Б. Свобода и Независимость (1872—1874)
ДОПИСКИ
60. Петь събития въ Дунавския вилаетъ (Русчукъ, 30 априлъ)
61. Като нѣмаме добри представители на народа, да провъзгласимъ за такива и последнитѣ шарлатани (Русчукъ, 4 май)
62. Хрѣнъ! Хрѣнъ! (Русчукъ, 2 май)
63. Цѣлъ легионъ шарлатани водятъ народа отъ врата на врата (Русчукъ, 27 май)
64. Азъ обичамъ своя народъ (Русчукъ, 2 юний)
65. Тежко и горко на ония личности, които дръзнатъ да турятъ рѫката си въ устата на лъва (Пловдивъ, 18 май)
66. Тежко е да седишъ до главата на болния (Русчукъ, 12 юний)
67. За турското сѫдилище въ Русчукъ и за финансовото разстройство на Турция (Русчукъ, 18 юний)
68. Защо да нарушавамъ спокойствието на ония, които сѫ родени само да мълчатъ? (Русчукъ, 25 юний)
69. Омръзнало ми е да разказвамъ . . . (Русчукъ, 7 юлий)
(Петь събития въ Дунавския вилаетъ)
Третята недѣля после великдень е твърде забележителна за нашитѣ граждани въ всѣко едно отношение, защото презъ
148
нейното течение произлѣзоха петь важни събития. Ако азъ да би билъ историкъ, то би са постаралъ да ги опиша съ голѣмо изкуство по Шишковата метода и да ги внеса и въ всеобщата история, и въ историята на нашето духовенство, и въ хронографа на „Българското книжевно дружество”, и въ кондиката на русчушкитѣ конокрадци, и въ хрисовула на Антона Парушова, и въ регистера на разбойницитѣ, и въ номоканона на православната и богоугодната черкова на отца Григория . . . Да ви разкажа сега кои сѫ и какви сѫ тия петь важни събития колкото се може по-скоро, защото тѣхната благоприятна миризма може да се изпари и защото тѣхното значение може да измѣни своя характеръ. 1) Когато сръбскиятъ князъ Миланъ Обреновичъ премина презъ града ни, то всичкитѣ сърби, които живѣятъ въ града ни и които се занимаватъ съ двоесмислени или съ съмнителни занятия, имаха честь да се запознаятъ съ дворцитѣ на Мемишъ-паша, които носятъ название „магарешки рай”. Тѣхната визита се продължи цѣли 24 часа. Само г. Тасо, който е дошелъ преди малко време въ града ни да кове нови династии и да заключава съ турцитѣ честни трактати, побѣгна, защото неговата родолюбива душа не обича въздуха на турскитѣ богоугодни заведения. За това дѣло се говори различно. Азъ искамъ само да ви явя какъ стана работата.
Една недѣля преди да дойде въ града ни сръбскиятъ князъ, изъ Русчукъ захванаха да се разхождатъ множество сърби, които се криеха по кюшетата и които се шушукаха, т. е. съставляваха различни планове. Предъ назе тия „велики патриоти” говорѣха, че сѫ дошле да видятъ своя князъ и да му подадътъ прошения за различни дѣла; а предъ нѣкои турци се бѣха похвалили, че сѫ Карагеоргиеви хора и че сѫ отчаяни неприятели на днешното сръбско правителство. Разбира се, че подобни нѣща се харесватъ твърде много на нашитѣ русчушки аги, а тѣ бѣха земали мнозина отъ тия изроди подъ своето непосрѣдствено покровителство. Тука съмъ длъженъ да ви забележа, че нѣкои отъ тия славяни и християни отдавна вече сѫ станали явни турски шпиони. Ето въ какво положение се намираха работитѣ, когато сръбскиятъ агентинъ при в. порта г. Ристичъ дойде въ града ни. Следъ единъ день тукашнитѣ власти добиха изъ Бѣлградъ телеграма, че князъ Миланъ е тръгналъ за Русчукъ изненадано. Щомъ пристигна тая телеграма, то турската полиция нападна на кѫщата на единъ сърбинъ (името му не зная), затвори 34 души други сърби, и князъ Миланъ премина благополучно презъ града ни.
149
Следъ 24 часа тия нерязани турци бѣха пустнати, а главниятъ герой, т. е. киръ Тасо, който се бѣше скрилъ въ една турска кѫща, се появи на бойното поле следъ два дена. Сѫществувалъ ли е наистина сериозенъ комплотъ противъ княза Милана, азъ не зная, зная само това, че по-голѣмата часть отъ тукашнитѣ сърби сѫ отчаяни „несретници”. Посрещането на княза не стана търѫествено, защото валѣше дъждъ. Той бѣше посрещнатъ само отъ валията, отъ руския консулъ и отъ нѣколко души граждани.
Тука съмъ длъженъ да ви явя, че тукашнитѣ европейски консули, които ви сѫ познати вече изъ множество кални истории, бѣха твърде невнимателни къмъ тоя славянски князъ. Когато князъ Миланъ излѣзе изъ вапора, то валията го заведе въ конака си, дето мислѣше да му представм европейскитѣ представители при Дунавския вилаетъ; но консулитѣ не намѣриха за нужно да се явятъ сами, а изпроводиха драгоманитѣ си, които бѣха облечени съвсемъ мискински и които употрѣбиха всичкитѣ си сили да унизатъ сръбския князъ съ своето поведение. Разбира се, че и князъ Миланъ имъ не остана длъженъ. Той каза на адютантина си да яви на дрипавата компания, че времето му не дозволява да принимава визити.
