Б. Свобода и Независимость (1872—1874)
9. Финансовото затруднение на Турция и христианскитѣ поданици на султана (Букурещъ, 22 мартъ)
10. Уредбата на българскитѣ училища (Букурещъ, 29 мартъ)
11. По-напредъ политическа свобода и съюзъ съ балканскитѣ народи, а после просвѣщение (Букурещъ, 5 априлъ)
12. Пакъ за управата на нашитѣ училища (Букурещъ, 17 май)
13. Индустрията въ Турция (Букурещъ, 24 май)
14. Свободата на печата (Букурещъ, 31 май)
15. Какво трѣбва да направятъ балканскитѣ народи (Букурещь, 19 юлий)
16. Бедственото положение на населението въ Турция (Букурещъ, 23 августъ)
17. Настѫпилъ е най-благоприятниять моментъ за въстание на балк. народи (Букурещъ, 29 августъ)
18. Нищо не се работи, за да се доближатъ балканскитѣ народи до своето освобождение — не просвѣта, а революция е необходима (Букурещъ, 20 септемврий)
(Финансовото затруднение на Турция и христианскитѣ поданици на султана)
Ние говорихме вече, че въ официално отношение високата и всемогѫщата османска порта е срещнала голѣми затруднения, т. е. че косата на турския политико-економистъ или просто економистъ Садѫкъ-паша се е ударила о твърдъ камъкъ, а сега ще да явиме на нашитѣ читатели, че и косата на граховския герой Юсеинъ-Авни-Паша се е ударила о сѫщия камъкъ, т. е. че и неговата дипломатико-самонадеяна фрегата е претърпѣла страшно корабокрушение. Разбира се, че за насъ, които познаваме твърде добре и османскитѣ Донъ-Кишоти, и свойствата на оная буза, която ври въ тѣхнитѣ глави, подобни явления сѫ съвсемъ обикновени и твърде естествени. Ние отдавна вече знаеме, че турскитѣ държавни мѫже сѫ храбри, достойни, способни и енергични само „день до пладне” и че всѣко тѣхно обещание или всѣко тѣхно заплашване умира така сѫщо скоропостижно, както умиратъ почти всичкитѣ недоносчета въобще; но ние никога не сме се надѣяли, че огъньтъ на Хюсеинъ-Авни-паша ще да изгасне така скоро и че неговиятъ патриотизъмъ ще да се успокои още при самото си рождение. Нашитѣ читатели знаятъ вече, че новиятъ в. везиринъ се бѣше обещалъ предъ падишаха, че „ще да накара васалнитѣ княжества да преклонатъ колѣната си предъ волята на високата порта и че ще да употрѣби голѣми строгости къмъ раята.” А днесъ? Днесъ тоя граховски герой е захваналъ да увѣрява европейскитѣ представители при в. порта, че неговата политика ще да бѫде умѣрена, че неговитѣ действия ще да успокоятъ европейскитѣ сили и че раята ще да добие множество облекчения. Разбира се, че и въ това отношение Хюсеинъ-Авни-паша прилича като две капки вода на покойния попъ Тонча, който имаше обичай да чете на чорбаджиитѣ по две молитви, а да не дочита ни една.
29
Изъ Цариградъ ни явяватъ, че щомъ европейскитѣ представители при в. порта сѫ решили да протестиратъ противъ „граховската” политика на Хюсеинъ-Авни-паша, то тоя герой се измъкналъ тутакси назадъ и постаралъ се да ги увѣри, че тая политика никога нѣма да доведе портата до открита война. После всичкото това въ виенскитѣ вестници е изпроводена изъ Цариградъ телеграма, въ която се говори, че „Хюсеинъ-Авни-паша не е прекратилъ своитѣ преговори съ представителитѣ на васалнитѣ княжества и че по-напреднитѣ известия, които ни явяваха, че той се е решилъ да не отстѫпя отъ своята политика, не сѫ достовѣрни”. Разбира се, че подобни промѣнения сѫ необходимо явление у всичкитѣ велики везири. Ние сме говорили много пѫти, ще да кажеме и сега, че турскитѣ държавни мѫже управляватъ господарството си не по предначертана отъ тѣхъ сами програма, а по волята на тая или на оная велика държава. Въобразете си, че Турция се нуждае отъ пари, че правителството е изпратило въ Парижъ нѣкой свой економистъ да се повиди съ французкитѣ банкери и че високата порта е натоварила тоя економистъ съ два човала обещания, съ реформи, съ еманципации, съ ненависти къмъ Русия и т. н.; въобразете си, че французкитѣ банкери, за да извлѣкатъ повече проценти, явяватъ на тоя економистъ, че в. порта не дава сигурна гаранция, че нейнитѣ правителствени мѫже сѫ глупави патки, че нейнитѣ насали се вълнуватъ и че раята се приготовлява да въстане. Кажете ни сега, какво трѣбва да отговаря и какви гаранции е длъженъ да представлява гореказаниятъ економистъ на тия безпокойни хора? А ето какви. Економистътъ известява своето правителство за убежденията на французкитѣ банкери и дипломати и иска отъ него инструкции, а в. везиринъ бърза да увѣри Европа съ дипломатически ноти, че старото и глупавото патешко министерство е паднало, че васалнитѣ княжества ще да бѫдатъ накарани насила да уважаватъ волята на падишаха и че съ раята ще да бѫде постѫпено твърде строго. Въобразете си сега, че на нѣкои и други велики сили се не харесва турското мѫжество и строгоститѣ на в. везиринъ, и тѣ изявляватъ противъ нотата на в. везиринъ неудоволствие. А какво трѣбва да прави въ такъвъ случай в. везиринъ? А ето какво. Той захваща да увѣрява своитѣ нови гонители, че неговата храбра политика къмъ васалнитѣ княжества ще да бѫде отъ по-умѣренитѣ, и че неговата голѣма строгость къмъ раята ще да бѫде отъ по-малкитѣ. Разбира се, че подобни игри се появяватъ не само у османлиитѣ, но и у всичкитѣ
