11. БЕЖАНЦИТЕ В НЯКОЛКО СЕЛА НА МАЛКОТЪРНОВСКО
Прогонването на българите от Източна Тракия е една системна политика на Османската империя. Обръчът от български селища пред имперската столица е съставен от най-работливата част от населението. То снабдява Цариград с месо, вълна, зърнени храни, дървен строителен материал, дърва и дървени въглища. Но то е една постоянна заплаха за империята, която се проявява особено по време на руско-турските войни, когато българите „вдигали глава”. Това ярко се изразило по време на руско-турската война през 1828—1829 г. „Създават се условия за избухване на стихийни бунтове в Странджанския край — Южното Черноморие и навътре в планината. Въстанали районите на Созопол, Василико, Малко Търново, Малък Самоков, Лозенград, Бабаески. Това налагало на командването на Руския черноморски флот от Созопол вече при свършен факт да помогне на въстаниците с оръжие и боеприпаси. То предоставя 650 пушки и голямо количество боеприпаси на въстаниците в Малко Търново, Гьоктепе (Звездец), Зидарово, Югтепе” [1]. От това време са останали народни песни за създадени временни български управи в освободените от въстаниците райони, но и за големи преселения на българите в Русия след свършване на войната.
Преселения в Русия е имало и в предишните руско-турски войни и по време на кърджалийските набези. Нова емиграция от Одринско има след Кримската война. „Най-значително било изселничеството през 1860—1861 г. Хиляди български семейства, прокудени от националния гнет се преселили в Русия. Тази преселническа вълна била стимулирана както от Високата порта, така и от царското правителство, които постигнали за това споразумение помежду си. Руското правителство съзнателно поощрявало изселническите движения, целейки да привлече в рядко населените области трудолюбиво българско население. В замяна на това то разрешило
1. Боев, Р. Българите в Руско-турската война 1828—1829 г. — Национален военно-исторически музей. Известия, т. 4, 1966, 62—72.
201
на местните татари и черкези да напуснат царска Русия и се установят в европейските владения на Османската империя, главно български земи. Заселването на враждебни за Русия и християните мюсюлмани сред българите било изгодно за Турция и тя го насърчавала. Руските власти създавали различни облекчения за българските преселници — осигурявали пътуване по Дунава до Крим и Южна Русия, давали им земи, къщи, средства за настаняване, гарантирали им временни данъчни привилегии” [2].
Поддали се на агитацията за привлекателен живот в Русия, тракийци масово напускат родината, за да се преселят в далечни, непознати земи. Раздвоението между мечтата за свободен живот без турци потисници и мъчителната раздяла с бащината земя и близки, българите от Източна Тракия са отразили в предания и песни:
Стоян Калинки думаше:
— Калинко, тенка терзийко,
пяха ле, любе петлите,
стани, огънет разрови
и кандилото запали,
сбирай, Калинко, рубата,
сбирай я, чувальлясвай я,
утрина рано ше вървим,
в пуста Русия ше подем,
в Русия на лесниньното,
в Русия бъла ня плащат,
бъла, Калинко, и харач.
Калинка му се молеше:
— Любе Стояне, Стояне,
хайде, Стояне да минем,
уде майчинем чифлитет,
със майка да се простиме,
със майка, още със татка
и с кака удовицата!
— Хайде, Калинко да вървим,
че кат те види майка ти,
майка ти ше се разплаче,
та ше не хора угадят,
на турци ше не обадят!
Той впрегна Стоян волове,
2. История на България. Т. 6. С., 1987, 78–80.
202
качи Калинка на кола,
вървяле, шу повървяле,
като Дунавът стигнале,
Калинка дума Стояну:
— Почекай, любе Стояне,
я ше се на бор покачам,
да гледам, любе Стояне,
дано се с майка видиме.
Стоян Калинки думаше:
— Слизай, Калинко от борът,
че духат силни вятрове,
вятрове, северницето,
та се борове превиват,
и ти ше от бор да паннеш!
Калинка на бор стояше,
та че се чудом чудеше,
дале от борът да слязе,
ле да се фърли в Дунавът.
И Стоян пак заповтори:
— Слизай, Калинко, от борът!
Ня сля Калинка от борът,
ми се в Дунавът фърлила.
Стоян се богу молеше
и дремни сълзи роняше:
— Боже ле, милни господи,
ся како, боже, да правя,
ми дале назъкь, ле напреш!