2) Абдулъ-Рахманъ-паша оправда онова изречение, което казва „дойде като асланъ, а отиде като м. . . .” Разказватъ, че тоя разбойникъ е изпроводенъ въ азиягскитѣ провинции само за това, защото е успѣлъ вече да разбогатѣе и защото е въ състояние да помага на тамошнитѣ голаци. Истина казвахте вие едно време, че България е подойница и че българския народъ е „черенъ робъ!” Трѣбва да ви кажа и това, че почти всичкитѣ Абдулъ-Рахманови вѣрни и невѣрни чиновници (разбойници) сѫ препорѫчани на новия валия съ голѣми похвали.
3) Преди нѣколко дена новиятъ валия Мехмедъ-Асимъ-паша докара харема си, който се състои отъ 60 млади жени. Старитѣ е той оставилъ въ Трапезунтъ, за да му не правятъ калабалъкъ. Едно правителственно лице ме увѣряваше оная вечеръ, че тоя господинъ е изпроводенъ въ Русчукъ само за това, защото разноскитѣ му били голѣми и защото доходитѣ му били малки. Съ една дума, Мехмедъ-Асимъ-паша принадлежи въ числото на ония турски чиновници, които сѫ гладни и които сѫ принудени да разбогатѣятъ. Мнозина мислятъ, че Мехмедъ-Асимъ-паша е отъ младитѣ турци, следователно той ще да направи множество измѣнения въ дунавскитѣ правителствени канцеларии. Едно измѣнение, т. е. една
150
твърде похвална реформа показа вече въ града ни роговетѣ си. Слушайте! Вие вече знаете, че между нашитѣ русчушки чиновници има и такива европейци, които държаха до сега само по една жена. Новия валия преобърна и тия турско-европейски обичаи наопаки. Единственото различие, което сѫществува между турцитѣ и турко-европейцитѣ се заключава само въ това, че първитѣ държатъ всичкитѣ си жени въ една кѫща, а последнитѣ ги иматъ по различни кюшета изъ града.
4) Василъ Друмевъ, който сега се нарича свети Климентъ, се вѣнча за Браницската невѣста, прие владишкия жезълъ и нарече се пастиръ на словесното тулченско стадо. Народътъ ни очаква голѣмо добро отъ тоя младъ и образованъ архиерей, ако черната камилавка и да обръща наопаки и най-яркитѣ мозъци. Но както и да е, а отецъ Климентъ ще да замине тия дни за въ Тулча. Нека господъ Богъ го упѫта къмъ добро!
5) Въ 25 брой на „Независимость” е помѣстена една кратка забележка за о. Григория и за неговитѣ действия. Тая забележка докачи твърде силно нашия архипастиръ, който има доста пъргаво сърдце и твърде остра кръвь. Той се решилъ да открие дописника ви и да го накаже по закона. Разбира се, че това дѣло нѣма да му се удаде. защото азъ не съмъ врагъ на себе си. Той подозрѣва две личности, които въ това отношение сѫ така сѫщо невинни, както е невиненъ и той самъ. Ако да не би билъ азъ, то би трѣбвало да бѫде други. Азъ би посъветвалъ отца Григория да се не сърди, но да иде при дѣда Симеона Варно-преславски и да си купи отъ него баремъ една порция умъ и разумъ.
Азъ се известихъ изъ достовѣренъ източникъ, че отецъ Симеонъ управлява епархията си така, щото и най-отчаянитѣ интриганти не могатъ да намѣрятъ причини да го обвинятъ. Така, напримѣръ, той не попи глупави и безграмотни попове (безъ пара); той не изпровожда пиени и празноглави, попове да плашатъ децата и да екзаменуватъ ония ученици, които сѫ и по-умни и по-знаещи; най-после, той не ходи въ конака да мълчи и после да се хвали предъ гражданитѣ, че е изпсувалъ пашата. Дѣдо Симеонъ е съставилъ комисия изъ шуменскитѣ учители, която се обязва да прегледа състоянието на селскитѣ училища и да проекзаменува не ученицитѣ, а учителитѣ. Разбира се, че при подобно управление училищата въ варно-шуменския край ще да принесатъ голѣма полза. Азъ съмъ увѣренъ, че дѣдо Симеонъ ще да добие отъ всичкия
151
народъ похвала, съчувствие и благодарность. Подобни архипастири сѫ достойни за уважение.
