В. Знаме
Дописки
120. Моралътъ на отцитѣ въ Киприяновския манастиръ (Кишиневъ, 8 януарий)
121. Сръбската пропаганда между българското население и опасностьта отъ нея (Цариградъ, 21 януарий)
122. Турция и васалнитѣ ней княжества (Цариградъ, 27 януарий)
123. Шуменското приключение (Русчукъ, 29 януарий)
124. Свищовскитѣ католици и значението на религията (Свищовъ, 28 януарий)
125. Пакъ преобразования на думи, пакъ реформи на книги (Цариградъ, 11 февруарий)
126. Правата на българитѣ въ Бесарабия и бълг. гимназия въ Болградъ (Болградъ, 12 февруарий)
127. Реформитѣ и нововъведенията въ Турция прикриватъ грабежа (Цариградъ, февруарий)
128. Екзархията — нещастие за нашитѣ политически стремежи (Цариградъ, 8 мартъ)
129. Увеличава се нашиятъ пролетариятъ (Русчукъ, 10 мартъ)
(Моралътъ на отцитѣ въ Киприяновския манастиръ)
Азъ искамъ да поговоря за Кирпияновския манастиръ. Нека читателитѣ ви не мислятъ, че моето желание е да опиша хубавото мѣстоположение на тая българска обитель, да имъ разкажа за нравитѣ, за обичаитѣ и за живота на тамошнитѣ свети отци и да ги увѣря, че въ онова молдованско село, което се намира близо до манастира, не е останала ни една честна жена, ни една здрава девойка, или съ други думи, че манастирътъ е станалъ вертепъ на разврата, а селото — гнѣздо на сифилиса. Моята цель е съвсемъ друга. Азъ искамъ да ви разкажа нѣщо за дѣлата на ония хора, които се приготовляватъ да станатъ владици по България и да покажа на зографскитѣ св. отци, какви добри и честни намѣстници иматъ тѣ въ своя метохъ-манастиръ. И така, да захвана. Въ 186. . . година изъ Болградъ бѣше тръгналъ единъ човѣкъ, който по всичко се виждаше, че сѫдбата не е била никога ласкава къмъ него. И наистина, това предложение бѣше право, защото тоя човѣкъ нѣмаше повече отъ две рубли въ джеба и нѣколко издрани ризи, които носѣше въ една торбичка на гърба си. После нѣколко деня нашиятъ пѫтешественикъ пристигна въ манастира, въ който въ онова време архимандритъ бѣше о. Козма, а ико-
322
номъ о. Памфилий и въ който живѣеше братътъ на пѫтешественика о. Теодосий. Когато пѫтешественикътъ се явилъ при о. архимандрита и когато му разказалъ състоянието си, то той и о. Теодосий (лице твърде влиятелно въ манастира) му предложили да му дадатъ едно село подъ аренда съ условие да имъ плаща при свършването на годината. Въ онова време селото Паркари не бѣше още дадено подъ аренда. Тѣ пазаряватъ това село за 9,000 рубли и казватъ на бѫдещия арендаторъ, че тѣ ще да запишатъ въ контракта само 7,000 рубли, а другитѣ 2,000 той ще да имъ дава като награда за това, дето ще да го направятъ човѣкъ. Но защото се бояли нашитѣ отци да не би тоя човѣкъ да обади нѣкому постѫпката на своитѣ благодетели, т. е. да не би да каже, че тѣ просто крали тия две хиляди рубли отъ манастира, то тѣ го накарали да се закълне търѫествено, че ще пази тая тайна въ най-скришното кьоше на сърцето си. И наистина, заклеването станало търде търѫествено: отецъ Козма държалъ евангелието въ едната си рѫка, а кръста въ другата, о. Теодосий е четѣлъ съ дълбоко богопочитание заклинателната молитва, а братъ му е седѣлъ на колѣне и гологлавъ. Всичкото това е произходило въ келията на отца архимандрита, въ която стенитѣ сѫ обкичени съ образитѣ на светиитѣ и въ която горятъ нѣколко кандила предъ иконата на Спасителя. И тия хора, които вѣрватъ въ задгробния животъ и въ наградата за своитѣ дѣла, смѣятъ още да се подиграватъ съ тая светиня! Предъ нея, за която тѣ говорятъ, че сѫ оставили всичкитѣ мирски суети, братъ кара брата си да се кълне, че ще да участвува въ престѫплението; братъ кара брата си да не обажда за кражбата, която той ще да направи въ името на Христа; братъ, най-после, лъже брата си, че Богъ ще да го накаже, ако той изнесе тая тайна предъ свѣтъ. Както и да е, но следъ 10 години нашиятъ пѫтешественикъ, който е плащалъ всѣка година по 2,000 рубли на о. Козма, и на брата си о. Теодосия, достигна до такова благосъстояние, щото никакъ не приличаше вече на онзи беденъ пилигримъ, когото ние срещнахме въ началото на своя разказъ. Той забогатѣ, направи си кѫща, лозя и градини и купи си една гора, за която само заплати тъкмо 60 хиляди рубли. Отъ где е вземалъ той тия пари, какъ ги е спечелилъ, читателитѣ ви трѣбва да се усѣщатъ: тѣ сѫ смъккати отъ гърба на беднитѣ и беззащитни селяни. Но работитѣ въ 1871 год. взеха съвсемъ друго направление. Отъ забогатѣлия пѫтешественикъ братъ му и отецъ Козма отнеха селото и дадоха го на другиго. Причината на това бѣше тая, че тия цѣломѫдрени
323
крадци намѣриха друго едно орѫдие за своитѣ кражби, на което дадоха селото за 4,500 рубли, и който отъ своя страна имъ се обеща да имъ плаща тайно 3,000 рубли; така щото това село, което по-напредъ се даваше съ аренда за 9000 рубли, сега се даде за 7,500. Разбира се, че това бѣше по-изгодно за св. отци, защото съ това тѣ спечелиха повече, нежели въ първия случай. Тая постѫпка съ жадния за богатство о. Теодосиевъ братъ разсърди нашия смиренъ по-напредъ пѫтешественикъ до такава степень, щото той, безъ да помисли, че що да отиде въ геена огнена, изяви шарлатанството на своитѣ благодстели и разказа за тѣхнитѣ кражби и подлости.
