Б. Свобода и Независимость (1872—1874)
ДОПИСКИ
40. Русчушката карантина срѣдство за обиръ на народа (Русчукъ, 11 ноемврий)
41. Защо и за кого пиша? (Варна, 26 ноемврий)
42. Турското училище „Ислямъ-хане” въ Русчукъ (Русчукъ, 2 декемврий)
43. Пакъ злоупотрѣбления, пакъ варварства! (Русчукъ, 11 декемрий)
44. Шпионството въ Турция (Русчукъ, 14 декемврий)
45. Читалищата въ Турско (Русчукъ, 26 декемврий)
46. Много пѫти у народитѣ злото се обръща на добро, а доброто на зло (Русчукъ, 1 януарий)
47. Европейскитѣ консули въ Русчукъ вършатъ сѫщитѣ злоупотрѣбления надъ населението, каквито вършатъ и самитѣ турци (Русчукъ, 10 януарий)
48. Турското правителство иска да си вземе фермана обратно (Цариградъ, 12 януарий)
49. Пакъ около въпроса за помирение съ патриаршията (Цариградъ, 13 януарий)
(Русчушката карантина срѣдство за обиръ на народа)
Въ по-предишното си писмо ви бѣхъ явилъ, че Абдулъ-Рахманъ-паша се приготовлява да отиде въ Цариградъ, за да приеме портфейла на разбойничеството; а сега ида да ви увѣря, че дорде се не развали карантината, тоя турски „сукинъ синъ” нѣма да тръгне. Причината е тая, че за карантината трѣбва такъвъ единъ човѣкъ, който по разбойническитѣ си способности да надминува не само Мидтата и Халила, но и „почтеннитѣ” министри на турскитѣ финансии. Въ това отношение трѣбва да се отдаде честь и първенство Рахману. Съберете всичкитѣ способности на турския народъ, съберете всичкитѣ достойнства на неговитѣ горни и долни чиновници, притурете, ако желаете, при тѣхъ образованието на Фуадовата майка и способноститѣ на пукналия Дуадъ-паша, за когото ние не знаехме и за когото се известихме отъ „Москов. Вѣдомосги”, които ни разказаха, че тоя „песъ” е билъ твърде знаменитъ човѣкъ — съберете всичко това и го вземете въ кубъ и въ квадратъ, то и тогава палмата на първенството принадлежи на дунавския валия. По-голѣмо безчовѣчие, по-широко разбойничество, по-тѫпъ идиотизъмъ и по-дълбокъ едепсизликъ [1] не е възможно ии да си представи човѣкъ, а особено сега, когато турското правителство иде съ карантината да ни докаже, че банкротътъ, който е сбъркалъ концитѣ, е длъженъ да обира всѣкиго и да краде даже и изъ своята собствена кесия. Нито медицинскиятъ съветъ въ Виена, нито телеграмитѣ на българскитѣ търговци въ Ромъния, нито присмивкитѣ на цѣла Европа — нищо не можа да подействува на обезумѣлия банкротъ да махне тая смѣшна и отчаяно варварска карантина! Рахмана плюятъ и въ очитѣ, а той мига, като куче въ хлапавица, и продължава да лочи кръвьта на всѣкиго, който попадне въ карантината му! Но тая карантина, която е така смѣшна на европейцитѣ, е за насъ до толкова плачевка, щото при нея би счели холерата за голѣмо благодеяние. Да ви докажа.
1. Безсрамие.
111
Всѣки вече знае, че карантината е направена само за раята, а особено за ония нещастни илоти, които цѣла година робуватъ въ Ромъния, за да спечелатъ пара и да нахранатъ гладнитѣ, мързеливитѣ и за нищо неспособнитѣ турски чиновници. Това срѣдство за прехраната на банкротитѣ и тоя присмѣхъ надъ нещастнитѣ роби, т. е. карантината на Рахманъ паша, с направила гнѣздо за математични злодейства. Турцитѣ и турскитѣ приятели и шпиони минуватъ отвѫдъ и отсамъ Дунава безь да пазачь ииклкна карантина, на и безъ да ги хваща каквато и да е холсра; а българитѣ, освенъ дето лежатъ по цѣли 11 дена въ такана една кочина, — която не само холера, но и чума може да произведе, сѫ длъжни да плащатъ още за това скотско удоволствие съ потьта си, съ кръвьта си и твърде често и съ живота си. Холера е станала въ Турция парата, и за тази холера е направена русчушката карантина! Разбирамъ, да нападнешъ човѣка въ гората, на пѫтя, въ кѫщата му и да му отнемешъ имота и живота, както и въобще праватъ по провинциитѣ всичкитѣ Рахманови чиновници-разбойници и разбойници-чиновници, но въ името на науката и подъ видъ на общественото здраве да събличатъ, да убиватъ и да давятъ хората въ Дунава, — това надминава всѣко едно понятие за турската безсъвѣстность и безчовѣчность. Освенъ това, кои хора се събличатъ и убиватъ? Не ония ли, които работятъ само за това, за да нахранятъ своитѣ мѫчители и своитѣ пиявици? Не ония ли, на които и безъ карантина грабатъ залака отъ устата и събличатъ кожата имъ отъ гърба? Ехъ, турци, турци! Ехъ. г. Рахмане! Дали не ще дойде време, когато и ти да дадешъ смѣтка за тия варварски злодейства? Знай и това, че тия злодейства се вече откриватъ и