14. ПРОЗАИЧНИ ФОЛКЛОРНИ ТВОРБИ
Късно събираните прозаични фолклорни творби от някогашните странджанци повлия на ограничения им брой. Част от записаните разказни жанрове са ползвани за онагледяване на писани и публикувани студии, към които сега няма да се връщаме отново. Основен информатор на поместените в настоящото съобщение приказки е Кера Панайотова Маджарова (К. М.) Към тях са прибавени една приказка от Ирина Михалева Куртова и една от Къдра Желязкова Куртова. Двете са родени в с. Калово, жителки на с. Звездец.
При записите на магнетофонна лента и на хартия, вниманието бе насочено върху езика, диалектните особености на странджанския говор в селата отсам и оттатък границата. Времето на записването, седемдесетте години за Кера Маджарова и края на осемдесетте години за Ирина Куртова, Къдра Куртова, Злата Катеркова, бе оказало ерозивното си въздействие върху някогашния странджански диалект. При записите с Кера Маджарова сме се връщали към изговора на характерните думи, както тя ги е слушала в детството и юношеството си в началото на XX в. Тя си припомняше говора в семейната среда, говора на селищните общности в Бръшлян, Евренозово, Звездец. Изненада ме запазеният странджански говор на Ирина Куртова и Къдра Куртова, от които записах по една приказка и над 60 песни. В речта им срещнах архаични думи, като „нехрамати”, „викьосан”, „вкьохан”, „покуто”, които сега почти не се срещат в говора на странджанци.
Прозаичните фолклорни творби, предложени в настоящото съобщение, се разпределят жанрово, както следва: 3 приказки за животни, 6 вълшебни приказки, 25 битови приказки и басни, 10 легенди за произход — общо 44 прозаични произведения. Основната част от тях са варианти на известни сюжетни типове. Фабулата е разказана пълно, спазена е последователността на действието, ясно изпъква структурата на отделните жанрове. В някои от приказките информаторката К. М. използва интересни начални и крайни форми. Намерила е отражение естествената българска традиция за разказване със склонност към контаминации. Това е особено характер-
254
но за приказката „Вълчо и калька”, където са вплетени няколко сюжетни типа. Приказката „Дядото, бабата и прасенцето” е със смесени сюжети, с верижна връзка на действията, където звучи музиката на старинния странджански говор.
Навярно в пътя си през годините тая приказка е попаднала на разказвач с вродени поетични и артистични качества, за да достигне до нас с такава музикалност на речта и картинност на съдържанието.
Във всяка приказка широко са застъпени елементи от бита на народа. Вълкът и лисицата стъкват огън на комина, носят менци с вода, отиват на попрелка, където момци прескачат буен огън, а девойките обработват лен и коноп. Завареното момиче „Пепеляш Мара” подробно описва на караконджура обработката на лена от изораването и засяването на нивата до ушиването на ризите.
Застъпени са легендите за произхода на кукувицата и чухала, на пилето кане, на тютюна, легендата за Адам и Ева и техните деца, която обяснява социалното разслоение на бедни и богати. Редица от приказките завършват с етиологичен мотив: „От тогава хората викат на месестата част на ногата „прасенцето”, „Затва думат на св. Трифон чипонос”, „Затва на божите празници се мяси ляб и лютурия от пченичено брашно”, „Оттам е останала поговорката: „Брат брата не храни, ма тежко му който го нема”, и т.н.
Завършекът на вълшебните приказки у Кера Маджарова е еднакъв. Навярно той е дошъл от майка ѝ, но тя го е пренесла в условията на предпоследното си местожителство — с. Звездец. Край, приказен и невъзможен като приказката. „Сдрах си царулките, та си дойдах по калцунки. Баба Мара Лявовица си имаше дяте. Като минах оде тях, ми сипаха в чеперката трахана. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре не си близнах.” Баба Мара и дядо Вълчо Лявови от Бежанската Махала на Звездец са били най-възрастното семейство в селото. Имали са внуци и правнуци. Със завършека на приказката се подсказва на малките слушатели, че както е невъзможно раждането на бебе у възрастното семейство, така са невъзможни случките в приказката. Но тона е далеч от съзнанието на децата. В края на разказа, събудени от чудния сън в един глас молят: „Пак, пак разкажи!”
