Предговоръ
Великата война бавно и плахо се приближава къмъ своя край. Лойдъ Джорджъ бѣ правъ, когато каза: че тази война е най-великата човѣшка катастрофа слѣдъ потопа. Ала малко съмнѣние има, чо тая война може да стане и най-великото благодѣяние, което човѣчеството познава, ако тя успѣе да тури край на войнитѣ, или, поне, да дадо на всички народи единъ дълготраенъ и мѫчно-нарушимъ миръ. При едно само непрѣменно условие: войната да свърши преди тя да е изтощила живитѣ сили на воюващитѣ, преди да е разточила тѣхнитѣ народни богатства и преди да е компрометирала на цѣли десетилѣтия тѣхното икономическо развитие. Напраздни сѫ заканитѣ и заплашванията на нѣкои държавници съ една близка нова война — политическа или стопанска — слѣдъ свършването на сегашната опустошителна война. И воюващи и неутрални така сѫ уморени отъ войната, толкова сѫ петимни да видатъ нейния край, тъй сѫ жадни наново да вкусатъ благата на Христовия миръ, щото било би невѣроятно и недопустимо да се предположи, че е възможно въвличането на нѣкой народъ въ една нова скорошна война отъ каквото естество и да би била тя. Върлующата сега война ще остави такава страшни рани въ живота на воюващитѣ народи, щото немислимо ще бѫде да се залѣчатъ тѣ скоро и успѣшно, ако още въ първитѣ години не ce посветатъ тѣмъ всичкитѣ народни усилия. Даже като неизбѣжна психическа реакция, предстоящата колосална творческа работа на воюващитѣ народи не може да не вземе върхъ надъ разрушителната и пакостната човѣшка дѣятелностъ. Не трѣбва да се забравя, при туй, че тая война с единъ великъ зрѣлостенъ изпитъ за всички воюващи, които узнаха отъ нея своитѣ качества и своитѣ недостатъци, своитѣ добродѣтоли и своитѣ пороци, своитѣ права и своитѣ илюзии, та нищо по-естественно не ще бѫде отъ страстьта, която ще ги обхване слѣдъ войната — да изправятъ своитѣ недостатъци в пороци, да култивиратъ своитѣ качества и добродѣтели, да се излѣкуватъ отъ своитѣ илюзии и да консолидиратъ своитѣ права. Не по-малко е за очакване, чо единъ отъ главнитѣ резултати на тази война ще бѫде — както би казалъ Ничше — една „прѣоцѣнка на всичкитѣ цѣнности”, включително и етническитѣ, така че трудно ще е на вилнѣющето сега човѣконенавистничество да продължава своитѣ оргии. Мене се дори чини, че тържествующитѣ днесъ нехристиянски чувства на злоба, ненавистъ и отмъщение ще угаснатъ твърдѣ скоро слѣдъ войната. Общитѣ страдания на воюващитѣ народи въ тая война, невиновностьта на самитѣ народи въ нейното избухване, нещастията които тѣ си причиниха единъ другиму, благородния срамъ за прояве-
V
пити отъ тѣхъ жестоки инстинкти, общото задоволство, най-послѣ, че тѣ сѫ се добрали до толкова жадувания миръ — всичко туй не може да не сближи тия народи и да не ги накара да съжалятъ за станалото. А надъ всичко туй отгорѣ ще дойде и съзнанието, че тѣ сѫ рушили скѫпото наслѣдство на своитѣ праотци и сѫ опустошавани оная величава Европа, която е главната лаборатория на общесвѣтската култура, цивилизация и прогресъ — едно съзнание, което не може да не допринесе за пълното примирение между воюващитѣ народи. Само че за постигането на всички тия резултати необходимо е: сключването на единъ миръ справедливъ до възможните предѣли на човѣшката справедливость; единъ миръ, който да не даде на никой народъ властно надмощие надъ другитѣ народи; единъ миръ, който, ако не задоволи всички, то поне да не бѫде за някого непоносимъ и позоренъ.
На какви основи може и трѣбва да се съзида подобенъ миръ ?
