9. Българските села в Северозападен Анадол
Ново село (Йеникьой, Къзълджилар)
Коджа бунар
Най-известното и най-голямото българско село в Мала Азия било Коджа бунар.
Първото описание на това село ни е оставил Васил Кънчов в изследването си "Из Мала Азия - пътуване към българските колонии" (1899 г.). "В планинската област на юг от Маняското езеро - пише той - се намира голяма и добре запазена българска колония с главно и централно село Коджа бунар. Това село се намира в планината Акчал, на около 3 часа на юг от Маняското езеро и на около 4 часа на изток от Гьонен. Има около 300 къщи."
Коджа бунар заема централно място в групата български села на юг от езерото Маняс, на около 15 км от езерото и на около 3 км на изток от реката Маняс чай, наричана от малоазийските българи Коджабунарската ряка.
За броя на къщите и на жителите на селото данните са противоречиви. Ако според В. Кънчов в края на миналия век то е имало около 350 къщи, според Яким Доросиев, абаджия в Балъкесир, брат на Л. Ив. Доросиев, към 1897 г. броят на къщите бил 245 и на жителите му 1486. По данни на българския генерален консул в Цариград Иван Маналов през 1914 г. селото е имало 400 къщи, от които 350 български и 40 гъркомански и гръцки. Консулът получил тези сведения от жители на селото, които го посетили в Цариград да молят да бъдат преселени в България. Цифрите 400 къщи и 2000 жители могат да се смятат за най-правдоподобни. Те се потвърждават и от възрастни малоазийски българи, бежанци от Коджа бунар, но някои твърдят, че броят на къщите към 1914 г. бил 500 и дори 600 и 700. Последните цифри са явно преувеличени.
Привлича вниманието сходството на писмените сведения с
70
устните предания за времето и причините на преселването на българи в Северозападен Анадол и за селищата в България, от които са дошли.
Улица в днешен Коджа бунар, снимка 1974 г.
За първите за селници в с. Коджа бунар, околия Баля, санджак Балъкесир, разказва във в. "Работническо дело" от 20 август 1989 г. 102- годишният малоазийски българин, бежанец в с. Железино, Хасковска област, Христо Чакъров: "Доколкото знам и помня от нашите, преди да отидат в Мала Азия, били изтезавани от турците и башибозуците... Събрали са се, колкото са се събрали, десетина, двайсетина и рекли: ще идем вАнадола да търсим работа. Отишли. А едно време къде могат да търсят работа? На чифлиците. Почнали и нали тукашни те българи били свикнали с честна работа, беят ги питал откъде са и защо са дошли. А те му казали, че от турския башибозук нямат спокойствие и се принудили да бягат. Тогава беят им казал: който иска да вземе семейството си и да дойде в неговата област, той ще ги пази от башибозуците. Отишли нашите, събрали се, колкото се събрали, не знам точно, натовари-
Под чинарите до "Голямата ода", снимка 1974 г.
71
ли катърите и спрели най-напред в с. Кирилик. Богата земя, чернозем, ама нашите били свикнали на лека почва и тръгнали пак. Стигнали Коджа бунар, земята била червеникава и като стъпили на нея, казали: "Ей това е за нас." Зажувяли си, изпълнили селото и се заизселвали и по други околни села: Аладжа баир, Тъойбелен, Мандър."
Записал съм много спомени на възрастни малоазийски българи, които смятат, че началото на XVIII в., т.е. около 1720 г. е времето, когато първите български семейства се заселили в Коджа бунар.