30
други слаби и немощни държави; но тия държави умѣятъ баремъ нѣкакси да покриятъ своитѣ глупости, да облагородятъ своитѣ подлости (дипломатики) и да закърпятъ своитѣ съдрани дрехи, а нашитѣ османски политици излизатъ на сцената съ всичкитѣ свои безобразия и съ всичкитѣ свои слаби страни. Така, напримѣръ, всѣки новъ в. везиринъ се старае да очерни своя предшественикъ, да изнесе предъ свѣта всички тѣ негови подлости и да покрие своето собствено нищожество. Освенъ това, той се обещава да бѫде благоразуменъ, да води искрено приятелство съ европейскитѣ сили и да даде на държавата си необходимитѣ реформи. Но питане е, принимаватъ ли европейскитѣ сили тия обещания „за чиста пара” и иматъ ли какво-годе довѣрие къмъ турскитѣ реформатори? Ние смѣло можемъ да кажемъ, че на тоя свѣтъ нѣма вече такива глупави хора, които би принимале свраката за кокошка, ракътъ за риба и турчинътъ за човѣкъ. Който ни каже противното, той е или идиотинъ, или егоистъ, или продаденъ философинъ. Но австро-маджарскитѣ вестници ни увѣряватъ, че и Русия се е завзела да помогне на османската империя въ нейнитѣ бѫдещи реформи и да ѝ бѫде рѫководителка въ много отношения. Намиратъ се и такива, които ни доказватъ, че руско-турското приятелство е нелицемѣрно и че изявленията на г-на Каткова сѫ изкрени. Ние не можеме ни да си помислиме, че въ тия изявления се заключава и най-малкото правдоподобие. Да се обясниме. Ние и сами знаеме, че между турското правителство и Русия сѫществуватъ добри отношения, но ние нѣмаме неопровержими доказателства да наречеме тия отношения приятелски. Ако Турция да не би се бояла отъ Русия, то „московскитѣ гяури” никога не би се осмѣлили да бѫдатъ незадоволни не само отъ великитѣ везири, но и отъ последния турски гаджалинъ; а ако руското правителство (и г. Катковъ) се отказва отъ своитѣ славянски братя за любовьта на хабсбургския домъ и за кефа на цариградскитѣ дипломати, то въ неговата дипломатика нѣма така сѫщо правдоподобие, както и въ турското приятелство. Но да предположиме, че политиката на руското правителство къмъ портата е искрена и че г. Катковъ говори отъ все сърце и съ твърдо убеждение въ справедливостьта на своитѣ заключения. Тука се раждатъ още нѣколко въпроса: 1) раздѣля ли рускиятъ народъ убежденията на г-на Каткова и политическитѣ съображения на днешното петербургско правитество или не? 2) мисли ли рускиятъ народъ да се откаже отъ своитѣ еднородни и едновѣрни братя за любовьта на
31
хабсбургската династия или за кефа на падишаха или не; 3) мислятъ ли славянскитѣ племена въобще да се откажатъ отъ своето бѫдеще и да преклонатъ колѣната си предъ политиката на княза Горчакова или не? Ние сме твърдо увѣрени, че всѣки безпристрастенъ, правдолюбивъ и искренъ човѣкъ ще да отговори на тия три въпроса отрицателно. Правителствата се промѣнятъ, убежденията на дипломатитѣ се мѣнятъ, частнитѣ личности умиратъ; а народитѣ живѣятъ, вървятъ напредъ и приготовляватъ се за по-добро бѫдеще.
Преди малко време новосѫдскиятъ вестникъ „3астава” говорѣше, че и великоруситѣ могатъ твърде лесно да умратъ; но славянскитѣ племена, т. е. славянството ще да живѣе вѣчно. Ние раздѣляме убежденията на тоя безпристрастенъ вестникъ и увѣряваме всѣкиго, че човѣкътъ не може да бѫде приятель на кръвожаднитѣ звѣрове, които нѣматъ въ себе си нищо човѣшко и които живѣятъ на свѣта само за безчестие на честностьта, на истинния прогресъ и на необходимата цивилизация. Ние сме твърдо увѣрени, че руситѣ познаватъ по-добре отъ всѣка една европейска държава своитѣ днешни приятели и тѣхнитѣ наклонности, следователно отъ тая страна ние свободно можемъ да бѫдемъ спокойни. Кажете ни, молиме ви се, кой е онзи русинъ, който ще да повдигне своята дѣсница противъ православния славянинъ, който страдае подъ турското робство въ продължението на петь столѣтия? Кажете ни, кой е онзи русинъ, който би пожертвувалъ славянскитѣ интереси за ползата на Хабсбургската династия, която е направила досега на Русия толкова злини? Най-после, кажете ни, кой е онзи русинъ, който би се отказалъ отъ своитѣ собствени братя за ползата на „паршиваго монгола?” Нека говори кой що ще, а ние сме твърдо увѣренм, че Русия не може да ни бѫде неприятель и че руско-турското прмятелство не може да просѫществува дълго време.