записватъ въ сърдцата на цѣлъ български народъ. За да бѫде нълно значението на тая пуста карантина, — освенъ злодействата, които ставатъ въ нея посрѣдъ пладне, — Абдулъ-Рахмановитѣ разбойници тия дни сѫ направили и други, отъ които, вѣрвамъ, би настръхнали космитѣ и на бездушния редакторъ на „присноблаженното”. Тия дни около 200 души градинари сѫ готвили да минатъ въ Русчукъ, за да ги съблѣкатъ въ карантината; но преди да минатъ, при тѣхъ се явили петима души турци и имъ предложили, да ги прекаратъ презъ Дунава нощемъ по-долу отъ Никополъ за известна нѣкоя плата. Българитѣ се съгласили и, въ продължението на 5 нощи, почти всичкитѣ преминали; но преминали не въ отечеството си, а въ ония мѣста, изъ които никой се не връща. Турцитѣ всѣки пѫть, като пристигвали до срѣдата на Дунава, съ по-
112
мощьта и на други турски варки, избивали българитѣ и ги хвъргали въ водата. И така, отъ тия 200 души нещастни хорица само единъ се избавилъ, като се хвърлилъ отъ варката и като изплувалъ на края. Тоя сиромахъ е днесъ въ Никополъ. Оттамъ той се оплака на валията, но има ли кой да го чуе? Страхъ ме е да не затриятъ тоя човѣкъ, защото съмъ увѣренъ, че Абдулъ-Рахманъ е раздѣлилъ паритѣ съ убийцитѣ. Подиръ това нека каже нѣкой, че управителитѣ на вилаетитѣ не сѫ злодеи. Самитѣ турци съ глупостьта си изповѣдатъ това. Въ времето на лунното затъмнение, презъ миналия октомври, тѣ хвърляха пушки и топове, молѣха се по джамиитѣ и думаха, че затъмнението на тѣхното знаме отъ българския левъ е произлѣзло отъ тѣхнитѣ варварски злодейства.
(Защо и за кого пиша?)
Всѣки пѫть, когато съмъ вземалъ перото да описвамъ злодействата на турското правителсво и волското търпение на нашия народъ, предъ очитѣ ми се е изпрѣчвалъ следующиятъ въпросъ: защо и за кого пиша? Много пѫти, — като гледамъ на народа, на неговитѣ слѣпи водители, на неговитѣ мѫдреци на глупостьта, на лъжата, на страха и на робството, — азъ дохождамъ до заключение, че наистина нѣма защо и за кого да се пише! Проклети да сѫ тия клапи на народната свобода и на човѣческия прогресъ! Но наредъ съ тия дървени нерви, на които най-възмутителнитѣ зрелища не могатъ никакъ да подействуватъ, азъ вѣрвамъ, че има и такива, които и при най-слабото охкане на народа дохождатъ въ сътресение. Дано не се излъжа, ако кажа, че единъ отъ тия нерви е и „Голѣмиятъ симпатикъ” на нашия народъ, т. е. българската млада емиграция. Неи азъ посвещавамъ теглилата на народа, които имамъ нещастие да срѣщамъ всѣки день, всѣки часъ и на всѣка стѫпка. Дано баремъ тая часть на тоя подивѣлъ отъ робството народъ не бѫде заразенъ съ оня умственъ и нравственъ развратъ, който се проповѣда и подъ пѫть инадъ пѫть въ нашето нещастно отечество. И то отъ кого? — Отъ ония неблагодарни синове, които народътъ е хранилъ съ кървавъ поть и отъ които се е надѣялъ да види баремъ на връхъ игла добро. . . Тука азъ не говоря за онази сгань безумствуващи и шпионствуващи шарлатани, на които на челото стои вопиющата глупость, т. е. г. Найденовъ. За насъ, които не гледаме на народа, нито презъ рамо, нито презъ пръсти, тия
113
паразити не заслужаватъ нищо друго, освенъ най-спокойио презрение. Нека тѣ лъжатъ и себе си и народа си, — отговоръ на тѣхнитѣ подлости сѫ тежкитѣ страдания на народа, а урокъ за тѣхъ ще бѫде плода отъ нашитѣ свети и мѫченически дѣла. Едно само би азъ помолилъ безумния редакторъ на „присноблаженното”: да не осквернява съ крокодилскитѣ си сълзи любовьта къмъ отечеството и да не възмущава страданията на Деари-Бекирскитѣ мѫченици, защото (азъ се гордѣя съ това!) и на мойта майка сърцето е пренесено въ азиятскитѣ пустини и защото и азъ имахъ братъ, когото видѣхъ на бесилото! Но кучето, което лае на месечината, е способно да припикае и олтаря. Простете ми, читателю, израженията и послушайте разказа ми за блаженството на раята по варненскитѣ села. . . (Разправятъ се случаи за обири и побоища по селата изъ Варненско.) И наистина, всѣки вече знае, че всичкитѣ злодейства въ Турция се вършатъ за кефъ и за пари, но никой не може да каже, че за кефъ или за пари трѣбва да се извърши и най-страшното отъ тѣхъ. Турското правителство е изпроводило около 200 души ходжи въ Варна и по селата да проповѣдватъ изтрѣблението на гяуритѣ, които се били размножили до толкова, щото скоро щѣли да отнематъ и царството си. Болниятъ предчувствува смъртьта си, а келевиятъ Найденовъ се готви да възкреси и умрѣлия отъ охтика!