Това като разказвамъ, то нека не мислятъ читателитѣ ви, че икономътъ на тоя манастиръ, за когото азъ споменахъ въ началото на своя разказъ, е нѣкой свети човѣкъ. Ако той и да не е билъ причастенъ въ гореспоменатитѣ кражби, то причината на това бѣше тая, че о. Памфилий бѣше занятъ въ онова време съ съвсемъ други операции по селата. Той събираше хиляди рубли за зестрата на една отъ своитѣ многочислени любовници и нощни посетителници. Слушайте. Азъ самъ съмъ живѣлъ въ тоя прочутъ манастиръ и не веднажъ презъ нощьта съмъ виждалъ какъ се отварятъ тихичко вратата на о. иконома и какъ влазятъ въ неговото свето обиталище 17—18 годишни женски създания, които, види се, за да приематъ благословията на тоя бикъ, сѫ принудени да се преоблачатъ въ мѫжки дрехи. Но да оставиме грѣшнитѣ да ходятъ на поклонение и праведнитѣ да имъ четатъ разрешени молитви, а ние да продължиме своя разказъ за светиитѣ.
Кипряновскиятъ манастиръ е единъ отъ най-богатитѣ манастири въ Бесарабия. Той има около 18 свои села, отъ които годишниятъ доходъ се простира до 70—80 хиляди рубли. Смѣтнете сега, че отъ всѣко едно село нашитѣ св. отци, освенъ опредѣлената си заплата, взематъ тайно по 1000 или по 2000 рубли на годината, и вие ще да си съставите ясно понятие за богатството на тия дърмоеди. Изедници! защо ви е това богатство, когато вие не знаете за какво да го употрѣбите? Или като обогатявате роднинитѣ си съ потьта на толкова хиляди сѫщества, като давате грамадни зестри на своитѣ любовници и нощни посетителки и като съдърѫате млади и невинни 15 годишни момченца за удовлетворение на своитѣ скотски страсти, то мислите ли, че съ това принасяте нѣкаква полза на човѣчеството? Защо сѫществувате вие? Не затова ли само, за да сѣете развратъ, пиянство, глупость и всѣкакви други манастирски добродетели? И съ тия калугерски каче-
324
ства между васъ има още и такива личности, които се готвятъ да станатъ владици по България! и, види се, ще да станатъ, защото ако нашата нефанариотска екзархия се е решила да овладичи такъвъ единъ безсъвѣстенъ интригантъ, какъвто е Доростоло-Червенски Григория, който уби домашното щастие и съпружеската честь на почтения търговецъ Г. Д. [1], то не е чудно да овладичи и нѣкого отъ тия апостоли на разврата и на безнравственостьта, които сѫ бѣснѣли извънъ България и които иматъ доволно богатство, за да върѫатъ нѣколко хиляди лири за опашката на магарето . . . Блазе тогава на онова стадо, което ще да насатъ такива пастири, предъ които не само Дорчо и Григорчо, но и най-отчаянитѣ фанариотски развратници би трѣбвало да се поклонятъ до пояса си. Но азъ и това ще да оставя на произвола на екзархията и ще да се обърна къмъ ония старци отъ Зографъ, които трѣбва да интересува тоя въпросъ и които сѫ длъжни да отговарятъ както за нравственостьта на своитѣ намѣстници, така и за ония огромни капитали, които се харчатъ за вреда на човѣчеството. Азъ бихъ желалъ да зная, велики и свещени дармоеди, нѣма ли между васъ баремъ двама или трима по-честни старци, съ които да замѣстите тия до мозъка на коститѣ развалени хора? Тѣ поглъщатъ всѣка година отъ 20 до 30 хиляди рубли, а съ тия суми вие би могли да принесете голѣма полза на човѣчеството. Вие би могли да отворите нѣколко училища въ България, да поддърѫате нѣколко ученици въ Русия, или другаде, и да употрѣбите баремъ петдесетата часть отъ доходитѣ си за нравственото подигане на ония сиромаси, отъ които сте смъкнали даже и кожата отъ гърбоветѣ имъ. Вие получавате всѣка година изъ Кипряновския манастиръ по 30 х. рубли, но я ми кажете: какво добро сте направили вие съ тия сиромашки сълзи ? Това ли, дето вашитѣ намѣстници сѫ докарали въ нѣкои и други села разврата до nec plus ultra? Това ли, дето заедно съ рясата, която сте имъ дали право да носятъ, вие въ това сѫщо време сте имъ дали право да престѫпятъ семейнитѣ прагове на проститѣ и богобоязливитѣ селяни, да безчестятъ женитѣ имъ, дъщеритѣ мъ и децата имъ, и да се напиватъ въ кѫщитѣ имъ до вцепенение? О, смирена черна дрехо, колко гнусотии и престѫпления се скриватъ подъ твоитѣ широки поли? И наистина, като разгледа човѣкъ живота и дѣлата на тия всемирни дармоеди, които се не срамуватъ да
1. Намеква се за случай изъ цариградския животъ на дѣдо Григория.