(Като нѣмаме добри представители на народа, да провъзгласимъ за такива и последнитѣ шарлатани)
Въ една отъ подирнитѣ си дописки азъ бутнахъ такъвъ единъ въпросъ, който и днесъ ме принуждава да оставя на страна турскитѣ административни злодейства и да се разпространа върху нашата собствена черга. Нека гори ризата на гърба, нека ни биятъ, нека ни безчестатъ, нека всичкиятъ свѣтъ ни счита за роби, — ние скоро ще да се отърсимъ, като куче отъ роса, и скоро щемъ да покажемъ на тоя свѣтъ, че гъскитѣ, които сега служатъ само за печене и за ядене, едно време сѫ избавили Римъ, а за напредъ ще да направатъ още по-голѣми услуги на човѣчеството. Оставете ии само на мира, дайте ни време да основемъ екзархията си, да наредимъ училищата си, да образоваме младото поколѣние, пакъ тогава елате и говорете, че ние не работимъ, че ние се не грижемъ за своето положение и че ние нѣмаме човѣческо достоинство. Нема вис нe видите, че основанието на тоя бѫдещи прогресъ е положено вече? Екзархията ни отъ день на день и отъ часъ на часъ се утвърдява все повече и повече подъ височайшия кефъ на цариградскитѣ мюхлюзи; училищата ни цъвтятъ като кисело зеле презъ марта подъ червенитѣ носове на нашето духовенство; а младото поколѣние, т. е. нашитѣ мамини синове развиватъ своята китайска деятелность по богоугоднитѣ заведения на новата турска цивилизация, гълтатъ всѣкакви познания и всѣкакви умствени напитки изъ храмоветѣ на Бахуса и съ изполински крачки вървятъ къмъ своята висока цель. Разбира се, че при такива утешителни надежди не ще да бѫде чудно, ако вие на всѣка една крачка срещнете умни хора, образовани мѫже, възпитани младежи, честни характери, голѣми патриоти и др. т., защото само едно условие се изисква отъ васъ, ако вие пожелаете да приемете всичкото това за положителна истина. Вие не трѣбва да познавате тия личности,на които се даватъ такива важни епитети, не трѣбва да изваждате на видѣло тѣхнитѣ съмнителни действия и не трѣбва да критикувате тѣхнитѣ „слаби страни”. Така, напримеръ, каже ли ви нѣкой, че отецъ Балабановъ е човѣкъ съ солидно образование и че България очаква отъ него голѣми нѣща, то вие сте длъжни да повѣрвате това и да похвалите неговия безумствуващи „Вѣкъ”; похвали ли
152
нѣкой г-на Найденова, Дорча, Григорча, или едного отъ нашитѣ духовни патрони, то вие трѣбва тутакси да се съгласите, че кражбата е наука, че злодействата сѫ искуство и че турскитѣ реформи сѫ „благодать господня”; най-после, каже ли ви нѣкой, че Стоилъ-ефенди е честенъ човѣкъ, че Чорапчиевъ е образованъ мѫжъ, че Петраки Златевъ е голѣмъ патриотъ и че о. Григория е деятеленъ архипастиръ, то вие сте длъжни тутакси да обявите, че и членоветѣ на вашата „Добродѣтелна дружина” сѫ българи и че и Мемишъ-паша е достоенъ да добие катедра въ болградската гимназия. Съ една дума, вие трѣбва да проповѣдвате такива сѫщо идеи, каквитѣ проповѣдва по-голѣмата часть отъ нашитѣ прогресисти. По мнението на тия прогресисти, ако у насъ нѣма честни хора, образовани мѫже, истинни патриоти и добросъвѣстни публицисти, то ние трѣбва да ги исковемъ, т. е. ние трѣбва да признаеме за такива и най-последнитѣ шарлатани. „Дѣто нѣма риба, тамъ и ракътъ е риба”. А това е една отъ най-главнитѣ причини, дето у насъ, въ попрището на всѣка обществена деятелность се появляватъ такива отчаяни шарлатани, каквито вие не може да намѣрите и между най-деморализиранитѣ народи. За доказателства азъ нѣма да ходя надалечъ, а ще да се огранича само съ нашия Русчукъ и ще да ви разкажа такъвъ единъ фактъ, който напълно характеризира нашитѣ „умни, образовани и честни” личности.
Когато дойде въ Русчукъ новиятъ и голиятъ валия Мехмедъ Асимъ-паша и когато прие юздитѣ на управлението отъ забогатѣлия повече разбойникъ Абдулъ-Рахмана, то всичкитѣ чиновници и шпиони, за да се препорѫчатъ предъ новия свой патронъ, трѣбваше да направатъ по едно каквото и да е гнуснаво дѣло. Всѣки гледаше да угоди на „образования” анадолия, всѣки бързаше да покаже своитѣ особенни способности. Разбира се, че най-много трѣбваше да се препорѫчатъ въ това отношение ония личности, които имаха важни причини да се боятъ да не би чрезъ реформитѣ на справедливата Темида да останатъ на пѫтя и да бѫдатъ принудени да просятъ милостиня. Една отъ тия личности бѣше умниятъ шпионинъ и образованиятъ мюзевиринъ Иванъ Чорапчиевъ. Всѣки вече знае, че тоя подълъ и низъкъ човѣкъ, както и неговиятъ бивши другарь Стоилъ-ефенди, за единъ фустанъ на жената си и за едно „аферимъ кйопооглу” е способенъ да направи най-страшното злодейство, най-гнуснавото шпионство и най-отвратителното предателство. Но Стоилъ-ефенди сега-засега върти опашка около отца Григория, и съ своето искуство да краде
153
и да обира селянитѣ, е нѣкакси по-независимъ, т. е. той има вече де да излъже, отде да смъкне и отде да изпроси, за да напълни шкембето си и да облече жената си, като княгиня. А г. Чорапчиевъ? Това низко създание има такъвъ родъ честолюбие, щото не желае да има друго занятие, освенъ шпионство, друга титла, освенъ мюзевиринъ и други санъ, освенъ чиновникъ. За да не загуби тия три епитети, тоя „уменъ и образованъ” за по-голѣмата часть отъ русчушкитѣ граждани турски чиновникъ се прспорѫча предъ новия валия съ следната подлость. Той написалъ едно лъжовно писмо, адресирано до самия себе си, и изпроводилъ го до единъ свой приятель въ Букурещъ, за да го даде на пощата, и съ това да потвърди, че наистина това писмо е писано въ Букурещъ. Въ това писмо нашиятъ мюзевиринъ пише до себе си отъ страна на революционния български комитетъ, че ако той, т. е. г. Чорапчиевъ се не присъедини съ революционеритѣ и ако не даде клетва, че ще да имъ являва всичко, щото върши турското правителство въ Дунавския вилаетъ, то ще да бѫде убитъ по единъ най-грозенъ и най-страшенъ начинъ. Чорапчиевъ приелъ писмото съ щемпелитѣ на ромънската поща и тутакси се представилъ предъ пощата, за да иска неговитѣ съвети. Пашата, отъ радость, че ще хване кометата за опашката, едвамъ не скочилъ да цѣлуне бѫдещия свой шпионинъ. Той поблагодарилъ Чорапчиева за голѣмата му вѣрность, насърчилъ го да се не бои отъ нищо и посъветвалъ го да отвори кореспонденция съ комитета. „Ако ви трѣбватъ повече хора за шпиони, то азъ ще да заповѣдамъ да ви се отпуснатъ потрѣбнитѣ за това суми,” казалъ пашата. И така, Чорапчиевъ днесъ събира вече своитѣ клеврети и подкривя са на Стоила, че го било страхъ да се умеши въ това дѣло. Падна вече и Петраки Златевъ. Днесъ оберъ-шпионинъ въ дунавския вилаетъ е г. Чорапчиевъ.Колко ли невинни хорица ще да станатъ жертва на тоя звѣръ! Но както и да е, а азъ не обвинявамъ Чорапчиева за тая гнуснава постѫпка, а обвинявамъ себе си и всѣка друга честна натура, че оставяме още тия личности да живѣятъ на свѣта.