(Турското училище „Ислямъ-хане” въ Русчукъ)
Въпросътъ за съединението на нашитѣ училища съ турскитѣ се е вече популяризиралъ до толкова, щото за него сѫ захванали да разсѫждаватъ и децата по улицитѣ, и бабичкитѣ на припекъ. Само едно дете, само единъ бабешки умъ мълчи и въ тъмнината гложди цървулитѣ на нашата емиграция! Това дете и тоя бабешки умъ е редакторътъ на нашето присноблаженно „Право”. Тоя гениаленъ глупецъ съ мълчанието за тоя въпросъ иде още веднажъ да ни докаже, че той не е дотолкова за презрение, до колкото е за съжаление. Бедниятъ, неговитѣ уста сѫ запушени и той говори съ червата си и съ ония свои уста, на които миризмата не би търпѣла и неговата вѣрна стопанка! А нашиятъ народъ е длъженъ да слуша тоя гласъ и да мирише вонята на това гнило купище! Тоя човѣкъ
114
говори за благосъстоянието на народа, за неговия умственъ и нравственъ напредъкъ, а мълчи тамъ, дето работата е за унищожението на това благосъстояние и на тоя сѫщи напредъкъ. Но ако благосъстоянието на тоя народъ се състои въ ограбването на неговитѣ училища, ако умствениятъ и нравственъ напредъкъ зависи отъ разплодяването на всѣкакви Златевци, Чорапчиевци, Стоиловци, Найденовци, Арнаудовци, Михаиловсковци и „всѣхъ воловъ и ословъ божіихъ”, и ако, най-после, науката и печата сѫ достигнали до такова унижение, щото да считатъ народитѣ за стадо отъ скотове и отъ върха на шпионството да искатъ да ги убиватъ още въ началото на възпитанието имъ, то прахътъ на тия, които способствуватъ за съединението на българскитѣ училища съ турскитѣ, заслужава такъвъ паметникъ, какъвто сѫ заслужили едно време градоветѣ Содомъ и Гоморъ. Такъвъ паметникъ заслужавашъ и ти, г. Найденовъ. И тебе азъ посвещавамъ описанието на знаменитото русчушко „Ислямъ-хане”, което, види се, има за идеалъ твоето високо образование и твоето широко възпитание.
И така, слушай, г. Найденовъ! Не познавашъ ли ти Ислямъ-хането? Виждалъ ли си ти тоя образецъ на турското възпитание? Влазялъ ли си ти въ храма на твоята наука? Азъ благодаря тоя правовѣренъ чиновникъ, който има добрината да ме заведе въ него; благодари и ти мене, поклони ми се, за да ти разкажа впечатленията си. Когато азъ имахъ честь да посетя това учебно заведение, то въ една отъ стаитѣ му се предаваше география. Тоя предметъ ме заинтересува твърде много, като видѣхъ отъ какъвъ професоръ се той преподаваше. Представи си, г. Найденовъ, физиономия много по-глупава отъ твоята: черна брада, бѣла чалма, широки шалвари и лице надуто и посинѣло отъ ракия. Това подобие на човѣкъ питаше ученицитѣ си за Авропата; а тѣ му отговаряха, споредъ пословицата: „каквото викнало, такова се и отзовало”.
Преди да влѣземъ въ класа, видѣше се, че тоя педагогъ бѣше позадрѣмалъ, защото възпитаницитѣ се бѣха разпъплали по сичката стая и възсѣдаха се, като въ яхъритѣ; а като влѣзохме, той се поразсъни и безъ да се поклати отъ мѣстото си (види се, за да не изстине) запита едного ученика за Дания. Другитѣ въ това време продължаваха занятията си. Ученикътъ погледа на насъ и на учителя си уплашено и, най-после, се реши да види де е тая Дания. Като захвана отъ Атлантическия океанъ и като прерови цѣлата карта отъ Срѣдиземно море и до Архипелага, той тикна пръста си въ
115
островъ Евгея. „Ище будуръ” [1], каза ученикътъ и, като помисли, види се, че Дания е нѣкоя мадамъ оруспу, изпсува я содомски. На чиновника и мене дойде срамно за г-на учителя, но като видѣхме, че той остана доволенъ отъ блистателния отговоръ на възпитаника си и че потвърди и самъ съ мълчанието си откритията на новия Колумбъ, то срамътъ за учителя се замѣни съ зла ирония връху народностьта ми. „И тие хора ще да засматъ утре правителствени служби и ще да бѫдатъ мои господари”, си помислихъ азъ, но, най-после, се утешихъ съ това, че и ти, г. Найденовъ, си успѣлъ да бѫдешъ редакторъ и да учишъ народа. Чудесии! (. . . Следва питане отъ страна на учителя за Стамболъ и описание на посещение въ турска болница отъ дописника, въ която той намѣрилъ деца, заразени отъ сифилисъ). Беднитѣ деца! си помислихъ азъ и тутакси ми дойде на умъ единъ пансионъ, за който азъ би можелъ да направа тука едно доста добро сравнение; но не поискахъ, г. Найденовъ, за да дамъ трудъ на съдърѫателя му, за да моли българскитѣ студенти въ Петербургъ да го защищаватъ. Това ще азъ да направа други пѫть; а за сега цельта ми бѣше да вразума тебе, отче попе на безумието!
