по божиите църкви и слушаше свещените книги, та, подобно на трудолюбива пчела, полагаше в съкровището на сърцето си по-сладките от медена пита слова Господни. Подобно на благородно дърво, което пуска корени във водите при изворите на учението, като някакъв благ плод, той, в началото на своята възраст, се запознаваше с всичко. Не само това... Той се повинуваше покорно на родителите си и, като се научи, според древния закон, да почита заповедите на баща си и майка си, препитаваше се от техния труд. Като незлобивият Авел [а], сам той обработваше земята, смяташе за нетрудно с пот на лице да яде хляб заедно с родителите си и желаеше да отхвърли от себе си и от тях проклятието на Адама [б]”.
Според сведенията на житиеписците, боголюбивият младеж прекарал в бащиния си дом до смъртта на своите родители. Изглежда, че те са били главната, а може би единствената връзка, която го свръзвала със живота в „света”. Той решил да се оттегли от „света” и да приеме иночество. Към това го подтиквала не
а. Ср. Битие, IV, 1 сл. Авел е бил „пастир на овци”, а Каин земеделец.
б. Ср. Битие, III, 19.
93
само неговата лична набожност. Съществуват доста ясни податки, че животът на набожния юноша бил съпроводен от множество огорчения и живо противодействие отстрана на сродници и съселяни. Лесно можем да си обясним това, когато помислим, че християнската вяра едвали ще да е била проникнала толкова дълбоко в душите на населението в тази далечна и закътана област. Ако се вярва на Георги Скилица, по времето, когато загубил родителите си той навършвал двадесет и пет годишна възраст. Сега той се откъснал още повече от живота. „Той странеше от сборищата и празните разговори и възненавиждаше празнословието”, пише за него Скилица. Това откъсване от обикновения живот му навлякло презрение и ненавист: „той бе смятан за човек презрян и бе пренебрегван от всички”, пише житиеписецът. По думите на Скилица, той бил изложен на, присмех и мъчения. „А някои — добавя Евтимий [163] — обладани от завист, бидейки лениви за доброто, го обсипваха с обиди и укори и го назоваваха лицемерен и напълно непотребен за светското съществувание”. Всичко това подсилило неговото желание да напусне „света”, да забегне от своето родно село и да търси покой другаде. Според някои вести [164], той получил съновидение, което го накарало да стори това. Той раздал имуществото си на бедните и тайно напуснал селото [165]. И този път се потвърждавало вангелското слово, че никой не е пророк в своето родно място. Местно предание, запазено до наше време, назовава съселяните на светеца „светогонци” [166], и в него е увековечена ненавистта на сродници и съселяни, поради която бъдният отшелник трябвало
94
да бяга от родното селище. „С обич от младини си последвал [небесния] Владика, като си изпълнявал Неговите повеления. Повече с благодат, отколкото с мляко си откърмен и възрастна в Целомъдрие и чистота. Посещавайки божия дом и поучавайки се, ти намери Христа”, — обръща се към светеца по-късно съставителят на неговата възхвала. „Иоане, ти послуша думите на [Небесния] Владика — Спасителя, Който казва [а]: Който желае да дойде след Мене, да отрече сам себе си от всичко, да вземе своя кръст и да Ме последва, като остави мирския смут и тленния живот, — сам себе ой ти разпъна и, като овца след пастиря, последва Христа...”. Непознатият хвалител на светеца го назовава „преселник от земята на своето родно място”, който е изоставил „цялата любов към земните неща”. Той го възхвалява с думите: „Ти остави своето родно място, сродници и съжители и временните наслади и последва стъпките на Христа”. Според думите на службата, нищо не могло да откъсне ревнителя на иноческия живот от Христовата обич — „нито красотата на света, нито бащиното притежание, нито обичта към ближните и юношеската възраст, нито суетната слава [167]”.
След като напуснал селото, бъдният отшелник се отправил към един
от близките монастири. Според изричното посочване на Евтимия, той прекарал в
обителта не много време
, за да се подготви и обучи
и след това приел
иночество [168]. Обителта, в която се замонашил, не е посочена в нашите извори.
В Безименното житие [169]
а. Матей, XIX, 21.