През 1989 г. разговарях с просветения малоазийски българин учител Георги Бодуров, роден в Коджа бунар, учил в училището в родното си село, продължил образованието си в България след 1914 г. Той помни добре Коджа бунар, проучвал е неговата история и твърди, че е установил точно годината на основаването му - 1721 г., от преселници от Ортакьойско (Ивайловградско), от селата Деве-дере (Камилски дол), Хухла и Юбрююрен (Горноселци). Бодуров цитира малоазийския българин от Коджа бунар Никола Юнаков, много по-възрастен от него. Никола и син му Христо, който знаел да чете по тогавашната турска (арабска) писменост, посетил съседното турско село Кюнюкюф. Христо прочел кога е била построена джамията в това село и пресметнал - 187 години преди Хуриета (Младотурската революция от 1908 г.). В първите години след 1908 г. било на мода летоброенето "преди и след Хуриета". Знаело се, че в годината на построяването на тази джамия било заселено с. Коджа бунар от българи, преселници от България. Джамията била построена през 1721 г.
Малоазийският българин Панайот Георгиев Илчев, роден в Коджа бунар, живущ в София, вече надхвърлил 90 години, през 1994 г. ми разказа: "Родоначалник на нашата фамилия е дядо Илчо Тодоров, роден в с. Деве-дере (Камилски дол), Ортакьойско (Ивайловградско). Той имал двама сина: Димитър и Георги. Нашият род произхожда от по-малкия му син Георги. Така че аз съм Панайот Георгиев Димитров Георгиев Илчев Тодоров, Дядо Илчо отишъл в Анадола с родителите си, когато бил на 6-7 години. Той имал две
72
Георги Илчев (Камбича)
Къщата на Георги Илчев (Камбича), снимка 1974 г.
сестри по на 14 и 16 години. Турци искали да ги крадат. "За нас тука няма живот", казал баща му дядо Тодор, и за да спаси момичетата, решил да се изсели със семейството си в Мала Азия. Там и двете момичета и син му Димитър умрели от чумата. Дядо Илчо, който като малко дете отишъл сродителите си в Мала Азия, пораснал там, създал семейство и продължил нашия род."
Панайот Илчев казва, че семейството на дядо Тодор, бащата на дядо Илчо, заминало 50 години по-късно от първите преселници, основатели на Коджа бунар. Той споменава 6-7 поколения от своя род след заселването им в Мала Азия. Разказаното от него също потвърждава, че изселването на коджабунарци от България е станало в началото на XVIII в., както твърди Тодор Бодуров - около 1721 г. Известно е, че по това време е имало чумна епидемия в Мала Азия. Много малоазийски българи казват, че са слушали от своите деди и прадеди за чумата. Според преданието болните бягали и се укривали в гората. Близките им оставяли храна в гората и ги "рюкали" (викали) да им кажат къде са оставили храната, без да се срещат с тях, за да не ги хване чумата. И казаното от столетника дядо Петко Шишмана през 1873 г., че той, родителите и дядо му са родени в това село, насочва към 1721 г. като година на основаването на Коджа бунар.
Името на един богат турчин, Якуб бей, наричан още Хаджи
73
Якуб, приел на работа българи и ги настанил на постоянно местожителство в Северозападен Анадол, често се споменава от малоазийските българи. Според разкази на техни предци богатият турчин дошъл в
Къщата на Коумджията - снимка 1974 г.
Одринско и се срещнал с българи въглищари от Ивайловградско. Той им обещал покровителство и настаняване в свободни земи в Манеската ова, на юг от Бандърма. Тези българи, които живеели в страх от ислямизация, от други насилия и грабежи, а и от тежки данъци и труден поминък, се доверили на бея. Той им казал: "В Анадола косъм няма да падне от главите ви" - и отвел неколцина мъже в Мала Азия. След като поработили известно време, те се върнали и завели и семействата си в Мала Азия. Заселили се в местност, която приличала на родните им места. Основали селото, като построили къщурките си край голям извор, който бликал от скала под дънера на огромен чинар. Селото било наречено с турското име Коджа бунар (Голям кладенец, в смисъл и на голям извор) наричан от селяните Голямата ода.
Къщата на Димитър Кехайов - снимка 1974 г.
В Мала Азия тези българи работели в началото като ратаи на богатия чифликчия Якуб бей и на други земевла-
74
Къщата на Димитър Бакърджиев - снимка 1974 г.
