10. ОСВОБОДИТЕЛНАТА ВОЙНА (1877-1878) И СЪДБАТА НА БЪЛГАРИТЕ ОТ ИЗТОЧНА ТРАКИЯ
Потушеното с варварска жестокост Априлско въстание разтърсва хуманисти и демократи в Европа. Отпечатани са над 3000 статии в 200 европейски вестника в полза на българите. За българската драма донасят руски, френски, английски, австро-унгарски и други консули и посланици. Съобщават мисионери, инженери и специалисти от европейските страни на работа в Турция. Европа се убеждава, че там положението е нетърпимо.
Движение в защита на България се разгръща в западните страни и в Русия. Изостря се интересът към Източния въпрос с избухването на отдавна подготвяната война между Сърбия, Черна гора и Турция на 30 юни 1876 г. Източната криза се усложнява и от Младотурския преврат на 30 май 1876 г., начело с Мидхат паша, който заменя султан Абдул Азис с Мурад V. Това трябвало да успокои европейското обществено мнение и да покаже на Европа, че в Турция се извършват либерални промени.
В тази обстановка българските първенци изпращат делегация в европейските дворове да изложи националните искания. С българската инициатива започва оживена дипломатическа дейност на Изток. Най-дейна е Русия, като търси и съдействието на Австрия. През юни 1876 г. се прави среща между императорите Александър II и Франц Йосиф, където се формулира идеята за създаване на славянски автономни области на Балканския полуостров. Против руския проект се обявява Англия. Под натиска на международната и английската общественост, тя иска от Турция строго наказание за виновниците за погромите, с което да успокои европейската съвест и заглуши неприятните за Англия и Турция народни движения.
Предложението на руския представител в Лондон до Англия, Австро-Унгария да завземе Босна и Херцеговина, Русия — България, а съюзен флот да влезе в Босфора, не се приема.
Сръбско-турският конфликт е приключен, но обстановката на Балканите не се нормализира. През есента на 1876 г. Русия обявява частична мобилизация. Англия не желае война и приема идеята за конференция, проведена в Цариград в края на 1876 г. и в началото
179
на 1877 г. Русия предлага България да стане автономна провинция без градовете Варна, Одрин и Воден. Англия и Австро-Унгария настояват България да се раздели на две автономни области, като от тях се отделят Беломорска и Одринска Тракия. Руската дипломация приема този проект. На 23 декември 1876 г. представители на шестте велики държави и Турция откриват заседанията на Цариградската конференция. Одобрява се съставеният общ проект за автономия на България: Източен с център Търново и Западен с център София. Търновската автономна област обхваща санджаци-те: Русе, Търново, Добруджа — до устието на Дунав, Варна, Сливен, Пловдив и няколко каази от Одринския вилает. В Софийската област са санджанците: София, Видин, Ниш (Моравската област), Скопие, Битоля, една част от Серския санджак (трите северни каази) от Струмишка, Тиквешка, Велешка и Косторийска кааза. Проектът урежда и бъдещото управление на автономните области. Придвиждало се създаване на международна комисия, която да следи за изпълнението на решенията на конференцията.
Турското правителство, осведомено за противоречията между Великите сили по Източния въпрос, в деня на откиване на конференцията обявило, че султанът дарил конституция, която сама по себе си урежда въпросите, с които се занимава конференцията. Високата порта свиква „Велик диван”, който отхвърля колективното искане на Великите сили, въпреки че английският представител Солсбъри и генерал Игнатиев изтъкнали отговорността, която турското правителство поема с отказа си да се вслуша в техните съвети.
С провала на Цариградската конференция източната криза клони към война. Руската дипломация се заема да осигури благоприятни международни условия за предстоящата военна акция. През януари 1877 г. тя сключва тайна конвенция с Австрия. В случай на война между Русия и Турция Австрия поема задължението да пази неутралитет, като двете империи ще определят сферите си на влияние на Балканите. През март същата година генерал Игнатиев прави дипломатическа обиколка в Германия, Австро-Унгария, Франция и Англия. Целта е да склони западните държави да разрешат на Русия да наложи със сила европейската воля, т.е. да неутрализира западните сили в предстоящата война срещу Турция.