95
се споменува, че той приел иночество в някакво „място... под планината, на име Руен, в мястото наречено Скринò”
Това сведение показва, че обителта ще да се е намирала недалече от неговото родно село. Действително, на север от селото, под върха Руен, до днес съществува старинен монастир, посветен на името на свети Димитрия. Монастирът произхожда от средновековието [170]. Дали именно това не е обителта, в която той приел подстриг? — Предположение, за което могат да се приведат повече доводи, отколкото възражения, но което, все пак, ще остане само предположение поради липса на по-подробни и ясни посочвания. Кратковременното послушничество в обителта се дължало на обстоятелството, че новият послушник се оказал изпълнен със жарка ревност и, вероятно, достатъчно запознат с истините на вярата и правилата на църковния ред. Но пребиванието тук било само първата стъпка по пътя на иноческите подвизи. По неизвестни причини — за които можем само да се догаждаме — младият инок трябвало да напусне обителта и да се упъти за по-далечни места. Това, в същност, означавало истинската раздяла с родната покрайнина и скъсване със „света”. Така започнали странствуванията на инока, жаден за духовни подвизи и съвършенство. Житиеписците споменуват — с цел да посочат пълното му отречение от „света” — че той изоставил всичко и отнесъл само някаква кожена одежда [171].
Той се уединил на една от близките планини. Коя е била тази „висока и пуста планина” — това житиеписците, за жалост, не са
96
посочили. Може да се предполага, че това ще да са били някои от планинските възвишения по течението на Струма, които по това време са били покрити — както по-голямата част от нашата страна — с гъсти, вековни гори. Георги Скилица съобщава, че отшелникът си направил колиба от храсти и прекарвал дните си в пост, бдение и молитви [172]. Но и тук животът не преминал напълно спокойно. Изглежда, че дори през царуването на Симеона — към началните години на X век, когато приел иночество нашият отшелник — в по-крайните области на държавата не владеела пълна безпечност. Там, из гори и планини, скитали разбойници, които нападали, ограбвали и измъчвали еднакво миряни и духовни лица. Именно подобно нападение на разбойници принудило младия отшелник да напусне мястото на своите духовни подвизи и да потърси друго, по-спокойно поселище. Житиеписците са разказали с особена наслада за това изпитание, което отшелникът трябвало да понесе. За него самия и за неговите житиеписци това приключение можело да бъде само дело на ненавистния човешки враг-дявола. Ако според вярванията на средновековния човек изконният човешки враг можел да се преобразява, както пожелае [173], то не е ли могло да бъде негово преображение това сборище от разбойници, които нападнали и измъчвали отшелника с цел да го прогонят от избраното място? Или поне, нападението не било ли извършено точно по негово подстрекание? Според житиеписците, разбойниците разрушили колибата на отшелника, набили него самия твърде жестоко и го заплашили да се изсели от мястото. „По внушение на дявола — разказва съставителят на първото
97
проложно житие — разбойници го нападнаха нощем, набиха го жестоко и го изгониха от там” [174]. Патриарх Евтимий, очевидно поради родолюбиви съображения, не пожелал да признае, че отшелникът бил принуден да се изсели вследствие на нападение на разбойници. Не щяло ли да бъде това едно признание, че разбойничество върлувало в страната не само през втората половина на XIV век, в навечерието на турското завоевание, но и през царуването на един от най-прославените български владетели ? Поради това последният патриарх на нашето средновековие разказва, че „много пъти бесовете, като се преобразявали в образи на различни животни, идвали, желаейки да го уплашат и прогонят...” [175].
Тези заплахи, обаче, действително го накарали да напусне мястото
и да се изсели другаде. Колко време прекарал той на това място? Сведенията на
нашите извори са противоречиви. Докато Георги Скилица заявява, че отшелникът
прекарал тук само шест месеца, патриарх Евтимий, напротив, съобщава, че той
останал на това място „не малко време”
и тогава се изселил
[176]. Той сега
трябвало да търси покой другаде. Где скитал той през следните години? Предполага
се [177], че той обикалял известно време из пустите места и обителите покрай
Струма и Витоша. Известно време ще да е прекарал в пролома на Струма, край
Земен, гдето се приютил в една голяма пещера при село Гърбино (Кюстендилско).