Преди една година едно официално лице ни каза така: „Ако генералъ Игнатиевъ успѣе да добие влияние при високата порта, то това влияние ще бѫде употрѣбено за ползата на християнскитѣ поданици на султана.” Това е вѣрно, защото другояче то не може ни да бѫде. И така, Русия никога нѣма да се откаже отъ насъ и никога нѣма да дозволи на другитѣ народности да погазятъ славянското име. Ние не вѣрваме така сѫщо и на австро-турското приятелство. Всѣки вече знае, че Австро-Унгария е населена повече съ славяни, които сѫ наши братя и които нѣматъ причини да поддържатъ гнилата османска империя. Прусия, или Германия, така
32
сѫщо нѣма особено разположение къмъ турското сѫществувание или къмъ орхановата династия. Колкото за Франция, та това господарство има свои домашни болки, следователно то не може да плачи вече по чуждитѣ гробища за неизлѣчимата болесть на полумъртвия трупъ. Ние видиме съ очитѣ си, че Садѫкъ-паша е билъ посрещнатъ въ Парижъ не съ отворени обятия и не съ искрено съчувствие. А Англия? — Англия почти всѣкога ще да си остане Англия. Тая комерческа държава нѣма нито наполеоновско самолюбие, нито германско рицарство, нито италиянска поезия. Ингелизинътъ не вади сабята си безъ интересъ, а Турция е вече издоена до последния градусъ. Освенъ това, в. порта е побъркала концитѣ си и съ своитѣ васални (?) държави, т. е. съ Сърбия, съ Ромъния и съ Черна-гора. И наистина, последнитѣ действия на Хюсеинъ-Авни паша сѫ до такава степень визивающи [1], неблагоразумни и необмислени, щото ни едно честно и самолюбиво правителство не може да ги търпи и да бѫде къмъ тѣхъ равнодушно. И така, турската империя се намира и извѫтре и извънка въ доволно затруднително положение, ако Хюсеинъ-Авни паша и да си дава още твърде голѣмъ куражъ. Но ние отъ сега вече знаемъ, че мнозина ще да ни предложатъ следния въпросъ: „Ако, но вашитѣ думи, Русия е приятель на южнитѣ славяни, то защо тя имъ не помага да се избавятъ отъ дълговѣчното турско робство и отъ правителственитѣ насилия?” „Ни една майка не дава на детето си да бозае, дорде то не заплаче”, казва народната пословица. Не докторътъ търси болния, а болния търси доктора. Трѣбва да кажемъ и това, че на смѣлия и богъ помага. Ако ние (турскитѣ и австрийски славяни) бѫдеме достойни, способни, благоразумни и самонадеяни, то ще да добиеме множество приятели и съюзници, защото османското купище и австро-маджарската сбирщина отдавна вече сѫ изгубили своя кредитъ.
(Уредбата на българскитѣ училища)
Всичкиятъ мислящи български свѣтъ се е увѣрилъ вече, че нашитѣ училища куцатъ, че нашитѣ учители не отговарятъ на своето назначение, че нашитѣ деца си губятъ времето напразно и че нашата наука прилича въ всѣко едно отношение на елинската попара; но малцина, твърде малцина, се
1. Предизвикателни.
33
завзематъ да напишатъ програма и да явятъ на публиката, какви именно преобразования сѫ потрѣбни на българскитѣ школи и какъвъ характеръ трѣбва да има българското учение. Българското отдѣление на „Левантъ Таймсъ” мисли, че една отъ най-голѣмитѣ обязаности, коию е длъженъ да извърши колкото се може по-скоро българскиятъ екзархиаленъ съветъ, се заключава „въ преобразованието на училищата и въ съставянето една рационална ирограма, която да бѫде приспособена енергически”. Но ще ли да принесе на училищата ни особена полза и тая полукалугерска контрола? Ние не вѣрваме. Главното зло, което произхожда въ нашитѣ школи, се състои не въ програмата и не въ методитѣ при преподаването на предметитѣ, а въ невежеството на учителитѣ, въ глупостьта на чорбаджиитѣ и въ твърдоглавието на училищнитѣ настоятели. Ние мислиме, че дорде България не добие малко по-образовани учители и дорде нашитѣ чорбаджии не престанатъ да се мѣшатъ въ училищнитѣ дѣла и да пѫдятъ учителитѣ по съвсемъ глупави причини, то на нашитѣ школи нѣма да помогнатъ никакви контроли и никакви програми. А възможно ли е сега-засега да стане това ? — Ние ще да отговориме отрицателно. „Ако си давамъ паричкитѣ и ако храня просѣци, то трѣбва да зная защо ги давамъ и за какво ги храня?” говорятъ почти всичкитѣ наши чорбаджии. И така, най-главното зло се заключава въ самото българско общество, което още не умѣе да оцени истинно-полезнитѣ хора и което не може да се предпази отъ шарлатанитѣ. Ние твърде добре знаеме, че въ множество села и градове чорбаджиитѣ накарватъ своитѣ учители да изпълняватъ следнитѣ обязаности: 1) да ходятъ всѣка недѣля и всѣки праздникъ въ черкова и да помагатъ на поповетѣ; 2) да пиятъ мастика и да пѣятъ на своитѣ благодетели манети въ ония щастливи времена, когато тѣхна милость иде на зефетъ и когато се напие до последната аллилуия; 3) да предумва второстепеннитѣ чорбаджии, да клевети новоразбогатевшитѣ и да пише въ в-къ „Право” благодарности и похвали на своитѣ патрони; 4) да не яде блажно презъ коледни пости; 5) да не ходи гологлавъ по пѫтя; 6) да си не държи отзади рѫцетѣ и пр. Разбира се, че ако учительтъ е шарлатанинъ, т. е. ако той се е решилъ да стане учитель не за ползата на децата, а да намѣри прехрана, то чорбаджийскитѣ съвети се изпълняватъ буквално и училището се оставя на седемнайстия планъ; а ако тоя учитель е честенъ човѣкъ и правдолю-
34
бива душа, то той е длъженъ да си събере парцалитѣ и да побѣгне изъ тоя благонравенъ Содомъ на кѫдето очи гледатъ. Ето защо множество наши способни, знаещи и честни учители се не решаватъ да станатъ Ментори на българскитѣ Телемахи и защо нашитѣ училища се пълнятъ съ всевъзможни шарлатани, които нѣматъ ни знание, ни учение, ни честность. А може ли да се отстрани това зло? — Ние мислиме, че ако се не преобразятъ самитѣ български общини, т. е. ако българскиятъ народъ не добие своята политическа независимость, то всичкитѣ екзархиални съвети и всичкитѣ частни училищни контроли ще да останатъ напразни. Кажете ни, молиме ви се, изъ кои лица ще да се съставатъ тия контроли? Ние твърде добре знаеме, че въ екзархиалния съветъ се намиратъ само две личности (С. Чомаковъ и Д. Цанковъ), които разбиратъ що е учение, що е наука и каква трѣбва да бѫде тая наука. А кой може да ни увѣри, че тия две лица ще да останатъ вѣчно въ екзархиалния съветъ и че тѣхната програма ще да се одобри и отъ екзархията, и отъ правителството?