325
говорятъ, че сѫ се отрекли отъ свѣта и отъ тѣлото си за спасението на душата си и за другъ нѣкакъвъ си по-добъръ духовенъ животъ, и като сравни живота имъ съ поученията имъ и цельта имъ съ дѣлата имъ, то ще да дойде до такова заключение, че тѣ сѫ се отрекли отъ свѣта, за да живѣятъ по-добре въ него, че тѣ се отричатъ отъ тѣлото си, за да на мѣрятъ повече срѣдства, за да му угаждатъ, и че тѣ говорятъ за духовенъ нѣкакъвъ си животъ, защото нѣматъ нищо свето, нищо човѣческо и защото сами не вѣрватъ въ тоя животъ. Иди после това и почитай, и се кланяй, и цѣлувай рѫката на тия светотатци!
Колкото и да е скръбно моето заключение, но, като християнинъ, азъ ще да кажа, че своитѣ горчиви думи азъ не отправямъ къмъ всичкото наше българско и православно духовенство, а къмъ оная само негова часть, която се нарича киприяновски свети отци, която се е развалила до най-крайна степень и която въ това сѫщо време иска да играе роля въ нашата крайно довѣрчива екзархия. Азъ зная, че между нашитѣ духовни отци има добри учители, умни пастири, щедри и искрени родолюбци, но азъ излѣзохъ може би изъ приличието на своя санъ (и азъ съмъ духовно лице) само за това, за да докажа, че когато екзархията рѫкополага владици, то тя трѣбва строго да изследва живота, характера и преминалото на своитѣ кандидати. Православието е обезславлено отъ фанариотитѣ и ние не трѣбва да следваме тѣхната традиция. Но какъ постѫпваме ние въ това отношение? Водиме ли се отъ истински человѣчески начала? За да не продължавамъ, азъ ще да кажа, че избирането на Червено-Доростолски Григория дава твърде красноречивъ отговоръ на това мое питане. Ако избирането на тоя човѣкъ за владика и да е станало чрезъ влиянието на чорбаджиитѣ и на тѣхнитѣ мекерета, то това никакъ не смалява отговорностьта на екзархията за това престѫпление, а напротивъ, показва, че тя не е нищо друго, освенъ сѣнка отъ вълшебенъ фенеръ, съ която карагьозитѣ сѫ наумили да си играятъ съ нашия простодушенъ народъ. А това произлиза отъ туй, че у насъ и до сега още владѣятъ златнитѣ телци, проповѣдватъ замаскиранитѣ шарлатани (охъ, отче Марко Балабановъ) и учатъ ни на умъ и на разумъ патентованитѣ глупци на православието. Тежко на народа!
326
(Сръбската пропаганда между българското население и опасностьта отъ нея)
Въ онова сѫщо време, когато „Независимость”, нейнитѣ едномисленици, вие сами и въобще всичката наша емиграция проповѣдваше съюза между южнитѣ славянски племена, въ Цариградъ всѣка недѣля почти дохождаха известия изъ западнитѣ страни на нашето отечество, че така наречената сръбска пропаганда все повече и повече сѣе раздоръ между българското население по тия заглъхнали мѣста, т. е. че компанията на Милошъ Милоевича изпраща агенти, които възбуждатъ народа противъ екзархията, че тоя разпространява сърбизма въ чисто българскитѣ села и градове чрезъ книги, чрезъ учители и чрезъ множество други тайни помощи и че грамаднитѣ суми, които сръбското министерство искало ужъ всѣка година отъ скупщината за поробенитѣ подъ Турция южни славяни, се не харчатъ за друго нищо, освенъ за ущърбъ и за вреда на нашата народность. Вие твърде добре знаете, че тия известия, дописки и частни писма произвеждаха (и за съжаление и днесъ даже произвеждатъ) такова негодувание между тукашнитѣ наши литературни, търговски и журнални дружества, щото следствието на това бѣха явнитѣ нападения на сръбския народъ, отвореното писмо къмъ министра г. Мариновича и ония безумни и безнравствени клевети, които идиотитѣ на в. „Право” отправиха къмъ нашата нещастна (?), но честна емиграция. Тия известия, дописки и частни писма се продължаватъ даже и днесъ и негодуванието на нашитѣ цариградски българи, както и на по-голѣмата часть отъ нашитѣ по-развити хора, расте все повече и повече и не е чудно, ако следъ малко време вие видите, че на тоя въпросъ ще да се даде твърде голѣмо значение, т. е. че той ще придобие такива широки размѣри, щото ще да бѫде въ състояние да обяви даже война на въпроса за южнославянското единство. Колкото и да е прискърбно това явление въ неправилния животъ на двата съседни и братски народа, но то е близко вече да бѫде фактъ, за това то трѣбва да се разгледа колкото е възможно по-сериозно. Времето ми не позволява да направя това тая недѣля, азъ ще да се огранича само съ нѣколко думи, които отправямъ ке къмъ ония кѫсогледи патриоти на филологията и на фанатизма, съ които е нещастенъ и сръбскиятъ и българскиятъ народъ, но къмъ тия искрени апостоли на свободата, които сѫществуватъ и въ единия, и въ другия народъ. Твърде естествено нѣщо е, че поклоницитѣ на нашата гнуснава преминала история, въ мо-
327