(Хрѣнъ! Хрѣнъ!)
Хрѣнъ! хрѣнъ! Преди нѣколко време вие раздавахте хрѣнъ на вашитѣ букурешки шкембеджии и, види се, никакъ не подозрѣвахте , че една доста добра доза отъ тоя медика-
154
ментъ ще да дотрѣбва за носоветѣ и на нашитѣ русчушки кюлханета. Хрѣнъ! Хрѣнъ! Хрѣнъ е потрѣбенъ сега и за блюдолизеца на о. Григорча, и за ухото на новия русчушки валия Асимъ-паша, и за пияния екзаменаторъ на телцитѣ, т. е. за арзухалджибашия [1] Стоила, и за оберъ-шпионина Чорапчиева, и за свещеника на най-голѣмитѣ гнусоти попъ Петра Арнаудова. Ако имате още отъ това спасително срѣдство противъ хорския бѣсъ, то ми изпроводете нѣкой и други коренъ да дамъ презентъ [2] на тия трима мои кръщелника; а ако нѣмате, то да ми позволите да употрѣбя своето още по-радикално срѣдство, което ще да бѫде и по-евтино, и по-чувствително за тѣхнитѣ носове. Това срѣдство въ фармакопеята на бабичкитѣ се нарича червенъ пиперъ. И така, дайте си носоветѣ, мили мои кръщелничета, и помиришете изъ кръстниковата си кривача естракта на червенитѣ чушки. Ти г. Чорапчиевъ, се оплаквашъ предъ своитѣ приятели и познайници, че нѣкой си „Чапкѫнинъ” та е нарекълъ несправедливо шпионинъ и че е открилъ и описалъ въ в. „Независимость” твоитѣ маскаралъци и подлости. Прости ме. Азъ не съмъ знаялъ, че ти имашъ та кова нѣжно и чувствително сърдце, щото и на тебе да подействува камшика на истината. Прости ме. Азъ нѣма вече да описвамъ маскаралъцитѣ ти, ако само ти ми се обещаешъ да отговоришъ на следнитѣ три въпроса: 1) Кой изяде главата на покойния Ангела Кънчова? 2) Кой отъ членоветѣ на революционния български комитетъ въ Букурещъ ти е писалъ писмо да му являвашъ за всичко, щото става въ Дунавския вилаетъ? и 3) колко лири ти е далъ Асимъ-паша за щата на твоитѣ шпиони? Ако ми не отговоришъ на това, то твоя вдовишки плачъ и твоитѣ безосновни оправдания ще да възбуждатъ въ мене не милость и не съжаление, а най-голѣмо отвращение и най-дълбоко презрение, и азъ всѣкога ще да мисля, че и ти, както и всичкитѣ други кални, ниски и развалени личности, не можешъ да гледашъ спокойно въ очитѣ на истината. Но ти плачешъ не отъ това, че считашъ себе си за невиненъ и не отъ това, че те бие съвестьта ти, не; ти плачешъ отъ това, че се откриха твоитѣ шарлатании и че ти си принуденъ вече да станешъ отъ таенъ и опасенъ шпионинъ явенъ и презрянъ предатель. Както щешъ, а това ще да бѫде за тебе въ всѣко едно отношение твърде вредително. Умнитѣ, честнитѣ и народолюбивитѣ хора ще да бѣгатъ отъ тебе, ката
1. Прошенописецъ.
2. Сега.
155
отъ чумата; калнитѣ, развратнитѣ и продаденитѣ личности ще да те считатъ за неспособенъ тѣхенъ другаръ и ще да те презиратъ; а ти? Ти мѫчно вече ще да намирашъ жертви и да добивашъ своята душевна и тѣлесна храна . . . Ужасно положение! Затова чуй, г. Чорапчиевъ! Моятъ човѣколюбивъ съветъ е да влѣзешъ въ пѫтя на човѣщината: покай се предъ народа, дорде не е още късно, падни предъ него на колѣне и изповѣдай грѣховетѣ си, за да добиешъ опрощение, залови се за нѣкой честенъ и свободенъ трудъ, и ако не можешъ да принесешъ каква-годе полза на народа си, то гледай баремъ да му не правишъ никаква вреда. Но ти ме щешъ, ти си неисправимъ, ти си роденъ да бѫдешъ само шпионинъ и предатель. Тогава ела да ти нажуля носа съ червенъ пиперъ и върви до дяволитѣ.