делци или като въглищари, производители на дървени въглища, работници по дъскорезниците в горите, овчари, говедари, зидари. Впоследствие се сдобили със земя, станали земеделци и скотовъди.
Преданието разказва, че любимата жена на Якуб бей била потурчена българка и винаги била тъжна.
- Какво си нямаш, та си така кахърна? - питал я беят. - Каквото поискаш, ще го имаш.
- Всичко си имам, ага, нямам си саде българе да се разговарям - оплаквала се тя.
- И българе ще имаш - казал беят и наредил да доведат българи от Ивайловградско.
Първата група български семейства, преселени в Коджа бунар, била последвана от други. Някои се връщали в родните си села в Ивайловградско уговаряли и други техни съселяни да се изселят в Мала Азия, където щели да намерят спокойствие и сигурност, покровителствувани, според преданието, от Якуб бей, ще намерят и по-добър поминък.
За първите жители на Коджа бунар съществуват различни твърдения. Според едни селото е било основано от 7 семейст-
75
Пред къщата на Георги Бакалов - снимка 1974 г.
ва, според други - от 12. Георги Бодуров ми казваше, че е установил седемте фамилии, първи заселили се в Коджа бунар: Карадимовци, Шишмановци, Каратерзиевци, Семерджиевци, Пурналевци, Шереметевци, Коджамановци. Други малоазийски българи прибавят към седемте семейства и: Чолаковци, Кючюковци, Топаловци, Бодуровци, Кукудовци. Георги Бодуров, който е проучвал своя родов корен, не включва своята фамилия в седемте. Що се отнася до Дерелиевци, твърди се, че те са от шишмановски корен, но таксилдаринът, който събирал данъците, ги нарекъл Дерелиевци, за да не обърква сметките на двете едноименни фамилии. Къщата на Дерелиевци била край дерето.
Всички са единодушни, че коджабунарци произхождат главно от Ивайловградските села Деве-дере (Камилски дол), Хухла и Юбрююрен (Горноселци).
Коджа бунар приличал на малък град. Той бил център на търговията и занаятчийството, а и на културния живот в българските села в Мала Азия, на училищното и църковното дело. Гръцко училище в селото, издържано от жителите му, за да не останат неграмотни децата им, било открито през 1865 г., а българско - през 1874 г. Коджабунарските българи не желаели децата им да учат повече в гръцко училище и открили българско училище, всички българчета се записали в него. От това село са излезли и първите български учители в селата в Мала Азия, получили образование в България. През 1900 г. коджабунарци построили нова сграда на училището. Българската цър-
76
ква била изключително важен обединителен център на жителите на селото, фактор за запазване на българското им национално съзнание. И след забраната през 1907 г. да бъде преподавано на български език в училището, българските учители продължавали тайно да учат децата на съселяните си на родния език, а пеенето на църковнославянски наред с гръцки в черквата в Коджа бунар не е преставало до изселването през 1914 г.
Дядо Иван Ангелов (Барона) с баба Василка и внуците им, бежанци в с. Стан, Новопазарско (снимка 1940 г.)
Всички коджабунарци започват да разказват спомени за родното си село с Голямата ода, от която иде името на селото с този спомен започва описанието на селото, записано на ученическа тетрадка, малоазийският българин Никола Иванов Ангелов, роден в Коджа бунар на 6 март 1903 г. Тетрадката ми бе предоставена от дъщеря му д-р Веска Николова Начева, живуща в София. "Коджа бунар - пише Никола Иванов Ангелов, известен на малоазийските българи с прякора на баща му - Барона - беше център на всички български села. В него идваха българи от тези села на големи празници като Коледа, Великден, Гергьовден, Димитровден. Правеха се големи хора и веселби.