Писмени сведения за това не са запазени, обаче местното население почита тази
пещера като оброчище и до днес. Според предание, той бил прогонен и от тука, би-
98
дейки смятан за „опасно същество”, и се принудил да се крие в околностите на ккхмен-дилското село Ръждавица. По-късно той се отправил по горното течение на Струма. Неясен спомен за тези скитания на отшелника е запазен в Безименното житие, което съобщава: „И като стана, отиде в Перник [Пєрникъ, Пєригъ], и намери каменно място близо до реката, на име Струма, и там си направи покоище. И оттам отиде в планината Витоша [Витошѫ] и там си направи покоище” [178]. При своите странствувания отшелникът, несъмнено, ще да е посетил намиращите се в тази област обители. Знае се, че в края на средновековието, та чак до ново време, в цялата витошка покрайнина и по течението на Струма е имало значителен брой малки и големи обители [179]. Вероятно, по-голямата част от тях изникнали в по-късни векове, обаче някои ще да са били създадени още след покръстването или през X век. Известно е, между това, че безжалостно оголената днес Витоша и околните планински разклонения са били покрити с гъсти, вековни гори — за които се говори дори през XVII век [180] — и, след., са били удобно прибежище за отшелници. Може да се предполага, че инокът от Скрино ще да е посетил не само южните склонове на Витоша, но ще да е проникнал и в северната ѝ част — там, гдето сега се издига Гèрманският монастир, посветен на негово име [181].
През време на тези скитания из разните обители, младият боголюбец разширил своето духовнишко образование и завършил „обучението” си като инок. Ако по това време — именно през първата половина от царуването на цар Симеона — в цялата страна кипяла
99
оживена просветителска дейност, и обителите били средища на книжовна и просветна работа, несъмнено жадният за духовно просветление инок не е могъл да остане незасегнат от духа на своето време и да не вкуси от плодовете на просветата. Тази просвета е била толкова по-необходима като основа за живота и подвизите на бъдния пустинник. Иначе, ако не познавал добре основните начала на Христовата вяра и правилата на иноческия живот, той можел лесно да попадне из погрешни и лъжливи пътища и да стане не строг изпълнител на духовно подвижничество, но новоначинател на ереси и извращения на правата вяра. Как можел да стане основоположник на най-голямата и най-здраво утвърдена българска обител човек, който не бил познавал иноческия живот и не бил притежавал добра църковна просвета? Това щяло да бъде още по-немислимо и по-невероятно именно във века на българското просвещение. При своите пребивания из разните обители боголюбивото и ученолюбиво селянче от Скринò — подобно на един по-късен български светец, именно свети Теодосий Търновски в XIV век — усвоило основно началата на християнската просвета и на иночеството.
Младият инок, обаче, не чувствувал задоволство от извършеното. Той жадувал да стори още по-големи подвизи за вярата — и усещал в себе си сили за това. Действително, след всичко, той направил последната стъпка по пътя на иноческото съвършенство: отдал се на пълно отшелничество. Това представяло нещо ново в развоя на християнската църква у нас. До това време в страната съществували обители, в които пребивавали, изглежда, многобройни
100
иноци. Подвигът на самоотречението за Христа завършвал тук. Инокът от Скрино намерил сили да прекрачи още една стъпка напред: да прегърне отшелничеството, след като живял известно време като обитател на монастирските килии. Доколкото се знае, той е първият, който извършил този духовен подвиг в живота на новопокръстената страна [182]. Така, той станал родоначалник на българското отшелничество.
След продължителни скитания из разни обители, той се отправил да търси покой и общение с Бога в най-голямата пустиня, която се изпречвала тогава пред погледа му: планината Рила. А тогава тази планина се е възвисявала още по-непристъпна и по-страховита отколкото днес. Единствените пътеки, които водели към нейните дебри, следвали променливото течение на буйните потоци и шумливите реки. Навсякъде се тъмнеели вековни, девствени гори, всред които бродели само диви зверове, пред чиито нокти човекът бил почти беззащитен. Детското въображение на средновековния човек долавяло всеки вик и всеки трепет на неведомата гора и съзирало из всеки кът на планинските непристъпности заплашителни видения и враждебни призраци. Тук и там из горите и по забелите на планината прониквали пастири, за да търсят паша за стадата си, ловци — да гонят лов, или пък разбойници — гонени от света и човеците.