А ти, г. Стоиле? А ти „Мурджо? Ти нѣмашъ такова нежно и чувствително сърдце, каквото има твоятъ знаменитъ конкурентъ, и за това ти не плачешъ като него, а сърдишъ се и заканвашъ се на ония честни хора, които ти не даватъ да крадешъ на селянитѣ кесиитѣ съ паритѣ, да глождишъ кокали въ митрополията и да просишъ отъ чуждостраннитѣ посолства въ Цариградъ пари за своя мурджовски патриотизъмъ. Ти си далъ нѣколко оки ракия на нѣкои свои хора, за да строшатъ главата на оногова, който е описалъ твоитѣ подвизи въ „Независимость”, но азъ те увѣрявамъ, че по-скоро ще да бѫде смазана твоята глава, нежели главата на дописника, когото ти не познавашъ. Съ това ли ти искашъ да затулишъ на хората устата и да заглушишъ гласа на истината? Кой ти е кривъ, че ти постѫпяшъ по-гнуснаво и отъ двамата свои знаменити съотечественици, т. е. отъ Мурджа и отъ Миташътъ? Азъ съмъ слушалъ отъ калоферци, че Мурджо е просилъ почти отъ всѣкиго по единъ грошъ, за да си обръсие главата, и че Миташътъ е изпивалъ цѣла чаша съ с. . . . за петь гроша (шарапъ-парасѫ); но не съмъ чулъ щото или единътъ, нли другиятъ да употрѣбятъ паритѣ за друго нѣщо. Разбира се, че въ това отношение и Мурджо съ своя занаятъ и Миташътъ съ своя бабаитлъкъ сѫ по-голѣми патриоти отъ тебе, г. келепирджи-баши! Тѣ баремъ не лъжатъ хората. А ти? Когато ти ходи въ Цариградъ да въртишъ опашка около българоубиеца Мидтата и когато те не огрѣя нищо отранъ, то метна на рамо своята патриотическа торба и отиде въ едно отъ чуждостраннитѣ посолства да искашъ 10 лири, за да се „обръснешъ” изъ Цариградъ. Кажи ми за какво употрѣби ти тия пари? Не купи ли пръстени, браслети и оби-
156
ци на жената си? Тогава защо се сърдишъ, когато нѣкой ти каже, че ти си способенъ да направишъ и най-голѣмата подлость на свѣта само и само да облечешъ жената си като княгиня? Не знаешъ ли ти, че когато нѣкой излъже въ името на народа, за да вземе нѣкоя и друга пара, то и народътъ има пълно право да прескочи прага на кѫщата му и да го попита отъ де е той вземалъ това или онова? Азъ та бихъ по-съветовалъ другъ пѫть да не правишъ това, но не вѣрвамъ да подействува на тебе моя съветъ. Ако е така, то ела да нажуля и тебе носа съ червенъ пиперъ, а после върви та се прегърни съ г-на Чорапчиева.
Да хвана сега дѣда попа Арнаудова за ухото и да го поекзаменувамъ малко нѣщо. Ти, дѣдо попе, ме кълнешъ и псувашъ до девета рода, защото съмъ казалъ, че ти си лудъ, пиянъ и достоенъ да се обесишъ подъ нѣкой мостъ. Лъжа е. Ти си добъръ пастиръ, уменъ екзаменаторъ и дебело шкембе. Кажи ми, моля ти се, колко гроша е имало въ оная кесийка, която си окачилъ на опашката си въ онова време, когато сѫ отишълъ да те опопатъ, и кой е билъ онзи „пастирь добрій”, който е изрекълъ надъ твоята чутура скѫпоценната дума „аксиосъ”? Кажи ми още и това: има ли въ митрополията на дѣда Григорча друго по-достойно свещенно лице, отъ тебе? Азъ мисля, че нѣма, защото виждамъ, че ти си сега отреденъ отъ дѣда Григорча да разпространявашъ просвѣщение между словесното стадо. Дѣдо Григорчо има работа въ конака (да дреме? р.) и ходи тамъ по три пѫти на деня, а ти по цѣлъ день обикаляшъ махалитѣ, механитѣ и училищата. Какво правишъ ти по махалитѣ и по механитѣ, това азъ неща ни да зная; но, кажи ми, какви краставици търсишъ ти въ училищата? Преди нѣколко дена ти си отишълъ въ едно училище и, за да покажешъ своитѣ голѣми и дълбоки знания, си предложилъ на едного отъ ученицитѣ следния въпросъ: „3ащо богъ е принялъ Авелйовата жертва, а Кайновата не е принялъ?” Ученикътъ ти отговорилъ: „Защото Авелйовата жертва е била чистосърдечна, а Кайновата не е била”. „Добре! си казалъ ти на ученицитѣ. — Когато е така, то кажете на бащитѣ си и на майкитѣ си, когато ни принасятъ жертва, да гледатъ житото да бѫде чисто, агнетата и кокошкитѣ тлъсти, кожитѣ чисти и черни, а вълната бѣла и изпрана. Въ противенъ случай и тѣхнитѣ жертви не ще да бѫдатъ приети отъ бога”.
157
Както щешъ, а мене ми е жално, че не се е намѣрилъ нѣкой Каинъ да ти каже, че и сопата трѣбва да бѫде дебела, за да бѫде приета отъ тебе. Бе хей, кюлхане, ако те не е било срамъ отъ децата и отъ учителитѣ, то не досрамя ли те баремъ отъ бога да проповѣдвашъ такова бузумие? Но ела, ела — да нажуля и тебе носа съ червенъ пиперъ, пакъ върви да ти яде главата и оня, който те е опопилъ, и тоя, който те е назначилъ да преглеждашъ училищата.