В резултат на руската дипломатическа инициатива през март 1877 г. в Лондон се свиква нова конференция на великите сили. На 31 март с. г. представителите на Русия, Англия, Франция, Австро-Унгария, Германия и Италия подписват Лондонски протокол, към който са прибавени три отделни декларации на Русия, Англия и Италия. В протокола се настоява да се въведат реформи, предпи-
180
сани на Високата порта от Цариградската конференция. Но тук отново изпъкват противоречията по Източния въпрос между главните конкуренти — Русия и Англия. Русия преминава към подготовка на военна акция срещу Османската империя. На 22 април 1877 г. княз Горчаков съобщава на руските представители в чужбина, че императорът се вижда принуден да обяви война на Турция, мотивирана с необходимостта да се запази достойнството на Европа и да се защитят християните на изток. С царски манифест на 24 април 1877 г. на формираните две армии — Дунавска, под командването на княз Николаевич от около 185 000 войници, и Кавказка с около 100 000 души е наредено да преминат границата. Във войната на страната на Русия се присъединили Румъния с около 60 000, Черна гора с около 30 000, а във финалния етап на войната — Сърбия с около 56 000 войници.
Срещу тези обединени сили Турция противопоставя половинмилионна армия, въоръжена с модерно оръжие, като основната част е съсредоточена на Балканите.
След форсиране на р. Дунав Дунавската армия се разделя на 3 отряда. Преден — командван от генерал Гурко, с 12 000 души, се насочва към Търново. Източен отряд с около 70 000 души поема към Русе, западен с около 35 000 души се отправя към Никопол. Предният отряд за три дни стига до Търново, откъдето генералът получава заповед да овладее планинските проходи и да спре проникването на турски войски в Северна България. Той преминал Хаинбоазкия проход, освободил Подбалканската долина, за да удари в гръб укрепените турски позиции на Шипка. Въпреки големите загуби на 19 юли 1877 г. Шипченският отряд минава под контрола на руската армия, след което генерал Гурко се отправя към Стара Загора. На 22 юли градът е в руски ръце. Отрядът овладява важни позиции, но турското командване хвърля срещу него 40-хилядна армия, командвана от Сюлейман паша. Руси и българи изоставят Стара Загора и се окопават на Шипченските височини. Настъплението на Сюлейман паша срещу Шипка започва на 21 август. На 25 август, когато за защитниците на Шипка всичко изглежда загубено, генерал Радецки изпраща подкрепление — отряд от 205 души. Влезли в атака, те отблъскват турските редици. Проходът остава в ръцете на руси и опълченци. Планът на турците да прехвърлят войски в Северна България е осуетен. Източният отряд действа в четириъгълника Русе — Силистра — Варна — Шумен. Достигнал до линията Черна вода — Кюстенджа, гой преминава в позиционна война. На 16 юли западният отряд овладява Никопол, но поради проявено колебание създава възможност на Осман паша с ускорен
181
марш от Видин да се окопае в Плевен и да го превърне в крепост срещу руското настъпление. След няколко атаки и много жертви цялостната блокада на Плевен е осъществена от генерал Тотлебен. На 28 ноември турците се предават и това решава изхода на войната. Руската армия преминава в общо настъпление, въпреки лютата зима. Три големи отряда потеглят на юг към Цариград. На 23 декември София е освободена и отрядът настъпва на юг към Пловдив. Троянският отряд под командването на генерал Карцов прониква в Подбалканските полета, освобождава Карлово и минава в подчинение на генерал Гурко. Обединените сили освобождават Пловдив на 16 януари 1878 г. Армията на Сюлейман паша отстъпва към Гюмюрджина и Дедеагач. На 27—28 декември Трети Шипченски отряд разбива при Шипка — Шейново армията на Вейсел паша. Заедно с отряда на генерал Гурко Шипченският отряд се насочва към Одрин. На 20 януари 1878 г. Одрин пада в руски ръце. Руските войски са пред Цариград. Турция е разгромена [1].
Войната, боевете при Шипка и Плевен са отразени в песен от с. Булгаркьой, Кешанско:
Скарали ми се скарали,
до две ми паши гулеми,
турчинът и българинът,
голяма кавга сторили,
на тоя Шипка балкана,
там са турците надвили —
българе мърва дойдеа,
там българето паднаа,
тие си абер пратиа:
„Шу прави цар Александрия,
той аскер да ни събере,
че българето паднаме!”
