Село Габрово, Ксантийско

д-р Петър Коруев

 

ВТОРА ЧАСТ

МИНАЛО

 

1. Първи сведения за селото

2. Помохамеданчване на българското население в Беломорската област

3. Разбойнически нападения

4. Обществено устройство

5. Църквата ״Света Богородица"

6. Борбите срещу патриаршията

7. Просветно дело

8. Старини в района на селото

9. Освободителната война

10. Революционно движение от 1878 до 1917 г.

11. Родове и техният произход

12. Последни дни

13. Разселване на габровци в България

14. Участие в революционното работническо движение

 

     1. Първи сведения за селото

 

В местността Самбóла населението било от български произход. Към XI—XIII век Византия започнала да колонизира този район с азиатски преселници. В низините били заселени селджукски турци, а по крайбрежието било настанено гръцко население.

 

След завладяването на българските земи от турците през XIV в. и след масовото колонизиране на юруци и други мюсюлмански групи, народностният облик на околността значително се променил. А след насилствените помохамеданчвания през следващите няколко века от цялата Ксантийска околия единствено селата Габрово и Еникьой останали в мнозинството си с население от българи-християни, заобиколени от турски, българо-мохамедански и гръцки селища. [1]

 

Дядо Делю (вероятно Делю Чакъров), 80-годишен, разказвал на Н. М. Кафалиев [2], че е чувал от стари хора следната легенда: Преди тук да дойдат турците от Анадола, само пастири пасели козите си по баирите. По тези места те намерили удобен пристан, направили 7 колиби, довели и децата си от къшлите.

 

Баба Пруна, баба Мара Дачова и др. слушали също от стари хора, че Самола било основано далеч преди нахлуването на турците.

 

Според други предания, още преди нахлуването на турците, от време на време българи слизали на групи от север към Беломорието. Така например една група се заселила в Енидже, но постепенно била асимилирана от гърците.

 

Пак по предания се знае, че когато върлувала чума, населението от разни селища се укривало из горите.

 

13

 

 

Някои от избягалите се поселили из гористите места на Беломорието, Така възникнало селището Самола. Според родителите на Йорданка Киречева-Хаджиева първите му заселници дошли от с. Мунджунус. Те напуснали селото си по време на една епидемия от чума. А други предания говорят, че първите жители на Самола са забягнали от с. Дараос и Кръстополе. Известно е, че от началото на XIII до началото на XIV в. по българските земи е имало три по-значителни епидемии от чума. През XIV в. (1346—1351 г.) чумната епидемия в Европа взела много жертви — около 25 милиона [3].

 

Въз основа на тези данни, макар и в преданията да съществуват различия, всички те свидетелствуват, че първото селище е възникнало преди нахлуването на турците и че неговите заселници са българи [4].

 

Говори се също, че Самола се е намирало на около един час път на изток от Габрово. В близост до селцето след време възникнали и други такива малки селища.

 

Не е възможно да се уточни времето на второто заселване на с. Габрово. Според Ст. Н. Шишков селото е възникнало по време на потурчването, а преди това не е съществувало [5]. Същото твърди и Кирил Василев [6].

 

Помохамеданчването и заселването на българските земи с турци са причина за второто заселване. Насилията предизвикали размествания на населението. Когато съществувала опасност, хората бягали да се крият из горите и пещерите и след като настъпвало успокоение, се завръщали в старите си селища или заминавали другаде. Допустимо е самолци да не са се завърнали в селото си, а да са се установили на ново място. Към тях вероятно са се присъединили бежанци и от други краища. Така в гористата местност било основано ново селце Малко Габрово, както го нарекли неговите жители. Селцето е на 5-6 км на запад от Самола.

 

По всичко личи, че тукашните жители не се върнали при старото селище (Самола), което, разположено край стария римски

 

14

 

 

път (״жадето"), било изложено на постоянни нападения (бастисвания) от разбойници. Освен всичко това, новото селище разполагало с много по-благоприятни условия за живот. Околността му била залесена с габър и леска, имало много извори. Селото било запазено от ветрове, намирало се встрани от главни пътища и било закрито от погледа на нападателите.

 

Преместването на самолци е ставало на етапи. Според преданията селото е образувано през втората половина на XVII век. Най-напред се заселват десетина, а според баба Мара — седем многочленни, по-заможни семейства. Според Т. Деликичев първи дошли родовете Хъндеви, Патолови, Киречеви и др. Постепенно се прехвърлили и останалите жители на Самола. Заселването продължило доста време. Придошли са и семейства от други селища. Такъв бил например родът на Златил. Най-напред той се установил с добитъка си наблизо до Самола, в местността Гарваново, до къшлата на някой си Джабара. Първите заселници в новото селище го приели с радост и му дали възможност да си избере място. Той одобрил една хубава местност, малко на запад, и построил жилища за целия си род — 7-8 семейства. На негово име нарекли тази част от новото селце — Златилацката махала в местността Райковото. По сведения на стария жител на Габрово П. К. Киречев техният род — Атанаскьойци, бил най-напред заселен на юг от Самола, в местността Сливите — към Усойката и Дермендере. по-късно се прибрал в Малко Габрово.

 

Повечето габровци и днес твърдят, че името на второто селище произлиза от дървото габър, което се срещало много често. Димитър К. Кудев обаче разказва, че е слушал от баба Пруна Дреньова друго предположение за името на селото: светогорският монах Климент, родом от гр. Габрово (тогава село), идвал твърде често по тези места да събира помощи за манастирите. Той препоръчал на селяните да нарекат новото си селище на името на родното му място, но за да се различават двете селища, новото село било назовано Малко Габрово. Така селото се наричало до към 1890 г., след което определението ״малко" с течение на времето отпаднало и останало само с. Габрово. Тази промяна отговаряла вече на действителното състояние на

 

15

 

 

селището, което се уголемило, относително се благоустроило и укрепнало стопански.

 

Когато в Габрово турците започнали да съставят емлячните регистри (емляктефтерлери), те записали първо ония стопани, които дошли най-напред. Разделили селото на махали по техните имена. Така се установили махалите на Хъндю — Хъндяцката махала, на Патол — Патолската махала, третата, на някой си калайджия — Каладжи махалеси. Четвъртата махала трябвало да запишат на някой си Киро, обаче явилият се пред чиновниците негов наследник много приличал на някой си по-виден турчин Кемал и те писали Кемал махалеси. Друга махала записали на хорището — Хорище махалеси, и една на местността Синадово — Синадова махалеси (по-късно произнасяли Синалската махала). Последна била записана махалата на името на Златил — Златиладката махала.

 

Броят и наименованията на махалите се изменили по-късно, като някои наименования се запазили.

 

В началото на 1866 г., през втората половина на януари, валели непрестанно проливни дъждове. На 30 януари [7] на празника ״Св. Три светители" сутринта почти всички хора били на църква. Останалите по-възрастни и децата забелязали на разсъмване, че в долната част на Златиладката махала от почвата започнала да излиза мътна тиня, а чешмата престанала да тече. Малко преди свличането всички хора от тази махала успели да се оттеглят на запад към местността Кутела. Последна се спасила една мома, която наглеждала две малки деца. Като разбрала, че става нещо страшно, грабнала децата и избягала от свличащата се маса. Някои изтичали до църквата и извикали:״ Златиладката махала отива!" Повечето хора напуснали църквата, пристигнали в махалата и гледали отблизо как почвата се свличала бавно, къщите се срутвали и потъвали. Чувал се ревът на добитъка, вързан в оборите. Никой обаче не посмял да отиде да спасява животните и имуществото, защото гибелта му би била сигурна. Според П. К. Киречев, в деня преди нещастието баща му видял в горната част на затъващата махала да навлиза много дъждовна вода в кладенеца при Гевречкови,

 

16

 

 

но той не се напълвал. На другия ден долу на ливадата при Т. Чилингиров се появил гейзер. След свличането на почвата на това място се образувало Райковото дере. Подобни сведения дават много още наши хора, както и Недко Д. Каблешков.

 

От 35 къщи в тази махала затънали 32. В горната й западна част останали само къщите на Ангел Костов,, на Тодор Деливълчев и на Борозанови.

 

На пострадалите била дадена помощ. Тогавашният първенец на селото — Хаджоолу, буден и родолюбив габровец, наредил те да бъдат временно настанени в домовете на незасегнати от бедствието селяни. Била осигурена и прехраната им до новата реколта. Научило за бедствието, турското правителство предложило на пострадалите да се заселят в Ксанти. Хаджоолу не допуснал изселването им, главно за да не бъдат погърчени там. Той наредил да им се даде място, материал за строеж и безплатна работна ръка във вид на ״меже" и помощи за обзавеждане на жилищата и пр. Повечето били настанени в Синалската махала в новопостроени през топлия сезон жилища, а някои се заселили на други, техни или закупени места в селото.

 

 

     2. Помохамеданчване на българското населениев Беломорската област

 

След битката при с. Чермен (1371 г.) турците започнали настъпление на запад и навлезли към Беломорска Тракия и Македония. В завладените земи те извършили невиждани опустошения. Местните хора били избити или отвлечени като роби. Някои забягнали в горите, където по-късно повечето измрели от глад. Светогорският монах Исай, съвременник на тези събития, ни разкрива покъртителна картина [8].

 

Турските пълчища, които се придвижвали на запад — една част от Кърджали — по течението на р. Арда, а друга — по течението на р. Чая [9], навлезли в Родопите. На много места те водели продължителни сражения с храбрите и мъжествени защитници. Групи от втората

 

17

 

 

част се насочили през Рожен, Левочево, на юг към Чокманово и Смилян, слезли към Беломорието през Габровско землище или наблизо в околността му.

 

След завладяването на Средните Родопи турските части се прехвърлили към Беломорието [10], прегрупирали се и предвождани от Евренос бей, идващ с армията си от Гюмюрджина, продължили похода си в Западна Тракия и Македония.

 

В завоюваните области турските власти водели политика на насилствена асимилация на покореното християнско население.

 

Потурчвания и помохамеданчвания турските власти извършвали от завладяването на Балканския полуостров до края на робството [11].

 

Първото масово помохамеданчване според П. Петров става през 1515 г. по заповед на султан Селим I, с прозвище Свирепи. То засегнало много области в Балканския полуостров, отчасти и Родопите. В околността на с. Габрово вероятно е засегнало някои от близките до Беломорската равнина селища. Второто масово помохамеданчване е извършено по време на султан Мохамед IV (1669 г.). То засегнало главно българското християнско население в Родопите. За помохамеданчването в Смолянско през това време се намират сведения в ״Исторически бележник", в който са се записвали важни случаи, станали над това население в Кръстогорската област. Писан е от светогорски монаси на Кръстогорието (Средни Родопи) през XVIII и XIX век [12].

 

Това помохамеданчване не спряло само до Средните Родопи, а преминало и на юг по склоновете на поречията на родопския масив към Беломорието. По южните склонове на Родопа обаче една голяма част от българското население издържало срещу турския натиск и запазило своята християнска религия. Християнски български селища останали само Габрово и Еникьой [13]. По време на това помохамеданчване били засегнати и селата, отстоящи на 5 до 8 км от Самола, а именно: Катун, Балабан, Холиван, Калово, Маргаре.

 

18

 

 

Като трето масово помохамеданчване Петър Петров посочва помохамеданчването в Средните Родопи в началото на XVIII век [14]. Същите събития са описани и от Кирил Василев [15]. Авторите разглеждат събитията пак по данни от ״Исторически бележник" на Ан. Поптодоров.

 

От помохамеданченото съседно село Исьорен 15 семейства избягали в Габрово и не променили вярата си. Тези семейства намерили тук топъл прием. Габровци им позволили да се установят, където пожелаят. Дошлите от Исьорен не се заселили на едно място. Някои, като например Коруеви и Терзиеви, си построили къщи в Златилацката махала, а другите се пръснали по другите махали. Някои от тях поддържали доста дълго време роднински връзки с помохамеданчени исьоренци. По сведения на габровци например в с. Исьорен имало в последно време местен жител на име Али Коруйката. Възможно е той да е потомък на рода на Коруеви. Същото фамилно име се среща и в с. Отманери, Ксантийско [16], и в с. Райково, Смолянско, но в Райково не знаят откъде произхожда родът им. Можем само да допуснем, че при разселването по време на помохамеданчванията и колонизиранията представители на този род са се пръснали на различни места.

 

Помохамеданчването в Родопите и Беломорието продължило и след като на мястото на Самола възникнало Габрово. Само Габрово и Еникьой останали незасегнати от вълната на насилствената денационализация. Населението на двете села оказало решителна съпротива срещу врага. Освен това тези села, по всичко личи, са били войнигански (войнишки селища). Горното предположение можем да подкрепим, като се позоваваме и на песента за Атанас Динев.

 

Атанас, Танасе Динюв,

Беят на суфер [*] писува,

Писува, окудисува.

Ут нашту селу двамина —

Тебе и Кирка Маринкин,

19

 

Ут Къарстопуле тримина.

Въседна Танас мулиту,

Приметна белнат пишшемал,

Утиди приз Златилате:

Дано да срешниш, Танасе,

Чъарнока Стое Терзийова,

Да срешниш, чи е ни срещна,

Ам срещна Стойна сестра,

Стойна сестра Илена.

Танас Илени викаше:

— Илену, Стойна сестру,

Ваш були здрави да носиш

И да хи кажиш, Илену,

Танас утива на аскер.

Със здрави устанувайти!

— И ти със здрави да подиш

и по-здрав да са въарниш! [17]

 

Текстът на песента е предаден от Мария и Тодор Кичеви — Деликичеви, отчасти видоизменен и допълнен от Аспасия и Елена Терзиеви, от рода на Стое Терзийова, по мъже — Аспасия Келева и Елена Тюрдийчева.

 

Съдържанието на тази песен се отнася за времето между 1706 и 1866 г., време на окончателното помохамеданчване на с. Исьорен до свличането на Златилацката махала, където живял родът на Стое Терзийов. За родовете на Атанас Динюв и Кирку Маринкин нямаме сведения освен това, че има чешма ״Динюв чучур", строена вероятно в памет на Атанас Динюв, който ходил многократно ״на аскер", но на края не се завърнал. Ако действително Габрово и Еникьой са били войнигански селища, то в такъв случай те имали възможност да отстояват своята вяра и народност. За опазването им от помохамеданчването освен това помогнали и трите манастира, които се намирали в този район. В. ״Македония" помества интересен материал, в който се казва следното:

 

20

 

 

״По-близките села, като почнем 1 час от Скеча Ксанти към балкана, се населяват от българи, които изповядват мюсюлманската вяра, но османски не знаят и говорят един много чист български език. Между тези села има само две — Еникьой и Габрово, жителите на които са опазили християнската вяра благодарение на трите манастира, които се намират в тази околност и в които игумените са били отпърво българи от речените села, а сега само в единия са се одържали, и той е манастирът ״Св. Богородица", а днешният игумен е отец Яков, българин от Ново село" [18].

 

Имало е време, когато не се е знаело, че по някои непристъпни места из Родопите останало незасегнато от помохамеданчване българско християнско население, което се е изявило пред турците едва когато опасността от потурчване намаляла. Заселените в тази част на Беломорието юруци били кротки и не преследвали християнското население. Те вземали мнозина габровци на работа главно като овчари, закриляли ги и ги укривали, запазвали ги от избиване и потурчване. Според Васил Дечев, ако юруците от 78-ми оджак не се били настанили и застояли в Средни Родопи, християнското население през време на турското владичество не би останало в тази област, особено в Ахъчелебийско и в горните части на реките Въча и Асеница. Потомци на юруците от 78-ми оджак са днешните турци от Гюмюрджинско — Енидженското поле [19].

 

Габровци били закриляни от много турски големци не само от потурчване, а също и от избиване. Такива били например Илми бей, Емин бей и други собственици на обширни имоти и стада, на които габровци работели безплатно (ангария) или със скромно възнаграждение. Габровци били в добри отношения и с някои разбойнически главатари, като Гяур Алю, Хасанджика, Каракеди и др., и се ползували също от тяхната закрила.

 

За оцеляването на Габрово имало и други причини, за които вече споменахме. То било малко селище, скътано в гориста труднопроходима, дори непристъпна за онова време местност. При нахлуване на турци за грабеж, избиване, опожаряване, помохамеданчване и пр. населението имало възможност лесно и бързо да се укрива в горите.

 

21

 

 

 

     3. Разбойнически нападения

 

На старото си местопоселище (Самола) жителите му били изложени на постоянни нападения и грабежи от разбойници. Това налагало и постоянна бдителност и готовност за самозащита.

 

Всяка вечер, особено по Коледа, Великден и други празници, е излизала селска стража (нефрам) от българи и турци, която пазела селото от разбойнически банди. Старите хора от селото са оставили много разкази за разбойническите нападения. Ще предадем някои от тях.

 

Една лятна нощ през 1869 г. група от Дараос с главатар Дели Махмуд нападнала единствения тогава дюкян на Георги (Иоржу) Кудев, който се намирал в къщата му. Разбойниците намерили ракия и пили доста и започнали да буйствуват и своеволничат. Над дюкяна в жилището на собственика спял кехаята на Г. Кудев, който бил от Ахъчелебийско. Той пръв чул врявата, разбрал, че са влезли разбойници, и започнал да стреля. Чули стрелбата, на помощ се притекли селската стража и други габровци. Разбойниците успели да избягат, но главатарят им бил ранен. Той не можел да избяга далеч и през нощта се укрил в лозята към Дърменово. На разсъмване било открито скривалището му по кръвта от раната му. Заобиколен, той започнал да святка с чакмака си, имитирал кремъклия пушка, за да сплаши преследвачите, но напразно. Нашо Тилов се приближил и го убил. Правителството се научило, че са го заровили скришно. Заповядано било да го изровят и погребат в турските гробища, но виновниците не били търсени.

 

В издирването и унищожаването на разбойническите банди много често участвували и турските пъдари. Така например пъдаринът Али (Али ага) от Хорозлу спечелил доверието и симпатиите на габровци заради издирването на откраднат добитък и останал в селото на тази служба до 1908 г. Бивш разбойник, той се сближил по- късно с габровци и ги защитавал от нападенията. Турците го наричали Гяур Али, а българите — Алю.

 

Друг разказ е свързан с открадването на вола на дядо Дреню. Домакините чули, че влезли разбойници, но не посмели да викат за помощ. На сутринта съобщили в общинската управа, която изпратила Алю, дядо

 

22

 

 

Дреню и Нашо Тилов да търсят вола. Още от Габрово открили дирите му — по посока на Еникьой. Станало им ясно, че волът е закаран през Места към село Драос. Преминали реката и по дирите стигнали до това село. Явили се при управата и настояли да им бъде върнато добичето. Управата отказала да признае, че крадците са техни хора. Понеже не се споразумели Алю се хванал за ножа и казал: ״Бизден кан акарса, сизден су му акаджек"? (От нас ако тече кръв, от вас вода ли ще тече?"). При това заплашване дараосци, а именно Хасанджик (Хасанчо) разбойник, главатар и големец на селото, наредил да се предаде волът на габровци. Разбойниците от Дараос, а след това и тези от Мунджунус и Чейлек се изплашили от държането на Алю и другарите му. Тази разправия ־и твърдото държане на пратениците довело до сближаване и сприятеляване с Хасанджика.

 

В Караахмат, на около 25 км северно от Габрово, често се появявали разбойници, които завличали добитък, обирали хора и пр., но рядко били откривани. Нападенията им зачестили особено към 1860-1870 г. Такава била разбойническата банда на Салих ага от Дараос, наброяваща 6 души. Салих ага по-рано бил овчар и говедар в Габрово и познавал добре местностите. Пъдарят Алю и говедарят Секип организирали чета, с която нападнали бандата. В четата взели участие и габровците Атанас (Нашо) Тилов, Атанас (Нашо) Кутров, Симеон Кулаклъев, Узун Петко. Веднъж селяните обкръжили местността Чатал чешме, в която се криели разбойниците. Алю се приближил към тях и им казал, че са заобиколени. Разбойниците били обезоръжени и вързани с въжетата, които носели, за да отвлекат говедата. Изплашени, те започнали да молят за пощада, но от Чатал чешме те били закарани в местността Кочина (свърталище на дивите свине) — стръмна, камениста местност. Тук били застреляни и хвърлени в дерето. По чудо останал жив главатарят им Салих ага от Дараос, който избягал и съобщил на властта. Но в същото време и пъдарят Алю отишъл в Ксанти и докладвал, че в местността Караахмат са заловени и избити петима разбойници, дошли да крадат волове. Той не бил задържан, а бил освободен и се завърнал в Габрово.

 

23

 

 

Докато представителите на властта извършили оглед, труповете на убитите започнали да се разлагат поради горещините. Веднага след огледа габровци ги полели с газ и ги изгорили. Поради това турците от околността съчинили песен, в която се споменавало, че габровските комити, когато убият някого, го изгарят с газ Към 1870 г. при Али ага дошли двама души, които му предложили да се присъедини към тяхната разбойническа група за по-голяма печалба, но той отказал.

 

През август с. г. в Мочур при известната варджийница се появили отново шест души разбойници. Говедарят Секип ги забелязъл и съобщил на Алю в селото, който организирал чета от българи и турци. Четата обкръжила и избила разбойниците в киречницата. Сама един от,тях избягал. Ранен, той се укрил в Стояновата воденица, където бил настигнат и убит.

 

Разбойническата чета на Агушоолар от Каршияка дошла един ден в Габрово. У Сокуча получила сведения кои по-богати къщи да нападнат. От мнозина взели на сила по 20 турски лири. Питали за Петко Кудев и търсели начин да отвлекат сина му Димитър П. Кудоглу за откуп. Тази нощ била страшна за габровци, но Алю успял да разгони бандата.

 

Тодор Джондев разказва следния случай за разправа с разбойници. През 1901 г. той заедно с Костадин Манолков — Коста кехая, излезли на мандрата с добитъка на кехаята и на други габровци в местността ״Пъстрото гроби". Двама души, облечени в скъсани дрехи, минавали покрай исьоренските къшли и питали къде има българска мандра. Те били посрещнати от Тодор Джондов, който се усъмнил в тях и предложил Да ги вържат, но кехаята не се съгласил. Гостите останали да пренoщуват в мандрата и на другата сутрин започнали да искат масло. Понеже им било отказано, те се заканили, че ще се върнат отново и че ще си разчистят сметките. Наскоро пристигнали селските пъдари Петър Лингов и Емин Ходжов, конто вървели по дирите на разбойниците. Те ги настигнали към Чеплезат, към Пройчово, в ливадата на Фотювица Гажова и убили единия, а другия ранили. След 10—15 дни Бачовяца (Екатерина) Пачова с мъжа си и Васильовица (Аспасия) Киречева отишли в местността Гърбината да берат тютюн. Там бил на работа и Тодор

 

24

 

 

Чилингиров. Бачовица усетила миризма на разложен труп и намерила наблизо трупа на другия разбойник, заровен, без да се съобщи на властите. Трупът на първия разбойник бил открит и от двама българи-мохамедани, които съобщили на властите. Наредено било трупът да се погребе, а на селото ни била наложена глоба (кан парасъ) 60 гроша, защото произшествието станало в Габровското землище.

 

Разбойническите нападения продължили и по-късно. През есента на 1906 г. пак имало опит за отвличане на добитък от Габрово. Двама турци от съседното село Курталан навлезли в Габровското землище и обикаляли да търсят къшли или стада на паша. Но пъдарите Димитър Чилингиров от Габрово и Мехмед Алиагов (синът на Гяур Али) открили разбойниците. При престрелката те ранили единия от тях в главата. Било заведено дело против пъдарите. Мехмед бил осъден и изпратен в затвора в Гюмюрджина, откъдето една нощ избягал заедно с още един затворник. Той се укрил в Габрово и се присъединил към четата на Хвойнев.

 

Когато габровци отивали на пазар в Ксанти или се връщали със спечелени от работа пари, мнозина бивали нападани, обирани, бити, убивани по пътя. Кьор Смион бил заклан и обран на пътя, а мулето му било откарано в Курталан у Чолак Реджепа. Христоска и Павле били обрани в Деребаши. На Пъстрото гроби били отвлечени 52 овци от сюрията на Атанас кехая, от Маткуската сюрия също бил откаран добитък [20].

 

Многобройни били опитите за ограбване, побоища и убийства на габровци, а също и за опожаряване на селото ни. Тук ще споменем само неколкократните обкръжавания на селото от местни и околни турци. Организатор на едно такова обкръжаване през 1897 г. бил Молла Назиф от Габрово.

 

През 1870— 1880 г. в местността Каршияка върлували много грабителски чети от селата Дараос, Мунджунус и Чейлек.

 

След преместването на местния административен център от Енидже в Ксанти (1870 г.) се появила разбойническа чета от 30—40 души от същите села с главатар

 

25

 

 

Хасанджик (Хасанчо) от село Дараос. Тази банда нападала пътищата между градовете Енидже, Ксанти, Кавала и Драма. Турските власти били принудени да поддържат постоянно охрана на пътя заради пощата и за пренасянето на пари от Портолагос до Ксанти. Тютюневата режия от своя страна също организирала своя охрана от въоръжени конници.

 

Но въпреки добрата охрана пощата един ден била нападната и обрана в корията близо до село Бояджилар, между Енидже и Ксанти, от бандата на Хасанджика.

 

За отбелязване е обаче, че тези разбойници не са напакостявали на местните българи. Причината за това се дължала най-вече на приятелството, което съществувало между Гяур Алю и водача на разбойниците Хасанджика от времето, когато сам Алю е бил разбойник.

 

 

     4. Обществено устройство

 

През 1705 г. турското правителство започнало да колонизира района на Южните Родопи. Колонизацията била съпроводена с насилствено помохамеданчване на местното християнско население. Габрово и Кръстополе (Еникьой) били подложени на тежки изпитания. Населението на тези села оказало голяма съпротива. Мнозина избягали в горите, но тъй като зимата била тежка, по-голяма част от тях измрели. Някои от околните села, като Осеново (Исьорен), приели мохамеданството. През лятото жителите на Габрово и Кръстополе с упорита борба и с помощта на техния приятел Али ага Житковски заели обратно селата си и изгонили турците, които се били настанили в тях.