зъцитѣ на които играятъ конетѣ на Душана и на Симеона, като сѫ повикани отъ самитѣ обстоятелства на робството да взематъ и тѣ участие въ събуждането на двата, подивѣли отъ невежество народа, ще да злоупотрѣбятъ това свое призвание и ще да употрѣбятъ науката, образованието и свещената длъжность къмъ брата си за осѫществяването на своитѣ детински мечтания и за постигането на своята безчовѣчно-глупава цель. Предводителитѣ на тая фаланга идиоти, види се, намиратъ въ това нѣщо храна за своитѣ мозъци и шкембета; тѣхнитѣ покровители, които разбиратъ интереситѣ на двата народа до толкова, до колкото Милошъ Милоевичъ разбира себе си и своята глупость, виждатъ интересътъ на своето отечество, а ония развратени дечурлига, които се не срамуватъ да казватъ, че тѣ сѫ последователи на слѣпцитѣ, безсъзнателно служатъ на глупостьта на своитѣ учители и на враговетѣ на нашата южнославянска свобода. Да се сърди човѣкъ и да негодува противъ тия деца на глупостьта, е се едно да се сърди, че вали дъждъ или че мишката ти е прегризала дрехата. Шарлатанитѣ иматъ такова сѫщо право да се занимаватъ съ своя занаятъ, каквото право има и добросъвѣстниятъ човѣкъ да прави добро на човѣчеството. Противъ дъжда ние трѣбва да употрѣбяваме омбрели или качулки, противъ мишкитѣ котки или капани, а противъ шарлатанитѣ сѫществува полиция. Ние нѣмаме право да се сърдимъ на Милошо Милоевича за това, че мозъкътъ на тоя шарлатанинъ е изгнилъ, — на сръбското министерство (Ристичево и Мариновичево) за това, че то е още по-безумно, ако поддържа шарлатанитѣ и на тѣхнитѣ слѣпи орѫдия за това, че тѣ сѫ способни да продадатъ и майкитѣ си за коматъ хлѣбъ. Ние трѣбва да се сърдимъ на ония искрени проповѣдници на свободата, които твърде малко внимание обръщатъ на тия шарлатанства и които до сега още не сѫ протестирали противъ злото, което се сѣе за вредата и на двата народа. И наистина, азъ се чудя на това, дето, после толкова протестации отъ страна на нашитѣ цариградски „патриоти”, сръбската журналистика не ще да вземе въ внимание тоя въпросъ и не прие да го разгледа колкото се може по-безпристрастно; но още по за чудене е и това, дето патриотитѣ изъ сръбската народна скупщина и до сега още не сѫ попитали своето правителство, действително ли то поддържа безумието на Милоша Милоевича и действително ли харчи такива грамадни суми за убиването на твърде младата идея за братството между сърбитѣ и българитѣ. Азъ мисля, че това е не-
328
обходимо да се направи и да се изнесе на бѣлъ свѣтъ, защото освенъ отъ пропагандата, българскиятъ народъ страда и отъ друга една много по-важна страна.
Нашата емиграция, на която принципитѣ за свободата не позволяватъ да разглежда такива търпеливи въпроси и да влѣзе въ полемика нито съ едната, нито съ другата страна на политико-филологическитѣ куртизани, по тая само причина, е изгубила една доста голѣма часть отъ довѣрието, което има народътъ къмъ нея. А това, както щете, е вредно и за българитѣ, и за сърбитѣ. Българската емиграция е представителка на своя народъ, тя е оная сила, която ще може да влѣзе въ споразумение съ неговитѣ освободени вече братя, и тя е, която ще даде сигналъ за българското всеобщо въстание. А ако нашитѣ цариградски гарвани и сръбскитѣ нощни бухали достигнатъ до това, щото да захванатъ да си кълватъ очитѣ, то България и Сърбия твърде лесно ще да достигнатъ едната да остане безъ рѫце, а другата безъ крака; така щото първата не ще да може да простре обятията си, за да пригърне своята сестра, а втората не ще да може да прегази Дрина и Тимокъ, за да влѣзе въ осакатенитѣ отъ нея сама обятия. Въ такъвъ случай, ако тия две сестри и да не достигнатъ да се каратъ като съседки, то не ще могатъ да живѣятъ като сестри. Животътъ имъ подъ една стреха ще да бѫде въ тежесть и на едната и на другата. Но дано моето заключение излѣзе криво и дано сръбскитѣ честни патриоти, които сѫ близо да наложатъ на правителството си своята искрена южнославянска политика, разбератъ моитѣ нѣколко, може би, остри, но искрени думи. Други пѫть азъ ще да се повърна да поговоря по-напространно за тоя въпросъ, а сега ще разкажа на читателитѣ на „Знаме” нѣколко новости.
Вие трѣбва да сте чули, че на 5 януарий въ нашата екзархия стана събрание, въ което се разгледа въпросътъ на българската черква на Фенеръ. Не мислете, че като казвамъ „въпросътъ за българската черква”, искамъ да ви увѣря, че и надъ пукнатитѣ и потъналитѣ въ морето темели това събрание иска да издигне храма, или по-добре да кажа, паметника на своята глупость. Не! Събранието стана, за да принуди екзархията да заплати въ името на народа ония грамадни суми, които сѫ похарчили известнитѣ вамъ славолюбиви спекуланти за своя кефъ и за своитѣ надежди за тлъсти кокали отъ народа. Тоя въпросъ е близо вече да се реши въ полза на спекулантитѣ и затова всѣки единъ българинъ има право да попита това самозвано събрание какъ е смѣло то въ име-
329
то на народа да плаща такива суми, които не сѫ похарчени нито за полза на народа, нито за полза на самата екзархия. Когато сѫ се харчили тия пари, екзархията не е сѫществувала, а народътъ не е упълномощилъ нито Ивана, нито Драгана да харчатъ пари за глупости. Но въ кьоравото царство, който е съ едно око, той царува, а когато слѣпцитѣ се напиятъ, то се не знае нито кой пие, нито кой плаща.