Отговора на тоя сложенъ и деликатенъ въпросъ отвлѣкълъ би ме далечъ отъ моята скромна задача. Па и работа е на много по-компетентни отъ мене да дадатъ тоя отговоръ. Като синъ на оная Македония, която е неволна виновница за дветѣ Балкански войни прѣзъ 1912 и 1913 гг., и, може би, косвенна виновница за днешната велика война, азъ ще се огранича само да укажа основитѣ, върху които може и трѣбва да се съзида такъвъ миръ за Балканския Полуостровъ. Но за да стане ясно, какъвъ миръ може да успокои Балканския Полуостровъ въ бѫдѫщето, необходимо е да се припомнятъ тука: причинитѣ, които сѫ нарушавали до сега мира на Балканитѣ и усилията, които сѫ били направени въ миналото, за да се обезпечи тоя миръ.
*
Отъ много дълги години Балканския Полуостровъ е главния источникъ на раздори между великитѣ европейски държави. Всичкитѣ войни, които Русия е водила съ Турция отъ XVIII вѣкъ насамъ, имали сѫ за театъръ и обектъ Балканския Полуостровъ. Хроническата неприязненость между Австро-Унгария и Русия е произлизала, предимно, отъ труднопримиримитѣ интереси на тия държави на Балканитѣ. Даже старата вражда между Англия и Русия — на която вражда сегашната война тури врѣмененъ край — се е създала и подклаждала отъ стремежа на Русия да завладѣе Цариградъ и Дарданелитѣ чръзъ турянето подъ свое фактическо покровителство на Балканския Полуостровъ. А слѣдъ като сегашнитѣ Балкански държави заживѣха собственъ политически животъ, Балканитѣ станаха нова арена на раздори и между самитѣ тия държави. Особенно пакъ, когато България биде освободена (прѣзъ 1878 г.), и, по едно нещастно рѣшение на Берлинския конгресъ, бидоха откъснати отъ нея цѣли области и раздадени на нейнитѣ съсѣди: Македония на Турция, Нишката область на Сърбия и Добруджа на Ромѫния. Тая голѣма грѣшка на европейската дипломация и изостри до непримиримость раздоритѣ между Балканскитѣ държави. Съ даването Добруджа на Ромѫния, послѣдната се вкара въ
VI
Балканския Полуостровъ, на, който тя никога не е принадлежала, и понеже Добруджа бѣ дадена на Ромжния въ замѣна на отнетата ѝ Бесарабия, то за Ромѫния се създаде съблазъньта — да се стреми къмъ нови завоевания въ Балканитѣ. Сѫщото почти се случи съ Сърбия. Получавайки българската Нишка область, като военна компенсация за участието ѝ въ руско-турската война презъ 1877—1878 г. г., у Сърбия тоже се възбуди апетита да се разшири и въ българска Македония. А Гърция и така живѣеше отдавна съ своята „велика идея” да възкреси старата Византийска империя и да се настани въ Цариградъ. Разбира се, че съперничествующитѣ Велики Сили въ Балканския Полуостровъ — главно, Русия и Австро-Унгария — не пропуснаха случая да се възползуватъ отъ всичкитѣ тия апетити на Балканскитѣ държави, за да засилятъ раздоритѣ между тѣхъ. И не дълго слѣдъ тая война, тѣ насочиха своитѣ усилия въ двѣ направления: отъ една страна, сконцентрираха териториалнитѣ аспирации на Сърбия и Гърция въ Македония, а на Ромѫния — въ триъгълника Силистра-Русе-Варна; отъ друга страна, тѣ не настояха предъ Турция да въведе въ европейскитъ си провинции реформитѣ, предвидени отъ 23 членъ на Берлинския договоръ, които реформи можеха да турятъ край на съперничествата и раздоритѣ въ Балканския Полуостровъ. Английския империализмъ и френския „реваншъ” сѫщо не пропуснаха случая да използуватъ тая благоприятна и за тѣхъ ситуация. По тоя начинъ, заинтересуванитѣ велики държави успѣха да прѣобърнатъ Балканския Полуостровъ въ едно огнище на размирици и възстания, гдѣто тлѣеха бѫдѫщитѣ войни. И отъ десетилѣтия насамъ Европа живѣеше подъ терора на Балканитѣ, очаквайки всѣка пролѣть да избухне тамъ нѣкое възстание, послѣдвано отъ война, която лесно можеше да обхване цѣла Европа — както и се случи въ 1914 г. Случи се даже нѣщо повече: войната обхвана едва ли не цѣлия свѣтъ.