 

Второто заселване на турци в с. Габрово по всяка вероятност е станало по същото време.

 

По сведения от габровци, на запад от с. Габрово, близо до гара Бук, оттатък р. Места, имало българско село, преименувано от турците на Байрамлъкьой. Тук били заселени юруци от 79-и оджак. Преданието говори, че 5—6 семейства (или 5—6 рода) от тези юруци се отправили към с. Габрово и се заселили в отделна

 

26

 

 

махала в местността Кутела, на запад от селото, без да изгонят местните жители.

 

Заселниците, дошли от с. Байръмлъкьой — Драмско, били наричани от габровци ״байрямци". Турската държава ги облагодетелствувала, отпуснала им една обширна местност в северозападната част от габровското землище, която по-късно била наречена Байрямското. Преселниците постепенно разпродали на части местността и габровци я закупили.

 

За родовете, останали в първото селище в Самола, нямаме точни сведения. След основаването си новото село Габрово се разраснало бързо. Освен от Самола, в него се преселили Ишевци и Митковци от Дараос, а от Мунджунус или Дараос — Патоловци и Хъндевци. Най-много семейства придошли в селото при помохамеданчването на с. Исьорен, откъдето произхождат Чиковци, Пейковци, Драгойци, Петипковци, Косовци, Одажийци, Тужаровци, Коруевци, Кьоровци, Бозуковци Терзиевци, Матевци, чорбаджи Павлю, касап Петро [21], Дедьовци. От Ахъчелебийско водят потеклото си Стайковци (Аврамовци) и Семерджиеви. по-късно, към 1870—1875 г. се преселил Петър Делев (Уста Петко) като майстор-дърводелец (дограмаджия) и след време се оженил втори път за габровка — Мария Динчова. Като зидар от с. Левочево дошъл да търси работа Радю Дедювски, който се установил в Габрово, и тук се задомил. Негова жена била Мария Софиина. Бащата на Манол Караиванов произхождал от същото село, а Никола Маринов Марков и Нико Папратилов — от с. Райково. От Левочево били Тодор Мурджев и брат му Ничо Мурджев. Стайко Ничов Мурджев (женен за габровка), както и синовете на Тодор Мурджев — Гочо, Стою и Taco, последните двама оженени за габровки От Чокманово бил Никола Фотивичев, женен в Габрово за Мария Т. Коруева, по първия й мъж — Фотева Калинина.

 

Освен първите заселници от Самола, дошлите по- късно в Габрово били бегълци, потърсили убежище тук поради чумни епидемии или поради народностна и религиозна дискриминация.

 

Изселници от с. Габрово има малко. Касае се за

 

27

 

 

лица насила отвлечени, главно жени, моми, деца. Никола М. Кафалиев съобщава, че турци задигнали една мома от Жочковци. След три години дошла у майка си на гости с две деца, но когато си тръгнала обратно, брат й я убил на портата, след което избягал [22].

 

По-късно, през втората половина на XIX в., много жители на селото тръгнали да търсят препитание в Русия, Румъния, България, в Цариград, Егейските острови, Мала Азия, Африка и др., като някои от тях останали там завинаги. Знае се, че Васил Кичев Карачолев отишъл на остров Самос, Ангел Ставрев отишъл в Кушада, Васил Насков бил на работа в Цариград, а към 1876 г. се преместил в Одеса и там останал. За Одеса той заминал по препоръка и настояване на Киряк Г. Кудев, при когото бил писар. Павел Данаилов, след завършване на образованието си в Пловдив, останал там на работа в Българската народна банка. След време заминал за Париж, където останал до края на живота си. Киро Дачев се установил в Пловдив по търговия с добитък към 1880 г. По това време се заселил също в Пловдив и Янако (Янко) Дачев, негов брат. Димитър П. Кудоглу се изселил през 1903 г. от Беломорието и отишъл в Дрезден.

 

Поради участие в революционното движение напуснали Габрово: Владимир Тодоров Коруев — установил се окончателно в с. Куклен, Пловдивско; Янко Маджаров — в Асеновград; Димитър Бочуков — в Сливен; Иван Чилингиров — в Хасково; Христо Джондов — в Шумен.

 

Накрая трябва да споменем за лицата и за семействата, заселили се в Ксанти: Киряк Георгиев Кудев — през 1894 г., но не окончателно; Георги (Йочко) М. Кафалиев, Георги Терзийгоргов (Шивачев), Димитър П. Митков, Александър В. Киречев.

 

Ръководителите на селските работи в с. Габрово били посочвани от първенците, а не били избирани. Подмяната на общинската управа ставала всяка година. По същия начин се извършвало и назначаването на учители, епитропи, черковно-училищни настоятели, пъдари и пр.

 

Последният главен учител в с. Габрово — Хр. Костадинов

 

28

 

 

Киров, съобщава в спомените си:

 

״Навсякъде в Македония ставаха редовни избори на черковно-училищни общини, които управляваха черквите и училищата, назначаваха учители, търсеха приходи и съставяха бюджета. Габрово имаше богати парични източници — от черквата и от наеми от пашата на три планини в собственото землище. Нямаше изборна управа да се грижи за училището. За всичко бе определеният епитроп. Той събираше приходите. Той ги съхраняваше. Другаде не помня да се е давало такова доверие на един човек. Но моето впечатление е, че епитропът напълно го заслужаваше. Той ни изплащаше и заплатите."

 

Общината се помещавала на първия етаж в училището. Първата стая в този етаж била на епитропа, втората — канцелария на свещеника, а третата, голямата, била заседателна — по габровски ״минджилицката" стая. В тази стая се събирали габровските ръководители и решавали общоселските въпроси. Тук те разглеждали и сметките на общинската, църковната и парчежицката каса. При по-важни случаи чрез селския пъдар (куруджи) се поканвали на заседание и другите селяни. Кметът (мухтарът) не изпълнявал нарежданията на държавната власт без знанието на населението, особено без знанието на първенците. Чрез селския куруджия решенията били разгласявани на населението за изпълнение.

 

Общинската каса била отделна от църковната и се намирала в ръцете на кмета, който бил на заплата, а на азите не се плащало.

 

За пасенето на едрия и дребния добитък собствениците на добитъка плащали на пастиря.

 

Ангарии е имало и в по-раншни времена, главно на Емин бей. Кметът уреждал и изпращал на работа искания брой хора. Младежите ходели да служат във войската (след 1908 г.).

 

В турско време, тъй като не очаквали помощ отникъде, жителите на с. Габрово сами си помагали и имали сговор при уреждане на въпроси от общ характер. Когато средствата на селската каса не достигали, ръководителите вземали решение да се разпредели нужната сума за подпомагане (сърапа) според хората в семействата.

 

29

 

 

Съществувала административната единица ״нахне" (част от околия), с „нахие мюдюрю" (управител на нахие) . Всяка нахие се състояла от няколко общини. В нахието, в която влизало Габрово, нахие мюдюр бил Молла Реджеп от с. Махматлъ, а негов съветник (аза) бил Янко Т. Коруев. Молла Реджеп събирал десятъка (юшура) и закрилял габровци при изпитания.

 

В Габрово имало селски съд на старейшините. Този съд бил много строг към престъпниците и нарушителите на нравите и обичаите. Наказанията се прилагали публично. Общественото мнение било над всичко и всички строго го съблюдавали.

 

Кметове на селото са били: Атанас Хаджигеоргиев (Хаджсюлу), Фотю Чиков, Киряк Каварджиков (1883— 1885 г.), Уста Петко Делев (1885-1887 г.), Петър Кавърджиков (1887-1888 г.), Йочко Тюгьолчев (1888-1889 г.), Коста Деливълчев (1889—1890 г.), Димитър Кърджалиев (1890—1891 г.), Андон Деливълчев (1890—1892 г.; 1901-1903 г.; 1906-1907 г ), Костадин Динчев (1892-1893 г.), Киряк Калайджиев (1893-1894 г.), Георги Пасков - Наскоолу (1894-1896 г.; 1899-1901 г.; (19031906 г.), Янко Т. Коруев (1897-1899 г.), Георги Кьоров (1907-1910 г.) и Димитър А. Костов (1910-1913 г.).

 

 

     5. Църквата ״Света Богородица"

 

В селището на Самола е имало местност, която се наричала „Черквинката" (черквицата, параклисчето), но черквичката тук била унищожена. Това разказвала баба Пруна на Димитър Кудев. Дядо Атанас Корметев — Атанас кехая — събщава, че в селото Самола е имало параклис „Св. Георги", но в последно време мястото било само оградено с камъни.

 

В с. Габрово също имало „черквинки" (параклиси). По онова време не е могло да се направи нещо повече. До или в първото гробище на Патолската махала в по-късно време бил изграден параклис „Св. Никола". В Сналската махала най-напред бил използуван само камък за палене на свещи, а по-късно на същото място възникнал параклис „Св. Тодор".

 

След Руско-турската война от 1828—1829 г. за християнските народи, населяващи турската държава, настъпили

 

30

 

 

относително по-благоприятни условия. Султан Махмуд II започнал да въвежда реформи и допускал известна религиозна търпимост.

 

В Габрово, което имало вече 45 къщи, било направено малко параклисче, доста дълбоко в земята, за да не се вижда от пътя, което наименували ״Св. Богородица". Това възбудило религиозния фанатизъм на местните турци и те го изгорили. по-късно на същото място възникнало ново параклисче.

 

Към 1831 г. селото имало вече 120 къщи и жителите му решили да построят голяма църква. Но за целта бил необходим ферман. Потърсена била помощта на гръцката митрополия в Ксанти и на патриаршията в Цариград. На мястото на параклисчето била изградена просторна, но ниска църква — ״Св. Богородица". Поставен бил ״писан камен" — плоча с надпис от 1832 г., която съществувала до опожаряването на селото. Габровските общински старейшини поддържали връзки с пловдивския митрополит Панарет, който ръкоположил за свещеник на селото Анастас Димитров — поп Пала. За тези връзки говори следното писмо, което привеждаме изцяло.

 

 

Преосвещеннейши св. Владико Г. Г. Панарет Пловдивский,

 

Долуподписаните жители от Малко Габрово ви известяваме следующото оплакувание, понеже като се нуждаехме от църковни книги преди една година ся принудихме сиромаси и собрахме волна помощ едно количество от 60 бели меджидиета и понеже щеше да дойди нах вашиет град наший свещеник Анастас Д., който за зла чест не се намериха в същото време потребните книги у книжарниците и тъй оставе парите у Анастас Шикович, за да ги внесе книгите подир един месец в селото ни, и после като нема до днес нито книги, нито парите остаеме без нищо, и като гледаме пак че речениетъ нашъ св. ни е в добро състояние като да плати от своя страна реченото количество заради рова коленопреклонно молим, колкото е възможно да се погрижите, за дано ся измъкнат тие пари от тогова Анастаса Шиков чи тогава ще бъде неизказана нашата радост на цело село даже и свещеникатъ наш ще ся успокои отъ единъ много тяжякъ туваръ, и като остаеми

31

 

за всегда просим Св. благословеше и целуваме светата ваше десница ваши покорни чада.

 

Малко Габрово

1880 януарий 20.

 

(п) Петър Д. Целев

(п) Дим. Фоти

(п) К. Г. Кудоглу

 

 

Църковната община в Габрово по това време решила да построи нова църква и потърсила съдействието на Пловдивската митрополия. Оттам било получено следното писмо:

 

 

Българска Митрополия

№ 69

1 февруари 1880 г.

г. Пловдив

 

До Почтените стареи

на Общината в с. Габрово

Ксантийски окръг

 

Почитаеми Господа!

 

С отеческо удоволствие получих синовното Ваше писмо от 22. I. 1880 г. и в отговор мога да Ви дада следующите наставления:

 

Според Вашето положение, чини ми се, че Вий ще зависите духовно от Българския владика в Одрин Негово Преосвещенство г-на Г-на Синесия. Прочее за Вашите църковни нужди Вий можете да се отнасяте до Него.

 

За да Ви се издаде потребното разрешение и позволение за изграждане църква преди всичко требува да ся отнесете с прошение до Вашият Каймакамин в Гюмурджина, за да издаде нуждната за такъв случай мазбата (разрешение). Ако видите, че по някои причини не е той разположен да вземе под внимание прозбата Ви, отнесете се до Негово Преосвещенство в Одрин.

 

Призовавам върху Вас божията благодат и оставя

 

Ваш в Христе Молитствувател

 

Митрополит (п) Панарет

 

 

Въпросът с разрешението за строеж на нова църква се протакал няколко години (1880—1884). Габровци решили да изпратят в Цариград Уста Петко Делев, вещ строител. Пратеникът ходил и до Одрин. Върнал се обнадежден от българските среди в турската столица,

 

32

 

 

но ферман не бил получен. Вълреки това селяните започнали да приготовляват строителните материали. Младежите носели камъни от Маниково, пясък от Долът, от Блатото били докарани особени (ке мраморни) дялани камъни. Такъв камък имало в Мкхале, от Блатото нагоре в Яновчир, Баладжикззо и пр. Той се дялал лесно и се употребявал за ъглите в зидовете на къщите. Уста Петко Делев казвал, че нозата църква щял да направи като църквата, коятс бил строил във Варна.

 

Гъркоманите от селото се оплакали на митрополията и владиката съобщил на турските власти, че се гради схизматическа черква в елински места [23]. Въпросът бил отнесен до Одрин и Цариград. От Одрин било заповядано на ксантийския каймакамин да отиде в Габрово. Каймакаминът се помъчил да помири враждуващите страни, но не успял Тогава дошъл гюмюрджинския мютесарифин. Той наредил да се оцени старата черква и екзархисгите да дадат на гъркоманите припадащата им се процентно сума. След тоза можело да се строи нова черкза. В присъствието на мютесарифина уж склонили гъркоманите. Дори вместо 60 турски лири, както им се падало, екзархистите им предложили 100 лири, само и само да не пречат повече.

 

Срещу добро възнаграждение екзархистите успели да получат разрешение и от ксантийския каймакамин. Започнал строежът на новата църква. Но каймакаминът бил сменен. Гъркоманите пак нарушили споразумението и гръцкият владика чрез новия каймакамин отново завел дело, което отишло до Цариград. Строежът на новата църква останал недозършен, а за нея габровци изразходвали четиристотин турски лири.

 

По-късно, към 1900 г., се извършило разширение на църквата по посока на училището и се уредил горен салон за жени.

 

Въпреки че била тясна, новопостроената през 1832 г. църква ,.Св. Богородица" била напълно обзаведена. Някои черковни принадлежности били твърде интересни и ценни. Чашата за причастие („потир") била майсторски изработена в горната си част от злато, а в

 

33

 

 

поставката — от сребро. Главният епитроп тогава, дядо Никола, събрал от габровското население златни монети, наречени ״костадинки".

 

Евангелието било богато обковано със сребърна обвивка. Кадилницата и кандилата били също от сребро. Сребърни ореоли имало по много от иконите, както и сребърни дискуси.

 

Благодарение на свещеника Тодор Николов най-ценните неща били спасени. При изтеглянето на населението не всичко могло да се вземе, част от вещите били заровени до основите на новата църква. През войната — 1915—1918 г., свещеникът ги намерил непокътнати и ги пренесъл в България.

 

Много габровци се заселили в кварталите Въстанически", „Борислав" и „Хр. Ботев" в Пловдив. Ето защо спасените църковни вещи били подарени на църквата „Св. Троица" в кв. „Въстанически".

 

 

     6. Борбите срещу патриаршията

 

Движението за независима българска църква и за български училища обхванало постепенно всички краища на поробеното отечество Към него, макар и с известно закъснение, се присъединили Габрово и Еникьой. Някои габровци, които работели в Цариград, се проявили като активни борци против чуждото духовно иго. С тяхна материална помощ цариградското читалище изпратило за учител в Габрово възрожденския деец Яков Димов Змейкович. С неговото идване жителите на селото си извоювали правото да имат певец, който пеел на български език при десния аиалой в църквата.

 

Към 1860 г. обществените работи в Габрово се поемат от нова, по-млада генерация патриоти — Атанас Хаджигеоргиев (Хаджоолу), Петър Г. Кудоглу, Тодори П. Коруев, Никола Папазоглу, Ташо Маджаров, Петър Делев (Уста Петко), Манол Караиванов и др. Отношенията между патриотите и привържениците на патриаршията се изострили. Избухнал спор как да се използува училищната сграда. Училището, както и църквата, разбира се, били построени със средствата на местното българско население. Тогава в Габрово имало

 

34

 

 

и гръцки учител, който сам се разпореждал с училището.

 

Противниците на патриаршията потърсили начин да се постигне споразумение с патриаршистите, но те начело с Янко Маврооду и Никола Киречоолу категорично отказали. Старейшините се видели в голямо затруднение. Тогава Тодор и П. Коруев [24] предложил стаи от голямата си къща за квартира на учителя Я. Змейкович и за обучение на децата. Така в Габрово било открито първото българско училище, отначало с малък брой ученици. Скоро след това мнозина ентусиазирани селяни преместили децата си от гръцкото в българското училище. Учението на български език било много по-достъпно и по-полезно. Учениците разбирали всичко, слушали с интерес и лесно усвоявали. Броят им при гръцкия учител бързо и чувствително намалял, а при Яков Змейкович стигнал над 50.

 

Така чак през есента на 1869 г., хиляда години след смърта на създателя из славянската азбука и писменост Константин Кирил Философ, в с. Габровс се открива българско училите. След като преподавал шест месеца в частна къща, българският учител предприел нова по-решителна стъпка. Подкрепен изцяло от селските първенци, Змейкович отвел учениците си в училището и заел класните стаи. Гръцкият учител не оказал никаква съпротива. Останал с незначителен брои ученици и без осигурена издръжка, той напуснал селото завинаги. От този момент габровските патриаршисти не посмели да предприемат нищо срещу своите съотечественици. И когато в качалото на 1870 г. българите извоювали голямата си победа в областта на черковното дело — учредяването на Българската екзархия в Цариград, в с. Габрово възторгът бил неописуем. Отношенията между патриотите и патриаршнстите се изострили още повече.

 

Митрополията в Ксанти обаче не могла лесно да се помири с отпадането на Габрово от патриаршията. Габровци били набожни и щедри, мнозина от тях били състоятелни и давали много средства за църквата, Н. Кафалиев съобщава следния любопитен факт:

 

35

 

 

״Когато се градеше на Скече манастирът ״Св. Богородица", та дохождаха калугери да просят за манастира и всичко давахме; тютюн и жито, вълна и ягнета. И на всички манастири сме помагали — на Скечански (Ксантийски), на Караагачански (при Портологос) „Св. Никола" сме давали." [25]

 

Затова в ксантийския манастир „Св. Богородица" например е имало специална стая за гости габровци, която била запазена до 1900 г.

 

През следващата 1871 г. борбата срещу гъркоманите пламнала с нова сила. Начело на екзархистите стоял Атанас Хаджигеоргиев — Хаджоолу. На тържествена служба той прекъснал словото на патриаршеския владика, който искал да запази гръцкия език в черквата. По повод на това от с. Габрово е била изпратена следната дописка до в. „Македония": „Ксантийският или Скечанският владика, в епархията на когото се пада село Малко Габрово, отишел през тези дни и поискал силом да накара в черква да се чете гръцки, като отпърво, но по-първите селяни му се възпротивили. Неотчаян от неуспеха си, владиката на сутринта взел да им сказва словото в черквата, за да ги убеждава дано поне от едната страна да оставят да се чете по гръцки в черква. Един от селяните, г. Атанас X. Георгиев пресекъл словото му, като му отговорил, че това слово׳ не е черковно и не е за черква" [26].

 

За борбата срещу патриаршията в с. Габрово интересни данни дава и друга дописка в същия вестник. Привеждаме я изцяло:

 

 

„Г-н Редакторе, ако има народ в славната ни отоманска държава с насилие да му се налага чужда народност, чужда писменост, чужд език и с насилие да се тъпче в дебелото невежество, невежество, което ни е опропастило и довело в състояние противоположно на днешния век, то е нашето население в двете ни селца Малко Габрово и Еникьой. Защото ние като същи българи сме пожелали, според чл. 10 на Високославния Императорски ферман, да се присъединим на българския Екзархат и да си въведем в училищата и черквите си матерния ни език, та сме достигнали до положение, щото всяки ден със заптиета да ни влекат по Ксанти

36

 

и Енидже, да ни затварят и съдят като разбойници, крадци и убийци.

 

Не знаем прочее ксантийските гърци какво право имат над нас, та се силят да ни представят за тяхно притежание. Такава жалба са подали, с която доказват, че нашите две села били ״ксантийска градина" от векове, такава да бъде и всегда. От где черпят тия фактове и съществува ли такъв алогизъм в просветената ни отоманска империя, не знаем. Но местните началства полагат в действие възренията им и ние ״яко овци на изобличение ведем ся". Ксантийските гърци с владиката си и с двама за срам на рода ни лица, за да ни задържат под ведомството си, влезли са в безгранична фаза на безчовечието и в обширността на деребейството. В тоя круг действуват те: коват, решазат, праведното ни ждание съдят, изобличават, наказват и застрашават. Почитаемият ни Хаджоолу празнува светлото Въскресение в затвора цели 15 дни, учителят ни, компрометиран и поискан за затвор, напусна без време длъжността и училището се затвори, днес друго заптие по висока заповед завежда първите ни родолюбиви селяни в Енидже, да ги колят ли, кой знае! и Защо? Че сме българи, че искаме язикът си в черквите и училищата и че искаме бащината си книжнина.

 

Обаче нека знаят публично излъганите ни съседи, че в нашите жили тече българска кръв. Българи сме, български ще се учим, български ще се молим Богу, българи ще живеем и българи ще умрем на светлите царски дни" [27].

 

 

Въпреки преследванията разривът с патриаршията бил окончателен. Но по онова време български свещеници трудно се намирали. Ето защо в продължение на две години за свещеник останал гъркоманът Димитър Келев Чокмански. Разприте не заглъхнали. По данни на Тодор Деликичев най-напред двете села Габрово и Еникьой обслужвал един екзархийски свещеник. Това бил поп Янко, който се отказал от патриаршията и преминал към екзархията. Той бил от с. Райково, баща е на учителя в с. Габрово Гавраил Попянков, а бил свещеник в с. Еникьой.

 

На 16. III. 1872 г. бил избран и първият български

 

37

 

 

екзарх Антим I. Делото на екзархията укрепнало. В с. Габрово бил извикан за свещеник от с. Г. Райково Анастас Димитров, който на 24. VI. 1873 г. след ръкополагането му от пловдивския митрополит Панарет пристигнал в селото. Привържениците на патриаршията обаче не го допускат в църквата, защото тя била построена с гръцки ферман, Екзархистите протестирали до турското правителство, което наредило да се организира допитване до населението (истилям). При референдума 120 семейства се изказали в полза на екзархията, а 96 — за патриаршията. Тогава властите вземат компромисно решение — службите на гръцки и църковнославянски да се редуват през неделя.

 

От писмото на първия редовен български свещеник Анастас от 4. IX. 1877 г. до негово високо Преосвещенство митрополит Панарет Пловдивски се вижда, че преди него в църквата на Габрово е служил на гръцки език поп Димитър Чокмански и че след неговото пристигане църквата е била затворена поради разпри между екзархисти и патриаршисти. След 7 месеца, към първата половина на 1874 г., се постигнало споразумение между тях — една неделя да се служи на български език и една — на гръцки.

 

Кратко време след това споразумение Димитър К. Чокмански напуснал с. Габрово. Според Катерина Ат. Чакърова, когато било ред да се служи на гръцки, от с. Еникьой е идвал тамошният поп Трифон. Този свещеник отсядал у видния патриаршист в Габрово — Янко Мавров, у когото Катерина била на работа по това време.

 

През 1874 г. турското правителство разрешава в Одрин да се установи българският владика Доротей. Националният дух на българите от Одринската епархия се повдигнал, а привържениците на патриаршията получили тежък удар. Българският владика обаче не можал да се задържи дълго на своя пост. Той станал жертва на гръцките интриги [28]. След смъртта на Доротей Одрински епархията възглавил митрополит Синесий (1878). След смърта на третия одрински митрополит Евстатий турското правителство не позволило да има български йерарх в Одрин (1885 г.), а оставило

 

38

 

 

само изпълняващ длъжността митрополит — архимандрит Софроний. Българското население от Одринската епархия било оставено в тежки условия. Неговата борба срещу патриаршията била спъвана от турските власти. Все пак през този период габровци успели да запазят извоюваната в началото на 1874 г. църковна придобивка — да се служи в църквата през седмица от български свещеник (Анастас) и да имат постоянен певец от дясната страна. По това време екзархистите избрали и първия български епитроп — Никола Т. Папазоглу. Тази служба дядо Никола изпълнявал предано и безвъзмездно до края на живота си към 1896 г.

 

Борбата за пълно овладяване на църквата не заглъхнала, а продължила все така остро. Това довело до друг инцидент в църквата. Повод за това бил даден от ксантийския гръцки владика. На Връбница през 1877 г. било ред да служи българският свещеник, а на Великден — гръцкият. Петър Кудоглу и Атанас Хаджоолу уговорили с българския свещеник да служат на Великден заедно с гръцкия. Те се обърнали към патриаршеския свещеник и му предложили съвместно служене, но той категорично отказал. Дядо Коста Деливълчев разказва следното:

 

״Преди Великден дошел от Ксанти в Габрово гръцкият владика и отседнал у Васил Н. Киречев (Сокуча), голям чорбаджия и гъркоман. Събота вечерта там се събрала цялата фанариотска група и взела решение: гръцкият владика да отслужи в неделя рано сутринта архиерейска литургия, обаче всички фанариоти вкупом да отидат и заемат дясната страна, да се чете и пее на гръцки от доведен нарочно за това певец от Ксанти, вместо да пее българският певец, както е било уредено по-рано по взаимно споразумение. Но българите екзархисти узнали това тяхно решение. Васил Корметов бил аргатче у Сокуча и като малък фанариотите не му обръщали внимание, а той чул всичко. Заговорниците останали там на вечеря, а той намерил удобен момент, отишъл у Атанас X. Георгиев — Хаджоолу и му разправил всичко, каквото чул. Последният го потупал по гърба и му казал: ״Аферим, Василко, поди сега си гледай раптата".

 

 

Хаджоолу през нощта извикал по-видните хора да се съветват и решат какво да правят в неделя сутринта,

 

39

 

 

за да не допускат фанариотите да им вземат дясната страна на църквата. Извикани били буйни младежи, които трябвало да се намесят решително, ако избухне спор. Младежите си приготвили къси дръвчета, скрити под ковараните, за действие при нужда.

 

В неделя сутринта рано била камбаната. Всички гъркомани веднага отишли в църквата и се настанили от дясната страна. Отишъл българският певец и видял, че мястото му е заето. Той се спрял пред владиковия стол и не взел участие в започнатата вече от владиката служба.

 

Българските младежи навлезли в църквата, отишли до българския певец и му казали:

 

— Защо не си заемаш мястото?

 

— Не ме допущат — отговорил той.

 

Младежите хванали гръцкия певец за яката, съборили го на земята и поставили българския певец на мястото му. След това влезли в олтара, отстранили гръцкия владика и свещеника и поставили да служи свещеник Анастас. Някои от фанариотите поискали да се разправят е буйните младежи, но те се нахвърлили върху първенците Янко Мавров и Васил Н. Киречев (Сокуча), разкъсали кюрковете им и започнали да бият, когото сварят, и провокаторите се разбягали. Владиката викал за помощ, но тъй като никой не се отзовал на виковете му, тайничко се измъкнал за Ксанти. В групата на младежите, които разпъдили гъркоманите, влизали: Петър Делев (Уста Петко), Ташо Маджаров, Петър Течков, Коста Карабаджаков, Манол Караиванов, Костадин Караянев, Янко Панев, Атанас Кутров, Димитър (Митро) Стоенчев и др.

 

Когато пристигнал в Ксанти, владиката се оплакал на турските власти. Изпратена била комисия да разучи инцидента. Църквата била запечатана, а младежите — арестувани и закарани в Енидже. Тук пристигнал дядо Петър Кудоглу и Атанас X. Георгиев — Хаджоолу, които снабдили задържаните с пари и оставили брата на Уста Петко да им доставя храна и въобще да се грижи за тях. След няколко дни младежите били изпратени в Драма — с. Габрово се отнасяло административно към този град. Влиятелният пред турските власти ръководител на екзархистите Хаджоолу активно се застъпил за арестуваните младежи и след три

 

40

 

 

месеца те били освободени. Дядо Петър Кудоглу ги поддържал с пари. Това се вижда от тефтерите, които оставил след смъртта си.

 

След тази разправа в църквата местните фанариоти се изплашили и не смеели да предизвикват открити сблъсквания.

 

Назначената от турското правителство комисия, втора по ред след инцидента в църквата, трябвало да направи ново допитване до населението (истилям) за установяване броя на екзархистите и патриаршистите. Сега се оказали 175 екзархистки и само 38 патриаршистки семейства. Църквата била затворена в продължение на 7 месеца — до към Димитровден 1877 г. До отварянето й свещеник Анастас служел тайно, а след това в Габрово не посмял да дойде патриаршистки владика или свещеник. На фанариотите дали право да си построят нова църква, но те не могли да сторят това, защото били малко. Така в селото останала само една църква — ״Св. Богородица", — и то само за екзархистите.

 

Пропадането на плановете на владиката и на местните привърженици на патриаршията да запазят влиянието си в селото ги озлобило много. Те останали недоволни от решението на съда в Драма и от освобождението на затворените младежи. Подтиквани от ксантийския владика към нови борби срещу своите съселяни те дори замислили убийства на по-видни дейци, крепители на българския дух. Подкупени били трима турци: Хасан X. Мехмед от с. Козлукьой, Хасан Махмуд от с. Хорозлу и Сефер от Маргаре да премахнат Хаджоолу, най-върл противник на патриаршистите [29].

 

В Габрово фанариотите били ръководени от Янко Мавроолу, Петко Митков, Никола Киречев, Косо и Костадин Кабакови. След смъртта на Никола Киречев неговото място заели синовете му Васил (Сокуча), Димитър и Киряк (Д. Кудев). Един ден неподозиращият опасността водач на патриотите Хаджоолу отишъл да види косачите и по обед легнал да си почине под едно буково дърво. Като заспал, съвсем наблизо гръмнала пушка. Той се стреснал от гърмежа и се надигнал да види какво става. В този момент гръмнала втора пушка

 

41

 

 

и куршумът го пронизал право в сърцето. Той можал само да каже: ״Ох, изядоха ме кучетата". Косачите и другите, дошли на помощ, го сложили на носилка и го понесли за селото. Из пътя до местността Махмутювата чучалка, между Саръяр и Байрямското, той починал и мъртъв бил занесен до дома му. Близо три дни го държали непогребан, защото властта водела следствие за издирване на убийците.

 

Така на 10 август 1877 г. загинал безстрашният и мъдър ръководител на екзархистите в с. Габрово — Атанас X. Георгиев — Хаджоолу.

 

Явили се други смели синове, които продължили борбата.

 

Българската църква постепенно се превърнала в място за народни събирания. В нея народът виждал единствената си опора. Разбира се, в началото обявената Руско-турска война през юни 1877 г. влошила условията за живот на българското население. На места то дало много жертви. Фанариотите отново получили подкрепа от турските власти. Но напредването на победоносната руска армия респектирало враговете на българщината. Руско-турската война създала условия за пълното, окончателно завземане на църквата от екзархистите през октомври 1877 г. Въпреки че военните действия още продължавали, фанариотите в селото не посмели повторно да влязат в борба с екзархистите. Руските войски не навлезли в Беломорнето, а достигнали само до Ахъчелебийско.

 

Със завладяването на църквата от екзархистите борбата между екзархисти и патриаршисти почти се прекратила. Някои от последните посещавали по неволя единствената в селото екзархистка църква, но се държали резервирано. Например Петко Митков и други, когато отивали на църква, не целували евангелието в ръката на екзархисткия свещеник и не вземали нафора от него. Нафора си доставяли от Ксанти и след изливане от църквата я вземали в къщи, а за причастие отивали в гръцката църква в с. Еникьой.

 

След въвеждането на тютюневата режия в Турция (1883 г.) почти всички габровци, които били на работа в Цариград, се завърнали. Завърнал се и Киряк Г, Кудев, който достойно заел мястото на убития Хаджоолу. Той притежавал голям авторитет, опит, подготовка и

 

42

 

 

интерес към обществените въпроси. В продължение на няколко години той умело успял да отстрани габровските патриаршисти от обществените дела. В селото останали само пет семейства патриаршисти.

 

Янко Мавров бил подканван от българите-първенци да предаде касата на първия епитроп-екзархист Никола Т. Папазоглу, но той дълго време отказвал. Но един ден бил издебнат в дома му от Киряк Ст. Алекшов, Манол Караиванов, Янко Шингаров и др. и бил принуден да предаде намиращите се в него средства, без обаче да представи сметка.

 

По сведения на стари габровци в черковната каса по онова време имало около 300 турски лири.

 

През август 1880 г. одринският митрополит Синееий дошъл в с. Габрово и ръкоположил Тодор Н. Папазоглу за свещеник, като оставил да служи и старият поп Анастас. Той назначил Киряк Г. Кудев за изпълняващ длъжността архиерейски наместник за селата Габрово, Еникьой и гр. Ксанти. Това назначение повдигнало още повече неговия авторитет в тия селища. Тогава била основана църковна община в Ксанти с печат ״Българска централна община — гр. Ксанти" (Д. Кудев). Запазено е следното писмо от митрополит Синесий:

 

 

Благословени християни в село Габрово!

 

Известявам Ви, че по мое Архиерейско разпорежение определя се пак за свещенослужитель в селото ви бивший поп Анастас Райковски, за да ви върши всичките правословни християнски обряди, срещу което за награда на труда му ще му плащате обикновените селски приходи и при това да му отдавате приличната на свещеник почесть.

 

Да бъде Божията благодат надъ всички васъ.

 

Ваш пред Бога молитствуватель

Стовийски Синесий

 

1880 август 12

село Еникьой 

 

 

В желанието си да възстанови поне отчасти влиянието си в селото владиката от Ксанти обещал да не пречи за получаване на ферман за нова църква при условие, че тя бъде построена на друго място, а старата църква да остане на патриаршистите. Ръководителите на екзархистите начело с Киряк Г. Кудев обаче съзирали опасността от предложението на владиката. Ако старата

 

43

 

 

църква останела на патриаршистите, те щели да се утвърдят завинаги. Габровци предпочели да чакат ферман, но не се съгласили с владншкото предложение. Така била отнета окончателно възможността да се укрепи групата на патриаршистите. Ръководителите на габровските екзархисти се поучили от близкото село Еникьой, където старата църква ״Св. Архангел" останала за патриаршистите, а екзархистите си построили нова. Еникьойските фанариоти се укрепили здраво, с малки изключения постепенно се погърчили.

 

След неуспешния опит на ксантийския владика в продължение на 10 години в Габрово настъпило сравнително затишие в борбата. Нареждането на цариградската патриаршия за временно затваряне на гръцките църкви в Ксантийската околия не засегнало българските църкви в с. Габрово и Еникьой, макар че те били строени с гръцки фермани. Касае се до демонстрация на патриаршията срещу наредбата за трите берата за български владици в Македония (Охрид, Битоля и Скопие) с цел да бъдат затворени всички гръцки църкви в Тракия и Македония.

 

Упоритата дейност на Киряк Г. Кудев довела до окончателно елиминиране на групата на фанариотите, която към 1895 г. престанала да съществува. Но патриаршията не се отказала от своите домогвания. Тя пречела на екзархията да утвърди влиянието си. Когато за радост на габровци на 15 август 1897 г. архимандрит Кирил пристигнал в Габрово да служи по случай храмовия празник на църквата ״Св. Богородица", се получило писмо от екзарх Йосиф да се завърне в Цариград поради пречки от властта и патриаршията [30]. Фанариотите променили само своята тактика. Новият начин на принуждение се провеждал пак главно от владиката с помощта на първенците-гърци в Ксанти. Той се състоял в икономически натиск не само върху габровци и еникьойци, но и върху всички българи от Беломорието и Средните Родопи, които отивали на работа в Ксанти и другаде из Беломорието или които търгували главно с тютюни.

 

Ксантийският патриаршистки владика получил голяма материална помощ от силни на деня привърженици

 

44

 

 

на патриаршията — ръководители на производството, манипулацията и търговията с тютюн, някои от които влизали в управлението на града (״меджлиса"), в съда („моахкемето"), в местното управление („хюкюмата") в качеството си на съветници. Имало е даже и такива влиятелни между тях, които се налагали и държели в респект турската администрация.

 

Владиката често подканвал работещите в тютюневите складове българи да признаят патриашията, като заплашвал, че няма да има работа за тези, които откажат. През 1906 г. патриаршистите имали мнозинство в меджлиса и наложили решение, по силата на което българските патриоти били изгонени от складовете под предлог, че имат имот и могат да се занимават със земеделие и с производство на тютюн. Техните протести до правителството не дали резултат.

 

През август 1906 г. на едно заседание на меджлиса влиятелният Мехмед паша казал, че българите, особено габровци, са едни от първите тютюневи работници в Енидже и Ксанти и че не бива да се спират от работа. Той прибрал група от 10—15 души в частния си тютюнев склад и по такъв начин нарушил решението на меджлиса. Този жест на Мехмед паша допринесъл за приемането на българи на работа и в други тютюневи складове, но те били сравнително малко.

 

Друга част от останалите без работа, особено бекяри, се снабдили с паспорти и дошли в България, но и тук докато се настанят, лятото си отишло. Между тях били: Васил и Гавраил Павлови, Петко Дачев, Димитър Алекшов, Петър и Тодор Пейкови, Тодор Т. Деликичев, Димитър К. Мендев, Тодор Джондов, Петър X. Василев (Корметов), Георги Ишев, Александър X. Тютьолчев. След тях дошли още няколко групи, в които влизали Киряк X. Василев (Корметов), Атанас К. Динчев, Костадин Симеонов, Петър (Бачо) Пачов, Атанас и Димитър Бозукови, Георги Д. Кафалиев и др. Една група от 15—20 души заминали на работа в Кукуш.

 

Дошлите в България габровци започнали да се връщат обратно. Най-напред се завърнал Тодор Джондов. През пролетта на 1908 г. се завърнали в Габрово Тодор Г. Деликичев и Димитър К. Мендев, понеже нямало редовна работа, а останалите се завърнали след хуриета — 8 юли 1908 г.

 

45

 

 

Владиката на Ксанти отново предложил на по-видните тютюневи експерти да не приемат габровци на работа, ако не се присъединят към патриаршията. Някои се съгласили, но други категорично отказали. Между тези, които не приели предложението, били и, братята Димитър и Георги (Иочко) М. Кафалиевн, които заявили: ״Ние за сега не мислим да се отказваме от бащите си".

 

Йорданка Костадинова (Кирякова) Киречева (по мъж Хаджиева) знае от баща си, че по онези времена ксантийският владика извикал баща й и Димитър Янков Мавров и ги увещавал да действуват за възвръщането на габровци към патриаршията. И двамата отказали да се заемат с това. Може обаче да се каже, че след смъртта на отявлените патриаршисти Янко Мавров, Никола, Васил и Димитър Киречеви, Петко Митков и др. техните наследници не прекъснали връзките си с патриаршията, но не били така разпалени. Те не се присъединили към екзархията поради търговските си интереси, но все пак се сближили със съселяните си.

 

Опитите за асимилация на българите от Габрово не дали задоволителен резултат. Тогава гръцката пропаганда прибягнала до други средства. Ст. Н. Шишков пише: ״Напоследък е турното око да се заставят да признаят патриаршията и двете най-енергични и най-упорити в борбата си близки на Скеча български села Габрово и Еникьой. Гръцката чета, която била приготвена да иде и тероризира тези две села, по една случайност била открита и заловена от властта заедно с оръжието я припасите й" [31].

 

Фанариотите и някои от останалите гърци в Тракия и Македония образували терористическа организация. В Ксанти бил съставен списък на по-видни българи, които трябвало да бъдат избити. Но други от Габрово не пострадали.

 

Бойкотът срещу тютюноработниците-българи в Ксанти продължил около три години — до Хуриета от 8 юли 1908 г. След това положението се променило. Емигрантите се завърнали, условията на живот постепенно се

 

46

 

 

нормализирали. Борбите между екзархисти и патриаршисти в Габрово били окончателно ликвидирани.

 

В Самола и след основаването на Габрово селяните не са имали условия да изповядват редовно своята вяра, както е било и по други селища. По предания, през ония времена богослужебните треби се извършвали от миряни-хорепископи и периодически от минаващи през селото пътуващи монаси и други духовни лица, идващи от Света гора, от манастира ״Кусиница" — Драмско и др. Тези свещенослужители изповядвали и причестявали със сухо причастие. Също така на гробищата те опявали умрелите и погребаните без опело. След идването на турците габровци криели религията си. По облекло приличали на завоевателите. Монаси минавали само при спокойни времена, когато не е имало войни, кланета, потурчвания и все пак с голям риск на живота си.

 

С построяването на църквата „Св. Богородица" през 1832 г. нуждата от свещеник станала належаща. Патриаршията изпращала необразовани и неподготвени калугери, които покрай просията изповядвали, правели водосвети, проповядвали елинизма и пр. по-късно вече били определени и свещеници, обикновено погърчени българи, арнаути и др. Никола М. Кафалиев пише: „Тогава (след построяването на църквата в 1832 г.) гръцкият владика ни изпрати поп да служи и да учи децата" [32].

 

Старото фамилно име на местния свещеник Тодор Николов и баща му дядо Никола е било Папазоглу, тъй че възможно е в рода Папазоглу да е имало по-рано свещеник. Възможно е също някой от рода Папазоглу да е бил калугер или дори игумен в някой от ксантийските манастири.

 

Понякога един свещеник обслужвал и двете села — Габрово и Еникьой. Подканването на селяните за богослужение поради липса на камбана ставало с викане на гръцки: „Елате на църква". По едно време крахтнн (клисар, кандилнафтин) в църквата ни бил някой си дядо Вранку. Всяка неделя сутрин той чукал дъската (клепалото), ходел от махала на махала и съобщавал за църковната служба. Но една тежка зима паднал много

 

47

 

 

сняг и той не можел въпреки старанието, си да изпълнява дълга си. Старите по-късно си спомняли за това и останала думата ״Вранкувата зима".

 

Подвижното дървено клепало от старо време и от времето на дядо Вранку по-късно ,било заменено с желязно клепало или както габровци казвали ״железуто", окачено в двора на църквата.

 

Не ни е известно точно кога, но вероятно към 1870—1878 г. един от тютюноработниците в Цариград — Георги Панов — ״патрикат", купил и изпратил като подарък за църквата хубава камбана. Той подарил и свещника — ״маналят", който бил на дясната страна на църквата и на който било написано името му. Камбаната била поставена на построената дървена камбанария в двора на църквата. Желязото си останало и също било използувано при някои случаи — съобщение за починал, подканване за училище, тревога и пр.

 

До 1870 г. селата Габрово и Еникьой били подчинени на Ксантийската гръцка митрополия, която изпратила тук сравнително подходящ свещеник — Димитър Чокмански След учредяването на Българската екзархия (28.II.1870 г.) настъпили благоприятни условия за търсене на български свещеник. Най-напред от с. Еникьой идвал поп Янко, който се отказал от патриаршията и преминал на страната на Екзархията От писмото на Георги Т. Дорков (Смолян) се вижда, че пловдивският митрополит Панарет ръкоположил на 24. VI. 1873 г. за български свещеник в с. Габрово Анастас Димитров, наричан поп Пала и още Дели-Пала. Той бил роден в с. Г. Райково през 1834 г. Завършил килийно училище и получил духовна подготовка от известния светогорски монах Глигорко. След това следвал две години в Пловдивското взаимно училище и научил българско четмо и писмо. В Габрово бил свещеник от 1873 до 1881 г., след което се преместил в с. Еникьой. Починал на 9. X. 1920 г. в с. Райково [33].

 

В продължение на осем години свещеник Анастас се задържал в с. Габрово, понесъл редица неприятности, арести, тормоз, лишения, но оставил у габровци спомена за твърд, безстрашен, заслужил уважение български свещеник. С встъпването си той попаднал в разприте

 

48

 

 

между екзархисти и патриаршисти. За да не предизвиква открито яростта на фанариотите, дори му се наложило да служи на български тайно. На 4 септ. 1877 г. в писмо до пловдивския митрополит Панарет той поискал позволение да напусне селото и да отиде в Райково, но, изглежда, митрополитът не се съгласил. Изпратената комисия запечатала църквата, но след отварянето и тук вече не дошъл гръцки поп и той останал на служба в Габрово. След като екзархистнте взели надмощие и уредили окончателно църковния и училищния въпрос и през август 1830 г. за свещеник бил ръкоположен местният жител Тодор Николов, през 1881 г. поп Анастас се преместил в Еникьой.

 

Тодор Николов учил в гръцко училище. С баща си бил в Цариград и се занимавал с търговия на тютюн. Бил строг и взискателен както към себе си, така и към околните, но в някои случаи проявявал склонност да се налага. Някои от съселяните му не одобрявали това. По онова време в църквата имало порядък и всяко богослужение се извършвало при най-строго спазване на канона. Мощният и мелодичен глас на свещеника вдъхвал уважение и респект у богомолците.

 

Голяма заслуга имал той и за въвеждане на книга (регистър) за новородените и кръстените деца. В долния етаж на училището имало малка стаичка за канцелария, в която той имал възможност и да пренощува, особено срещу празници, когато църковната служба започвала рано или през нощта.

 

Тодор Николов не бил само духовно лице. Той участвувал и в дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Заради това той бил преследван и затварян от турските власти. Притежавал познания и по народна медицина.

 

След анкетата през 1895 г. той подобрил отношенията си с населението. Продължил да бъде свещеник до опожаряването на Габрово през лятото на 1913 г., а след това работил в Коюнкьой до Ксанти при заселените там габровци до принудителното им изселване от Беломорска Тракия през есента на 1919 г. До края на своята дейност и до края на живота му в Пловдив — през есента на 1922 г. — той бил уважаван и почитан от всички.

 

Избирането на епитропи и църковно-училищни настоятели

 

49

 

 

в Габрово ставало с посочване от кмета и от първенците на селото. Често пъти преди посочването, към края на текущата година кметът питал избрания предишната година дали желае да остане и занапред. Ако той се съгласявал, оставал и за следващата година, без да се считало за необходимо да бъде отново предложен на събрание. Събранията ставали в голямата училищна стая. Главният епйтроп-касиер имал помощници. Той се избирал най-малко за три години и бил най-довереното лице в селото, прибирал приходите, изплащал заплатите на свещеника, на учителите и на другите длъжностни лица. Помощниците били избирани годишно. Те се знимавали само с църковни въпроси: стоене на пангара за продажба на свещи, приготвяне литургия (хлебчета за нафора), за леене на куршуми (местна оловна монета, църковна, със стойност 2,50 пари, валидна само в Габрово) и други.

 

 

     7. Просветно дело

 

Трябва да припомним, че първите лъчи на народна просвета през Възраждането в този край дошли отвън. Когато някои габровци влизали в контакт с други български среди, например в българската колония в Цариград, заедно с търговията и занаятите те усвоявали и гръцкото четмо и писмо, което им било твърде нужно в практиката. До първите три десетилетия на XIX в. другите габровци били почти неграмотни. Дълго време тукашното население си водело сметките на рабуш или четеле. по-късно към църквата било построено и първото училище. То се състояло от един приземен етаж, открит откъм изток (страната към църквата!) и два горни етажа. Първият етаж имал салон, четири стаи, един килер — за дърва и стълбище за горния етаж. Едната стая служела за кабинет, аптека и жилище на лекаря, другата — за канцелария на черковно-училнщното настоятелство, третата била канцелария на свещеника, а четвъртата се използувала за свещоливница. На втория етаж се помещавало училището в една голяма и в една по-малка стая. Непосредствено до голямата имало две стаи и салон. Една от малките стаи била учителската, същевременно и канцелария, а другата

 

50

 

 

се използувала за жилище на учителя (по-късно — за библиотека). Зданието се наричало ״скульото", т. е. школото.

 

На първо време след построяване на училището учител за децата вероятно не е имало и ако децата на някои по-видни селяни били обучавани в четмо на гръцки език, това се извършвало от свещеника. по-късно е имало гръцки учители, които според спомените на възрастните хора си служели с прословутото жестоко наказание на учениците, наречено ״фалага" (дърво за връзване на краката при нанасяне на побой с тояга), поради което децата бягали от училище. Самите родители, като виждали, че тази инквизиция е непоносимо наказание и дори опасно за живота на рожбите им, не пречели на напускането им. Затова учителят занимавал малко деца — обикновено на по-видни селяни, към които се отнасял и по-снизходително. След откриването на българското училище от Яков Змейкович гръцко училище вече нямало и повечето от гръкоманите оставали неграмотни.

 

За 10-те години преди Яков Змейкович разполагаме със следните оскъдни данни за учителите:

 

1. Атанас Даскала от с. Габрово е бил учител по гръцки в селото преди 1865 г. Дъщеря му Мария (по мъж М. Д. Киречева) се казвала по баща Даскалова, а майка й — баба Даскаловица.

 

2. Павел Кирков от с. Габрово през 1865 г. е преподавал на български, но с гръцка азбука.

 

3. Гавраил Попянков от с. Райково учителствува в с. Габрово преди 1869 г. и преподавал на български с гръцка азбука. По сведения на баба Гина Т. Деликичева, която по онова време била на работа у Петко Г. Кудев (Кудоглу), учителят е преподавал в дома на неговата дъщеря Мария с гръцка азбука на български език. Имало е и други гръцки учители включително и този, когото е заварил Яков Змейкович през 1869 г. Някои от тях може да са били българи. За тях обаче нямаме никакви по-точни сведения .

 

Децата пишели с ръце на пясък. Седели на пода, а по-късно — на чинове. След време започнали да пишат на плочи с каменни писалки. Между 1860—1870 г. наред с каменните писалки били въведени и тетрадките, моливите и мастилото, което се носело в ״каламари"

 

51

 

 

от метал, а в тях се слагали моливите, перодръжките, писците и каменните писалки.

 

При обучението на гръцки учениците заучавали азбуката, упражнявали се да пишат срички, думи и изречения. Следвало четене, заучаване на молитви. След като усвоявали гръцката азбука и излизали от училището, някои пишели с гръцки букви на български език.

 

Откриването на българското светско, а не килийно училище в с. Габрово станало сравнително рано — преди да бъдат открити училища в по-голямото близко село Еникьой и в много още други села на района.

 

В зависимост от материала, който можах да събера, ще посоча кратки или по-обширни данни за всички учители на с. Габрово за 45-те години от 1869 г. до 1913 г.

 

Както вече споменах, Яков Димов Змейкович е първият български учител в с. Габрово. В писмо до Ст. Н. Шишков през 1880 г. той пише: ״Роден съм 1840 г. в Гостиварско, с. Бруток, Северозападна Македония, от родители православни Димо и Иванка — земеделци. Стрико ми Яне ме заучи да прочитам сръбски буквар. На 1853 г. съм посетил тетовския манастир ״Св. Атанас Лесочкий", дето съм се учил три години славяночерковно четене. На 1857 г. съм дошъл в гр. Скопие при Ст. Костов — скопски учител и ученик на Найден Геров. На 1861 г. съм дошъл в Пловдив и съм ученик на Българското централно училище при Яким Груев, Ст. Зафиров и Богдан Горанов. Благодетели ми са били Ст. Костов, Найден Геров, Р. и Г. Чалъкови. На 1867 г. отидох в Цариград. На 1869 г. по покана на централното читалище, на владиката дядо Панарет и Д. Стоянов-Чомаков съм дошъл в Ксантийско Габрово за учител и след годината се завърнах в Цариград. На 1870 г. по покана пак на Централното читалище — Цариград, дойдох в Ксантийско Еникьой пак за учител. На 1874 г. пак ме извикаха габровци за учител. Там си оградих и къща и те ме считаха за техен просветител. На 1880 г. бях повикан в Даръдере, гдето се намирам и сега."