Никола Иванов Ангелов (син на "Барона")
От единия до другия край на селото имаше калдаръмена улица. От двете страни на улицата се редяха
77
дюкяни, коларожелезарски, подковачески, тенекеджийски работилници. На тази улица бяха шивачницата на вуйчо Дончо (френк-терзия - европейски шивач), златарски работилници за пръстени, обици, гривни, пафти, други накити и ореоли за икони. Тук бяха кафенетата, бръснарниците, обущарниците с по няколко калфи и чираци, казанът за ракия. Нашата къща беше оградена с каменен зид като крепост, с високи порти. Дворът бе разделен на две. От едната страна беше градината с овощни дървета и цветя: рози, карамфили, невен, зюмбюли и др. Другата половина беше покрита с калдаръм."
Училището и черквата били най-личните сгради в селото.
Около Голямата ода, черквата, училището и хорището, се оформил центърът на селото. Там ставали хорото, религиозните ритуали, празнуванията.
За училището в Коджа бунар Никола Иванов Ангелов разказва: "Баща ми е учил в това училище, открито като българско през 1874 г., с първи учител Тодор Доросиев от Копривщица. Учител в Коджа бунар и след това в Мандър бил и местният българин Димитър Вълчев. Аз започнах училище при учителя грък Христостомос, когато преподаването на български език беше вече забранено, въпреки че училището беше българско. Преподаваха ни на гръцки. Христостомос беше много строг учител. Водеше ни редовно на черква. След него дойде учител от Гьонен, също грък. Казваше се Еврипид. След него стана учител местният българин Тодораки Георгиев Димитров. Той беше учил в семинария в остров Халки, Хиос, или Самос, не помня добре. За кратко време учител беше и местният свещеник поп Тодори. Аз завърших в Коджа бунар IV клас през 1913 г."
Георги Т. Бодуров също е бил ученик в коджабунарското училище след забраната да се преподава на български. За ученическите си години той ми разказа: "В Коджа бунар ходих две години на училище. Първата година учител ни беше грък, а втората българинът Тодораки (Тодор) Димитров. Учехме на гръцки, имахме и уроци по турски, но не и на български. А до 1906 г. в училището се преподавало на бъл-
78
гарски, забранено след това от гръцкия владика във връзка с инцидентите между българи и гърци в Анхиало (Поморие). Но в църквата на единия клир продължаваше да се пее на църковнославянски, а на другия на гръцки. На църковнославянски пееше Яню Манолов. Той беше българин.
В селото имаше малко хора грамотни на български. Това бяха тези, които са се учили в българското училище до 1906 г. Между тях бяха бащата на Барона, бащата на Тодораки и др. Те бяха учили при Тодор Доросиев.
Училищната сграда беше с каменни стени, но вътре беше дъсчена. Качвахме се по дъсчени стъпала. По-напредналите ученици бяха помощници на учителя. В Мала Азия, в Коджа бунар, учих две години, в България завърших семинария като стипендиант."
Коджа бунар било будно българско село, притегателен център за околните села и като пазарен, занаятчийски и културен център на малоазийските българи в Северозападен Анадол. Не били много грамотните хора в селото, но все пак повече отколкото във всяко друго от съседните села. В това отношение само Мандър му съперничало. Най-будните и грамотни селяни били първенци на селото. Те ръководели селската управа, училището, черквата. Между тях били Яню Манолов, Иван Ангелов, Георги Тодоров, Дончо Стоилов, Велчо Костов, Манол Костов, Милан Костов, Никола Юнаков, Тодор Костов, Христо Георгиев, Георги Канъов, от по-младите Димитър Вълчев, Георги Кънчев, Тодораки Димитров, Христо Стайков. По-младите доживели да се завърнат в България и се включили в стопанския, културния и обществено-политическия живот на страната. Тодораки Димитров станал околийски управител на Ортакьой (Ивайловград), Георги Бодуров и Никола Иванов - учители, Димитър Вълчев - чиновник, Никола Кундраджията - бакалин, Христо Стайков - също чиновник. Между най-преуспелите в търговията били Камбичевци. Камбича в Мала Азия бил съдружник на арменеца Камбичян в търговията с добитък - купували добитъка от българските села. Оттам иде прякора на Камбича, наричан така от българите, след като арменецът напуснал българските села. Забогатял в Мала Азия, при изселването в България през 1914 г. той дошъл без нищо в
79
Новопазарско, а след това се установил във Варна. Наново започнал с търговия с едно дюкянче-барака край пристанището и наново забогатял. Фирмата "Братя Илчеви" (на синовете му) поддържала до Втората световна война и през войната автобусните линии във Варна и окръга, била най-крупния доставчик на автомобили, притежавала складове, магазини, гаражи, апартаменти в София и Варна. И в Мала Азия, и в България при Камбичевци работели малоазийски българи. Едни били доволни, че намирали работа, но други роптаели: "Раптим-раптим-за Камбича."