Житиеписецът Скилица е разказал с ви-тиевати слова за поселването на отшелника в Рила: „След като послуша царя псалмописец и Богоотца, който велегласно говори: Пристъ-
101
пете да възлезем на Господнята планина [а], като узна за Мойсея при къпината [б] и за Илия, които видяха божията слава на планината, а сам Христос показа на планината пред върховните Си ученици славата на Своето божество [в], той се изкачи на друга планина, около която течеше река, наричана от местните жители Рила, и която беше покрита с много дървета и храсти. И там той веднага намери дърво, което имаше безбройно много клони. То беше израстнало от много години и беше така дебело, щото ако двамина мъже застанеха един срещу друг и се заловеха за пръстите, само така можеха да го обгърнат. В него се беше образувала голяма хралупа и врата, за да се влиза вътре. Бог всячески, по Своя воля, беше устроил вида на дървото. Прочее, божественият мъж си направи в него удобно жилище. Подобно на небесните птици, които не се грижат нито за храна, нито за нещо друго [г], също и той се стремеше единствено да възлети към небесното царство. От първоначалния начин на живот той не само не изостави нищо поради преселването, но оттогава още повече постеше и се измъчваше, като проливаше още повече сълзи във всенощните бдения. Но що, прочее? Бог, Който познава човешката немощ и Който истинно е казал, че всичко ще бъде дадено на онези, които възложат Нему своята грижа [д], след като видя, че този преживяваше в пост дори по две сед-
а. Вж. Исая, II, 3.
б. Вж. Изход, III, 2 сл.
в. Ср. Матей, XVII, 1 сл.
г. Ср. Матей, VI, 26 сл.
д. Ср. Матей, VI, 27 сл.; Лука, XII, 22 сл.
102
мици, приготви му лесна трапеза, без да се затруднява от дивата
местност: прочее, земята в близката местност роди, без рало и без семе, сланутък
[
= нахут] и преподобният се прехранваше достатъчно, та влезе напълно в
райския вход, отгдето Адам биде изгонен заради своето престъпление, и за него,
като за [Адама] преди непослушанието, растяха ненапоявани плодове”
[183].
Съставителят на първото проложно житие добавя, че отшелникът се прехранвал с
диви треви, без да види човешко лице, пребивавайки самичък с дивите зверове
[184]. В края на своя живот, Рилският отшелник сам припомня за времето на своето
заселване всред Рилската пустиня: „Когато дойдох в тази Рилска пустиня — пише
той — не намерих в нея човек, но само диви зверове и непроходими дебри. И аз се
заселих самин в нея заедно със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив.
Обаче небето ми беше покрив, земята постеля и тревите храна. Но благият Бог,
поради обич към Когото презрях всичко и претърпях глад и жажда, мраз, слънчев
пек и телесна голота, съвсем не ме изостави, но обилно задоволи всичките ми
нужди, като милостив и чедолюбив баща...” По-нататък той повтаря още веднаж, че
в Рилската пустиня някога не „обитавал човек, но само диви зверове”
[185].
Где, в същност, се поселил той при първото си проникване в Рилската пустиня ? Днес съществуват различни предания, свързани с известни местности из Рила, обаче е твърде трудно да се реши, доколко тези предания отговарят на някаква действителност. Безименното житие, очевидно също въз основа на предание, съоб-
103
щава, че отшелникът проникнал в Рила и се настанил в мястото,
назовавано Голец
[186]. Изказано е предположение [187], че той е минал по
течението на Рилската река, достигнал мястото, гдето долината се разширява и
образува равнина — и там се поселил. Местност Голец, обаче, тук не е позната.