„Ой вие мои солдатье,
страа си не показвайте,
каър немойте берете —
Колкото звезди на небо,
толков солдатье край мене,
ше събера и го проводя!”
Пак са ми кавга сторили,
1. Срв. История на България. Т. 6. С., 1987,413—446: Генчев, Н. Българско възраждане. С. 1988, 401–419.
182
на тая Плевен касаба,
там са турците паднали,
там българето надвили [2].
Навярно Булгаркьой не е пострадало през Освободителната война, въпреки че е било на пътя на отстъпващите турски войски и щурма на русите към Цариград. Неговата жестока съдба е била отложена за последното прогонване на българите от Източна Тракия. На 2 юли 1913 г. настъпващите през демаркационната линия турски войски избиват 350 мъже, отвличат 1030 жени и деца през Галиполи в Чанак кале, Мала Азия, а селото опожаряват, за да заличат следите от престъпленията [3].
Освободителните войски се движат по поречието на р. Марица и от Одрин се насочват към Цариград. Проходите на Странджа и пътят за Лозенград през Осман баир остават открити за отстъпващите турски войски и черкезките шайки от Бургаския район. Българите от Източна Тракия остават на произвола на освирепелите войски, черкези и башибозук. Главното ядро на бягащите турци и черкези на брой около 5000 коли, било съсредоточено около Осман баир. В своето бягство и отстъпление те извършват най-големи жестокости, кражби и палежи в българските села, през които минават. Първи изпитват жестокостите им селата на Бургаска и Средецка околии, но най-много пострадали селата на Западна Странджа, по пътя за Лозенград.
Вестник „Марица” рисува картини на избити селяни, опожарени села и обрани и запалени църкви, разграбени имоти и покъщнини. Избягалите в горите сред преспи сняг, оставили всичко на произвола. Само бързото напредване на русите принудило турци, черкези и арнаути да напуснат завзетите от тях български села [4]. Разрушенията от разбойническите шайки са възлизали: в Бургаски окръг — домове 916, църкви — 17, убити — 68; в Анхиалско-Месемврийски окръг — домове 118, убити 9 [5]; в Лозен градски окръг — къщи 491, църкви 13, други здания 10; в Бунархисарско окръжие — къщи 105, църкви 4 и още 24 къщи в Сливенско окръжие [6].
По-малки части от бягащите турци и черкези минават през Малкотърновско, където извършват грабежи, палежи и убийства.
2. Срв. Стоин, В. Български народни песни от Източна и Западна Тракия. С., 1939, с. 102.
3. Срв. Милетич, Л. Разорението на тракийските българи. С., 1989, 25—42.
4. Марица, № 5, 8, 11 авг. 1878, Пловдив.
5. Пак там, № 8, 22 авг. 1878.
6. Пак там, № 5.
183
Църквите в Голямо Буково, Индже войвода, Бяла вода, Звездец, Граматиково, Визица, Маглавит и др. били обрани и запалени, много невинни хора били избити. Всичките тия жестокости биха предизвикали отпор от страна на властите под страх от вътрешно въстание. Въпреки това, благодарение на укритото оръжие и духа на местното население е оказан известен отпор и населението било спасено от зверства и жестокости, каквито са понесли българските села в Лозенградско, Визинско, Бунархисарско и на юг [7].
От това време са останали народни песни, отразили зверствата на бягащите разбойнически шайки:
Чу ле, мале ле, разбра ле,
редума яма станало,
редума Хасекията,
редума по врет селата,
най-млого яма станало.
Гръцкото село голямо,
като турците дойдаха,
турците и черкезьято,
селото батардисаха,
сичката мъка дигнаха,
къщите с огьнь сметаха,
мъжьето под нож туриха,
жените поганосаха,
децата изпоробиха,
саде Тодора не наха,
на Тоне главеницата,
че е Тонето криеше,
на неговите егреци,
на Голеш, на Гърницата,
във енна стара лишница! [8]
И в друга песен:
Да дойдеш, мале, да дойдеш,
горе ми на Гърницата
до голямото планище,
че там са бате заклали,
турците и черкезьято,
тимьян и свящи да земеш,
7. п. Аянов, Г. Малко Търново и неговата покрайнина. Бургас, 1939, 341—342.
