Е. В-къ Нова България
193. Букурещъ, 3 май 1876 (Захваща се вече драмата на Балканския полуостровъ)
Букурещъ, 3 май
Захваща (193) се вече драмата на Балканския полуостровъ! Многославниятъ восточенъ въпросъ, който до вчера се мислѣше за непромѣнимъ на политическата сцена на Европа, стѫпи вече въ своя трети актъ и нѣма вече съмнение, че той ще да се изкара до край. Първиятъ актъ захванаха юначнитѣ братя херцеговинци; вториятъ премина въ безполезни стратегически и дипломатически пантомими отъ страна на Сърбия и на Черна Гора; а третиятъ, на който началото трѣбваше да бѫде край на безчовѣчното турско господство и въ който трѣбваше да участвува всичкиятъ южнославянски хоръ, се захвана само отъ нашия нещастенъ и до край убиенъ български народъ.
Телеграфътъ и частни наши писма ни донесоха известието, че всичката пловдивска каза е потънала въ кръвь и бунтътъ е обхваналъ срѣдата на Балкана отъ Сливенъ и до Троянъ, и Срѣдна Гора отъ Панагюрище до Стара Загора. Други така сѫщо вѣрни известия ни дадоха да разберемъ, че и нашитѣ шопи въ Пиротъ и въ Бѣлоградчикъ сѫ дигнали топора си противъ своитѣ петвѣковни кръвопийци. Освенъ това, желѣзницата между Варна и Шуменъ е прекъсната, а това е знакъ, че и въ Дунавския вилаетъ нашето народонаселение е присъединило и ще присъедини своитѣ яки мишци въ съсипването позорнитѣ вериги на робството. Съ една дума, българскиятъ бунтъ е влѣзълъ вече въ своитѣ права и борбата се е захванала съ всичката своя отчаяность. Касапницата ще бѫде страшна и отвратителна, жертвитѣ ще бѫдатъ безбройни и отъ дветѣ страни. Но треперете, тирани! Полудейте, дипломати!
Кѫсайте си косата, велики царе юдейски на капитала! Босфорскиятъ идолъ ще падне, „болниятъ човѣкъ” ще да умре и вашитѣ безбройни капитали ще да потънатъ въ помията на турския развратъ и въ свещената кръвь на нашата свобода.
Тука не е Меншиковъ въ Цариградъ и Русия съ своитѣ казаци на Дунава, противъ която да станете и избиете цѣли 800,000 живи сѫщества и да потрошите повече отъ 8 милиарда франка, за да опазите европейското равновесие. Тука не е Сърбия и Черна Гора съ своитѣ дълбокоумни князе и ди-
497
пломати, противъ които да употрѣбите игото и махмузитѣ на г. Андраши, за да ги накарате да не разбъркватъ сдружения „общи миръ”. Тука не сѫ ромънскитѣ трима патриоти, които за едно „аферимъ” отъ страна на турцитѣ сѫ готови да пазятъ своята строга неутралность до такава степень, щото отъ страхъ за своя латинизъмъ би били готови да ни изпроводятъ тамъ, дето сѫ изгинали тѣхнитѣ прадѣди Бранковяни. Тука е гласниятъ, отчаяниятъ и мѫжествениятъ седеммилионенъ български народъ, който въ продължение на цѣли петь столѣтия е носилъ на плещитѣ си най-безчовѣчното робство въ Европа и който днесъ въстава и иска отъ свѣта едно отъ тия две нѣща: или свобода, или смърть! Тука е неумолимата логика на историята, на която сентенцията е унищожение на старото, на гнилото и на несъвременното, и животъ на новото, на здравото и на човѣческото. Ще може ли нѣкой да отстрани тая сентенца и да накара природата да влѣзе въ другъ пѫть? Ще поиска ли общочовѣшкиятъ деспотизъмъ да се турне още веднажъ противъ стремленията на нещастната турска рая? Ние знаемъ твърде добре, че въ Европа, която се гордѣе съ всѣкакви „богоугодни” и „человѣколюбиви” учреждения и въ която има съставени общества даже за състрадание къмъ животнитѣ, — въ тая сѫща Европа е сѫществувалъ и сѫществува заговоръ противъ освобождението на южнитѣ славяни и въобще противъ свободата на всичкото човѣчество; ние знаемъ така сѫщо, че тоя заговоръ е олицетворенъ въ така наречената европейска дипломация, на която проводникъ въ настоящето време е благородниятъ татарски графъ Андраши; знаемъ най-после, че всичкитѣ дипломатически доброжелания на Европа да се облекчи чрезъ нѣкакви си административни реформи животътъ на турската рая, не сѫ нищо друго, освенъ желания да се отстрани за време окончателната смърть на Турция и да се задържи съ това причината на една кървава общеевропейска война, въ която една или две държави да могатъ безпрепятствено да хвърлятъ жребии връзъ ризитѣ на Турция — една Босна и Херцеговина, а друга на Цариградъ и на всичкитѣ черноморски богати страни. Следователно — твърде близо е до ума, че и въ тоя случай дипломацията ще да се притече съ своитѣ политически услуги и ще се опита да излъже въстаналата рая така сѫщо, както е лъгала, лъже и се приготовлята последенъ пѫть да излъже отчаянитѣ вече херцеговинци. Но късно е вече! Нека дипломатитѣ смѣтатъ „раята” за скотове,
498
нека Андраши пише реформаторски ноти, нека и европейската официална журналистика оплаква упорството на въстаналитѣ; ние вѣрваме и мислимъ, че всичко това ще да има смисълъ до тогава, дордето силата на гладиаторитѣ придобие почтителность както предъ своитѣ врагове, така и предъ своитѣ неприятели, т. е. Европа ще да има право и поводъ да се намѣси съ своитѣ „человѣколюбиви” предложения само тогава, когато въстанието се ограничи само въ една или две провинции. Повдигне ли се всичкиятъ български народъ, излѣзътъ ли изъ своитѣ граници Сърбия и Черна Гора и не съгласятъ ли се херцеговинцитѣ и бошанцитѣ да положатъ орѫжието си и предъ втората нота на Андраши, то въпросътъ е решенъ и свободата на Балканския нолуостровъ е осигурена. Не въ тая ли ера влизаме ние?
Когато тритѣ императорски канцлери се събиратъ вече въ Берлинъ, за да размислятъ за умирението на Босна и Херцеговина, т. е. за да издирятъ такова срѣдство, щото и вълкътъ да бѫде ситъ и овцитѣ цѣли, турското население въ Солунъ още веднъжъ науми на Европа до каква степень могатъ да се реализиратъ реформитѣ въ Турция. Струва ни се, че въ своята нота татарскиятъ графъ въ Виена при другитѣ голѣми привилегии, които даваше на херцеговинцитѣ, обещаваше имъ равноправность, лична и религиозна свобода и много други подобни тръндафили безъ тръне. Но когато херцеговинцитѣ поискаха гаранции за тия реформи, то г. Андраши, който познава, види се, своитѣ едноплеменници въ Цариградъ, е отговорилъ чрезъ славянскитѣ уста на г. Родича съ тоя дипломатически шарлатанлъкъ: „ние не можемъ да ви дадемъ подобни гаранции, защото съ това се поврежда цѣлостьта и достолепието на Турция. Но ние имаме навсѣкѫде консули, които ще да наблюдаватъ за точното изпълнение на обещанията”. И въ това сѫщо време се дадоха инструкции въ Цариградъ да захванатъ вече шарлатанитѣ да правятъ своитѣ пародии отъ реформи не само въ Босна и Херцеговина, но и въ другитѣ провинции на Османовата държава. Издаде се султански ферманъ, изпроводиха се нарочно чиновници да го четатъ на турцитѣ и на раята, съставиха се общински съвети отъ равно число мюсюлмани и християни, уредиха се мѣстни християнски полиции, назначиха се христия-
499
ни каймаками въ чисто християнскитѣ села и градове, съ една дума — даде се всичко, щото е потрѣбно по мнението на маджарина за робитѣ въ Турция.