Някои от старите български къщи в Коджа бунар, както и училищната сграда, са запазени и досега. Други са полусрутени и изоставени. През 70-те и 80-те години на 20-тия век някои коджабунарски българи и техни синове посетили селото и направили снимки на Голямата ода с огромните чинари, запазените и полусрутените български къщи. Те ми разказаха спомени от детството си или разкази на родителите си, както и впечатления от днешния Коджа бунар. Казват, че селото е западнало, много къщи били необитаеми и изоставени. Освен старите къщи не са останали никакви други следи от някогашните българи - жители на селото. И все пак българските гости чули българска реч: много от жителите на селото били българи-мохамедани, преселници от балканските страни.
Панайот Г. Илчев разказва: "През 1977 г. отидох в родното си село Коджа бунар. Сега селото е западнало. Повечето от жителите му са изселници от България българи-мохамедани. Старите говорят български, младите разбират майчиния си език, но вече не го говорят. Кметът Ферит Акбъйък ни посрещна добре. "Разбирам мъката ви по родните места. И ние така милеем за България. Заповядайте в къщата ми - каза ни той. Къщата е с каменни стени. Там пренощувахме. Видяхме се и с други жители на селото. Всички се отнесоха добре с нас, но не срещнахме никого, който да помни българите в Коджа бунар. Всички бяха нови заселници. Видяхме къщата на Никола Нонев (Нонето). Голяма, хубава къща с каменна зидария. На ъглов дялан камък на къщата прочетохме надпис на български: "Н. Нонев, 1912 г.", годината, в която е била построена. В нея семейството на стопанина е живяло само две години. В Коджа бунар сега има най-много 100-120 обитаеми къщи. Други-
80
те са напуснати, изоставени. Някои са срутени или полусрутени. Черквата я няма. А тя беше голяма, красива черква, помня я. Много приличаше на голямата черква в Ивайловград. Като че ли беше същата. Нямаше разлика. На три километра от селото пак си тече като някога Коджабунарската река.
Отидохме на Голямата ода. Тя тече от десетина чучура от една скала и пълни басейна под нея, който сега е бетониран. Около нея има няколко големи чинара, които помня от малък. Още си стоят. Единият е толкова голям, че в кухата му коруба направили "кафене-сладкарница". Поставили една масичка и столове около нея. Някога българските моми ходеха тук за вода надвечер, но не в тъмно. Имаше поверие, че водата има сайбия (стопанин) и лошо може да се случи ако дойдат по тъмно. Сайбията пазел водата. Момите отиваха на Голямата ода с бакъри на кобилищата. Без да свалят бакърите те се обръщаха на една страна към чучура, от който бликаше вода от високото, в ъгъла на тогавашния басейн. След това се завъртяваха на другата страна и пълнеха другия бакър. Сега басейнът е в ниското и хората гребат направо от него.
Когато българките отиваха за вода от Голямата о’да, гледаха да не ги срещнат с празни бакъри, не било на добро.
Сега басейнът е колкото голяма стая. Дълбочината му е около половин метър вода, която се изтича и образува рекичка. Тази рекичка и сега движи 12 водни мелници. Някога те бяха 14.
От водата до някогашната черква, както тогава, така и сега, има калдаръмена улица. Покрай нея има доста запазени, други отчасти, къщи на някогашните жители на селото малоазийски българи."