Приказките привличат вниманието на деца и възрастни, когато са слушани от разказвач с вродени артистични качества. За запаметяването им е нужна среща между слушател и добър изпълнител с качества, вродени и системно изграждани.
Основната част от поместените приказки са варианти на разпространените в страната, но с характерното странджанско звуче-
255
не. Между тях има и несрещани в публикуваните, като: „Децата на Адам и Ева”, „Топи, та мълчи!” и побългарените арабски приказки.
Децата на село растат в естествена среда. От малки са сред полето, гората, окръжени от домашни животни и птици. В гората срещат диви животни, влечуги, насекоми. Всеки момент са изложени на опасност и това ги прави самостоятелни и със самозащитни качества. От малки привикват на труд, за да заслужат хляба, който ядат: да пазят изработеното с труд от семейството и от цялото село, да пестят хляба и всичко за ядене, защото всяко житно зърно се добива с пот на чело. Разпиляването и на трошица е „грехота”. Опасно е настъпването на хляб и трохи: „Ше те фати за очите, ше ослепееш!”
Който пикае във вода за пиене, „ше умре майка му!” На това ги учи ежедневният труд, на това ги учат и приказките.
Наред с пренасяне в света на вълшебствата, приказките отрано приучават малките да разпознават добро от зло, мързел от трудолюбие, красиво от грозно, да живеят отрано с трудностите, които носи ежедневието и как да ги преодоляват. Широко са застъпени елементи от някогашния бит на народа: носене на вода от далечни извори, кладене на огън на комин и на открито, оран, копан, сеитба, вършитба, обработка на лен, коноп, вълна по примитивен начин и пословична бедност, към която сега ни завръщат.
Всяка приказка носи в себе си поука, бичува недостатъците, изнася на преден план добродетелите. Съдържа правила за живот, казани така, че слушателят да осъзнае собствените си недостатъци и да се стреми да ги изкорени: несговорчивите брат и сестра предизвикват клетвата на майка си и се превръщат в птици, мързеливото момче се превръща в птица, която вечно писука жадно, след като не изпълнило молбата на уморената си жадна майка.
С приказката „Откъде е дошъл тютюнът” се внушава отвращение от тютюнопушенето. Неприязън към тия, които са го пренесли в земята ни. Дъвчат го и го пушат само тия, които не знаят, че тая отрова е дошла от изпражненията на султана.
Забраните „грешно е, грехота е”, „срамно, срамота е” не са обвързани с християнската религия. Вярата в християнския бог е била някаква външна обвивка. Грешно е, ако не пазиш собствената и чуждата нива, собствените и чужди снопи, собствения и чуждия добитък. Това не е страх от невидимия бог, а заплаха от бъдещ глад, страх от мизерията. „Срамота” е страх от презрението, неуважението, отлъчване от общността заради непристойни деяния.
Грешното и срамното се внушават с всяка приказка. Бог и неговите приближени — светците — са олицетворение на справедливото и
256
доброто. Злите сили — дяволи, караконджори, змейове, самодиви, болести са в приказките като лош човешки образ. Злите сили могат да бъдат победени с доброта, с ум и със сила. Победител може да бъде добрият, умният, смелият. А да насажда тия качества у подрастващите може умелият разказвач, внушил на децата, че той притежава качествата на добрите герои от приказките. Приказката кара малките да заживеят и се доближат до героите. Изпитват удовлетворение от заслуженото наказание на лакомницата „Калька”, но и страх, ако към тях се приложи същата мярка, когато са извършили подобна постъпка. „Фърлите я в ряката!” Страхът от студената и дълбока река, чувството, че сами участват в жестокото и справедливо наказание и надеждата, че ще дойде спасение за „хитрушата”. „Носила я ряката, носила я, донела я до един пъкь! Измъкнала се Калька и легнала да се суши на слънце...” минутно успокоение, за да започне нова пакост и нови премеждия...Вълнуващото страшно и същевременно смешно на дошлия в късна нощ караконджур да плаши работливата и разсъдлива Мара: „Дрън, дрън, Маро, отори да те изям!” и укротителният глас на Мара” „По-о-о-чекай, кака, канкоржурче, по-о-о-чекай да ти разправя за ленената мъка!” Дългият разказ на девойката притъпява свирепост-та на кръвожадния караконджор. Спасението идва с гласа на първия пропял петел...