А азъ да свърша дописката си, ще да разкажа на читателитѣ на „Независимость” какви реформи сѫ станали въ Дунавския вилаетъ, откакто е дошълъ новиятъ и голиятъ валия Асимъ-паша. Преди две недѣли дойдс въ Русчукъ една ерменска театрална трупа, която развесели агитѣ и която още веднажъ ни доказа, че за българитѣ въ Турция не сѫществува никакъвъ законъ. Ни на една народность въ Турция не е запретено да дава театрални представления, а за българитѣ театърътъ е станалъ вече престѫпление. Но за това отъ друга страна ние блаженствуваме. Отъ две недѣли насамъ само въ Русчукъ сѫ станали толкова кражби и обири, колкото не сѫ ставали нито въ разбойническото време на Абдулъ-Рахмана. Причинитѣ на това сѫ, че Асимъ-паша е твърде достоенъ и деятеленъ дембелинъ: всичкиятъ градъ да гори на огънь, той не ще нищо да знае, а камо ли да преследава крадцитѣ и разбойницитѣ. А неговия примѣръ сѫ последвали и най-нищожнитѣ чиновници. Колъ-агасѫ, който е отреденъ да пази ноще спокойствието на града, отъ зора до зора пази чернитѣ очи на една еврейка (тютюнджийка), която дене спи, а ноще гощава любовника си съ буза и съ тикви. А какво произхожда вънъ отъ Русчукъ! За това, моля ви се, не питайте. Азъ скоро ще да имамъ време да ви опиша какви страшни и отчаяни злодейства сѫ се извършили и по провинциитѣ. За сега „сбогомъ”!
(Цѣлъ легионъ шарлатани водятъ народа отъ врата на врата)
Въ преминалата си дописка азъ се обещахъ на читателитѣ ви да опиша ония страшни и отчаяни злодейства, които сѫ се извършили въ последното време въ благоденствуващия Дунавски вилаетъ и въ които централното правителство на разбойницитѣ (Русчукъ е неговата резиденция) е земало право или косвено участие, или пъкъ, отъ чувство на дълбокъ патриотизъмъ, е показало баремъ едно безкористно покровител-
158
ство. Нека ме извинятъ почтенитѣ читатели на „Независимость”. Азъ не мога да изпълня своето обещание и сега, защото времето, което бѣхъ отдѣлилъ отъ занятията си, за да направя тая вѣрноподаническа услуга на своето правителство (тия думи трѣбва да се харесатъ на цариградскитѣ вестници), се попълни отъ друго едно злодейство, което по характера си не може да бѫде помешано съ другитѣ обикновени и катадневни злодейства. Това дѣло трѣбва да се запише въ хрониката на нашата емиграция чисто и ясно и да послужи като перлъ за вѣнеца, съ който азъ имамъ намерение да украса челото на достойния Абдулъ-Рахмановъ намѣстникъ. Но преди да ви разкажа за това злодейство, азъ ще да направа едно малко встѫпление.
Всѣки човѣкъ, който познава по-отблизу положението на нашия измѫченъ, убиенъ и ограбенъ до последнята крайность народъ и който освенъ това се не нарича нито отецъ Балабановъ, нито подлецъ Найденовъ, нито кюлхане Чорапчиевъ, трѣбва вече да се е убедилъ, че, за да се поправи колко-годе това отчаяно положение, то трѣбва да се употрѣбятъ по-радикални срѣдства. А ако това убеждение не е вземало още връхъ надъ оная политическа рутина и надъ оная безумствуваща моралность, които се проповѣдатъ, както казватъ руситѣ, „сплошь да рядомъ” отъ нашата журнална и недагогическа литература, то и въ това отношение ние трѣбва да обвиняваме само ония обстоятелства, които сѫ дали възможность на цѣлъ легионъ „ниществующи” шарлатани да водятъ народа отъ врата на врата и да го принуждаватъ да пѣе тѣхната просяшка пѣсень. Вие твърде добре знаете какви сѫ нашитѣ чорбаджии, нашитѣ учители и нашитѣ публицисти. Чорбаджиитѣ лъжатъ, събличатъ и продаватъ беззащитния народъ въ рѫцетѣ на неговитѣ отъ природата глупави тирани; учителитѣ, които буквално зависятъ отъ волята на тия народни паразити, сѫ принудени да се влачатъ по кормитѣ си, да мълчатъ и да не пропущатъ ни една здрава и човѣческа мисъль въ мозъка на младото поколѣние; а публициститѣ . . . о, отче Балабановъ! о, кирие Найденовъ! о, синьоре Чорапчиевъ! Кажете ми въ продължение на всичката ваша журнална деятелность, изказали ли сте баремъ веднажъ нѣкоя положителна истина? Написали ли сте баремъ два реда, които да принесатъ каква-годе полза на народа ни? — Азъ не вѣрвамъ. Причината, която ви е накарала да носите съ ръшето вода на нашия народъ, не е само страхътъ отъ тескеретата на Садуллаха, но и страхътъ отъ истината, т. е. тя произхожда отъ оная ваша мозъчна бо-
159
лесть, която има голѣмо сходство съ бѣса на кучетата. При такива обстоятелства не е за чудо, ако по-голѣмата часть отъ нашитѣ развити и честни хора оставятъ на страна всѣка една общественна деятелность и ако гледатъ да си устроятъ единъ по-независимъ животъ.
И наистина, за да стане човѣкъ чорбаджия, той трѣбва да краде; за да стане учитель, той трѣбва да лъже себе си и децата; а за да стане публицистъ, той трѣбва да лъсти на тиранитѣ, да помага на лъжцитѣ и на крадцитѣ; съ една дума да се не отличава съ никаква особена честность. Но не всѣки човѣкъ е способенъ за такива подвизи. — „Тогава нека приеме духовно звание, нека стане владика”, ще да каже нѣкой отъ ония наши оптимисти, които мислятъ, че и пърчътъ може да дава млѣко и че и робътъ може да бѫде човѣкъ. Добре, добре! ще да отговоря азъ. — Но кажете ми само, кога и у кой народъ духовенството е принесло каква-годе полза и кога и у кой народъ то не е било противъ истината, противъ прогреса и противъ свободата на човѣчеството? Както щете, а изъ това правило азъ не съмъ срещалъ никакви изключения и у най-юродивитѣ историци. Следователно, за честния, за умния и за деятелния човѣкъ въ нашето отечество не остава никакво друго поприще, освенъ или да турне главата си въ торба, или да се запретне на явна и отчаяна борба, или да преклони главата си предъ грозната сѫдбина на народа си и да употрѣби своитѣ умствени и телесни сили за мравешки трудъ и за говежди желания, т. е. за своята лична полза, така щото, ако не принесе нѣкаква полза на народа си, то баремъ да му не направи и нѣкаква вреда. Но малко е числото на ония, които сѫ се решили да приематъ първото, а голѣмо е числото на ония, които не сѫ могли да достигнатъ второто. Причинитѣ на това сѫ известни вече всѣкиму.