Напротив, позната е [188] местност с име Голец в южната част на планината — на
североизток от Горна Джумая, към Стара река, приток на Джумайска Бистрица. Там
някъде се намирала и ридина, с име Голка. Ако именно с тези местности трябва да
се свържат съобщенията на Безименното житие, налага се да приемем, че
първоначално отшелникът ще да се е установил в южната част на Рила. Според
сведението на неизвестния съставител на Безименното житие, пустинникът прекарал
на това място само седем месеца. Тук той бил открит. Житиеписецът разказва, че
брат му се отправил да го дири и го намерил на това място: „И неговият брат
отново се затъжи за брата си и тръгна да го търси. И отиде, и го намери на това
място. И когато светият отец го видя, че идва към него, биде обвзет от скръб,
помоли се на Бога и рече: Господи Отче, Небесни Вседържителю, велико основание
[на всичко], неизразимо божество, Сине Божий и едночадний Исусе Христе, Който си
се въплотил заради нас, за нас си ни дал образ, Утешителю и Душе, Който идваш от
Отца при нас, Утешителю благи, бъди постоянно с мене и не пренебрегвай сълзите
на тогова, който Те моли във всяко време. Господи Исусе Христе, небесни и земни
Царю, ако и да съм недостоен да казвам това, но се надявам на
104
Твоята голяма милост. Защото Ти си казал: Търсете и ще намерите,
просете и ще ви се даде, чукайте и ще ви се отвори [а]. Като се надявам на тези
думи, дръзнах да говоря. Нямам друг утешител и събеседник — нито баща, нито
майка. Ти си ме предопределил, Ти си ми творец, Ти си ми утешител, Ти си мой
застъпник, Ти си ми наставник, Ти си моя вяра, Ти си моя крепкост, Ти си и мое
униние, Ти си моя усмивка, Ти си моят хранител, Ти си моят помощник, Ти създаваш
всичко видимо и невидимо, явно и скрито, Ти си моят Отец и аз, грешният, моля
Тебе, Господи. И аз нямам никакъв друг помощник, но обръщам поглед към Тебе —
единствения Бог, и само в Тебе се хваля и в Тебе се утешавам. И аз съм сам в
тази пустиня и нямам нищо със себе си, освен една тояга...” Непознатият
житиеписец добавя, че тази сърдечна и гореща молитва не останала без отговор.
„Тогава дойде глас от небето — съобщава той — и му рече: Радвай се, светило мое
в тази пуста снежна планина! Радвай се, светла моя деннице! Радвай се, светло
мое слънце в Рилската пустиня! Радвай се, жителю на пустинята, който си ангел в
плът! Стани и вземи тоягата си и иди в приготвеното за тебе място под планината,
гдето има пещера”
. В т.
н. Гèрмански препис на житието, обаче, се казва на това място, че небесният глас
повелил на отшелника да отиде „под планината, която се назовавала с името
Въртоп” 
[189]. Второто четене изглежда
по-правдоподобно. Местност с подобно име се
а. Матей, VII, 7.
105
сочи пак в южната част на планината, все на североизток от Горна Джумая, близо до ридината Голка: това е възвишението Въртоп, назовано така поради пропастта, която се разкрива под него и в която се втичат пороите. Тук, в местността Горно Присое, в „канарата, която се издига над десния бряг на Стара-река”, се намира голяма пещера, със широк вход и южно изложение [190]. Изглежда, че отшелникът се поселил именно на това място.
Съставителят на Безименното житие пише, че пустинникът отишел там, намерил пещерата и влязъл в нея: „там не проникваше слънце, нито повяваше вятър, но само един ангел идваше при него, като му носеше манна от Бога във вид на шипки. И той прекарваше там, като се молеше Богу ден и нощ, без почивка, и никога не преставаше да се облива в сълзи”. Според Евтимиевото житие, пещерата била „твърде тъмна и мрачна”. Шипките, които растели в близката околност, давали храна на изпостника. Не било възможно, обаче, да се укрие и това негово прибежище. Момчето на неговия брат — Лука също така чувствувало влечение към иноческия живот. То напуснало тайно бащиния си дом и след дълги скитания пристигнало при отшелника. „Докато той се намираше, прочее, там — разказва патриарх Евтимий в своето житие — синът на неговия брат, скривайки се от баща и майка, пристигна в пустинята, гдето пребиваваше преподобният, и след като положи много усилия, едва можа да го намери. А блаженият, съзирайки го отдалече да идва, помисли, че това е привидение и се отдаде на молитва. Прочее, когато то дойде, падна по лице и го помоли да го бла-
106
гослови. А този, като повярва, че това е нещо истинно, а не привидение, удостои го с благословение и го попита, поради каква причина е пристигнал. Онзи разказа на [светия] мъж всичко за себе си и веднага биде приет от него. Името на тогова беше Лука. Преподобният, виждайки го да живее със себе си, подобно на някой кедър, който се размножава в Ливан [а], отпращаше Богу благодарствени песни, като винаги имаше на устата си казаното: Незлобивите и правите се прилепваха към мене [б]. Този прекарваше с него в пустинята като незлобиво агне, пасено от истинен пастир, подобно на нов Авел или Исаак, подражавайки във всичко на Предтечата, който от младини бе отхранен в пустинята” [в]. Очевидно, примерът на отшелника вече подбуждал други да поемат неговия път. Пристигането на юношата, обаче, предизвикало силно недоволство у брата му.