Онеправдани и разпокъсани въ Берлинския конгресъ, българитѣ съзрѣха наврѣме опасностьта, която заплашваше, не само тѣхното национално обединение, но и тѣхното политическо сѫществувание. И тѣ прибързаха да прогласятъ прѣзъ м. Септември 1885 г. съединението на дветѣ раздѣлени Българин — сѣверна и южна — за да могатъ, и по-добрѣ да бранятъ границитѣ си спрѣмо Ромѫния и Сърбия, и по-сериозно да се занимаятъ съ сѫдбата на Македония. Ала това толкова естественно съединение, което не възмути даже Турция, чиито интереси бѣха засѣгнати отъ него, не се хареса на Сърбия, и, въ името на „равновѣсието на Балканитѣ”, тя се опита да го осуети, като нападна България нрѣзъ нощьта на 1/13 Ноември с. г. За нейно нещастие, тя биде побѣдена въ 13 дена и принудена да търси миръ. Българитѣ, обаче, не се опиха отъ своята побѣда надъ Сърбия. Въ постояния си стремежъ да живѣятъ мирно съ другитѣ народи — особенно съ своитѣ съсѣди — тѣ сключиха съ Сърбия единъ миръ „безъ анексии и контрибуции”. И наскоро слѣдъ туй, тѣ изтъкнаха най-справедливия и най-практичния лозунгъ за едно споразумение върху Македония между заинтересува-
VII
нитѣ въ нея Балкански държави. А именно: автономията на Македония гарантирана и приложена подъ покровителството на всички Велики Сили. Но Сърбия и Гърция се обявиха противъ автономията. Сториха тѣ това, защото знаеха, че Македония е населена отъ българско мнозинство, което, при единъ автономенъ режимъ, лесно можеше да даде българска физиономия на цѣла Македония и нѣмашо да чака много, за да я присъедини къмъ Българското Княжество — както стана съ южна България въ 1885 г. При тая опозиция на сърби и гърци противъ автономията на Македония, македонскитѣ българи рѣшиха сами да извоюватъ автономията си съ орѫжие въ рѫка. За тази цѣль, тѣ скоро покриха цѣла почти Македония съ революционни комитети и започнаха неравната борба съ Турция чрезъ своитѣ революционни чети Самата България, която бѣ съзнала невъзможностьта да се въведе автономия въ Македония безъ война и безъ едно споразумение между заинтересуванитѣ Балкански държави — поне между България и Сърбия — устреми своята дѣятелность и въ дветѣ тия посоки. Наедно съ приготвянето на българската армия за евентуална война, България взе инициативата за едно споразумение съ Сърбия върху Македония. Първия опитъ за туй, направенъ презъ 1897 г., не можа да успѣе, защото Сърбия не искаше и да слуша за автономия на Македония, а настояваше за нейната подѣлба между България и Сърбия. Разумѣва се, че никое българско правителство тогава не можеше да пристане на таквозъ Соломоново рѣшение на македонския въпросъ, и България предпочете да остави цѣла Македония въ турски рѫцѣ до по-благоприятни времена. Тоя неуспѣхъ, обаче, накара македонскитѣ революционери да ускоратъ своитѣ приготовления за едно възстание, което и избухна въ Битолския районъ презъ лѣтото на 1903 г. Възстанието трая около мѣсецъ, и, както трѣбваше да се очаква, биде потушено въ кървь и огънь: около 200 български села бидоха изцѣло или отчасти опожарени, около 5000 възстанници паднаха въ борбата и затворитѣ бидоха прѣпълнени съ заподозрени българи отъ възстаналитѣ мѣстности. При все туй, възстанието даде единъ нагледъ много важенъ, но въ сѫщность твърдѣ скроменъ резултатъ: Великитѣ Сили се видеха принудени да наложатъ на Турция една международна реформна акция въ Македония. Ала научена отъ историческия опитъ да не очаква нищо сѫщественно отъ една европейска акция неподържана съ въорѫжена сила, България рѣши да направи вторъ опитъ за едно споразумение съ Сърбия презъ пролѣтьта на 1904 г. Но и тоя опитъ не успѣ напълно, макаръ и да бѣ сключенъ тогава формаленъ съюзъ между България и Сърбия. А не успѣ опитътъ по сѫщата стара причина: че Сърбия не скланяше на автономията наМакедония или, по-право, скланяше на една осакатена автономия, като настояваше, щото Скопския окрѫгъ да се признае, че е часть отъ „Стара-Сърбия”, а не отъ Македония — една географическа ересь съ много тежки политически послѣдствия. За щастие, наскоро слѣдъ това дойде младотурската революция отъ 1908 г., която, още въ