Въ последнитѣ 10 години правителството на „болниятъ човѣкъ”, — който и самъ не умира, и другитѣ не остава да живѣятъ, — се е решило, подъ видъ на всѣкакви реформи, да преследва и да убива всѣки единъ признакъ за животъ у нашия народъ, всѣко едно учреждение за облекчение на робството и всѣко едно предприятие за прехраната на сиромаситѣ. Съ една дума то се е решило да краде, да обира и да убива даже и тогава, когато спи. А нашитѣ цариградски вестници, които бръщолевятъ за нѣкакви си длъжности и права на печата, какво вършатъ въ това отношение? Вършатъ доволно много. Тѣ пиятъ здравици на своя чадолюбивъ тиранинъ и на неговитѣ министри на разбойничеството и пѣятъ
160
своята медоточива пѣсень за нѣкакъвъ си умственъ напредъкъ, за нѣкакво си развитие на търговията и за нѣкакво си олучшение [1] на индустриитѣ. Какъвъ напредъкъ, каква търговия и какви индустрии; когато всичкото това се счита за престѫпление въ Турция? Но доста е вече. Азъ мисля, че приготвихъ вече читателитѣ ви до толкова, за да разбератъ характера на онова злодейство, за което азъ споменахъ по-горе. Нека то говори само за себе си. (Разправя за опита на Георги Смиловъ, да открие фабрика въ Търново и за спънкитѣ, които е срещналъ отъ Стефанъ Карагьозовъ — „сиромашкиятъ изедникъ или турското ухо” — и отъ турскитѣ власти).
(Азъ обичамъ своя народъ)
При всичкитѣ раболепни похвали, съ които цариградскиятъ печатъ обсипва централното турско правителство за неговитѣ реформи, грижи и старания да въведе какъвъ-годе редъ въ държавата на разбойницитѣ, раята на падишаха се още не вижда никаква гаранция за своя животъ и никаква сигуранция за своето имане. А въ това отношение българинътъ е най-щастливото създание подъ сѣнката на безѫизнения вече полумесецъ. Той е достигналъ до такова едно положение, щото не може да каже, че утре ще да осъмне, че главата, която носи на плещитѣ си, е негова и че имането му, което е той спечелилъ съ кървавъ поть и съ воловско търпение, не ще да бѫде отнемено отъ турскитѣ държавни пунгаши или отъ правителственитѣ разбойници по голѣмитѣ пѫтища. Разбира се, че при такова положение на работитѣ ние сме привикнали да обвиняваме само ония, които по врождената си наклоность къмъ злото и по причина на банкротското си състояние, сѫ принудени да правятъ всевъзможни злодейства, т. е. да съблачатъ, да обирать и да убиватъ даже посрѣдъ пладне ония, които нѣматъ вече нищо свое; а твърде малко или почти никакъ не обвиняваме ония, които, по отличителната черта на своя славянски характеръ, търпятъ като волове и чакатъ да дойде Мессия и да ги избави отъ това гнуснаво и отвратително положение. До колко сме ние прави въ това отношение, азъ не зная, зная само това, че ако да не сѫществували и между нашия народъ такива личности, които иматъ какво-годе човѣческо достойнство и които въ името на
1. Подобрение
161
човѣщината възставатъ и словомъ и дѣломъ противъ угнетенията и теглилата на брата си, то тоя народъ отдавна вече би заслужилъ пълно презрение. И, наистина, като погледа човѣкъ даже и сега съ какво скотско търпение той влѣче ярема на турския деспотизъмъ, то трѣбва да дойде до заключение, че ни единъ народъ на свѣта не търпи такива нравствени и физически мѫки, каквито търпи поробениятъ, убиениятъ и нещастниятъ български народъ. „Българинътъ, би казалъ тоя човѣкъ, както въ гражданско, така и въ политическо отношение е много на по-ниска степень даже и отъ самитѣ евреи и цигани”. Но, както и да е, а азъ обичамъ народа си, азъ милѣя за него и за това, при всичкото си негодувание противъ неговата политическа апатия, азъ вѣрвамъ, че скоро ще да дойде онова време, когато отъ една страна ще да се препълни чашата и на неговитѣ страдания, а отъ друга — и той ще да чуе гласа на своитѣ вѣрни синове и ще да разбере, че въ катехизиса на свободата отмъщението е много по-голѣма християнска добродетель, нежели търпението, което е дадено само за скотоветѣ. А до тогава нека ме прости моя народъ, ако азъ много пѫти се отнасямъ съ него като съ скотъ. Това азъ правя изъ убеждение, че търпението не прави вече никого светия.