Въ Македония произлазятъ голѣми скандали както отъ страна на гръцката пропаганда, така и отъ последователитѣ на католицизма. Тая страна е станала арена на такава борба между всевъзможни глупости на фанатизма, каквато протхождаше едно време въ Тракия и въ България, съ тая само разлика, че тука борбата е приела твърде широки размѣри. Гърцитѣ и правителството на разбойницитѣ действуватъ наедно, а българитѣ по нѣкои си мѣста сѫ достигнали до такова отчаяние, щото сѫ захванали вече да приематъ католицизма. Рафаилъ се намира въ Кукушъ и всѣки день почти приема депутации изъ околнитѣ села, които го молятъ да защити отъ фанариотитѣ беззащитното българско стадо. Тия дни той е тръгналъ за Полянинъ, за Воденъ, за Струмица, за Малешево и за Велесъ. А по тия мѣста унията е готова вече да се осѫществи. Но правителството и въ това отнощение помага на фанариотитѣ. Една депутация изъ Малешево, която е отивалавъ Кукушъ при Рафаила, е била биена и върната отъ цѣла банда заптии, между които е имало и множество гърци и гъркомани. Българското население по тия мѣста е заприличало на дойна крава, която дои всѣки, който завърне. Освенъ това, тая крава е гладна, жадна и убиена до такава степень, щото твърде скоро може да издъхне. Но такава е, види се, участьта и на всичкия български народъ, и такава, види се, ще да бѫде тя още дълго време, ако нашитѣ патриоти не разбератъ, че единственото наше спасение е революцията и ако не употрѣбятъ всичкитѣ свои сили за това свето дѣло. Азъ ще да ви предскажа, че ако нашето положение се продължи така още петь години, то Македония е изгубена за насъ.
(Турция и васалнитѣ ней княжества)
Страхътъ, въ който бѣше паднала Турция после падането на шестинедѣлното Чумичъ-Каличево министерство и после слуха, че новиятъ сръбски кабинетъ ще да се състави подъ председателството на Ефрема Груича, се уталожи донейде,
330
когато телеграфьтъ ни донесе известието, че Князъ Миланъ е повикалъ безцвѣтната личность Стефановичъ, за да наследи разнороднитѣ елементи на своитѣ предшественици. Тоя страхъ, който водѣше началото си отъ въпроса за звѣрствата при Подгорица и отъ ония знаменити думи, които бѣха изказани въ адреса на сръбската скупщина къмъ князъ Милана и които, така да кажа, преброяваха часоветѣ на „болния човѣкъ”, се уталожи сега съвсемъ, когато великитѣ сили се видѣха въ необходимость да отвърнатъ още за нѣкое време решението на трънливия и омръзналия вече на свѣта восточенъ въпросъ. Болниятъ е сега въ летаргия и неговото полусънливо и полупияно семейство почива отъ ония главоболия, които му бѣха причинили заешкитѣ тупурдии на Ромъния, безполезнитѣ заклинания на Черна Гора и комическитѣ промѣни на дипломатическктѣ шапки въ Сърбия.
Приспанъ отъ своя великъ везиръ, султанътъ сънува сега, че князъ Никола играе на рѫченица подъ казашката балалайка на Русия, че Карлъ Хохенцолернъ, който спечели вече нѣколко милиона влашки грошове, прави пазарлъкъ съ Бисмарка да отстѫпи Ромъния на най-малкия братъ на Францъ Иосифа, че сърбитѣ съ промѣнението на министерството си правятъ гьозбайджелъкъ, за да имъ хариже Европа нѣкое парче земя или нѣкоя непотрѣбна нито тѣмъ, нито на Турция крепость, и че щастливата рая копае съ игла кладенеца на своето бѫдеще, благодари бога, че ѝ не изпровожда нито кърджалии, нито даалийци, нито гърци, нито други нови нещастия и съ вѣрноподаническа кротость [1] дава на държавата пилафъ и всичко друго, щото може да смѣле нейния баснословно обширенъ стомахъ. Но при всичко това намиратъ се още такива личности по свѣта, които не познаватъ положението на Турция и които безъ никакво угризение на съвѣстьта си безпокоятъ мозъка на афионлиитѣ.
Една депутация отъ страна на евангелическия англоамерикански съюзъ потропа тия дни на вратата на н. в. султана, но граховския герой и министърътъ на вънкашнитѣ болести турнаха пръстъ въ устата си и казаха на Джонъ-Булъ да отиде въ редакцията на „Басаретъ”, защото тамъ се кроятъ проектитѣ на новата идея за панислямизма. Ако тая депутация и да е говорила , че тя иска да разкаже на султана за звѣрствата, които търпятъ евангелскитѣ мисионери въ Сирия отъ страна на неговитѣ варварски власти, и че желае
1. Въ оригинала погрѣшно е напечатано „крѣпость”.
331
да го помоли въ името на човѣчеството да даде пълна свобода на вѣроизповѣданията въ държавата си, но г-нъ Хюсеинъ-Авни паша, по причина на приятелството си съ Елиота ефенди, ѝ пришепналъ на ухото, че синътъ на слънцето дава ауденция само на такива депутации, които иматъ официаленъ характеръ, но че за хатъра на Англия, т. е. за помощьта ѝ по въпроса за търговската конвенция на Ромъния, той може да приеме прошението ѝ и да го тури подъ миндера на в. Порта. Това твърде много разсърдило человѣколюбивитѣ синове на Албиона и тѣ, безъ да оставатъ прошението си на Хюсеина, тръгнали си съ пълно увѣрение, че лордъ Палмерстонъ ще да си отмъсти на онзи свѣтъ за тая варварска обида. Депутацията се върнала въ Англия и, както говорятъ нѣкои си, нейното прошение ще да се изпрати въ видъ на нота отъ страна на английското правителство. Ако се сбѫдне това предположение, то ще бѫде голѣмо чудо.