 

Назначаването му за учител в Габрово през 1869 г. е било с 40 турски лири годишна заплата. Инициативата на нашите съселяни в Цариград била оценена като високопатриотична и била посочена за пример. По този повод е дадена дописка във в. ״Македония":

 

52

 

 

״Село Малко Габрово, 10 часа от Енес (Енидже) — епархия ксантийска (Скече). Някои живущи тук търговци от това място, подбудени от родолюбиви стремления да въздигнат падналата и потъпкана българщина в родния си град, предприеха да отворят училище българско, за което вече условиха и учител да изпратят с пожертвования от себе си. Ние похваляваме ревността на тези наши съотечественици и ги сочим за пример на други още пълзящи в тинята на гъркоманството места по Южна Тракия и Македония [34].

 

 

Я. Змейкович е от онези ревностни апостоли и будители, които тръгват из отечеството си да сеят наука и просвета, да будят народа да се отърве от невежеството и робството. Назначаването му през есента на 1870 г. за учител в с. Еникьой се дължи на обстоятелството, че там патриаршията сполучила да задържи на своя страна половината от населението. В продължение на четири години Яков окуражавал българите, уредил училището и съдействувал да се поставят в ред народните работи [35].

 

Когато Змейкович станал учител в селата Габрово и Еникьой, враждата между екзархисти и иатриаршисти била в разгара си. В Габрово веднага при него се явили повече от 50 българчета, жадни за наука и просвета на матерния си език, макар че училището с гръцкия учител предлагало на учениците удобства, каквито Змейкович не можел да даде. Училището му се намирало и в неудобно помещение (частна къща). За твърде кратко време обаче той завладял душите на своите ученици, които шумно и безстрашно започнали да изявяват своето родолюбие. Популярността на Яков Змейкович била толкова голяма, че в Габрово идвали да се учат деца от с. Еникьой (напр. Михаил Демирев, Алекси Булев). Освен за църковно-училищната дейност той е допринесъл извънредно много за повдигане на националния дух, за насаждане и разпространяване на революционните идеи у габровци.

 

Змейкович се ползувал с голям авторитет и обаяние. Коварна болест го принудила преждевременно да преустанови учителската си дейност. На старини останал без пенсия. Молбата му до Екзархията в Цариград останала

 

53

 

 

без последствие [36], но неговият бивш ученик П. Кудоглу не го забравил и му отпуснал една малка пенсия.

 

От много хора обаче сме получили сведения, че и даръдарци не го оставили без съответно внимание материална помощ. През есента на 1874 г. габровци отново вземат Яков за учител. Тук го сварват събитията от 1876—1878 г. В Габрово престоял до 1880 г. Починал на 6. III. 1913 в Даръдере (Златоград).

 

Другият учител Гавраил Попянков е роден през 1840 г. в с. Райково, Смолянско. Учителствувал в с. Габрово през 1870—1874 г., когато Я. Змейкович учителствувал в с. Еникьой. Същевременно той бил добър певец в църквата, а и вън от нея.

 

Павлю Тужаров — роден в с. Габрово, бил ученик на Яков Змейкович. В Даръдере се учил на черковно пеене и турски език и след завършването сн започнал да учителствува. Много често е бивал помощник на други учители.

 

Димитър Воденичаров — учителствувал в Габрово през 1887—1889 г. През време на неговото учителствуване за пръв път били приети момичета за ученички — Евтимия и Елена Устапеткови, Елена и Мария Костови, Катерина Касърова, Чина Радева Дедьовска

 

Димитър В. Мавров е роден в с. Райково (Смолянско) на 26. X. 1856 г. След като учителствувал четири години в с. Еникьой (1885—1889), дошъл в с. Габрово от 1. IX. 1889 до 31. VIII. 1892 г., гдето учителствувал три години. Той бил скромен, въздържан, строг, но опитен преподавател. На един годишен изпит за отличния успех на учениците му и за дейността му в селото Киряк Г. Кудев — Кудоглу му подарил джобен часовник, запазен от сина му Станислав Д. Мавров.

 

Д. Мавров вземал живо участие във всички обществени прояви в двете села. Той основал читалище, бил страж на българщината. По време на учителствуването му в Габрово и Еникьой той събирал фолклорни материали, които публикувал в сп. ״Родопски старини" (По С. Н. Шишков) и в. ״Новини" — Цариград [37].

 

54

 

 

Нестор Иванов от гр. Пловдив учителствувал в с. Габрово през учебната 1892—1893 г. след Димитър В. Мавров.

 

Петър Стамболиев от Горно Броди (Драмско) бил учител в с. Габрово през 1893—1894 г., а Атанас Железаров от с. Горно Броди (Драмско) — през 1894—1895 г.

 

С писмо № 36 от 16. VII. 1895 г. габровци потърсили учител и учителка от Одринската българска митрополия, която отговорила:

 

 

״В отговор на писмото на черковно-училищното настоятелство в с. Габрово от 27 юлий, идем да ви явим, че почитаемий ни учил. отдел е назначил за учител в с. Габрово Ив. К. Грудев, свършил тая година с много добър успех педагогический курс при Солунската гимназия с предвидената от настоятелството заплата 40 лв. Писа се на учителя Ив. К. Грудев до 20-ий того да се намери на местоназначението си. Съобщете това на населението в с. Габрово.

 

Управляющий Епархията — Архимандрит (п) Софроний." [38]

 

 

Иван К. Грудев е учителствувал само една година заедно с жена си Иванка, с която сключили брак в с. Габрово.

 

Фота Ралева от гр. Одрин учителствувала в с. Габрово през 1896—1897 учебна година. През тази година няколко ученички (Екатерина К. Кудева, Яна Вачкова, Кина Върбанова) посещавали училището и продължили следващата година при Ат. Кърджалиев.

 

Атанас Букурешлиев, роден в с. Плевня, Драмско, завършил турска гимназия в Сяр (Серес), владеел отлично турски език и бил много образован. В Габрово учителствувал от есента на 1896 г. до пролетта на 1900 г.

 

Атанас Д. Кърджалиев е местен учител от Габрово. Владеел много добре турски език, а също и черковно пеене. Бил весел, разговорлив с турци и българи. Поддържал добри отношения с турските военни. Учителствувал в с. Габрово заедно с Ат. Букурешлиев като негов помощник.

 

Чавдар Д. Чавдаров от с. Чадърли, Гюмюрджинско, учителствувал в с. Габрово

 

55

 

 

през 1900—1902 г. Габровци го помнят като учител с голямо семейство — имал 6 деца.

 

Никола Поптодоров бил също местен учител. Роден е на 4. VI. 1879 г. в с. Габрово. Учителствувал от 1899 г. до есента на 1906 г., когато бил преместен в Устово. Две години след това (1906—1908) напуснал училището и отворил магазин за манифактура и бакалски стоки. Като учител бил строг. Бил и църковен певец, а по- късно и главен епитроп. Участвувал и в революционното движение. Доброволен и безплатен негов заместник станал Георги К. Кудев през 1904—1905 г.

 

Стефан Димитров от Одринско или Лозенградско,. завършил българската гимназия ״Д-р П. Берон" в Одрин. Учителствувал в с. Габрово през 1901 — 1903 г. заедно с Н. Поптодоров. През втората учебна година бил арестуван.

 

Михаил Черешев е роден на 8. XI. 1884 г. в с. Еникьой — Ксантийско. Завършил също Одринската мъжка гимназия. Учителствувал в с. Габрово през 1905 — 1906 учебна година заедно с Никола Поптодоров. Участвувал и в революционното движение.

 

Илия Шентев е родом от Ресенско, завършил българската гимназия в Габрово, учителствувал тук пре» 1906—1908 г., а през есента на 1908 г. бил преместен в с. Еникьой. Той влагал голямо старание в училищната работа.

 

Невена Малеева (по мъж) учителствувала в с. Габрово през 1907—1908 г., а Костадинка Коцева от гр. Велес — през учебната 1908—1909 г.

 

Христо К. Киров е роден в гр. Разлог (Мехомия) на 10 октомври 1880 г. Завършил е средно педагогическо училище през учебната 1901—1902 г. в гр. Сяр (Серес). Той има големи заслуги като главен учител. Ето и неговите спомени, които имат значение не само за просветата в Габрово:

 

״Като участник в Илинденското въстание в град Мехомия (сега Разлог) на 15. IX. 1903 г. аз емигрирах в България. Бях учител в Балчишко през 1903—1904 г. Възползуван от общата амнистия на султан Абдул Хамид, през лятото на 1904 г. се завърнах в Мехомия. Изпратих заявление в Екзархията да бъда назначен за учител. През септември 1904 г. получих назначението от Одринската митрополия за с. Габрово. Макар и

56

 

непознато за мен новото местоназначение, аз го приех с. удоволствие и в края на септември пристигнах там. Бях радушно приет от първенците-габровци, които ме настаниха в училищната стая, снабдена с легло и всички други принадлежности. Местният учител Никола Попов бе вече започнал учебните занятия. Запознаха се и се приобщиха към мен прогресивните селяни Васил Докторов, братя Павел и Д. Терзиеви, Бачо Пачов, Нашо Жоров и др.

 

Първите ми впечатления бяха любезните обноски към мене на всички габровци, добре обзаведеното училище с всички учебни помагала. Аз взех да ръководя I и IV отделение. С голямо уважение се ползувах между учениците, въведена бе непринудена дисциплина.

 

Но излязло султанско ираде, с което се нареждаше, като бунтовник, да се върна в родното си място. Учениците и всички габровци бяха много натъжени. Една сутрин влязох при учениците и трогателно се разделихме. По нареждане на първенците епитропът ми даде половината годишна заплата — 15 турски лири, изпратиха ме с безплатен превоз до с. Еникьой на 21. I. 1905 г.

 

След Хуриета (8. VII. 1908 г.) запитах телеграфически господин Киряк Кудев има ли вакантно учителско място в Габрово. Той отговори веднага утвърдително и през септември 1908 г. пак дойдох в Габрово — мечтата ми се изпълни, защото тъй грубо бях подгонен от турската абсолютическа и феодална власт. Много от учениците ме помнеха, макар и да бяха изминали цели три години. През октомври пристигна и жена ми Елена.

 

Започна тясното общуване между учителите в Габрово и Еникьой, изразено в устройване на педагогически конференции. На първата конференция през 1910 г. в с. Еникьой изнесох реферат за първоначалното четене и писане, с практическа лекция в едно отделение. През 1911 г. имахме втора учителска конференция. Аз изнесох реферат за първоначално смятане, пак с практическа лекция в I отделение.

 

Учебното дело в двете села се издигна на завидна висота. Училищата се снабдиха с повече и по-подбран прогресивен учителски персонал. Габровци започнаха да проявяват по-голям интерес към просветата, който интерес бе задоволен значително от големия благодетел Димитър П. Кудоглу. 

57

 

През моето учителствуване в с. Габрово училището беше старо паянтово здание. Аз напоследък ръководех III и IV отделения, слети в югозападната стая. Щ голямата стая Димитрия Димитрова ръководеше I отделение. а Катина Кирякова — II отделение. Колежките ми се стараеха да внедрят новдте методи в учебната ни работа. За да се въведе непринудена дисциплина, редовно се изпълняваше дежурство в училището.

 

За да разнообразим живота в училище, ние правехме излети из околностите на с. Габрово. Наблизо нямаше приветливи места за разходки и най-приятната ни разходка беше в местността Камениво. Там на 1 май рано сутринта отивахме с учениците и по традиция закусвахме прясно мляко. Песни и хора — докато припече майското слънце.

 

Задушевният живот с ученици в училището и с техните родители ни улесняваше работата в училището, правеше ни приятен живота в селото. При тази обстановка се създаде у учениците и техните родители стремежът към просвета, към по-горно образование. През лятото на 1912 г. новото училище, строено от Д. П. Кудоглу, щеше вече да се довърши, ако не бяха Балканската и Междусъюзническата война. Можеха всички желаещи да завършат III клас в селото и после, вече вкусили от плодовете на науката, да продължат образованието си в средните училища, според материалните възможности. Ако не бяха войните, тази перспектива беше напълно осъществима и носеше материалнопросветно и културно подобрение на с. Габрово."

 

 

Димитрия Димитрова била родена в гр. Димотика. Не разполагаме с биографични данни за нея. Учителствувала е в Габрово четири години — от есента на 1909 до 1913 г., когато заедно с населението напуснала селото ни. Взела участие в ограмотяването на момите чрез откритото от главния учител Хр. Киров неделно училище. Проявила се като опитна преподавателка и била уважавана от габровци. През време на нейното учителствуване значително се увеличило посещаването на момичетата като редовни ученички.

 

Катина Кирякова Белчева е родена на 8. VI. 1895 г. в гр. Одрин. Завършила е петокласно училище в родния си град. Учителствува две години — от есента на 1911 г. до пролетта на 1913 г. Заедно с главния учител

 

58

 

 

Христо Киров и с Димитрия Димитрова тя работила и в неделното училище за ограмотяване на момите. През 1913 г. под нейно ръководство била уредена томбола с изработени от ученичките ръкоделия. И тя напуснала селото прн оттеглянето на населението към Смолянско през лятото на 1913 г.

 

Преподавателите от училището искрено се привързвали към местното население. Мнозина от тях оставали в селото и през ваканциите. Климатът, студените води, хубавата околност, лесното снабдяване с хранителни продукти ги задържали. Същевременно те се надявали на отзивчивостта и гостоприемството на населението.

 

Габровци, намиращи се на работа в Цариград и другаде, посочвани за пример със своите трудолюбиви стремежи, не са оставали безразлични към нуждите за обзавеждане на училището. Старейте и въобще живеещите в селото ни, въпреки че средствата на мнозина от тях често били оскъдни, са имали присърце процъфтяването на българското училище. Църквата със своите приходи също помагала. Така че и ние, останалите още живи и посещавали училището в с. Габрово, помним добре, че имаше необходимите помагала и притежаваше доста богата библиотека.

 

Отоплението на училището през студения сезон е ставало с дърва, като всеки ученик е донасял по едно дърво на ден от дома си. Когато имало само един учител, обучението на всички отделения ставало в голямата стая. Когато е имало повече назначени учители, обикновено I и II отделение се обучавали в голямата стая, а III и IV — в по-малката.

 

Извън Габрово се учели много наши младежи: Атанас Киряков Патологлу е първият габровец, който към 1846—1847 г. е бил изпратен от баща си Киряк Ат. Патологлу в с. Мароня, Гюмюрджинско, да учи псалтикия — източно черковно нотно пеене на гръцки език.

 

Павлю Тужаров отишъл в Даръдере към 1878 — 1880 г. да учи турски език и славянско-черковно пеене.

 

Димитър М. Кафалиев отишъл към 1875 г. с Димитър П. Кудоглу в Цариград и там следвал в българското училище в Шншли. Издържан бил от дядо Петко Г. Кудоглу.

 

Димитър П. Кудоглу по онова време следвал около 6 години във френския колеж в Цариград, като прекъснал

 

59

 

 

около една година поради смъртта на баща му (К. Турдоглу).

 

Атанас Т. Коруев следвал в Пловдивската гимназия ״Александър I" през 1886—1889 г., завършил III клас през 1888—1889 г. Повече не пожелал да следва, завърнал се в Габрово и се включил в революционното движение.

 

Павел Данаилов Кирчев — Лингов е роден към 1868 г. Получил е първоначалното си образование в Габрово. Бил при баща си Данаил Кирчев Лингоолу в Цариград. Завърнал се в Габрово и с Ат. Т. Коруев заминали да следват I—III клас в Пловдив през 1886—1889 г. Той продължил образованието си и след завършване на гимназията останал там пет години на работа в Българската народна банка. След това заминал на работа във Франция и се установил в Париж. В родния си край идвал през 1897 г. През 1920 г. дошъл от Париж в България за свиждане със своите близки. През 1925 г. заболял и там починал.

 

През последното десетилетие на XIX в. стремежът към образование се повишил. След завършване на основното училище доста младежи посещавали втора година IV отделение, а по-късно следвали I клас в Габрово по програма, близка до прогимназиалната, въпреки че в селото не е имало официално открита прогимназия. Преподаването се извършвало от същите учители, но с по-високо образование. Трябва да допълним, че по онова време заминали да следват следните петима младежи:

 

Димитър Киряков Кудев през 1893/94 г. следвал в Одрин българско четвъртокласно училище заедно с други двама ученици. През учебната 1894/95 г. следвал в Серес четвъртокласно училище. Следващите пет учебни години продължил образованието си в Солун — 2 години в българската гимназия, 2 години в смесен френско-цръцки колеж и през последната учебна година — 1889/1900 посещавал френски колеж;

 

Никола Поптодоров бил заедно с Д. Кудев в Одринското училище през 1893/94 г. Прекъснал една година и през 1896/97 г. продължил в Сяр (Серес) педагогическото училище;

 

Владимир Т. Коруев, роден на 1. V. 1878 г., отишъл заедно с Д. Кудов в Одрин, където следвал две

 

60

 

 

години — през 1893/94 и 1894/95 г. Прекъснал една година и след това продължил образованието си в скопеното българско мъжко трикласно и педагогическо училище. Притежаваме свидетелство №43 от 26. VI. 1898 г. за завършен II курс с отличие и преминаване в III педагогически курс. Завършил е през 1899 г.;

 

Костадин Д. Киречев следвал в Сяр (Серес) през учебната 1893/94 г. по-нататък не продължил;

 

Атанас Д. Киречев завършил III клас в гръцко училище в Ксанти през 1895—1898 г. и след това продължил в Одрин в турското ״Султание мюлкие мектеби" от 1899 до 1902 г.

 

През първото десетилетие на XX век излезли от Габрово да продължат образованието си много младежи:

 

Киряк Георгиев Шивачев следвал в гръцко училище в Ксанти през учебната 1900/1901 и 1901/1902 г. След прекъсване от три години продължили образованието си във френския колеж в Солун през 1905/1906 и 1906/1907 г. учебни години;

 

Георги Киряков Кудев следвал в Одрин през учебната 1901/1902 г. в българската гимназия ״Д-р П. Берон". Заедно с него през същата година са следвали в Одрин Атанас Василев Бачков и Григор Павлов Тужаров, син на Павлю Тужаров;

 

Константин Ат. Турдоглу е следвал две години в гръцко училище в Ксанти. След прекъсване продължил образованието си в Цариград през 1908—1912 г. в английския, а след това — през 1912—1914 учебна година — във френския колеж;

 

Константин Георгиев Шивачев следвал само една година (I отделение) в габровско българско училище. Поради преместване на семейството им в Ксанти, през учебните 1905—1909 г. завършил основното си образование там в гръцкото училище. Следващите 4 години дошъл в България при сестра си и зет си Владимир Т. Коруев, който учителствувал тук; повтаря IV отделение в българското училище в с. Даутларе (сега Царимир), I прогимназиален клас — в Пазарджик и II и III клас — в с. Куклен. Средното си образование започва и завършва в Пловдив — мъжката гимназия ״Александър I", а висше — медицина, следвал в гр. Грац — Виена (Австрия) (1920—1926 г.);

 

Александър Георгиев Кафалиев следвал в Одрин

 

61

 

през учебната година 1906—1908; през 1908/1909 в София; през 1910—1913 г. учел в търговската гимназия в Солун;

 

— Васил Атанасов Кърджалиев учил в Одрин от I до VI клас през учебните 1907—1913 г. По същото време, с цел да се учат неколцина младежи заминали за с. Еникьой;

 

— Никола Анастасов Карачолев учел в Еникьой през 1907—1910 учебна година и завършил прогимназия (I—III клас);

 

— Александър Петров Каварджиков завършил I клас през 1907/1908 г. в Устово, Смолянско. През 1908— 1910 г. завършил II и III клас в с. Еникьой. След това продължил образованието си в Българската духовна семинария в Цариград през следващите три учебни години 1910—1913;

 

— Иван Костадинов Корметев също завършил прогимназия в с. Еникьой през 1907—1910 г. заедно с горните двама, а след това продължил образованието си в Одрин през 1910—1913 учебни години.

 

Заедно с горните трима само една година — I клас, завършили прогимназия в с. Еникьой следните ученици: Александър Георгиев Келев, Васил Димитров Кафалиев, Гавраил Христов Ангелов и Илия Георгиев Кичев.

 

През 1909/1910 учебна година заминала за с. Еникьой друга група от 5 ученици:

 

— Петър Янков Коруев завършил I клас в Еникьой през 1909/1910, а II и III клас — в Ксанти през учебните 1910—1912 г. През 1912/1913 учебна година учил във френския лицей в Солун. След Балканската и Междусъюзническата война било невъзможно да продължи образованието си в същото училище и след изтеглянето на жителите от с. Габрово постъпил в Пловдивската мъжка гимназия ״Александър I", където завършил средното си образование заедно с Константин Г. Шивачев. Медицина следвал в Грац, Мюнхен и Виена през 1920— 1925 г.;

 

— Павел Д. Кафалиев и Димитър Петров Пачов следвали в Еникьой и Ксанти заедно с Петър Я. Коруев, като вторият заминал за Одрин следващата 1912/ 1913 учебна година;

 

— Димитър Н. Кафалиев и Стефан Енчев Матков следвали в с. Еникьой само през учебната 1909/1910 г.

 

62

 

 

След 1910 г. само трима продължили образованието си — Костадин К. Харитев, Павел Атанасов Иванов и Никола Тодоров Матушев в Ксанти, които учели в Ксантийската прогимназия през 1911/1912 учебна година. Първият и третият учели и през 1912/1913 г.

 

Костадин К. Харитев (роден 1898 г.) завършил гимназия в Ксанти. През 1919 г. бил назначен за учител в гр. Гюмюрджина. След това учителствувал последователно в с. Райково, Смолянско, в с. Куклен, с. Яким Груево, Пловдивско. Последните си 6 години учителствувал в Пловдив и бил пенсиониран през 1954 г. Починал на 27. IV. 1957 г. в Пловдив.

 

Георги Костадинов Киречев учел в с. Еникьой (I и II клас) през учебните 1911/1912 и 1912/1913 г.

 

След преселването си жителите на Габрово изпаднали в тежко материално положение. Въпреки това поради силното желание на възрастните да дадат на своите деца по-високо образование и главно поради ученолюбието си много младежи продължили учението си и завършили средно и висше образование.

 

Единственото училище в с. Габрово, построено още към 1832 г. непосредствено до църквата, било паянтова сграда и пострадало от пожар на 9. III. 1870 г. По този повод учителят Я. Змейкович изпратил следната дописка до в. ״Македония":

 

„Село Малко Габрово. Априлий 1870. Вие знаете, че като от наше село не може да ви ся писа някакви новини, защото тия две села са отдалечени с други български села и с гръцки и следователно не може да стане някое важно за народността събитие и достойно за отбелязване. На 9 м. се запали училището, часът на 6 през нощта и в двете стаи, които изгоряха, изгоря и един хекимин (билярин-загорлия), който и стана причина да се запали училището. Както и да е, с волята на Всевишнаго аз с попа се избавихме да станем жертва на пожара. Тъй също се отърва същото училище, в което четат децата". [39]

 

 

От построяването на училището в с. Габрово (1832 г.) до назначаването на първия български учител (1869 г.) нямаме данни, от които да се вижда, че момичета са посещавали училището. Знае се само, че учителят

 

63

 

 

Гавраил Попянков преподавал на Мария П. Кудева в дома й с гръцка азбука на български език. За пръв път започнали да се учат 5 момичета по време на учителя Д. Воденичаров. При заместника му Д. В. Мавров (1889—1892 г.) също имало няколко ученички. по-късно Фота Ралева, Ат. Букурешлиев и Ат. Кърджалиев (1896—1900) преподавали на няколко момичета. След това време много години няма ученички, но с идването на последния главен учител и на двете учителки доста момичета започват да посещават училището. Поради това в с. Габрово имало малко грамотни жени. За ограмотяването на момите било открито неделно училище.

 

По инициатива на Елена Хр. Кирова (съпруга на главния учител), отчасти и на учителката Катина Кирякова, извън учебната работа бил уреден и курс по шивачество на бельо и детски дрехи. Много жени и моми се научили да шият на машина. Шевни машини купили доста селяни (Петър Пачов, Янко Т. Коруев и др.).

 

През 1869 г. Никола Т. Папазоглу, тютюнотърговец, донесъл дар от Българското централно читалище в Цариград за училището в селото годишни течения на в. ״Македония" и списанията „Книжици" и „Читалище". С тях се поставили основите на селската библиотека. Янко Пашелиев подарил едногодишно течение от сп. „Читалище" на училището в Еникьой [40]. Владимир Т. Коруев, също от Габрово, който учителствувал в България, изпратил в родното си село научна, художествена и педагогическа литература. Учениците започнали да се абонират за детските списания „Звездица", „Детска радост" и „Светулка". Приходът от разни представления бил изразходван за нуждите на библиотеката. Книги били набавяни не само за учителите и учениците, но и за прочит от селяните, които чувствували нужда от просвета и се стремели да обогатят скромните си знания. Читалището дължало успехите си на своя основател Димитър Мавров и на Христо Киров, и двамата учители. Салонът на читалището се намирал над магазина на Никола Попов, в центъра на селото. След Хуриета (1908 г.) редовно се получавали български вестници, които излизали в България и в Турция.

 

Според Иван К. Корметов при приключване на учебната

 

64

 

 

1906/1907 г. учениците от IV отделение с помощта на учителите изнесли пиеска, в която той взел участие. На него дали женска роля, понеже тогава момичета не посещавали училището. Бил облечен в женски дрехи и повечето от присъствуващите не могли да го познаят. Васил Ат. Кърджалиев също вземал участие в тази пиеска, заглавието на която не помни. Утрото излязло сполучливо и селяните останали доволни.

 

На учителска конференция в с. Еникьой през 1910 г. било взето решение учителите от двете села да изнесат пиесата ״Двете сирачета" от Д. Емери и Норман в гръцкия театър в Ксанти. Българската колония в града оказала голямо съдействие при продаването на билетите и при събирането на дрехи за актьорите. Доходите от представлението били за училищните библиотеки на двете села.