(Пакъ злоупотрѣбления, пакъ варварства!)
Пакъ злоупотрѣбления, пакъ варварства, пакъ диви и нечувани злодейства! Види се, че страстната недѣля на нашия измѫченъ народъ нѣма да достигне скоро до своя край! Отъ една страна неговитѣ заклети врагове, т. е. турцитѣ и гърцитѣ; а отъ друга нашитѣ доморожденни юди, кайяфи и фарисеи сѫ довели тоя народъ до такова положение, щото като погледа човѣкъ на него, ще не ще, трѣбва да се признае, че въ Турция въ това отношение сѫществува голѣмъ прогресъ. И наистина, азъ не вѣрвамъ да е билъ народа ни нѣкога въ такова жалостно и безвиходно положение, въ каквото се намира сега. Едно време варварствата и злодействата на дивото турско племе сѫ били, — не само за насъ, но и за цѣла Европа, — гнѣвъ Божи и наказание отъ небето; а сега тия звѣрства сѫ станали, — не само за Европа, но и за насъ,— нѣщо съвсемъ обикновенно, нѣщо почти необходимо. Но на Европа не гори ризата на гърба, на Европа не стои ножътъ на шията; а у насъ останало ли е нѣщо народно и нѣщо чо-
1. Ето, това е.
116
вѣческо, което да не е погазено и което да не е оскърбено? Види се, че чашата на нашитѣ страдания трѣбва да е Крали-марковска! Нима ние ке благодаримъ Бога всѣка сутрина, че сме останали живи и здрави? Волско трѣбва да е нашето безсмислено търпение! Нима ние вдигаме рѫка да забранимъ честьта си и живота си? Въ онова време, когато всѣкакви, орди сѫ нападали и пленявали нашето отечество, когато нашитѣ бащи и дѣди сѫ били ѣздени като добитъци, когато нашитѣ майки и сестри сѫ се безчестили предъ очитѣ ни, когато нашитѣ братя сѫ се набивали на колове само за това, защото сѫ били българи и християни, — въ онова време, казвамъ, българинътъ е умѣялъ да омие срама съ кръвьта си и да искупи съ смърть честьта си. А сега? Сега имаме ли ние срамъ и честь? Най-после има ли смисълъ нашия животъ? Въ отговоръ на това азъ ще да продължа разказа си за турскитѣ безчовѣчни злодейства. Всѣки пѫть, когато съмъ описвалъ тия злодейства, азъ съмъ се пазилъ да не искажа ни единъ невѣренъ фактъ и ни едно безосновно предположение. Нека сѫдятъ и сега читателитѣ върху истинностьта на следнитѣ факти. Нека г. Найденовъ опровергае моитѣ доводи. Никой не може да ми докаже, че Абдулъ-Рахманъ-паша не е разбойникъ и че европейскитѣ консули (съ исключение само рускиятъ) не сѫ негови клеврети и защитници? Азъ основавамъ своето предположение на следнитѣ нѣколко факта. (Разказва се за убийството на едно българче въ Русе и други събития и завършва така:) Тъй, Рахмане, тъй! Убийцитѣ, крадцитѣ и всичкитѣ твои приятели трѣбва да бѫдатъ твои чичовници, а честнитѣ и невиннитѣ хора трѣбва да гниятъ въ темницитѣ! Беднитѣ Гереновъ и Радославовъ!
(Шпионството въ Турция)
Отъ знаменитата 1867 година, — когато пукна първата българска пушка на Върбовка, — въ Турция, а особено въ нашия благоденствуващи вилаетъ, астрономията стана такава популярна наука, щото днесъ надали можете срещна такъвъ турчинъ, когото тя да не интересува, и надали можете намѣри градъ или село, въ което да не е въздигната каква-годе обсерватория... Навсѣкѫде се търсятъ комети, навсѣкѫде се издирватъ тѣхнитѣ орбити и на всѣкѫде астрономитѣ предвиждатъ нѣкаква си страшна катастрофа. Това можете позна и по езика на г. Найденова. Тоя небесни шпионинъ или, по
117
добре да кажа, тоя земни астрономъ, наблюдава, види се, отъ най-високата на свѣта обсерватория, и затова неговитѣ слѣпи очици виждатъ почти всичко, а неговия кокоши умецъ знае даже и въ коя воденица има таласъмъ. Но забележили ли сте, читателю, че когато тоя идиотъ говори нѣщо за „кометитѣ”, за таласъмитѣ и за вампиритѣ, то разказва на публиката такива сънища, каквито е разказвалъ едно време и Насрадинъ-ходжа на жената си? Забележили ли сте вие, че г. Найденовъ усѣща вече, че неговата съвесть е нацапана съ нѣщо? Бедниятъ Найденовъ! И тая патка се е завзела да лъже, да клевети и да шпионствува! Знае ли той, че българскиятъ народъ не е Насрадинъ-Ходжова жена и че астрономитѣ не могатъ да побъркатъ пѫтйоветѣ на кометитѣ и да упазатъ земята на робството отъ страшната катастрофа? Ето защо г. Найденовъ би трѣбвало да остави шпионствата на гърцитѣ, злодействата на турцитѣ, калпазанлъка на Кличана, а той да си гледа сакатлъка. Шпионството е гръцка наука. Както всичкитѣ други науки, така и тази е измислена отъ козитѣ умове и заедно съ маслинитѣ е разпространена по всичкия свѣтъ. Въ Турция тази наука е наречена астрономия, защото чрезъ нея гръцкитѣ голановци, нашитѣ изроди и турскитѣ готовановци, — на всѣка стѫпка и подъ всѣки камъкъ откриватъ комети. Преди нѣколко дена въ Русчукъ се откри една твърде страшна „комета”, на която ядрото било въ Търново, а опашката въ тукашното читалище и въ всичкитѣ бакилски дюкяни. . . (По-нататъкъ се изброяватъ редица случаи на невинно арестувани българи).