Но всичко това не бѣше друго нищо, освенъ срѣдство да се замажатъ очитѣ на слѣпитѣ и да се заглушатъ ушитѣ на глухитѣ. Освенъ нашитѣ цариградски патриоти, освенъ кредиторитѣ на банкрутина и освенъ виенската чифутска преса, никой другъ не повѣрва въ възможностьта да роди върбата грозде и Турция да произведе нѣщо човѣческо. Ферманътъ за реформитѣ не направи друго нищо, освенъ разяри мюсюлманското население до такава степень, щото направи положението на християнина много по-лошо отъ онова преди фермана; убийствата и грабежитѣ станаха ежеминутни, данъкътъ се увеличи въ квадратъ, и равенството достигна до такава пропорция, въ каквато се намираше преди Махмуда. Общинскитѣ съвети се съставиха отъ най-разваленитѣ личности, отъ кръвопийцитѣ на народа, полицаитѣ си промѣниха само фесоветѣ, за да могатъ по-сполучливо да дирятъ „комета” (а комета е всѣки колко-годе развитъ българинъ); и каймаками — о, Боже, каймаками се избраха изродитѣ на свѣта, гюбрето на българския народъ, каймаками, на които животътъ е запятненъ съ най-низкитѣ и най-гнуснавитѣ дѣла, и които отдавна би трѣбвало да висятъ на позорния стълбъ на бесилото. Какво добро искате отъ подобни личности, каквито сѫ различнитѣ хаджи Юрдановци, Златевци, Чорапчиевци и множество други възпитаници на турския разратъ? Днесъ се назначи хаджи Юрданчо за каймакаминъ въ Габрово, а после два дена дойде въ Русчукъ да търси своя любовникъ и да покаже на русчуклии, че като каймакаминъ той има право да държи вече олани официално. (Еврейчето, еврейчето, Юрданчо ефенди!) Но да оставимъ гнуснавото и отвратителното и да видимъ до каква степень турцитѣ можаха да излъжатъ Европа съ своитѣ реформи и до каква степень се е осѫществило равенството въ Турция. Изъ многобройнитѣ други фактове ние ще да приведемъ най-прѣсния: приключението въ Солунъ. То е красноречивъ урокъ както за дипломацията, тъй и за всичкитѣ защитници на това разбойническо гнѣздо въ Европа.
Телеграмата отъ солунския валия, отправена до Високата Порта, която е много далечъ отъ истината, казва така:
„Едно момиче българче отъ Авратъ-Хисаръ (Солунското окрѫжие), което се представяше предъ властьта, за да потвърди, че приема ислямизма, пристигна вчера вечерь по желѣзницата на солунската станция; тамъ то се помолило на три
500
заптиета, които се намирали на станцията и тѣ го повели за конака. Изъ пѫтя две лица отъ страна на американския консулъ, придруженъ отъ 150 души други, грабватъ отъ рѫцетѣ имъ момичето, скѫсватъ фережето и яшмака му и, като го качватъ на една кола, завеждатъ го въ кѫщата на нѣкого си хаджи Лазара. Много мюсюлмани, които сѫ били на улицата и въ публичната градина, видѣли това грабване, и за това около 5,000 души идватъ днесъ на конака и ми искатъ да прибера момичето, като доказваха, че грабването му насила е докачение. Мѣстната власть побърза да имъ каже, че бѣше взела мѣрки, че момичето ще се прибере и така сполучи да се размахне навалицата.
Но това множество се събира въ „Сатлѫ Джамиси”, близо при конака, за да постоянствува на искането си. Когато се научихъ за това събиране, азъ взехъ бързи мѣрки за по-скорото повръщане на момичето. Азъ изпроводихъ въ джамията нѣколко първенци и чиновници, за да накаратъ навалицата да се разотиде, завчасъ поискахъ войскитѣ отъ морската корвета „Одринъ” и отъ бронената Фрегата, както и отъ укреплението. Тоже заповѣдахъ събирането на редифитѣ. Въ това време консулитѣ френски и германски и нѣкои си влѣзли въ срѣдъ навалицата, която не ги оставила да вървятъ напредъ. Щомъ ми обадиха за това, азъ се притекохъ на мѣстото, придруженъ отъ кадията на джамията. Азъ направихъ всичко, що можахъ, за да спра навалицата; азъ ги съветвахъ и сплашихъ, додето чакахъ войската. Сѫщо азъ искахъ, но напусто, да изведа консулитѣ. Понеже момичето въ тази минута бѣше въ кѫщата на германския консулъ, той писа единъ билетъ, за да я доведатъ завчасъ въ джамията, но понеже момичето се забави, навалицата се впусна къмъ мѣстото, дето бѣхме ние, и начена да чупи прозорцитѣ. Мятежницитѣ отидоха да търсятъ орѫжие. Тогазъ ние се борихме тѣло до тѣло съ мятежницитѣ, за да запазимъ консулитѣ, когато веднага мятежницитѣ, като изпочупиха всички прозорци, втурнаха се върху двамата консули и ги убиха. Щомъ се извърши това убийство, ето че стигна и момичето, а като го видѣха мятежницитѣ, почнаха да се разпръсватъ. Войскитѣ стигнаха следъ малко. Въ тази минута азъ вземамъ всички мѣрки за разпръскването на размирницитѣ и за повръщане на реда”.