Битовите приказки разкриват подробности от семейните отношения: съпруг—съпруга, родители — деца, снаха — свекърва. Образите са построени по пътя на контрастите: леност — трудолюбие, доброта — лошотия, като двете крайности понякога се вплитат в едно лице, в различни периоди от развитието на образа.
В широко застъпената тема мъж — жена (семейни отношения) ярко е изразена тезата, че с женитбата идва краят на любовта. Настъпва свършек на идеализираните копнежи. В живота идват само грижи, труд, тегло. Наред с тежестите на затвореното, примитивно стопанство, често се стоварват грижи от личен характер, когато задомилият се попадне на човек несговорчив, мързелив, злобен, отмъстителен. От слушането или прочита на приказката „Болна за варени говна”, човек остава поразен, отвратен не от натурализма, а от цялата атмосфера, създадена в семейството на мързеливата жлъчна стопанка. Омъжила се с цел да трови живота на мъжа си, довел я в своя дом. С доброта, граничеща с наивност, той е готов на всичко, само да види „болната” си съпруга здрава и доволна. От събраните различни характери, непригодни един към друг, лъха мраз, безизходност, има нещо много потресно.
257
С приказката „Децата на Адам и Ева” се внушава за предопределеното „отбуга” класово разслоение. Бог е наредил да има на земята богати и бедни, облечени и голи, сити и гладни. А щом ТОЙ така е наредил, всеки ропот срещу неговата наредба е безрезултатен.
Приказката „Бащата и синовете” учи, че с доброта и търпение могат да се укротят и най-лошите страсти у хората, че за да възпитаваш е необходимо сам да притежаваш нужните човешки добродетели.
Многократните повторения на думи и изречения в приказките имат педагогическо значение. Малките слушатели заустяват приказката, придобиват навик сами да разказват, да боравят свободно с речта, да разширяват познанията си за света. Създават надежди у възрастните, че подготвят бъдещи разказвачи и носители на фолклор.
Свинарят и змеят
Имало енно вряме енно мòмче свинар. Вечер вкарвал свиньняте в кочината и утрин като хи пущал, гледа на енна свиньня гърбът все мокър и лайната хи саде прòсо. Чудел се уде е тва прòсо. Енна вечер тръгнал подире хи. Кя го завела в Долна земя. Вървял, вървял, стигнал до енно село. Гледа един врис пък не тече ода. Енно момья-че иде къдя врисет и плаче. Попитал го свинарят защо не тече врисет. Момьячето казало, че стопанин на врисет е змей и за да пусне ода, сякой день изява по енна мома. Днеска пратили нея да я изяде змеят.
Скрил се свинарят под престилката на момьячето и почакал. Задал се триглав змей и се насочил към момьячето да го изяде. Рипнал свинарят с жопът, смачкал трите змейски глави. Като го дочукал от врисет брукнала одъта. Момьячето наляло стовната и си отишло в къщи. Татко хи започнал да я бие, че не я отишла при змея да я изяде. Разправила тя, че един бакю очукал змеят и одъта протекла.