(Читалищата въ Турско)
„Гледахме ние това явление и често се хващахме за брадата, та се чудѣхме. Но не искахме вѣчно да се чудиме, когато знаехме, че на тоя свѣтъ чудеса не сѫществуватъ, че тука има само закони (?) че житото не може да роди къклица, нито къклицата жито. Но какво бѣше това, което ние не разбирахме?” говори в. „Право”. Ехъ, г. Найденовъ, отговарямъ азъ, много нѣща не разбира „ваша милость” и много нѣща не може да събере вашата праздна кратуна! Но нали е работата за читалищата, то азъ ща да те зарадвамъ съ такова едно явление, което ти, — ако се хванешъ даже и за краката, — изведнажъ ще да разберешъ, — ще разберешъ и сичкитѣ човѣчески мѫдрости. Въ Русчукъ се отвори турско читалище! Рад-
118
вай се де! И така, ако ти не познавашъ българското гражданство и ако не разбирашъ положението на нашето юношество, то заповѣдай да се запознаешъ баремъ съ турската цивилизация и да видишъ, че на тоя свѣтъ сѫществуватъ голѣми чудеса. Бѫди увѣренъ, че даже и г. Нейчовъ е готовъ да те поведе къмъ просвѣщението и образованието. Тоя г. Нейчовъ,— който е способенъ да вижда иглата при купата, а купата да не вижда — е намислилъ да образова всѣкиго, който отиде въ гореказаното читалище и който пожелае да се запознае съ турската „мадамъ исивилизасионъ”, т. е. който пожелае да се напие до ослѣпяване съ всѣкакви европейски питиета и да се наспи като въ тимарханата.
При твоето умствено състояние, г. Найденовъ, Нейчовитѣ проповѣди нѣма да ти бѫдатъ излишни. Трѣбва да се поучишъ и ти малко. Но преди да се поведете съ г. Нейчова и преди да се оцивилизувате, азъ трѣбва да ви разправа, защо нашитѣ читалища „гаснатъ и чезнатъ” още при отварянето си.
Нищо на тоя свѣтъ не може да расте и да цъвти безъ топлина и безъ свѣтлина; никой не може да играе хоро тамъ, дето тѣма свобода, дето нѣма веселие и дето нѣма каква-годе свирка! Какъвъ животъ и какво процъвтяване искате вие отъ нашитѣ читалища, когато отъ тѣхнитѣ прагове до бесилницата има само една крачка, и каква игра искате отъ ония хора, надъ които виси турскиятъ ятаганъ и на които свири „правовска”свирка? По неволя трѣбва или да пѣешъ само „господи помилуй”, или да се напиешъ отъ ядове и отъ кахъри. А читалищата не сѫ нито черкови, нито механи! Ето защо нашето юношество зарязва читалищата и ходи само по черковитѣ или по механитѣ. Друго нѣщо сѫ турскитѣ читалища! Ви трѣбва да вземете за примѣръ баремъ русчушкото. Въ времето на Мидтатъ-пашовото управление отъ нашия народъ се смъкна и ризата отъ гърба, за да се направи русчушкото ислямъ-хане, въ което, както вече знаете, се възпитаватъ само олане, шпиони и различни будали. Отъ събраната тогава сума се купиха мюлкове, които донасятъ годишенъ доходъ около 200,000 гр.; а отъ тоя доходъ се основа и днешното русчушко турско читалище, на което цельта е да допълни образованието на студентитѣ отъ ислям-хането и да разпространи цивилизацията не само между турцитѣ, но и между звѣроветѣ. Зданието на това читалище е великолепно; стаитѣ му сѫ украсени съ огледала, съ канапета, съ чубуци и съ долапи, пълни съ цивилизация и ероглифи; на маситѣ се търкалятъ нѣколко хавадиши и па-
119
чаври, между които първото мѣсто занимава [1] нашето „присноблаженно”. Но най-главното украшение на това читалище съставляватъ г. Нейчовъ и професорътъ изъ ислямъ-хането, т. е. знаменитиятъ ходжа на географията. Първиятъ държи сказки и разправа на бѣлитѣ чалми и на жълтитѣ папуци, че кофето, чаятъ, ромътъ, конякътъ, бордото и другитѣ „цивилизовани” вина и спиртове развиватъ умственитѣ способности на човѣка и праватъ даже отъ безграмотния дивакъ правителственъ чиновникъ; а вториятъ, т. е. ходжата, занимава пияната и сънливата публика съ драматическото искуство на хаджи Хайвата и чете лекции изъ литературата на зайцитѣ. Освенъ това, въ това Мидтатъ-пашовско заведение почти всѣки день ставатъ такива литературни вечери, на които, ако би погледналъ даже и съдърѫательтъ на южнославянския пансионъ въ Николаевъ, то и той би прихапалъ устната си; а ако да би ги погледналъ г. Найденовъ, то той би са хваналъ за краката и съдралъ си би гушата да вика: „ето домъ за събрание и за междуособно запознаване на юношеството! ето поприще за упражнение въ народни и научни разисквания! ето срѣдища за съединението на народнитѣ класове!” Най-после, той би прокълналъ българското юношество, че това, което вършатъ турцитѣ въ читалищата си, нашитѣ младежи вършатъ въ механитѣ и въ кафенетата. Заповѣдай сега, г. Найденовъ, въ тоя вертепъ на турската цивилизация и поучи се у г. Нейчова и у ходжата умъ и разумъ. А кога се опознаешъ съ българското юношество, тогава му и гложди царвулитѣ.