8. Л. а. — песента е съобщена от К. Маджарова.
184
и тенко платно ленено,
та че на Голеш да дойдеш,
бате с колата да дигнем,
. . . . . . . . . . . . [9]
Научили за идващата опасност откъм северозапад, малкотърновци още през ноември започват подготовка за защита от евентуални черкезки нападения. Издигнали каменни зидове при селищните входове и използвали каменните огради на харманите н крайните жилищни дворове за позиции. Имало 100-тина души с шишенета, 40—50 с чифтета, с железни вили, брадви, коси, пищови. На всеки 50—100 метра поставили постове. Поддържали денонощно огньове, поради големия студ през зимата. Постовете провгрявали с паролата „Варда!” Първенците раздавали безплатен барут, сачми и куршуми на въоръжените. По-смелите жени снабдявали с продоволствие постовете и окуражавали жените и децата.
В началото на януари откъм Граматиково се задали 100-ина конници и керван от натоварени с крадена покъщнина коне. Малкотърновци посрещнали с викове и пушечна стрелба черкезите. Не ги допуснали до градчето и те по околен път се отправили към Кара дере и Едига. Но въоръжени мъже, водени от дядо Желязко и Георги Янчев, по околен път им устроили засада и избили неколцина от черкезите. Подобна засада им направили жителите на Кара дере, Дерекьово, Яна. Така част от черкезите били изтребени. Задала се втора черкезка банда, но била пресрещната край Докузачката река и разпръсната. Третата опасност дошла от юг. Около 60 кавалеристи от Визишкия гарнизон отивали на разузнаване в Бургас. Въоръжената охрана на градчето сключила споразумение да пуснат отряда да пренощува при положение, че нощната охрана се поддържа от войници и местни мъже. В Бургас конният отряд бил принуден да остави конете и да отплава в Цариград поради идващите откъм Айтос руски войски. Неуспелите да избягат с гемиите се върнали обратно към Виза, но били нападнати от въоръжени дерекьовци и обезвредени. Положението на самоотбрана продължило до идването на русите в Малко Търново [10].
По примера на малкотърновци са действали и други села със слабо въоръжение, но организирани в чети и с войводи, не допуснали черкезите да влязат в селата им.
9. Л. а. — песента е съобщена от Тодорка Д. Балева.
10. Срв. п. Аянов, Г. Цит. съч., с. 341, 342; Шаренков, С. Кратки бележки. Ръкопис. Исторически музей — Бургас, арх. № 524, 13—19.
185
В село Кара дере организатор на съпротивата е Георги Кателчето, който преди това е бил в четата на Панайот Хитов. Организирал в селото си своя чета. Нападнали и унищожили миналия край селото черкезки отряд и с плененото оръжие се въоръжили.
В село Дерекьово чета от 100—150 души организирали Иван Стойчев Аянов и Петко Бадалът. Освен на кавалеристите, четата устроила зесада на нападналите селото им черкези и ги разбили в местността „Момино кладенче”.
След новината, че разбитият от Панайот Хитов турски керван при Осман баир се движи по посока на Чеглаик, Кофчаз, Дерекьово, селските чети се групирали за взаимодействие. Дерекьовци имали инициативата, което отразили и в народна песен:
Каниле са се, каниле,
дерекьовските авджии:
Гьоргите бре Кателчето,
и Стоян Докулянчето,
и дядо Желязко Узуна,
на юродия да подат,
на кофчазката юрдия,
. . . . . . . . . . . .
В местността „Ширинето” между Дерекьово и Кофчаз станало сражение. Георги Кателчето и кофчазкият войвода Георги Чарелов били убити. Селяните се разколебали и отстъпили. За двамата загинали останали песни:
Язък е, мале , язък е,
За Гьоргя, за Черелчето,
Мало й голямо плачеше
. . . . . . . . . . . .
И в песен от с. Дерекьово за Георги Кателчето:
Стани ми, мале, събери,
моята герджик прямена,
че на панагир ше пода,
на Кофчазкият панагир,
не било, мале панагир,
ми било тежка юрдия
юрдия, грозно мурабе.