 

През същата година габровските учители изнесли българска комедия в Габрово. За театрален салон приспособили къщата на чорбаджи Павлю при Калайджиев чучур.

 

Катина Кирякова Белчева също съобщава, че учениците от селото са давали представления — малки пиески.

 

 

     8. Старини в района на селото

 

В землището на с. Габрово има доста интересни и ценни старини, но всичките останали непроучени.

 

Най-ценна и вероятно най-древна е старината Градището, по габровски ״Градишшиту". [**] За останки от селище нямаме данни. През многото изминали години положително е имало затрупване, но разкопки не са правени до 1913 г., а и по-късно.

 

Градището е разположено върху най-южната част на близкото източно възвишение, вдясно от пътя за Ксанти, на около 1 км извън с. Габрово. Останките от дебели основи, които сме виждали, имат вид на крепостни стени и обхващат повърхност от 1500—2000 м2. Тези останки имат форма на трапец, разположен с най- късата стена на север, нагоре към билото на възвишението.

 

65

 

 

В тази част от постройката вероятно е имало кула за наблюдение. Постройката е разположена от север на юг върху стръмно слизащия склон. От северната страна излиза водопровод от глинени тръби по посока на североизток, към кладенчето на Маджаровата нива, над пътя за Ксанти. А от южната й страна слиза стръмно надолу подземен канал с широчина 1—2 м и дължина 1 км, който достига до дола, на около 1 км над началото на р. Вишница. Този канал бе непроходим по наше време и вероятно се е използувал при обсада на крепостта.

 

Предполага се, че то датира от римско време. Крепостта Градището, тази на хълма Талашман — на юг от с. Габрово, в землището на с. Хорозлу, а също и крепостта Демиркапу (Железни врата) на югоизток от селото, в местността Св. Илия, в землището на с. Еникьой, разположени по върховете във вид на триъгълник, представляват вероятно три близкостоящи крепости със стратегическо значение.

 

По северната граница на габровското землище, над р. Мече река — приток на р. Места, има сводест ״камерлия" мост на минаващия оттам път (друмът, жадето) към Беломорието. И друг подобен път и мост съществуват на запад от Габрово, близо до водениците и над Воденичното дере. Предполага се, че тези мостове са от римско време.

 

При обработването на ниви близо до мястото на параклиса ״Св. Георги" Стефан Каварджиев намерил парчета керемиди, по-дебели от сегашните. Баба Пруна разказва, че в тяхната нива били изравяни парчета от стари керемиди. Според нея в Самола имало гробище и това място се наричало ״черквинка" (клисеери). Вероятно тук е имало малка църквнца (параклис), отдавна унищожена и изчезнала. Предполага се, че това е било църквицата на Самола, около 300 м южно от параклиса ״Св. Георги", към местността Лозата. Мястото било празно и необработвано. В близката местност Маринково, пак при разкопаване на нива, Георги (Йоржу) Кичев изровил една делва, която помествала около 200 оки вода. Делвата била пренесена в дома му, а по- късно поставена за резервоар на ״новия чучур". Баба Мара Дачова разказвала, че до тяхната ливада имало

 

66

 

 

параклис ״Св. Петка", посочвала мястото, където било параклисчето.

 

По сведения на Тодор Г. Деликичев в Самола, до нивата на Костадин Караянев, имало камък — плоча за палене на свещи. Местността в края на нивата не се обработвала и се наричала Св. Георги. Дядо Атанас Корметев — Атанас кехая, разказвал, че на това място всяка година на Гергьовден той и други селяни колели курбан. По мое време на това място имаше само една плоча. Близо до местността Маринково в съседство с гробището ״Св. Тодор" се намира местността Керемидницата.

 

В Габрово и околността му има повече от 10 старинни паметници на културата. Църквата ״Св. Богородица", знаем, че е била построена през 1832 г., според поставената и останала до 1913 г. паметна плоча. Но преди построяването й, на това място съществувала малка паянтова църквица на името на същия светец. Този параклис бил опожарен и след това възстановен в предишния му вид. В западния край на Горната махала (до Старото гробище) се намирал параклисът ״Св. Никола", а в Синалската махала — параклисът ״Св. Тодор". И тук по-рано имало също само плоча, поставена върху две малки стени с височина около 1 м. Под същата махала в последното гробище ״Св. Атанас" се намирал друг параклис, строен по-късно, след преместването на гробището в празно място. Над ״Голям чучур", на източното близко възвишение бил параклисът ״Св. Илия", със заградена и неотдавна залесена площ от 3 декара. Този параклис бил най-добре поддържан. На около 10 км далеч на изток от селото сред гъста дъбова гора, близо до селището Самола, имало параклис ״Св. Константин и Елена". Местността носи наименованието Иленка. Той вероятно е най-старият параклис без ограда. По сведения на наши прадеди параклисите ״Св. Илия", ״Св. Никола" и ״Св. Тодор" били стари, разрушени, а по-късно възстановени и към 1900 г. оградени в едно и също време. Това става след султанското ираде от 1894 г., с което се признава правото на Българската екзархия в Цариград да се грижи за църковно-училищните нужди в Одринско и Македония.

 

На юг от параклиса ״Св. Илия", по същото източно въззишение, имало останки от параклиса ״Св. Тодор"

 

67

 

 

и гробище. По сведения от баба Пруна, тук били погребвани не само жители на с. Самола, а също и убити наблизо в сражения християни. По мое време имаше само куп от камъни. В местността Пъстрото гроби имало гробище, което турците наричали ״Аладже мезар" — смесено, пъстро гробище. В стари времена там били погребвани неместни хора, които пътували по минаващия наблизо път. В местността Караахмат до Четал чешме се забелязвали останки от постройка. Тук е имало хан — странноприемница „Хан кедик", за пътуващи по друма пътници. Останали са само основи от постройката.

 

 

     9. Освободителната война

 

Положението на българското население в Беломорската област се влошило извънредно много по време на освободителната Руско-турска война от 1877—1878 г. Започнало изземването на работен добитък, на коне и мулета. Много мъже били мобилизирани за обоза на турската армия („мекереджии"). Макар и далеко от местата, където се водели сраженията, Габрово и Еникьой били непрестанно застрашени от разбойнически нападения.

 

Постепенно военната мощ на османската империя била сломена. През януари 1878 г. армията на Сюлейман паша била разбита и се оттеглила в Родопите. Някои нейни части преминали през землището на Габрово по пътя от Самола за Ксанти, но не нападнали селото. Габровци със затаен дъх очаквали освободителните войски, но нямали щастието да изживеят тази радост. Русите стигнали до Пашовик, но не минали през южните склонове на Родопите, за да слязат в Беломорската област.

 

По време на Освободителната война Киро Дачев от Габрово, който пребивавал в Румъния и Русия и се занимавал с търговия с рязан тютюн, постъпил доброволец в руската армия като водач. Той разказвал за участието си в походите през Балкана, Тракийската низина и Родопите и в боевете при Брестник и Първенец (Пловдивско). Когато частта му стигнала южните склонове

 

68

 

 

на Родопите, помолил да му разрешат да посети за няколко дни родното си село.

 

След войната Беломорската област останала под турска власт. Яремът на чуждото национално робство продължавал да тегне върху местното българско население.

 

Към 1892—1893 г. в габровското пасище Синопуле се появила група от 50 семейства българи-мохамедани, изселници от България, които решили да се заселят тук, без да вземат съгласието на собствениците от селото — българи и турци. Заселниците започнали да строят къщички с материал от близките гори. Габровци направили постъпки пред властите да не разрешават на бежанците да се заселват в землището на тяхното село. Било заведено дори и съдебно дело. Резултатът от него не бил благоприятен. Тогава група селяни, снабдени с брадви, кирки и ножове, нападнали заселниците и започнали да събарят колибите им. В нападението участвували пъдаринът Алю, Георги и Тодор Карагяурови, Тодор Г. Джондов, Георги Ангелов, кметът Костадин Дннчев, Шекир и Емин Ходжови, Мехмед и Меймин Махмудови и др. Българите-мохамедани се оттеглили без съпротива и се заселили в района на Драма, в местността Топалкедик, наречена по-късно от габровци Топалското. Този инцидент не влошил отношенията на жителите на Габрово със съседите им българи-мохамедани. Отношенията си останали добри, както и преди.

 

 

     10. Революционно движение от 1878 до 1917 г.

 

Макар и по-късно, революционните идеи започнали да се разпространяват и сред българското население в Беломорската област. Те прониквали предимно чрез занаятчиите и работниците, идващи от Македония, главно костурчанн, които се настанявали на работа в Ксанти. Пламенни революционни агитатори били преди всичко учителите, в това число и учителите, които пребивавали в Габрово: Яков Змейкович, Гаврил Попянков, Димитър Мавров и особено Христо Костадинов Киров. Активно участие в освободителното движение взели и свещениците от селото Анастас Димитров (поп Пала) и Тодор Николов. Към революционното дело се приобщили

 

69

 

 

и повечето младежи, които отивали да учат в Пловдив, Одрин, Цариград, Сяр (Серес), Солун, Скопие и др. [41]

 

Още през 1879—1880 г. в Габрово бил създаден патриотичен кръжок начело с Павел Туджаров, който взел участие в протестната акция срещу решенията на Берлинския договор. В кръжока влизали: Манол Караиванов, Костадин Харитев, Киряк Дачев, Тодор Николов, Киряк Каварджиков, Георги Насков, Георги Шивачев (Терзийоргов), Гаврил Патолов. Патриотичният дух на селяните се повишил. Засилила се и надеждата за скорошно избавление от чуждото потисничество и за присъединяване към България. Наскоро обаче активността на кръжока замряла. Но както и на други места, така и в Габрово бил използуван всеки случай за проява на бунтовни настроения. На празници, именни дни, вечеринки, годежи и свадби се пеели революционни песни. Устройвали се срещи между дейците на освободителното движение. Празникът на Кирил и Методий (11 май) се чествувал с голяма тържественост. В такива дни решителни мъже не се поколебавали да стрелят с револвери и пушки, без да държат сметка за евентуалните лоши последствия. Стрелбата повдигала борческите настроения на селяните.

 

През 1889 г. се завръщат от Пловдив, където следвали, Атанас Т. Коруев и Павел Данаилов. Първият става член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и пламенен пропагандатор на нейните идеи. Както е известно, организацията си поставя задача чрез масова революционна борба на всички подтиснати в Македония и Одринско да извоюва пълна политическа автономия на двете области. Възобновила се дейността на кръжока, към който се присъединили Атанас Т. Коруев, Атанас Д. Течков, Тодор Атанаскехайов (Матуш), Киряк Хаджиатанасов (Хаджицко),

 

70

 

 

Костадин Я. Корметев, Янко Т. Коруев, Димитър X. Чилингиров, Васил П. Симеонов, Тодор В. Терзиев, Петър Я. Пачов (Бачо), Никола М. Кафалиев, Георги Хр. Ишев.

 

През 1899 г., изпратен от Чепеларския революционен комитет, в Беломорската област пристига Владимир Бочуков от с. Райково с цел да образува революционни комитети в Ксанти, Еникьой, Габрово и други селища. В Габрово той посветил в революционното дело Васил Т. Докторов (Кусуроглу), негов личен приятел. Излишно било да се разясняват целите и задачите на организацията, които били вече добре известни на селяните. За ръководител на местния революционен комитет бил избран В. Докторов. Към организацията се присъединили Петър (Бачо) Я. Пачов, Павел В. Терзиев, Атанас (Нашо) В. Корметов, Петър Лингов, Димитър Бочуков, Христо Джондов, Иван Чилингиров, Киряк Д. Дачев, Янко Тютьолчев (Янарото), Георги Ат. Корметев. Те положили клетва, която гласяла:

 

״Заклевам се в бога, вярата и честта си, че ще се боря до смърт за свободата на татковината ми — Македония и Одринско, че ще се покорявам безусловно на началството и безпрекословно ще изпълнявам заповедите му, че няма да издам никому нито с дума, нито с дело организационните работи и всичко онова, което от днес нататък чуя, видя и разбера по делото. В противен случай нека бъда убит от едного от другарите с револвера и камата, които целувам тук."

 

Съзаклятникът целувал револвера, камата и евангелието и така ставал член на ВМОРО.

 

Срещите на членовете и полагането на клетвата ставали главно в тютюневата маза на Атанас Т. Коруев. Клетвата се извършвала пред свещеника Тодор Николов.

 

Ръководителят Васил Т. Докторов учил до IV отделение, но чрез самообразование успял да се издигне. Тих и любезен с всички, той същевременно бил и смел, решителен, работлив и упорит. Още от самото начало развил забележителна дейност в революционния комитет. Постепенно посветил и други по-млади, смели младежи, конто били приети за редовни членове

 

71

 

 

на организацията. Към 1899—1900 г. се завърнали от учение Владимир Т. Коруев, Никола Поптодоров (Попов) и Димитър К. Кудев и се включили за редовни членове на организацията. Никола Поптодоров станал в скоро време и неин секретар (след Атанас Т. Коруев).

 

През 1900 г. още в Солун Димитър К. Кудев бил посветен в революционното дело и получил поръчение да основе в с. Габрово революционна група. Когато се завърнал в родното си село, той намерил вече да действува местен комитет. В Ксанти и Еникьой също имало комитети. Като жител на гр. Ксанти Кудев сътрудничел на ксантийския ръководител Наки Паскалев. В района на Ксанти пристигнал (1902 г.) Александър Филипов, който свикал сбирка на комитетите от Ксанти, Габрово, Еникьой и Даръдере. [42] През следващите години в редовете на организацията влезли още Иван Т. Докторов — брат на ръководителя на местния комитет, Стамат В. Корметов, Димитър и Киряк Тилови, Тодор Чилингиров (Тодори), Янко Георгиев Маджаров, Димитър Ат. Костов, Димитър В. Терзиев, Стефан (Щефо) Мавров Динков, Мавро Д. Стоянов, Анастас С. Кулаклев, Панайот Тилов Курутодев, Киряк Устапетков, Атанас К. Карабаджаков, Гаврил Т. Диев, Васил Я. Карачолев, Янко Радев Дедьовски, Петър Павлов Тосков, Атанас Г. Камбуров, Георги П. Ишев, Пандели К. Пейков, Георги Митров Ронев, Димитър Панайотов Коджакехайов, Васил Гаврилов Патолов, Киряк Я. Калайджиев, Тодор Тилов Топалов, Тодор Г. Джондов, Димитър Г. Диев и др.

 

Някои жени също били посветени на революционното дело: Стамата (Мата) Т. Коруева, Дука Ат. Коруева, Мария Ат. Коруева, Екатерина В. Докторова, Мария Т. Николова, Екатерина П. Пачова, Елена Ат. Василева-Корметова, Елена ЯКоруева, Елена К. Корметева, Яна Д. Тилова и други.

 

Атанас Тодоров Коруев, като по-образован и добре запознат с революционното дело, бил секретар на местния комитет. С негово съгласие в тютюневата маза на Коруев и по-късно била приета районната чета на организацията. След смъртта му била арестувана и съдена втората му жена Мария (по баща Кючукова), която била изпратена в затвора с малко дете кърмаче.

 

Активни участници в революционното движение имало много. Владимир Т. Коруев още като ученик навлиза

 

72

 

 

в движението, След около две години в Устово бил в ръководството на местния комитет. Хр. Караманджуков пише, че в средата на 1901 г. Вл. Коруев бил определен за организатор на Ахъчелебийско (Смолянско) с помощник Костадин Николов, но поради недоразумения Вл. Коруев заедно с други дейци напуснали организацията. Според Т. Деликичев, това станало след убийството на Ат. Шапарданов и Дечо Стоев, дейци на Вътрешната организация, станали жертва на острите разногласия между Върховния комитет и организацията [43].

 

Никола Поптодоров бил образован младеж и секретар на комитета след Атанас Т. Коруев, Дим. К. Кудев оказал ценна помощ на Васил Докторов главно в шифрованата кореспонденция.

 

През по-голямата част от годината много габровци и еникьойци пребивавали като тютюноработници в Ксанти и представлявали там мнозинство от българския елемент. Васил Докторов и тук се наложил като добър пропагандатор. Той наел там един хан, наричан ״Габровски хан", където като ханджия замаскирвал трескавата си революционна дейност. До пролетта на 1903 г. дейността на комитета протекла тихо, плавно, без сътресения и се отличавала главно с приемане на около 70 души членове. Полагали се и усилия за снабдяване с оръжие. Но оръжие се получавало в малки количества и то не било твърде годно. А селото давало значителни суми за въоръжаване. Поради тази причина комитетът се въздържал да приеме след това нови членове. Желание да влязат в организацията имало у почти всички младежи. Устремът на членовете на организацията към саможертва за освободителното дело бил неописуем.

 

Заслужава да се спрем на габровския дългогодишен пъдарин Алю и отношението му към революционното дело. по-горе писахме за неговата дейност в борбата срещу разбойническите нападения, поради което се ползувал с голямо доверие между габровци. Затова като пъдарин Алю, или както бил наричан Гяур Алю, бил отчасти запознат с работите на революционната организация. Нему било известно движението на четите, но той не ги издавал, а напротив — заблуждавал тези,

 

73

 

 

които ги преследвали. Всичко това вършел може би и поради страх от лоши последствия за него. Към революционната организация насочил и сина си Мехмед, също бивш пъдарин на селото и защитник на габровското население. Синът му дори за кратко време влизал в състава на четата.

 

Комитетът изпълнявал нареждания — например да улесни изпратени четници за снемане топографични карти на местността около тунелите и мостовете между гарите Окчилар и Бук и др. Той укрепвал дисциплината на своите членове. Следял зорко поведението на някои намиращи се в селото инородци, както и това на някои неособено сериозни свои съселяни и своевременно вземал мерки за отстраняването им.

 

Екатерина П. Пачова (баба Пачова) ни разказа, че една нощ мъжът й и Тодор Атанаскехайов (Матуш) докарали в чували два товара пушки мартини. В предварително приготвен изкоп в градината им послали слама, сложили ги заедно с чувалите, покрили ги пак със слама и ги заровили. По сведения на Екатерина В. Докторова в тяхната стая под дюшемето имало скрити 5— 6 пушки. През нощта от време на време мъжът й разковавал прага, изкарвал пушките и ги почиствал. Съпругът й се занимавал с организационна !работа, а брат й Петър Г. Камбуров бил куриер. Като малък, той се движел свободно, разнасял съобщения, без да е заподозрян от турската власт.

 

По данни на Мария Павлова Терзиева оръжие в дома си не държали, а го скривали по нивите. Така правели и много други габровци.

 

Елена Ат. Василева (Корметова) ни съобщи, че в тяхната къща имало скривалище за пушки с две дюшемета, направено от Тасю Кабаоан от Левочево. Пушките били докарани от Исьоренската кула (върха на Ченгене хисар). Иван К. Корметов помни добре как една вечер отишел с майка си в къщата на Атанас Т. Коруев. От жена му Мария получили една пушка, която баща му укрил в стаята (саделницата), в канала на стената за дървото, с което затискали вратата през нощта.

 

Поради това, че укривали оръжието на сигурни места и тъй като бивали обикновено предупреждавани преди претърсвания, габровци не пострадали.

 

Ръководителите на революционното движение проявили

 

74

 

 

интерес към района поради следните съображения: заселените тук българи били будни хора, родолюбиви, смели, с борчески дух. Освен това те били с добро материално състояние и организацията можела да очаква значителна парична подкрепа, както било в действителност. Тук имало сгодни условия за терористични акции и атентати върху ж. п. линията, която между гарите Окчилар и Исеинкьой (първата — на югоизток, а втората — на запад от с. Еникьой) минава покрай р. Места и през югозападната част на планината Руен (Чала), гдето има 23 тунела. Така че съобщението по железницата между Цариград и Солун може да ce прекъсне за дълго време.

 

След Владимир Бочуков през есента на същата 1899 г. в Габрово пристигнал Александър Кипров, натоварен от Гоце Делчев и Гьорче Петров, задгранични представители на Македоно-одринската организация, да заздрави комитетите в Ахъчелебийския край״ в Габрово, Еникьой, Ксантийска околия и гр. Ксантн. Кипров имал и специална задача да проучи условията и възможностите за атентати по ж. п. линията Солун—Дедеагач, по- специално между гара Бук и Ксанти [44].

 

През април 1902 г. от Централния комитет на организацията в района на Ксанти пристигнал Александър Филипов, който свикал сбирка на комитетите от Ксанти, Габрово, Еникьой и Даръдере.

 

Районната революционна чета идвала в землището на с. Габрово още през 1899 г. непосредствено след образуването на революционния комитет. В нейно присъствие у Атанас Т. Коруев ставало понякога приемането и полагането на клетва от новите членове.

 

Към 1888 г. в Габрово се заселил един бакалин-хлебир Михо Пападопуло, влах от Загор—Янинско (Епир). Организацията имала улики за неговата предателска дейност и взела решение да бъде премахнат. В убийството взели участие Хр. Джондов, Дим. В. Бочуков, Ив. Чилингиров, Стамат В. Корметов, подпомогнати от селския пъдарин Петър Лингов. Пъдаринът го извикал от дюкяна му и присъдата била изпълнена.

 

На другия ден кметът и други съветници дават писмо

 

75

 

 

по Хр. Джондов да го занесе в Ксанти, с което съобщили на властта за станалото убийство. Хр. Джондов останал да работи в Ксанти като тютюноработник в продължение на 10 дни. След това по решение на организацията Джондов, Иван Чилингиров и Димитър В. Бочуков напускат града и се присъединяват към четата, за да не бъдат открити като участници в убийството. От Ксанти отишли в габровското землище и се свързали с Т. Джондов, овчар при Коста кехая Манолков, получили храна и оръжие и заминали към планината Караахмат. Следствието по делото на Михо Пападопуло било прекратено. Забягналите били осъдени задочно.

 

В продължение на повечето от три години нямало подозрения, че районната революционна чета действува в землището на с. Габрово. Организацията се развивала без особени сътресения. Революционният комитет бил в постоянна връзка с ръководителите на граничния революционен пункт в с. Чепеларе до окончателното му ликвидиране през пролетта на 1902 г.

 

През пролетта на 1903 г. бил нанесен удар на революционното дело в Габрово. Районната чета била по това време в селото. Наложило се да бъде посветен в делото и да бъде заклет селският пъдар, габровецът Иван Янков Вълков. След полагане на клетвата обаче Иван Вълков се изплашил. Страхът му го подтикнал да напусне службата си на пъдар в селото, да отиде в Ксанти като тютюноработник. Наскоро след това загубил разсъдъка си. Един ден той излязъл от тютюневия склад, тръгнал по улиците и тичайки, крещял, че има комити. Назовал имената на Васил Докторов и Янко Тютьолчев (първият — ръководител, а вторият — член на организацията), на Гавраил Патолов и Атанас Кудев, от които последният дори не бил член, но назован вследствие умопомрачението на Вълков. Случаят стигнал до ушите на турските власти, които това и чакали. На Гергьовден — 23 април 1903 г., назованите от Ив. Вълков заедно с него били арестувани.

 

Когато задържаните габровци били отведени в стаята на арестантите, Ив. Вълков дошъл на себе си и започнал да отрича, че неговите съселяни са комити. За да разполагат обаче само с първите му показания, властите го отделили в друга стая, където после бил намерен

 

76

 

 

убит. До него сложили пушка, за да представят убийството му като самоубийство.

 

Все по това време, на 16 април 1903 г., малка чета от четирима въстаници — Антон Дечев от с. Чепеларе, Любен Булашев от Самоков, Христо Стоев Лакудата от с. Чокманово и ръководителят Петър Г. Манджуков от Македония — заминала към ж. п. линията и тунелите между гара Окчилар и с. Еникьой, Ксантийско. След три дни, на 19 април, те стигнали до гората Караахмат. За водачи от с. Габрово до с. Еникьой били определени Янко Тютьолчев (Янарото) и Атанас В. Корметов, но поради разкритията те били арестувани. Когато четата пристигнала на уговореното място, габровските водачи не се явили. Тогава Манджуков изпратил един от хората си (вероятно Христо Стоев Лакудата) при свещеника Тодор Николов в с. Габрово да узнае какво става. Разбрала за случилото се, четата не могла да изпълни задачата си и се върнала обратно в Карлуково (сега Славейно).

 

Подготовката за въстание в Македония и Тракия се засилила извънредно много. Закипяла оживена организационна дейност. От комитета на Ксантийския революционен район били поискани най-подробно сведения за броя на организираните членове, за екипировката им, скици на местността в района и пр. В доклада на ръководството на районния комитет се съобщава, че сред дейците на организацията кипи ентусиазъм, но тяхното въоръжение и подготовка са твърде слаби. За липсата на достатъчно оръжие вина имало и ръководството на организацията. От района били получени необходимите средства за купуване на пушки, но ръководството не успяло да ги набави. Затова местните дейци предложили да не се организират големи въстанически действия в района на Ксанти, което било прието от организацията в Одрин. В района на Ксанти не се стигнало до въоръжени сблъсквания, но въпреки това тук били задържани значителни турски сили.

 

Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) бива потушено по най-варварски и безчовечен начин. Европейските капиталистически страни не се намесили в полза на въстаналите народни маси от Македония и Одринско и Турция останала с развързани ръце.

 

Тук накратко ще се спрем върху репресии и преследвания,

 

77

 

 

на които били подложени жителите на Габрово заради участието им в революционното движение.

 

До Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) в Габрово имало войскова част в състав от 50— 60 войници под командуването на Ибрям ага. Частта била настанена в беглика. Чаушинът, който произхождал от Анадола и бил известен с прозвището си Черният Чауш, бил много жесток и малтретирал селяните при най- малък повод, с което си спечелил омразата им. С няколко войници чаушинът обикалял често из селото, особено в празнични дни, като непрекъснато търсел поводи за спречкване. След въстанието старите войници (мустафъз) били сменени с млади, чийто брой възлизал на около 100—150 души.