Споредъ по-новитѣ известия, които ни откриватъ истината, ясно се доказва, че убийството на консулитѣ е станало просто отъ турския фанатизъмъ и варваризъмъ, който достигналъ своя връхъ отъ въстанието на християнитѣ, за да до-
501
биятъ своитѣ законни правдини. Въ тия известия ние виждаме, че момичето е насилствено вземено отъ Авратъ Хисаръ и е доведено въ Солунъ, за да го потурчатъ. Съ влизането си въ Солунъ, то видѣло нѣколко души християни, на които съ кървави сълзи се помолило да го избавятъ отъ рѫцетѣ на турцитѣ. Християнитѣ, които видѣли и узнали работата, спущатъ се и скѫсватъ ешмака му и го завеждатъ въ кѫщата на американския консулъ. На другия день турцитѣ до 5,000 се събиратъ на улицата предъ „Саатлѫ Джамия” и настоятелно искатъ момичето. Американскиятъ консулъ до това време известилъ работата и на другитѣ консули, които отишли да изследватъ работата. На пѫтя двама французки и пруски консули се хващатъ отъ бѣсната сгань, вкарватъ се въ джамия та и се варварски убиватъ. Гръцкиятъ консулъ, който се намиралъ вече въ джамията, като видѣлъ опасностьта, която щѣла да го сполети, побѣгна изъ прозореца на стаята. Само пехливанинътъ валия изважда сабя, за да ги отбрани.
Изпроводената отъ Цариградъ съ пълна власть комисия е издирила до сега 36 души убийци.
Отъ това се вижда добре, че Турция наистина прилича на келева глава, покрита съ обшита отъ сърма шапка. Убийството на консулитѣ свали тази шапка и келътъ свѣтна! Ето главата! Болна и гнуснава! Нека я гледа втеляващата се Европа.
Възстанието въ България (195)
Когато очитѣ на интересуващитѣ се въ работитѣ на Балканския полуостровъ бѣха обърнати къмъ херцеговинското възстание и къмъ Сърбия, ето че най-многочислениятъ народъ на Балканския полуостровъ не може вече да претърпява апогея на турския деспотизъмъ, вдига байрака и съ своитѣ жилести рѫце докопа ножа и заедно съ нашитѣ братя херцеговинци и бошнаци захвана се на борба, която или да го унищожи отъ това скотско положение, което е срамъ и укоръ на цѣлото човѣчество. Ето що пише до крайность стѣснениятъ цариградски печатъ. . . (Следватъ цитати изъ цариградски вестници).
502
При всичкитѣ желания на турското, на ромънското и на други изследни правителства да представятъ възстанието въ България като нищожно, българскитѣ юнаци заявяватъ вече своитѣ права на бунтъ сериозенъ и опасенъ за турското господство въ Европа. Цариградскитѣ вестници, а въ това число и турскитѣ, ни разказватъ, че наистина въ Пазарджикъ, въ Панагюрище и въ другитѣ околни мѣста въстаницитѣ, на число отъ 8—9 хиляди души, направили голѣми опустошения на страната, но царскитѣ войски отъ Пловдивъ, Едрине, Варна, Шуменъ и Цариградъ сполучили да пръснатъ немирницитѣ и да отстранятъ всѣка една опасность за разпространението на бунта. После цариградскитѣ хавадиши иде русчушката пачавра „Дунавъ” и потвърдява всичко това съ една официална телеграма изъ Пловдивъ, като прибавлява, че въстаницитѣ сѫ на число отъ 15 хиляди и че царскитѣ войски сполучили победоносно да влѣзатъ въ Копривщица и отнели три черешови топове, като накарали „разбойницитѣ” да се разбѣгатъ по горитѣ.