. . . . . . . . . . . .
186
Командата преминала в ръцете на дерекьовските войводи. Към тях се присъединили младежи от Коево, Кулата, Курията, които също били заплашени от отстъпващите орди. Разбойническият керван бил нападнат и разпръснат в местността „Янкулица” южно от с. Курията. С тая победа духът на четниците бил повдигнат, нападнали и съседното турско село, чиито жители преди войната им откраднали добитък и покъщнина. Събитието е отразено в песен от с. Чеглаик:
Хайдете сички да подеме,
Ериклер да бастисаме,
рубата да си земеме,
и добитъкът върнеме,
дет го турците откраха,
турците, ериклерците...
Прогонени от района на Малко Търново и другите планински села, турците и черкезите се спуснали на юг към Лозенградско, Бунархисарско, Визенско, където с местното турско население извършили нечувани жестокости, обири, палежи, защото там селата били обезоръжени и беззащитни. Това се научава от жалбите до великия княз Николай Николаевич в Одрин [11]. „Страх и трепет ни обзе, когато миналия месец (декември) черкези и турци от съседните села Аврен и Авджали ни нападнаха. Виковете на жените, клането на децата, гърмежите на пушките, заглушаваха въздуха; 15 души паднаха убити, а други десет хванаха живи, извадиха ги вън от селото, зверски ги мъчиха като им извъртаха очите, режеха им носовете, езиците, членовете на тялото и след три дни ги доубиха, а заловените жени и деца обезчестиха. Останалите живи хора избягахме в горите, но там дечицата ни измряха от студ и глад...” [12] Само в с. Къзълджик, Лозенградско, били избити 220 души. Подобни жестокости били извършени в селата Пинека, Едига, Скопо, Ятрос Куру дере, Бунархисарско, а най-трагична била съдбата на Визинското село Евренли, чието население, за да се спаси от нападналите селото черкези, избягало извън и се скрило в една пещера, където прекарало два-три дни. Когато черкезите научили това, обградили пещерата, запалили голям огън пред входа ѝ, като поставили катран и сяра, и насочили пушека и пламъка да влиза в пещерата. По тоя начин били унищожени 970 мъже, жени и деца. От спасилите се
11. Срв. п. Аянов, Г. Борби за свобода. — Тракия, № 474, 24 март 1932.
12. Срв. Марица, № 5, 8 авг. 1878.
187
30 души евренлийци, които били вън от пещерата, жив останал до днес само дядо Тодор Вълчев на 83 години, сега бежанец в Царево. Когато преди няколко години той ми разказваше тази история, виждаше ми се малко преувеличена, но когато този факт намираме изложен с много по-големи подробности в самата жалба на евренлийци до великия княз, за нас не остава никакво съмнение, че катастрофата на Евренлий по своята жестокост и размери едва ли не надминава баташките кланета [13].
Според Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 г. целият Лозенградски санджак с чисто български околии влиза в освободеното отечество. В Лозенград започва организирането на българско управление. Създадени са управителни съвети и околийски съдилища. За секретар на околийския съд в Лозенград е назначен Никола Беловеждов от Копривщица, бивш член на революционен комитет и участник в Априлското въстание. Председател на административния съвет е Тодор Милков, а негов секретар — Тома Георгиев. И тримата са играли важна роля в революционното движение след войната.
Подписването на Санстефанския мирен договор е успех за руската политика. С него Турция признава своето поражение във войната и приема исканията, които били отправени от Русия преди да започне военните действия. Турция подписала договора, но не се помирила със своето поражение. Английското и австро-унгарско-то правителство, без участието на останалите Велики сили и в разрез с техните интереси, се заели да уреждат Източния въпрос. Английското правителство е раздразнено особено от предвидения излаз на България на Бяло море. Против този излаз се обявяват Франция, Италия под предтекст, че Русия иска да утвърди своето присъствие на Средиземно море и по този начин да наруши равновесието на европейските морски сили. Възражения направила Сърбия с големи претенции за включване към територията ѝ на цяла Македония. Управляващите среди в Румъния също посрещнали с несъгласие решаването на териториалните проблеми, засягащи Румъния. Недоволство от Санстефанския договор изразила и Гърция.