Събрало се цялото село да си наляе ода и да благодари на свинарят. Питали го како добро да му направят. Момчето нищо не щяло. Искало само да се върне на Горна земя пре сурията си. Не могли хората да му помогнат. Свинарят си зел жопът и тръгнал по Долна земя. Вървял, вървял, стигнал до енна гòра. Легнал под енно дърво да си почине. Задрямал и се събудил от пѝсок. Погленнал нагоре, гледа — гняздо. В гняздото писукат малки пилета, а над тях — змия с оторена уста да хи налапа. Рипнало момчето, грамнал жопът и с един замах очукал змията. В тва вряме долятяла майката на пилцяте. Попитала момчето какво добро да му направи. Момчето
258
рекло, че иска да се върне на Горна земя пре сурията си. Пильката му казала да се качи на крилата хи да го отнесе на Горна земя. Качил се свинарят и пильката фръкнала. Фъркала, фъркала три деня и три вечера. На краят се уморила и огланняла. Немало како да яде. Момчето извадило ножът от поясът си и отрягъл парче месо от ногъта си. Дал го на пилето да го изяде. Глътнало пилето месото и пак фръкнало. Като изляли на Горна земя, пилето повърнало парчето месо и го залепило на мястото му. От тугава хората викат на месестата част на ногъта „прасенцето”.
Сдрах си царулките, та си дойдах по калцунки. Баба Мара Лявовица си имала дяте. Като минах оде тях, туриха ми в чеперката трахана. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре ня си близнах.
Разказала К. М., приказката научила от майка си Марина Клъвкова.
Вариант: СбНУ, 57, 1983, с. 733.
Енно вряме един поп като си орял, изровил два гълъба. Занел хи вечерта на попогьгята да хи свари. Ма докато хи чистела, котката грамнала единьнят гълъб и го изяла. „Ми ся!” — уплашила се попогьгята. Къкто държала ножът, отрягала си енната гърда и я пуснала в тенжурата да ври. Сеннали да ядат попът рекъл: „Защо на единьнят гълъб месото е по-благо!” Попогьгята рекла да скрие, ма като видяла страшните очи на попът му разправила каква е работата. Тие си имали двя дяца храненичета, момченце и момичка. Рекли да хи охранят и хи изядат. Най-напреш момичката, сетне момченцето. Момченцето като гледало кък хъта день дават на Тодорка смокови и стафиди, орехи и ляшники, хи се помолило: „Тодорко, дай ми, бакю и на мене стафиди и ше ти кажа защо майка и татко те охранват!” Тодорка му дала стафиди и Тончо хи казал, че ше я заколят. Сдумали се като земе попът да цяпи дърва, пък попогьгята да пали пещта и да къпе Тодорка, Тончо ше излезе отвънка и ше земе да вика: „Госке ни идат, госке ни идат!” Тодорка ше помоли майка си да я пусне да види госкето, ма да земе със себе си четката и гребенет.
Енна утрин попът зел да цяпи сухи дърва. Попогьгята напалила пещта. Изкъпала Тодорка и хи сплела плитката. В тва вряме Тончо викнал отвънка: „Госке ни идат, госке ни идат!” Тодорка рекла: „Мале, нека и я да видя госкето!” Пуснала е попогьгята. Грамнала Тодорка четката и гребенет и изляла вънка. Точно я фатил за ръката и двамата хукнали да бягат. Попът хи видял, че бягат и търтил подире хми. Тамань да хи стигне, децата пуснали гребенет. Израс-
259
ла гъста гора и преградила пътет на попът. Попът пребродил горъта и ха да хи стигне, децата фърлили четката. Отпреш попът изникнали тръньня и капини. Минал попът тръньнето и калините и ха да хи стигне, Тончо рягнал плитката на Тодорка и я фърлил отпреш попът. От плитката станали змии и смоци. Зели да съскат срещу попът, той се уплашил и се върнал. Децата избягали и не могли повече да хи стигнат. Бягали, бягали, по енно вряме се уморили и спряли. На Тончо млого му се препило ода. Нашли енна диря от копитце на сръндраче, пълна с ода. Тончо се навел да пие, пък Тодорка му рекла: „Ми пи, бакю от тъва ода, че ше станеш рогачле!” Млого