 

След арестите последвали обиски в селото и мъчения на жителите му. Габрово било държано в блокада в продължение на три денонощия. На третия ден дошли представители на властта (хюкюмата) от Ксанти, придружени от мюдюрина молла Реджеп. Посрещнал ги Янко Т. Коруев, Димитър Я. Мавров, Тодор Атанаскехайов (Матуш) и други видни габровци.

 

Неканените гости отседнали в бейлика. Въоръжени полицейски команди започнали да обискират къща по къща. Търсено било оръжие, но били открити само няколко револвера. От селяните непременно се искало да представят някакво оръжие и те били принудени да купуват от местните турци пушки и ножове, за да се отърват от преследванията. Мнозина от заподозрените за връзки с революционната организация били арестувани и вързани двама по двама. Най-основно била претърсена къщата на Атанас Т. Коруев, където отсядали комити. Всичко било преобърнато, изкъртени били дъски, прегледани били внимателно всички подозрителни кътчета, но диренията останали без резултат. Каймакаминът бил много ядосан и открито обвинявал мюдюрина, че защищава селото, което крие комити. Всичката си злоба излял върху кмета Г. Насков, който не смеел нищо да възрази, а само потвърждавал с думите ״пек и, пек и" (много добре). по-възрастните дъщери на Г. Насков си спомнят, че в техния дом в гостната бил окачен портрет на руското царско семейство, сложен в рамка. Само този факт бил достатъчен на полицията, за да запали къщата им. Но увлечени в желанието си непременно

 

78

 

 

да открият оръжие, органите на властта не обърнали внимание на портрета.

 

Жителите на Габрово се надявали, че Янко Короолу, като човек влиятелен пред турците, ще облекчи положението им, особено пред мюдюрина. Той бил ״аза" (съветник). Молла Реджеп не само събирал юшура (десятъка), но и симпатизирал на местното българско население. И действително селото не било опожарено, дори и някои от арестуваните били освободени. Но с това аферата не била приключена. Последвали нови обиски и арести. Задържани били допълнително свещеник Тодор Николов, Георги Атанасов Корметев, Тодор Тилов Топалов, Георги Т. Мурджев, Васил Карачолев, Мария Ат. Коруева с дете на два месеца.

 

От Ксанти всички арестувани били закарани в Гюмюрджина и след двумесечно разследване били препратени в Одрин. Тук военният съд осъдил 7 души: Васил Докторов — на 10 години; Киряк Хаджиатанасов, Янко Тютьолчев, Киряк Дачев, Атанас и Стамат В. Корметови и Георги Ат. Корметев — по на 5 години затвор. Останалите били оправдани. По време на разпитите арестуваните габровци били довеждани пред Мария Коруева, която трябвало да потвърди, че са идвали в тяхната къща. Жената отричала, като се оправдавала, че е от друго село и не познава все още добре жителите на селото. За да я сплашат, войниците хващали детенцето й — момиченце на два месеца, и го подхвърляли във въздуха, та като падне, да се набучи на шишовете на техните пушки. Едва през 1904 г. осъдените били амнистирани.

 

След въстанието почти навсякъде в Македония и Тракия настъпило униние и дезорганизация сред революционните комитети. Трите комитета в Габрово, Еникьой и Ксанти продължили да съществуват. Четите се разформировали. Някои от четниците на разформированата районна чета на организацията, като Тодор Хвойнев, Христо Стоев Лакудата, Бечо Даракчията и др., образували нова чета, която действувала своеволно, без връзка с каквато и да е организация. Комитетът в Габрово не само не споделял дейността на тази чета, но изчаквал удобен момент да я премахне. С действията си тя носела беди на населението и организацията, защото турските власти гледали на тази чета като на революционна

 

79

 

 

и увеличили репресиите срещу селяните на Габрово.

 

От габровките Екатерина П. Пачова, Екатерина В. Докторова, Мария Павлова Терзиева, Елена Ат. Василева — Корметова, Елена Я. Коруева, Мария Ат. Кърджалиева, Яна Д. Тилова, Анастасия Д. Мендеева и др. пи е известно, че четата идвала в Габрово и землището му главно за да се нахрани в селото и да вземе храна със себе си. Нощно време споменатите жени пекли хляб. готвели ястия с месо, правели баници. През 1905 г.. но време на годежа на Анастасия Д. Мендеева, четата била в къщата на Андон Терзийоргов — една твърде неразумна постъпка, защото войнишки патрул се движел из селото, слухтял по всички домове. При такава обстановка откриването на четата от турската войска било много вероятно, а последствията от това за габровци биха били ужасни. При друг случай например — сватбата на Ташо С. Кулаклъев, комитите също дошли през нощта, нахранили се добре със ״свадбино месо" и си заминали.

 

Четата на Т. Хвойнев посещавала и домовете на Васил Докторов, Петър (Бачо) Пачов, Павел Терзиев, Никола Поптодоров, Атанас Василев Корметов, тютюневата маза на Коруеви и др.

 

Недоволството на Габровския революционен комитет от действията на четата станало известно на нейните членове, които замислили убийството на ръководителя на комитета Васил Докторов, но то било осуетено благодарение на някои благоприятни за Васил Докторов обстоятелства. Екатерина П. Пачова ни разказва как една нощ комитите били у дома им. Дошъл и Васил Т. Докторов. Един от комитите, висок, строен, с пушка излязъл от гостната и започнал да се кара с него. Намесил се мъжът й Бачо Пачов, който успял да спаси председателя на комитета.

 

Екатерина В. Докторова разказва, че заедно с четата се движело и едно дете на около 12 години на име Митьо. То било прислужник, свръзка и наблюдател на четата [45].

 

80

 

 

По писмени спомени на Т. Хвойнев, предадени на Ст. Барбов, ни е известно, че през 1907 г. Хвойнев минал с другарите си през с. Габрово и се отправил към с. Курталан. При параклиса ״Св. Константин и Елена" между двете села четата запалила огън, но била забелязана. От с, Курталан пристигнали селяни с пушки, които открили огън. Престрелката траяла около 6 часа. Според бившия габровски пъдарин Мехмед (Метю) Алюв, също участник в четата, когато започнало сражението, трима от групата — Тодор Хвойнев, Карадимоолу и Ив. Чокманчето, минали напред, а двама — Гочо Калфата и Метю, останали да ги пазят отзад, към местността Храново, откъдето смятали да се изтеглят. Но докато и те преминат към Бонзурово, пътят им бил пресечен, затова започнали да се оттеглят към местността Качульово, за да се укрият в гъстата гора. Там обаче били обградени. Гочо Калфата бил убит, а Метю леко ранен. Като се стъмнило и войската, дошла от с. Габрово, прекратила стрелбата, Метю, който добре познавал местността, успял да стигне до Габрово. Там се укрил в дома на Димитър Диев — Каймакамът, а след това — у Костадин (Динко) Диев, докато се затвори раната в крака му. по-късно, подпомогнат от габровци, бил заведен в четата, с помощта на която бил прехвърлен от Чепеларе в Пловдив.

 

Към края на юли 1908 г. четата на Т. Хвойнев се изтеглила от Беломорието към Родопите. В габровското землище се изкачвала към върха Едирнеджик, над Ески мандра, където се спряла, за да се нахрани. Пратеници от с. Габрово — кметът и един съветник — съобщили на четниците, че в Турция има Хуриет. От името на началника на гарнизона (турския офицер) управата на селото и населението ги поканили да дойдат с оръжие в село. Обаче четата решила да не отива в Габрово и потеглила през Караахмат, Олу Ейле, с. Пещера. На 27. VII. 1908 г. на събора в Рожен четниците разпитали за положението в Турция и чак на празника на Пантелей се представили на българските и турските власти. Така приключила дейността на тази чета.

 

След Хуриета в Турция се образувала политическа

 

81

 

 

организация на българите — турски поданици, наречена ״Съюз на български конституционни клубове". В селото също се образувал клон. Тази партия просъществувала около две години, след което турската власт я забранила. През първите две години след прокламирането на Хуриета организацията в с. Габрово развила известна политическа, икономическа и просветна дейност.

 

След Илинденско-Преображенското въстание се засилили гръцката пропаганда и терорът над българското население в Македония и Одринско. Нейни дейци се опитали да убият Д. К. Кудев. За да спаси живота си, към средата на септември 1907 г. ръководителят на Ксантийския район заминал за Русия.

 

На 8 юли 1908 г. от една сътрудничка на одески вестник Д. Кудев разбрал, че избухнало младотурско въстание и че е възстановена конституцията в Турция. На следния ден Д. К Кудев научава невероятната новина, че Абдул Хамид II не оказал никаква съпротива.

 

Към края на март 1909 г. султан Абдул Хамид II се опитал да ликвидира конституционния режим. Младотурските комитети отново се вдигнали с оръжие срещу замислите на реакцията. Формирани били бойни отряди, които се отправили към Цариград. По нареждане на младотурския комитет в Ксанти около 100 доброволци от Габрово били въоръжени. Доброволци били събрани и от други селища. Четите на ВМОРО застанали твърдо на страната на младотурците. За кратко време реакцията била сломена, а Абдул Хамид бил детрониран и закаран като пленник в гр. Солун. Престолонаследникът принц Мехмед Решад бил провъзгласен за нов падишах халиф под името султан Мехмед Решад V.

 

Към средата на октомври 1910 г. новият султан предприел обиколка из Европейска Турция и посетил последователно трите вилаета — Одринския, Солунския и Битолския. От всички околии на Одринския вилает били изпратени делегации за посрещането му във вилаетския център. Ксантийската делегация се състояла от 5 души — мюфтията, градския кмет, Д. Кудев — като представител на българите, един грък и един арменец. В Одрин българският делегат Д. Кудев по молба на ксантийския градски комитет на младотурците бил приет на частна аудиенция от султана. На срещата султанът казал:

 

82

 

 

„Зная, че вие и сънародниците ви от вашия край доблестно сте изпълнили отечествения дълг. Поздравлявам ви. Конституцията, която и вие храбро сте защитавали, гарантира пълна свобода и равенство на всички в държавата ни. Нашата царска милост ще се излива безспир над всички ми добри поданици, за тяхното щастливо добруване. Да бъде бог с нас и благослови страната ни, да зацари в нея вечен мир."

 

 

Учителят в селото Хр. К. Киров, привърженик на левицата на Вътрешната организация, развил също активна политическа дейност. Той упорито се борел срещу привържениците на Конституционния клуб. Около него се групирали младежи, които се ориентирали към народната федеративна партия.

 

 

     11. Родовете и техният произход

 

Със задоволителни сведения разполагаме само за няколко рода. Споменаваме и някои други с непълни данни, а също и такива с фамилни имена, придобити във връзка с професията, външния вид на хората и характера им.

 

КАФАЛЪЦКИ РОД. Родоначалник при основаването на селото бил Хъндю. По старото наименование на махалите тази, където той пръв се заселил, нарекли Хъндяцка махала. Синът му, Стоян Хъндев, бил вироглав и го нарекли „калън кафалъ" (твърдоглав, дебелоглав). Оттам останало фамилното име Кафалиев. Същата махала нарекли по-късно Кафалъцка. Стоян имал син Еню, а той — син Вълко. Синът на Вълко — Митро — починал сравнително млад. Бил на принудителна работа в енидженекото поле, на Еминбейовата ангария, но заболял от малария. Оставил баща си дядо Вълко и жена си с две малки деца — Петко и Мавро, които изпаднали в тежко материално положение. Петко имал син Георги, който не оставил наследници. Мавро имал четирима сина и една дъщеря: Димитър, Георги (Йочко), Мария, Никола, Костадин (Динко, Дичо). Всички те имали общо 21 дена, от които 15 момчета. Фамилното име на този род се запазило до днес и от него са известни осем поколения.

 

КОРУЦКИ РОД. Дошъл е от с. Исьорен. Известно е, че и в последно време там имало жители със същото

 

83

 

 

фамилно име. Дука Ат. Коруева разказвала, че в с. Исьорен останала непомохамеданчена една възрастна жена от същия род. Поради напреднала възраст, болест и по нейна молба била оставена да изповядва християнската си вяра.

 

Фамилното име на този род е от турски произход [46] и се запазило до днес. Родоначалникът на рода при заселването в Габрово се наричал Михаил (Михал) Коруев, който се настанил в горната част на Златилацката махала. Тази част от махалата назовали ״Михале". От самия родоначалник на рода или от наследниците му била построена чешма до имота им, която наричали Коруевия чучур или Михалов чучур. Михал имал син Атанас, а той — син Петър, който пък имал четири сина и една дъщеря: Атанас, Тодор (Тодори), Стана, Костадин и Михаил. Атанас имал син Петър и дъщеря Мария. Тодори имал от двата си брака четири сина и две дъщери: Мария, Атанас, Янко (Иван), Костадин, Аспасия и Владимир. Те общо имали 26 деца, от които 16 момчета, или всичко — 8 поколения, без по-късните наследници.

 

КУДЮЦКИ РОД. Произходът му не ни е известен. Родоначалник е Георги (Иоржу) Кудев, който имал от двата си брака трима сина и две дъщери: Петър (видният П. Г. Кудоглу), Мата, Киряк (видният общественик К. Г. Кудев — Кудоглу), Мария и Атанас. Наследници на П. Г. Кудоглу са дъщеря му Мария и синът му Димитър — видният тютютнотърговец и дарител Д. П. Кудоглу. Другите двама синове на Иоржу Кудев имали: първият — двама сина и две дъщери, а вторият — четири дъщери и един син. От този род са ни известни 5 поколения.

 

РОДЪТ ПАПАЗОГЛУ. За произхода на този род също нямаме данни. Фамилното му име е турско и показва, че от него в по-ранни времена е имало духовни лица. Родоначалник на рода е Никола Тодоров Папазоглу. Той имал син Тодор (по-късно свещеник Тодор Николов Папазоглу) и дъщеря Мария. Тодор имал двама сина и четири дъщери: Елена, Катерина, Никола, Димитър, Пенка и Руса. Синовете на свещеника Тодор

 

84

 

 

имат общо пет сина и пет дъщери. Фамилното име на двете поколения е Попови. Сведенията ни за този род са за 4 поколения.

 

Родът на чорбаджи ПАВЛЮ се преселил от с. Исьорен. Родоначалник при заселването в с. Габрово бил чорбаджи Павлю [47], но не ни са известни неговите преки наследници. Вероятно неговият внук е известният нам втори чорбаджи Павлю. Той имал син Григор Павлов, а последният — двама сина: Гавраил и Васил. От този род са ни известни четири поколения с фамилно име Григорови на последните две поколения.

 

ДЕЛИКИЧКОВСКИЯТ род води началото си от рода Патолови, който считаме за един от основателите на с. Габрово. Известният родоначалник е Киряк Атанасов Патолов, който дава името на рода. Вместо Киряк му казвали Кичо. Но понеже бил нервен, припрян — ״скокнат", наричали го ״дели Кичо" (луд Кичо) и така останало фамилното име Деликичеви.

 

Киряк имал двама сина и четири дъщери: Мария, Анастасия, Стамата, Георги (Йоргу, Гочо), Рада и Тодор. Георги имал двама сина и две дъщери: Костадин, Елена, Тодор, Аспасия. Тези наследници на Георги носят и второ фамилно име — Гочеви, от името на баща, им. Костадин и Тодор имат по един син и две дъщери. През последните десетилетия всички наследници на Кичо изхвърлили представката ״дели" от фамилното си име и се наричат Кичеви. От този род имаме данни за четири поколения.

 

РОДЪТ ДАНАИЛОВИ. За произхода на този род нямаме данни. Родоначалник е Кирчо Данаилов Лингоолу, роден към 1803 г. Синът му Данаил Кирчев Лингоолу бил на младини дълги години в Смирна, Цариград и Русия. Той имал двама сина: Павел Данаилов Кирчев, живял дълги години в Париж и там починал, без да има наследници, и Димитър Д. Кирчев, който има един син Георги и две дъщери — Марийка и Атанаска. Потомците и сега се наричат Данаилови. От този род ни са известни четири поколения.

 

За всички споменати родове са дадени само поколенията им до окончателното изселване на габровци от Беломорието.

 

85

 

 

Във фамилните имена на всички родове се срещат много турски названия (Буюклиеви, Карагяурови, Карабаджакови, Терзиеви, Чилингирови, Чакърови и др.) с български окончания, а също и с представка от турски произпод (Деликчиеви, Деливълчеви, Карачолеви, Курутодеви, Караяневи, Терзийоргови и др). Радко се срещат родови имена от гръцки произход: Мавров, Мъвроолу, Ставрев и др.

 

Следват само няколко рода, които придобили фамилното си име на турски език във връзка със занятието и външния си вид:

 

КАРАГЯУРОВИ, по-старото фамилно име на този род било Вълчеви. Но когато един ден Емин бей търсел да условя кехая за стадото си, всред няколкото кандидати бил и Васил (Вълчу) Вълчев от Габрово — строен, спретнат, мургав. Жената на Емин бей посочила Вълчу, като го нарекла Карагяурина („черният иноверец"). Това определило по-късното фамилно име на рода.

 

КИСОВИ. Тодор Кисов бил кехая на Емин бей в продължение на много години. Когато възрастта му напреднала, беят го назовал „коджа кехая". Фамилното му име става Коджакехайов. Той имал двама сина: Георги (Йоржу) и Панайот. Наследниците на Йоржу — Тодор и Иван Кисови, в на Панайот — Димитър и Янко Панайотови, носят фамилното име Коджакехайови, но техните наследници го променят — първите се назовават Кисови, а вторите — Панайотови.

 

ЧИЛИНГИРОВИ. Родът произхожда вероятно от Кирчовския. Към 1830—1840 г. Киряк (Кирко) Киров бил техник н имал работилница. Фамилното име Кирякови е възприето по името на дядото или на друг по-раншен предшественик. Тогавашните жители наричали техника „Кирчо Чвлингират". Старото фамилно име отпаднало постепенно я било заменено с Чилингирови, запазено и досега от наследявайте.

 

 

     12. Последни дни

 

Младотурската революция не разрешила въпроса с противоречията в изостаналата феодална империя на султана. Отношенията с другите балкански страни не

 

86

 

 

само не се подобрили, а напротив още повече се изострили. На полуострова назрявал вътрешен конфликт. Учередил се и Балканският съюз.

 

От 1903 г. до 1912 г., c изключение на около 2 години, в Габрово имало гарнизон от около една рога (бюлюк) редовна войска (аскер). Тази войскова част била настанена в нарочно построената казарма над селото. Началниците (юабашиите) на гарнизона сс сменяли твърде често. Една годила преди Балканската война (1912—1913 г. ) в помощ на редовния аскер била лридадена груда от 20—30 войници, наречени ״авджи табуру" (ловджийска група). В състава на ловджийските групи влизали специално подготвени за разузнаване и подбрани войници от редовната турска армия. Началник на групата в Габрово бил баш чаушина (фелдфебела) Моарем от Мала Азия. Макар че бил в помощ на гарнизона, той действувал самостоятелно, без да бъде командуван от юзбашията.

 

Дейността на ״авджи табуру" била разузнавателна, шпионска. Тази група в Габрово често имала за задача да поставя постове по височините вън от селото за контролиране на пътищата, да изпраща патрули из околните села за свръзка и информация, през нощта да патрулира из селото, да наблюдава какво става в някои набелязани къщи и да следи заподозрените.

 

Снабдяването с храна на войската от гарнизона ставало през деня, а на ловджийската група — нощем, в различно време, и то главно със суха храна за войниците, които отивали извън селото. Продукти се вземали главно от дюкяна на Васил Григоров.

 

След обявяването на Балканската война, на 5 октомври 1912 г. в Габрово дошли още 40—50 войници от запаса ״беделии", повечето тютюноработници от гр. Ксанти, мнозина от които били познати на габровци. Тези войници били настанени в общинското здание беглика, намиращо се почти сред селото.

 

При мобилизацията в турската армия били призовани от Габрово над 60 души. Разпределението на запасните станало в Ксанти. Габровци били разпределени а различия военни части, но по-голямата част била изпратена в 35-ти пехотен полк в околността на Люле Бургас. От мобилизираните по пътя за частта си избягали двама — Георги Митров Poses и Михаил К. Маджаров.

 

87

 

 

Д. Караянев и Костадин Бутков паднали убити.

 

Мобилизираните българи от Габрово не желаели да служат в турската армия и търсели начин да дезертират. По време на отстъплението на полка например габровците Атанас П. Аврамов, Димитър Т. Попов, Иван Г. Патолов, Петър Т. Топалов и Щерю Дуров се укрили в близки български села и дочакали българските войски, към които се присъединили.

 

Въпреки липсата на доказателства за противодържавна дейност един ден Моарем чауш свикал местните турци от селото на съвещание в беглика. След това били извикани кметът, общинските съветници (азите) на селото и двама от първенците — Димитър Янков и Янко Т. Коруев. Чаушът им казал:

 

— Вие храните аскер качаклар (войници — бегълци от армията) и комити! Всички сте едно, всички сте комити! Всички ще ви вържем и ще ви изпратим в Скече (Ксанти)!

 

— Ние нищо не знаем, намерете ги и ги хванете! — отговорили габровци.

 

Общинските съветници и двамата първенци били освободени. Първите се уплашили и отишли в Ксанти да работят, да не стоят в Габрово. Арестувани били габровците Ташо Камбуров, Павлю Митров, Костадин Корметев, Нашо Ишев, Тодор Панев, Андон Деливълчев — бивш кмет, и др. и ги закарали в с. Еникьой, като из пътя хванали и Костадин Маджаров. Тук били бити, вързани и боси били закарани от Еникьой в Ксанти.

 

При пътуването до Ксанти, когато стигнали в местността Деребаши, намерили башибозук и бежанци от Тъмръш, които казвали: ״Българите идват, защо не изколите тези комити"?

 

По това време от Шахин към Ксанти — Енидже се изтегляла отстъпваща турска войска по същия път за Ксанти. Тези наши хора по чудо се спасили благодарение намесата на един войник от тази отстъпваща част, който по националност бил арменец.

 

В Ксанти арестуваните били закарани в дибоят (казармата). Офицерите били заети, но казали да доведат честни поръчители (кефили), та да ги освободят. Габровци поканили Тахнр ефенди и Г. Кафалнев за свидетели и били освободени.

 

88

 

 

На 1 ноември 1912 г. се явил на 1—2 км над селото Колю Шинин от с. Чокманово с двете си кончета. Той срещнал случайно дядо Йочу Кендев, който отивал за дърва и го попитал дали може да се намери жито в Габрово, защото Чокманово останало без зърно. Търсил и ракия, като съобщил, че на Олу ейля в българомохамеданското село Чемжас се намирала частта на Тодор Хвойнев и Лакудата, които му заръчали без ракия да не се връща. Дядо Йочу го предупредил, че турската войска е още в Габрово. Колю Шинин се върнал обратно, но бил забелязан от турски войници (аскери), които се опитали да го заловят. Като разбрал, че е преследван, той се отклонил от пътя и се изгубил в гората.

 

Българските войски в Родопите влезли в турска територия и се придвижили на юг. Военните части настъпили през Ахъчелебийско (Смолянско), но били спрени от многобройни турски сили при Палас. Едва към началото на ноември българска част се появила в района на гара Бук (Драмско) на около 25—30 км от с. Габрово, а оттам се придвижила покрай левия бряг на р. Места на изток. След няколко престрелки настъпило затишие.

 

На 4 ноември 1912 г. на запад от с. Маргаре пристигнала в Габрово отстъпваща част от около 300 турски войници от запаса (радиф). Командирът на габровския гарнизон и нашите селяни турци излезли в местността Кутела, посрещнали ги и ги настанили в района на габровската казарма, но не допуснали да влязат в селото. В същото време настъпващите от Драма български войски минали р. Места при гара Бук и се насочили към изток по ж. п. линията и реката към гара Исеинкьой, по посока за с. Еникьой. В местността Келтепе, източно от последната гара, имало приготвени от по- рано окопи. Там се спрели на позиция турски части — прикритие на отстъпващите войски. Престрелката се чувала много добре в с. Габрово. Турските войски, които квартирували в селото, побързали да се изтеглят през Тумбарат към Успът и отишли към Курталан и Ксанти.

 

Населението на с. Габрово прекарвало време на уплаха, безпокойство и неизвестност. Повечето от жителите се събирали вечерно време по няколко съседни или роднински семейства в една къща, за да прекарат заедно

 

89

 

 

нощта, главно в безшумни приказки и без осветление. В старата къща на Тодор Кисов в долната махала (Хоришето) се събрали семействата на Харалан Д. Киров, Василко Д. Киров и собствениците. Рано сутринта на 6 ноември 1912 г. семейството на Харалан Д. Киров се прибрало в дома си. Къщата им била непосредствено над лозята. Бащата и майката влезли в къщата, а синът им Димитър X. Киров останал на входната откъм улицата врата и забелязал въоръжен български войник, който извикал: ״Ти: българин ли си?", — ״Аз съм българче-учениче" — отговорило момчето. В това време баща му чул и видял войника, приближил се до плета и започнал разговор с него. Последният се интересувал дали има турски войски в селото. Извикали и Анастас Камбуров, който бил служител в общината. Узнало се, че този войник бил от патрула за разузнаване (от 5—6 души), дошъл от към с. Еникьой, натоварен със задачата да се осведоми за положението на турските части, намиращи се в селото. Войниците съобщили, че през Габрово ще мине една дружина, която идва от Козлукьой и Хорозлу.

 

И докато първоначално очаквали освобождението от север, след сведенията, които получили от патрула, габровци насочили поглед към запад и юг, но до разсъмване още нищо не се забелязало. Едва към 2 часа след обед, на повече от един км на запад се забелязала група войници в разгънат строй. Наредено било да забие камбаната. Населението начело с кмета, свещеника, имама и някои турци, учителите, старейшините и други с бели кърпи започнали да излизат. Посрещането било тържествено, небивало за Габрово. Всички наизлезли в празнично облекло, наредени по наклона от Динюв чучур нагоре, пред беглика и до къщите на Атанас Г. Кудев и Г. Келев. Войниците останали възхитени и изненадани. Главният учител Хр. Киров с топли слова приветствувал дружината от 27־ми пехотен, полк в лицето на нейния командир майор Славейков от Русе. Мнозина от хората плачели от радост, гледайки за пръв път български войници — спретнати, в хубава шаечна униформа и ботуши. Всички давали подаръци на войниците, бакалите давали даром тютюн и захар.