(Много пѫти у народитѣ злото се обръща на добро, а доброто на зло)
„Ако има нѣкога часъ за човѣка, когато той е принуденъ да се представи и да се покаже такъвъ, какъвто е, то тоя часъ е предсмъртния; а ако има сгодно мѣсто, за да се каже истината върху едного човѣка, то това мѣсто е надъ гроба му.” Така захващаше органътъ на идиотитѣ, т. е. присноблаженното „Право” (гл. брой 26) оная своя знаменита статия, въ която то съ най-черни и съ най-отвратителни клевети очерта своето поведение „спрямо революционнитѣ стрѣмления на вагабонтитѣ, на развратницитѣ и на разбойницитѣ покрай Дунава и Сава.” Съ тия думи и азъ днесъ начевамъ статията си, за да поздрава г-на Найденова съ плесницата, която не
1. Заема.
120
говитѣ великодушни господари му удариха, и да му докаже, че наистина въ неговитѣ оценки върху българския народъ се заключаваше присѫдата на историята, но не следъ смъртьта на безсмъртната наша революционна партия и не надъ гроба на живия и до днесъ неинъ органъ „Независимость,” а следъ смъртьта на онова, що бѣше гнило, гнуснаво и нечовѣческо, и надъ гроба на оная шарлатанска политика, за която умнитѣ и честнитѣ народи не само че убиватъ сѫществуванието на който и да е неинъ органъ, но още завеждатъ редактора му на такова мѣсто, дето и посрѣдъ зимата би му туряле ледъ на главата. Но у насъ, види се, сѫществува такова число умни и енергически хора, каквото число лудници има въ Турция, и по тази причина, види се, това, което трѣбваше да направи народното съзнание, направи турското безумие.
Днесъ г. Найденовъ оплаква своето „Право” у подножието на своя калугерски амвонъ и проклина онова време, когато той, отъ върха на тоя амвонъ отъ една страна въртѣше опашката си предъ правителството, а отъ друга — виеше за своята собствена глава. Да, г. Найденовъ, мѣстото е наистина търѫествено, и азъ отъ все сърдце призовавамъ всичкитѣ честни хора последенъ пѫть да те заплюятъ и да ти напомнятъ всичкитѣ твои мечешки заслуги, които ти направи на нещастния български народъ. Дано баремъ сега разбере твоятъ микроскопически мозъкъ, че да угоди човѣкъ богу и дяволу е нѣщо невъзможно. А азъ, г. Найденовъ, като човѣкъ великодушенъ, ща да кажа само това, че съ запретяванието на твоята пачавра турското правителство безсъзнателно направи на себе си зло, а на българския народъ добро: въ лицето на тебе правителството изгуби единъ безплатенъ шпионинъ, а българскиятъ народъ се отърва отъ такъвъ единъ експлоататоръ, комуто плащаше, за да го клевети и да убива всѣко едно негово стремление да излѣзе изъ подъ ногтетѣ на своитѣ подивѣли притеснители. Освенъ това, съ тази своя отеческа постѫпка това правителство дойде още веднажъ да ни покаже какви ще да бѫдатъ неговитѣ реформи относително нашия народъ и да ни убеди още веднажъ, че то не ще да остави българския народъ да живѣе даже и подъ робската камилавка. Но както и да е, а ние ще да се утешаваме само съ това, че много пѫти у народитѣ злото се обръща на добро, а доброто на зло. Затова нека бѫдемъ справедливи къмъ починалитѣ и нека кажемъ на присноблаженния идиотъ: вѣчная му паметь!
Отдавна вече се канѣхъ да ви напиша нѣщо за нещаст-
121
нитѣ учители Геренова и Радославова, които за кефъ на разбойника Абдулъ-Рахмана и до днесъ още гниятъ въ влажната турска тъмница въ Русчукъ. Деветь месеца вече ставатъ откакъ тия наши жертви са докараха, заедно съ г-на Грекова, въ Русчукъ, и при сичко, че три пѫти са изваждаха на сѫдъ, и до сега тѣхната работа не е взела никакъвъ край — и до сега тия невинни хорица седатъ неосѫдени. Комисията, която се бѣше отредила да разгледа тѣхната вина (?), издаде решение, въ което се казваше, че Гереновъ и Радославовъ сѫ невинни, та затова трѣбва да се пуснатъ, а Грековъ, като руски поданикъ (тази му бѣше вината), да се изпѫди изъ България. Преди 4 месеца това решение се изпроводи на подтвърдение въ Цариградъ, а преди три месеца се върна подтвърдено отъ в. везиринъ. Но нашиятъ справедливъ сѫдия, г. Рахманъ, екзекутира това решение по своята собствена воля. Осѫдениятъ за изпѫждане Грековъ се разхожда свободенъ изъ русчушкитѣ улици, а невиннитѣ Гереновъ и Радославовъ, като подозрителни личности, седатъ въ звѣринницата и влѣкатъ черни дни.