бил жаден Тончо и ня послушал Тодорка. Пил от одъта и станал рогачле. Ми ся како да правят! Като вървяли низ горъта, стигнали до енно врисле. До врислето имало голямо дърво. Качила се Тодорка на гърбът на рогачлето и се покатерила на дървото. Рогачлето хи носело планице и капини да яде. Един день на врислето дошъл царският син да си пои конет. Тодорка си седяла и на дървото и си предяла. Тамань да се наведе конет да пие Тодорка стори с вретеното „врън, врън” и конет се уплаши и нище да пие ода. Гледа царският син и не може да разбере от како се плаши конет. Като погленнал нагоре, видял че енна хубава мома преде. Казал хи царският син да ня му плаши конет, ма кя не слуша. Преде и ня го погленнува. Рекъл хи да слязе, кя пак ня слуша. Тогава царският син казал на ергаткето да отсекат дървото. Сякли цял день, сякли ергаткето, ма дървото било дебело и ня могли да го отсекат. Оставили го за другия день. Вечерта рогачлето залепило трехчици-те и пак станало цяло. Така продължило цяла недяля. Царският син се видял в чудо. Разгласил в царството, че който се наеме да свали момата, ще го награди богато.
На другият день рано, рано под дървото дошла енна баба с наръч дърва, пироскя и казань. Наклала огънет, напълнила казанет с ода и турла пироскята с ногите нагоре. Тодорка я гледала от дървото и хи викала да тури пироскята с ногите надоло, ма бабата се преправяла, че ня се сята кък да я направи и се молела на Тодорка да слязе да хи покаже.
Слягнала Тодорка от дървото, направила пироскята, турила отгоре казанят с одъта и помолила бабата да хи помогне да се качи на дървото. Бабата хи казала да полегне на чержицата, докато опере дрехите, и сетне ше хи помогне да се качи на дървото. Полегнала Тодорка на чержицата и заспала. Бабата тва чакала. Нарамила Тодорка на гръб и я занела на царския син. Зарадвал се царският син и се оженил за Тодорка. На годината от сватбата царицата добила син. Един день царет го немало. Бил в горъта на лов. Царица-
260
та си ляжала сама в постелята с дятенцето. Отвънка влягнала енна циганка и хи рекла: „Мари, стани да ме дикисаш!” „Ня ле глеш, че съм ляхуса и ня мога да стана!” — рекла царицата. „Стани, мари, стани да ме дикисаш баре енна лахана да сторе манжа на циганчетата!”. Видела се царицата в чудо. Станала и отишла във вътрешната къща да извади от кацата енна лахана. Като се навела над кацата циганката я бутнала вътре и я удавила. Фърлила циганката циганските гаще, надянала енна риза на царицата и легнала пре дяте-то. Вечерта като се върнал царят от горъта още от вратата рекъл: „Ъ-ъ-ъ, тука мериса на циганско!” „Неска дойде енна мереше, циганка да я дикисам, та вмериса къщата. И кацата с лаханата мериса на циганско, та да земеш да я изфърлиш!”
Няколко дене подред циганката все тва повтаряла: „Да изфърлиш лаханата!” „Бре, бре, бре! Како се я викьосала тава жена!” — рекъл царят. Ма зел и изфърлил лаханата от кацата.
На мястото, дето изфърлил лаханата, поникнала енна ябълка. Каго израсла, зела да дава голями цървени ябълки. Доходали царят и дятето под ябълката. Дървото се навидало, миловало с листата и вяйките дятето и царят и хми давало да си берат ябълки. Като се зададяла циганката ня хи давало да препари къдя ябълките. Циганката я фатило яд и казала на царят да отсече дървото. Немало отнимало, не се излизало нàглава с омразната циганка и царят отсякъл ябълката. Цялото село дошло да си земе по енна пръчка и си насади от хубавото дърво. Останала саде енна пръчица. Колкото и да се мъчели да я земат, пръчицата се забивала в згмята и ня можели да я извадят. Най-подир дошла бабата за пръчица. „Кратиха се!” — рекъл царят. „Ко можеш извади най тъва пръчица, дето се е забила в земята!”