 

Селски старейшини увещавали командира на дружината да останат тази нощ в селото. Той се съгласил

 

90

 

 

и дал нареждане да се отведат войниците на по-широко място, за да стане разпределението им. Но докато още се уговаряли, откъм с. Еникьой пристигнал войни ксвръзка с писмо до командира. Станало ясно, че неговите войници тази вечер трябва да бъдат над гр. Ксанти, и той поискал водач.

 

Габровци определили веднага водачите — Тодор Джондов и Ангел Ганев. Тръбата засвирила за сбор, частта се приготвила за поход и потеглила към Ксанти. На 7 ноември тя била над града, който бил освободен на другия ден.

 

Няколко дни след заминаването на частта, която освободила селото, от север, пристигнала чепеларска погранична рота, която останала като гарнизон дълго време в Габрово. Тези войници-опълченци били разквартирувани и в частни къщи.

 

След освобождаването на Габрово тогавашният кмет Димитър А. Костов бил оставен да ръководи общинските дела. Съставен бил и общински съвет. Първата грижа на съвета била настаняването и продоволствието на пограничната рота с командир майор Сапунджиев, който се установил в дома на Киряк Г. Кудев. Втората важна задача била да се открие и изземе оръжието от местните турци. Тази задача била изпълнена без особени трудности от войниците, в помощ на които били дадени и местни жители.

 

През следващата 1913 г. е назначен и изпратен в Габрово първият секретар-бирник, който изготвил нови списъци на населението за събиране на данъци и такси.

 

След превземането на Одрин повечето от мобилизираните в турската армия габровци се завърнали. След известно време, към месец април, дошло нареждане да се свикат младежите, за да постъпят на военна служба в българската армия.

 

Започнали да се носят слухове за сериозни недоразумения между балканските съюзници. Надвиснала голяма опасност над двете български села в този район. Няколко дни преди Петровден, към 27 юни 1913 г., голяма част от еникъойци напуснала селото си и се отправила за Смолянско. Когато бягащите минавали през Габрово, местните жители започнали да ги разколебават и част от тях се върнали в родното си село. Жителите на Габрово и Еникьой имали възможност да превозят

 

91

 

 

част от своето движимо имущество към Смолянско, но с малки изключения те не се възползували от тази възможност.

 

Когато избухва Междусъюзническата война, българската армия отстъпила на север. Гръцките войски се насочили към Демирхисар, Рупелското дефиле и към Драма и по ж. п. линията — към гара Бук, и на р. Места. Тази новина разтревожила населението на Габрово и Еникьой, защото те отстояли на 25—30 км източно от тази гара. Ако гарата се завземе, пътят на габровци и еникьойци за изтегляне към Смолянско през Олу Ейле се пресича. Разстоянието от гара Бук до водораздела Олу Ейле, през където трябвало да минат отстъпващите, е по-късо, отколкото разстоянието от двете села до Олу Ейле.

 

Главният учител Хр. К. Киров и Никола Попов заминали за Ксанти да проучат положението. Една сутрин те видели, че банката е опразнена. Разбрали, че се готви изтегляне. Качили се на мулетата си и заминали за Габрово. Заедно с тях се прибрали и други габровци.

 

На 10 юли еникьойци отново тръгнали на път. Много от габровските жени били по това време из нивите. Но когато видели, че еникьойци бягат, и те започнали да се стягат за път.

 

По лошите планински пътища хората тръгнали с мулета или магарета към смолянските села. Тези, които имали малки деца, вземали само храна за из пътя и някоя покривка, защото трябвало да се нощува в планината. Не били малко и хората, които нямали добитък. Те тръгнали пеш, храна и покривки носели на гръб. Екатерина Н. Попова носела на гръб църковната архива и тефтерите на черковната каса.

 

Бежанците от двете села се разточили на повече от 10 км. Тези, които били по-напред, достигнали местността Караахмат и се спрели на кратка почивка, а върволицата зад тях продължавала да напредва в безредие, умора, изтощение и пълно отчаяние. Рядко някой можел да помогне на другия. В най-тежко положение се намирали многочленните семейства с дребни деца, бременни жени, стари немощни хора.

 

Придвижването на бежанците от Габрово нагоре станало през местностите Блатото, Кираниково. Тук пътят се раздвоява: по-стръмен към Мочур и по-равен към

 

92

 

 

Равнищата, като над тези две местности двете разклонения се съединяват. Ако едното разклонение било задръстено от хора и добитък, идващите зад тях преминавали през другото и така се придвижвали напред и нагоре.

 

Мъката на бежанците, които в момента имали една цел — да спасят живота си, била неописуема. Където сядали на почивка, те с плач разказвали кой какво оставил в дома си: пълни сандъци с чеиз на момите, родните къщи, много дюкяни, пълни с разни стоки, изработен тютюн, а по градини, ниви и лозя, ливади останало всичко неприбрано.

 

Въпреки изтощението от дългото и мъчително пътуване, те вярвали, че отново ще се върнат по родните си места. Но само няколко месеца по-късно разбрали, че селото им останало в територията, окупирана от гърците.

 

В пълно безредие бежанците продължавали нагоре. За отбрана от евентуално нападение и дума не можело да става. Някои имали оръжие, но те били малцина. по-младите и годни да носят оръжие били мобилизирани в българската армия и се намирали далеч от близките си. А опасност от нападение съществувала, и то голяма както от настъпващите гръцки войски, така и от башибозука — алчна, жадна за отмъщение и грабеж сбирщина.

 

Димитър К. Кудев, кметът на гр. Ксанти, видял опасността, която грозяла бежанците и затова помолил коменданта на Ксанти за съдействие. По негово нареждане командирът на бреговата охрана на участък от Бяло море кап. Пейчев се съгласил неговата част при изтеглянето си да направи завой на запад от шосето за Шахин и да мине покрай двете села. И действително на следния ден, когато жителите напуснали селото, към 1—2 часа след обед тази войскова част се явила в околността на Габрово. С положителност може да се твърди, че само присъствието на българските войници предотвратило неприятелското нападение върху габровци и еникьойци.

 

На втория ден още преди обед бежанците се прехвърлили на север от гребена и се отправили към Рибе ряка — Чамжас — Башбук — Смилян — Чокманово, гдето се спирали на почивка и пренощуване. А на третия

 

93

 

 

ден достигнали в Смолянско и тук вече се намерили вън от всякаква опасност.

 

Тези от габровци, които били в челото на колоната, още на втория ден пристигнали в Чокманово и някои от тях, които имали познати тук, останали временно в това село. Други заминали за Райково, Устово, Левочево и за други по-малки села. Така постепенно се прибрали всички прокудени от родното място.

 

Заедно с населението се изтеглил и почти всичкият добитък. Едрият ялов добитък бил в планината Караахмат на паша. Говедарят турчин не го присвоил, а само го напуснал. Габровски момчета, които били мобилизирани за охрана на Беломорието, прибрали при оттеглянето по-голямата част от добитъка и го докарали в Чокманово, откъдето стопаните си го приели.

 

Когато научили за нещастието, което сполетяло габровци и еникьойци, хората от Ахъчелебийско веднага се притекли на помощ. Изпратени били хора с добитък, за да посрещнат бежанците и да ги улеснят при настаняването. Всички местни жители отворили гостоприемно вратите си и дали подслон на своите братя.

 

Наскоро дошла тревожната вест, че неприятелят продължава настъплението си към Смолянско. В помощ на малочислените български войскови части били сформирани чети от местното население и от бежанците. В четата на Таньо Николов се числели габровците Костадин Деливълчев, Тодор Диев и др. ; в четата на Христо Стоев (Лакудата) — Гаврил Гевреков, Лазар Костов, Атанас Бачков, Атанас Ишев, Ангел Ганев, Гавраил Тосков, Георги Бачков и др.

 

От Ахъчелебийско бежанците от Еникьой и Габрово постепенно се преселили във вътрешността на България и се настанили временно главно в Пловдив, Асеновград и околните села, а малка част отишли в Хасково и в някои други селища.

 

При такива обстоятелства габровци дочакали края на войната и сключването на мира. Тяхното село оставало под гръцка власт и те не могли да се завърнат в него. Тъй като Беломорската област влизала в пределите на България, много от бежанците, преди всичко тютюноработниците и тютюнопроизводителите, се настанили в Ксанти и селата Коюнкьой и Болустра. Тук престояли до присъединяването на Беломорската област

 

94

 

 

към Гърция през 1919 г. и отново се изселили в България.

 

След изтегляне на бежанците към Ахъчелебийско, в с. Габрово и околността останали 26 българи и местното турско население. В селото навлязъл башибозук, главно турци от близките околни села и една гръцка чета. Половината от останалите там местни българи — 7 мъже и 6 жени били събрани в къщата на Киряк Н. Киречев. Тук били Киряк Киречев — 80-годишен, Петър Пейков — 56-годишен, Атанас Фунев — 58-годишен и сина му Васил А. Фунев — 14-годишен, Тома Бозуков — 38-годишен, Георги Пейков — 50-годишен, Димитър Манолов — 80-годишен; жените Яна Киречева, Мария Д. Бочукова и дъщеря й Елена Д. Бочукова (душевно болна), Пруна Е. Панчева, Мария Г. Дачева и Станка Ф. Гажова. В няколко къщи имало останали по един—двама души.

 

Първата задача на нахлулите грабители била да заловят останалите в селото българи. По домовете им били убити парализираният Васил Т. Делчев — 55-годишен, майка му Стана Д. Делчева, която се грижела за него; баба Ташина Николова, болната Мара Пеева Матева — 80-годишна и дъщеря й Рада — глухоняма, на 35 години; душевно болната Елена Д. Бочукова, изчезнала безследно, навярно убита някъде. Вън от селото забягнали и се приютили в една колиба в местността Поленьово близо до пътя за Еникьой дядо Атанас Корметев — 95-годишен и жена му Нана — 85-годишна, където старецът починал от глад, а бабата закарали в с. Еникьой, присъединила се към изпратените там 6 жени.

 

След като се справили с останалите в селото българи, нападателите започнали да изнасят покъщнината, която складирали на определени места и разпределили по равно. Погрижили се да съберат и готовия тютюн, който също си поделили по равно.

 

След завръщането при близките си в Ксанти, баба Яна Киречева разказвала: ״Когато се събрахме у дома, дойдоха четници от една гръцка чета и казаха: ״Парадис барба" (״Парите старче, дядо")'. От мене взеха такъма ни, а от дядо парите; от Наше (Атанас) Фунев зеха 30 лири. Вързаха мъжете, а нас жените изпратиха към Еникьой."

 

95

 

 

След жените били подкарани и мъжете, конвоирани от трима гьркомани — еникьойци, а именно: Щерю Рипанта, Щерю Матанов и Щерю Чожюков, но на 2 км вън от селото, в местността Бельово всички тези седем души били избити.

 

Баба Матювица Пачова, която побягнала с всички, но понеже не могла да издържи, се върнала назад към селото, разказвала, че останала там три дни и присъствувала на грабежа. Заедно с още една жена — Станка Фотева Гажова, тръгнали към с. Еникьой, понеже нападателите щели да палят селото. Когато дошли над гробището, в местността Юртят били посрещнати от две габровски турчета, доста големи деца, които ги обискирали. У баба Матювица намерили и взели алтъните (един гирден и един ширит и други пари), които тя скрила в чорапите. След като били обрани, жените се отправили към с. Еникьой. Когато дошли на Рамният камен (Равният камък), в местността Бельово на долния път за с. Еникьой видели вързани и убити мъже от с. Габрово. В Еникьой се събрали с другите жени, докарани от Габрово.

 

След примирието баба Матювица била изпратена сама от Еникьой в Ксанти. Това било съобщено на П. Я. Пачов (Бачо), който отишъл на гарата в Ксанти и прибрал бабата у дома си. Баба Матювица била много отслабнала, изтощена, въшлясала и след 20 дни починала, но успяла да разкаже своите преживелици и всичко, което видяла. През време на престоя си в Еникьой тя и всички други девет жени били използувани да работят ангария на местните гъркомани, главно за низане на тютюн.

 

Забягналото към българската територия българомохамеданче от мандрата [48] на Христо Колковски в Гьол джюк разказало следното:

 

״В мандрата дойде една голяма смесена чета от гърци и турци. Взеха 2000 дойни овце, 1500 оки сирене, 500 оки масло н всичкия инвентар. В мандрата имаше две гяурчета (християнчета) на 14 години — Павел Д. Кафалиев от Габрово и Петър Танювски (Диневски) от Чокманово, които хванаха, вързаха и после научихме, че ги заклали."

 

96

 

 

По разкази на стари хора от селото един ден пристигнали неколцина българи-мохамедани с натоварен добитък с габровски багаж и е вързани на пушките червени кърпи. Запитали ги какво има в селото Габрово, а те отговорили: ״Маските (мъжете) вързахме и дадохме на урумето (гърците) да ги колят, жените изпратихме към с. Еникьой. Като се събрахме отвред (от всичките — бел. а.) селата, заграбихме всичко. Зенгинско село било Габрово; имаше белки алтъ юз юк (600 товара) да товарехме: бакър и халища, сандъци пълни. Ние се чудехме какво да правиме. Имаше и еникьойски гъркомани и те носеха, камбаните пукаха (биеха). Гърците вземаха по-скъпите работи, черковните неща н камбаните. Дойде един гръцки офицер, който каза: огън, пепел и прах. Селото горяло 6 дни."

 

От жените, които били откарани в с. Еникьой, 5 се завърнали в Ксанти при свои близки. Това били Яна К. Киречева, Матювица Пачова, Мария Д. Бочукова, Катерина Гр. Никова и Станка Фотева Гажова. Другите 4 жени — Мана (кака) Ат. Корметева, Пруна Енева Панчева, Марче (Мария) Фотева Чикова и Мара Г, Дачева останали там, нямали свои близки в България и съдбата им е неизвестна.

 

На 13 юли 1913 г. Габрово било опожарено.

 

 

     13. Разселване на габровци в България

 

След принудителното изселване на габровци през 1919 г. в Беломорието останали само няколко семейства — Димитър П. Митков, Костадин К. Киречев, Васил Г. Патолов. по-късно и тези семейства се прибрали в България, с изключение само на семейството на Димитър П. Митков, наследниците на когото постепенно се погърчнли. Първоначално бежанците от Габрово заживели с мисълта да се съберат на едно място и да основат ново селище, като почнат да отглеждат тютюн. Живеещите в Пловдив свикали събрание на 27 юни 1920 г. Избрана била временна настанителна комисия от единадесет члена. На следващия ден се състояло първото заседание на комисията, на което било определено следното ръководство: председател — Никола

 

97

 

 

Т. Попов, секретар - Георги Д. Кафалиев, и касиер - Димитър Г. Кафалиев.

 

Никола Г. Попов и Александър Г. Кафалиев се явили в централната комисия на бежанците в София, но тяхното предложение бежанците от с. Габрово да се заселят комкактно в Станимака (Асеновград) не могло да се осъществи. Предложили да се търси място в Пловдивско, но представителите на настанените вече в Станимака заяшли, че не желаят да напуснат новото си местожителство.

 

На 25 юли 1920 г. на общо събрание била избрана нова комисия, ксято трябвало да прегледа местността Мючкюр и да види, дали е подходяща да се заселят там около 200 семейства, които да се занимават с тютюнопроизводство. Всяко семейство трябвало да получи по 20 декара земя за обработване. Комисията одобрила местността и направила постъпки пред по-висшите инстанции, но усилията й не се увенчали с успех. Тогава тя се опитала да издействува разрешение бежанците от Габрово да се заселят в един от кварталите на Пловдив. Въпросът за образуване на ново селище се проточил. Бежанците постепенно се настанили кой както можел и не проявили по-нататък интерес да се съберат на едно място. Така била провалена идеята жителите на с Гаврово да образуват ново селище в България

 

В ПЛОВДИВ се установили на постоянно местожителство следните бежански семейства от Габрово: Атанас В. Чакъров, Атанас К. Карабаджаков, Стефан Я. Каварджиев, Павел Христосков, Петър Павлов Христосков, Костадин Манолков, Александър Д. Манолев, Яна Д. Тилова, Анастас Г. Маджаров, Атанас П. Полев, Хрисие Ив. Аврамова, Тодор Г. Деликичев, Евтимия Н. Маринова, Илена Гр. Христоскова, Петър В. Падийов, Петър Т. Топалов, Димитър Я. Пачов, Костадин Хр. Узунов, Гавраил Ил. Алексиев, Гавраил Гр. Пейков. Васил Гр. Павлов, Георги Ат. Кудев, Петър Г. Пейков, Янко Бачков, Анастас Симеонов, Васил П. Каварджиков, Атанас Бачков, Христо Г. Келев, Хаджи Т. Карагяуров, Костадин Г. Кичев, Васил Ан. Чакалов, Иван А Ганев, Яна Г. Ишева, Костадин Диев, Васил А. Костов, Павел М. Ронев, Анастасия Ил. Карачолева, Димитър Ст. Куртов, Недялко Г. Диев, Васил М. Караиванов,

 

98

 

 

Спасия Гр. Иванчева (по баща Харалантютьолчева), Петър К. Кабаков, Катерина В. Докторова, Павел В. Делчев, Петър Г. Камбуров, Мария Ан. Бочукова, Симеон Н. Мурджев, Михаил К. Стоянов, Костадин Г. Тютьолчев, Мария Т. Панева, Тодор П. Лингов, Елена Гр. Стоенчева, Гавраил П. Маджаров, Георги П. Маджаров, Елена Я. Радева, Гавраил Д. Гевречков, Илия Г. Кичев, Елена Ст. Атанасова, Катерина К. Кирякова (по баща Анг. Стоянова), Яна Ат. Кутрова, Димитър П. Чакалов, Харалампи Г. Киров, Тодор Григоров, Георги Жочков, Илия А. Караянев, Мария К. Камбурова, Петър Ат. Караянев, Катерина Ст. Маврова, Елена Е. Ангелова (по баща П. Караянева), Тодоро Г. Джондов, Димитър К. Кудев, Георги К. Кудев, Тодор К. Карабаджаков, Анастасия Ив. Хоткова, Петър К. Карабаджаков, Елена К. Корметева, Тодор П. Кирпичев, Мария Г. Бодурова, Мария Т. Пейкова, Христо X. Василев, Христо Ат. Згуров, Атанас Хадживасилев, Киряк Алексиев, Димитър Ив. Бозуков. Петър Хадживасилев, Стамат Хадживасилев, Петър Карачолев, Георги К. Карабаджаков, Димитър Г. Карагяуров, Анастасия КИванова, Анастасия П. Върбанова, Щерю Д. Дуров, Киряк П. Кирпичев, Киряк Г. Патолов, Елена Г. Наскова, Никола Г. Карагяуров, Димитър Матков, Костадин Т. Коруев, Янко Т. Коруев, Павел В. Терзиев, Тодор В. Терзиев, Димитър К. Мендев, Костадин В. Данчев, Атанас К. Динчев, Васил Д. Киречев, Стана Хр. Ангелова, Георги К. Мендев, Анастас Ат. Тюрдийчев, Васил Г. Патолов, Янко П. Караянев, Киряк Т. Тюрдийчев, Еню Д. Кърджалиев, Тодор Ан. Диев, Петър К. Харитев, Иван Г. Патолов, Димитър В. Терзиев, Мария Ив. Буткова, Йордан Я. Тютьолчев, Петър Г. Ангелчов, Петър Т. Корметев, Петър А. Деливълчев, Анастас Я. Диев, Киряк Хаджиатанасов, Георги Ат. Корметев, Янко К. Мендев, Атанас Печев, Атанас Т. Кираджиев, Атанас Ив. Бозуков, Мария Д. Бочукова, Петра Чилингирова, Димитър К. Алексиев, Стана В. Ишева, Пантелей Г. Патриков, Киряк П. Митков, Димитър Я. Мавров, Васил К. Панчев, Никола М. Кафалиев. Елена А. Течкова, Димитър Данаилов, Костадин М. Кафалиев, Пандели Ан. Патолов, Георги Ат. Кьоров, Георги Д. Кафалиев, Димитър М. Кафалиев, Мария К. Мутафова, Георги М. Кафалиев, Димитър А. Турдоглу,

 

99

 

 

Константин А. Турдоглу, Елена Ал. Кьрджалиева, Мария Т. Деливълчева, Петър Ат. Коруев, Анастас Д. Киречев, Злата Хр. Боюклиева, Киряк Хадживасилев, Никола Т. Попов, Гавраил Д. Попов, Иван Г. Ганев, Злата Ан. Данчева, Василка Ал. Каварджикова, Коста В. Делчев, Димитър В. Бурдев, Петко Дачев, Анастас К. Панев, Петър Ив. Кендев, Елена М. Стоянова, Атанас Ан. Алексиев, Никола Ат. Караянев, Георги Терзийоргов (Шивачев), Атанас Ив. Кендев, Василка Ан. Камбурова, Коста П. Баетев, Васил Ат. Бачков.

 

В Пловдив по онова време се заселили всичко 175 габровски семейства с 525 жители.

 

В АСЕНОВГРАД се заселили по същото време следните габровски семейства: Киряк П. Савов, Катерина ККендева, Стана Н. Маркова, Стефан Ив. Матков, Христо К. Караянев, Василка П. Диева, Тодор В. Чилингиров, Георги Д. Митров, Тодор Радев, Стефан Я. Джумвриев, Костадин П. Вълчев, Георги Д. Чучев, Костадин В. Киречев, Пандели Пейков, Костадин Дачев, Тодор Карачолев, Илия Г. Бозов, Васил Симеонов, Никола Ан. Карачолев, Васил Д. Кендев, Васил Д. Чилингиров, Атанас Матев, Панайот Т. Курутодев, Димитър П. Куруев, Катерина П. Пачова, Янко Т. Камжеров, Васил Аврамов, Александър В. Киречев, Тодор Г. Кисов, Димитър Русков, Ана К. Дачева, Иван Г. Кендев, Петър Киряков Киречев, Христо Г. Ишев, Атанас А. Маджаров, Атанас Ив. Семерджиев, Стана Д. Диева, Димитър X. Киров, Янко Т. Маджаров, Анастасия Г. Ангелова, Иван Д. Манолков, Мария Ив. Одаджиева, Янко К. Каварджиков, Мария Ат. Кьрджалиева, Мария А. Чакърова, Лазар К. Деливълчев, Георги П. Симеонов, Петър Аврамов, Вълка В. Вачкова, Иордана П. Вачкова, Катерина К. Ганева, Щилян Лингов, Димитър В. Чилингиров, Иван Г. Кисов, Мария ККалайджиева, Иван Д. Овчаров, Мария Р. Маврова, Петър Г. Дуров, Петър Ал. Тютьолчев, Стана П. Бозукова и Георги Ст. Мурджев.

 

В Асеновград се заселили по същото време всичко 61 габровски семейства с 201 жители.

 

Единични семейства от с. Габрово се заселили и в следните селища:

 

— в Даръдере (сега Златоград) — Анастасия К. Дурова, Мария Д. Диева, Петър С. Георгиев, Атанас П. Ишев,

 

100

 

 

Костадин С. Кулаклъев — всичко 5 семейства с 14 жители;

 

— в Хасково — Петър Г. Патолов, Иван П. Кичев, Васил Я. Вълков, Михал К. Киречев — общо 4 семейства с 8 жители;

 

— вс. Куклен (Пловдивско) — Владимир Т. Коруев, Костадин Д. Киречев и Иван К. Маджаров — 3 семейства с 9 жители;

 

— в Кърджали — Анастас П. Митков и Тодор Г. Карагяуров — 2 семейства с 11 жители. През 1944 г. в този град се заселват и семейството на Костадин К. Киречев със семействата на двамата си зетьове — всичко 10 души, които тогава се преселиха от Ксанти;

 

— в с. Воловарово, Чирпанско — Георги Д. Манолов със зет си Григор М. Киречев — 2 семейства с 3 жители.

 

Само по едно семейство се заселили:

 

— в София — Киряк Петков (Устапетков) — 6 жители;

 

— в Дупница — (сега гр. Станке Димитров) — Никола Матушев — 2 жители;

 

— в Пещера — Атанас Г. Пейков — 4 жители;

 

— в Кушукавак (Крумовград) — Димитър П. Коджакехайов — 4 жители;

 

— в Харманли — Янко Панайотов (1 жител) и Иван Т. Топалов.

 

През следващите години станали доста размествания на бежанците от Габрово. Повечето от габровските семейства в Златоград се преместили в Пловдив и Асеновград. Следва да споменем, че членове от габровски семейства се преместват и в София.

 

Със заселването на габровци и еникьойци, които са опитни тютюнопроизводители, в повечето от гореспоменатите селища се внедрява или разширява тютюневата култура. Габровци и еникьойци, усърдни в своята професия, на места дори успяват да променят облика на поминъка.

 

Така например, докато по-рано населението на Асеновград се е занимавало главно с лозарство и бубарство, след идването на габровци и еникьойци градът се превръща в тютюнев център. Дошли от Беломорска Тракия съсипани материално, гладни и боси, тези бежанци сравнително бързо се замогнали и закрепили.

 

101

 

 

Габровци образували тютюнопроизводителна кооперация ״С. Габрово", обработвали и продавали готови партиди, а по-късно габровци и еннкьойци създали тютюневата фирма „Ксантийска задруга", която купувала тютюна на търговски начала.

 

 

     14. Участие в революционното работническо движение [49]

 

Сведенията за първите стъпки на социалистическото движение на габровци са твърде оскъдни. Участието на неговите жители в работническите борби трябва да се дири в началото на нашия век, когато в селото през 1904—1905, 1908—1913 г. е учителствувал Христо Костадинов Киров, деец на ВМОРО и народнофедеративната партия, убеден социалист. Около него през този период се групирали ония младежи, които имали прогресивни разбирания, като Васил Докторов, братята Павел и Димитър Терзиеви, Петър (Бачо) Пачов, Атанас Василев Корметев и др.