Отказът на западните държави да признаят Санстефанския договор подтикнало руското правителство да ускори изграждането в освободените земи на българска народна армия. За тази цел през май 1878 г. опълчението било преобразувано в земски войски, чийто състав бил определен на 84 750 души. Това е направено, за да се осигури княжеството с национална военна сила и да се разшири
13. п. Аянов, Г. Цит. съч., с. 347.
188
подкрепата, която българския народ може да даде на руските войски в случай на война [14].
Подемът у младежите за включване в българската армия е повсеместен. За тоя устрем се говори в странджанската народна песен „Еннъш българско да стане”. Песента е за осъществената вековна мечта на българите. Създадена е несъмнено в „пусто Гьоктепе самичко”, за да се подчертае силата на въодушевлението у младите момчета от това село на Хасекията.
Горките бяли българе,
тие се току молеха,
еннъш българско да стане,
българска съгьгя да съди,
български ескер да сберат,
молеле и е станало,
българска съгьгя сеннала,
български ескер събрале,
редума Хасекията:
Кайнарджа и Дюлгерин,
Кайрякът и Панчярюво,
Гръцкото село и Конак,
Калово и Стоилово,
Мързово, Граматиково,
Търново и Дерекьово,
Сармашик още Чеглаик,
пусто Гьоктепе самичко,
него най-млого писале,
педесекь и пекь момчета,
и девекь души женени,
най-напреш, мале, писале,
на болен Гьоргя момчето,
и Димитра Настъпичнето.
Капитан дума Стефанум:
— Стига хи, холан, писува,
че ше те кълнат момите,
и ше да плачат жените,
жените и майките хми! [15]
14. Срв. История на България. Т. 6. С., 1987, 467-474.
15. Маджаров, П. Странджански народни песни. С., 1983, с. 248.
189
За масовото записване на момчетата в армията съдим и от спомените на свещеник Пею Димитров Киприлов: „На 18 януари 1878 г. русите пристигнаха в Лозенград. Там бях и аз. Назначиха ме пристав. Стоях на тая служба 6 месеца. През това време отведох в Сливен два пъти доброволци по 100 и 112 души. Втория път сливенския митрополит Серафим ми подари джобен сребърен часовник, който пазя за спомен” [16].
Известията за отказа на западните държави да признаят Санстефанския договор и съпротивата на Високата порта да изпълни неговите постановления внесли смут сред българския народ. Засилва се народната решимост да доведе докрай делото на националното освобождение. До руските военни власти в България и до царя в Петербург били изпращани стотици благодарствени писма, скрепени с хиляди подписи. Но наред с благодарствените адреси били изпращани и протести против политиката на непризнаване на Санстефанския мирен договор. Молби били изпращани от всички краища, населявани с българи [17]. Още от първия слух, че Лозенградският санджак остава под турска власт, е изпратено от името на цялото население прошение, подписано и подпечатано с печати и подписи на 80 български села от трите каази: Малкотърновска, Ло-зенградска и Бунархисарска до Негово превъзходителство Сливенския губернатор със специална депутация.
Ваше Превъзходителство!
От 500 години насам, България горчиво оплакваше съдбата си под непоносимото турско иго, надежда обаче, че великата побор-ница и защитница на славянското племе ще простре покровителствената си ръка към българския народ, облекчаваше нетърпимите тегла и мъки, които България изпитваше под турския хомот. И наистина, когато България се изгубваше от лицето на земята, руските войски, под водителството на Н.И .Височество Николай Александрович като от небето се спуснаха, преминаха Дунава и Балкана, разбиха тежките окови и пренесоха свободата. Ето за това днес в цяла България се произнасят и вечно ще се произнасят молитви за руския цар, освободител на българите.
Ваше Превъзходителство!
Радостта, която чувствуваме в сърцата си за освобожданието на нашите места, които са населени само с българи, беше неизказана, но от няколко дни насам нашата радост се обърна дълбоко в скръб.
16. Орманджиев, Ив. П. Приноси ... Кн. 4. С., 1941, с. 7.
17. Срв. История на България. Т. 6. С.