Преди три дена азъ посетихъ тия нещастни наши братя и тръпки ме побиха, като видѣхъ въ каква кочина сѫ тия затворени. Тия сѫ затворени въ отдѣлението на кръвопийцитѣ и то въ онзи катъ, който се намира въ земята и въ който, освенъ човѣцитѣ, сѫ затворени и жаби, и гущери, и мухулъ, и насѣкоми, и всѣкакви миазми, които съ вонята си удушватъ човѣка. Азъ не зная дали има нейде по свѣта такива хапусхани, каквито има въ Турция и дали сѫществува нейде такъвъ вандализъмъ и такова безчовѣчие при обърщението съ затворенитѣ. Беднитѣ Гереновъ и Радославовъ! Нѣма кой да ги оплаче приживе, нѣма кой да имъ помогне да се отърватъ отъ звѣрскитѣ рѫце на Рахмана! Г. Гереновъ, който е заприличалъ на восчена свѣщь, тия дни се бѣше разболѣлъ твърде зле и докторътъ, който го гледаше (за смѣхъ на медицината!), посъветва правителството да го премѣсти въ друго отдѣление. — „Чакайте да умре, на го премѣстете въ гробътъ”, отговорилъ единъ отъ чиновницитѣ. „Право”, „Право”! де си да похвалишъ своитѣ чиновници?
Преди праздницитѣ нѣколко души наши старшини ходили да молятъ правителството да пусне тия мѫченици подъ гаранция за нѣколко деня, но правителството и тѣмъ отказа. Коя е причината, дето г. Грековъ се разхожда изъ улицитѣ, а другаритѣ му теглятъ това черно тегло, азъ не зная, зная само това, че г. Грековъ е руски поданикъ и че ако да не
122
бѣше преварилъ рускиятъ консулъ да го защити, то и той би се изгубилъ изъ занданитѣ на турскитѣ конаци така сѫщо, както се изгуби и другъ единъ руски поданикъ, по име Утинъ. Но за тази тайна, за която още и рускиятъ консулъ не се е научилъ, азъ ще да ви напиша по-после. За другитѣ злоупотрѣбления до недѣля.
(Европейскитѣ консули въ Русчукъ вършатъ сѫщитѣ злоупотрѣбления надъ населението, каквито вършатъ и самитѣ турци)
Нашитѣ нещастни българи, на които теглилата сѫ достигнали до най-голѣмитѣ размѣри, сѫ се решили да се оплачатъ на европейскитѣ консули, защото тия консули живѣятъ въ България и познаватъ твърде добре тѣхното положение. Разбирате ли, до колко значителни сѫ думитѣ и познаватъ положението имъ?” Българитѣ желаятъ да се оплачатъ Кличану, Каличу и на Ерошевски, т. е. на помощницитѣ на турскитѣ кръвопийци. Мене е чудно, защо въ тоя случай българитѣ се не оплачатъ на Сапунова, на Чорапчиева и на Петраки Златева, които ще да му помогнатъ до толкова, до колкото и нашитѣ честити европейски консули. Всѣки изъ васъ вече знае, че предъ турското правителство значението на Кличана и на Калича е равно съ значението на Сапуновцитѣ. Ако европейскитѣ представители да не би приличали на г-на Чорапчиева или на г-на Сапунова, то тие не би злоупотрѣблявали (съ) своята власть, не би правили бѣлото черно, а черното бѣло и не би помагали на турскитѣ злодейци да скриватъ своитѣ престѫпления. Трѣбва да ви кажа и това, че мене е омръзнало вече да говоря за тия личности, и ако мнението на моитѣ братя да не би било противополоѫно съ моето, то азъ никога не би се решилъ да ви пиша още веднажъ за тѣхна милость. За тѣхъ ви азъ пиша за последенъ пѫть.
Всѣки изъ читателитѣ на „Независимость” познава колко годе действията на разградския каймакаминъ хаджи Назифъбея, а така сѫщо и неговитѣ злодейства, за които той преди малко време бѣше изгоненъ отъ службата си. Тоя азиятски злодеецъ и до днесъ още продължава своитѣ звѣрства, защото той има въ Русчукъ покровители, съ които дѣли откраднатото. Миналата вечерь азъ излѣзохъ да се поразходя извънъ града, и що да видя? Чудеса! Единъ керванъ отъ десетина кола замина за града ни. Азъ запрѣхъ едного отъ селянитѣ и: попитахъ го отде е. „Изъ Разградското окружие”, ми каза селянинътъ. „А какво носите да продавате?” попитахъ. „Остави
123
ме, брате, и не питай ме,” каза той печално и продължаваше пѫтя си. После дълги разпитвания, селянинътъ ми разказа такива нѣща, отъ които ми нащѫркна и косата на главата. Когато хаджи Назифъ се върналъ изъ Русчукъ въ Разградъ, то се постаралъ да събере колкото се може повече селски богатства и да ги изпроводи даръ на ония просвѣщенни европейци, които му помагатъ въ неговитѣ злодейства и които отдавна вече сѫ стѫпили съ него въ компания. На едни той проводилъ вино, на други очистени прасета, на трети качета съ масло, на четвърти качета съ сирене, кокошки, яйца, мисирки и други кѫщни потрѣбности. Разбира се, че всичкитѣ тия нѣща х. Назифъ е купилъ отъ селянитѣ безъ пари, ако нѣкои изъ тѣхъ и да добили по нѣколко тояги по гърба хакъ-парасѫ.