Ние вѣрваме въ юначеството на царскитѣ войски (за примѣръ ни служатъ тѣхнитѣ подвизи въ Херцеговина и въ Босна), вѣрваме така сѫщо и въ истинностьта на официалнитѣ турски сведения (за примѣръ ни служатъ телеграмитѣ на Мухтаръ-паша изъ Херцоговина), вѣрваме и на русчушката пачавра; [1] но какво щете, не можемъ да си преставимъ какъ тъй 4 баталиони редифи и едно отдѣление отъ 200 души конница сѫ могли да пръснатъ цѣли 15 хиляди решителни юнаци?! Това прилича на баснословие. Частнитѣ наши сведения и телеграмитѣ отъ европейскитѣ консули ни разказватъ съвсемъ противно: „Бунтътъ, говорятъ тѣ, има за центъръ селото Сопотъ и се протаква по всичкия гребенъ на Голѣмия Балканъ отъ Троянъ и до Габрово, а надолу се спуща чакъ до Пазарджикъ и до Ески-Захра. Чети сѫ се появили даже около Едрине, а сливенскиятъ Балканъ е пъленъ съ бунтовници.
Народонаселението въ Пловдивъ бѣга въ Едрине, но и тамъ е въ неспокойствие. Турскитѣ войски сѫ недостатъчни не са мо за да удушатъ възстанието, но и за да спратъ неговото разширение. Въ нѣколко сражения, които се дадоха отъ една часть бунтовници съ турскитѣ войски, патриотизмътъ,
1. В-къ „Дунавъ”.
503
юначеството и решителностьта на българитѣ доказаха своето превъзходство предъ новитѣ пушки на турцитѣ. Последнитѣ падатъ въ несравнено по-голѣмо число отъ партизанитѣ въ гората. — Предводители на възстаницитѣ сѫ повечето хайдушки воеводи, между които има и доста интелигентни младежи и двама-трима офицери”.
Това е положителното, което ние знаеме за бунта отвѫдъ Балкана. Въ географическа България той има съвсемъ другъ характеръ. Ако и да не е възстанало всичкото наше народонаселение, но и въ тия страни, въ които се е чулъ гласътъ „свобода или смърть”, възстаницитѣ се броятъ на малка чета, като не излизатъ изъ своитѣ родни мѣста и не съставляватъ голѣми групи. Но при всичко това, и тия броятъ нѣколко юнашки подвизи. Ето що ни разказва едно наше частно писмо изъ Русчукъ: „Вчера (писмото е отъ 4 мая) една малка чета въстаници, подгонена отъ 250 души низами, бѣше принудена да се затвори въ Дрѣновския манастиръ. Турцитѣ обложиха манастира. Но друга една така сѫщо малка чета се притича да освободи своитѣ сподвижници, напада на турцитѣ и съ помощьта на освободенитѣ влазя въ отчаяна борба. Турцитѣ, турнати между два огъня, удариха на бѣгъ, но избѣгнаха само 11 души. Другитѣ — едни паднаха подъ стенитѣ на манастира, а други, ранени, се закараха съ нѣколко каруци въ Търново”. После това писмото ни разказва, че пѫтьтъ отъ Търново до Габрово е въ рѫцетѣ на въстаницитѣ и че последниятъ градъ „гори на огънь”. Смисълътъ на тия думи ние не разбираме: запаленъ ли е градътъ и гори, или е имтиранъ и изложенъ на голѣмо смятение. Последното е, ни се струва, по-вѣрно, защото после известието за нападението на конака и убиването на Юрданча-ефенди отъ страната на бунтовницитѣ — ние нѣмаме други по-подробни сведения за хода на габровското движение.
Снощи ни пристигна известие, че и Елена, заедно съ колибитѣ, въстанала. Подробности още нѣма.