(СНП, № 285)
И едно предание от времето на изселничеството на с. Мегалово, Лозенградско: „Роден съм в с. Мегалово, Лозенградско. Дядо ми по майчина линия се казвал Никола Бакалов. Били единадесет братя и две сестри. Един от по-големите братя се скарал с потурнак от с. Сазара. Сбили се и братът на дядо го намушкал с ножа си. За него немало повече живот в родното му село и в родния край. Избягал през граница и се озовал в Бесарабия. Там се установил. Успял да се замогне. Писал на браткято си и хми пратил пари да му отидат на гости, ако им хареса да се заселят при него. Отишли братята и там се заселили. Основали ново село Бакаловка. Оставал в Мегалово само дядо ми Никола. Негови станали ниви, ливади, къщи, останали от баща им. Много били по това време изселниците от Тракия и България. За Бакаловите синове е останала песен.
203
Пеяли са я в Мегалово. Пееше я и майка, която почина през 1928 г. в с. Кости. През 1975 г. беше дошъл един потомък на Бакаловци и се запознахме.
Сгадили са се сгадили,
браткето десетината,
Бакаловите синове,
в пуста Русия да подат,
в Русия лесно да търсят.
В Русия турци немало,
нито пък грозни хайдутке,
немало баль и харач...”
(Т. К.)
Основната част от преселниците остават в новите поселения, но някои от тях не могат да навикнат с промяната и се завръщат по родните места. В песни от Малко Търново се говори за завърнали се от Русия цели семейства. „Копнежът за връщане по родните места е изразен в следната песен:
Ташка таткум си думаше:
— Тате ле, Иван чорбаджи,
язък ни, тате, язък ни,
на нашет голям ихтибар,
дето двя каази държаше,
двя каази, до двя касаби,
че ни тъдява доведе,
във тъва пуста Русия,
да не мо вънка излязе,
слънцето да не огряе,
вятерът да не раздуха!
— Ташко ле, щеро най-малка,
най-малка ма най-хитричка,
млого сте, щеро чакали,
и още малко чакайте,
ше съмне лято, пролято,
тогава ше ве заведа,
на нашто Малко Търново... [3]
В легенда от с. Българи се говори за завърнали се нестинари от Кримския полуостров, защото там, на новото им място в Русия
3. п. Аянов, Г. Малко Търново и неговата покрайнина. Бургас, 1939, с. 96, 97.
204
нямало „цръква и кунизми на светок Костадина. Нестинарката Микро Марула на застлан върху вълните ръченик се върнала на българския бряг и оттам в с. Вургари за празника „Свети Костадин и света Елена” да играе в огъня. Последвали я всички преселници вургарци” [4].
Но не всички завърнали се са имали щастието да се настанят в родните си селища. Някои от тях са намерили селата и къщите си заети от мюсюлманско население и били разселени по бейските чифлици, където условията на живот станали много по-тежки отпреди преселението. „Българите от Еникьой бяха от Старозагорско. След Руско-турската война отишли в Русия и оттам дошли в това село. Те работеха чифлика на една вдовица-кадъна като изполичари. Къщата бе много примитивна: само една стая около 3 метра с покрив от саз, в средата огън, а горе на покрива кошерина (пчелен кошер) с дупка, за да излиза дима” [5].
На масови ограбвания, кланета, заробване и палежи са подложени българите от Източна Тракия по време на руско-турската война от 1877–1878 г.
Голямо обезбългаряване на Източна Тракия става след Берлинските решения от юли 1878 г. През това време започва и усиленото настаняване на ислямизирано население в изоставените селища и земи. Подклажданата агресивност на новите заселници е една от причините за нови бягства на българите в пределите на свободна България. Масови изселвания стават по време на подготовката на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. и така наречените „афери” — провали на революционното движение: Керемедчиоглувата афера от 1900 г., когато най-будната част от младежта на Бунархисарско и Лозенградско е изловена и изпратена в каторга. Спасилите се от арест младежи бягат през граница. Особено опустошителна е Коювската афера от април 1903 г. Дванадесет хиляди българи напускат селищата си и търсят спасение в България. Върнали се, намират селата ограбени и разнебитени [6].
Погромът на въстанието през същата година извършва пълно обезлюдяване на въстаналите и невъстаналите селища. Избити са 2565 души мирно население, отчасти или изцяло са унищожени 66 села, 2610 къщи са опожарени, десетки хиляди са избягали в България [7].