По нашето убеждение, единствената полза, която сега-засега може да се направи на българскитѣ училища, сѫ училищнитѣ събори. Учителитѣ изъ по-голѣмитѣ градове и всичкитѣ български учени мѫже сѫ длъжни да се събератъ въ нѣкой централенъ градъ, да разгледатъ нуждитѣ и недостатъцитѣ на училищата и да измислятъ срѣдства за тѣхното улучшение [1]. После това тѣхната програма и тѣхнитѣ решения трѣбва да се напечататъ въ вестницитѣ, щото всѣки единъ образованъ българинъ да има възможность да ги критикува, да открива тѣхнитѣ слаби страни и да изказва своитѣ убеждения за тѣхното поправяне. Разбира се, че решенията на тия събори ще да се измѣняватъ и поправятъ отъ следнитѣ училищни събрания, които ще да се събиратъ всѣки две или всѣки три години. Тия събори сѫ обязани така сѫщо да прегледватъ атестатитѣ на учителитѣ и да осѫждатъ неспособнитѣ. Това е единственото срѣдство, което може да даде по-добъръ вървежъ на училищата ни.
Ние твърде добре знаемъ, че американскитѣ училища не зависятъ нито отъ правителството, нито отъ духовенството, а никой отъ насъ не може да каже, че тия училища не напредватъ и че тѣхната програма не отговаря на тѣхното назначение. Ние видиме така сѫщо, че множество европейски школи се намиратъ подъ контролата на министерствата и подъ теж-
1. Подобрение.
35
китѣ рѫкавици на архиереитѣ, но ни единъ отъ насъ не може да каже, че тия училища принасятъ трѣбуемата отъ тѣхъ полза и че програмата имъ отговаря на своето назначение. Вземете за примѣръ Китай, дето ученицитѣ не могатъ ни да зѣватъ не на време и дето учителитѣ сѫ обязани да научатъ наустъ своитѣ предмети, както нашитѣ попове научватъ „мало повечерие”. Тия школи не развиватъ, а затѫпяватъ. Трѣбва да си предложимъ още и следнитѣ два въпроса: 1) кой може да гарантира, че за контрольори надъ българскитѣ школи не щатъ да бѫдатъ назначени такива личности, какъвто е г. Иванъ Найденовъ, г. Арнаудовъ или г. х Иванчо? 2) кой може да ни увѣри, че тая контрола не ще да унищожи и единственото начало на онова здраво учение, което е захванало да се разпространява по България въ последнитѣ нѣколко години? Множество факти ни доказватъ, че въ нашия св. Синодъ сѫществуватъ и други Ниловци, следователно неговата контрола може да бѫде твърде опасна. Но както и да е, а ние не раздѣляме убежденията на българското отдѣление на „Левантъ Таймсъ”. Училищата не трѣбва да иматъ нищо общо съ калугеритѣ и съ черквата, защото тѣхнитѣ цели сѫ съвсемъ други, т. е. защото тѣхното назначение е не да затѫпяватъ и не да проповѣдватъ ретроградни идеи, а да се борятъ съ суевѣрията, да откриватъ истината, да разпространяватъ истинното и полезното знание и да избистрятъ главитѣ на заблуденото човѣчество. Нека говори кой що ще, а ние сме твърдо увѣрени, че нашитѣ чорбаджии (които иматъ свои деца) сѫ деветдесеть и деветь пѫти по-безопасни за народното развитие, нежели и най-доброто духовенство (което се грижи само за своето шкембе). Ако европейскитѣ господарства не сѫ видѣли отъ калугерското образование особена полза, то нѣма да видимъ и ние. Всѣки, който има баремъ кратки понятия изъ историята на европейскитѣ държави, трѣбва да знае, че чернитѣ ряси и калимявки сѫ биле най-голѣмитѣ гонители на истинското образование и на човѣческия напредъкъ. Езуититѣ се изгонватъ изъ всичкитѣ честни и умни държави. Но вие можете да ми кажете, че нашето честито духовенство не прилича на езуитскитѣ братства и че нашиятъ „народенъ” съборъ нѣма никакво сходство съ ватиканската машина. Не е то така. Припомнете си какво ни пишеха изъ Плѣвенъ преди нѣколко месеца за отца Аверкия, който се счита за единъ отъ най-развититѣ и отъ най-образованитѣ български архипастири. А помните ли, каква комедия произлѣзе преди две години съ периодическия вестникъ „Читалище”! Ние не казваме, че въ
36
синода нe сѫществуватъ честни и родолюбиви хора; ние не казваме, че всичкитѣ членове на екзархиалния съборъ приличатъ на отца Аверкия! най-после, ние не казваме, че между членоветѣ на тоя съборъ нѣма способни и знаещи педагози; но въ това сѫщо време ние никога нѣма да кажеме, че хлѣбаринътъ е длъженъ да шие ботуши, а ботушаринътъ — да мѣси милинки. Всѣки трѣбва да седи на своето мѣсто и да изпълнява своитѣ обязаности; а ако на екзархията се иска непременно да покаже предъ свѣта своитѣ педагогически способности, то ние я съветваме да основе нѣколко духовни семинарии (които, да кажеме право, сѫ за нея твърде необходими) и да изпълни своитѣ желания.