Но тъкмо идването на братенеца на светеца в Рилската пустиня станало повод за едно събитие, което трябвало да създаде необикновена слава на светеца. Нека оставим неизвестния съставител на Безименното житие сам да разкаже за случката, със своя жив и образен език: „И идваше врагът прелъстител — пише той за светеца — и му говореше ангелски слова, като искаше да го изведе от светото място. Но не съумя да му стори нищо. Братанецът на светия отец беше с него. И отиде злият враг прелъстител при брата на светия
а. Ср. Съдии, IX, 15 и др.
б. Ср. Псалми, СХLII, 7.
в. Очевидно, намеква се за Иоана Кръстителя: ср. Матей, III, 1 сл. и др.
107
отец и го подтикна, като му рече: „Аз намерих твоя брат и твоето дете, заедно с него, в пустинята, Гдето слънце не сияе, нито вятър повява, но само зверове [се скитат]. И твоето чадо ще бъде изядено от зверовете”. Като чу братът на светеца тези думи на врага, разгневи се и тръгна гневно, по подтикванията на дявола, да го изведе из пустинята. Понеже не знаеше накъде да потегли, измамният дявол му рече: „Аз ще те заведа на мястото, гдето живее брат ти, но твоето дете вече е изядено от зверовете”. Като чу тези думи, братът на светеца се натъжи за своето чадо и рече на дявола: „Друже, заведи ме на това място и аз ще сторя за тебе, каквото поискаш”. И тръгна дяволът пред него и отидоха двамата на мястото, гдето беше пустинникът светият отец Иван. И когато светият отец го видя, помоли се Богу и рече: „Боже Вседържителю, непобедна сило, помощ в беди и в борби, човеколюбиви пастирю, милосърдни отче, надеждо на обезнадеждените, помощнико на онези, които молят за помощ, съюзнико на дързостните, утешителю в бедите, чуй ме, Господи, смили се над мене и ме избави от този всеобщ враг, отстрани от мене бедата, която ме е сполетяла, прояви милост към мене и спаси ме заедно с всички, които Ти угаждат! Наистина, Господи, не ме оставяй за радост на този враг!” Докато той се молеше така, дойде брат му, подучен от дявола, и му каза дяволските думи, като искаше да го прелъсти, да го изведе от божия път и да го отлъчи от лика на светците. Светият отец Иван, като разбра, че това не са думи на неговия брат, а са думи на врага прелъстител, който не желае добро, но зло, пог-
108
гледна към небето и рече: „Господи Исусе Христе, не ме отблъсквай от Твоето лице и не ме напускай във време на моята скръб, но ме избави от моя враг, както си избавил Даниила отустата на лъвовете [а], и Текла [191] от огъня, Анания, Азария и Мисаила от огнената пещ [б]. Спаси ме, Господи, от този ненавистник, за да прекарам тоя кратък преходен живот, и ме насочи към твоето пристанище, както си напътил Израиля, който бягал през морето като по суша, а морето заляло враговете му [в]. Сега, Господи, смили се над мене и унищожи губителя, който се е вдигнал срещу мене, и посрами моя враг, който се бори против мене. Защото Ти, Господи, познаваш човешката глупост. Бъди ми помощник и убий насилниците, които искат да дойдат срещу мене и които не познават Твоите заповеди. Направи ги съучастници в пъкъла и на червеите, въведи ги във вечния огън и във външната мъка, гдето червеят не заспива и огънят не угасва [г]. А на Твоя роб, Господи, дай крепкост, бодрост а помощ, за да върви по Твоите стъпки [д] и да Ти служи на веки веков. Амин!” Дяволът, като чу, че светият отец Иван рече „амин”, уплаши се и побягна в своето място, а братът остана. И неговият брат разбра силата на светия отец и не посмя да му каже нищо, защото остана сам, а врагът, който го учеше на зли думи като искаше да го отклони от божия път, избяга. И брат му се приближи, като го молеше с го-
а. Ср. Даниил, VI, 27.