4. Срв. Ангелова-Георгиева, Р. Игра по огън, нестинарство. С., 1955, с. 126.
5. Орманджиев, Ив. П. Приноси... Кн. III. С., 1933, с. 130.
6. Срв. Орманджиев, Ив. П. Приноси... Кн. IV. С., 1941, с. 12, 13, 102, 105, 155.
7. Срв. Спиров, Н. Преображенското въстание. С., 1983, с. 234.
205
Над 120-хилядна войска и башибозук оплячкосват селищата, опожаряват ги, а неуспелите да избягат и преминат границата подлагат под нож. Отвличат деца и юноши. Село Курията, на разстояние 20 км северно от Лозенград, не е участвало във въстанието, поради близостта на Лозенградския гарнизон. През 1877 г. селото е имало 250 къщи (домакинства) с над 1500 жители. В навечерието на въстанието къщите са били 90 с над 500 жители. След погрома в селото остава само една къща, оцеляла от пожарищата, избити са цели семейства. Успелите да се спасят се заселили в селата Любен Каравелово, Бързица и Изворово, Варненско, и с. Бъта, Бургаско [8].
Спасилите се от погрома тракийци остават през зимата на 1903 г. в България. Селищата им в Тракия са изпепелени, нивите незасяти, лозята — неокопани. Няма стада за снабдяване на столицата с месо и млечни продукти. Новозаселените мохамедани все още не могат да заменят работливото християнско население. „Ощетени” са и жителите на ислямизираните от по-рано села, защото са навикнали периодично да ограбват християнските селища и да се снабдяват с облекло, покъщнина, добитък. Те нямат нагласата на древното българско население да стопанисват плодородните земи, гори, пасища.
През пролетта на 1904 г. започва завръщането на бежанците, подмамени от дадената амнистия. Но не всички преодоляват страха от връщането и част от тях остават в България. Дошлите започват всичко отначало и при много по-тежки условия, защото някои от селата и нивите им са заети от мухаджири. С нечовешки усилия възстановяват разрушеното, за да преживеят празните обещания на Хуриета през 1908 г. и да дочакат окончателното изгонване през 1913 г.
За това последно прогонване на коренното българско население от Източна Тракия Турция е готова повече от всякога. Земите и селищата се раздават на подмамените мохамедани от Родопа и Пирина. Те не са така интелигентни както досегашните кореняци, но носят в себе си българското трудолюбие. Тия нови заселници пак българизират Лозенград и Лозенградско, така че през 1925 г. кметът на града със заповед забранява българския говор.
По време на честването на 90-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание известна историчка, при това потомка на бежанци, от висотата на научната си степен изрази „аргументирано” становище по БНТ, че Източна Тракия през 1913 г. не била напълно обезбългарена. Базира се на гласуван турски закон през
8. Срв. Орманджиев, Ив. П. Приноси..., кн. IV, 261—263. 206
206
1928 г. С тоя закон турската държава забранява българския говор и българските училища в пределите на Турция.
Да се твърдят нелепости за предшествениците, изпитали толкова страдания, е повече от предателство. Не всекиму е съдено да направи в живота си героизъм, но никой няма право да върши срещу народа си подлост.
Малкото български семейства в Цариград, Одрин, Лозенград до 1928 г. и началните им училища в тия градове не могат да се представят като необезбългарена Източна Тракия. Няколкото десетки български семейства с по едно първоначално училище от по десетина деца в Цариград, Одрин и Лозенград не са претекст за забрана на българския език и българските училища в цяла Турция. Причините за създаване на подобно законодателство са много по-дълбоки и трябва навреме и със замах да се изкоренят. До септември 1913 г. по ниви, ливади, хармани и сборове на цяла Източна Тракия е ехтяла странджанската песен „Станко ле, конак сайбийко”, песен вече прогонена от Тракия, но на нейно място е дошла друга, не по малко силна и устойчива родопска песен — „Руфинка болна легнала”. Трудно изкоренима, дошла от Родопите в Странджа, тя плаши турската държава и управници, та след 15-годишно настаняване в древните български земи предизвиква антибългарски закон. И тая жестока мярка, започнала отпреди 6 века, в края на 2000-ата година в Източна Тракия е осъществена.