А просвѣщеннитѣ консули ? — Тие консули (освенъ нѣколцина) се хранятъ отъ дароветѣ на всѣкакви х. Назифовци, защото не получаватъ отъ правителствата си ни пребиена пара, следователно тѣхното европейско човѣколюбие процъвтява въ всичката своя красота. Питане е сега, кому сѫ длъжни българитѣ да се оплачатъ и отъ кого да се оплачатъ? Азъ мисля, че моитѣ братя българи би направили много по-добре, ако би са оплакали предъ х. Назифа и ако би му разказали, че г. Кличанъ и г. Каличъ се хранятъ отъ насилия и отъ грабежи. Нека Австрия и Белгия се порадватъ на своитѣ цвѣтя!
Презъ праздницитѣ нашитѣ младежи дадоха театрално представление, на което участвуваха всичкитѣ консули и консулици, заедно съ турския инквизиторъ Али-бея. Али-бей бѣше изпроводенъ отъ валията да шпионисва въ театъра; а едно младо сърбче бѣше пратено да слуша какво говорятъ самитѣ актьори. Това сърбче слугува на валията. После това театралнитѣ представления се запретиха за всѣкога. Подобна участь постигна и читалището. Преди нѣколко месеца българската община си донесе камбана, която ще да бѫде окачена на оная черкова, която се намира на гробищата. Тази камбана стои вече нѣколко месеца на гюмрюка, защото била по-тежка отъ 100 оки, а турскитѣ закони не дозволяли да се окачатъ по черковитѣ такива голѣми страшилища. Идете после това и не благодарете нашитѣ умни господарствени мѫже за тѣхнитѣ велики закони! — Изъ града ни се разнесе слухъ, че цариградското правителство е изпроводило ревизори да прегледатъ действията на Рахманъ-паша. Яви ща ви и за тая трагикомедия.
124
(Турското правителство иска да си вземе фермана обратно)
И така, нашето правителство и неговитѣ вѣрни чиновници сѫ се завзели съ всичкитѣ си сили да ни спогодятъ съ патриарха и да ни накаратъ да се откажемъ отъ фермана. Всѣки, който защищава фермана и който говори, че думата на султана е свята за нашия народъ, се преследва отъ султанското правителство и отъ неговитѣ чиновници. Идете после това и разберете хорскитѣ сърдца. Преди две години ние издадохме ферманъ и обявихме на всичкия свѣтъ, че даваме на българитѣ черковни права; а сега ни буюрдиса [1] кефътъ да унищожимъ тоя ферманъ и да ги помиримъ съ тѣхния старъ началникъ! Разбира се, че подобни безобразия могатъ да се случатъ само въ онова честито господарство, което живѣе само „за кефъ” и което сѫществува за неизвестни цели. Великиятъ везиринъ е явилъ вече на нашитѣ велики мѫже (на малкитѣ работи), че султанътъ желае миръ и тишина и че българо-гръцкитѣ несъгласия сѫ за него и немили, и нежелателни. А знаете ли какво сѫ отговорили нашитѣ добри и народолюбиви чорбаджии? — „Башъ юстене” [2], казали тѣ и успокоили съвестьта си. И така, ние ще се помиримъ съ патриарха, защото турското правителство се е решило да защищава православната черкова отъ всѣка една ересь, както сѫ я защищавали и византийскитѣ императори. Това мнение принадлежи не на мене, а на цариградскитѣ гръцки вестници. Но да оставиме това. Последствията отъ гореказаната комедия още не ми сѫ известни, следователно азъ съмъ длъженъ да помълча за време.
В. „Право” е запретенъ само за това, за да не раздразнява народа до онова време, дорде се не свърши спогождението. Разказватъ, че това спогождение ще да стане за хатъра на генералъ Игнатиева, който се е завзелъ да уварди в. черкова отъ окончателното ѝ разпадане (?). Азъ ви увѣрявамъ, че това спогождение нѣма да се случи и затова, защото сѫ противни и самитѣ гръцки вѣтрогонци. За събора азъ не желая ни да ви говоря, защото тоя съборъ е насмѣшка на съборитѣ. Научихъ се изъ достовѣренъ източникъ, че сръбскиятъ представитель г. Филипъ Христичъ е успѣлъ да склони правителството да съедини своитѣ желѣзни пѫтища съ сръбскитѣ. Младата турска партия се е завзела да устрои общество за
1. Заповѣда.
2. Готовъ за изпълнение.
125
„просвѣщението на османското племе и на мохамеданцитѣ въобще”. Това общество ще да се намира подъ покровителството на шехъ-юлъ-исляма. Разказватъ, че множество богати и знатни турци сѫ изявили желание да помагатъ на това общество въ всѣко едно отношение. Главната цель на това дружество е да разпространява панислямически идеи между мохамеданскитѣ жители въ Азия и Африка и да печата евтини книги за турскитѣ училища.