Георги Бакалов посетил Коджа бунар през 1985 г. "Нашата къща и къщата на Висок Никола - разказва той - още стоят, както ги бехме оставили. Черквата я няма. Много къщи в селото стоят празни. Направих снимки на две напълно запазени къщи и на училището, което също е напълно запазено. След като разгледах бащината си къща и тръгнах за Голямата ода, чух разговор между две жени на чист български език:
81
- Къде си тръгнала в темното ма?
- Още не е темно. Утювам на бунаря за о’да.
И сега, както в продължение на 300 години, се носи българска реч в Коджа бунар. Възрастните заселници българи-мохамедани продължават да говорят на майчиния си език. Бакалов казва, че стари хора му доверили: в къщи възрастните още говорели на български, пеели и български песни.
Изселването на коджабунарци от Мала Азия започнало през пролетта на 1914 г. Първата група от 629 души тръгнала на 23 април с параход "България" от пристанище Бандърма за Дедеагач. Втората група, заедно с жители на Ново село, общо 900 души, била натоварена на параход "Българя" на 23 май, също от пристанище Бандърма за Дедеагач.
Те били настанени главно в селата на Гюмюрджинска, Дедеагачка, Софлуйска, Ивайловградска и Свиленградска околии.
В Гюмюрджинска околия били настанени двадесетина семейства с около 100 души в селата: Кючюкьой 8 семейства с 28 души, Ирджанхисар 5 семейства с 26 души, Бекиркьой 2 семейства с 9 души, Кайбикьой 1 семейство с 4 души, останалите в различни села.
В Дедеагачка околия били настанени повече от 60 семейства с около 250 души в селата: Хасанлар 37 семейства със 148 души, Кърсакьой 19 семейства със 76 души, останалите по единични семейства в различни села на околията.
В Софлуйска околия били настанени 4 семейства с 4 души в с. Каваджик и 1 семейство със 6 души в гр. Софлу.
Най-голям брой бежанци от Коджа бунар били настанени в Ивайловградска околия - повече от 160 семесйтва с около 750 души, в селата: Пелевун 93 семейства с 396 души, Свирачи 46 семейства с 231 души, Белополяне 20 семейства с 86 души, Комарли 2 семейства с 13 души и отделни семейства в други села на околията.
В Свиленградска околия били настанени отделни семейства в Малки воден и други села.
Днес потомци на коджабунарци могат да се срещнат в много градове и села на Бургаско, Поморийско, Варненско, Шуменско, Новопазарско, Харманлийско, Хасковско, Старозагорско, Ямболско.
82
Мандър
Мандър, наричано Мандъра, било едно от най-известните български села в Мала Азия. Разположено е в източната част на Манеската ова (равнината около езерото Маняс). В различни времена се е числяло към околия Бандърма или към околия Михалич (Караджабей), където мандърци пазарували и имали приятели гърци.
Мандър е от малкото български села в Мала Азия, отбелязани в европейски географски карти на Османската империя и Мала Азия. В "Географска карта на Османската държава" [1], отпечатана във Виена през 1847 г., е нанесено като едно от големите села с името Мандура. И българи и турци са произнасяли името на селото Мандъра.
Мъжка носия от с. Мандър
То било едно от най-старите български села в Мала Азия. Заселено е било почти едновременно с Коджа бунар. Основателите му са българи-преселници от Чирпанско, Старозагорско, Ямболско. Някои определят и селата в България, от които са дошли първите заселници: Нова махала, Медово и Винарово, Чирпанско и Ружица, Ямболско. [2]
В края на XIX в. селото е имало около 150 български къщи и 4-5 гръцки и гъркомански. Непосредствено след освобождението на България група семейства от Мандър били между първите, завърнали се в старата родина. Към 1914 г. семействата на-
1. "Ethnografische karte des Osmanischen reichs", Wien, 1847.
2. Мария Николчовска. "Малоазийските българи в Ивайловградско", сп. "Български фолклор", 1993 г., кн. 1, с. 29.
83
раснали наново на около 150, с над 1000 жители българи. Същата година всички биди принудени да се изселят в България.