И така, нека ми бѫде позволено да продължа обозрението си за русчушкитѣ търпеливи светии. Вие твърде добре знаете, че тия угодници божи се занимаватъ всѣки съ своя занаятъ, т. е. единъ е бакалинъ, други е касапинъ, трети кръчмаринъ, четвърти манифактурджия и т. н. Представете си сега, че тия търпеливи създания при всичкитѣ други данъци, кражби и обири сѫ принудени да плащатъ и другъ единъ видъ контрибуция, която не влазя нито въ категорията на данъцитѣ, нито въ категорията на кражбитѣ. Дойде, напримѣръ, известниятъ вамъ злодеецъ Алай-бей въ бакалницата на нѣкой отъ тия гяури, вземе за 100 или за 150 гроша стока, и, безъ да каже баремъ едно „еввалахъ” на своя търпеливъ благодетель, замине си. Следъ него се являва главниятъ кятипинъ, който, като по-важно лице въ администрацията на грабителитѣ, взема за 100 или за 200 процента повече стока, и, като по-образованъ крадецъ въ вилаета, каже на търговеца да проводи слугата си за паритѣ, и си отиде. Слугата отиде за пари, но тлъстиятъ мющерия провожда на господаря му намѣсто пари псувни и заплашвания.
Валията въ това отношение бива още по-деликатенъ. Той,
162
като началникъ надъ всичкитѣ разбойници въ вилаета, не ходи по чуждитѣ дюкяни самъ, а испровожда нѣкое свое мекере и, като му зарѫча да вземе за седемь или за осемь стотинъ гроша стока, напълва джеба си; а когато дойде гяуринътъ за пари, то той се омихлюзва и намръщено плаща само по два на стотѣхъ.
Разбира се, че при такъвъ голѣмъ алъшъ-веришъ въ търговията, нашитѣ търговци, за да не отърватъ и залака отъ устата си, сѫ принудени да търсятъ нѣкакво срѣдство за избавлението отъ тия ненаситни хѫрсѫзе. Това срѣдство бѣше до сега приемването чуждо поданство, което до нейде ограждаше и личностьта на търговеца, и неговия трудъ и капиталъ.
Но турското правителство, което въ последно време се е отличило твърде много съ своитѣ реформи, отъ любовь къмъ раята, реформира и това препятствие на разбойницитѣ. То видѣ, види се, че съ това спасително срѣдство за раята тя скоро ще да стане рая на друга нѣкоя държава и че високата порта ще да остане „милостивъ баща” само на звѣроветѣ по Балканския полуостровъ, на кучетата въ Цариградъ и на своитѣ собствени копилета, и за това издаде законъ, който заповѣда, щото никой отъ поданницитѣ на н. в. да нѣма право да стане чужди поданникъ безъ позволението на неговото правителство. Това безумно решение на още по-безумното турско правителство направи да се замислятъ не само ония, които имаха намѣрение да станатъ чужди поданници, но и ония, които имаха пашпорти още отъ 10 години напредъ.
И, наистина, какво ще да правятъ сега нашитѣ по-състоятелни търговци, нашитѣ по-развити хорица и нашитѣ опозанти на турскитѣ варварства? Какво ще да правятъ! Нищо. Тѣ ще да помислятъ, ще да поохкатъ, ще да се пооплачатъ единъ другиму и, най-после, ще да преклонятъ главата си предъ турската глупость. За робоветѣ е дадено робство, за воловетѣ — яремъ, а за българитѣ — тояга и търпение. И така, търпете, братя, търпете! Търпете до тогава, дорде земята и търговията влѣзатъ въ рѫцетѣ на чуждестранцитѣ и дорде турскитѣ държавни хѫрсѫзе смъкнатъ и кожата ви отъ гърбоветѣ. Търпете, защото това време не е никакъ далече. Нима вие не видите, че въ продължението на едно твърде кѫсо време само въ Русчукъ сѫ станали повече отъ 20 кражби и обири и че турското правителство, ако и да хваща разбойницитѣ, не държи ги повече време, отколкото му е потрѣбно да раздѣли съ тѣхъ
163
плячката? Нима вие не видите, че отъ правителствения диванъ [1] до беклемето [2], отъ министера до заптията и отъ скиптра до тоягата, всичко е основано на кражба, всичко се стреми да ви убие и всичко желае да ви види „нищій духомъ и тѣломъ”? Най-после, нима вие не видите, че ние сме достигнали вече до такова жалостно положение, до каквото не е достигвалъ ни единъ народъ нито въ преминалата, нито въ съвременната история на човѣческото робство? Но вие не видите, вие не чуете, вие нe вѣрвате! Ако не вѣрвате, че всичко това е така, то азъ съмъ готовъ да ви дамъ за свидетель и самия русчушки валия Мехмедъ-Асимъ-паша. Нека той засвидетелствува въ какво положение е намѣрилъ работитѣ въ Дунавския вилаетъ, който служи за образецъ на всичкитѣ други вилаети въ държавата. Тоя достоенъ мѫжъ, на когото всичкото свѣтско образование, всичката юридическа наука и всичкитѣ административни способности сѫ еднакви съ образованието, съ науката и съ способноститѣ на пѣтела, е наследилъ отъ своя предшественикъ такъвъ хаосъ отъ злодейства и злоупотрѣбления, щото и той самъ не знае какъ да продължава по-нататъкъ. Той е писалъ на централното турско правителство въ Цариградъ да му изпроводи единъ чиновникъ, съ помощьта на когото да приведе въ редъ злоупотрѣбленията, да даде каква-годе законность на злодействата и да отвори новъ пѫть за кражби и за обири. „Ако се не направи това, продължава Абдулъ-Рахмановия наследникъ въ рапорта си, то азъ съмъ принуденъ да ви известя, че ще да посрещна голѣми спънки въ управлението на вилаета. Азъ се боя да не би раята да дойде въ отчаяние и да направи нѣкакви смущения или нѣкакви протестации”. Не бой се, г. Мехмеде, не бой се! Раята е още глуха, слѣпа и безчувствена къмъ своитѣ страдания и затова следвай своята кариера, и старай се, като снематъ и тебе, да оставишъ още по-голѣмъ хаосъ отъ насилия, отъ злодейства и отъ злоупотрѣбления. Дано баремъ тогава робътъ разбере, де е неговото право и де е неговото спасение . . .