Със закона от 1928 г. Турция прокуди малкото семейства, останали в Лозенград, Одрин и Цариград. Но езика на огромната маса българи—мохамедани не можа да изтръгне изведнъж.
Според свидетелството на Тодорка Димитрова Чурелова от с. Бръшлян, родена през 1914 г., допреди започване на Втората световна война „турците” от съседното зад границата село Чеглаик поддържали приятелски връзки с населението в Бръшлян. На събора св. Пантеляй идвали по 30—40 души. Чеглаикските борци делили мегдан с бръшлянските. Всички чеглаикски „турци” говорели на български език, съвсем еднакъв с говора на бръшлянци. Идвали със свои агнета — курбани на параклиса „Св. Илия”. (Л. а., запис през януари 1996 г. в София.)
Новото население на Източна Тракия в основната си част пак е българско. То не знае да говори турски език, макар да е минало под валяка на ислямизирането. Тия „турци” носят в кръвта си българското начало, което се проявява в езика, песните, обичаите, макар и пречупени през исляма. От техния български език се страхува турската държава, та създава закони за изкореняването му. Тая вековна последователност в националната политика на Турция успя да
207
потурчи и новите заселници на Източна Тракия. Сега не само потомците на българите мохамедани, дошли от вътрешността на България, но и децата на единиците българи християни, останали в Цариград и Одрин да пазят българските църковни имоти, не знаят езика на дедите си.
Основното прогонване на българите от Източна Тракия става през септември 1913 г. В срок от 24 часа тракийците е трябвало да напуснат родните си места с право да пренесат багаж само на гръб. Срещнатите и настигнати коли и коне, натоварени с покъщнина или храна са били конфискувани. Бежанците са били претърсвани и намерените у тях пари ограбвани.
„Бях седемгодишна. През лятото бе. Казаха, че турците идат и цялото село се събра да бяга. Натоварени кой с каквото може тръгнахме към България. Татко го немаше, беше турски войник. Бяхме три деца. Я най-голямата, сестричка — четиригодишна и братче пеленаче. Кръсникувци ни бяха съседи. Впрегнаха волска кола. Туриха нас децата върху рубата. Я държах дятето, пък майка вървяше зад колата, задяната и в ръки с ушатка мед за дятето. В средя гората първите от керванът писнаха: „Турци!” Видяхме се оградени от сички страни. Кръсникувците имаха щерка, голяма мома. Много беше хубава. Накачулиха я с черга и я оставиха да седи до колата. Турците я видяха и разкачулиха. Задърпаха я къдя гората. Скочиха мъжье и жени да я отнимат. Спасиха я. През тва вряме другите турци изкрадаха рубата. Претърсваха всички за пари и ги крадяха. Майка сложила парите си във вързопче в пелените на бебето. И него развиха и пребраха парите. Окраденото натовариха на кольлята и конето, а нас препратиха пеша към границата. Стигнахме в Малко Търново без храна, без дрехи и без пари. Там ни найде татко. Избягал от турската армия. Сетне почна Междусъюзническата война, след нея Европейската. Татко все беше на фронта. Майка работеше на чуздо, пък я гледах децата. И къщата беше чузда.” [9]
И за съдбата на Дерекьово, Малкотърновско, останало в пределите на Турция. Според думите на Тодор Милев Самуров, роден през 1872 г., участвал във въстанието през 1903 г., преселен в Бургас: до Освободителната война 1877—1878 г. селото е наброявало 440 къщи, само български с над 2500 жители. До въстанието селото е останало с 260 къщи. През погрома на въстанието селото е полуизгорено, оплячкосано, населението избито и прокудено [10].
9. Разказ на Мата Янева Стойчева.
10. Срв. Орманджиев, Ив. П. Приноси ... Кн. I. С., 1941, с 297.