Турската пачавра „Бассаретъ”, която е единственото развлѣчение на султана, явно вече кани своето правителство да изпроводи проповѣдници на панислямизма даже и въ самата Индия. Редакцията на тоя хавадишъ, която се мѫчи съ всичкитѣ си сили да овладѣе своето правителство, се състои отъ такива отчаяни фанатици, щото не пропуща ни единъ брой, безъ да не говори за успѣхитѣ на панислямизма не само въ Азия и въ Африка, но даже и въ Русия. Ако „Курие д’Орианъ” и да съветва банабаковцитѣ да турнатъ тая мечта въ Мойсейовия ковчегъ, пакъ да чакатъ да я пуснатъ по пѣсъчното море на своето бѫдеще отечество, но стариятъ английски посланикъ Еллиотъ е завъртѣлъ до такава степень мозъка на граховския пехливанинъ, щото той мисли, че всѣки единъ сънь на дембелитѣ е възможенъ да се осѫществи. „Бассаретъ” говори, че рано или късно въ състава на цариградския халифатъ ще да влѣзатъ всичкитѣ подсълнечни мюсюлмани, а въ това число и кримскитѣ, и казанскитѣ, и астраханскитѣ, и литовскитѣ (?) поклонници на Мохамеда. И после всичко това англо-американското евангелско общество вѣрва още, че въ Турция ще да бѫде възможна нѣкога си свобода баремъ въ изповѣданията! Но да оставимъ това и да дойдемъ пакъ до държавния сънь на това отдавна вече приготвено за смърть господарство. Азъ казахъ, че Турция е вече спокойна както отъ страна на черногорцитѣ и на сърбитѣ, така и отъ страна на Михай-витязовитѣ потомци [1], а сега ще да прибавя, че даже
1. Ромънитѣ.
332
и спрѣчкванията ѝ съ Персия дойдоха до едно сополиво погаждане. Ако въ това отношение пияната и ослѣпѣлата господарка на Балканския полуостровъ и да играе съвсемъ смѣшна роля, т. е. ако и да запази за нѣкое време своето спечелено въ младость имане отъ притезанията [1] на нейнитѣ отъ трето колѣно наследници съ плачъ, съ сълзи и съ подсмърчания предъ тритѣ велики северни сили, но тоя фактъ самъ по себе си е единъ твърде поучителенъ урокъ за насъ. Той ни увѣрява още веднажъ, че сѫдбата на Турция, а съ това заедно и сѫдбата на поробенитѣ подъ нея славянски племена се намиратъ въ ногтетѣ на тритѣ двуглави орла и че правителството на Черна Гора, на Сърбия и Ромъния не сѫ друго нищо, освенъ слуги на Бисмарка, на Горчакова и на майсторъ Андрашия.
Комисията за разглеждане турско-персийскитѣ граници, която бѣше прекѫснала заседанията си по причина, че Турция не желаеше да признае ерзерумския трактатъ, който бѣше сключенъ после четиригодишни разисквания подъ надзора на Англия и на Русия и чрезъ който Персия отнемаше цѣла една провинция отъ своята съседка, — ще да захване изъ ново своето дѣло, защото и въ тоя случай г. Игнатиевъ улови Хюсеина за ухото и го посъветва да бѫде малко по-уменъ. Съ други думи, „болниятъ” може да прескочи гроба, който му бѣха приготвили Черна Гора и Персия и полунезависимитѣ княжества Сърбия и Ромъния, то за това нѣщо той трѣбва да благодари на тритѣ северни сили, а особено на Русия. Даже подгоричната пилюла [2], която воинствениятъ князъ на юначния черногорски народъ прегърна така геройски, е дѣло на великитѣ дипломати, които, види се, желаятъ да направятъ нѣкакви си особени медицински опити съ издъхващия трупъ на Турция. Изяснението, което черногорскиятъ князъ е изпроводилъ на портата относително подгоричната разпря, ако и да нанася голѣмо поругание на босфорскитѣ капасъзи, но отъ друга страна то има следния смисълъ: „Азъ бихъ доказалъ на чия страна е правото, но какво да сторя, като господаритѣ не позволяватъ. Ако ти се отклонявашъ да извършишъ присѫдата на скадарската комисия, противъ своитѣ звѣрове и ако си пусналъ нѣкой отъ виновницитѣ да избѣгатъ, то съ това показвашъ, че ти не щешъ да изпълнишъ длъжностьта си. Ако това е така, то отъ своя страна азъ ще да засвидетелствувамъ,
1. Исканията.
2. Хапъ. Думата е за убийствата при Подгорица.
333
че баремъ азъ зная що е правда и законъ и ще да умѣя да накажа ония свои поданници, които сѫ сгрѣшили противъ него. Ти си разположена така, щото никакво твое удовлетворение не струва за мене нищо, а за това азъ го и не искамъ”.
Колкото и да е прискръбно това заключение, което прави по-голѣмата часть отъ австрийския печатъ, и колкото то и да радва цариградскитѣ просеци, но въ това княжеско изяснение благоразумнитѣ турци виждатъ близото отмъщение на Черна-Гора. Изъ Цариградъ се носи слухъ, че политиката на Русия въ това отношение е да даде на турскитѣ наследници повече време, за да се приготвятъ за страшния день; а едни положително даже говорятъ, че тя въздържа смъртьта на Турция само за това, за да се приготви сама да реши източния въпросъ. Истина ли е това или не, азъ не зная, но тоя слухъ вече сѫществува и за него говорятъ не само турцитѣ и гърцитѣ, но и по-голѣмата часть отъ нашитѣ доморождени политици. Скръбното е това, че у насъ се само говори за нещастията, които ще да ни постигнатъ, а никакви почти мѣрки се не взематъ, за да се отстранятъ тия нещастия. Ние ще чакаме когато само удари часътъ на второто пришествие и когато нашитѣ земи се напълнятъ въ всѣкакви чужденци и завоеватели, пъкъ тогава да викаме,че имаме право за сѫществуване, и че ние сме способни за политически животъ. Но азъ мисля, че тогава ще бѫде вече късно.