После всичкото това ние сме длъжни да повторимъ още веднажъ своето заключение: Най-главното зло, което не дозволява на нашитѣ училища да напреднатъ, сѫ, нашитѣ общини и нашитѣ учители”. Отстранете, ако можете, това зло и бѫдете увѣрени, че нашитѣ деца ще да събератъ и здрава храна, и полезни знания, и правилно развитие. Ако учителитѣ и настоятелитѣ сѫ неспособни, невежествени, твърдоглави и тѫпоумни личности, то на училищата ни нѣма да помогнатъ ни екзархиалнитѣ контроли, ни реалнитѣ програми. По нашето мнение, всѣки единъ българинъ трѣбва да залегне колкото се може по-скоро за увеличението на женскитѣ училища (които ще да приготвятъ майки за бѫдещитѣ български общини) и за основаването на едно више (свѣтско) учебно заведение (което ще да приготви способни и знаещи учители). Ние сме въ състояние да убедиме всѣкиго, че възпитаницитѣ, които се учатъ по чуждитѣ учебни заведения и въ чуждитѣ държави, не сѫ въ състояние да удовлетворятъ народнитѣ трѣбования. По-голѣмата часть отъ предметитѣ, които се четатъ въ тия виши школи, сѫ ненужни не само на възпитаника, но и на човѣчеството въобще. Но за всичкото това ние се на дѣваме да поговоримъ други пѫть.
(По-напредъ политическа свобода и съюзъ съ балканскитѣ народи, а после просвѣщение)
Преминуватъ дни, преминуватъ години, преминуватъ столѣтия и всичко живѣе и се измѣня, а ние все още дремеме отъ дългия, все още въздишаме подъ тоягитѣ на азиятскитѣ завоеватели, все още очакваме втори Месия, все още не знаеме какво да правимъ и де да се денемъ и все още живѣемъ съ сладки надежди за своето бѫдеще щастие, безъ да ра-
37
ботиме за това щастие и безъ да се приготвяме да го посрещнемъ. Нашитѣ цариградски вестници, които иматъ достатъчно причини да правятъ черното бѣло, а бѣлото черно, ни увѣряватъ, че „единствениятъ пѫть, който е въ състояние да ни доведе до това щастие, се заключава въ народното развитие и образование и въ истинското просвѣщениеи и че „българскиятъ народъ отдавна вече крачи съ гигантски крачки по тоя пѫтъ и се старае съ всичкото си сърдце да усвои и общочовѣшкия напредькь, и истинската цивилизация”. (Гл. в. „Вѣкъ”.) Разбира се, че ако и ние да би живѣли въ Турция и ако да би имали желание да лъжеме своитѣ господари и да имъ кадиме темянъ, то би запѣли сѫщата пѣсень; но нашата цель е да бѫдеме безпристрастни и да откриеме истината, безъ да гдедаме на нейното безобразие и безъ да се плашимъ отъ нейната боя.
Питане е, може ли въ Турция да се насади прашшю образование, което да принесе зрѣлъ илодъ? Нека гозори кой що ще, а ние ще да кажеме, че подъ тежкитѣ полярни снѣгове не расте иищо друго, освенъ безполезенъ и настръхналъ мъхъ. Който се занимава съ българската литература и съ българската журналистика, която цъвти подъ таралежката рѫкавица на цариградското писалище на печата, той трѣбва да се съгласи съ насъ, че нашата умствена храна е убиваща и че нашето учение ходи на кокили и бои се да стѫпи на ядовитата земя, която унищожава всѣки умственъ трудъ. Напразно ще вие да търсите въ тая литература и въ тая журналистика жива дума, напразно ще да търсите знание, напразно ще да търсите здрава храна, — вие нѣма да намѣрите въ тѣхъ нищо друго, освенъ праздни разсѫждения за преобразованието на училищата (по методата на Дистервега), за устройството на българската екзархия (по методата на отца Августина) и за бѫдещата организация на държавата (по методата на Насрадинъ ходжа). Съ една дума, нашата литература прилича на незаконородено дете, което не знае ни кой го е родилъ, ни защо го е родилъ, ни де го е родилъ, ни за кого го е родилъ. Издаватъ се нѣколко вестника, печататъ се всевъзможни книги, хабятъ се цѣли топове хартия и цѣли бурилчета мастило и продаватъ се многочислени съвѣсти; но изъ всичкия тоя боклукъ не произлиза нищо друго, освенъ голи печални последствия, т. е. отвращение къмъ учението, равнодушие къмъ книжнината и справедливо негодувание къмъ писателитѣ. Всѣки безпристрастенъ човѣкъ, който не е заразенъ отъ превратни понятия и който нѣма причини
38
да защищава ретрограднитѣ проповѣди на нашитѣ „книжници и фарисеи”, трѣбва да се съгласи съ нази, че отъ днешната наша книжовность не трѣбва да се очаква никакво добро, защото тая книжовность се разпространява между народа не съ цель да му се принесе полза, а да се намираме на работа и да глобиме свѣта съвсемъ незаслужено.