208
Колко от останалите живи са се върнали след амнистията в 1904 г. не е известно, но при изгонването им през 1913 г. селото е имало 150 семейства (къщи) с над 1000 жители. На тяхно място са настанени българи мохамедани от Неврокопско. За изгонването на дерекьовци разказва Христо Георгиев Тотев: „Врет бяхме земеделци и скотовъдци. Имахме 700 крави, от които само 100 прекарахме в България. От овцете половината спасихме, 4000, а още толкова турците взеха... Турците в началото ги беше страх да влязат в нашто село, а дойде само един турчин. Ние сторихме да бягаме и се дигнахме. Ами като блякна но добитък, како да го правиш! Сторихме си сърце, върнахме се в селото. Дойдаха 3—4 турци, обикаляха. Най-сетне влязаха до 400 конника, то беше... бабата умря на светок Илия, та се мина още десетина дене. Разделихме ги по къщите, по ханищата. Отначало си бяха вънка по кашлите, под чадъри и на казармите. Веднага поискаха оръжие. Имахме четири склада турско иманьня — жито, сирене и како ни щеш и ечемик. Турците си задигнаха това. Поискаха ечемика врет от къщите; от хамбарето го събраха до зърно. Сетне сяно; сената ги зеха за храна на конете. Сламите свършиха — зеха ги за конето и за Лозенград... Цар Фердинанд млого я хареса корията ни. Тамань беше се превзел Дедеагач и беше дошла телеграма. Ние му отделихме една част и я нарекахме „царска кория”. На едно дърво удариха нишан за спомен, дето се претне Дедеагач. Имаше надпис. Това дърво е много старо, 200—300-годишен дъб, троица едва могат да го обиколят. Та турците разбраха, че тъва част на гората е царската кория, и заповядаха да я изсекат. И ние ангария сякахме и носехме. От дървьето кюприи правеха и други работи. На гората носиха, на ериклерско джеде носихме за кюприи, в касаба разтварвахме. В корията все е мешилик, има и бук. Ние бяхме нарекли „царска кория” саде енно кюше, а корията има половин час да я обиколиш. Църковна беше. Другата част от корията не я халаха. И в царската кория не можеха дебелата гора да изсекат, и дървото с нишана остана.
Като носехме дръвьето, носехме, носехме, зехме да вършеме. Един хамбар жито бех изкарал, беше неделя. Мислях да садим пак харманат кат за понеделник да вършем. Казаха ни , миралаят ни каза, че ше се дигаме във вторник. В неделята повика нас мухтарето, азите, първенците, 4—5 души, та ни даде сенет за воловете, които бяха зели, 67 най-хубавите чуфтове. За тях даде сенет за 33 хиляди гроша (лира=100). Туриха за ючумень и сяно 29 хиляди гроша , сичко 101 хиляди гроша. Саде сяното ни правеше толкова; 800 кола сяно по 100 гроша! В хамбарето имаше 10 хиляди кила жито!
209
Като ни дадаха сенетет, миралаят викаше: „Юзбаши ефенди, гел, да сенда яз!, демек да подпише и той; повика още двама-трима, подписаха и ни дадаха сенет. Щяла да ни плати държавата. Вятер!
Ние не искахме да си ходим. Къдя да идем?! — „Ше ви сме покорни!” —молехме се. Той отговори: „Утре, ако някой остане, ше стане друго нящо!” Даде ни осем души войници със 105 коли. Дадохме по енна бяла меджидия на кола, та ни докара до Гьоктепе (Звездец). Наши си бяха колята, взеха ни ги. Миралаят като го моляхме да ни остави в селата ни, казваше: „Вашият миллет емза вермиш и ви иска да си поте (идете) оттук, той не се кабули да остане тука.” Турска работа.
Нашите хора са сега пръснати: 30 къщи в с. Евренезово, има в с. Батаджик, Айтоска околия, в Бургас и по други места. Тъва зима саде две кила брашно съм получил. Едни хора, горките се завиваха в сламата, така и поминаваха. Млого зле. И сега, ако не се намери помощ, ако ни оставят така... Не поораха, чуфтове нема, семе нема. И така лежи орталъкът сплут... В нашите села в Турско сега живеят мухаджири, и то повече от Неврокопско, българе помаци — български говорят. Онзи ден един беше избягал в Малко Търново. Оплакваше се, че им обещали да им помогнат с пари и друго, но сега не се грижели за тях, та искали да се върнат назад, но България не позволявала” [11].