Навела се бабата. Дръпнала пръчицата и я извадила. Занела я в къщи и я турила зад вратата. На другият день станала утринта рано и отишла да наляе ода. Като се върнала како да види! Цялата къща разтрябяна и на огънет турено гърне с вариво да ври. „Брей каква е тъва работа!” — помислила си бабата. На другата утрин пак така. На третата утрина бабата изляла от къщи, ма ня отишла за ода ми се скрила зад вратата. По енно вряме от пръчицата изляла енна хубава мома и почнала да мете. Бабата щемешката ге приближила и фатила момата. От то день двяте си заживяли венно.
Единь день царет викнал сичките мòми от царството на межа. Бабата отишла пре царят и му рекла: „Ти оти ня повика и мойта мома на межъта?” „Ми я ня знам, че имаш мома! Нека и кя дойде на межъта!”
Отишла бабината мома на межъта. Като я видело царското
261
дяте, зело да я прегръща и да я милова: „Тъва е мойта мила майчица, пък тъва е църна и грозна циганка!” — ритало и плюело циганката.
Момата зела да плаче и да прегръща дятето. Царят я попитал защо плаче и кя му разправила сичко от репа до репчок. Царят като разбрал каква е работата, млого му се наядило. Заповядал да фатят циганката, да я вързът на четери магарета и да я разцепят. Пребрал си царят пак Тодорка и заживяли мирно и щастливо.
И приказката се крати. Сдрах си царулките, та си дойдах по кал-цунки. Като минах оде баба Мара Лявовица, ми казаха, че си имала малко дяте. Туриха ми в чеперката трахана за здравья на дятето. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре ня си близнах.
Разказала К. М, приказката научила от майка си М. К.
Царят повикал сичките моми на межа. Качил хи на гредата и хми рекъл: „Отваряйте си очите хубаво, на която мома хи панне прешленет от вретеното, майка хи ше стане биволица!”
Прели мòмите, прели, по енно вряме на енна мома, викали хи Мара, паннал прешленет от вретеното. Като се върнала от межъта, слуша на вратата, че вътре дрънка клопокь, реве биволица и троши паниците от полицата. Мара викала, плакала, ма никой не хи оторил. Нашла ключет, оторила вратата и завела биволицата в дамът.
Минало вряме и Марин татко си довел друга жена. Кя си имала щерка и нея викали Мара. Като влизала мащехата да тури на доби-тъкък слама, биволицата все гледала да я закачи с рогът си и да я убоде. Мащехата се наплашила и зела да вика на мъжът си: „Да заколим тъва мереща биволица, че някой ден ше ме изкаловрети!”
Заклали биволицата. Сичките яли от месото, саде Мара не яла, ми събрала кокальято и хи заровила в енна ропа.
Мащехата давала на Мара да преде калчища. За да не се пълни къщата с дреп, я карала да седи все край огнището до пепелът. Затва я прекръстили Пепеляш Мара. От день на день мащехата намразвала Пепеляш Мара и ня можела да я трае в къщи. Къта день се карала с татко хи и му думала: „Не мога да я трая веке Мара в къщата си, ели нея изпъди, ели я ше се махна оттука!”
Видел се таткото в чудо и един день казал на мащехата да стане рано да опече пита. Той се готвел да поде в горъта за дърва, та щял да забере и Мара. Там щял да я остави да я изядат мечките.
Утринта рано мащехата опекла пита и я турила в торбъта на мъжът си. Таткото събудил Мара и хи рекъл: „Станвай, Маро, да идем в горъта за дърва!”
262
Отишли в горъта. Набрали дърва и натварили колата. Татко хи рекъл на Мара: „Поди, Маро да наляеш ода!” „Ня знам врисет!”— рекла Мара. „Ше търколем питата, дето спре, там е одъта!”