Ние нѣмаме нито единъ вестникъ, който да отговаря на своитѣ назначения и който да не лъже своитѣ читатели; ние нѣмаме нито една книга, която да е написана граматически и логически; най-после, ние нѣмаме нито едно учебно заведение, което да има какво-годе подобие на школа и което да стои на своето мѣсто. Всичко върви башибозукъ, всичко крачи безъ цель и безъ съзнание, всичко ходи на кокили и люшка се насамъ-натамъ. А отъ какво произхожда всичкото това? — Нашиятъ отговоръ на тоя въпросъ е изказанъ вече. Кажете ни сега, молиме ви се, може ли да напредне която и да е литература, ако тая литература се намира подъ контролата на единъ оланинъ [1], който нѣма никакво образование и койта има слабость да служи всѣкиму за единъ коматъ хлѣбъ? Може ли да напредне една журналистика, когато тя се преследва даже и отъ цариградскитѣ жандари и която се намира подъ покровителството на нѣколко пиени ефендиета, които сѫ готови за пари да продадатъ и майкитѣ си? Най-после, могатъ ли да напреднатъ ония учебни заведения, които се намиратъ подъ управлението на различни идиоти (чорбаджии), подъ надзирателсвото на най-безсъвѣстнитѣ изроди и подъ тежкитѣ дѣсници „на каймакамъ-ефендитѣ?” Ние твърде добре знаеме, че една книжка отъ „Периодическото Списание”, която е пропусната отъ цариградската цензура и на която стои печатътъ на „писалището”, — е запретена въ Русчукъ само за това, защото въ повестьта „Тарасъ Булба” се говорило за нѣкакви си поганци и защото на едно мѣсто се намирали два реда точки; ние твърде добре знаеме, че в. „Македония” бѣше запретенъ за бабина хубость; най-после ние твърде добре знаеме, че способнитѣ и образованитѣ учители се преследватъ съ такова сѫщо ожесточение, съ каквото въ честнитѣ и въ добронамѣренитѣ държави се преследватъ пехливанитѣ, делиитѣ и идиотитѣ. А ние все още бълнуваме за нѣкакви си морални победи, за нѣкакви си прогресивни движения и за нѣкакви си „незаконорождени” цивилизации! Въ подобно господарство, — което се не грижи ни за своя
1. Пасивенъ педерастъ у турцитѣ.
39
собственъ напредъкъ и което нѣма ни своя собствена глава, ни свои собствени убеждения, ни свои опредѣлени цели, — всѣко едно прогресивно движение е немислимо. Това наше убеждение се потвърдява съ хиляди факти. Всѣки вече е успѣлъ да се увѣри самъ, че въ Турция не сѫществуватъ никакви закони, т. е. че въ това господарство всѣки единъ въросъ се решава по кефа на господарственитѣ чиновници, които почти всѣкога злоупотрѣбяиатъсъ своята власть и които се грижатъ твърде малко за щастието на султанскитѣ поданици. Нека говори кой що ще, а ние ще да кажеме, че даже и върховното турско правителство, което се хвали така безсрамно предъ европейскитѣ държави съ своя напредъкъ и съ своитѣ доброжелания въ народното развитие, е враждебно на всѣко едно умствено развитие.
Погледайте на самитѣ турски школи. Тия школи се намиратъ въ такова жалостно положение, въ каквото се не намиратъ ни школитѣ на полудивитѣ азиятски народи. Тука сѫ се смѣсили нѣкои отъ европейскитѣ науки съ Насрадинъ-ходжевитѣ премѫдрости, математиката — съ корана, географията — съ разсѫжденията на Хаджи-Баба, логиката съ иншара; а отъ всичкия тоя хаосъ не произхожда нищо друго, освенъ безобразни понятия, безхарактерность, развратъ и подигравки съ най-свещенитѣ за човѣка предмети. Наукитѣ се преподаватъ само за мода, следователно ни единъ ученикъ не може да има къмъ тѣхъ уважение и истинна любовь. Разказватъ, че въ едно отъ най-вишитѣ цариградски турски учебни заведения професорътъ по география прочелъ на своитѣ ученици лекция за слънчевата система, т. е. разказалъ имъ, че земята се върти около слънцето; но когато тая лекция била свършена, то той изрекълъ следнитѣ думи: „Всичко, щото ви говорихъ въ своята лекция, е измислено отъ френцитѣ, следователно вие имате пълно право да ми не вѣрвате”. И тоя човѣкъ е професоръ въ више учебно заведение! Ние знаеме така сѫщо, че по-голѣмата часть отъ днешнитѣ турски министри сѫ излѣзли изъ гореказанитѣ школи, т. е. че тия министри нѣматъ ни знание, ни правилно образование, ни особени способности. Великиятъ везиринъ е грубъ и безхарактеренъ солдатинъ; министерътъ на външнитѣ дѣла е безцвѣтна и тѫпа личность, която дозволява почти всѣкиму да я води за носа; министерътъ на вѫтрешнитѣ дѣла е еничеринъ; а министерътъ на просвѣщението е теле. Но да оставиме това. Ние сме имали доста случаи да се увѣриме, че българскиятъ народъ има и дарование, и способность, и стремление къмъ об-
40
разованието, и желание да поправи своето горчиво положение; но пѫтьтъ, по който е той намислилъ да върви, е усѣянъ съ тръни, съ остри камъни, съ пропасти и съ кални блата. Кой изъ насъ не се е увѣрилъ вече, че това заключение се основава на множество фактически произшествия? Мнозина мислятъ, че ако екзархията се утвърди и ако нейното влияние се увеличи между народа, то народното образование ще да приеме съвсемъ другъ ходъ и че нашитѣ школи ще да добиятъ своята важность. Ние не вѣрваме и на тия сладки обещания. Екзархията не може да има оная сила, която е нужна на народа за отстранението на многочисленитѣ препятствия, които му стоятъ на пѫть и които му не дозволяватъ да върви напредъ и да достигне до своето щастие и добро. Съ една дума, екзархията не може да ни даде политическа независимость, безъ която всѣки единъ напредъкъ е невъзможенъ. Народътъ умира отъ гладъ, народътъ гние по тъмницитѣ, народътъ плаща баснословни данъци, народътъ не може да отвори очитѣ си отъ правителствени и отъ разбойнически грабежи, народътъ не може да излѣзе на работа отъ разбойници и обирачи, народътъ е захваналъ, като всѣки пролетария, да се скита по чуждитѣ земи и да си търси прехрана; а г. Найденовъ и неговата компания все още се провикватъ, че телешкитѣ способности и крайнитѣ унижения сѫ единственитѣ срѣдства, които сѫ въ състояние да облекчатъ нашитѣ свръхестествени страдания и да ни доведатъ до по-добро положение! И така, българскиятъ народъ е обязанъ по-напредъ отъ всичко да потърси своята политическа независимость; а за да достигне по-лесно до своитѣ цели, той е обязанъ (безъ да слуша продаденитѣ журналисти, потурченитѣ умове и калпавитѣ турски чиновници) да се съедини съ своитѣ братя сърби, черногорци, ромъни, (гърци) и др., и да спаси главата си. Който е осѫденъ на смърть и който стои вече подъ бесилницата, той не може да мисли за своето умствено развитие и за образованието на своитѣ деца.