„Когато турците ни изпъдиха, бях на 18 години. Бяхме 6 деца, я най-голямата. Татко, Русин Димитров, мухтарин на селото бе умрял преди 40 дене от синя пъпка. Имахме голяма къща. Дюкян, тепавица и воденица, ниви и голямо стадо овце и кози, крави, коне и пчели. Турците ни наредиха да се пренесем за 24 часа. Нашето село Цикнихор е на южния бряг на река Резовска. Пренесахме каквото можехме на гръб, защото не разрешеваха да товарим кольля и коне. Когато минахме ряката бе още рано. Върнахме се за още руба. Пренесах на гръб шевна машина „Сингер”, татко ми я бе купил от Лозенград. Малко багаж пренесахме. Како може да се пренесе на гръб. Сичкият добитък задържаха в Турци. Ма бяхме живи. Страшното бе през въстанието, когато турците колеха, когото срещнат и стигнат. Намерихме празна къща в село Кости. Там чак в края на двайсет и осма година ни оземлиха. Оттам се разпиляха браткето ми по България [12].
„Когато започна Балканската война бях на 16 години. Всичките ми 6 сестри бяха омъжени. Сами живеехме с майка. Татко лятно
11. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1989, с. 76, 77.
12. Разказ на Плума Русинова Абаджиева.
210
време рядко се прибираше от стадото. През селото мина опълчение от български войници. Настаниха ги по къщите за преспиване. У нас дойдаха да спят трима войници. Когато се хранеха, един от войниците кихна с отворена уста. Другият войник му се скара по руски. Майка веднага се оживи и попита руснак ли е. Третата ми сестра живееше в Севастопол с мъжа си. Майка сметна, че щом са руснаци ще познават сестра ми и зет ми. Войникът, който говореше по руски разказа, че е от Плевенско. Когато бил на 15 години се скарал с едно турче. Намушкал го с нож. Турчето умряло. Българчето избягало през граница. Озовало се в Одеса, където работел по-големият му брат. Щом разбрал, че се обявява война на Турция, веднага се върнал в България.
В началото на 1913 г. в селото дойде един подофицер и събра момчета новобранци, които после изпратиха на Междусъюзническата война.
През лятото на 1913 г. беше по празника свети Прокоп, момичета от нашето село се бяха върнали от събора в с. Звездец. Имаше пълнолуние. Стояхме на улицата пред къщи и се смеехме. Дойде при нас селският кехая и ни се скара, че нехаеме, а турците идат. Влезе в къщи да иска от майка хляб и сирене за дошлите в селото трима български войници. Те идвали от град Узункюпру. От тях кехаята научил, че турската войска настъпва.
Рано сутринта цялото село, натоварени с покъщнина, пак тръгна към старата граница на Босна. Бягаха хората към България от всички околни села. Лятото бе сушаво и много горещо. Реките намаляха, много извори пресъхнаха.
Нашето село се разположи на бивак близо до границата в землището на село Индже войвода. Не си спомням колко дни сме стояли под открито небе край границата, но не бе дълго. Случи се нещастие с момче от нашето село. Това накара хората да се върнат. Момчето се казваше Атанас Тодоров Мръчков. Беше само на 18 години. Съвсем отскоро женен. Границата минал със стадото си. Отвел го на Зелениковската река на водопой. Реката намаляла. Овчар от с. Крушевец го убил с брадва, защото овцете на Атанас размътили водата за стадото на крушевчанина.
Тъстът на Атанас отишъл да го търси. Намерил стадото разпиляно, а момчето заклано. Нямаше лопати и кирки, та мъжете изкопаха гроб с теслите от колята си. Останахме още една вечер на границата и по настояване на дядо Иван Буболов потеглихме обратно за село. Дядо Иван каза, че предпочита да го заколят турците, но там, в родното му село, и да го погребат при дедите му. Керванът не бе пристигнал в Бръшлян, когато на пътя ни пресрещна турска
211
войска. Офицерът слязъл от коня и се отправил към жената, която вървеше начело на кервана с волска кола. Жената се уплашила и на място умряла. Казваше се Керана Васильовцим, вдовица. Остави четири кръгли сирака. Ние бяхме в края на колоната. Докато стигнем, бяха я сложили на колата умряла.