VIII
първитѣ си мѣсеци, ликвидира европейската реформна акция въ Македония. А малко по-късно започна и една ултра-националистична и панъ-мусулманска политика, която цѣлеше: да измени етнографичния съставъ на Македония, като я очисти отъ нейната опасна българска интелигенция и прѣобърне българското мнозинство въ малцинство чрезъ една насилствения емиграция, та, по тоя начинъ, да направи неоправдана и безпредметна всѣка българска война за нейното освобождение. Предъ тая грозна опасность да се изгуби цѣла Македония, българското правителство рѣши въ 1911 г. да направи новъ опитъ за споразумение съ Сърбия — трети но редъ. Слѣдъ дълги прѣговори съюза биде сключенъ и има за резултатъ първата Балканска война прѣзъ 1912 т. Веднага слѣдъ сключването на тоя съюзъ, България взе инициативата и за сключването съглашения съ Гърция и Черна-Гора, по силата на които и тия две държави взеха участие въ сѫщата война. Останалото е добрѣ извѣстно на всички, тъй като събитията сѫ още прѣсни въ паметьта на всѣкиго. Крайния резултатъ отъ всички тѣзи съюзи и съглашения бѣ трагичната втора Балканска война презъ 1913 г., която свърши съ Букурещкия договоръ и съ ограбването на България.
Отъ тая поучителна история, разказана тука въ нейнитѣ главни епизоди, мисля, че могатъ се извлече слѣднитѣ положения и заключения:
Че Балканския Полуостровъ отъ много дълги години насамъ е билъ главното огнище, отгдето сѫ идвали искритѣ, що сѫ разпалвали повечето отъ войнитѣ въ Европа и които искри запалиха и сегашната велика война. Следователно, неговото умиротворение е необходимо, за да се осигури мира въ Европа.
Че Балканския Полуостровъ е могълъ да бѫдо такова огнище, защото не е билъ кристализиранъ национално, политически и икономически. Турция, на която той принадлежи около петъ вѣка, владѣя го само съ своята военна сила; а слѣдъ освобождението на Сърбия, Гърция и България, голѣма часть отъ територията на Балканския Полуостровъ остана въ турски рѫцѣ и стана обектъ за завладяване отъ Балканскитѣ държави и за съперничество между Великитѣ Сили.
Че всичкитѣ опити за умиротворението на Балканитѣ презъ послѣднитѣ 40 години сѫ били правени само отъ България — единственната Балканска държава, която се е стремила за едно споразумение съ своитѣ съсѣди (прѣимущественно съ Сърбия) и която е направила три формални опити за осѫществението на такова споразумение.
Че за постигането на тая цѣль, България е била готова да се откаже дори отъ обединението си съ Македония, като е приставала да се образува отъ нея автономна държава, която да служи за съединително звено между Балканскитѣ държави, и, като самостоятелна политическа единица, да влѣзе въ една бѫдѫща Балканска конфедерация.
Че за сѫщата цѣль, България е даже склонила въ 1912 г. да се отсѣче кѫсъ живо мѣсо отъ нейния националенъ организмъ, като се е съгласила да се
IX
отстѫпи на Сърбия часть българска земя въ сѣверна Македония.
Че все за тая цѣль, България не е подигала никога въпросъ за своитѣ земи въ Добруджа и въ Нишката область, които земи, както се вече каза, бидоха анексирани отъ Ромѫния и Сърбия, като воена компенсация за участието имъ въ Руско-Турската война презъ 1878 г.
Че България винаги е аспирирала само на земи: които сѫ ѝ принадлежали въ миналото, съ които тя е дѣлила турското робство цѣли вѣкове и които сѫ били признати за български отъ всички авторитетни пѫтешественници въ Европейска Турция, отъ самата Турция и отъ Великитѣ Сили въ тѣхната Цариградска конференция прѣзъ 1876—77 гг.