(Пакъ за управата на нашитѣ училища)
Преминаха вече цѣли петдесеть години откакто българскиятъ народъ е захваналъ да се пробужда отъ дълбокия сънь и да търси изходъ изъ своето критическо положение; преминаха цѣли петдесеть години откакто по-първитѣ български деятели сѫ захванали да проповѣдватъ народни прин-
41
ципи и да се стараятъ да покажатъ особеноститѣ на българската народность, която има свещено право да живѣе самостоятелно и да решава сама своята сѫдбина и нравствено и материално; най-после, преминаха цѣли петдесеть години отъ както българската книжовность, българскитѣ школи и българското нравствено богатство сѫ захванали да се развиватъ и да вървятъ напредъ и отъ както българинътъ е захваналъ да се не срамува отъ името си, да почита произхождението си, да уважава коститѣ на баща си и да защищава народностьта си. Всѣки трѣбва да се съгласи съ нази, че въ продължението на тия петдесеть години е направено твърде много, т. е. че тия петдесеть години сѫ принесли изобилни плодове и че тѣхното влияние се чувствува на всѣка една крачка; но тука се раждатъ два твърде важни въпроса: 1) Можемъ ли и ние да наречеме напредъкъ всѣко едно съвремено движение, което въ последно време е намѣрило мѣсто между българския народъ, и можемъ ли да приемемъ „за чисто злато” всѣко европейско постановление и да извлѣчеме отъ него сѫществена полза? 2) Можемъ ли ние да вѣрваме безусловно на нашитѣ учители, които сѫ се завзели да рѫководятъ народа и да му откриватъ ония необходими принципи, които сѫ предтечи на всѣка една цивилизация? Всѣки благоразуменъ човѣкъ ще да отговори на тия два въпроса отрицателно. Който е познатъ съ историята, който е изучилъ психологията и който следи за съвременитѣ борби на човѣчеството, той трѣбва да се съгласи съ нази, че ни една теория не трѣбва да се усвоява безусловно и че ни единъ принципъ не трѣбва да се принимава за чисто злато. Изъ това правило се изключватъ само ония положителни истини, които сѫ решени математически и които не търпятъ никаква критика.
Ако една народность има отличителни черти отъ друга народность, т. е. ако нейното материално благосъстояние, нейниятъ животъ, нейното нравствено развитие, нейнитѣ нрави, обичаи и понятия и нейнитѣ религиозни вѣрвания се отличаватъ отъ нравитѣ и обичаитѣ на друга народность, то и общественитѣ, учебнитѣ и политическитѣ постановления трѣбва да иматъ отличителенъ характеръ. Ние сме говорили много пѫти, че на малкитѣ деца, които още не знаятъ аритметиката, не трѣбва да се чете алгебра, защото тия деца не могатъ да я разбератъ и защото всѣка непонятна наука причинява не любопитство, а отвращение. Излизаннитѣ [1] фрази, които ни
1. Изтърканитѣ.
42
разказватъ, че „ако европейскитѣ народи признаватъ за полезна тая или оная програма, то трѣбва да я припознаеме и ние”, — за умнитѣ и за разсѫдителнитѣ хора нѣматъ никаква важность. Да се обясниме. Мнозина мислятъ, че българскитѣ школи ще да се поправятъ само тогава, когато се взематъ подъ контролата на духовенството или подъ контролата на правителството. Разбира се, че тия мнения сѫ се появили най-напредъ въ главитѣ на ония наши цариградски патриоти, които мислятъ не за благосъстоянието на народа, а за своитѣ лични интереси.
Изъ Цариградъ ни являватъ, че г. Михайловски е повторилъ изново предъ министера на просвѣщението, „че българскитѣ школи не отговарятъ на своето назначение, че българскитѣ учители развращаватъ юношеството и че българскитѣ ученици се занимаватъ съ „комитети” и съ различни вредителни за правителството играчки”. Емъ вредителни, емъ играчки! Г. Михайловски мисли, че правителството е обязано да обърне своето внимание къмъ това зло и да помисли за неговото изкоренение. Тоя процесъ трѣбва да стане така. Турското правителство е длъжно да съедини българскитѣ училища съ турскитѣ и да тури надъ тѣхъ строга контрола, която трѣбва да бѫде съставена отъ турци, отъ българи, отъ гърци и отъ нѣколко души образовани европейци. Разбира се, че г. Михайловски желае да приведе своята теория въ действие само затова, защото на тоя ученъ мѫжъ се иска да бѫде единъ отъ членоветѣ на гореказаната контрола и да прекарва живота си като бъбрекъ въ лой. Ние никога не би се решили ни да помислиме, че г. Михайловски мисли и работи така, а не другояче съ чисто и съ искрено убеждение или съ увѣреность въ полезностьта на своята програма. Нека ни бѫде позволено да кажемъ, че ако г. Михайловски мисли така отъ чисто сърце, то тоя господинъ трѣбва или да е лудъ, или да е пиянъ. Здравиятъ мозъкъ и честната съвѣсть не могатъ да изповѣдатъ подобни принципи.