Търколил таткото питата по бърчината. Мара хукнала да я стигне. Татко хи впрегнал колата и тръгнал за село. Върнала се Мара с питата и одъта. Викала, търсила татко си, ма ня го нашла. Тръгнала низ горъта. Вървяла, вървяла и вечерта стигнала до енна оденица. Влягнала вътре. Немало никой. Мара заторила вратата и както била изморена, легнала и заспала. Млого ли, мало ли спала, по енно вряме се събудила. Някой тропал на вратата. Тва била караконжурьято. Нъшкя доходели и си правели панагире в оденицата. Дрънкали с клопоткя, драскали с дараци. Искали да влягат в оденицата и да изедат Мара. „Дрън, дрън, Маро, отори да те изедем!” Мара се уплашила и зела да хми се моли: „Почекайте, кака, караконжурчета, почекай да ви разправям за ленената мъка!” Млъкнали караконжурьято и Мара зела да хми разправя: „Най-напреш ше ходим на нивата да я изорем. Сетне с чапите ше разкъртим дробеньнято, да хи направим ситни, ситни, да не остане ни енно дробенче, та да запира одъта , га земе да го вадим. Сетне ше утрябим сямето и ше го насяем. Ше го завлечем с влекът да го зарием с пръс. Ше му направим вадички га до вряме да го вадим. Подир някое вряме ленът ше поникне. Ше израсте и ше цъфне. Сетне ше вързе и ше втаса. Ше подем да го оберем. Стръкче по стръкче ше го мъкнем от земята. Ше го вързем на гръшници. Ше го пренесем в село и ше го оставим да исъхне. Като исъхне ху-у-у-баво, ше му очукаме сямето. Ше го вързем на малки гръшници и ше го занесем на ряката, ше го турим в някой вир и ше го претиснем с каменьня да не го отнесе селят. Цяла неделя ше го държим в одъта. Като се накисне ху-у-убаво, ше го извадим на брегът. Ше го струпаме на брегът, да престои енна нъш. Утринта ше станем рано и ше го разпрострем да исъхне на слънце. Вечерта ше го завием в енна трепеча и ше го държим дорде се отдели повясмото отпъздерет. Тогава ше го менем на меницата. Ше го вчешем на втиньньото. Ше го чешем с четка хубаво да омекне и тогава ше го опредем. Сетне ше го варим с пепел да омекне и се избяли. Ше го исушим и ше го каламисаме. Ше го сновем и ше го ткаем. Ше го кроим на ризи и като хи съшием, чак тогава ше ги носим”.
Дорде Мара разправяла за ленената мъка, пропяли петлите. Като хи чули, караконжурьято се разбягали. Ма дорде слушали приказката на Мара, оставили преш вратата нова прямена и един сив конь. Съвнало, не съвнало Мара изляла отаънЕа и како да види! Нова прямена и сив конь чакат пред вратата. Пременила се Мара,
263
качила се на конет и той я завел в село. В тва вряме мащехата станала и оторила вратата да храни кокошките. Петелят се качил на един кол и изкукуригал: „Кукуригу-у-у, наша Мара сив конь язди!” „Кшу, да те изяде лешицата, Мара нали я изядаха мечките!” Петелет фръкнал на друг кол и пак закукуригал: „Кукуригу-у-у, наша Мара сив конь язди!” Обърнала се мащехата и погленнала како да види! Мара си идела пременена, яхнала на сив конь.
Млого хи се наядило на мащехата. Накара мъжът си да заведе и нехината Мара в горъта да си доведе конь и нови дрехи. Утринта станала рано, опекла пита и пратила мъжът си и нехината Мара в горъта за дърва. Отишли на същото място. Търколил таткото питата. Хукнала другата Мара да я стигне. Отишъл си таткото. Останала Мара сама в горъта. Ходила, търсила оденицата, ма ня я нашла. Вечерта я изяли мечките... И приказката се крати. Сдрах си царулките и си дойдах по калцунки. Като се връщах, минах оде баба Мара Лявовица. Баба Мара си имала дяте. Туриха ми в чеперката трахана да е здраво дятето. Кучето хми като ми рече „баф” и я като го пернах, та баре не си близнах!”