Разположено сред плодородна равнина край Мюрютлерската река, Мандър било най-богатото българско село в Мала Азия. Жителите му притежавали тапии (документи за собственост) за около 20 000 дьонюма земя (един дьонюм е равен на 916 кв. м., или почти един декар). И останалите земи били тяхна собственост, но без уредени документи. Средно на семейство се падало по 150 дьонюма. Най-богатите притежавали по 800 и дори по 1000 дьонюма, средните - по 200 до 300, а най-бедните по 50 и повече дьонюма. Всяко семейство имало обширен двор до 5 дьонюма, лозе, градинка за зеленчуци, черничеви дървета.
Михаличката равнина или източната част на Манеската ова, някога била голям чифлик на турски земевладелец. Чифликът бил толкова известен, че е отбелязан и в турския илюстрован речник и енциклопедия - притежавал около 120 000 дьонюма земя. [3] Заселилите се в Мандър българи, мнозина от които работели на чифлика, впоследствие закупили земя от него, създали и други ниви чрез изкореняване на низкостеблените гори в района.
Къщите на първите заселници били колиби. По-късно били строени къщи от плет и кирпич, замазани с глина и белосани, покрити със саз (тръстика) или ръженина (едра слама от ръж). Постепенно те изчезнали. На тяхно място били строени солидни къщи с каменна зидария на един и два етажа, покрити с керемиди, с прозорци със стъкла, вместо кепенци. Останали само няколко къщи от кирпич или плетеница, покрити със саз.
И в Мандър най-забележителните сгради били черквата и училището. До тях бил селският център. Около дюкяните и занаятчийските работилници изникнал нов селски център. В селото имало две хорища - голямо и малко. На голямото хорище до черквата, след църковна служба на празници се извивали хората. Сред селото бил и селският хамбар за десятъка - данък за зърнените храни и други селскостопански произведения.
Мандър държи първенство между българските села в Мала
3. "Resimli lügat ve anciklopedi", т. III, с. 1359.
84
Азия в училищното и църковното дело, в борбите за църковна независимост. През 1873 г. в селото било открито първото българско училище с преподаване на български език в малоазийските български села. През 1874 г. мандърци набили и изгонили гръцкия владика от Ердек, дошъл на Димитровден да събира владишкия данък. Тази демонстрация била не толкова срещу данъка, колкото срещу църковната власт на Гръцката патриаршия над българите.
За жителите на това будно българско село българският генерален консул в Цариград, който се е срещал с тях, пише в рапорт с дата 3 май 1914 г. до правителството: "Вижда се, че вследствие на сравнително доброто благосъстояние и близостта на пазарния център Бандърма, жителите на това село са по-интелигентни, нещо, което се изразява както в отношенията им, тъй и в умението им да изказват онова, което желаят." [4]
Дядо Иван Яламата и още двама мандърци отишли чак в Цариград, в Българския метох и в Българската екзархия, да търсят български учител. Иван Яламов казвал, че ще поеме сам издръжката на учителя, ще му плаща заплатата, само да бъде открито българско училище в селото.
Под договора за цаняването на учителя Неделчо Павлов Орешков от Копривщица, се подписали най-будните селяни: Иван Яламов, Арабаджи Стою, Димитьр Димов, Димитър Илчов, Христо Манолов, Петър Димов, Никола Георгиев, Иван Ангел и др.
В спомените си учителят Орешков с възхищение говори за тези патриотични българи и особено за Иван Яламов и Стою, които нарича "най-здрави българи". Яламов със свои средства построил мост над селската река, чешма, правел дарения на черкви и манастири. Мостът носел неговото име "Яламов мост".
Както бе казано, мандърци започнали да се завръщат в България непосредствено след Освобождението заедно с първите групи изселници от Гьобел, Байрамич, Хаджи Паункьой, Киллик, Чалтик. Установявали се в селата на Провадийска, Ново-
4. Л. Ив. Доросиев. Цит. съч., с. 145.
85