И, най-послѣ, че легендата за нѣкакъвъ си стремежъ на България да наложи своята хегемония на Балканския Полуостровъ — легенда измислена отъ гърци и сърби презъ 1913 г. — е една отъ най-несъстоятелнитѣ и най-коварнитѣ клевети, които сѫ били хвърляни нѣкога върху единъ народъ.
Когато се знае всичко горѣказано, не е вече особенно трудно да се отговори на въпроса: върху какви основи може и трѣбва да се съзида единъ дълготраенъ миръ на Балканския Полуостровъ? Азъ ще рискна да отговора на този въпросъ, като изкажа по него само своето лично мнѣние, което не ангажира никого. И ще се опитамъ да сторя туй, ако не съ пълно безстрастие, то поне съ едно човѣшки-възможно безпристрастие.
*
И така: умиротворението на Балканския Полуостровъ е възможно само, ако се кристализиратъ Балканскитѣ държави национално, политически и икономически. Такава кристализация може да стане само, когато тия държави влѣзатъ въ своитѣ окончателни граници. Опредѣлението же на тия граници трѣбва да стане върху слѣднитѣ основни начала : границитѣ да бѫдатъ до възможность естественни, да вмѣстяватъ въ себе си респективнитѣ народи въ тѣхния националенъ съставъ, да обезпечаватъ тѣхната икономическа независимость, да отговорятъ на тѣхнитѣ исторически традиции и да не противорѣчатъ на правото на всѣки народъ за самоопродѣление. Само по себе си се разбира, че прилагането на тия основни начала при опредѣлението бѫдѫщитѣ граници на Балканскитѣ държави не може да бѫде математическо, и, слѣдователно, ще бѫдатъ неизбѣжни нѣкои корективи и копромиси, които, може би, ще съставятъ малко едно отклонение отъ самитѣ тия начала. Но не трѣбва да се забравя: че идеални граници сѫ невъзможни за континенталнитѣ народи, както е невъзможно да не се държи смѣтка и за военитѣ резултати на сегашната война.
Една кристализация на Балканския Полуостровъ, станала върху горѣказанитѣ основи, ще трѣбва да даде слѣднитѣ политически граници на Балканскитѣ държави:
Турция ще трѣбва да запази въ Европа своята сегашна граница съ България, опредѣлена отъ турско-българската разграничителна конвенция отъ 24 Августъ — 6 Септември 1915 г. (Вижъ: послѣдната 40 карта отъ настоящия атласъ). Икономическата нужда
X
и за двѣтѣ тия държави, щото рѣката Марица да стане плавателна ръка, може би, ще изиска една малка поправка на тая граница; но тоя въпросъ е чисто домашенъ въпросъ на Турция и България и много лесно ще бѫде разрѣшенъ отъ самитѣ тѣхъ.
Ромѫния ще трѣбва да се откаже, окончателно и безвъзвратно, както отъ подарената ѝ въ 1878 г стара Добруджа, така и отъ заграбената отъ нея въ 1913 г. нова Добруджа, като се прибере въстаритѣ си граници отвъдъ Дунава. Това трѣбва да стане: не само защото Добруджа е люлката на българския народъ и цѣли 12 вѣка е била българска страна; не само защото сама Ромѫния въ 1878 г. е признавала Добруджа за българска земя и е негодувала, че Русия ѝ взе Бесарабия срѣщу нея; и не само защото цѣла Добруджа е вече отнета отъ Ромѫния съ силата на орѫжието ; — но още и защото Ромѫния никога не е принадлежала на Балканския Полуостровъ и не трѣбва да влиза вече въ него, ако се иска да има миръ между нея и България, и, въобще, ако се желае да не се нарушава мира въ Балканитѣ. Ромѫния трѣбва да напусне Добруджа и по друга една причина: че устието на такава международна рѣка, като Дунава, не трѣбва да се намира въ рѫцетѣ само на една държава.
Отнимането на цѣла Добруджа отъ Ромѫния не лишава послѣдната отъ море, тъй като нейнитѣ крайдунавски градове Галацъ и Браила винаги сѫ били и морски пристанища. Що се отнася до петролната индустрия на Ромѫния, чийто износъ е насоченъ прѣзъ Добруджанското пристанище Кюстенджа, тая индустрия може да бѫде гарантирана чрѣзъ една р