 

Както вече се изтъкна, липсата на достатъчно поминък в Габрово карало мъжкото население да търси работа в близкия град Ксанти и други селища. В големия тютюноработнически център габровци били ангажирани за наемни работници в складовете за ръчна манипулация на тютюна. Те били подложени на жестока експлоатация от капиталистите. БРСДП използувала създадените благоприятни условия след Младотурската революция и прокламирането на Хуриета, за да засили социалистическата пропаганда в Македония и Одринско. В Солун, Битоля, Скопие и Ксанти тя създала партийни и синдикални организации. По това време Ксанти бил посетен от Васил Главинов, един от близките съратници на Димитър Благоев [50].

 

За революционизиране жителите на Габрово значителна роля играли левите дейци на Вътрешната организация и особено групата на Васил Бялков (Василаки).

 

102

 

 

Бялков и другарите му Ангел Божков (убит през Първата световна война), К. Насков и други пренасяли чрез одеския тютюнотърговец Васил Насков руска революционна литература, на първо място трудовете на Чернишевски.

 

През 1907 г. в Ксанти габровци взели участие в първата стачна борба. Организирана била улична демонстрация, в която участвували около 5000 работници.В избухналата през 1911 г. стачка работниците искали намаляване на работния ден (който траел 10—12 часа) и увеличаване на надниците. Но тези класови акции били стихийни, недобре организирани и завършвали с незначителни придобивки за работниците. Въпреки това тяхното класово съзнание растяло.

 

След присъединяването на Беломорска Тракия към България повечето габровци се заселили в Ксанти и в село Коюнкьой. Онези от тях, които постъпили на работа в тютюневите складове, масово навлезли в редовете на работническото прогресивно дружество ״Защита". В неговото ръководство били избрани Георги Николов (баща на народната героиня Йорданка Николова) — за председател, и Георги Стефанов (Правото) — негов заместник. Тогава в Ксанти бил организиран и първият марксически кръжок [51].

 

През 1914 г. стачното движение в България придобило значителен размах. Възползували се от войната, капиталистите потъпкали сключените договори, отнели редица придобивки, поради което положението на работническите маси станало непоносимо. Раздвижването на сливенския текстилен пролетариат било последвано от обявяването на тютюноработнически стачки в Ксанти, Самоков, Кюстендил и Пловдив. Особено голямо значение имала борбата на ксантийските тютюноработници през пролетта на 1914 г., която завършила с пълен успех [52]. След тази стачка авторитетът на дружество „Защита" нараснал извънредно много. То се

 

103

 

 

превърнало в истински бранител на широките pa6отнически маси и в просветен център. Ръководството му заставило търговските фирми да сключат тарифен договор, по силата на който уволненията и приемането на работници в ксантийските складове ставало само с негово съгласие.

 

През първата империалистическа война — 1914—1918 г., всички мъже, годни да носят оръжие, били мобилизирани и изпратени на фронта. В тила майките, жените и децата им гладували и ставали жертва на различни епидемии, неизбежни последици на войната.

 

Габровци и изобщо отрудените маси от този край посрещнали с възторг в окопите и в тютюневите складове новината за извършената първа в света Октомврийска социалистическа революция в Русия. На много места зачестили войнишките бунтове. След революцията работническото движение в Ксанти се разраснало. Стачните борби започнали да вземат организиран характер, подкрепяни и от засилилото се революционно движение в страната. Негови дейци посещавали Ксанти и държали пламенни речи пред работниците. Те говорели не само за икономическите борби, но и за премахване корена на злото — капиталистическата система. Пратениците на партията на тесните социалисти убеждавали трудещите се, че трябва да последват примера на руските работници за смъкване на българската буржоазия. Големият трибун на работническата класа Георги Димитров идвал в Ксанти на няколко пъти. За пръв път той посетил града през 1914 г., по време на насрочените избори за народни представители. През 1918 г., в качеството си на депутат, той можал да се сдобие с разрешение да посети Драмско под предлог, че обследва положението на тютюневите работници в Ксанти и Драма. През четиридневното си пребиваване в Ксанти той организирал и ръководил масова демонстрация на работниците [53].

 

В началото на 1919 г., като секретар на Общия работнически синдикален съюз в България, Георги Димитров направил десетдневна обиколка в Гюмюрджински окръг и посетил Ксанти за трети път. Той бил посрещнат възторжено от ксантийските работници. Свикана

 

104

 

 

била профсъюзна конференция, на която бил обсъден въпросът за присъединяване на дружеството ,,Защита" към Тютюноработническия съюз. Проектът за новия устав на дружеството бил изработен от комисия, възглавена от Стефан Кираджиев — секретар на Тютютноработническия съюз в България, любим ръководител на работниците. За решенията на конференцията, която траяла три дни, в брой 239 на ״Работнически вестник" е публикувано следното съобщение: ״След станалата конференция между секретаря на Общия работнически синдикален съюз Георги Димитров и настоятелството на дружество ״Защита", решиха дружеството формално и фактически да мине в редовете на Тютюноработническия съюз. Да живее единството на работническото движение!"

 

Ето какво си спомня Васил Д. Чакалов за идването на Георги Димитров в Ксанти:

 

״През 1919 година живеех и работех в този град. Бях настанен на квартира и работа в тютюневия склад на един гръцки тютюнотърговец. Този чорбаджия често ходеше в Солун във връзка с търговските сделки и всички ключове на склада бяха дадени на мен.

 

Една сутрин, през април, при мен дойдоха двама другари и мои приятели (единият от които Георги Николов) и ми съобщиха, че в Ксанти е дошъл един депутат от София, за да проведе събрание с работниците от града. Тогавашните власти в града не му разрешавали да организира събрание нито на открито, нито на закрито. Помолиха и ми предложиха събранието да стане в един от рабтните салони на склада. Предоставих им втория салон, който беше празен и удобен за тази цел.

 

По обед заприиждаха работници от целия град. Пристигна и самият оратор — това беше Георги Димитров. Той се ръкува с всички ни, влезе в салона и събранието започна. Георги Димитров говори за последиците от войната, за тежкото и бедствено положение на трудещите се и т. н. Събранието мина благополучно."

 

 

Социалистическата пропаганда сред работниците след Първата световна война се засилила особено много. В организираните партийни групи взели дейно участие габровците Георги Ан. Бочуков, Никола Ан. Карачолев, Васил Ат. Кърджалиев, Иван К, Корметев, Михал

 

105

 

 

Ан. Кутров и др. Никола Карачолев е станал секретар на партийната организация в с. Коюнкьой. През 1918 г. тютюноработниците в Ксанти обявили кратка протестна стачка против скъпотията и за увеличаване на надниците. Следващата година габровци взели дейно участие в организираната голяма първомайска акция. Същата година 3000 тютюноработници в Ксанти обявили стачка и получили 70% увеличение на надниците си [54].

 

Изселени за втори път в България през 1919 година и заселени главно в Пловдив, Асеновград, Хасково и други градове, габровци се настанили на работа при тютюнотърговци и други работодатели. По това време БКП, Комунистическият младежки съюз и Тютюноработническият съюз развивали активна дейност сред изстрадалите и експлоатирани бежански маси от Тракия и Македония и ги привличали в своите, редове, за да ги превърнат в един от най-надеждните отряди на българската работническа класа. Активно участие в работническото движение през този период в Пловдив взели много габровци: Васил Г. Дуров, Гавраил П. Маджаров, Павел и Димитър В. Терзиеви, Петър В. Ишев, Васил Г. Корметев, Димитър и Иван Гр. Стоенчеви, Атанас Ников, Коста Ат. Данчев, Иван Г. Патолов, Гавраил Полев, Гавраил Д. Гевречков, Иван Д. Матков, Васил Д. Чакалов и по-младите: Васил Ат. Жоров, Янко Киречев, Тодор Ишев, Панайот Коруев, Атанас Г. Насков, Янко Ат. Печев, Григор А. Камбуров, Васил П Корметев, Петър М. Стоянов, Лазар А. Манолов, Пенка Г. Наскова, Георги, Кръстю и Александър Пачови, Васил А. Симеонов, Йордан Я. Янаров, Христо В. Жоров, Тодор Ст. Жоров, Катя Терзиева, Иван П. Полев, Спас и Киряк Митрови, Мария Л. Манолова, Благой Гр. Стоенчев, Коста и Тодор Карабаджакови, Недялко Гавраилов Диев, Никола Д. Кафалиев, Богдан Кафа лиев и др.; в Асеновград: Гавраил Г. Чучев, Стефан Ен. Матков, Димитър П. Бозуков, Димитър П. Днев, Георги и Васил Киречеви, Васил и Костадин Д. Кендеви, Христо Ан. Чакъров, Петър и Костадин П. Пейкови, Иван Атанасов Матев, Сотир Бозуков, Димитър В.

 

106

 

 

Бачков и други;  в Хасково: Анастас Ат. Тюрдичев, Иван П. Кичев, Костадин Хр. Узунов, Гавраил и Иван Хр. Ангелови, Коста К. Тюрдичев, Славчо Д. Кутров, Филип П, Киречев, Григор Хр. Ангелов, Кръстю Хр. Узунов и др. ; в София: Янко К. Петков, Кечо Ат. Кърджалиев, Александър Д. Панайотов и други; в Харманли: Янко Панайотов, Иван Т. Топалов, Христо Джондов и други.

 

През Септемврийското, въстание в 1923 година и в Априлските събития от 1925 г. много габровци били арестувани и изтезавани в полицейските участъци и казарми, като например: Иван Г. Патолов, Тодор и Димитър В. Терзиеви, Петър Г. Дуров, Атанас и Пенка Г. Паскови, Васил Ат. Жоров, Георги Д. Данаилов, Кечо Ат. Кърджалиев, Костадин Хр. Узунов, Атанас Г. Корметев, Гавраил П. Маджаров, Анастас Ат. Тюрдичев, Янко ККиречев, Панайот П. Куртодев, Иван Гр. Стоенчев, Христо А. Чакъров, Иван и Петър К. Корметеви и други. Васил Георгиев Дуров е зверски убит. Арестуван и бит в полицията през 1923 г., Гавраил Ат. Алексиев по-късно взема дейно участие в създадената от военната организация в Пловдив бойна група със специално назначение.

 

След 1923 г., когато в Пловдив е закрит клубът на партията (Народният дом), почти всички младежи и възрастни габровци почват да посещават Тракийския клуб. Образувала се левица в тракийското младежко дружество ״Беломорец". Активно участие в нея от 1923 до 1926 г. взели Васил Ат. Жоров и Атанас Г. Насков. На конгреса на дружеството „Беломорец", състоял се в Пловдив през 1924 г., делегатът на Пловдивската организация (която била изцяло под влиянието на левицата) Атанас Насков изтъкнал тежкото положение на тракийските бежанци, за което бил апострофиран от фашизирани елементи, делегати от Кърджали. Един от тях се нахвърлил да го бие, но бил спрян от Йордан Карапетков и др. След конгреса делегатите от пловдивската левица били заплашени от ръководителите на националистическото дружество „Тракия". „Да знаете — казвали те, — че глави пак ще се търкалят отрязани и няма да ви оставим да правите комунистическа пропаганда, като издигате трибуни на конгресите и въобще да се бъркате в работите на нашето ръководство".

 

107

 

 

По-късно в тракийската левица активно участвували Янко К. Киречев, Васил П. Тосков, Александър П. Пачов и др. На конгреса в Асеновград през 1932 г. делегатите на левицата имали схватка с националшовинистите и не били допуснати да влязат в конгресната зала. Представителят на асеновградската организация Александър Пачов протестирал. Фашизирани типове се нахвърлили да го бият. Като израз на протест повече от делегатите напуснали залата. В коридорите на сградата бил нанесен побой на пловдивския делегат Васил П. Тосков. По това време той сътрудничел на вестник ״Завет" — орган на младежката тракийска организация — и в прогресивния печат. Фашистките елементи от върхушката на съюза не му простили за острото му перо.

 

През 1932—1934 г. левицата от възрастните и младежи тракийци в страната се възглавявала от Васил Ат. Жоров. Дейни нейни членове в Пловдив били Благой Гр. Стоенчев, Тодор Ст. Жоров и др. Работата протичала нелегално. Събирането на хората ставало извън клубовете. През този период се целяло да се постигне взаимодействие между бежанците от Македония, Тракия и Добруджа. Често се издавали позиви против терора и убийствата на активни дейци от тракийското, македонското и добруджанското революционно движение.

 

През годините на фашистката диктатура в България в семействата на габровци израснаха нови безстрашни, предани на работническата класа борци. През 1931 г., след провал на войнишки ядки в Хасково, при опит да премине нелегално границата бе убит комсомолецът Георги Иванов Бутков. В съпротивителната борба загинаха геройски за свободата Александър П. Терзиев, Васил Ат. Киряков, Михаил Ат. Динчев и Костадин Д. Бозуков, а Костадин К. Тюрдичев изчезна безследно Партизани, които са се били с оръжие в ръка срещу фашистките пълчища, доживели народната победа, са Васил и Тодор П. Терзиеви, Beca и Анастас Диеви, Васил и Андон Д. Терзиеви, Златка К Данчева, Марийка Хр Келева, Димитър В. Чакалов, Георги и Кръстю П. Пачови, Иван Ст. Жумриев и Славка Д. Алексиева. В тази поредица от имена заслужава да се отбележи революционната дейност на Васил П. Терзиев, Янко К. Петков и Гавраил Ат. Алексиев.

 

108

 

 

Васил Павлов Терзиев през 1932—1933 г. бил районен секретар на РМС и член на ОК на БКМС в Пловдив, През април 1943 г. минава в нелегалност и е привлечен като началник-щаб на Втора оперативна партизанска зона. На процеса на железничарите в Пловдив е осъден задочно на 15 години затвор. От декември 1943 до 9 септември 1944 г. той е заместник-командир на Втора оперативна зона.

 

Янко Киряков Петков е член на Комсомола от 1920 г., а на партията — от 1930 г. При създаването на РМС през 1928 г. е избран за член на ЦК. През 1931 г. е привлечен на работа в Софийския окръжен комитет на партията, а по-късно става секретар на Окръжния комитет на РП. Дългогодишен профсъюзен деятел, Янко Петков е един от ръководителите на стачката на тютюноработниците в София през 1927 г. На Петия конгрес на БКП бе избран за член на контролната комисия на ЦК.

 

Привлечен като политемигрант в апарата на Изпълкома на Коминтерна, след това професор по марксическа философия във висши учебни заведения в Москва, Гавраил Атанасов Алексиев взема участие в редовете на Червената армия в боевете на Западния фронт, където е ранен. След лекуването по негова молба и с решение на Задграничното бюро на ЦК на БРП, заедно със Станке Димитров — Марек и други емигранти през август 1944 г. потегля за България, за да вземе участие в разгорилата се антифашистка борба, но в района на Брянск самолетът катастрофира. Тежко контузен, той по чудо остава жив.

 

След безуспешните опити да освободят интернираните в концентрационните лагери ״Гонда вода" и ״Св. Никола", край Асеновград, са заловени и обесени в пловдивския затвор през 1942 г. братята Пантелей и Лазар Пачови. Преди смъртта си Пантелей изпратил от затвора писмо, в което писал:

 

״Напущам света и редовете на борците напълно спокоен. Служих най-честно, всеотдайно и самоотвержено на комунистическото дело. За мен нямаше друго освен борбата. Намирайки се в първите й редове, ударите на врага ме засегнаха. Сега, след шест години затвор, той ми готви и бесило. Ако има за нещо, за което да съжалявам в този момент, то е, че напущам борбата, без да съм изчерпил силите си

109

 

докрай. Но, другари, знам, че вие ще продължите борбата до пълна победа, дерзайте! Фашизмът ще бъде смазан, защото такава е волята на народите, а с тях е славната Червена армия."

 

 

С такава увереност в победата над фашизма бяха и останалите борци, попаднали в затворите: Пенка Г. Наскова, Янко К. Киречев, Димитър В. Чакалов, Василка и Васил П. Терзиеви, Киряк Гр. Стоенчев, Димитър Петков, Костадин Пейков, Павел Д. Диев, Георги Лазаров, Киряк Д. Каймакамов, Йорданка Т. Терзиева, Георги К. Кичев (Гочев), Цветана Ат. Динчева, Анка П. Харитева, Иванка В. Петрова (Жорова) и Гавраил П. Кендев.

 

Интернирани в „Гонда вода", „Св. Никола" и в най- големия концентрационен лагер „Кръсто поле" в с. Еникьой — Ксантийско, били Янко К. Петков, Василка П. Терзиева, Анастас Ат. Тюрдичев, Тодор В. Ишев, Киряк Гр. Стоенчев и Иван К. Корметев (анархист).

 

Укриватели на партизани, на нелегални и помагачи бяха Дешка К. Кирова, Димитър и Елена Костови, Аспасия, Варвара, Богдан и Христо Г. Келеви, Тодор В. Ишев, Димитър П. Кабаков, Марийка Ат. Ишева, Щерю Ишев, Катя Р. Киркова, Катя и Иван Янарови, Галица П. Пачова, Мария П. Терзиева, Киряк Митров, Димитър и Благой Стоенчеви, Васил Ат. Жоров, Мария Т. Терзиева, Димитрийка Жечева, Васил и Петър Чакалови, Димитрийка Ишева, Петър В. Дуров, Петър Пейков, Яна Я. Кърджалиева, Елена Ат. Динчева, Костадин Караколев, Елена А. Киречева, Катя К. Киречева, Недялко и Йорданка Диеви, Васил Корметев, Елена Ат. Кирякова, Яна и Димитрийка Чилингирови, Андон Д. Терзиев, Лазар Т. Деликичев, Тинка Ат. Динчева, Янко Киречев, Цветана К. Тюрдичева, Йордан Ат. Алексиев, Борис Д. Мендев, Янко Пантелеев Патриков, Христо Чакъров, Петър Коруев, Янко Ат. Печев, Кирил Алексиев, Мария и Тодор Джондови и др. Дешка Кирова, член на РК на БРП, е укривала член на Политбюро на ЦК на БРП и на щаба на Втора оперативна зона.

 

През различни периоди са подпомагали революционната борба и Тодор Ст. Жоров, Иван Ат. Киряков, Иванка Хр. Келева, йордан и Григор Д. Стоенчеви, Стефан и Васко П. Василеви, Георги К. Коруев, Александър Панайотов, Елена Рибарова, Никола Карагяуров,

 

110

 

 

Анастас Харитев, Спас Митров, Владимир и Георги Киречеви.

 

През 1944 година по най-жесток начин са убити Анастас Ат. Печев и Благой Янков Кърджалиев.

 

Интернирани на различни места из страната бяха Тодор и Мария В. Терзиеви, Катя Райчева Киркова (с двете малки деца), Мария и Цветана К. Тюрдичеви, Атанас К. Тюрдичев. Янко К. Кирчев, Васил Г. Корметев, йордан Ат. Алексиев, Гавраил В. Патолов, Васил Хр. Джондов и др.

 

След 9 септември 1944 г. за активно участие в съпротивителното движение и в строителството на социализма много габровци и техните синове и дъщери бяха удостоени с високи правителствени отличия и бяха издигнати на отговорна партийна и държавна работа. Така например Янко К. Петков и Гавраил Ат. Алексиев заемаха отговорни длъжности в българските посолства в Пекин и Москва. Първият беше посланик. Генераллейтенант Васил П. Терзиев, член на ЦК на БКП, много години бе на отговорна работа в МНО и е допринесъл за укрепването и развитието на боеспособността на нашата армия. Генерал-майор Тодор П. Терзиев, Василка П. Терзиева и Варвара Хр. Келева бяха дългогодишни сътрудници в ЦК на БКП, Пантелей Лазаров Пачов сега е секретар на ОК на БКП в Пловдив и кандидат-член на ЦК на БКП, а Катя Киркова — секретар на ОК на БПКФ.

 

Активни строители на новото социалистическо общество са и още стотици габровци, техните синове, дъщери и внуци, заети в материалното производство и в учрежденията.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]


 

  1. ВАСИЛЕВ, К. Родопските българи-мохамедани, I, Пловдив, 1961, с. 154; ХАЙТОВ, Н. Смолян, С., 1962, с. 7.

 

  2. КАФАЛИЕВ, Н. М. Спомен от Скечееку Габрово. Пловдив, 1917.

 

  3. АНДРЕЕВ, ИВ. Заразни болести. II изд. С., 1956, с. 367.

 

  4. КАФАЛИЕВ, Н. М., Цит. съч.

 

  5. ШИШКОВ, СТ. Н. Родопски старини. Кн. 3, Пловдив, 1890, с. 11.

 

  6. ВАСИЛИЕВ К-, Цит. съч, с. 147.

 

  7. Всички дати, които ще се срещнат по-нататък, са по стар стил.

 

  8. История на България. Т. I. С., БАН, 1954, с. 236.

 

  9. ДЕЧЕВ, В. Миналото на Чепеларе. Кн. 1. С., 1928, с. 15

 

10. ВАСИЛИЕВ. К., Цит. съч., с. 62.

 

11. ПЕТРОВ, П. Асимилаторската политика на турските завоеватели. С., 1962, с. 15.

 

12. Пак там, с. 138.

 

13. ВАСИЛЕВ, К., Цнт. съч., с. 147.

 

14. ПЕТРОВ, П., Цит. съч., с. 169—170.

 

15. ВАСИЛЕВ, К., Цит. съч., с. 154.

 

16. КИРИЛ, патриарх. Българо-мохамедански селища в Южните Родопи. С., 1960, с. 18.

 

18. Пътни записки — в. ״Македония", № 6, 6 ян. 1868 г.

 

*. Суфер (сефер) — поход; окудисва — прочита (по списък); къарстопуле — старото име на с. Еникьой; пишшемал — правоъгълно вълнено наметало за мъже; Златилате — махала в с. Габрово от онова време, аскер — войска; войник; да подиш — да отидеш.

 

19. ДЕЧЕВ, В., Цит. съч., с. 23-25.

 

20. КАФАЛИЕВ, Н. М., Цит. съч., с. 8.

 

21. КИРИЛ патриарх, Цит. съч., с. 51.

 

22. КАФАЛИЕВ, Н. М., Цит. съч., с. 4.

 

23. РОДОПСКИ, С. М. Портрет на гръцкото фенерско духовенство и коварните му дела протяв българите в Родопите. Пловдив 1887, 271-273.

 

24. КАФАЛИЕВ, Н. М., Цит. съч., с. 6; ШИШКОВ, СТ. Н. Тракия преди и след Европейската война. Пловдив, 1922, с. 92.

 

25. КАФАЛИЕВ, Н. М., Цит. съч., с. 4.

 

26. В. „Македония", № 11, 16 март 1871 г.

 

27. Пак там, №26, 30 юни 1871 г.

 

28. ШИШКОВ, СТ. Н. Цит. съч., с. 28.

 

29. КАФАЛИЕВ, Н. М. Цит съч., с. 7.

 

30. Тракийски сборник, 1930, № 2, с. 49.

 

31. Сп. Родопски напредък, 1908, № 5, с. 214.

 

32. КАФАЛИЕВ, Н. М, Цит. съч., с. 3.

 

33. Сп. Родопа, XIX, № 10, с. 5.

 

34. Македония, № 20, 12 апр. 1869 г.

 

35. Сп. Родопски напредък, I, 1903, № 5, 169—172

 

36. Сп. Родопа, IV, № 1, 1 ян. 1925 г.

 

37. МАРИНОВ, П. А. Юбилейна книжка в чест на Димитър В. Мавров. Райково, Смолянско, 1937, с. 15.

 

38. Одринска българска митрополия, № 1130 от 7 авг. 1895.

 

39. В. Македония, № 48, 9 май 1870 г.

 

40. В. Македония, № 20, 18 май 1871 г.

 

**. Съчетанието на звуковете в буквата ״щ" в габровския диалект се изговаря като ״шш".

 

41. Националнореводюционното движение в Беломорската област се развивало по-бавно, отколкото в другите краища на България включително и в съседния район на Ахъчелеби по причини, изтъкнати в историческата ни книжнина: ИШИРКОВ, Ат. Западна Тракия и договорът за мир в Ньой, С., 1920, 7—10; ШИШКОВ, Ст. Н., Из Беломорската равнина. Пловдив, 1907, с. 48; Помаците в трите български области: Тракия, Македония и Мизия. Пловдив, 1914; КАРАМАНДЖУКОВ. Хр. Западнотракийските българи в своето културно-историческо минало. Кн. 1, С., 1934, 14—27.

 

42. СПИРОВ, Н. Преображенското въстание. С., 1965, с. 120.

 

43. КАРАМАНДЖУКОВ, Хр., цит. съч., с. 97—98.

 

44. КИПРОВ, Ал. Спомени и бележки за Иван Каряманджурков. — сп. Родопа Год. I, № 6, 1 юли 1922, с. 4.

 

45. Митьо бил от с. Райково, Смолянско, сирак без баща. С четата идвал в дома на Васил Докторов и често оставал там, когато комитите напущали къщата им. Но той знаел къде са те и поддържал връзка. На малкия дотегнало да бъде винаги в движение и гледал повече да остава у В. Докторов. Името на детето е Димитър Атанасов Дупев (Ганин).

 

46. Куру, тур. — сух; в рода е имало много сухи, слаби хора. Това име впоследствие е било видоизменено на Коруев (Кору, тур. — гора). Много хора от този род назовават Короолу.

 

47. КИРИЛ, патриарх, цит. съч., с. 51.

 

48. КАФАЛИЕВ, Н. М., цит. съч., с. 14.

 

49. Тази глава с написана от Киряк Григоров Стоенчев. Материалът е обсъден от група габровци, активни дейци на революционното работническо движение.

 

50. История на БКП. С., 1969, с. 143.

 

51. ТОПАЛОВ П. Положението на Западна Тракия през XIX век и българското националноосвободително движение. Първи стъпки на работническото движение и засилване влиянието на БКП. — Известия на Тракийския научен институт. Кн. 2, 118-119.

 

52. История на профсъюзното движение в България. С., 1969, стр. 103.

 

53. БЛАГОЕВА СТ. Георги Димитров, С., 1944, с. 26.

 

54. История на БКП, с. 224; История на профсъюзното движение в България, с. 157.