б. Ср. Даниил, I, 6 сл.
в. Ср. Изход, XIV, 21 сл.
г. Ср. Матей, VIII, 12; IX, 44; XXII, 13 и др.
д. Ср. I Петрово посл., II, 21; Римл., IV, 12.
109
ляма молба и много сълзи да му освободи детето. Светият [отец] пусна детето и то замина заедно с баща си. Прочее, това дете беше набожно. И тъй като пустинослужителят отец Иван знаеше, че детето е набожно, помоли се на Господа и рече: „Господи, нека не погине душата на праведното и не го записвай с грешниците” [а]. И чу Господ молитвата на светия и преподобен отец Иван. В същия час заповяда на змия и тя ухапа детето, което вървеше по пътя заедно със своя баща. Баща му се върна и разказа на светия отец Иван. Светият отец изслуша [онова, що се бе случило] с детето, прослави Бога и рече: „Господи, приеми душата на праведничето, та да почива заедно с Авраама, Исаака и Якова”. И в същия час душата излезе от детето. Неговият баща го взе и му го отнесе. Светият отец Иван заповяда да отнесе детето на мястото, именувано Осеново (Осѣново). И баща му го погреба и си отиде. Светият отец Иван ходеше на това място заради тази праведнишка душа. Той направи това място свое покоище. А змията превърна на камък, та да се знае силата на молитвата на светия отец Иван. И като идваха, людете взимаха от нея за лечение от всякакви болести” [192].
Днес е твърде мъчно да кажем, каква частица истина има в този разказ, който е предаден и от патриарх Евтимий, изглежда въз основа на Безименното житие [193]. Невъзможно е също да се установи с пълна положителност, где се е намирало мястото Осеново, гдето светецът погребал своя племенник и си напра-
а. Ср. Лука, X, 20.
110
вил покоище. Според едно предположение, това ще да е същото място, което лежи при сегашната църквица Свети Лука, докато други учени сочат именно селото Осеново, което е разположено на южната част на планината [194]. Може би внимателните издирвания на мястото ще могат да установят нещо по-положително. За сега, обаче, ние трябва да останем в кръга на предположенията. Относно създаването на легендата за смъртта на юношата Лука трябва да се изтъкне сведението за окаменяването на змията, както и това, че, според съставителя на Безименното житие, людете идвали да взимат от нея частици за лекуване на разни болести. Несъмнено, преданието ще да се е свързало с някакво каменно изображение на езическо божество, което е носело като атрибут именно змия: може би Асклепий, Хигия или друго древно-гръцко божество, както подобни изображения се намират твърде често у нас. Местното население свързало това изображение на змията с преданията за светеца и му придавало чудотворна сила [195].
Изглежда, че след като погинал по този начин племеникът на светеца — събитие, в което няма нищо необикновено, но в което умът на средновековния човек е могъл да съзре не проста случайност, а именно божие наказание и проява на мощта на светеца — отшелникът бил оставен на покой. Благодарение на това, той можал да се задържи на мястото на своето ново поселение доста продължително време. Докато един от житиеписците съобщава просто, че отшелникът прекарал тук дълго време, друг, именно авторът на Безименното житие пише, че той преживял тук „без да излиза„
111
три години и шест месеца. Той се прехранвал със шипки, нахут и
треви и т. н. отчево грозде [196]. „Ти последва жезъла на Пастира, Който те
призова, бидейки като незлобив агнец, посели се в планинска земя, като се
прехранваше с треви
— пише за него съставителят на службата
[197].