(Шуменското приключение)
Вие трѣбва вече да сте известни за приключението въ Шуменъ, което направи такъвъ голѣмъ шумъ въ Дунавския вилаетъ, щото не само „Дунавъ” и „Le Soleil”, но и беззѫбата цариградска „La Turquie” се не забавиха да хвърлятъ каль върху българското население въ Шуменъ и да похвалятъ правителството за това, че то е хвърлило повече отъ 50 души българи въ тъмница. Това приключение, на което шарлатанствуващата и безумствуващата турска журналистика даде бунтовнически характеръ и което привлѣче вниманието не само на правителството и консулитѣ, но и на нашата екзархия, не е било нищо друго, освенъ едно просто избиване на единъ авантюристъ-французинъ, комуто не е било първица да претърпява такива любезности отъ страна на „нецивилизованитѣ ориенталисти”. Турскитѣ пачаври, които всѣко едно нѣщо мѣратъ съ аршина на харемния развратъ, щомъ като се извести-
334
ха за случката въ Шуменъ, поискаха да ѝ дадатъ следния характеръ. Тѣ говорѣха, че нѣкой си француски инженеръ отъ шуменската желѣзница, на име Симонъ, искалъ да се ожени за едно отъ първитѣ момичета въ Шуменъ, на име Василка Константинова, но българскитѣ младежи, като считали това момиче за корифей на шуменската хубость, възпротивили се на това и, когато Симонъ билъ събралъ своитѣ аркадаши въ кѫщата на своята бѫдеща невѣста, за да участвуватъ въ радостьта на годежа, то българскитѣ чапкъни нападнали на тѣхъ съ дърва и съ камъни, смазали главата на едного отъ аркадашитѣ, на име Робертъ, побезпокоили гърбоветѣ на веселещитѣ се и отървали любезната Василка отъ рѫцетѣ на мосйо Симона. А за да потвърдятъ истинностьта на това варварско дѣло и за да му дадатъ още по-голѣма важность, пачавритѣ доказватъ, че случката произлѣзла отъ побужденията на двама одески възпитаници, отъ които единътъ, учительтъ Воловъ, челъ даже и слово въ черквата и викалъ народа на кръстоносенъ походъ противъ цивилизацията на Наполеоновитѣ сираци. Всичкото това накарало правителството да изпроводи войска, за да разпръсне „бунтовницитѣ”, французкиятъ консулъ да повика своя белгийски събратъ и да отиде въ Шуменъ, за да спре варварщината, а екзархията да изпроводи дѣда Григория, за да каже на овчицитѣ си, че шутото не трѣбва да боде. Така представиха работата русчушкитѣ блюдолизци Спанопуло и компания, така я повториха и нѣкои отъ Цариградскитѣ пилафчии-журналисти. Но въ сѫщность работата е съвсемъ друга. Азъ ще да ви я разкажа така, както си е, само по-напредъ ще ми позволите да дамъ на читателитѣ ви кратко едно понятие за характера и поведението на цивилизованитѣ французки инженери.
Всѣки, който е живѣялъ нѣкога въ Турция, трѣбва да знае, че иностранницитѣ се ползуватъ у насъ съ такива права, привилегии и свобода, съ каквито се тѣ не ползуватъ нито въ Лондонъ, нито въ Парижъ, нито въ Виена. Турцитѣ се боятъ отъ тѣхъ и не смѣтатъ да ги закачатъ, правителството имъ позволява да правятъ всичко, каквото само и да поискатъ, а тѣхнитѣ консули ги защищаватъ и въ най-гнуснавитѣ имъ дѣла и оскръбления, които тѣ нанасятъ на угнетената и беззащитна рая. И така, представете си, че тия образовани господа, които сѫ нощували нѣкога си подъ мостоветѣ на Сена и на Темза и които сѫ се възпитавали въ публичнитѣ кѫщи на Парижъ или на Лондонъ, като дойдатъ въ нашето отечество и като видятъ въ джебоветѣ си нѣколко лишни
335
франка или шилинга, то захващатъ да гледатъ на насъ като на роби, съ които имъ е позволено да правятъ всичко каквото само и да пожелаятъ тѣхнитѣ цивилизовани страсти. Така, напримѣръ, тѣ не пропущатъ ни една жена или мома да премине презъ улицата, безъ да я не ощипятъ; тѣ се напиватъ като свине по хотелитѣ и по кръчмитѣ и тръгватъ по улицитѣ (деня съ фенеръ и ноще безъ фенеръ) да закачатъ и безчестятъ всѣкиго, когото и га срещнатъ; тѣ си събуватъ панталонитѣ и се възгалятъ предъ всѣки едни прозорци, дето видятъ, че има нѣкоя млада и хубавичка жена; тѣ дирятъ и заематъ квартири у такива семейства, дето нѣма никой, който да се застѫпи за тѣхъ, ако насилятъ майката или дъщерята и ако ги булосатъ съ сифилиса на своята цивилизация; съ една дума, тѣ правятъ такива мръсни и отвратителни дѣла, за които въ отечеството си тѣ би седѣли даже и въ лудницата обковани въ желѣза. Такива сѫ и шуменскитѣ инженери французи, а съ тѣхъ заедно и мосйо Симонъ. Тоя чапкънинъ, като шефъ на една цѣла банда авантюристи, право или косвено е причинявалъ такива безчестия, оскърбления и маскарлъци както на българското, така и на турското население въ Шуменъ, щото раята и правовѣрнитѣ нѣколко пѫти вече сѫ подавали жалби на Дирекцията и сѫ я молили да стегне малко юздитѣ на своитѣ хора, но Дирекцията си остана глуха и нѣма къмъ тия оплаквания и авантюриститѣ продължаваха да практикуватъ по града. Симонъ, като по-образованъ отъ аркадашитѣ си, т. е. като чиновникъ, който