Противъ г-на Михайловски сѫ се въорѫжили нѣколка самолюбиви учени мѫже, които сѫ паднали въ друга крайность, т. е. които така сѫщо, както г. Михайловски, иматъ задни мисли и користолюбиви цели. Тия мѫже мислятъ, че не правителството, а екзархията е обязана да състави школска комисия, която да контролира училищата, да напише програма за предметитѣ, които ще да се преподаватъ занапредъ въ школитѣ, да издаде гимназиални рѫководства и да екзаменува учителитѣ. Съ една дума, тия личности мислятъ, че
43
екзархията е длъжна да стане учена академия и да вземе и учението, и школитѣ въ аренда. Разбира се, че и тия мисли се разпространяватъ не за това, че гореказанитѣ мѫже желаятъ добро на народа си или че за тѣхъ е скѫпо народното развитие, а за това, че на Стояна или на Драгана сѫ се дояли баници и печени кокошки. Ние сме говорили много пѫти, ще да кажемъ и сега, че ако турското правителство не е въ състояние да удовлетвори народнитѣ потрѣбности и да даде правиленъ ходъ на просвѣщението, то и калугеритѣ не би трѣбвало да въвиратъ зурлитѣ си презъ чуждитѣ плетища. Ние казахме по-горе, че българинътъ трѣбва да основе своето здание не на чужди основания, а на своя собственъ отличителенъ характеръ, т. е. на своитѣ жизнени потрѣбности и на своитѣ демократически начала. Рускитѣ духовни семинарии и академии, съ тѣхнитѣ пространни катихизиси, съ тѣхнитѣ догматически богословия (или многословия), съ тѣхнитѣ Максими исповѣдници и съ тѣхната идиотическа покорность, сѫ за насъ безсмислени и невъзможни; ингелизкитѣ методически „колежи”, съ тѣхнитѣ библейски последователи, съ тѣхнитѣ убиващи всѣка една живость морали, съ тѣхнитѣ псалми и хвалебни пѣсни на Егова, на Иоана и на Исуса Навина, сѫ за насъ чудни и непонятни; католическитѣ пансиони съ тѣхнитѣ езуити, съ тѣхнитѣ Августини и Емвросии, съ тѣхнитѣ Телемахи и Латинщини и съ тѣхнитѣ доволно кални морали, сѫ за насъ отвратителни и гнуснави. Съ една дума, нашитѣ училища трѣбва да приготовляватъ не религиозни фанатици, не скопци, не капуцинери и не псалмопѣвци, а честни граждани, искрени народолюбци и работни хора. Нашитѣ духовни училища не трѣбва да се отдѣлятъ отъ нашитѣ свѣтски школи, защото нашето духовенство трѣбва да произхожда отъ народа, да живѣе съ народа и да работи за народа.
И така, оная контрола, която ще бѫде назначена надъ българскитѣ школи отъ екзархията, ще да принесе полза само на комисаритѣ и на тѣхнитѣ джебове. Въ Турция, дето не сѫществуватъ нито закони, нито справедливи наказания, нито заслужени награди, с невъзможно никакво безпристрастие и никакъвъ редъ. Но както и да е, а, по нашето убеждение, българскитѣ школи трѣбва да се оставятъ на мира и отъ правителството и отъ екзархията, защото всѣки единъ баща се грижи много по-искрено за образованието на своитѣ деца, нежели милиони правителства, билиони калугери и легиони комисии. Ако правителството или екзархията направятъ противното, то народътъ ще да предприеме строги мѣрки и противъ
44
невиканитѣ гости, и противъ тѣхнитѣ насилия. Единствената българска светиня сѫ училищата, следователно баремъ тѣ трѣбва да останатъ чисти отъ всѣка една страна. Всѣки вече знае, какви горчиви плодове ражда русчушкото ислямъ-хане [1], което се счита за виша турско-християнска школа, създадена по образа и по подобието на Мидтатъ-паша! Въобразете си сега, каква полза ще да принесатъ на народа ни ония школи, въ които моллитѣ [2] се занимаватъ съ „Содомски грѣхъ” и въ които професоритѣ разказватъ на своитѣ ученици, че 2+2 не сѫ 4, а 16. Ние сме увѣрени, че ни една майка нѣма да даде детето си въ тия публични кѫщи, въ които ученицитѣ се не научаватъ нищо друго, освенъ да правятъ „кабакъ-геджеси” [3] и да се предаватъ на най-скотския развратъ. И така, проектитѣ на г-на Михайловски ще да останатъ мъртва буква. Колкото за проектитѣ на противоположната партия, ние ще да кажемъ само това, че екзархията е до толкова благоразумна и дѣдо Антимъ е до толкова честенъ, щото и отъ тѣхъ нѣма да произлѣзатъ никакви важни последствия. Кой може да ни увѣри, че на екзархалния престолъ или въ екзархалния съветъ утре или въ други день не щатъ да дойдатъ такива хора, какъвто е Дорчо или какъвто е отецъ Григория? Кой може да ни увѣри. че гореказаната контрола ще да бѫде съставена отъ честни, народолюбиви и искрени хора? И така, нашитѣ школи ще бѫдатъ наредени само тогава, когато българскиятъ народъ развеже рѫцетѣ си и когато добие своята политическа свобода. Който е везанъ материално, той не може да се развива ни нравствено. Ако нашитѣ вестниии и нашитѣ книги се боятъ да кажатъ две искрени думи, то и нашитѣ училища нѣма да идатъ надалечъ.
(Индустрията въ Турция)
Който чете съ внимание нашитѣ цариградски български ве