Патриарх Евтимий, неизвестно въз основа на какви вести, съобщава, че отшелникът
прекарал в тази пещера дванадесет години, „без да намери никакъв телесен покой,
но като прибавял трудове към трудовете и страдания към страданията”. След това
пустинникът напуснал и тукашното си пребивалище и се преселил другаде, изглежда
по-навътре в планината, към местата, които са в близката околност на днешната
негова обител. Съставителят на Безименното житие разказва, че светият отец
„излязъл вън [от пещерата] и намерил скала, с височина четиридесет сажена, а на
ширина като голям щит. И той се възкачил на тази скала и прекарал на нея седем
години и четири месеца. Той не почивал ден и нощ, като се биел в гърдите,
прекланял колена, проливал сълзи, убивал тялото си чрез пост и бдение, чрез
мразове и бури, понасяйки горещина и градушка от небето — в денонощен пост и
бдение”.
Животът тук бил изпълнен с още по-големи страдания. Страхотиите на пустошта се навдигали като изпитания на изконния човешки враг, които само дълбоката и усърдна молитва можела да прогони. Отдалечен от света, отшелникът живеел единствено с мисълта за Бога, за преходността на земния живот и умъртвение на тялото и страстите. Едно кратко сведение в Безименното житие ни показва, че пу-
112
стинникът още приживе приготвил свой гроб — сякаш за да има още по-осезателно пред погледа си символ за преходността на земния живот и за нетрайността на земните блага [198]. Авторът на Безименното житие е описал особено живо — така, както само въображението на вярващия човек от средновековието е могло да стори това — новите изпитания на отшелника. Всички изпитания, каквито и да са били, изпъквали като дело на дявола, докато ангел служел на светеца, за да му носи храна. „Неговият първоначален враг узна — пише неизвестният житиеписец — че молитвата му е приета от Бога, разгневи се, взе мнозина други със себе си, състави дружина и дойдоха на мястото, гдето стоеше на скалата светият отец Иван, молейки се на Бога. Те пристигнаха внезапно, с голяма заплаха, като смятаха да го уплашат, желаейки светецът да избяга от това място. Но не можаха да му сторят нищо, защото ангел Господен го пазеше и го подкрепяше. И почна дяволът да бяга, а светият отец Иван стоеше на скалата, като се молеше на Бога дни и нощи, и не преставаше да пролива сълзи. Дяволите, които идваха, го хвърляха долу от тази скала, а височината на скалата беше четиридесет сажена. Но той не желаеше да премине по друг път — защото на това свето място имаше малка пътека, — но се изкачваше през същата пътека, през която го хвърляха. А тази скала, гдето хвърляха и мъчеха светеца, беше висока и стръмна. Но той с радост приемаше всичко това. И до ден днешен се познават по скалата стъпките от неговия крак и кръвта му. Като се наскърби, той погледна към небето и рече: „Боже Вседържителю, не
113
ме изоставяй, но бъди ми помощник срещу тези врагове, спаси ме и ми помогни да премина този кратък преход, и не припомняй моите грехове, които сторих било чрез думи, или чрез дело, или чрез помисъл, или волно, или неволно. Като милосърден Бог, помогни ми, та да не рече беззаконникът: Где е неговият Бог? Поради това, Господи, побързай да ме избавиш от този враг, та да се прослави на веки името Ти”.
Непознатият рилски инок, който съставил това житие, вярвал искрено и дълбоко в чудотворната мощ на молитвата на преподобния отец. Неговото въображение нарисувало страшната картина на победата над злото чрез молитвата на отшелника, и описанието му завършва с възторжена възхвала: „И когато светият отец Иван рече „амин” — пише той — в същия час ангел удари каменно клепало, и звънец позвъня над гроба на светия отец, пустинята се разтресе и затрептя като езеро, а планините прозвънтяха като камбана. И дяволът чу „амин”, и клепалото, и звънеца, и потъна в мястото, което му беше приготвено, гдето няма светлина, но вечен мрак. И веднага дойде от небето ангел отстрана на Бога и рече: Бъди мъжествен и крепък, възлюбениче мой! Аз постоянно съм с тебе. Не се страхувай, но се радвай, с