получава нѣщо около хиляда франка на месецъ (а у насъ образованието и металътъ сѫ синоними), сполучилъ да добие входъ въ едно отъ първитѣ български семейства и въ кѫсо едно време да въведе въ него парижката цивилизация. Чрезъ сина на семейството, който до такава степень е франкофилъ, щото и български се срамува вече да говори, французинътъ или, все едно, хилядото франка влѣзе въ такива интимни сношения съ сестра му, щото въ кѫсо време хубавичката Василка Константинова дошла до едно твърде интересно положение, или по-просто да кажа, позадебеляла малко подъ стомаха. Това не можало да се укрие отъ проницателнитѣ очи на народа и на Василкинитѣ поклонници, и Воловъ, като учитель на тоя народъ, а съ това и пазитель на нравственостьта на девойкитѣ, счелъ за нужно да предвари злото и да посъветва българитѣ да не приематъ въ кѫщитѣ си такива чапкъни, за които не сѫществува ни честь, ни нравственость, ни чистота на нравитѣ. Той челъ слово въ черквата и казалъ, че за да се не развратимъ и за да
336
не изгубимъ най-добритѣ си черти на характера си, то ние не трѣбва да влизаме въ семейни сношения съ чужденцитѣ, а особено съ такива безнравствени личности, каквито сѫ, напримѣръ, нашитѣ инженери. Имало ли е словото на г. Волова колко годе влияние на самото приключение, това не може никой да докаже. Воловъ, като учитель, е искалъ само да предупреди своитѣ съграждани отъ злото, което се разпространява заедно съ цивилизацията, а не е никакъ мислилъ, че неговитѣ думи ще да накаратъ пиянитѣ французи да излѣзатъ изъ кѫщитѣ на българската непразна демоазела и сами да извикатъ варваритѣ на бой. Работата е била отъ такъвъ родъ. Французитѣ били събрани въ семейството на хубавицата, не за годежъ и не за сватба, а просто за да пиянствуватъ и за да се подиграватъ съ най-свещенитѣ предмети на българския семеенъ животъ. Тѣ пѣяли, играли, веселили се, закачали момата до най-гнуснавъ цинизъмъ и изпращали брата ѝ и вагабонтина Роберта да доведатъ насила нѣкой попъ, за да вѣнчае Симона съ предмета на неговата любовь. Въ това време, т. е. когато „пиянствующитѣ и буянствующитѣ” синове на Бахуса достигнали до последния градусъ на безумието и когато Робертъ и пезевенкинътъ на сестрата си тръгнали да довлѣкатъ попа, за да вѣнчае отдавна вече ожененитѣ любовници, — насреща, предъ едно кафене, седѣли нѣколко души български младежи, които били дошли да се почудатъ на европейската сватба. Робертъ се доближилъ до младежитѣ, захваналъ да ги псува и да ги пѫди и просто като куче вдигналъ кракъ, за да ги попръска. Това извело изъ търпение дебелитѣ глави и тия уловили вагабонтина, теглили му едно меше и направили отъ главата му кемане. Оргията излѣзла да отбрани девера; но изъ кафенето наскочили още нѣколко души младежи, и сватбата се свършила съ такава дунанма [1], после която царскитѣ войски пили сладка ракия (открадната изъ кафенето), французкиятъ и белгийскиятъ консули се притекли да поздравятъ младитѣ, а дѣдо Григория дошелъ да кара магарето на вода. На другия день въ хапузханата постѫпили на арестантска служба 50 души бунтовници! А инженеритѣ и Василка? А братъ ѝ и мосйо Симонъ? — Тѣ се разхождатъ изъ града като най-честни хора и смѣятъ се на правителството за неговата поспѣшность и неразбория въ затворитѣ, смѣятъ се на консулитѣ за тѣхното излишно рвение [2]
1. Шумъ.
2. Старание.
337
и подло защищаване своитѣ поданици, смѣятъ се и на дѣдо Григория за неговото „еветъ ефендимъ, чапкънитѣ трѣбва да се накажатъ, а ако се повторятъ още веднажъ такива скандали, то азъ ще да се видя принуденъ да си подамъ оставката”. Но да се смѣя ли и азъ? Да се смѣе ли шуменското българско население? Да се смѣе ли и всичкиятъ български народъ? Нека се смѣе който иска, а азъ ще да попитамъ почтения французки консулъ: защо той не повдигна подобенъ въпросъ и тогава, когато тия сѫщи инженери се биеха като кучета отъ хотелиеритѣ въ Русчукъ за това, че дето пияха и ядѣха не плащаха решително нищо? И защо той не взема въ внимание оплакването на раята отъ тия безобразни вагабонти, които на всѣка една крачка злоупотрѣбяватъ съ свободата, съ която се ползуватъ въ държавата на разбойницитѣ ? Тия думи азъ би трѣбвало да отправя къмъ русчушкото „високопревъзходителство”, но азъ не желая да си хабя думитѣ на вѣтъра, затова ще да се обърна само къмъ ония наши 50 души младежи, които неправедно и безъ никаква вина лежатъ въ Шуменската хапузхана, и ще да имъ кажа следнитѣ думи: „Господа арестанти, азъ самъ бихъ веднажъ г-на Роберта и г-на Симона, но бихъ ги така майсторски, щото единътъ и другияхъ се срамуваха да се оплачатъ. Азъ ми е жално, че не сте могли да ги блъскате и че безъ никаква вина лежите ва магарешкия рай.”
(Свищовскитѣ католици и значението на религията)
За читателитѣ на „Знаме” не е чуждъ въпросътъ, който възбуд