Нивите седяха неприбрани. Хората се заеха да дожънат, да пренасят снопи и вършеят. По тава вряме започнаха да се завръщат избягалите юруци от Моряне. Татко имаше познат от Моряне. Оплакал му се как ги отвели в Анадола и колко тежко прекарали преселението. В Анадола ги оставили на открито под чергила. Нямало вода. Децата плачели от глад. Искали да се върнат. Сутрин се събуждали с плач за мляко. Щом няма мляко, защо не им дадат сирене, масло, извара... Но не всички юруци и потурнаци бяха миролюбиви като татковия познат. Бяха разбрали, че границата ще се мести на юг от нашето село и започнаха да нападат и крадат стадата на българите и ги откарват на юг. На групи по 10—15 души плъзнаха по българските села да търсят „техен” добитък. Един неделен ден докараха в селото чардата говеда. Заедно с кравите влязоха и турците от с. Моряне. Започнаха да ловят и завързват крави, каквито им харесат. Имахме две крави с малки телета и едно даначе. Един от турците завърза даначето и го поведе. Татко и майка се спуснаха да го спасят. Намесиха се и съседи. Крадецът пусна даначето и завърза една от кравите. Знаеха, че за българите няма защита и бързаха да отвлекат каквото могат.
В следващите дни дойде турски офицер с войници и цивилни чиновници. Заповядаха всички стада да се докарат край селото. Прекараха ги през стърга и на всеки десет заделяха по две от най-хубавите. Голямото откраднато стадо препратиха към Лозенград.
Селото се задръсти от бежанци. Идваха от южните села на Тракия, натоварени на гръб с деца и дрехи. С това, което са могли да пренесат на ръце от далечните си селища. Имаше бежанци от Едига, Чонгара, Скопо. Турската власт ги предупредила да напуснат къщите си за 24 часа, като им откраднали зимнина и покъщнина. В някои от селата имало и убийства. Хората пристигаха с неизживения си ужас. У нас се настаниха две жени с по 3—4 деца. С едната жена имаше и старец. Баща или свекър, не помня. Те чакаха да дойдат да ги вземат. На едната жена мъжът дойде и я прибра. За другата с дядото никой не идваше. И те заминаха за Бургас. След време получихме писмо. С мъжа си се намерили в Бургас. Дядото и две от децата умрели. Тогава четох в един вестник, че през зимата в заблатения квартал на Бургас, Комлука умрели 4018 души бежанци. Прочетеното така ме е разтърсило, че и до ден-днешен помня цифрата.
212
Близките до нашето български села останаха наново в Турско. Хората от Чеглаик, Пирок, Дерекьово, Кулата и други села се заселиха в изоставените от потурнаци села Моряне, Евренезово, Младежко, Близнак. От село Паспалово бежанците се заселили в село Бакаджик, а после дойдоха в Звездец, където им построиха шеронови къщи. Бежанци имаше във всички села: Звездец, Бяла вода, Калово, Стоилово, Малко Търново, Визица, Велика и по всички селища край морето. Но големите групи от прокудените българи се разпиляха из Бургас, Варна и селата около тия градове.
Омъжих се през 1919 г. в село Евренезово. Семейството на мъжа ми, Желязко Костадинов Маджаров бе от бежанците на село Дерекьово, Лозенградско.
При обявяването на Балканската война мъжът ми е бил турски войник. Войната го заварила в Цариград във военна болница. Заедно с други момчета българи от турската войска избягали с руски кораб в Одеса. Помогнала им Българската екзархия, за да се свържат с руското посолство. Когато се завърнал в България, Балканската война била приключена. Отишъл доброволец в Междусъюзническата война. Там бил ранен от граната на дванадесет места. Половината от шрапнелите извадили във военно-полева болница. Другата половина останала в тялото му и с тях прекарал цялата Европейска война на Македонския фронт. Три от шрапнелите сами излязоха от тялото. Два извадиха във Военна болница през 1948 г. в София. Последният остана в тялото и причини смъртта му през 1952 г.
След Междусъюзническата война съпругът ми намерил семейството си в с. Евренезово (майка и по-малки от него три сестри и брат). Баща му бил починал месец преди изгонването им. Подслонили се в изоставен плевник. Измазали го с глина и го разделили на две помещения. В едно от тях се родиха първите ми две деца.
Когато за първи път отидох в Евренозово се стъписах. Не приличаше на другите странджански села. Не бяха къщи, а плевници, налепени с пръст и покрити с ръженина. Работливите тракийци ги бяха измазали с бяла и червена глина и превърнали в спретнати къщички. Нямаха прозорци с рамки, а стъкла, закрепени в глината. Други бяха и хората. Общите страдания ги бяха сплотили или бяха дошли с голямата си човечност. Евренозовските бежанци в основната си част бяха от лозенградските села Кадиево, Едига, Чеглаик, Пирок, Каракоч, Дерекьово, Раклица, Кулата. Създали си отделни