Разказала К. М., приказката научила от майка си М. К.
Варианти С6НУ, 57, 1983, с. 756; БНТ, 9, 1963, с. 264.
Имало енно вряме един овчар. Къта година събирал пряз лятото сяно за овцяте, да има с како да хи храни пряз зимата. Напролет енна от купите му останала няизядена и той я запалил. Като пламнало сяното, от огънят се показала енна змия и с чувяшки глас казала на овчарят: „Подай си гегата да ме извадиш от огънет!” Подал си овчарят гегата. Змията се навила и той я извадил. Тогава змията рекла: „Дай да ти плюна на езитет и от ся насетне ше се сяташ на приказките на животните и птиците!” „А-а, ня давам!” — уплашил се овчарят да не го утрови. „Тогава подай си кавалят да плюна в него и пак ше се научиш да разбираш езитет на птиците и животните!” Подал овчарет кавалят и змията плюнала.
Подир няколко дене жената му рекла да подат на манастирет да запалят свящи. Качили се на конето и тръгнали. Мъжът бил кàчен на конет, пък жената на кобилата. Като вървяли, вървяли, кобилата казала на конет: „И-и-и, ся чорбажията да се сяти да се смени с жената си. Кя да се качи на тебе, пък той да се качи на мене, че ми е млого тежко. Жената е в положение, я съм жребна и нося трима пък ти носиш саде един!” Чул овчарят како си хоратоват конето и рекъл на жената си да се сменят. „И-и-и, я си ми е уйгунь на кобилата!” — рекла жената. „Слязи да се сменим!” — пак хи заповторил
264
мъжът. Сляла жената. Качила се на конет и пак тръгнали. На средя пътет се спряли на един врис под енно дърво да отпочинат конето и пият ода. Кобилата пак рекла на конет: „Ся да знае чорбажията како има в корубата на ай тва дърво, ше го земе и веднага ше се върнеме в село! Нема да се трепеме до то делечен манастир!”
Погленнал мъжът в корубата на дървото. Бръкнал вътре и извадил енно гърне с пари. Жената му в тва вряме дрямала под сянката и не видяла како той извадил от дървото. Турил парите в дисагите и събудил жената. „Хайде да се връщаме!” „Ма оти жанъм, нали сме тръгнали за манастирет!” — расърдила се жената, ма мъжът държал на неговото. Качил я на конет и се върнали в село.
С толкова пари мъжът започнал да купова добитък, къщи, ниви. Замогнал се. Жената къта день го питала оде са му тява пари, та купова толкова иманьня. Мъжът мълчи и нищо ня казва, защото змията го предупредила, ако продума пред някого, че знае езитет на пилцяте и бравьето ше умре.
Казал той на жената си да не разпитва, ма кя нали била вкьохана, все тва си знае: „Кажи, та кажи!” „Ми ме разпитва, че ку ти кажа, ше умра!” „И-и-и, ше умреш, мер нема да умреш!” Кажи уде си зел парите!” Видел се мъжът в чудо и ха да продума да каже, чул енна от патките, дето пасат пред къщи, че рекла на другите: „Да знае чорбажията, да земе енна тояга и да набруса тъва проклета жена енно хубаво, та да я научи с нехиното: „Кажи де, кажи, уде си зел тява пари!”
Чул мъжът патката. Зел дряновата гега, та по-горе, та по-долу, наложил хубаво жената си. Оттогава жената млъкнала и повече ня се интересовала уде мъжът хи зел парите.
Разказала Къдра Куртова от с. Звездец. Приказката научила от баща си Желязко Жигиржиюв
Варианти: БНТ, 9, 1963, с. 264.